Червеният корсар

IX глава

Уайлдър се оттегли от бойното поле победен. Случайността или, както беше склонен да го нарече, подлизурството на стария моряк беше развалило малката му хитрост и сега не му оставаше ни най-малък шанс да му се представи отново такава възможност да постигне целта си. В този момент от повествованието няма да описваме подробно чувствата и съображенията, които караха нашия авантюрист да заговорничи против очевидните интереси на ония, с които толкова отскоро се бе свързал; достатъчно е засега да изложим ясно пред читателя самите факти.

Разочарованият млад моряк се връщаше в града с бавна крачка и лошо настроение. Спущайки се от хълма, неведнъж се спираше рязко и по няколко минути стоеше загледан в различните кораби в пристанището. Но при тези чести застоявания с нищо не издаде, че проявява особен интерес към някой от тях. Може би погледът му се задържа по-дълго и с по-голямо внимание върху търговския кораб от Юга, макар че сегиз-тогиз очите му се насочваха с любопитство и дори с безпокойство към всеки плавателен съд, намерил подслон в пристанището.

Настъпило бе обичайното работно време и от всички краища на пристанището започваше да долита шум на трудова дейност. В спокойната утрин се извисяваха песните на моряците с особените им протяжни извивки. Корабът във вътрешното пристанище беше между първите, на които закипя работа — екипажът му явно го подготвяше за предстоящото отпътуване. Едва когато забеляза това раздвижване, Уайлдър като че се отърси напълно от своите мисли и продължи наблюденията си с неотклонно внимание. Той видя моряците, катерещи се по въжетата лениво, в такъв рязък контраст с енергичността им в критични моменти: тук-там по тъмните, масивни рей се мяркаше някоя и друга човешка фигура. След няколко минути формарселът, стегнат здраво над реята, увисна от нея на изящни небрежни гънки. Наблюдателният Уайлдър знаеше добре, че на търговските кораби това е сигнал за отплаване. След още няколко минути долните ъгли на това важно платно бяха притеглени към краищата на съответната рея под него, а после видя как тежката рея се вдигна бавно по мачтата, повличайки след себе си разтварящите се гънки на снежнобялото платно, докато най-после то се опъна отвред и се разпери широко. Леките пориви на вятъра се удряха в тази широка повърхност и пак утихваха; платното ту се издуваше, ту се отпускаше, което показваше, че вятърът още не е достатъчно силен. В този момент приготовленията, изглежда, се прекратиха, сякаш моряците, поканили по този начин вятъра, чакаха да видят дали той ще се отзове на поканата им.

Този, който така внимателно наблюдаваше тези признаци за отплаване на толкова често споменавания кораб, съвсем естествено обърна очи към другия кораб, закотвен пред форта, за да види как ще реагира той на толкова очебийния сигнал. Но и при най-внимателно и зорко вглеждане не можеше да се открие никакъв признак, че двата кораба проявяват някакъв интерес един към друг. Докато първият извършваше току-що описаните приготовления, вторият стоеше на котва и по нищо не личеше, че в черния му безжизнен корпус има жива душа. Той изглеждаше толкова тих и неподвижен, че невеж в тия работи човек лесно би го взел за част от морето, за някакъв огромен симетричен израстък върху вълните — плетеница от нишки и сочещи пръсти, или за някое от ония фантастични чудовища, които според поверието живеят на океанското дъно, от векове скрити от мъглите и бурите.

Но Уайлдър, който много добре знаеше какъв е този кораб, виждаше и други неща. Сред цялото това привидно сънливо спокойствие той лесно долавяше ония признаци на готовност за отплаване, които само моряк може да забележи. Котвеното въже вместо да се спуща към водата във вид на дълга дъга, беше „късо“ или почти „обтегнато до крайност“, както казват обикновено моряците; дължината му беше колкото да издържа на напора на силното вълнение, което блъскаше дълбокия кил на кораба. Всички лодки бяха на вода, разположени и приготвени така, че да могат в най-кратко време да бъдат използвани за влачене на кораба.

Нито едно платно или рея не бяха смъкнати за поправка и преглед, както е свикнал да прави морякът, когато се намира в безопасно и удобно пристанище; не липсваше нито едно от стотиците въжета, които се преплитаха на фона на синьото небе и щяха да служат за улесняване на движението и управлението му. С една дума, макар и на пръв поглед да не изглеждаше готов за отплаване, все пак корабът беше в състояние всеки момент да потегли или, ако е необходимо, да си послужи със средствата за нападение и отбрана. Вярно, абордажните мрежи бяха завързани за въжетата както предния ден; но тази крайна предпазна мярка можеше да се обясни както с войната — корабът беше изложен на нападения от леките френски кръстосвачи, които така често се спущаха от островите на Уест Индия по цялото крайбрежие на континента, — така и със заеманото от него място извън обичайната защита на пристанището. При това положение на човек, знаещ какъв е този кораб, може да се стори, че той е някакво хищно животно или отровно влечуго, което лежи в престорена сънливост, за да примами неподозиращата жертва да се приближи достатъчно, та да скочи отгоре й или да впие в нея смъртоносните си зъби.

Уайлдър поклати глава по начин, който много ясно показваше, че добре разбира това коварно спокойствие, и с предишната бавна крачка продължи към града. Дълго вървя така, без да забелязва, че времето тече, и навярно щеше да загуби сметката на още много минути, ако леко докосване по рамото не бе го изтръгнало внезапно от мислите му. Трепвайки от това неочаквано прекъсване на размишленията му, той се обърна и видя, че докато бе вървял бавно, го бе настигнал морякът, когото за последен път бе срещнал в компанията, в която толкова желаеше да се намира.

— С вашите млади крака, мастър — заговори той, щом успя да привлече вниманието му, — вие можете да се носите като кораб с всички платна; и все пак аз ви настигнах със старческите си нозе, така че можем пак да разговаряме.

— Ти май имаш необикновената дарба „да пориш вълните с хакборда си“ — отвърна Уайлдър с подигравателна усмивка. — Ако плаваш по тоя чуден начин, кой знае докъде можеш да стигнеш.

— Виждам, братко, че си обиден, загдето вървя по петите ти, но така аз просто се подчиних на твоя сигнал. Нима очакваше, че стар морски вълк като мен, стоял бог знае колко пъти на вахта на флагмански кораб, ще се признае за невеж по който и да е въпрос, свързан със синьото море? Отде да зная, дявол да го вземе, дали между хилядите кораби, спущани на вода напоследък, няма и някой, умеещ да плава най-добре с кърмата напред? Казват, че корабът се правел по образец на рибата; в такъв случай трябва да се построи кораб като рак или мида, за да бъде такъв, какъвто го описвате.

— Добре, старче. Предполагам, че адмиралската вдовица вече те е възнаградила с хубав подарък и цял сезон можеш да стоиш закотвен, без да те е грижа как ще се строят корабите в бъдеще. Моля те, кажи ми: възнамеряваш ли да държиш все същия курс по този склон?

— Да, докато не стигна до долу.

— Това ме радва, защото аз пък имам твърдото намерение да се изкача обратно. И тъй, както казваме по море, когато сме свършили разговора си: „Всичко хубаво!“

Старият моряк се засмя, като видя, че младият човек се обърна рязко кръгом и тръгна отново в същата посока, от която току-що се бе спуснал.

— Ах, ти никога не си плавал с контраадмирал! — каза той и продължи надолу, избирайки внимателно пътя си, както подобава на неговата възраст и немощ. — Не, колкото и да бродиш по море, не можеш да се шлифоваш, ако не направиш един-два курса с флагмански кораб, и то на бизана!

— Нетърпим дърт лицемер! — процеди през зъби Уайлдър. — Тоя мошеник е видял и по-добри дни, а сега злоупотребява със знанията си, за да мами една глупава жена. Добре, че се отървах от такъв негодник, който сега, когато не е способен да работи, изглежда, е направил лъжата свой занаят. Ще се върна обратно. Пътят е свободен, а кой знае какво може да се случи?

По-голямата част от горния монолог бе изречена, както отбелязахме, полугласно, а останалата бе изказана мислено, но като се има пред вид, че нашият авантюрист нямаше слушател, все едно че я бе разтръбил. Смътно изразената по този начин надежда обаче едва ли щеше да се сбъдне скоро. Уайлдър се изкачваше бавно по хълма, стараейки се да си придава безгрижен вид на безцелно разхождащ се човек, ако случайно връщането му привлечеше внимание; но макар и да се въртя дълго на открито под прозорците на вилата на мисис Де Лейси, не можа да зърне повторно нейните обитателки. По куфарите и вързопите, които се изнасяха от къщата на път за града, и по забързаната суетня на мяркащите се от време на време слуги личеше, че тук се готвят за скорошното заминаване; но, изглежда, че главните обитателки на дома се бяха оттеглили във вътрешните помещения на сградата, вероятно от съвсем естествено желание да поговорят насаме и да се сбогуват нежно. Уайлдър се обърна, ядосан и разочарован, че напрегнатото му бдение не бе дало резултат, но изведнъж иззад ниската стена, на която се облегна, чу отново женски гласове. Те се приближаваха и скоро острият му слух разпозна благозвучния глас на Гъртруд.

— Напразно се тревожим, мила госпожо — каза тя, когато вече бе достатъчно близо и се чуваше ясно. — Не трябва да обръщаме никакво внимание на това, което говори такъв… такъв човек.

— Мисля, че си права, мила моя — отвърна печалният глас на гувернантката, — и все пак аз съм толкова малодушна, че не мога да се отърся напълно от нещо като суеверно предчувствие в това отношение. Гъртруд, не желаеш ли да се видиш още веднъж с този младеж?

— Аз ли, госпожо! — възкликна нейната възпитаница някак уплашено. — Защо ни е на вас или на мен да се срещаме отново със съвсем непознат човек, и то толкова нискостоящ… е, може да не е нискостоящ… ала съвсем неподходяща компания за…

— … за дами от добро семейство, искаш да кажеш. А защо мислиш, че този млад човек е много по-нискостоящ от нас?

Младият глас на девойката звучеше така мелодично, че според Уайлдър това я извиняваше донякъде за думите й, когато отговори:

— Разбира се, аз не съм толкова придирчива към произхода и положението, както леля Де Лейси — каза тя със смях, — но не бива да забравям някои неща, на които сте ме учили вие, драга мисис Уилис: че възпитанието и обноските се отразяват много на възгледите и характера на всички нас, клетите простосмъртни.

— Много вярно, чедо мое. Но трябва да призная, че не видях и не чух нищо, което да ми дава основание да смятам въпросния млад човек за невъзпитан или груб. Напротив, езикът и произношението му бяха като на джентълмен, а и по външността му личеше, че е такъв. Той се държеше прямо и просто като моряк, но ти сама знаеш, че синовете на най-знатните семейства в провинциите и дори в кралството често постъпват на служба във флотата.

— Но те са офицери, уважаема госпожо, а този… този човек беше облечен като прост моряк.

— Не съвсем. Облеклото му и по качество, и по изработка беше по-изящно от обикновено. Аз познавах адмирали, които в свободното си време се обличаха по същия начин. Моряци с високо служебно положение често обичат да носят униформата си без никакви показващи чина им знаци.

— Значи мислите, че той е офицер… може би в кралската флота.

— Твърде е възможно, макар че наглед това се опровергава от обстоятелството, че сега в пристанището няма никакъв военен кораб. Но необяснимият интерес, който предизвика у мен, съвсем не се дължи на някаква дреболия. Гъртруд, мила моя, на млади години често ми се е случвало да срещам моряци. И когато сега видя моряк, толкова млад и с така одухотворено и мъжествено лице, винаги изпитвам вълнение. Но аз те отегчавам, хайде да говорим за други неща.

— Съвсем не, уважаема госпожо — прекъсна я Гъртруд бързо. — Щом смятате този непознат за джентълмен, значи няма нищо лошо… тоест, струва ми се, не е неприлично… да говорим за него. Но вярно ли е това, в което се мъчеше да ни убеди: че е опасно да пътуваме с кораб, за който чухме толкова хубави неща?

— В държането му имаше странна, необяснима, бих казала, почти дива смесица от ирония и загриженост за нас! Разбира се, понякога той говореше ужасни нелепости, но все пак смятам, че има някаква сериозна причина за това. Гъртруд, ти не познаваш морската терминология като мен и може би не си забелязала, че твоята добра леля от възхищение към професията, която наистина има право да обича, понякога прави…

— Зная… зная, във всеки случай често си мисля това — прекъсна я събеседницата й, с което ясно даваше да се разбере, че не й е приятно да говорят повече на тази тема. — Ала крайно неприлично беше, госпожо, непознат да се подиграва, ако наистина вършеше това с умисъл, с една толкова мила и дребна слабост, ако изобщо това е слабост.

— Имаш право — продължи неотклонно мисис Уилис, — но все пак ми се стори, че той не е от ония празноглавци, на които им прави удоволствие да изтъкват чужди грешки. Може би помниш, Гъртруд, че вчера, когато бяхме при развалините, мисис Де Лейси направи някои забележки, с които изрази възхищението си от един кораб с вдигнати платна?

— Да, да, помня — каза племенницата малко нетърпеливо.

— Един от изразите й беше особено неправилен; знам това, понеже владея морската терминология.

— Отгатнах по погледа ви — отвърна Гъртруд, — но…

— Слушай, мила моя. Разбира се, няма нищо чудно, ако дама направи малка грешка, когато си служи с такава специална терминология; странно е обаче, ако моряк допусне същата грешка, служейки си буквално със същите думи. А именно това правеше младежът, за когото говорим; и още по-чудно е, че старецът се съгласяваше с него, сякаш всичко в думите му беше правилно.

— Може би — каза Гъртруд тихо, — може би са чули, че мисис Де Лейси има слабост към такива разговори. Уверена съм, уважаема госпожо, че след всичко това няма да смятате тоя непознат за джентълмен!

— Нямаше изобщо да мисля повече за него, мила, ако нямах едно особено чувство, което не мога да определя и да си обясня. Как бих искала да го срещна пак!

Думите й бяха прекъснати от слабо възклицание на събеседницата й и в следващия миг предметът на нейните мисли прескочи стената, уж да търси бастуна, който бе паднал в нозете на Гъртруд и предизвикал уплахата й. След като се извини за безпокойството и възвърна загубената си вещ, Уайлдър се обърна полека с намерение да си тръгне, като че нищо не се бе случило. В държането му имаше изящество и деликатност; с които вероятно искаше да убеди по-младата от двете дами, че не е съвсем без претенции за званието, което тя неотдавна му бе отрекла, и несъмнено това й подействува. Лицето на мисис Уилис беше бледо, устните й трепереха, но не от уплаха, защото гласът й прозвуча твърдо, когато каза бързо:

— Почакайте за момент, сър, ако присъствието ви не е нужно другаде. Тази наша среща е толкова необикновена, че бих искала да се възползвам от нея.

Уайлдър се поклони и отново се обърна към дамите, които преди малко се готвеше да напусне като човек, който съзнава, че няма право да се натрапва нито миг повече, отколкото беше необходимо, за да си вземе това, което бе загубил уж от несръчност. Като видя, че желанието й така неочаквано се е изпълнило, мисис Уилис се подвоуми как да постъпи по-нататък.

— Позволих си тази дързост, сър — изрече тя малко смутено, — заради изказаното неотдавна от вас мнение за кораба, който е готов да тръгне по море, щом се появи попътен вятър.

— „Кралска Каролина“ ли? — попита Уайлдър небрежно.

— Мисля, че такова му е името.

— Надявам се, госпожо, че нищо от това, което казах — продължи той бързо, — не е създало у вас предубеждение към този кораб. Готов съм да се закълна, че той е построен от отлични материали, а и ни най-малко не се съмнявам, че го командува много способен човек.

— И все пак не се поколебахте да заявите, че смятате пътуването с този кораб за по-опасно, отколкото с който и да е друг, който би отплавал от това колониално пристанище през следващите месеци.

— Да, заявих — отговори Уайлдър с категоричен тон.

— Ще ни обясните ли поради какви причини сте на такова мнение?

— Ако не се лъжа, аз ги обясних на дамата, с която имах честта да разговарям преди един час.

— Тази личност, сър, не е вече тук, а и няма да пътува с тоя кораб. Младата дама и аз с прислужничките ни ще бъдем единствените пътнички.

— Така и подразбрах — отвърна Уайлдър, без да изпуска от очи изразителното лице на Гъртруд.

— Е, щом всичко е ясно, може ли да ви попитам защо смятате, че ще бъде опасно да пътуваме с „Кралска Каролина“?

Уайлдър трепна и дори благоприлично се изчерви, когато срещна втренчения поглед на мисис Уилис, която чакаше отговора му.

— Нима искате, госпожо, да повторя това, което вече казах по въпроса? — заекна той.

— Не искам, сър, повторно обяснение не е нужно, но съм убедена, че има и други причини да говорите така.

— Крайно трудно е моряк да говори за кораби другояче, освен на професионален език, който сигурно е съвсем непонятен за вашия пол. Никога ли не сте пътували по море, госпожо?

— Напротив, много често.

— Тогава мога да се надявам, че ще ме разберете. Вероятно знаете, госпожо, че безопасността на един кораб зависи до голяма степен от едно много важно обстоятелство: да държи десния си борд колкото е възможно по-високо; моряците му казват „да стои изправен“. Сигурно не е нужно да казвам на умна жена като вас, че ако „Каролина“ се наклони силно настрана, ще бъдат застрашени всички на борда й.

— Това ми е напълно ясно, но на същия риск би бил изложен всеки друг кораб.

— Безсъмнено, ако всеки друг кораб се наклони. Но аз упражнявам занаята си от много години и само веднъж ми се е случвало такова нещастие. Пък и въжетата, с които се поддържа бушпритът…

— … са закрепени толкова добре, както и на всеки друг кораб — чу се глас отзад.

Всички се обърнаха и съзряха недалеч вече известния ни стар моряк, качил се и облегнал се невъзмутимо на някакъв предмет оттатък стената, откъдето виждаше всичко, което ставаше в градината.

— Бях на брега да огледам кораба по молба на госпожа Де Лейси, вдовицата на моя командир и адмирал. Нека другите мислят, каквото си щат, ала съм готов да се закълна, че бушпритът на „Кралска Каролина“ е закрепен не по-зле, отколкото на който и да било друг кораб, развяващ английското знаме! Да, и това още не е всичко, което мога да кажа в негова полза; той има лек и стегнат рангоут, а бордовете му са толкова отвесни, колкото и стените на оная порутена църква. Аз съм стар човек, корабният ми дневник е стигнал до последната страница, тъй че не ме интересува тоя бриг или оная шхуна, но трябва да кажа, че е грешно и непростимо да се злослови за хубав и здрав кораб така, както да се хули християнин.

Старецът говореше разпалено и явно с искрено възмущение; това, разбира се, направи впечатление на дамите и същевременно предизвика, неприятно угризение на съвестта у напълно разбиращия го Уайлдър.

— Както виждате, сър — каза мисис Уилис, след като напразно чака отговор от младия моряк, — между двама еднакво сведущи хора може да има разногласие по някой професионален въпрос. На кого да вярвам?

— Нека вашият превъзходен разум ви подскаже кой от двама ни е прав. Аз повтарям и призовавам небето за свидетел на искреността на думите ми, че не бих се съгласил нито майка ми, нито сестра ми да пътуват с „Каролина“.

— Нищо не разбирам — рече мисис Уилис, обръщайки се към Гъртруд така, че само тя да я чуе. — Разумът ми подсказва, че този млад човек се подиграва с нас; ала той говори толкова сериозно и очевидно толкова искрено, че не мога да се отърся от впечатлението, което ми правят думите му. На кого от двамата, мила моя, си склонна да вярваш повече?

— Вие знаете колко невежа съм по всички тия въпроси, госпожо — отвърна Гъртруд, свеждайки очи към увехналата клонка, чиито листенца късаше, — но този жалък старец ми се струва много самонадеян и злобен.

— Значи смяташ, че по-младият заслужава повече доверие?

— Защо не, щом го смятате за джентълмен?

— Не мисля, че поради по-високото му обществено положение трябва да му вярваме повече. Хората често придобиват такива предимства, като злоупотребяват с тях. Боя се, сър — продължи мисис Уилис, обръщайки се към чакащия Уайлдър, — че ако не се изкажете по-откровено, ще бъдем принудени да откажем да ви вярваме и ще изпълним намерението си да използваме „Кралска Каролина“, за да се доберем до Каролините.

— От все сърце съжалявам за решението ви, госпожо.

— Но все още имате възможност да го промените, като говорите по-ясно.

Уайлдър като че размишляваше; един-два пъти устните му помръднаха, сякаш искаше да каже нещо. Мисис Уилис и Гъртруд чакаха с очевиден интерес отговора му; но след дълго мълчание, като че се колебаеше, той ги разочарова, като рече:

— Съжалявам, че не мога да ви обясня по-добре. Може да е просто от неумение. Но още веднъж твърдя, че виждам опасността така ясно, както слънцето на пладне.

— Значи ще останем в неведение, сър — отвърна мисис Уилис с хладен поклон. — Благодаря ви за добрите намерения, но не можете да ни упрекнете, че не се съгласяваме да послушаме съвет, забулен в такава мъглявост. Макар че тук сме у дома си, молим да ни извините за невежливостта, че ще ви напуснем. Време е да тръгваме.

— Уайлдър отвърна на важния поклон на мисис Уилис с не по-малко тържествен, но на дълбокия, кратък реверанс на Гъртруд Грейсън отговори с по-изящен и сърдечен поклон. Той остана неподвижен на мястото, където го бяха оставили, докато не ги видя да влизат във вилата; дори му се стори, че долови плахия, тревожен поглед, който Гъртруд му хвърли, когато леката й фигура изчезна от очите му, сякаш отнесена от вълна. Като се улови с една ръка за стената, младият моряк прескочи и се озова на пътя. Щом нозете му докоснаха земята, от лекото сътресение като че се събуди и видя, че стои на пет-шест крачки от стария моряк, който два пъти вече му бе попречил така грубо да постигне целта, към която толкова жадно се стремеше. Но старецът не му даде време да излее яда си, защото пръв заговори.

— Хайде, братко — подзе той с дружелюбен, доверителен тон, клатейки глава като човек, който иска да покаже на приятеля си, че съзнава какъв номер се е опитал да му скрои, — хайде, братко, стига си вървял на този галс, време е да минеш на друг. Навремето аз също съм бил млад и знам колко е трудно да избягваш дявола, когато е толкова забавно да се плава с него. Но старостта ни представя сметката си, а когато на беден човек му остава да живее малко, започва да мисли, че трябва да пести хитростите си, както трябва да се пести водата на кораб, когато настъпи безветрие, след като със седмици и месеци е била разливана по палубата. Разумът идва с бялата коса и не е лошо човек да прибавя малко от него към другите си оскъдни запаси.

— Аз ти отстъпих подножието на хълма и поех към върха с надежда, че ще се разделим завинаги — отвърна Уайлдър, без дори да удостои с поглед неприятния си събеседник. — Но щом, както изглежда, предпочиташ високото, оставям те да му се наслаждаваш колкото щеш, а аз ще сляза в града.

Ала старецът се повлече подире му, и то с такава походка, че Уайлдър, който сега крачеше бързо, трудно можеше да се отърве от него другояче освен с недостойно бягство. Ядосан и на себе си, и на мъчителя си, той се изкушаваше вече да си послужи с някакво насилие; но самият този опасен порив го накара да се опомни и да продължи пътя си с по-умерена стъпка, решен да превъзмогне чувствата, които би могло да предизвика у него такова жалко същество.

— Вие се понесохте с толкова много платна, млади господине — каза упоритият стар моряк, който продължаваше да върви на една-две крачки зад него, — че се принудих и аз да вдигна всичките си, за да не изоставам от вас. Но сега май се вразумихте и за да стане пътят ни по-я лек, не е зле да завържем малък полезен разговор. Вие едва не накарахте старата дама да повярва, че хубавият кораб „Кралска Каролина“ е Летящият холандец.

— А защо сметнахте за необходимо да я разубеждавате? — попита рязко Уайлдър.

— Че как може човек, който е скитал петдесет години по море, да търпи да клеветят така безогледно дървото и желязото? Доброто име на кораба е толкова скъпо на стария морски вълк, колкото и доброто име на неговата жена или любима.

— Слушай, приятелю, предполагам, че и ти като всички други ядеш и пиеш, за да живееш?

— По малко от първото и доста множко от второто — изкиска се старецът.

— И като повечето моряци се сдобиваш и с двете чрез тежък труд, голям риск и сурови изпитания?

— Хм! „Работим като коне, а пилеем като магарета!“ — това е казано за всички ни.

— Тогава ще ти дам възможност да спечелиш нещо с по-малко труд и да го харчиш както си щеш. Би ли постъпил на служба при мен за няколко часа? Ето ти това в предплата и още толкова ще получиш за възнаграждение, ако си свършиш работата добросъвестно.

Старецът протегна ръка и взе гвинеята88, която Уайлдър му подаде през рамо, явно не смятайки за нужно да се обръща с лице към своя нов служител.

— Да не е фалшива? — рече старецът, спирайки се, за да почука монетата на един камък.

— Такова чисто злато не е сякъл нито един монетен двор. Другият невъзмутимо прибра монетата в джоба си, а после твърдо

и решително, сякаш беше готов на всичко, запита:

— Кой кокошарник трябва да ограбя за това?

— С такива дреболии няма да се занимаваш. Трябва да свършиш само една работа, която, предполагам, ти иде отръки. Можеш ли да фалшифицираш корабен дневник?

— Не ще и дума, и ако е нужно, дори мога да се закълна в истинността му. Разбирам те. Омръзнало ти е да усукваш истината като ново-изплетено въже, та искаш да прехвърлиш на мен тази работа.

— Нещо подобно. Ти трябва да опровергаеш всичко, което каза за оня кораб, а щом си такъв хитрец, че съумя да се приближиш до мисис Де Лейси от наветрената страна, използвай това предимство, като опишеш нещата в още по-черни краски, отколкото ги представих аз. За да разбера колко струваш, кажи ми: наистина ли си плавал с достопочтения контраадмирал?

— Кълна се като порядъчен и благочестив християнин, че до вчера не бях чувал нищо за тоя достопочтен старец. О, можеш да разчиташ на мен за тези неща! Аз не съм от тия, дето развалят една история поради липса на факти.

— Тъкмо такъв ми трябва. А сега изслушай плана ми…

— Чакай, достойни колега — прекъсна го старецът. — Не току-тъй на брега казват: „И камъните може да имат уши“; ние пък, моряците, знаем, че и корабните помпи имат уши. Виждал ли си в този град едно заведение — кръчмата „Ръждивата котва“?,

— Посещавал съм я.

— Надявам се, че ти се е харесала и не би имал нищо против пак да се отбиеш. Тук ще се разделим. Ти като по-лек дръж по вятъра и направи един-два курса между тия къщи, докато се озовеш от наветрената страна на оная църква. Тогава поеми спокойно към заведението на славния Джо Джоръм — такова удобно място за закотвяне на честен търговец няма да се намери в нито една странноприемница в колониите. Аз пък ще се спусна от хълма и като се има предвид разликата в скоростта ни, ще влезем в пристанището почти едновременно.

— А какво ще спечелим от такова маневриране? Ти май не можеш Да слушаш нищо, ако не го полееш с ром?

— Обиждаш ме с думите си. Ще дойде време да разбереш колко съм трезв, когато ме пращат с някакво поръчение. Но ако ни видят да разговаряме на пътя… е, тогава ще загубя напълно уважението на дамите, тъй като тъкмо сега не се ползваш с добро име пред тях.

— Тук може би си прав. Тогава бързай да се срещнем, не бива да губим нито минута — дамите казаха, че скоро ще се качват на кораба.

— Не бой се, няма да тръгнат толкова бързо — отвърна старецът, държейки над главата си разтворена длан, за да провери посоката на вятъра. — Засега вятърът е толкова слаб, че не може да охлади дори пламналите бузи на оная млада красавица; значи можеш да бъдеш спокоен: няма да им дадат сигнал за отплаване, докато не задуха добър морски бриз.

Уайлдър му махна с ръка и с лека стъпка пое по пътя, посочен му от стареца, размишлявайки върху поетичния израз, който свежестта и младежкият чар на Гъртруд бяха изтръгнали дори от такъв стар и груб човек като новия му съюзник. Другарят му го проследи за малко с весел, насмешлив поглед, а после и той забърза да стигне навреме до мястото на срещата.