Чужда маска

Първа глава

Настя Каменская беше потънала до уши в работа и недоволно се намръщи, когато телефонът иззвъня.

— Ася, телевизорът ти включен ли е? — дочу в слушалката гласа на съпруга си.

Алексей през тази седмица живееше при родителите си в Жуковское. В института, в който работеше, беше започнал отчетният период й той по цели дни прекарваше в лабораторията си, а от дома на родителите му до института пътят не беше повече от десет минути умерено ходене.

— Не, работя — отвърна Настя. — Какво има по телевизията?

— По РТР върви много забавно предаване как при вас, в милицията, се нарушават правата на гражданите. Погледай го, ще изпиташ удоволствие.

— Какво ти удоволствие — въздъхна тя. — Сигурно пак ни подритват отзад с кални ботуши.

— Подритват ви — през смях се съгласи Алексей, — но вашите се съпротивляват с всички сили. Включи апарата, няма да съжаляваш. Там твоят приятел Заточни се сражава с тях.

Настя се втурна към телевизора. Да, действително на екрана се появи познатото изпито лице на Иван Алексеевич Заточни — един от шефовете на Управлението за борба с организираната престъпност. Настя за пръв път виждаше генерала в униформа и не можеше да не признае, че в отлично стоящия на възсухото му, жилаво тяло кител Заточни изглеждаше доста, по-ефектно, отколкото в яке или анцуг — неговите постоянни одеяния по време на срещите им.

Противник на генерала в този телевизионен дебат беше някакво невзрачно мъжле с огромни очила, които непрекъснато се смъкваха до самия връхна дългия му костелив нос.

„Към мен постоянно се обръщат граждани — нареждаше мъжлето — с жалби, че в милицията грубо се нарушават правата им, в това число и правото им на телесна неприкосновеност…“

На екрана се появи надпис: Николай Поташов — правозащитник.

„Преведено на руски език — продължаваше Поташов, — тези хора се оплакват, че в милицията ги бият и се опитват чрез измама да ги принудят да се признаят виновни за нещо, което те не са извършили. На вас, Иван Алексеевич, известни ли ви са такива факти или това, което говоря, ви изненадва?“

„Да допуснем, че са ми известни и други факти — подсмихна се Заточни. — А на вас, уважаеми господин Поташов, известно ли ви е, че работниците от милицията понякога се оказват крадци, грабители, изнасилвачи и убийци? Ние, ако си спомняте, веднъж вече преживяхме епоха на вътрешен министър, който считаше, че щом в милицията попадат негодници и мръсници, то тя като цяло е лоша и е необходимо незабавно да бъде обновена поголовно. А какво се получи от това помните ли? В нашата система нахлуха партийни и комсомолски кадри, които въобще нищо не разбираха от работата ни, но затова пък — както предполагаше тогавашната идеологическа доктрина — всички до един бяха честни и порядъчни. Наистина, много скоро се оказа, че те в аспекта честност ни най-малко не се отличават от всички останали милиционери, а да работят не умеят и в резултат на това работата по разкриването на престъпленията и тяхното предотвратяване се оказа ялова. Искам да кажа, че мнозинството от работниците на милицията са точно такива, каквото е и населението като цяло. В нашата система сътрудниците не падат от небето и не се излюпват в инкубатори. Те са родени и са израсли в наша среда, така че защо трябва да бъдат по-добри от всички нас?“

„Е, това ваше изявление не издържа на никаква критика — плесна с ръце правозащитникът Поташов. — Защо й е на държавата такава милиция, която по нищо не се различава от основната маса на населението? Целият смисъл на вашата система се състои в това, че в нея трябва да влизат най-добрите, за да се борят с най-лошите. Това е принципът, върху който се гради която и да било правозащитна система в която и да е държава.“

„А как възнамерявате да различите най-добрите от най-лошите? — иронично се поинтересува генералът. — Да не би да е написано на челата им?“

„Трябва да има строг подбор и абсолютна непримиримост дори и към най-малките отклонения, да не говорим пък за служебните нарушения — твърдо заяви Поташов. — Само така вие ще успеете да очистите своите редици от негодниците, които издевателстват над гражданите.“

„Добре, Николай Григориевич, така и ще направим. Утре ще окрадат жилището ви, вие ще позвъните в служба «02», а оттам никой няма да ви отговори — ние сме уволнили всички момичета, защото те или закъсняват за работа, или не говорят достатъчно учтиво с гражданите, или правят административни нарушения, като например да не спазват правилата за движението по пътищата. Тогава вие ще телефонирате в своето районно управление на милицията и оттам ще ви отговорят, че всички следователи са уволнени и няма кого да изпратят. Останал е само дежурният, защото все пак някой трябва да седи до телефона. И как мислите, лесно ли ще ни бъде да си намерим нови сътрудници? Умни, образовани, вежливи, професионално грамотни и неподкупни. Умните и образовани юристи отдавна се разбягаха по разни фирми и служби за охрана. За тях нашата милиционерска заплата… пфу, даже ме е срам да го кажа.“

„Че какво излиза, според вас? По-добре лоши милиционери, отколкото никакви?! — извиси глас Поташов. — Това май не се вписва въобще в никакви рамки…“

„Не изкривявайте думите ми, Николай Григориевич — едва забележимо се смръщи Заточни, — не съм казвал такова нещо. Опитвах се да ви обясня, че този елит, за който вие мечтаете, няма откъде да се вземе. Няма с какво да го привлечем към себе си, разбирате ли? И после, има още един немаловажен аспект — къде ще подготвяме тези хора? Детективите и следователите трябва да бъдат обучавани, а къде? Вие представяте ли си поне приблизително какви проблеми възникват тук?“

„Доколкото ми е известно, само в Москва съществуват цели три висши учебни заведения на МВР. Нима това е малко?“

„Уви — разпери ръце Заточни. — Малко е. Ще ви приведа само един пример — Московският юридически институт. Не достига площ, приемът на слушатели в първи курс се увеличава ежегодно, институтът е принуден да наема учебни помещения из целия район, занятията се водят на три смени в четири отделни сгради. А колко получават преподавателите за тази луда работа? В превод на общоразбираемия коефициент — около триста долара, като в това влизат доплащанията за офицерско звание, за прослужен стаж и за научна степен. Между другото, за научна степен нашите преподаватели получават, както и преди, около двадесет хиляди рубли, а в гражданските вузове — около сто и петдесет хиляди. Има ли разлика? Така че кажете ми, ще се престарава ли човек, когато първа смяна започва занятия в осем сутринта, трета завършва в девет вечерта и при това да бяга от здание в здание, а разстоянията между тях не са сто метра, не са дори двеста, а са няколко спирки с автобус, че дори и с метрото. И още един малък детайл — преподавателската работа, това е работа, на която не можеш да закъсняваш и от която не можеш да си отидеш по-рано. Спецификата й е такава. Така че кажете ми, уважаеми Николай Григориевич, кой при нашите условия ще обучава бъдещите работници на милицията? Да допуснем, че в Москва ще има не три, а десет висши учебни заведения, откъде ще вземем преподаватели за тази адска работа? Повтарям, говоря го всичко това не за да ви трогна, а за да разберете, че при сегашните условия милицията това е самото население — не е по-лоша от него, но не е и по-добра. А за да се прави селекция на елита, е нужно да има опашка за работа в нейните органи…“

На Настя й доскуча. Всичко това го бе слушала нееднократно и не само го бе слушала, но и самата тя много пъти бе го говорила.

„И въпреки всичко, тези ваши трудности не оправдават фактите за нарушения на гражданските права от работниците на милицията. С никакви трудности не могат да бъдат оправдани нарушенията на закона. Хората отиват в милицията с мъката и нещастието си, надяват се на помощ и състрадание, а какво виждат?“

„Почакайте — вдигна ръка Заточни, — ние с вас за какво говорим? Че в милицията се отнасят лошо с потърпевшите или все пак с престъпниците? Това, че с потърпевшите не се държат достатъчно вежливо и толерантно, не ни прави чест, но тук няма нарушения на гражданските права, затуй хайде да не се отклоняваме от темата на нашата дискусия…“

Настя отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. След като вече се бе откъснала от работата си, можеше поне да хапне. Лошо беше, когато Льошка го нямаше, не й се готвеше само за себе си и й се налагаше да кара само на сандвичи и кафе. Отряза две дебели парчета свинско варено, щедро ги поля с кетчуп и след като помисли малко, извади от буркана няколко лъжици консервиран зелен грах — напълно прилична имитация на бифтек със зеленчуци.

Когато чайникът кипна, тя си наля огромна чаша силно кафе, сложи я на подноса заедно с чинията свинско варено, гарнирано с грах, и се настани в креслото пред телевизора.

„… практикуват се незаконни осъждания и в затворите попадат невинни хора. Тези хора ми пишат от местата за лишаване от свобода, а след изтичането на присъдата им идват сами при мен и ме молят да ги защитавам, да докажа истината и те да бъдат реабилитирани. Допускам, че неразкритото престъпление би могло да се окаже следствие от недостатъчната квалификация на следователя и оперативния работник, но когато престъплението — позволете ми да го кажа — се разкрива по този начин, тоест за сметка на невиновния, това може да бъда свързано само със зла умисъл. И оправдание за такова нещо няма и не може да има!“ — горещеше се Поташов.

„Разполагате ли с конкретни факти? — намеси се водещият. — Ако ни представите документи за такива факти, ние ще поканим експерти от средите на най-компетентните сътрудници на правозащитната система и ще ги помолим да ти прокоментират в нашето следващо предаване. Времето ни, за съжаление, изтича. Аз благодаря на участниците в дискусията и напомням, че спонсор на нашето предаване е…“

Настя изключи телевизора и отново потъна в размисли за аналитичната справка, която подготвяше за своя началник. Беше краят на годината и всички имаха отчетен период, а не само научните работници, като съпруга й Алексей Чистяков. Добре, че утре беше неделя. Ако не се случеше нещо екстремално, щеше да успее да завърши справката и в понеделник да я предаде на полковник Гордеев. Но това, така или иначе, нямаше да я спаси от мъмрене на оперативното съвещание — убийството на модния млад писател Леонид Параскевич й висеше като камък на шията и вече две седмици не се помръдваше от мястото си.

Тъй като в чашата й имаше още малко кафе, а не й се искаше никак да става от уютното кресло, Настя реши да позвъни на Заточни.

— Браво, Иван Алексеевич, вие сте станал телевизионна звезда — шеговито поздрави генерала.

— Вие май само това чакате — измърмори той. — Сега сигурно ще започнете да ме майтапите. Човек да не ви попадне на езичето.

— Ами че не попадайте. Честно, вие наистина изглеждахте много по-уверен от своя опонент. Той откъде се взе?

— Нямам представа. С него ме запознаха едва в студиото. Трябва да ви кажа, че не е чак толкова противен, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Маниерите му са, чудовищни, но инак пипето му сече. Между другото, защо престанахте да се разхождате в парка? Почти два месеца не сме се срещали.

— Студено е, декември.

— Това не е причина. Трябва да се разхождате непременно, защото ще загубите работоспособността си. Утре в осем сутринта ще ви чакам на обичайното място.

— Иван Алексеевич, спи ми се, много е рано. Може би поне в десет, а?

— В осем — засмя се генералът. — Светът принадлежи на тези, които стават рано. Пък и традициите не бива да се нарушават.

— Добре — въздъхна тежко Настя, — няма да ги нарушаваме.

Санаториумът се намираше на двадесет километра от околовръстното шосе, пътуването до него беше удобно и Сергей Николаевич Берьозин навестяваше Ирина всекидневно, а понякога и по два пъти на ден.

Те бавно се разхождаха по заснежените алеи, кимайки от време на време на хората, които срещаха. Ирина беше тук от три седмици и бе завързала много познанства.

— В понеделник ще те откарам вкъщи — рече Берьозин. — Два дена ще прекараш у дома, а в сряда имаме мероприятие. Готова ли си?

— Страхувам се — тихо отвърна Ирина. — Ами, ако не стане както трябва?

— Настрой се психически. Ти си моя жена, напомняй си го непрекъснато, не губи увереност и тогава ще се получи.

— Ами, ако изведнъж изтърся някоя глупост? Аз нищо не разбирам от вашите работи…

— Ти не си и длъжна да разбираш. Политиката не е женска работа, тъй казвай на всички. Бъди мила, приветлива, усмихвай се, не влизай в дискусии и всичко ще бъде наред. Прекарала си три седмици в санаториум и е напълно естествено да не си в течение на последните събития. И най-главното не се притеснявай да казваш, че не си спомняш някои неща. Катастрофирала си, получила си мозъчно сътресение, след това е съвсем нормално да започнеш да имаш проблеми с паметта. Все пак, това са хора и ще те разберат. Ако усетиш, че нещо не е наред, ще започне да ти се вие свят и ще започнеш да ме търсиш. Не се бой, Ирочка, всичко ще бъде добре.

— Знаеш ли, много хора смятат, че жената на политика трябва да бъде негова съратница и да е наясно с всичките му работи. Ако аз се окажа кръгла глупачка, просто няма да ме разберат.

— А ние с теб смятаме, че съпругата трябва да осигури на мъжа си здрав тил, да му оказва морална подкрепа във всички начинания, да бъде домакиня и просто любима жена. Защото нито един мъж не е в състояние да се занимава със своите дела, ако зад гърба му не стои любима и любяща жена, в която той е сигурен. Запомни ли?

— Запомних — бледо се усмихна Ирина. — Ами, ако случайно започнат да ме разпитват за първата ти съпруга?

— А ти нищо не знаеш и това въобще не е твоя работа.

— Но нали се смята, че аз ви разведох. Ако започна да претендирам за здрав тил и любима жена, разговорът може да се обърне към нея. Тогава какво ще правя?

— Усмихвай се мило и отговаряй, че тази тема ти е неприятна. Какво би могло да бъде по-естествено от това? Ирочка, още един път ти повтарям — ако не се страхуваш, всичко ще мине отлично. Да вървим, ще те изпратя до сградата, сигурно си замръзнала.

— Да, малко…

Ирина зиморничаво сви рамене.

— Тази шуба е толкова студена, не мога да свикна с нея. Кожухчето ми беше по-топло.

— Какво да се прави, свиквай. Жената на политика не бива да ходи в кожух, неприлично е.

— Вече ми го каза, не съм забравила.

Двамата мълчаливо стигнаха до осветения вход на сградата и влязоха във фоайето. Берьозин нежно целуна Ирина по бузата, почака, докато тя затвори вратата, и излезе навън. Въпреки успокоителните думи, които й беше наговорил, Сергей Николаевич нервничеше не по-малко от нея. А може би дори и повече. В живота му имаше две Ирини. Две Ирини. Едната се бе оказала същински ад, истинско проклятие. А каква щеше да се окаже другата? Спасителен пояс или капан, в който той сам се натикваше?

Крачейки бавно и с усилие, Галина Ивановна Параскевич се връщаше вкъщи от магазина. Чантите с продукти бяха ужасно тежки и тя не можеше да си обясни защо бе накупила толкова много неща. Навярно по навик. Двадесет и седем години семейството й тържествено посрещаше Нова година, непременно с елха и подаръци под нея. Канеха приятели и близки роднини. Когато Льонечка порасна, на Нова година започнаха да идват приятелите му, след това и момичета. А когато се ожени, родителите на Светочка и приятелките й — също. В дома на семейство Параскевич обичаха този празник, подготвяха се за него отдалеч и го отбелязваха шумно и весело.

А Льонечка вече го нямаше… Изминаха две седмици от погребението му. И защо мъкнеше вкъщи всичките тези продукти? Какъв празник ще е това сега? Мъка, само безизходна и безкрайна мъка…

През декември се стъмняваше рано — още бе седем часът, а сякаш вече беше настъпила нощта.

Галина Ивановна свърна по алеята между жилищните сгради. Там лампите не бяха запалени, но така пътят й беше по-къс.

— Мамо… — прозвуча тих и някак си неземен глас.

Галина Ивановна замря, ръцете й от само себе си се разтвориха и чантите паднаха на снега.

— Льонечка — прошепна тя. — Льонечка, синчето ми.

— Мамо…

Стори й се, че гласът се отдалечаваше нанякъде, ставаше все по-тих и по-тих, но той не би могъл да принадлежи на никой друг. Само на Леонид.

— Мамо, сега доволна ли си? Сега всичко е така, както ти го искаше.

— Льоня! — изкрещя Галина Ивановна и тутакси се опомни.

Какъв ти Льоня? Льоня е в гробищата. А невинно погубената му душа не може да намери покой й затова й се причува гласът му. За кой, ли път вече й се причуваше. Льоня никога нямаше да й прости, че още от първия ден бе изпитала неприязън към Светлана. Макар да си даваше вид, че се отнася добре към снаха си, току изведнъж се промъкваше недоволството. А Льонечка беше чувствителен и разбираше настроението на майка си от половин въздишка.

Понякога не се сдържаше и й казваше: „Ти би ли била щастлива, ако Светка не се появява в дома ти? И защо ти е толкова неприятна, защо не я обичаш? Имай си го на ума, че докато е моя съпруга, тя ще идва тук заедно с мен!“

Разбира се, той беше прав — и дума не можеше да става. Галина Ивановна не само че не обичаше Светлана — тя просто не можеше да я гледа. И работа не беше в Светлана като такава, а в това, че беше жена на сина й, че сега тя бе неговата стопанка, че го виждаше по-често и прекарваше повече време с него от майката. И синът мисли за нея повече, отколкото за майка си. И скучае без нея по-силно, отколкото без майка си. Какво излизаше — майка му го е отглеждала, обличала, учила, лекувала и всичко е било само за това — този силен, красив, образован младеж да се падне вече готовичък на някаква си там… И край — майката настрани. Галина Ивановна с всички сили се стараеше да открие в снаха си явни и тайни недостатъци, за да оправдае своята омраза към нея, и не можеше да разбере, че дори тя да бе жив ангел, нищо не би се изменило. Все едно би я мразила и би се тормозила вътрешно. Както се казваше в една стара шега: „Която и да си си избрал, тя вече не ми харесва“.

И ето сега, след смъртта на Льонечка, гласът му се причува на Галина Ивановна. Упрекваше я синът й, не можеше да й прости. Разбира се, Светлана вече един вид не беше член на тяхното семейство, живееше отделно, нямаше да идва в дома им.

„Така да бъде. По-добре да не ми се мярка пред очите.“ Галина Ивановна вдигна търкулналите се в снега чанти и потътри крака към къщи.

За да не замръзне, Настя си облече три пуловера — един по-тънък, тип поло, вторият — по-плътен, а третият — съвсем свободен, с дебела плетка и дълъг до коленете. След като загърна шията си с пухкав шал, тя нахлузи подплатената си шуба и си каза, че сега вече е в състояние да издържи ритуалната разходка с Иван Алексеевич.

Заточни я чакаше, както обикновено, на перона на метростанция „Измайловская“ — среден на ръст, суховат, с яке, наметнато над анцуга, и без шапка.

— Направо ме побиват тръпки, като ви гледам — усмихна се Настя, приближавайки се към него. — Да бих могла и аз да се науча как да не мръзна. А къде е Максим?

— Горе е, тича по павилионите. Търси новогодишен подарък за гаджето си.

Синът на генерала завършваше училище и се гласеше да кандидатства в същия този Московски юридически институт, за бедите и проблемите на който толкова добре беше осведомен Заточни. Иван Алексеевич сериозно се беше заел с физическата подготовка на Максим, защото нормативите на приемните изпити бяха доста сурови.

Излязоха на улицата и бавно поеха към парка. Скоро ги застигна задъханият Максим.

— Здравейте, лельо Настя — подхвърли бегом той и се понесе напред.

— Странно ми е, когато ме нарича леля — рече Настя. — Изведнъж започвам да се чувствам като старица. Нека вашият син се обръща към мен по име, съгласен ли сте?

— Не, не съм. Вие сте човек, с когото аз дружа, и се подразбира, че стоите на едно ниво с мен. Между него и вас дистанцията трябва да бъде такава, каквото е между мен и него. Ясно ли е?

— Ясно — въздъхна тя. В угода на вашите педагогически принципи аз съм длъжна не само да се самоизтезавам с ранно ставане от сън, но и да се състаря с петнадесетина години. Между другото, Иван Алексеевич, искам да ви задам един въпрос, който навярно би трябвало да ви го задам доста по-отдавна. Вие само двамата с Максим ли живеете?

Генералът помълча, после я погледна в упор и кратко отвърна:

— Да.

На Настя й стана неудобно, че го разпитва, но това все някога трябваше да стане. С Иван Алексеевич Заточни се бе запознала преди около две години, през март, когато се занимаваше с убийството, извършено в Информационния център. Единият от заподозрените се бе оказал подполковник Платонов, който работеше в управлението на Заточни. Бяха се сприятелили учудващо бързо и тя дълго недоумяваше защо толкова й се харесва този невисок, оплешивяващ мъж. Харесваше й до такава степен, че това вече граничеше с влюбеност. Именно тогава, през пролетта, двамата бяха започнали два пъти месечно — в неделя — да се разхождат в Измайловския парк. Бродеха по алеите, разговаряха, замислено мълчаха, а Максим или бягаше напред-назад, или правеше упражнения на висилката. Понякога на Настя й се налагаше да телефонира на генерала вкъщи, но нито един път слушалката не беше вдигната от жена. Нещо повече — за толкова месеци познанство Заточни нито веднъж не бе отворил дума за майката на Максим, нито за своята съпруга, затова на Настя й оставаше само да се губи в догадки женен ли е Иван Алексеевич и ако е женен, то за кого — за майката на своя син или за някоя друга. Женен? Разведен? Вдовец? Ерген, осиновил чуждо дете? Досега никога не й бе идвало на ума да го запита за това. А, ако се съдеше по краткостта на отговора му, генералът не беше разположен да се обсъжда тази тема.

— Анастасия, включиха ви към делото на Параскевич, нали? — наруши неловкото мълчание Заточни.

— Веднага — кимна Настя. — Само че не разбирам защо. Според мен, в окръжното прекрасно биха се справили и без нас. Та той не е нито банкер, нито рекетьор. Организираната престъпност, която вие толкова не обичате, тук няма нищо общо.

— Разкажете ми по-подробно.

— Леонид Владимирович Параскевич, двадесет и осем годишен, бил убит, когато излизал от асансьора в собствения си дом. Застрелян е с пистолет със заглушител. Трупът е бил намерен от съпругата на Параскевич — Светлана. Тя го е чакала, но не се е тревожела особено, защото Параскевич бил на гости у приятел. Около един часа през нощта отишла до прозореца да спусне щорите и видяла на улицата колата на мъжа си. Тя била точно под лампата и се виждала прекрасно. Светлана забелязала, че автомобилът странно проблясва, и след секунда се сетила, че снежецът вече е успял да го посипе, което според нея означавало, че е престоял там доста, повече от пет минути. Тя изскочила от апартамента и видяла мъжа си да лежи до асансьора. Ето ви и цялата прелюдия. От гледна точка на криминалистиката ситуацията е доста комплицирана.

— Защо?

— Работата е там, че малко преди нещастието семейство Параскевич са се преместили в ново жилище. Апартаментът, разбира се, е разкошен, но още не е телефонизиран. Това първо. Второ: в тази сграда, както и в много други, асансьорната шахта и стълбището са разделени с врата. Нещо повече — на нивото на всеки етаж стълбището има изход на балкона. Трето: както вече казах, сградата тъкмо е започвала да се населява, обитателите й съвсем не се познават един друг и не могат да различават свой от чужд. И представете си, излиза Светлана Параскевич от своя апартамент, отваря вратата, разделяща отсека с апартаментите от коридора с асансьорите, и вижда лежащия си на пода съпруг, който не показва никакви признаци за живот. Как мислите, какво прави тя?

— Навярно крещи — предположи Заточни. — Или пада в несвяст.

— Крещи — потвърди Настя. — На вика й дълго не реагира никой, защото на етажа, където живеят Параскевич, са заселени само три апартамента от всичките десет, съседите още не се познават помежду си и, естествено, страхуват се. А по другите етажи викът не се чува, колкото и да си дереш гърлото. Най-сетне се показал съседът, видял просналия се Параскевич и обезумялата Светлана и съобразил, че трябва да се обади в милицията. Той въобще се оказал разтропан и неглупав мъж, помислил дори за това, че на Светлана трябва да бъде оказана медицинска помощ. Накратко, хукнал по етажите и се заел да звъни на всички апартаменти поред с два въпроса: нямат ли стопаните мобифон и няма ли сред тях лекар. Както вече ви казах, сградата още не е телефонизирана. За късмет, доктор се намерил и мобифон също, така че, макар и не веднага, им се удало да извикат милицията. Добре разбирате, че когато звъните в два часа след полунощ, трябва да мине доста време, докато с вас започнат да разговарят зад заключена врата. Отделен е въпросът дали въобще ще ви отворят. Сградата е на двадесет и два етажа, Параскевич са на третия, а телефон се намерил едва у живеещите на седемнадесетия етаж. Пресметнете колко време нашият разтропан съсед се е щурал из блока.

— Досещам се как е свършило всичко това — усмихна се Иван Алексеевич. Около потърпевшия и неговата жена се е събрала хубава малка тълпа, площадката, асансьорите и стълбищният балкон са били отъпкани и на пристигналата група дежурни криминалисти не им е оставало нищо друго, освен да си почиват. А нещо за изстрела?

— Изстрелът е произведен от прага на врата, разделяща стълбището от асансьорната площадка. Балконът е откъм страната, накъдето са обърнати прозорците на семейство Параскевич. Вероятно убиецът си е стоял на балкончето, пафкал си е цигарки и е чакал Леонид Владимирович. Видял го е как пристига с колата си, издебнал е жертвата си, когато тя излиза от асансьора, и е дръпнал спусъка. Просто, изгодно, удобно. Знаете ли, Иван Алексеевич, ако аз бях кмет, щях да забраня утвърждаването на архитектурни проекти, без да бъде взето под внимание мнението на криминалистите. Вече двадесет години в Москва се строят тези идиотски сгради, в които асансьорите, апартаментите и стълбищата съществуват поотделно, а на първите етажи не живее никой. Сякаш специално са разработени проекти на здания, в които е удобно да бъдат извършвани престъпления. Моите родители живеят точно в такова здание и в техния вход за шест месеца станаха две съвършено еднотипни убийства с грабеж. И никой нищо не е чул, макар че жертвите са крещели така, като че ли ги колят. Съдебните медици единодушно твърдяха, че за това свидетелства състоянието на гласните им струни. С две думи, Иван Алексеевич, никой не е чул как са стреляли в Параскевич, никой не е видял убиеца, и, както днес е прието — никой нищо не знае и дори не предполага. Според заключението на медицинския експерт смъртта на Параскевич е настъпила между нула и нула и тридесет часа, тоест към момента, когато го е открила жена му, той вече не по-малко от половин час е лежал мъртъв до асансьора. А, ако тя не е погледнала случайно през прозореца и ако Параскевич е паркирал колата си на друго място, кой знае кога щяха да го открият. Така или иначе, убиецът е разполагал с цял вагон време, за да изчезне далеч от местопрестъплението.

— Съчувствам ви — много сериозно произнесе генералът. — А намерили ли са оръжието?

Че как иначе — отвърна Настя. — Вече няма такива глупаци, които да отнасят със себе си оръжието и да го скриват обратно в кухненското шкафче. То било там, редом с трупа. Един такъв симпатичен „Макаров“ със заглушител. И всичките му номера са изпилени. Това вече стана хубава традиция. Провериха го в куршумо-гилзотеката — чист е, не е „работил“.

— Да, съвсем лошо — кимна Заточни. — Значи така стоят нещата с убийството. А какво има около потърпевшия?

— Също не е много. Но в общи линии може да се измъкне нещичко. Леонид Параскевич е бил доста популярен писател. И знаете ли с какво сее прославил? С женски романи. Не с криминалета, не с фантастика, не със звездни войни и киборги убийци, а с женски любовни романи. Книгите му буквално се разграбвали. Започнал да пише преди пет-шест години и веднага се получило успешно. Още първото му произведение, което дамите си купили просто „за проба“, завладяло сърцата им сериозно и задълго. Оттук нататък те започнали да очакват романите му, разпитвали продавачите, молели ги да им запазят, щом се появи нещо новичко. До смъртта си Параскевич е написал двадесет и шест любовни истории и всичките са излезли от различни издателства в доста прилични тиражи. Всичко това добре, Иван Алексеевич, но в тази връзка мен ме интересува въпросът: бил ли е богат Параскевич и ако да, то къде са му парите, а ако не — то защо? На автор от класата на Леонид Владимирович издателствата би трябвало да заплащат най-малко по двеста долара на кола, а той е написал и издал повече от петстотин коли. Подчертавам — минимум двеста долара. А ако е както се полага, хонорарът му трябва да е четиристотин. Той е пишел невероятно бързо. И въобще е бил много талантлив. Съвсем сериозно ви говоря, Иван Алексеевич — добави Настя, забелязвайки как по устните на генерала пробягва иронична усмивка. — Не ме домързя и прочетох няколко негови книги. Подбрах двете първи, две с двугодишна давност и трите най-последни. Той наистина пише стабилно — минимум сополивене и удивително познаване на женската душа. Очевидно жена му постоянно го е консултирала. Та така, ако бяха му плащали по минималната прилична разценка, за пет години би спечелил повече от сто хиляди долара. А къде са те? Колата му е старичка и е купена още преди да започне толкова успешно да се издава. Жилището му излязло практически почти без пари, защото преди с жена си са живеели в двустаен апартамент, здравата опушен, сто години неремонтиран, но затова пък намиращ се в пределите на „Садовое колцо“. Новобогаташите са се изръсили за него толкова щедро, че парите са му стигнали напълно да си купи прекрасно тристайно жилище в нова сграда — наистина накрай света, докъдето още и метрото не ходи. Преселили са се десетина дена преди убийството и тъкмо започвали да си купуват нови мебели. Преди това пет години живеели скромно, не са ходили на почивка в чужбина, кожи и диаманти не са купували. Така че аз, както казват в Одеса, се интересувам да зная: къде са парите? Неутешимата вдовица на моя нескромен въпрос за парите отговори, че имали в наличност двадесетина хиляди, с които планирали да обзаведат жилището си, и може би, ако останело нещичко, да сменят колата с по-нова.

— И къде са тези пари? — е неочакван интерес попита генералът. — Вие направо ме заинтригувахте, Анастасия. Удаде ли ви се да изясните нещо?

— Уви, Иван Алексеевич, Има само една версия и тя не е моя, а принадлежи на съпругата на покойника, Светлана Параскевич. Тя твърди, че Леонид бил невероятно мек и интелигентен човек, на никого не можел да откаже, на никого не можел да каже „не“. Всички го мамели, а той на всички вярвал, тъй като се стеснявал да покаже недоверие. Накратко, Светлана Параскевич ми разказа, че след успешния му първи роман и след като вторият почти мигновено бил разграбен от павилионите, при Леонид дошъл негов приятел от ученическите години и, почервенял от смущение, му признал, че се занимавал с издателска дейност, но бизнесът му не вървял — или нямал добри автори, или просто съдбата не го била дарила с късмет. И нямало ли старият му училищен приятел Льоха да бъде така добър и да напише за неговото издателство нещо новичко, за да поукрепне малко фирмата му и да се изправи на крака. С новата книжка на Льоня, издадена в голям тираж, издателството щяло да успее да позакърпи поне основните си дупки. Само че нямало да може да му заплати голям хонорар, тъй като било много затънало в тинята. Какво щяло да му струва една книжка — само една книжка — той толкова бързо ги пишел. Два месеца и готово. С една дума, успял да го кандърдиса. Параскевич написал за него поредния си бестселър, издателството започнало да прави добри пари, а изплатило на автора хонорар от шестстотин долара — по четиридесет долара за кола. Отново дотичали, думи на благодарност му наговорили, горещо го молили да напише още нещо, за да стъпи, значи, издателството здраво на краката си. Даже и хонорара му увеличили — предложили му цели осемстотин долара за книжката. Той отново се съгласил. И тъй тръгнало по-нататък. Тези кучи синове усетили, че е лесно да се трогне Параскевич, особено ако при него дойде не съвсем чужд човек — далечен познат, но все пак познат. И всички поред започнали да му опяват за бедственото си положение и за това, че написвайки за тях само една книжка, ще ги ощастливял и ще ги облагодетелствал. И той се хващал на въдицата им. Не знам дали действително е бил толкова супердоверчив, дали е знаел, че го лъжат, дали не е можел да отказва, но е продавал труда си за такива жалки грошове, че даже е неприлично да се каже колко са. При това всички издатели, които са посещавали Параскевич с молбите си, използвали един и същ трик. Останах с впечатлението, че са се наговорили, обменяли са опит и са си поделяли печалбите от продажбата на тиражите. Защото цялата тази история прилича на добре организирана кампания.

— Споменахте нещо за трик — напомни Заточни.

— Да, за трик. Значи така, когато в поредното издателство за пръв път излизала книжка на Леонид Параскевич, издателят с унил вид казвал, че тиражът „не е тръгнал“, че всяко издателство си има свой кръг от читатели, че хората, които четат, знаят и обичат Параскевич, си купували негови книги, издадени от други издателства, така че не обръщали внимание на продукцията на даденото конкретно издателство и не очаквали да срещнат тук романи на Параскевич. Много значи съжаляваме, но не ни се удаде да закърпим финансовите си дупки с помощта на един-единствен роман от известния писател. Ако той обаче би написал още нещичко…

— И той е пишел.

— Разбира се. Равносметката е двадесет и шест книги, а в джоба му — малко повече от двадесет хиляди долара.

— И вие търсите неговия убиец сред книгоиздателите?

— Ами да — потвърди Настя. — Къде другаде да го търся.

— А освен че е пишел романи, Параскевич занимавал ли се е и с нещо друго?

— Доколкото ми е известно, с нищо. Той е бил последен курс във факултета по журналистика, когато е написал и отпечатал първия си любовен роман. И след завършването на университета не потърсил работа нито в държавния, нито в частния сектор, а седнал зад бюрото и се заел с художествено творчество. Не е вземал участие в комерсиални операции, във вашата служба за него няма нищо.

— Ами ревност или нещо друго битово? Не искате ли да потърсите там?

— Искам, но не мога да смогна навсякъде. Знаете ли, Иван Алексеевич, според мен, този Параскевич е бил ужасно нещастен.

— Някакви проблеми е жена си?

— По-скоро с майка си. Майка му е една такава особа, която искрено смята, че всички обкръжаващи я са по-глупави от нея. Например за своята снаха Светлана тя се изказа по следния начин: аз, вика, не бях във възторг от избора на Льоня, но в края на краищата, не аз ще живея с нея, а той, затова винаги съм била приветлива със Светочка и с всички сили се стараех да я обикна като родна дъщеря. С моята снаха бяхме в прекрасни отношения, много скоро успях да преодолея неприязънта си към нея — та нали най-важното за мен е синът ми да бъде щастлив. А самата Светлана и много от приятелите на семейство Параскевич както по-младите, така и по-възрастните — твърдят в един глас, че Галина Ивановна толкова люто мразела снаха си, че дори не успявала да скрие това, макар че може би се е стараела. Омразата и се проявявала във всичко — във всяка дума, във всеки поглед, във всеки жест. Във всяка дреболия. А Галина Ивановна свято вярва, че е велика актриса и че никой не се досеща за истинските й чувства. Властна е, не понася чуждо мнение, ако то не съвпада с нейното собствено, взема решения за всичко и за всички, винаги знае кой как трябва да постъпи. В общи линии — истинска чума. У такива майки обикновено израстват много нещастни деца, защото тези деца още от пелените са приучени да се подчиняват безпрекословно, страхуват се да се опълчат и при това тихо ненавиждат майките си. Ненавистта им се натрупва с всеки изминал ден, с всяка изминала година, но страхът от майката не й позволява да избликне навън във вик или просто в рязка забележка, в неподчинение. Представяте ли си в какъв ад живеят тези нещастни деца? Те вече прехвърлят петдесетте, а техните майки продължават да ги тормозят, да ги гледат в ръцете и да им дават съвети какво трябва да ядат и какво не бива, критично да оглеждат дрехите им и да коментират стила им на обличане. Те си пъхат носа във всички семейни проблеми на своите деца, осъждат техните съпруги или съпрузи, дават препоръки за възпитанието на внуците, командват, разпореждат се, повишават глас, позволяват си грубости и нетактични постъпки.

— Точно такава ли е майката на Параскевич?

— Да, точно такава — кимна Настя. — Дори и по-лоша. А жена му е мила. Много ми хареса. Според мен, тя истински го е обичала.

Светлана Параскевич се извъртя на хълбок и започна внимателно да се измъква изпод топлото пухкаво одеяло. Стараеше се да не събуди лежащия до нея мъж, но той отвори очи, с бързо движение обхвана раменете й, привлече я към себе си и силно я прегърна.

— Къде отиваш?

— Ще сложа чайника на котлона.

— И няма да ме целунеш? Как можеш да оставиш любимия мъж сам в стаята и да излезеш, без да си го целунала?

Светлана нежно го целуна по устните, очите и бузите.

— Обожавам те — прошепна му. — Ти си невероятен. Няма по-добър от теб.

— А твоят покоен съпруг?

Тя звънко се разсмя.

— Само моят покоен съпруг може да се сравнява с теб — отвърна, галейки гърдите и раменете на мъжа. — Но ти си по-добрият. Ти си по-свободен, а значи и по-силен. Ти си независим. За разлика от него ти можеш да си позволиш да бъдеш горд. Защото нямаш такава майка като моята свекърва.

— Но аз нямам и таланта на твоя съпруг. Кой съм аз в сравнение с него? Един жалък учител по руски език и литература, печелещ грошове.

— Това не е важно — тихо рече Светлана и го прегърна. — Ти си мъжът, когото аз обичам. А на теб талант не ти е нужен. Достатъчно е, че го имам аз.