Чужда маска

Десета глава

Правозащитникът Поташов трябваше да дойде в дванадесет и колкото наближаваше уговореният час, толкова повече се разваляше настроението на Владислав Стасов. Разбира се, Анастасия бе изпълнила молбата му да разговаря със Заточни и уж излизаше, че частното разследване по делото на Евгений Досюков не го заплашва с нещо особено, но все пак някъде дълбоко в съзнанието му се таеше неприятно чувство. При това, ако сутринта само се бе стаило, то към обяд бе започнало да се поразмърдва. Стасов не помнеше да му се е случвало подобно нещо, не разбираше причините и още повече се ядосваше. С една дума, при пристигането на Николай Григориевич той се намираше далеч в не най-добро си разположение на духа.

Поташов нахлу в кабинета му на втория етаж в сградата, където се намираше офисът на филмовия концерн „Сириус“, и се пльосна в креслото, без дори да си даде труд да си съблече палтото.

— Направих проект за договор — заяви той, забравяйки да поздрави, и отвори дипломатическото си куфарче. — Възложител е съпругата на осъдения, Наталия Михайловна Досюкова. Вижте го, може да не ви се хареса нещо.

Стасов прегледа текста и не можеше да не признае, че беше съставен изключително грамотно. Особено го зарадва фактът, че възложителят, тоест Н. М. Досюкова, настоява материалите от частното разследване да бъдат предадени в правозащитните органи, в случай че бъдат открити каквито и да било признаци за престъпни действия на някакви лица, попаднали в сферата на това разследване. Съдейки по всичко, госпожата свято вярваше, че лошите милиционери и гадовете съдии са осъдили невинното й мъжленце, и нито за миг не се съмняваше, че започвайки отново да разследва случая, частният детектив непременно ще изрови купища злоупотреби и нарушения, които са станали причина напълно невинен човек да бъде привлечен под отговорност. А това се разбира от само себе си, че е подсъдно. Е, естествено, и скандал ще избухне — не може, без това.

В договора имаше клауза за материална отговорност, която озадачи Стасов. Тя гласеше, че ако изпълнителят — тоест В. Н. Стасов — със своите действия причини материални щети на възложителя, то Стасов за това не носи отговорност и не е длъжен да овъзмездява щетите.

— Как да го разбирам това? — попита той, посочвайки с пръст текста в договора.

— Виждате ли, Наталия Михайловна е много коректен човек. Тя си дава сметка, че тъй като съпругът й се е занимавал с бизнес, напълно е възможно да бъде задължен с нещо на някого. Но след осъждането му тези хора не са счели за правилно да изискат дължимото си от нея, имайки предвид тежкото й положение и страданията й. Освен това, не забравяйте, че Наталия Михайловна е регистрирала брака си с Досюков, когато той е бил подследствен, и този факт не е много известен сред бившето му обкръжение. За тях Наталия не е повече от любовница, не е в течение на Досюковйте бизнесдела и не може да се разпорежда с парите му. Ако те разберат, че тя, първо, от любовница се е превърнала в негова съпруга, и второ, че е наела скъпо платен частен детектив и се опитва да реабилитира мъжа си, то ще сметнат, че положението й не е чак толкова бедствено и могат да й предявят материални претенции. Тази точка е включена специално, за да не може да ви обвини, че нещо е станало заради вас.

— Глупости! — измърмори Стасов. — Това не би могло да се случи заради мен при никакви обстоятелства. Не аз съм им длъжникът, а Досюков.

— Тя разбира това — усмихна се снизходително правозащитникът. — Но аз настоях да бъде вписана клаузата. Вече ми се е налагало да се сблъсквам с подобни проблеми, когато в резултат от дейността на частния детектив при възложителя изведнъж се появяват кредитори и възложителят се опитва да прехвърли вината върху изпълнителя. От гледна точка на закона това безусловно е глупаво, но се хабят не малко нерви, повярвайте ми.

— Но нали току-що казахте, че Наталия Михайловна правилно оценява ситуацията и няма да започне да се съди с мен. Защо тогава включихте тази точка?

— Наталия Михайловна няма да започне, ами другите? Вие, Владислав Николаевич, никак не сте предвидлив. Ами ако случайно нещо се случи с Наталия Михайловна? Тогава правоприемници ще станат нейните наследници, които ще се превърнат във ваши възложители и ще придобият правото да изискват от вас изпълнение на условията в договора за провеждане на разследването. За тях вече не мога да гарантирам. Тя има брат, който е доста скандална личност, и ако по стечение на обстоятелствата наследи парите и имуществото на Досюкова, то едва ли ще му се хареса идеята да изплати дълговете на осъдения си роднина. Напомням ви, че Досюков се намира в затвора, от него не може да бъде поискано нищо, а за да измъкнат парите си от роднините, кредиторите честичко прибягват към силови методи. И ако братчето се заинати и откаже да върне парите, кредиторите само ще го понатупат или ще повредят имуществото, а виновникът ще се окажете вие. Уверявам ви, Владислав Николаевич, че такива неща са се случвали многократно.

— Убедихте ме — разпери ръце Стасов. — С вас е трудно да се спори.

— С мен не бива да се спори — назидателно произнесе Поташов. — Мен трябва да ме слушат.

Стасов с усилие се сдържа да не му каже нещо по-пиперливо. Заточни се бе оказал прав. Този правозащитник действително беше неприятен тип. А съдейки по всичко, мадам Досюкова не бе по-добра стока.

— Защо в договора не са посочени срокове? — сухото попита.

— Защото за Наталия Михайловна е важно съпругът й да бъде оправдан и за постигането на тази цел тя е готова да чака неограничено време.

— Но аз нямам намерение да работя до безкрай за нея! — избухна Стасов. — Или тя се гласи да ми плаща всяка седмица, чак докато завърша разследването? Извинявайте, но не ми се вярва да стане така. Нито вие, нито тя ме познавате достатъчно добре, за да сте сигурни в моята добросъвестност и в това, че няма умишлено да започна да протакам разследването, за да измъкна от вас повече пари. Настоявам този момент в договора да бъде отразен най-детайлно.

Поташов го погледна със съчувствие и с помъдряла от опита тъга — като недоразвито дете.

— Щом настоявате — въздъхна той и посегна към листите. — Тогава ще запишем, че кръгът от въпроси, чието изясняване ви възлага поръчителят, се явява изчерпателен за настоящия договор и се задължавате да представите своя отчет след месец. Ако в хода на вашето разследване възникнат нови обстоятелства, по които възложителят не ви е поставил въпроси, това ще стане предмет на нов договор с нови срокове, нов обем на работата и нов хонорар. Така устройва ли ви?

— Устройва ме — ядно отвърна Стасов. — Ако въобще пожелая да сключа нов договор.

Поташов укорително поклати глава.

— Владислав Николаевич, нима сте способен да зарежете работата си по средата? Нима не ви трогва съдбата на невинно осъден, който лежи в затвора неизвестно защо? Не мога да повярвам, че сте станал толкова коравосърдечен като служител в милицията.

— Николай Григориевич, Досюков е невинно осъден само за вас, защо вие вярвате на него и на жена му. А за мен той е никой. Засега нямам никаква информация за личността му, освен копието от присъдата, което вие ми дадохте, и нямам никакви основания да вярвам в невинността му. Не изисквайте от мен прекомерна доверчивост.

След като се раздели с правозащитника, Стасов се зае с текущата си работа. Съвсем наскоро предстоеше едно традиционно мероприятие — връчване на кинематографичните награди за най-добри постижения през годината. Представителите на „Сириус“ също щяха да присъстват на него и трябваше да се погрижи за тяхната безопасност. Една от актрисите, номинирана за награда и поканена на церемонията, от известно време бе започнала да се оплаква от някакъв анонимен натрапник. Освен това Стасов разполагаше със сведения, че има хора, които вече са получили поръчка да направят пиратски копия от филмите на „Сириус“, удостоени с високи отличия. А той за четири месеца така и не бе успял да изгради надеждна система за охрана на сейфовете с филмовите ленти.

До вечерта свърши доста неотложни неща и тръгна да се запознава със своята възложителка.

Досюкова се оказа доста по-различна от предварителната му представа за нея. Бе си внушил, че тя много ще прилича на правозащитника Поташов — нахакана, самоуверена, изискваща незабавен резултат, при това не какъв да е, а такъв, какъвто на нея й трябва. Стасов очакваше, че клиентката му или ще ридае, или — което е още по-лошо — ще разговаря на висок тон, обвинявайки цялата милиция заедно с прокуратурата и съда в нечисти действия и нисък професионализъм. Апотеоз на прогнозата му би трябвало да стане фраза от типа: „Самият вие сте работил по това време в милицията. Такива като вас и вашите колеги вкараха съпруга ми в затвора. Сега, ваш дълг е възстановите справедливостта и да разобличите беззаконието. Длъжен сте да изкупите вината си“.

Само че нищо такова не се случи. Приветливо усмихната, Наталия Досюкова покани детектива в голям, уютно обзаведен хол, донесе пепелник, предложи му чай и кафе.

Стасов реше да започне с главното.

— Наталия Михайловна, дайте веднага да си изясним ситуацията. Абсолютно ли сте сигурна в невинността на съпруга си или все пак имате някакви съмнения?

Тя помрачня и пръстите й несъзнателно се впиха в коленете.

— Трудно ми е да ви отговоря — рече тихо. — Разбирате ли, убийството на Красавчиков стана през нощта. Вечерта бях взела доста голяма доза сънотворно. Когато заспивах, Женя беше до мен и когато се събудих — също. Но вие сам виждате как е проектиран апартаментът ни. Входната врата се намира доста далеч от спалнята и дори когато съм будна, не я чувам, като се отваря. Да не говорим пък, след като съм глътнала таблетките… Владислав Николаевич, не искам да ви лъжа, това е безсмислено. На следователя казах, че Женя си е бил вкъщи през цялата нощ. По-точно, че не съм го чувала да ходи някъде и да се връща. В действителност не чух такова нещо. Но това не означава, че не е ставало…

— Значи, не сте съвсем сигурна? — уточни Стасов.

Наталия поклати глава и той забеляза, че очите й се напълниха със сълзи.

— Защо предприемате частно разследване?

— Мъжът ми настоя да го направя. Той възнамерява до последно да се бори за освобождаването си от затвора. И Николай Григориевич е решен да поддържа Женя.

Досюкова изведнъж се усмихна.

— Струва ми се, че Николай Григориевич не обича много милицията и е готов да се захване, с всякаква работа, която ще му позволи да уличи нейните сътрудници в нещо некрасиво. Според мен, той се занимава с правозащитна дейност само заради удоволствието да натрие нечий милиционерски нос. Разберете ме правилно, Владислав Николаевич, много ми се иска Женя да не лежи в затвора, а да бъде с мен, тук, на свобода. Но…

Тя замлъкна и на Стасов му стана някак чоглаво. Доста странно се държеше тази негова възложителка.

— Какво, Наталия Михайловна? — притече й се на помощ. — Какво ви смущава?

Досюкова си пое дълбоко въздух.

— Обичам мъжа си и искам да му повярвам. Но го познавам прекалено добре…

— Бъдете по-конкретна.

— Искам той да излезе на свобода. Но никак не съм сигурна, че не е убил Борис. Женя ми е съпруг й ще направя всичко, каквото поиска, за да получи реабилитация. Това е мой дълг, разбирате ли? Трябва да бъда негова помощница, съратница, трябва да му оказвам поддръжка и морална, и всякаква друга. Именно затова се омъжих за него, когато беше подследствен. Трябваше да имам официално и неоспорвано от никого право да му помагам и да го поддържам, да му ходя на свиждане, да му пиша писма, да действам от негово име. Може би не знаете, но преди това ние живяхме заедно четири години, без да се разпишем в гражданското. Някак си не ни беше нужно това. Но ако ме запитате дали съм сигурна стопроцентово в невинността му, ще ви отговоря отрицателно. Не, Владислав Николаевич, не съм сигурна. И имам настройката да приема, че резултатите от вашето частно разследване ще потвърдят вината на мъжа ми. Все пак се надявам, че ще се случи обратното и че ще помогнете да бъде оправдан. Не съм уверена в нищо, защото не мога категорично да кажа дали през онази нощ е излизал от къщи или не. Ето, разкрих ви всичките си карти.

Стасов озадачен се взря в нея. Такъв завой въобще не беше очаквал. Не вярва в невиновността, но въпреки всичко се опитва да я докаже. Нима бе толкова голяма предаността й към нейния съпруг? Ако ставаше дума за безгранично доверие, вероятно би й повярвал. Щом като любимият съпруг твърди, че не е убил Борис Красавчиков, значи това си е така, а всичко останало — интриги и клевети на злонамерени врагове и трябва на всяка цена да измъкне невинния нещастник от панделата. Но тя явно не бе на такова мнение. Защо й бе тогава всичко това? Нима само защото не смее да откаже на мъжа си? Той иска да се прави на жертва, а тя не смее дори да гъкне и изпълнява всичко, което й нареди. А защо се е омъжила? Никой не би могъл да я застави насила, още повече пък в подобна ситуация. Излизаше, че безумно обича съпруга си, макар да не му вярва и да знае, че той е мръсник и убиец. Но така или иначе, го обича и нищо не може да направи със себе си. И не иска. Просто го обича и край.

Стасов си тръгна от апартамента на Досюкова, отнасяйки в душата си съчувствие и най-искрена симпатия към младата жена, способна на такава силна и безогледна любов и на честност даже в ущърб на самата себе си.

Доказателствата по делото на Евгений Досюков бяха напълно прилични. Така поне ги оцени Стасов, след като внимателно прочете копието на присъдата. Убийството на Борис Красавчиков бе извършено в нощта на първи срещу втори декември 1994 година, когато потърпевшият излизал задно със своята дама от ресторанта. Някакъв мъж изскочил от колата, стрелял в Красавчиков, после седнал отново зад волана и изчезнал. Насъбрали се хора и тежко раненият Борис няколко пъти произнесъл името на своя убиец — Досюков. Дори при пристигането на милицията и лекарите той бил в съзнание и повторил това име пред множество свидетели. Дамата не могла да каже нищо по този повод, защото въобще не била чувала за Досюков, но описала доста подробно колата и дрехите на мъжа. Веднага започнали да правят справка кой е Досюков, къде живее, пристигнали пред дома му. В присъствието на специалисти направили оглед на колата и стигнали до извода, че с нея е пътувано съвсем наскоро. Тоест, не привечер след работа, а преди не повече от два часа. Но не влезли в апартамента, за да не си навлекат неприятности. Позвънили по телефона, чули гласа на Досюков в слушалката, поставили пост на стълбищната площадка, а в седем часа сутринта натиснали входния звънец и вежливо помолили господин Досюков да ги „последва“. Описаното от дамата на потърпевшия яке — или такова, което много приличало на описанието — спокойно си висяло на закачалката в антрето. Взели го и открили по него частици от барут, но Досюков не могъл да обясни как те са се оказали там и категорично отричал участието си в убийството на Борис Красавчиков. Тогава намерили свидетели, които го видели да излиза от къщи около два часа след полунощ и да се връща към три и нещо. Свидетелят, който го видял да се връща, разпознал без колебание Досюков и дори успял да изброи някои външни белези и дрехи, по които го отличил от седемте други мъже, поканени за участие в опознаването. Свидетелят, който го видял да излиза в два часа от жилището си, се оказал негов съсед и много добре познавал Досюков по физиономия, затова въобще не можел да сгреши. Този съсед се разхождал с кучето си, което нещо не било добре със стомаха и непрекъснато напирало да излезе на улицата. Той не бързал заникъде и прекрасно видял как Евгений излязъл от входа на жилищната сграда и се качил в колата си. Нещо повече, поздравил го и му казал: „Женя, къде си хукнал посред нощ?“ На което Досюков в движение подхвърлил нещо несвързано от рода „работа, братче, работа“, нарекъл съседа си кучкар по име и даже добавил: „На твоя Лорд май не му се спи, а?“. Така че не би могло и дума да става за някаква случайна грешка. Ако съседът се беше припознал и бе взел някой съвсем неизвестен мъж за Досюков, то тогава откъде този мъж ще знае имената на съседа и на неговото куче и защо ще се качи на Досюковата кола. А пък това, че дамата, излязла с Красавчиков от ресторанта, също е разпознала Досюков, вече говори много.

Само че Досюков отричал всичко, кълнял се, че през цялата нощ е спал редом с жена си, не бил излизал на улицата, никъде не бил ходил с колата си и, разбира се, не бил убил Красавчиков. Но нервите му не издържали дълго. След няколко часа той презрително подхвърлил: „Няма да разговарям повече с вас, мръсници такива, щом не разбирате човешки език. Като не ми вярвате, доказвайте си както ви скимне“. После се затворил в себе си в гордо мълчание, отказвайки да дава каквито и да било показания. Той, като голям бизнесмен, имащ всички основания да се страхува за своята безопасност, притежавал разрешително за носене на оръжие и това оръжие било намерено в жилището му. Експертизата потвърдила, че именно с този пистолет е бил застрелян Борис Красавчиков. Отпечатъците от пръсти по него принадлежали на Досюков. Някои от тях били поизтрити, размазани, а други — напълно отчетливи, както би трябвало да бъде, когато от дълго време използваш някоя вещ и десетки пъти си я вземал в ръцете си. По пистолета не били намерени никакви други пръстови отпечатъци.

Всъщност това бе всичко. Стасов не можеше да си обясни как при такива доказателства Досюков би могъл да иска реабилитация и на какво, в крайна сметка, се надява.

Реши да започне с адвоката, който го е защитавал. Напълно възможно бе Евгений да му е разказал за някакви обстоятелства, доказващи невиновността му, които не са били взети под внимание от съда и не са отразени в текста на присъдата.

Но срещата с адвоката разочарова детектива. Първо, той не съвсем ясно помнеше обстоятелствата и особено детайлите, защото постоянно водеше по няколко дела едновременно, в главата му беше пълна каша, а архив не поддържаше.

— Ако пазех всички записки по всички дела, нямаше да има къде да живея — презрително говореше правозащитникът. — Вкъщи книгите падат по главата ми, за тях не достига място, а вие искате да прибирам и старите хартийки. Делото е приключено, подзащитният е осъден, касационната жалба не беше удовлетворена, присъдата влезе в законна сила — край, моето участие в процеса завърши.

— Но може би все пак си спомняте нещо? — с надежда попита Стасов. — Някакъв детайл, който ви се е сторил важен, но съдът не му е обърнал внимание.

— Не — сви рамене адвокатът. — Аз се базирах на факта, че съпругата на подсъдимия не го е чула да излиза и да се връща през онази нощ.

— А тя каза ли ви, че е взела сънотворни таблетки и не е могла да чуе нищо, дори и да е излизал?

— Разбира се, че ми каза — усмихна се адвокатът. — Но защо съдът трябва да знае това?

— Значи самият вие сте бил убеден във виновността на своя подзащитен? — уточни Стасов.

— Естествено. Макар че той не ми го призна. Но аз не съм сляп, видях материалите на следствието. В тях всичко е от ясно по-ясно.

— И като адвокат не сте открил никакви грешки на следствието?

— Ни най-малки. Имайте предвид, че следователят беше от Генералната прокуратура, а оперативниците дори не бяха от „Петровка“, а от Министерството на вътрешните работи. Работеха съвсем съвестно, две мнения по въпроса няма.

— Тогава в какво се състоеше вашата защита, щом не сте могъл да противопоставите нищо на обвинението.

— Ами мотивът? — хитро се ухили адвокатът. — Вие сигурно сте се запитал защо са взели делото в МВР и в прокуратурата на Русия? Мислите си, че между обвиняемия и потърпевшия са стояли парични интереси, защото между тях са съществували много мощни контакти. А щом като са имали парични интереси, значи убийството е било извършено от користни подбуди. Алинея сто и втора, включително и най-висока мярка на наказание. А аз виждах задачата си в това — да докажа, че убийството е извършено от ревност, тоест по лични мотиви. Това вече е друга алинея и присъдата е друга.

— И какво ви каза за ревността Досюков? — недоверчиво попита Стасов.

— Той отричаше абсолютно всичко. Вече ви споменах, че дори и на мен не ми е признавал нищо. Съпругата му каза, пък и други хора се намериха, които потвърдиха, че потърпевшият е ухажвал доста смело любовницата на Досюков. Домогвал се е до нея едва ли не в най-груба форма.

Да, за домогване „в груба форма“ беше записано в присъдата. Стасов реши, че щом като с адвоката не бе излязло нищо, трябваше да опита със свидетелите. Може би им бяха оказали натиск с намерение да изкарат Досюков голям мафиот и да имитират наказателен процес по дело, свързано с организираната престъпност? Това, разбира се, би било много глупаво. Кой истински мафиот ще хукне посред нощ да убива лично конкурента си? Никой. За такава работа той си има „шесторки“, пък и да си наеме килър, не е никакъв проблем. Слава Богу, килъри има колкото си щеш. А виж от ревност, повлиян от разказа на Наталия, съвсем импулсивно би могъл да го направи и сам. Чул, ядосал се, грабнал патлака и хукнал да си разчиства сметките с натрапника. Само че тук нещо не си пасваше. Първо, когато Досюков е излизал, Наталия Михайловна вече се била нагълтала с таблетки и е спяла дълбоко. Разбира се, тя би могла да му разкаже за мераците на неговия приятел и бизнеспартньор, преди да отиде в спалнята си, а ревнивецът Досюков е решил да си отмъсти, но търпеливо е изчакал час-два, докато тя заспи. Би ли могло да бъде така? Би могло. Но той е трябвало абсолютно точно да знае къде се намира Красавчиков в дадения момент. Значи, след като Наталия си е легнала, Досюков е започнал да звъни по разни телефони, за да си изясни местонахождението на Борис. Щом като е излязъл от къщи около два часа и се е върнал в три и нещо, то за час и половина едва ли би могъл да обходи много места, където е имало вероятност да се намира Красавчиков. Но това време му е било напълно достатъчно да отиде до ресторанта, да го причака, да му пусне няколко куршума и бързичко да се прибере вкъщи. И жилището на Досюков, и ресторант „Лада“, където бе станало убийството, се намираха в централната част на града. Интересно, дали бе възможно да бъдат открити хората, на които в интервала от полунощ до два часа е телефонирал тогава Досюков.

И Стасов отново се отправи към дома на Наталия.

— Ако допуснем, че вашият съпруг все пак е убил Борис Красавчиков, то как е разбрал къде да го намери през онази нощ?

— Разбирате ли…

Досюкова се смути и детективът разбра, че сега тя ще бъде принудена да му съобщи някаква неприятна истина, която поради вродената си честност не иска да скрие, но и която явно няма да бъде в полза на святото дело за освобождаването на съпруга й от затвора.

— Онази вечер бях много разстроена… Поведението на Борис просто ме изкара от релси и аз за пръв път се оплаках на Женя. Борис отдавна ми се натискаше, но преди никога не бях споменавала на Женя за това. А изведнъж… С една дума, изпуснах си нервите. Борис се държеше, с мен като с евтина курва, която Женя е купил, но тя може да бъде и прекупена, ако се плати по-скъпо за нея. Аз плаках, Женя късаше и чупеше каквото му попадне пред очите от ярост, а след това ме посъветва да се успокоя, да глътна няколко таблетки, да заспя и да забравя за всичко. Каза ми, че щял да се погрижи Борис повече да не ми досажда нито за минутка. Говореше също нещо от рода на това, че този мръсник Борис бил свикнал всеки ден да си купува нова курва и мислел, че всичко му е позволено. Че не можел да ме гледа как Борис ме е докарал до истерия и как плача, докато в същото време той си правел кефа в „Лада“ с новата си мацка. Разбирате ли, Владислав Николаевич, Женя е знаел, че Борис ще прекара вечерта в „Лада“.

— На вас не ви ли направиха впечатление думите му, че Красавчиков повече няма да ви досажда?

— Честно да си призная… — Наталия се усмихна бледо и някак засрамено. — Зарадвах се в този момент. Аз, глупачката, си помислих, че той най-сетне е решил да се оженим. Тогава Борис вече нямаше да гледа на мен като на самка, която се въргаля по креватите на богати мъжкари.

— Наталия Михайловна, познавате ли съсед, чието куче се казва Лорд?

— Разбира се. Имате предвид този, който е видял Женя?

— Да, именно него.

— Игор Тихоненко. Живее един етаж под нас.

— А другия, който е видял Евгений да се връща вкъщи?

— Не, него не го познавам, но си спомням фамилията му — Пригарин.

— А откъде се е взел? Наблизо ли живее?

— Не, оказал се е там случайно. След два дена вестниците вдигнаха голям шум около убийството на Красавчиков и ареста на Женя. По телевизията също показваха как водят Женя в белезници. Пригарин го разпознал и доброволно отишъл да съобщи в милицията.

— Нима е могъл в такава късна доба толкова добре да запомни лицето на съпруга ви, че след два дена да го разпознае на телевизионния екран? — усъмни се Стасов. — Нещо не ми се вярва.

— Преди година и аз си го помислих. И на мен ми се стори доста странно. А след това, за съжаление, всичко се изясни. Забелязахте ли колко е голямо фоайето долу? То се осветява денонощно. Пригарин видял Женя през прозореца. Тъкмо минавал покрай нашия вход, а Женя нещо се суетял, започнал да вади ключовете си и да отваря пощенската кутия. Аз също се надявах отначало, че…

— Адвокатът не се ли усъмни в нещо относно опознаването? Разбирате ли, Наталия Михайловна, ако този Пригарин е видял съпруга ви по телевизията, то това вече е повод за разговор. В крайна сметка, кого е разпознал? Мъжа, когото е видял във входа, или мъжа от екрана на телевизора?

— Да, адвокатът се опита да го притисне по този въпрос, но нищо не излезе от това.

— Защо?

— Защото, когато арестуваха Женя, той излезе от къщи по палто и шапка, а Пригарин описа други дрехи — именно тези, които после бяха взели за експертиза и които бяха описали другите свидетели. Ако беше видял Женя само по телевизията, не би могъл да направи това, нали?

— Така е — неохотно се съгласи Стасов.

Да, работата не беше добре. Изглежда от тази трънка нямаше да изскочи заек. Оставаше само надеждата да се опита да докаже недобросъвестността на свидетелите. Необходимите показания биха могли да им бъдат подсказани и някой би трябвало да ги е принудил да излъжат следствието и съда. И тук не ставаше дума само за тези двама, които са видели Досюков до жилищната сграда, но и задния, които са го видели пред ресторанта и са чули как Красавчиков го е нарекъл убиец. А сред тях имаше милиционерски служители и лекари. Не беше ли всичко това прекалено много? Разбира се, не бе невъзможно да се подкупят голям брой хора, а и при всички случаи в показанията им биха се появили разногласия. А в това дело разногласията като че ли липсваха. И още нещо, за такава мощна и перфектна комбинация бяха необходими големи пари, с други думи, ако Досюков не бе виновен, то от неговото осъждане би трябвало да е заинтересована цяла организация. Какво се получаваше тогава — такава организация съществува, тя си има някакви сметки за разчистване с Досюков, а управлението за борба с организираната престъпност нищо не знае за това? Наивно. И абсолютно неправдоподобно.

Със Светлана Параскевич следователят Олшански разговаря сам, без Настя. Светлана му се стори спокойна и уравновесена жена и при беседата си с нея не му бяха необходими помощници.

Поводите за разговора бяха два — самоубийството на Людмила Исиченко и неотдавнашната визита на Галина Ивановна.

— Светлана Игоревна, аз изпаднах в доста затруднено положение — поде Константин Михайлович. — Намери се лице, което направи самопризнания, че е убило съпруга ви…

— Кой? — нетърпеливо го прекъсна Светлана. — Кой е той?

— Жена е. Същата тази Исиченко, която е настоявала да й отстъпите Леонид.

— Не може да бъде! — изумено възкликна Светлана Параскевич. — Та тя е луда!

— Защо да не може да бъде? Да не си мислите, че побърканите не извършват престъпления? Вършат ги, и то така, както на нормален човека никога не би му хрумнало.

— Нищо не разбирам. Тя настояваше Леонид да ме изостави и да отиде при нея. Защо ще го убива, щом като иска да живее с него? Не, не вярвам.

— Тъкмо това искам да обсъдим. Виждате ли, Исиченко твърди, че Леонид сам я е помолил да го направи.

— Какво да направи? — не разбра Светлана.

— Да го застреля.

— Как така? Защо?

— Искам да ми помогнете да си изясня възможно ли е това?

— Разбира се, че не е възможно! — нервно извика тя. — Да, Людмила е луда, но Леонид е напълно нормален! Що за глупости дрънкате?

— Успокойте се, Светлана Игоревна, аз не твърдя нищо, а искам само да разбера как стоят нещата. Не допускате ли вероятността съпругът ви да пожелае смъртта?

— Не.

— И все пак… Спомнете си, не е ли бил потиснат по времето, преди да бъде убит, не е ли казвал, че всичко му е омръзнало, че е много уморен, че не знае какво да прави по-нататък?

Светлана мълчеше с ниско сведена глава и съсредоточено разглеждаше кръглите следи от чаши, навеки запечатани върху малката масичка за посетители. Олшански търпеливо чакаше, защото знаеше от опит колко трудно е да признаеш, че твои близки хора са си отишли или са искали да си отидат доброволно от този свят. Едно нещо е убийството, когато е виновен някой чужд човек, и съвсем друго — самоубийството, когато няма кого друг да виниш, освен самия себе си, защото не си успял своевременно да забележиш душевната травма на човека до теб, не си обърнал внимание на депресията му, не си придал значение на някои думи. Сам си виновен, защото си бил глух и сляп, груб и жесток, извършил си подлост, излъгал си, предал си. Или сам си докарал този човек до самоубийство, или не си съумял да предотвратиш бедата. При всички случаи, друг не е виновен. Само ти.

— Сигурно трябва да ви призная цялата истина — най-сетне рече тя, вдигайки очи към следователя. — Още повече че съвсем наскоро при мен идва свекърва ми и аз вече й го казах. Тъй че и без друго ще го узнаете. Работата е там…

Светлана се запъна и отново замълча. Олшански не се опита да я подканва.

— С една дума, всички тези любовни романи са написани от мен. Не от Леонид, а от мен. Но ние още от самото начало решихме, че ще използваме неговото име. Така е по-добре за рекламата. Женски романи, написани от писателки жени — под път и над път. А мъжете, умеещи да съчиняват романи за жени, се броят на пръсти. Впрочем у нас, в Русия, няма нито един. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

— Да-да, Светлана Игоревна, разбирам — бързо отвърна Олшански, прикривайки с усилие изумлението си. — Продължавайте, моля.

— Та така. Отначало всичко това ни забавляваше ужасно. Толкова се смяхме, когато си припомняхме как вземаха интервюта от Леонид, как разговаряха издателите с него, как момичетата в редакциите го гледаха с обожание. Телевизия, радио и прочие. Беше смешно. Но напоследък Леонид започна да става раздразнителен. Говореше, че се чувствал като крадец, отмъкнал чужда слава. Говореше още, че не можел повече да се прави на гениален литератор, докато в същото време добре знае, че перото му е ялово и не умее да съчинява. Това го потискаше много.

— И особено напоследък?

— Да. Напоследък особено. Уговаряше ме да прекратим мистификацията, да си признаем и да подпишем книгите с името на истинския им автор.

— А вие?

— Аз не се съгласих. Разберете, Константин Михайлович, такива разобличения не са нужни никому. Жените, които четат и обичат романите на Параскевич, ще се почувстват измамени. Те обичат Леонид, а не мен. Нуждаят се от кумир. Нима може току-така да им го отнемем? Младите девойки бленуват по него, спят с неговите книги под възглавниците си. И изведнъж ще се окаже, че те въобще не са написани от младия красавец, чиято снимка гледат на обложката и в когото тайно са влюбени, а от жена, и при това — съпругата му. Моите романи никой няма нито да издава, нито да купува. Това вече ще бъде съвсем друго нещо.

— Разбирам ви — меко рече Олшански. — Но да се върнем към мъжа ви. Той много ли страдаше от това?

— Много. И с всеки изминал ден ставаше все по-лошо. Леонид започна да се мисли за ненужен, бездарен, повтаряше непрекъснато, че си е присвоил славата ми и практически живее с моите пари. А още повече страдаше от факта, че не умееше изгодно да продава ръкописите ми. Та нали издателите водеха преговори с него, а не с мен. Той беше авторът, а към мен дори и не поглеждаха. Аз, разбира се, не бих се продала за тези пари, които му плащаха, мен не биха ме трогнали, но Льоня… Не можеше да им откаже, характерът му беше такъв. Не можеше да поиска и повишение на хонорарите. А аз не можех да водя преговори с издателите, защото щяхме да подроним имиджа му. Що за писател е този, който влиза в издателствата, държейки се за полата на жена си? Несериозно е. Карахме се по този повод, Льоня се кълнеше, че е за последен път, че повече никога няма да се поддаде на сълзливи жалби и молби, но аз му давах новия ръкопис, той отиваше в издателството и всичко се повтаряше. А през последно време все по-често говореше, че не само живеел на моя гръб, но и ме ограбвал, защото със своята слабохарактерност ме лишавал от големи хонорари. Ако знаех, че заради това би посегнал на живота си, веднага бих се съгласила да си призная всичко. Но бях сигурна, че мрачното му настроение е само временно явление и че скоро му мине. Нима той действително?…

— Не знам, Светлана Игоревна — въздъхна следователят. — Но искам да го разбера. За съжаление, да се изясни точно, сега вече не е възможно.

— Поговорете още един път с онази жена, с Людмила. Може би тя си го е измислила всичко това. Може би е плод на болното й въображение?

— Невъзможно е.

— Защо?

— Тя умря.

— Как… така умря? — отрони Светлана с побелели устни. — От какво е умряла?

— Отровила се е. Самоубийство. Написала чистосърдечно признание и изпила отровата. Ето какви тъжни работи ни се случват, Светлана Игоревна.

— Според вас, какво излиза? Леонид е решил да си отиде от живота, но не му е достигнало мъжество и е помолил да бъде застрелян? Не, не го вярвам.

— Но нямаме на какво друго да вярваме. Исиченко най-детайлно е описала станалото. Такова описание би могъл да направи само човек, който лично е извършил престъплението. Тя е казала с какви дрехи е била в момента на убийството и по тях са открити частици от барут. Това означава, че човекът, облечен в тези дрехи, е стрелял с огнестрелно оръжие. Описала е колите, които са спирали пред жилищната сграда, в която живеете, докато е чакала Леонид. Дори е обрисувала и кутията, в която съпругът ви й е оставил пистолета. Между другото, знаете ли откъде той се е сдобил с пистолет?

— Не знам — поклати вяло глава Светлана. — Но въпреки всичко, не вярвам.

— Може и да сте права — съгласи се Олшански. — Може би мъжът ви не е молил Людмила да го убива, а го е убила сама, по собствена инициатива. Може би молбата му се е родила в болното й въображение. Несъмнено, не е била психически здрава, но така или иначе именно тя е убила Леонид Параскевич. Налага ни се да признаем този факт.

— Господи, колко е чудовищно — прошепна Светлана. — Колко е страшно…