Червеният корсар

VI глава

Помещението, в което се намираше сега нашият авантюрист, характеризираше добре своя обитател. По форми, размери и разположение то беше обикновена каюта, но мебелировката и подредбата й представляваха странна смесица от разкош и войнственост. Лампата, която висеше от тавана, беше от чисто сребро и макар и находчиво пригодена за сегашното си предназначение чрез механично приспособление, във формата и украсата й имаше нещо, което показваше, че някога е била използвана в някакво по-свято убежище. Масивни свещници от същия скъпоценен метал, принадлежали на същото светилище, стояха на внушителна маса от махагон, който още бе запазил блясъка си от преди половин век, а изрязаните във форма на животински лапи позлатени крака говореха, че първоначално масата не е била предназначена да служи за мебел на обикновен кораб. До транца66 стоеше кушетка, покрита с релефно кадифе, а до отсрещната преграда-диван, тапициран със синя коприна, който със стила, с материалите, от които беше направен, и с купчината възглавници показваше, че дори Азия е допринесла за комфорта на пристрастения към разкоша собственик. Освен тези забележителни предмети тук имаше огледала от шлифован кристал, сребърни прибори и дори пердета; всички тия неща се различаваха едно от друго по своеобразния си стил и материал. С една дума, при подбора на повечето от тези предмети странният им собственик, изглежда, е държал повече на великолепието и изяществото, отколкото на целесъобразността или на добрия вкус, за да угоди на прищевките си и да си осигури удобства.

Сред тази смесица от богатство и разкош изпъкваха страшните оръжия на войната. В каютата имаше четири от ония зловещи оръдия, които със своите размери и брой още отначало бяха привлекли вниманието на Уайлдър. Макар и поставени толкова близо до току-що изброените луксозни предмети, само опитно око на моряк можеше да забележи, че биха могли всеки момент да бъдат използвани — достатъчни са пет минути, за да се разчисти помещението от всякакво великолепие и да се превърне в добре защитена и готова за действие батарея. Пистолети, саби, полупики, абордажни брадви и всевъзможни други по-малки оръжия за морска война бяха разположени из каютата по такъв начин, че да й служат за причудлива украса и същевременно всяко от тях да се намира подръка.

Около мачтата стоеше поставка с мускети, с яки дървени подпори, които очевидно можеха да се запъхват в скоби от двете страни на вратата, показваха достатъчно ясно, че преградата би могла лесно да се превърне в барикада. Изобщо цялото устройство на кабината говореше, че тя е крепостта на кораба. Това се потвърждаваше и от факта, че в нея имаше люк, свързан с помещенията за младшите офицери и водещ право към муниционния склад. Изобщо подредбата, малко различна от тази, която бе свикнал да вижда, веднага се наби в очите на Уайлдър, макар че нямаше време да размишлява върху предназначението и целта й.

Когато при влизането на госта непознатият в зелено (защото все още беше облечен така, както за пръв път бе представен на читателя) стана, на лицето му беше изписано задоволство, може би примесено донякъде с ирония. Няколко минути двамата стояха така, без да говорят, докато най-после мнимият юрист реши да прекъсне неловкото мълчание.

— На какво щастливо обстоятелство дължи този кораб честта да му се направи такова посещение? — запита той.

— Смятам, че мога да отговоря: на поканата на неговия капитан — отвърна Уайлдър със същата твърдост и спокойствие, каквито проявяваше и събеседникът му.

— А той показа ли ви заповедта, с която е получил този чин? Струва ми се, на море казват, че никой кръстосвач не може да плава без такава заповед.

— А какво казват в университетите по този важен въпрос?

— Както виждам, вече мога да сваля адвокатската мантия и да взема свайката! — отговори другият с усмивка. — В нашия занаят — впрочем вие май предпочитате думата професия, — в нашата професия има нещо, което ни издава един на друг. Да, мистър Уайлдър — добави той с достойнство, като седна и даде знак на госта си да последва примера му, — и аз като вас съм подготвен за моряк и, щастлив съм да допълня, за командир на този славен кораб.

— Тогава трябва да признаете, че нахълтах тук с пълно основание.

— Е, признавам. Моят кораб ви е направил добро впечатление; трябва да кажа веднага, че впечатлението, което ми направихте вие, ме кара да съжалявам, че не се познаваме от по-рано. Искате ли да постъпите на служба?

— Срамно е човек да безделничи в тия смутни времена.

— Прав сте. Светът, в който живеем, е лошо устроен, мистър Уайлдър. Едни мислят, че са в опасност, когато под тях няма нещо солидно като terra firma67, други пък са доволни, ако могат да опитат късмета си по море. От друга страна, едни смятат, че човек трябва да се моли, а други без много-много приказки сами вземат благата, които нямат време или желание да измолват. Вие сигурно сте счели за благоразумно да разберете с какво точно се занимаваме, преди да дойдете тук да търсите работа?

— Нюпортци говорят, че търгувате с роби.

— Вашите селски клюкарки никога не грешат! Ако на земята наистина са съществували някога магьосници, първият от това коварно племе е бил селски кръчмар, вторият — селски лекар, а третият — селски свещеник. Правото на четвъртото почетно място биха могли да си оспорват бръснарят и шивачът. Родрик!

След последната дума, с която така безцеремонно прекъсна речта си, капитанът удари леко един китайски гонг, окачен заедно с други странни предмети за една от таванските греди така, че лесно да се стига с ръка.

— Хей, Родрик, да не си заспал?

От една от двете малки каюти, построени при кърмата на кораба, леко и пъргаво изскочи някакво момче и застана мирно пред този, който го бе повикал.

— Върна ли се лодката? Отговорът беше утвърдителен.

— Всичко ли мина благополучно?

— Генералът е в каютата си, сър, и може да ви отговори по-добре от мен.

— Тогава нека Генералът се яви да докладва какво е свършил. Уайлдър беше толкова заинтригуван, че дори затаи дъх, за да не пречи на събеседника си, който изведнъж се бе замислил. Момчето се промъкна през люка като змия, провираща се в дупката си, или по-право като лисица, която се мушва в леговището си, след което в каютата се възцари дълбока тишина. Капитанът на кораба, подпрял главата си с ръка, като че бе забравил за присъствието на външен човек. Мълчанието можеше да продължи още много, ако не го бе прекъснало появяването на трети човек. От тесния люк бавно израсна права, скована фигура, досущ както на сцената се появява театрален призрак, и се обърна почтително с лице към капитана.

— Чакам вашите разпореждания — произнесе мънкащ глас, излизащ от устни, които почти не се движеха.

Уайлдър трепна пред това ненадейно видение, а и самият вид на непознатия беше толкова странен, че би учудил всеки зрител. Ако се съди по лицето със загрубели от дългогодишна служба черти, този човек имаше петдесет години. То цялото беше червено, само бузите бяха изпъстрени с ония характерни издайнически жилчици, които така поразително приличат на извивки на лоза и вероятно са дали повод за поговорката: „Хубавото вино няма нужда от хвалби“. Темето му беше плешиво, но около всяко ухо се виеше кичур посивяла коса, намазан с брилянтин и сресан по войнишки. Имаше дълга шия, отдолу с широка черна вратовръзка; раменете, ръцете и тялото принадлежаха на висок човек, загърнат в пелерина, която, макар и прилично скроена, явно служеше за нещо като домино. Когато човекът заговори, капитанът вдигна глава и възкликна, сякаш изненадан:

— Аха, Генерале, значи вече сте на поста си? Бяхте ли на брега?

— Да.

— Намерихте ли мястото? А човека?

— И едното, и другото.

— А какво направихте?

— Изпълних нарежданията.

— Отлично. Вие сте образцов по изпълнителност офицер, Генерале, затова ви обичам от все сърце. Викаше ли оня?

— Запушихме му устата.

— Бърз начин за заглушаване на протести. Всичко е изпипано както трябва, Генерале, и както винаги заслужихте моето одобрение.

— Тогава наградете ме за това.

— Как? Вие имате вече най-високия чин, който мога да ви дам. Остава да получите само благородническо звание.

— Ами! Та моите хора приличат на опълченци. Имат нужда от мундири.

— Ще им отпуснем мундири. Тогава и кралската гвардия няма да бъде по-добре екипирана от тях. Генерале, лека нощ.

Фигурата се спусна в люка, изправена и скована като призрак, както и се бе появила, и Уайлдър пак остана сам с капитана на кораба. Последният сякаш изведнъж се сети, че този странен разговор се бе водил в присъствието на почти непознат, на когото явно ще трябва да се даде някакво обяснение.

— Моят приятел — подзе капитанът малко високомерно и все пак с очевидно желание да обясни — командува отряд, който на по-обикновен кораб се нарича „морска пехота“. Започна от младши офицер и със службата си постепенно се издигна до високия пост, който заема сега. Усещате ли как мирише на военен лагер?

— Повече, отколкото на кораб. Но винаги ли роботърговците са така добре снабдени с военно снаряжение? Виждам, че сте въоръжени до зъби.

— Преди да сключим сделката си, ще научите повече за нас — отговори капитанът с усмивка. След това отвори едно ковчеже, което стоеше на масата, извади оттам някакъв пергаментов свитък, невъзмутимо го подаде на Уайлдър и като му хвърли бърз изпитателен поглед с неспокойните си очи, рече: — Тук ще видите, че имаме каперско свидетелство68 и че ни е надлежно разрешено, докато се занимаваме с мирната си работа, да водим бой от името на краля.

— Но това е свидетелство за бриг69!

— Вярно, вярно. Само че съм сбъркал, дал съм ви друг документ. Но мисля, че този е по-подходящ.

— Наистина, това е свидетелство за кораба „Седемте сестри“, но забелязах, че имате повече от десет оръдия, а тия в каютата ви стрелят не с четирифунтови, а с деветфунтови гюллета.

— Вие проявявате такъв педантизъм, като че вие сте адвокатът, а аз — неукият моряк. Сигурно ви е известно такова нещо като разширяване на свидетелството? — продължи капитанът, небрежно захвърляйки свитъка обратно сред купчина подобни документи. После стана от мястото си и като закрачи бързо напред-назад из каютата, продължи: — Излишно е да ви изтъквам, мистър Уайлдър, че нашата работа е опасна. Някои я наричат противозаконна. Но тъй като не съм твърде склонен към богословски спорове, ще оставим този въпрос настрана. Вие знаете с каква цел сте дошли тук, нали?

— Да търся работа.

— Не се съмнявам, че сте обмислили добре въпроса и имате отношение към занаята, на който искате да се отдадете. За да не губим време и да говорим откровено, както подобава на двама честни моряци, веднага признавам, че вие сте ми нужен. Един смел и опитен човек, по-възрастен от вас, макар че, смея да кажа, не по-добър, заемаше преди месец каютата при левия борд; горкият, той стана храна на рибите.

— Удави ли се?

— О, не! Загина в открит бой с кралски кораб!

— Кралски кораб! Нима сте разширили свидетелството си дотолкова, че смятате за оправдано да се биете с кръстосвачи на негово величество?

— Та няма ли други крале освен Джордж Втори? Корабът може да е развявал бяло знаме70, а може и датско. Но този, за когото става дума, беше прекрасен човек и койката му е празна от деня, когато го вдигнахме, за да го хвърлим в морето. Той беше достоен да поеме командуването, в случай че ме сполети нещастие. Мисля, че по-спокойно ще умра, ако зная, че този благороден кораб ще бъде предаден в ръцете на човек, който умее да го използва както трябва.

— Несъмнено собствениците ще ви намерят заместник в случай на такава беда.

— Собствениците са много благоразумни хора — отвърна капитанът, отново хвърляйки към госта изпитателен поглед, който накара Уайлдър да сведе очи към пода на каютата, — те рядко ми досаждат с настойчиви искания или заповеди.

— Много ви угаждат! Виждам, че не сте забравили да се запасите с флагове; нима ви позволяват да вдигате което и да е от тия знамена, както ви скимне?

Когато бе зададен този въпрос, изразителните и разбиращи погледи на двамата моряци се срещнаха. Капитанът извади от полуотворения сандък едно знаме, което бе привлякло вниманието на посетителя, и, като го разгъна на пода, отговори:

— Както виждате, това е лилията на Франция. Не е лошо като емблема на безупречните французи. Герб с претенции за неопетненост, макар и малко замърсен от употреба. Ето ви пресметливия холандец — просто, здраво и евтино. Лично аз не обичам много това знаме. Ако корабът е ценен, собствениците му не са твърде склонни да го отстъпят току-тъй. Ето го надутия хамбургчанин. Той властвува над един богат град и се хвали за това чрез тези кули. За останалите си големи владения благоразумно мълчи в своята алегория. А ето тук полумесеците на Турция — нация от лунатици, които си въобразяват, че са наследници на царството небесно. Нека се наслаждават спокойно на това наследство; рядко се случва да търсят благата му в открито море. А тези малки спътници, които се въртят около голямата луна, са африканските варвари. Аз нямам много вземане-даване с тия господа в шалвари, защото рядко имат ценна стока. Въпреки всичко — добави той, поглеждайки копринения диван, пред който седеше Уайлдър, — срещал съм се с тия мошеници и не сме се разделяли, без да си разменим някоя и друга дума. Аха, ето този ми допада — великолепният испанец! Жълтото поле напомня за богатствата на рудниците му. А тази корона! Може да помислите, че е от ковано злато, и да протегнете ръка да пипнете това съкровище. Какво разкошно украшение за галеон71! Ето го и по-скромния, ала все пак богат португалец. Често съм си мислил, че в тия царски дрънкулки има истински бразилски диаманти. Имам предвид например онова разпятие, което виждате окачено в благочестива близост до вратата на каютата ми.

Уайлдър обърна глава да погледне драгоценната емблема, която наистина беше закачена за преградата на няколко инча от посоченото място. След като задоволи любопитството си, той пак насочи вниманието си към знамената, ала изведнъж усети един от ония проницателни, но скришни погледи, с които капитанът често се опитваше да разчете изражението върху лицата на събеседниците си. Вероятно се мъчеше да разбере какво впечатление е направила на посетителя богатата му сбирка. Както и да е, Уайлдър се усмихна, защото в тоя момент му хрумна, че украшенията на каютата бяха така старателно подредени в очакване на неговото пристигане, за да му направят благоприятно впечатление със своето богатство. Капитанът улови погледа му и може би изтълкува погрешно изражението му, защото продължи причудливото описание на знамената още по-весело и живо отпреди.

— Тези двуглави чудовища са сухоземни птици и рядко се осмеля ват да летят над дълбоки води — подзе той отново: — те не са за мен72. Ето дръзкия, сърцат датчанин; този е упоритият швед; а това е по-дребна риба — добави той, прокарвайки бързо ръка по дузина малки свитъци, поставени всеки на своето място, — ала развяват парцалчетата си като по-големите държави; този пък е разкошният неаполитанец. Аха, ето ги ключовете на царството небесно! Под това знаме заслужава да умре човек; под тази нищо и никаква отрепка веднъж се сражавах борд до борд с един тежковъоръжен алжирски корсар…

— Какво! Нима сте дръзнали да се биете под знамето на църквата?

— Просто от набожност. Представих си колко ще се смае варваринът, като разбере, че не четем молитви. Едва му дадохме един-два залпа, и взе да се кълне, че се предава по волята на аллаха. По едно време, когато го зачесах от наветрената страна, тоя мюсюлманин сигурно си помисли, че го е наобиколил светият конклав73 и че е близък краят на Мохамед и неговите потомци. Трябва да призная, че аз предизвиках схватката, като му показах тия мирни ключове, а тоя глупак сметна, че с тях му са отворени половината от касите на християнския свят.

— И когато призна грешката си, вие го пуснахте?

— Хм! С благословията ми. Разменихме си стоки и се разделихме. Оставих го да си пуши чибука сред бурно море с форстенга74 зад борда, с бизанмачта75 под кърмата и шест-седем дупки на дъното, през които водата нахлуваше така бързо, че не сварваха да я изпомпат. Както виждате, беше на път да получи дела си от наследството. Но такава била волята божия и той остана доволен!

— А какви са тези знамена, които пропуснахте? Виждат ми се много на брой и разкошни.

— Това са знамена на Англия, като нея аристократични, пъстри и с известно чувство за хумор. Ето знаме за обозначаване на всякакви чинове и положения, сякаш хората не са направени от една и съща плът и поданиците на едно и също кралство не са достойни да плават под едни и същи емблеми. Ето флага на първия лорд на Адмиралтейството; ето свети Георги; ето червено поле, а също и синьо — в зависимост от случая и от настроението в момента; ето ивиците на майка Индия76 и самия кралски пряпорец77!

— Кралският пряпорец ли?

— Защо не? Нали наричат командира „монарх на своя кораб“. Да, това е кралският пряпорец и сме го вдигали дори в присъствие на адмирал!

— Но как така! — възкликна слушателят му, който, изглежда, изпитваше същия ужас, както свещенослужител, когато види светотатство. — Да вдигате кралския пряпорец пред адмиралски кораб! Всички знаем колко трудно и дори опасно е да се парадира даже с прост вимпел пред кралски кръстосвач…

— Аз обичам да дразня тези негодници! — прекъсна го събеседникът му с приглушен, но горчив смях. — Това ми прави удоволствие! Безспорно те имат начин да ме накажат и често са се опитвали, но все безуспешно. Вие сам знаете колко е приятно човек да си урежда сметките със закона, като показва това широко платнище. Излишно е да ви обяснявам повече.

— Ас кое от всички тия знамена си служите най-много? — попита Уайлдър след кратък, но дълбок размисъл.

— При обикновено плаване аз съм капризен като малко девойче при избора на панделки. Често вдигам по десетина различни в един ден. Много честни търговци, които се отбиват в това пристанище, са разправяли истината за еди-кой си холандец или датчанин, с когото са разговаряли в открито море. При бой също си имам прищевки по отношение на знамената, но особено предпочитам едно.

— А кое е то?

Капитанът задържа за миг ръката си върху свитъка, който бе докоснал, и за известно време погледът му беше толкова напрегнат и проницателен, сякаш четеше в самата душа на посетителя си. После разгърна едноцветно кървавочервено платно без никаква украса и отговори натъртено:

— Ето този флаг.

— Но това е пиратско знаме!

— Да, и то истинско! В такъв вид ми харесва повече от мрачните черни полета с черепи и други детински плашила. То не заплашва никого, само казва: „Такава е цената, за която можеш да ме купиш“. Мистър Уайлдър — добави той и смесицата от ирония и шеговитост, с която бе разговарял досега, се замени с властен тон, — ние с вас се разбираме. Време е всеки да заплава под своето си знаме. Нужно ли е да ви казвам кой съм аз?

— Мисля, че е излишно — рече Уайлдър. — Ако отгатвам правилно тези очебийни знаци, аз стоя пред… пред…

— Червения корсар — довърши събеседникът му, като забеляза, че той се колебае да произнесе страшното име. — Точно така и се надявам, че този разговор е начало на трайно и здраво приятелство. Не знам по каква причина още от първата ни среща ме влече към вас силно и необяснимо любопитство. Може би съм се чувствувал изолиран от света, което е естествено за човек в моето положение; но както и да е, аз ви приемам от все сърце и с разтворени обятия.

Макар още преди това открито признание по всичко да личеше, че на Уайлдър му е ясно на какъв кораб е имал смелостта да се качи, все пак той посрещна откровението с известен смут. Славата на този прочут пират, дързостта и великодушието му, така често съчетани с безчинства и винаги с пълно пренебрежение към смъртта, вероятно се трупаха в съзнанието на нашия по-млад авантюрист и го караха да изпитва онова благоразумно колебание, в което всички ние изпадаме, особено при важни събития, па макар и не чак толкова неочаквани.

— Не сте сбъркали нито относно моята цел, нито относно подозренията ми — отговори той най-после, — защото, трябва да призная, аз дойдох да търся именно този кораб. Приемам да постъпя на него; отсега нататък можете да ме назначите на каквато и да е служба, ако смятате, че на нея ще съумявам най-добре да изпълнявам с чест задълженията си.

— Вие ще бъдете мой пръв помощник. Утре сутринта това ще бъде обявено на шканците. А в случай че умра, ако не съм сгрешил в избора си, вие ще ме заместите. Може да ви се стори странно, че така внезапно ви оказвам доверие. Трябва да призная, че е наистина малко странно; но ние не можем да набираме хората си с биене на барабани по улиците на метрополията, както правят кралските кораби; а и ако разбирам човешкото сърце, безрезервната ми вяра във вашата честност сама по себе си засилва благоразположението ви към мен.

— Така е! — възкликна Уайлдър с внезапно силно чувство. Корсарят се усмихна спокойно и продължи:

— У младите джентълмени на вашите години обикновено душата е като на длан. Но независимо от очевидните ми симпатии към вас, за да уважавате достатъчно началника си за неговата дискретност, трябва да ви кажа, че ние сме се срещали и по-рано. Аз бях осведомен за вашето намерение да ме потърсите и да ми предложите услугите си.

— Не може да бъде — извика Уайлдър. — Нито един човек…

— … не може да бъде сигурен, че тайните му няма да станат известни — прекъсна го другият, — когато има искрено лице като вашето. Само преди двайсет и четири часа вие бяхте в хубавия град Бостън.

— Признавам това, но…

— Скоро ще признаете и останалото. Вие сте проявили твърде голямо любопитство, когато сте разпитвали глупака, който твърдеше, че сме му задигнали и провизиите, и платната. Лъжец и негодник! Да не ми се мярка още веднъж пред очите, че може да получи урок, който ще го научи на честност. Нима си въобразява, че жалък трофей като него би ме накарал да разпъна дори инч платно или да спусна лодка в морето?

— Значи това, което той разправяше, не е вярно? — запита Уайлдър с учудване, което не се и опитваше да скрие.

— Какво говорите! Мигар съм такъв, за какъвто ме представят? Огледайте внимателно чудовището, за да не изпуснете нещо — отвърна Корсарят с глух смях, в който презрението се мъчеше да сподави наранената гордост. — Къде са рогата и копитата? Подушете въздуха: мирише ли на сяра? Но стига за това. Аз научих, че подпитвате тук-там, и лицето ви ми се хареса. С една дума, реших да ви проуча и макар че действува доста предпазливо, все пак успях да се приближа до вас толкова, че постигнах целта си. Вие ми се понравихте, Уайлдър, и се надявам, че ще ми отвърнете със същото.

Новопостъпилият пират се поклони на този комплимент на началника си, тъй като явно не знаеше какво да отговори. Но като че за да сложи край на тази тема, побърза да забележи:

— Сега, когато се разбрахме, не искам да ви досаждам повече, ще се оттегля да пренощувам, а утре сутринта ще дойда да встъпя в длъжността си.

— Да се оттеглите ли! — възкликна Корсарят, като се спря внезапно и впи проницателните си очи в посетителя. — Не е прието офицерите ми да се оттеглят в този час. Морякът трябва да обича кораба си и само в краен случай да пренощува извън него.

— Нека се разберем добре — каза Уайлдър бързо. — Ако ще бъда роб и ще ви служа като болт или някаква друга частица от кораба, тогава сделката ни се разваля.

— Хм! Вашата пламенност, сър, ми харесва повече от сдържаността ви. В мое лице ще намерите привързан приятел, който не обича дори и най-кратката раздяла. Какво ви липсва тук? Няма да говоря за дребни неща, които задоволяват най-простите потребности. Но вие сте научен да цените творенията на разума — ето ви книги; имате вкус — ето ви разкошни предмети; беден сте — ето ви богатство.

— Всички тия неща са нищо без свобода — отвърна хладно младият моряк.

— А каква свобода искате? Надявам се, млади момко, че няма тъй скоро да измамите доверието, което току-що ви бе засвидетелствувано. Ние се познаваме отскоро и може би твърде прибързано съм ви се доверил.

— Аз трябва да се върна на брега — добави Уайлдър твърдо, — макар и само за да разбера, че ми имате доверие и не съм ваш пленник.

— Всичко това говори или за благородство на чувствата, или за най-низка подлост — произнесе Корсарят след минута размисъл. — Ще повярвам на първото. Обещайте ми, че докато сте в град Нюпорт, никому няма да разкриете истинския характер на този кораб.

— Готов съм да се закълна — прекъсна го разпалено Уайлдър.

— В този кръст ли — отвърна Корсарят със саркастичен смях, — в този обсипан с диаманти кръст! Не, сър — добави той с горделиво присвити устни и презрително захвърли тази скъпоценна вещ настрана, — клетвите са за хора, на които са нужни закони, за да ги карат да изпълняват обещанията си; на мен ми трябва само ясната и недвусмислена дума на джентълмен.

— Тогава ясно и недвусмислено заявявам: докато съм в Нюпорт, никому няма да разкривам какво представлява този кораб, ако вие не пожелаете или не ми заповядате това. Освен туй…

— Нищо повече не ми е нужно. Трябва да пестим обещанията си и да не говорим излишни приказки. Може да дойде време, когато ще имате повече сметка да не бъдете обвързан с обещание, без това да ми навреди. След един час ще ви свалят на брега; това време ще ви е необходимо, за да се запознаете с условията на службата ви и да украсите документите ми с вашето име. Родрик — добави той, почуквайки пак гонга, — ти ми трябваш, момчето ми.

По стъпалата откъм долната каюта заприпка същият пъргав хлапак, който се бе явил на първото повикване, и доложи за своето пристигане.

— Родрик — продължи Корсарят, — този е бъдещият ми помощник и следователно твой началник и мой приятел. Желаете ли да се подкрепите с нещо, сър? Почти няма потребни на човека неща, които Родрик да не може да набави!

— Благодаря ви, не се нуждая от нищо.

— Тогава имайте добрината да последвате момчето. То ще ви заведе в каюткомпанията долу и ще ви даде нашия устав. След един час, когато разучите правилника, ще се отбия при вас. Освети по-добре стълбата, момче; ала вие май умеете да слизате без стълба, иначе нямаше да имам удоволствието да бъда с вас.

Корсарят се усмихна лукаво, но този, с когото се бе пошегувал, с нищо не показа, че му е приятен споменът за неудобното положение, в което бе оставен в кулата. Като забеляза киселото изражение на младия моряк, който навъсено се готвеше да последва момчето, вече застанало със свещ до люка, той направи крачка напред и с любезен тон на възпитан човек изрече бързо:

— Мистър Уайлдър, дължа да ви се извиня за привидната ми грубост, когато се разделихме на хълма. Макар и да ви смятах вече за свой човек, още не бях напълно сигурен в това. Вярвам, ще разберете колко наложително е човек в моето положение да се отърве от другаря си в такъв момент.

Уайлдър се обърна към него с изражение, от което сега бе изчезнала всякаква следа от недоволство, и му махна с ръка да не говори вече по този въпрос.

— Не ще и дума, доста неприятно беше да се озове човек в затвор, но разбирам, че сте прав. И аз навярно щях да постъпя по такъв начин, ако притежавах същото хладнокръвие.

— Добрият човек, който мели в нюпортската развалина, трябва да е нещо закъсал, щом всички плъхове напущат мелницата му — подвикна Корсарят на събеседника си, който вече бе тръгнал след момчето, и му махна с ръка за сбогом до скорошната им среща.

Уайлдър отговори непринудено, с искрен, сърдечен смях; а когато се спусна по стълбата, в каютата остана този, който допреди няколко минути беше сам сред нейния покой.