Червеният корсар

XVI глава

Тези злокобни предзнаменования не убягваха от вниманието на нашия бдителен авантюрист. Веднага щом забеляза странната мъгла, обвила внезапно тайнственото видение, което бе наблюдавал неотлъчно, гласът му прозвуча ясно, мощно и предупредително, така че вдигна всички на крак.

— Бъдете готови — кресна той, — приберете всички лисели! — И едва тези думи успяха да стигнат до ушите на подчинените му, извика пак: — Смъкнете ги! Смъкнете всички платна от носа до кърмата! Пратете хора на брамстенгите, мистър Иринг. Приберете платната горе и долу! По-живо пипайте, момчета, по-живо!

Този език, разбираем за екипажа на „Каролина“, се посрещаше с особено одобрение, тъй като и най-простият моряк отдавна смяташе, че непознатият, който сега командуваше кораба, се отнася много нехайно към безопасността на „Каролина“, пренебрегвайки твърде самонадеяно признаците за влошаване на времето. Ала подценяваха зорката бдителност на Уайлдър. Наистина той бе карал бристолския търговски кораб по водата със скорост, с каквато не бе се движил никога преди, но самите факти досега говореха в негова полза, защото това, което смятаха за безразсъдство от негова страна, не бе имало никакви лоши последици. Така или иначе, целият кораб закипя в отговор на току-що издадената бърза, внезапна команда. Десетина моряци си подвикваха от различни части на кораба, като всеки се мъчеше да надвие рева на океана; сякаш бе настъпила всеобща, безизходна бъркотия; ала същият властен глас, който така неочаквано ги бе вдигнал на работа, направляваше умело безредните им, макар и енергични усилия.

Уайлдър бе говорил така, за да събуди дремещите и да стресне ленивите. Щом видя, че всички са наскачали, той започна пак да издава команди със спокойствие, което насочваше силите на всеки, и то с нужното според него в случая усърдие. Огромните платна на кораба, които изглеждаха като леки облачета на тъмното, зловещо небе, скоро заплющяха бясно, спущайки се от високите мачти, и след няколко минути корабът остана под въздействието само на по-тежките си и по-надеждни платна. За да се получи това, всеки моряк на кораба напрегна всичките си сили, подчинявайки се на спокойните, но бързи команди на своя командир. После настъпи кратка и напрегната пауза. Всички очи се обърнаха натам, където се забелязваха злокобните признаци, и всеки се мъчеше да разгадае смисъла им с проницателност, съответствуваща на опитността, придобита през време на службата му сред тази коварна стихия, която сега беше негов дом.

Смътните очертания на непознатия кораб се стопиха в потока мъждива светлина, който сега се стелеше по морето като пълзяща мъгла, полупрозрачна, свръхестествена и някак осезаема. Самият океан сякаш предупреждаваше, че предстои бърза и рязка промяна. Вълните вече не образуваха пенести, искрящи гребени, черни водни грамади вдигаха мрачните си върхове на източния хоризонт и престанаха да излъчват характерната си ярка светлина. Вятърът, който доскоро беше толкова силен и дори беснееше с яростта на буря, ставаше равномерен и даже затихваше, като че се страхуваше от по-мощната сила, трупаща се на морския хоризонт по посока на близкия континент. От минута на минута повеите на източния вятър все повече губеха сила, все повече отслабваха и за невероятно кратко време се чу как тежките платна плющят по мачтите. После настъпи ужасяваща, зловеща тишина. В този миг от страшния мрак на океана блесна светкавица и над вълните се понесе тътен, напомнящ внезапен удар на гръм. Моряците се спогледаха уплашено, вцепенени от ужас, като че самото небе ги бе предупредило какво им предстои. Но техният спокоен и по-прозорлив командир бе изтълкувал другояче този знак. Със свити устни и самонадеяността на моряк той промърмори презрително:

— Да не мисли, че спим? Но той сам е попаднал в капана и иска да ни предупреди какво ни очаква! Да не си въобразява, че от нощната вахта насам сме стояли със скръстени ръце?

Уайлдър премина бързо един-два пъти напред-назад по шканците, хвърляйки поглед ту към една, ту към друга страна от небосвода, от черната, почти неподвижна вода, върху която корабът му се поклащаше, към платната; и от мълчаливия, напрегнато очакващ екипаж към смътните очертания на рейте, полюляващи се над главата му подобно на моливи, които чертаят криволинейни, причудливи рисунки върху тъмния фон на струпалите се облаци.

— Завъртете под прав ъгъл рейте на задните мачти! — изкомандува той с глас, който всички на палубата чуха, макар че думите бяха изречени почти шепнешком. Скърцането на блоковете, когато рейте се обръщаха бавно и тежко в желаното положение, засилваше тягостното чувство в момента, звучейки като подготовка за нещо страшно.

— Приберете долните платна! — продължи Уайлдър със същото красноречиво спокойствие. После, поглеждайки отново застрашителния хоризонт, бавно, но натъртено добави: — Свийте ги… свийте ги и двете. Бързо на марсовете да приберете платната! — завика той. — Скатавайте ги бързо, прибирайте ги бързо, момчета, прибирайте ги!

Моряците, които добре разбираха какво се иска от тях, подтиквани от тона на капитана си, се заловиха чевръсто за работа. Само след миг двайсет тъмни фигури вече се катереха по вантите пъргаво като маймуни. След още една минута широките, мощни платна, свити добре и вързани за съответните рей, бяха вече безопасни. Моряците се спуснаха от рейте със същата бързина, с която се бяха качили на тях, след което настъпи напрегнато затишие.

В този страшен миг пламъкът на свещ бе се издигнал право към небето. Корабът, лишен от уравновесяващото действие на вятъра, се клатушкаше тежко в браздите между вълните, които от минута на минута все повече се укротяваха, сякаш развилнялата се стихия прибираше на спокойствие в необятните си недра оная част от себе си, която доскоро бе пуснала да подскача буйно по повърхността й. Водата плискаше лениво по бордовете на кораба или пък, когато той с усилие се вдигнеше от браздите, в които често потъваше, се стичаше на искрящи водопади от палубите обратно в океана. Всеки оттенък на небето, всеки звук на морето и всяко мрачно, тревожно лице подчертаваше напрегнатостта на момента. В този кратък промеждутък на очакване и бездействие помощниците се приближиха пак до своя командир.

— Ужасна нощ, капитан Уайлдър! — каза Иринг, който смяташе, че по чин му се полага да заговори пръв.

— Виждал съм вятър да се променя още по-неочаквано — му бе отговорено.

— Вярно, сър, че успяхме да приберем навреме платната, ала в тази промяна има признаци и знамения, от които и най-старият моряк би трябвало да се страхува!

— Да — подхвана Найтхед с дрезгав глас, който гърмеше дори сред тази бурна обстановка, — да, не току-тъй сред морето, и то в такава нощ, се явяват хора, които няма да назова. Досущ в подобно време видях как кечът128 „Везувий“ потъна толкова надълбоко, че мортирата му не би могла да запрати във въздуха нито една бомба, дори и да имаше кой да й запали фитила!

— Да, и тъкмо в такова време — при най-пълното безветрие, което може да има в морето — „Грийнландмън“ се разби при Оркнейските острови.

— Господа — обади се Уайлдър, наблягайки многозначително и може би малко иронично на тази дума, — какво искате? Във въздуха няма ни най-слаб полъх и само марселите ми са вдигнати!

Трудно би било на когото и да било от двамата недоволници да даде задоволителен отговор на този въпрос. И двамата бяха потиснати тайно от загадъчен, суеверен страх, подсилван още повече от реалната, очебийна обстановка през тази нощ; но нито единият, нито другият не бе загубил мъжеството и професионалната си гордост дотам, че да покаже изцяло слабостта си в момент, когато може би щеше да се наложи да прояви твърдост и решителност. Владеещото ги чувство пролича, макар и в косвена и скрита форма, в отговора на Иринг.

— Да, сега корабът е в безопасност — рече той, — макар с очите си да се убедихме, че не е лесно да се кара натоварен кораб по вода със същата бързина, както някой от ония летящи кораби, където не можеш да разбереш кой стои на кормилото, по какъв курс се движи или какво му е газенето!

— Да — подзе отново Найтхед, — според мен „Каролина“ е твърде бърза за обикновен търговски кораб. Малко невоенни кораби с хоризонтални рей са способни да я надбягат при остър бейдевинд или да я оставят зад кърмата си при вдигнати лисели. Но в такова време и такъв час морякът волю-неволю се замисля. Погледнете оная мъждива светлина там, по посока на сушата, която се приближава толкова бързо към нас, и ми кажете от американския бряг ли идва или от непознатия кораб, който толкова време се движеше от подветрената ни страна, ала ето че най-после ни настига или скоро ще ни настигне, макар че никой тук не може да каже как и защо. Аз обаче мога да кажа само едно: предпочитам да се върти около мен кораб, чийто капитан познавам!

— Такъв ви е вкусът, мистър Найтхед — каза Уайлдър студено.

— Да, да — забеляза по-предпазливият и благоразумен Иринг, — във военно време и с каперско свидетелство подръка всеки чистосърдечно би желал да срещне кораб с непознат капитан, иначе никога няма да попадне на неприятел. Но макар самият аз да съм истински англичанин, бих стоял по-далеч от оня кораб в мъглата, щом не зная нито от каква националност е, нито къде отива. Ах, капитан Уайлдър, това е ужасна гледка за сутрешната вахта! Колко пъти съм виждал слънцето да изгрява на изток и нищо лошо не се е случвало; ала нищо хубаво не може да се очаква в ден, когато свети на запад. С радост бих дал на собствениците едномесечна заплата, колкото и трудно да съм я спечелил, само и само да узная под какво знаме плава непознатият.

— Какъвто и да е — французин, испанец или дявол, все пак той се приближава! — извика Уайлдър. После, обръщайки се към внимателно следящия го екипаж, кресна с глас, който със силата и предупредителния си тон предизвикваше тръпки. — Отпускайте бизанфалите! Завъртете фокреята! Завъртете я бързо, момчета!

Уплашеният екипаж разбираше отлично смисъла на тези команди. Всички нерви и мускули бяха напрегнати, за да ги изпълнят, и да се подготвят за бурята. Никой не продумваше, ала всеки напрягаше до крайност силата и умението си в целенасочени, мъжествени усилия. И наистина не биваше да се губи нито минута, нито частица човешка енергия не трябваше да остане неоползотворена.

Зловещо светещата мъгла, която от четвърт час се трупаше на северозапад, се носеше към тях с бързината на състезателен кон. Във въздуха вече го нямаше характерния влажен полъх на източния вятър и около мачтите започваха да се образуват малки вихрушки — предвестници на приближаващия шквал. След това по океана премина бързо нещо като гръмотевично стенание, повърхността му първо се набръчка, после се наежи и накрая се покри с пелена от чиста яркобяла пяна. В следващия миг вятърът връхлетя с все сила върху безпомощния, изтерзан бристолски търговски кораб.

Докато бурята се приближаваше, Уайлдър се бе възползвал от малката възможност, предложена му от променливите пориви на вятъра, за да обърне кораба, доколкото беше възможно, по посока на вятъра; но с тромавите си движения корабът нито изпълняваше желанията на нетърпеливия капитан, нито отговаряше на изискванията на момента. Носът му бавно и тежко се извърна от север, поставяйки го точно в такова положение, че да посрещне първия удар с борда си. За щастие на всички, чийто живот беше изложен на опасност, на беззащитния кораб не му беше писано да поеме изведнъж цялата тежест на бурята. Платната пляскаха и се тресяха на яките рей, в разстояние на една минута ту се издуваха, ту пак се отпущаха, а после силният вятър се стовари върху тях като ураган.

„Каролина“, здрав и устойчив кораб, посрещна смело вихъра, но под напора му така се наклони настрана, че бордът почти се допря до водата; после, сякаш осъзнал опасността, уплашеният кораб изправи отново наведените си мачти и си запробива път през вълните.

— Дръж кормилото към вятъра! Натискай към вятъра, иначе е свършено с нас! — крещеше Уайлдър сред рева на бурята.

Старият моряк на кормилото изпълни точно заповедта, но напразно се взираше в края на предното платно, за да види дали корабът ще се подчини на действието му. Още два пъти за няколко мига олюляващите се мачти се наклониха към хоризонта и два пъти се изправиха грациозно, а после отстъпиха под мощния напор на вятъра и целият кораб легна върху водата.

— Запазете хладнокръвие! — извика Уайлдър, хващайки за ръката объркания Иринг, който се бе втурнал като обезумял по палубата нагоре. — Наш дълг е да останем спокойни. Донесете тук една брадва.

Подчинявайки се мигновено на заповедта, помощникът скочи на бизанруслените на кораба, за да изпълни собственоръчно очакваната команда.

— Да режа ли? — запита той с вдигнати ръце и глас, който с твърдостта и силата си заглаждаше минутната му обърканост.

— Чакайте! Подчинява ли се корабът на кормилото?

— Нито с инч, сър.

— Тогава режете! — добави Уайлдър ясно и спокойно. Един-единствен удар беше достатъчен, за да се свърши тази важна работа. Вантата беше опъната до крайност от огромната тежест, която поддържаше, и щом Иринг я пресече, веднага и останалите се скъсаха една след друга, така че мачтата с целия си тежък и заплетен такелаж и всичко друго остана да се крепи само на основата си. След това се чу пукот и цялата мачта се сгромоляса като дърво, отсечено от корен.

— Изправя ли се корабът? — изкрещя Уайлдър на бдителния моряк при кормилото.

— Изправи се малко, сър, но този нов шквал пак го подхваща.

— Да режа ли? — подвикна Иринг от гротвантите, където бе скочил, както тигър се хвърля върху жертвата си.

— Режи!

Тази команда бе последвана от още по-силен и страшен трясък, но едва след като бяха нанесени няколко мощни удара по самата дебела мачта. И както преди, морето пак погълна рухналата безформена грамада от мачти, въжета и платна; в същия миг корабът се изправи и се понесе тежко по посока на вятъра.

— Изправя се! Изправя се! — завикаха едновременно двайсет гласа, които бяха мълчали през напрегнатите минути, когато всичко беше въпрос на живот или смърт.

— Карай право напред! — обади се спокойният, но властен глас на младия командир. — Готови за прибиране на формарсела… нека остане за малко, докато корабът се отдалечи от отломките… сечете, сечете… бързо, момчета… с брадви и ножове… режете с всичко, изсечете всичко!

Хората, окриляни от надежда, сега работеха енергично и бързо прерязаха въжетата, които все още свързваха повалените мачти с кораба, и „Каролина“, носеща се вече направо по посока на вятъра, като че едва докосваше пяната, покриваща морето. Вятърът вилнееше над водната пустиня така поривисто, като че тътнеше далечна гръмотевица, и с такава сила, сякаш заплашваше да вдигне кораба над самото море. В момента, когато шквалът се приближаваше, един благоразумен и предвидлив моряк бе отвързал въжетата на единственото останало платно и сега освободеният, но спуснат марсел се опъваше така, че заплашваше да повлече със себе си единствената все още здрава мачта. Уайлдър съобрази, че това платно трябва да се махне, тъй като беше абсолютно невъзможно да се закрепи отново. Като повика Иринг при себе си, той му посочи опасността и издаде необходимата заповед.

— Мачтата не може да издържа повече на такива удари — заключи той, — ако падне пред носа, сътресението може да се окаже съдбоносно при скоростта, с която се движи корабът. Трябва да пратите един-двама горе да отрежат платното от рейте.

— Мачтата се огъва като върбов камшик — възрази помощникът, — а и самата й основа е пукната. Много опасно е да пращаме човек, докато около нас вилнеят такива бесни шквалове.

— Може би имате право — отвърна Уайлдър, изведнъж разбрал, че възражението е основателно. — Тогава останете тук, ако ми се случи нещо, постарайте се да закарате кораба до някое пристанище на север, поне до Вирджинските носове; в никой случай не се опитвайте да се приближавате до Хатерас при сегашното състояние на…

— Какво възнамерявате да правите, капитан Уайлдър? — прекъсна го помощникът, слагайки ръка на рамото на началника си, който вече бе захвърлил моряшката си шапка на палубата и се канеше да свали част от връхните си дрехи.

— Отивам да махна марсела от мачтата, иначе ще я загубим, а заедно с нея може да загубим и кораба.

— Виждам ясно това, сър, но мога ли да допусна друг да свърши работата на Едуард Иринг? Вие сте задължен да закарате кораба до Вирджинските носове, а аз — да отрежа марсела. Ако ми се случи нещо лошо, е, запишете го в корабния дневник, като добавите някоя и друга дума как съм изпълнил дълга си. Това е най-подходящата епитафия за един моряк.

Уайлдър не възрази. Той зае пак бдителната си и замислена поза с непринудеността на човек, който твърде отдавна е свикнал да изпълнява сам някои задължения и не се учудва, че и друг разбира тяхната наложителност. В това време Иринг тръгна решително да свърши това, което току-що бе обещал. Минавайки през шкафута на кораба, той се сдоби с подходяща брадва, а после, без да каже нито думица на когото и да било от занемелите, но внимателно следящи го моряци, скочи на фоквантите; всяка нишка на въжетата тук беше опъната до скъсване от обтягането. Опитните очи на наблюдаващите го разбираха какво възнамерява да прави и със същото гордо съзнание за дълг, което го бе подтикнало към това опасно начинание, четирима-петима от най-старите моряци наскачаха на вибленките129, за да се издигнат към небето, където ги дебнеха стотици урагани.

— Слизайте от фоквантите — закрещя Уайлдър през рупора, — слизайте всички освен помощника!

Думите му полетяха нагоре, но не бяха чути от възбудените и оскърбени моряци, които бяха последвали Иринг. Всеки беше така неотклонно устремен към целта си, че не обърна внимание на командата да се върне. След по-малко от минута всички бяха накацали по рейте, готови да се подчинят на сигнала на своя началник. Помощникът се озърна; като видя, че моментът е сравнително благоприятен, удари с брадвата си дебелото въже, с което беше вързан за реята един от долните ъгли на изопнатото до скъсване платно. Ударът подействува така, както когато се изкърти средният камък на лошо споен свод. Платното се откъсна от въжетата си със силен трясък и за миг го видяха увиснало във въздуха пред носа на кораба, сякаш поддържано от криле. Корабът се повдигна на една ленива вълна — влачеща се останка от предишния вятър — и легна тежко върху кипящия й гребен, притискан както от собствената си тежест, така и от засилилите се отново пориви на вятъра. В този критичен момент, докато моряците горе все още гледаха в посоката, накъдето платното бе изчезнало като малко облаче, една от фоквантите се скъса с пукот, който стигна до ушите на Уайлдър.

— Слизайте! — завика той бясно през рупора. — Спускайте се по бакщагите, ако ви е мил животът! Всички до един да слязат!

Един-единствен човек успя да се възползва от това предупреждение, спущайки се на палубата с бързината на вятъра. Въжетата се късаха едно след друго, а после се чу съдбоносен трясък на дърво. За миг високата мачта с плетеницата от въжета се залюля, сякаш се колебаеше на коя страна да падне, после, следвайки движенията на корпуса, със силен плясък се сгромоляса в морето. Ванти, леери и други въжета се късаха едно след друго като конци, когато корабът обтегнеше поред всяко от тях, така че голият и опустошен корпус на „Каролина“ остана да се носи, тласкан от бурята, сякаш не се бе случило нищо, което да забави хода му.

След катастрофата настъпи безмълвна, но красноречива тишина. Като че самите стихии се бяха усмирили след работата си и страшното буйство на ветровете временно бе престанало. Уайлдър се втурна към борда на кораба и ясно различи жертвите, които още стояха вкопчени в крехката си опора. Видя дори Иринг, махащ с ръка за сбогом със сърцатостта на моряк, който не само разбира колко отчаяно е положението му, но и умее да го понася с примирение. После останките от мачтата с всички вкопчени в нея бяха погълнати от страшната, свръхестествена мъгла, разпростряла се навред — от океана до облаците.

— Готови за спущане на лодка! — викна Уайлдър, без да съобрази, че в такъв силен ураган падналите зад борда не са в състояние да плуват и никой с нищо не би могъл да им помогне.

Ала тази команда беше безполезна за потресените и объркани моряци, останали на борда. Никой не помръдна, не прояви ни най-малък признак, че ще я изпълни. Моряците се оглеждаха диво, като всеки се мъчеше да отгатне по мрачното лице на другаря си колко голямо е според него сполетялото ги нещастие, ала никой не отвори уста.

— Много е късно… много е късно! — шепнеше Уайлдър. — Никакво човешко умение, никакви човешки усилия не могат да ги спасят!

— Вижда се кораб! — извика Найтхед с глас, изпълнен със суеверен страх.

— Нека се приближи — отвърна с горчивина младият капитан, — бедата е вече сторена, той нищо повече не може да направи!

— Да беше истински кораб, наш дълг към собствениците и пътничките е да му се обадим, ако изобщо е възможно да се чуе човешки глас в тая буря — продължи вторият помощник, сочейки през мъглата неясния силует, който явно беше наблизо.

— Да му се обадим ли! А пътничките? — промърмори Уайлдър, неволно повтаряйки думите му. — Не, всичко друго, само не и да му се обаждаме. Виждаш ли кораба, който се приближава така бързо към нас? — запита той строго бдителния моряк, който продължаваше да стиска кормилото на „Каролина“.

— Тъй вярно, сър!

— Дръж по-далеч от него. Ляво на борд. Може да ни отмине в тъмното; сега над водата стърчат само палубите ни. Завий колкото можеш на по-голямо разстояние от него, сър.

Последва обичайният лаконичен отговор и за няколко минути бристолският търговски кораб се отклони малко от курса, по който другият се приближаваше; но един повторен поглед убеди Уайлдър, че опитът е бил безполезен. Тайнственият кораб (всички на „Каролина“ бяха уверени, че това е същият, който така дълго бяха забелязвали да стои на северозападния хоризонт) се движеше през мъглата с бързина, почти равна на скоростта на самите бурни ветрове. Нито едно платно не се виждаше на него. Всички мачти, дори до тънките и заострени брамстенги, бяха по местата си, запазвайки красотата и симетричността на целия кораб, но никъде ни най-малко парченце платно не бе подложено на ураганния вятър. Под носа му се мяташе цял въртоп пяна, която се различаваше дори сред всеобщото вълнение на океана, а когато се приближи достатъчно, за да се чува, приглушеното му бучене наподобяваше шум на водопад. Отначало зрителите по палубите на „Каролина“ смятаха, че никой не ги забелязва, и някои от моряците завикаха неистово да се запалят фенери — да не би нещастията през тази нощ да завършат със сблъскване.

— Мнозина там вече ни виждат — каза Уайлдър.

— Да, да — промърмори Найтхед, — не ще и дума, виждат ни, и то такива очи, каквито никога досега не са гледали от глава на простосмъртен!

Моряците млъкнаха. След миг тайнственият кораб, който виждаха отдавна, се озова на стотина фута от тях. Самата сила на вятъра, който обикновено вдигаше вълните, сега притискаше морето в леговището му сякаш с тежестта на планина. Целият океан наоколо беше разпенен, ала водата не надвишаваше нивото на повърхността му. Щом някоя вълна се надигнеше от убежището си в безкрайните дълбини, ураганът я раздробяваше на искрящи пръски. Именно по тази пенеста, но сравнително гладка повърхност с грохот се приближаваше непознатият кораб, неотклонно и величествено катс облак, носен от урагана. Никакъв признак на живот не се забелязваше на него. Ако някакви хора надзъртаха от скривалищата си към обрулените и разнебитени останки на бристолския търговски кораб, те вършеха това скришом и мрачно като бурята, която ги блъскаше напред. Уайлдър затаи дъх в напрегнато очакване непознатият да се озове най-наблизо; но като не забеляза никакъв признак, че им обръщат внимание, никаква човешка фигура, ни най-малко намерение, ако е възможно, да спрат бесния бяг на другия, на лицето му проблесна усмивка, а устните му се задвижиха бързо, сякаш се радваше, че е оставен така на произвола на съдбата. Непознатият профуча покрай тях като тъмно привидение и след още една минута очертанията му започнаха да бледнеят сред пяната от подветрената страна.

— Изчезва в мъглата! — възкликна Уайлдър, поемайки си дъх след мъчителното напрежение през последните няколко минути.

— Да, в мъглата или в облаците — отвърна Найтхед, който сега упорито стоеше до него и следеше с подозрение и недоверчивост и най-малките движения на своя загадъчен командир.

— На небето или в морето, все едно ми е, само и само да се махне.

— Обикновено моряците се радват, като видят чуждо платно от борда на кораб, оголен до палубата като нашия.

— Хората често сами си навличат гибелта поради това, че не знаят интересите си. Да се маха, казвам аз и се моля богу! Скоростта му е четири фута срещу един наш и искам само едно: този ураган да беснее до изгрев слънце.

Найтхед трепна и хвърли на събеседника си кос поглед, който приличаше на упрек. За неговия суеверен ум беше светотатство да се призовава бурята по такъв начин в момент, когато ветровете като че вилнееха с цялата си ярост.

— Вярно, сега имаме силен шквал, какъвто моряк може да не види цял живот — каза той, — но слабо познава морето човек, който мисли, че там, откъдето духа този вятър, няма и по-силни ветрове.

— Нека си духа! — извика капитанът, стискайки ядно юмруци. — Аз се моля за вятър!

Ако у Найтхед все още бяха останали някакви съмнения за характера на младия непознат, който така странно бе заел мястото на Никълъс Никълс, сега те окончателно се разпръснаха. Той тръгна помежду мълчаливите и замислени моряци с вид на човек, който си има вече определено мнение. Уайлдър обаче не обърна никакво внимание какво прави подчиненият му, а няколко часа продължи да крачи по палубата, като ту поглеждаше небето, ту хвърляше чести, тревожни погледи към тесния хоризонт, а в това време „Кралска Каролина“, разбита и оголена развалина, продължаваше да се носи по вълните, тласкана от вятъра.