Чужда маска

Четиринадесета глава

Чак когато се настаниха в колата, Настя забеляза, че Стасов е угрижен.

— Влад, случило ли се е нещо? — попита го обезпокоена.

— Нищо. Просто поредното съвпадение. А кой знае защо, съвпаденията винаги ме изкарват от релсите. Такава е особеността на мисленето ми.

— Какво ти е съвпаднало?

— В този родилен дом е работил един от свидетелите по делото на Досюков.

— Спри колата!

— Защо?

— Спри, Стасов.

Той послушно натисна спирачките, отби на банкета, спря и изгаси двигателя.

— Как се казва свидетелят?

— Владимир Петровия Пригарин.

Настя веднага се зае да разглежда медицинския картон.

— Какво искаш да намериш в него? — полюбопитства детективът.

— Интересно, дали пък случайно твоят Пригарин не е израждал моята Параскевич.

— И какво от това, ако я е израждал.

— Нищо. Просто ми е интересно. За разлика от теб, аз обичам съвпаденията. Те украсяват нашия сив и монотонен живот — измърмори тя, прехвърляйки страниците. — Да, ето ги записките на лекаря за протичането на раждането. Но подписът е такъв, че не може да се разбере фамилията, само едни завъртулки. Прави завой, Стасов, връщаме се.

— Защо? Какво искаш да узнаеш?

— Искам да узная чий е подписът.

— Дори и да е на Пригарин, какво значение има?

Настя затвори картона, обърна се към Стасов и внимателно се взря в лицето му.

— Владик, ти мен ли се опитваш да заблуждаваш или самия себе си? Нали пръв каза, че съвпадението не ти харесва.

— Малко ли неща не ми харесват — изсумтя той. — Ако започна да обръщам внимание на всяка глупост, която се пръкне в главата ми, къде ще му излезе краят?

— Стасов, ти си професионалист с двадесетгодишен стаж. Щом нещо не ти харесва, трябва да го провериш и да се успокоиш. При теб предчувствието сработва по-бързо, отколкото да се пораздвижи мозъкът ти. Тази болест е характерна за всички професионалисти.

— А ти не се ли причисляваш към тях?

— Засега не, още съм мъничка, още много хляб трябва да изям, докато стана истински професионалист. Затова предчувствието при мен съвсем липсва и го компенсирам с логика и анализи.

Този път влязоха заедно в кабинета на главния лекар.

— Какво има още? — недоволно надигна глава той, откъсвайки се от книжата върху бюрото си.

— Още един малък въпрос — ласкаво му се усмихна Настя, подавайки му картона, предварително отворен на нужната страница. — Погледнете, ако обичате, чий е подписът.

Главният лекар разглежда няколко секунди завъртулките.

— Прилича на подписа на доктор Пригарин, но той вече не работи при нас. Пенсионира се.

— Какво означава „прилича“? — настоя тя. — При вас тук няма ли някой документ, подписан от Пригарин?

— Ей сега ще намеря.

Шефът на родилния дом с въздишка се надигна и се отправи към сейфа.

— Като един от най-опитните лекари и с най-голям стаж, Владимир Петрович ми помагаше през последните години да съставям всякакви отчети и справки. Ще потърся нещо, обикновено не унищожавам никакви документи. Да, ето…

Той връчи на Настя няколко листа, изписани с дребен, нечетлив почерк. Разбира се, за двадесет и осемте години, изминали от времето, когато Галина Ивановна Параскевич е родила сина си, почеркът малко се бе променил, но само малко. И подписът бе станал по-широк, като към него бе добавено още едно „кравайче“.

— Прочетете, ако обичате, какво пише в картона — помоли Настя. — Може би от текста ще разберете дали записките са водени от Пригарин или не.

Главният лекар се взря в „йероглифите“ и изхъмка.

— Да, без съмнение, Пригарин го е написал — уверено заяви той. — На родилката е правено цезарово сечение и това обяснява всичко.

— Тоест?

— Пригарин е прекрасен хирург, има златни ръце. През всичките тридесет години и нещо, които е прекарал тук, цезарово сечение е правил само той. Разбира се, с изключение на случаите, когато е бил в отпуск или болен. Тогава или канехме друг специалист, или изпращахме родилката в друг родилен дом. Но повтарям, това бяха изключителни случаи, много редки. Виждате ли, както се казва, Владимир Петрович има божа дарба за лекар. За него нямаше нищо по-важно от израждането на бебета, той живееше, дишаше с това, смяташе го за свое призвание и най-важна мисия на живота си. А отпуска си обикновено прекарваше на двадесетина километра оттук и винаги можехме да го извикаме, ако се наложеше да бъде направено цезарово сечение. Той дори настояваше непременно да бъде извикан в подобни случаи. Но ако все пак отидеше някъде много далеко или боледуваше от нещо инфекциозно, тогава, разбира се, се налагаше да се лишим от услугите му. Мога ли да знам от какво е предизвикан интересът ви към Владимир Петрович?

— Естествено — кимна Настя. — Ние събираме материал за провеждане на съдебнопсихиатрична експертиза и би било добре, ако израждащият лекар си спомни имало ли е някакви усложнения.

— Само че…

Главният лекар изумено се втренчи в първата страница на медицинския картон.

— Това е било преди цяла вечност! Какво би могъл да си спомни?

— Сигурно сте прав — отново кимна Настя. — Извинете ни за безпокойството. Всичко най-хубаво.

Отново се върнаха в колата.

— Как е предчувствието ти? — обърна се тя към Стасов. — Говори ли ти нещо или си мълчи като нямо?

— То мисли.

— Добре, тогава напред към поликлиниката.

В Москва пристигнаха към два часа и Настя го помоли да я откара до архива, за да изпълни обещанието си, което му бе дала снощи.

— Ще ти телефонирам довечера и ще ти разкажа за делото на Досюков — каза му, преди да слезе. — Как ти е предчувствието? Нищо ли не измисли?

— Нищо — призна си Стасов. — Но то ще се постарае.

Соломон Яковлевич Зафрен, доктор на филологическите науки, академик и автор на многобройни научни трудове, изглеждаше като току-що излязъл от дебелите корици на старинен роман. Дребен, сухичък, сивобрад, с очила с дебели стъкла, зад които весело святкаха остри очички, той приличаше на човек без възраст, макар на Олшански да му бе добре известно, че е осемдесет и четири годишен. Въпреки всичко, Соломон Яковлевич беше в отлично здраве и не възнамеряваше да прекратява научно-педагогическата си дейност поне в най-близкото обозримо време. Академикът въобще не се впечатляваше от сериозността на учреждението, където в момента се намираше, непрекъснато се шегуваше и пускаше изискани комплименти по адрес на седящата срещу него Светлана Параскевич.

— Соломон Яковлевич, какви материали трябва да ви предоставим, за да можете да направите квалифицирано заключение? — попита го Олшански.

— Уважаеми, аз съм правил такива експертизи десетки пъти, но основно по текстове на вече поминали се автори, които не можеш да ги попиташ за нищо. С установяване на авторството на живи и здрави субекти ми се е налагало да се занимавам само няколко пъти. Но всеки път това беше невероятно смешно. И при това, нито веднъж не ми се е налагало да видя автора на живо. А когато става дума за такава очарователна жена, аз дори не мога да си намисля веднага какво да я помоля, освен може би да ми прави компания през дългите зимни вечери.

— Соломон Яковлевич — с лек упрек произнесе следователят, стараейки се да не се усмихва.

— Да-да, уважаеми, да пристъпим към работа. Към какъв тип принадлежат произведенията, чието авторство се оспорва?

— Любовни романи — отвърна Светлана.

— Време на действието?

— Съвременни. Събитията стават през периода от хиляда деветстотин осемдесет и девета година до наши дни.

— Място на действието?

— Москва, Петербург… Накратко, в градска среда.

— Значи градски романс, разбирам — закима академикът. — Пасторалите не ви ли привличат?

— Не, пиша само за града.

— Превъзходно, превъзходно. Тогава ще ви помоля да ми представите съчинение на следната тема. Съвсем немлад академик, бих казал, стар академик като мен, провежда експертиза на млада и красива жена като вас. В процеса на провеждане на експертизата между тях избухва и запламтява с ярки пламъци някакво чувство, което героите възприемат и оценяват съвършено различно. Поради това възниква колизия. Бихте ли могла да напишете за това разказ от двайсет-трийсет страници?

— Не знам — поклати неуверено глава Светлана. — Никога не съм писала разкази. Бих могла да напиша роман, но разказ…

— Е, нямаме време да ви чакаме, докато напишете роман. Тогава ще постъпим по следния начин: вие ще напишете проспект за роман, ще маркирате характерите на основните персонажи и развитието на сюжетните действия. И ще напишете два епизода изцяло. Единият — най-напрегнатото обяснение на младата жена с академика, другият — финален, с който трябва да завърши романът. Това би трябвало да е напълно достатъчно, за да мога да определя идентичността на авторството. Докато вие съчинявате, аз ще прочета някои ваши произведения. Колко време ви е необходимо, за да изпълните моето задание?

— Три-четири дена. Може би седмица…

— Но не повече?

— Не. Една седмица ще ми стигне.

— Превъзходно, превъзходно — развесели се от нещо академикът. — За една седмица тъкмо ще успея да се запозная с вашето творчество, ако то, разбира се, е ваше. Константин Михайлович, устройват ли ви такива срокове?

— Устройват ме. А вие колко време ще пишете заключението си?

— Ех, уважаеми, на моята възраст не бива нищо да се прави дълго, защо винаги съществува опасността да закъснея за собственото си погребение. Основното време ще отиде за анализиране на текстовете. А да го напиша, не е проблем. Много ли ви е спешно?

— Не е чак толкова спешно, Соломон Яковлевич. Е, какво, Светлана Игоревна — обърна се следователят към вдовицата, — ако нямате въпроси към мен, можем да се сбогуваме.

Светлана мило се усмихна, облече късото си кожухче и си отиде. Когато стъпките й отшумяха по коридора, академикът придърпа стола си по-близо до Олшански и скръсти ръце на гърдите си, сякаш се приготвяше за дълъг и сериозен разговор.

— Моля да бъда извинен, уважаеми, аз позакъснях и когато пристигнах, дамата вече беше тук. Затова ми беше неловко да ви задавам прекалено много въпроси.

— А имахте ли такива?

— Безусловно. Преди всичко бих искал да разбера във връзка с какво е възникнала необходимостта от толкова рядката за днешно време експертиза. С какво би могла да се провини пред правозащитната система една крехка пеперудка?

— Разбирате ли, Светлана Игоревна е вдовица на известен писател. Поне така смятахме до неотдавна. Съпругът й е бил убит преди около месец.

— Какво говорите! Тя абсолютно не прилича на неутешима вдовица. Сериозна млада дама, само дето малко се усмихва.

— Това е съвсем друго поколение, Соломон Яковлевич. По време на вашата и дори на моята младост на девойките се внушаваше, че най-важното нещо в живота е да се сдобият със съпруг. При това този съпруг може да бъде всякакъв, дори и пияница, но трябва да го има, защото неомъжената жена се считаше за непълноценна. Овдовяването, особено ранното, се превръщаше в трагедия не само заради загубата на близкия човек, но и заради изгубването на съпруга, защото да се търси нов беше проблематично, особено на четиридесет-петдесет години. А сега към това се отнасят по друг начин. Много жени по принцип не се омъжват, макар да не им липсват предложения за брак. Това просто не им е нужно. А загубата на близък човек се смекчава от усещането, че целият живот е пред тях и че ще имат възможността да преодолеят всичко и да започнат отначало. Та значи, Светлана Игоревна твърди, че в действителност автор на всички книги, прославили съпруга й, е самата тя, но със знанието и съгласието на мъжа й те са излизали под негово име, защото уж така било по-добре от гледна точка на рекламата.

— Защо? — учуди се Зафрен. — Това има ли отношение към причината за смъртта му?

— Най-пряко, Соломон Яковлевич. В хода на следствието бяха установени факти, позволяващи да се направи извода, че мъжът на Светлана Игоревна е искал да сложи край на живата си, но тъй като не му е достигнало мъжество да го стори сам, той е помолил човек, над когото е имал огромно влияние, да произведе съдбоносния изстрел. Според Светлана Игоревна, мъжът й бил извънредно много угнетен от факта, че живее от нейните пари и при това се е ползвал от слава, забележете, от огромна слава и популярност, които фактически не са му принадлежали, не са били заслужени. При определени условия това би могло да стане причина за самоубийство, но аз трябва да разбера съществувала ли е наистина такава ситуация или Светлана Игоревна, меко казано, ме въвежда в заблуждение.

— Превъзходно — радостно потри ръце академикът. — Това много ще освежи моя старчески живот. Такъв любопитен обрат отдавна не е имало в практиката ми. Сигурно помните, уважаеми, по какъв скучен повод се срещнахме за последен път. Май че беше преди десетина годинки.

— Дванадесет — уточни с усмивка Олшански. — Разбира се, че помня. Някакъв нахален търговец на стихосбирки от уж неизвестни стихове на Цветаева и Пастернак. Нали?

— Вярно, вярно. Търговецът наистина беше нахален, но партньорът му, който е съчинил тези стихове, беше безумно, безумно талантлив! Защо не ги е публикувал под собственото си име? Би могъл Да стане много прочут поет! Ама не, свързал се с някакви пройдохи. Аз тогава не го разбрах и досега не мога да го разбера.

— Соломон Яковлевич, за него парите са били по-ценни от славата — това е обяснението. Срещат се хора, които напълно са лишени от честолюбие. Тяхното мошеничество им носи по-бързо и по-много пари, а като поети те не биха забогатели скоро. За съжаление, в ония времена големите хонорари идваха доста по-късно от известността. А пък сега поезията въобще не е на мода.

— В крайна сметка, какво получи този гениален глупак? Би бил беден, но известен, а така си остана беден и в затвора. И вие смятате това за равностойна замяна?

— Не, не смятам. Но той явно го е смятал. За затвора съвсем не е мислил, а се е интересувал само от печалбата.

— Да го вземат мътните този надарен плиткоумец. Само че е жалко, когато природата толкова неразумно е разточителна в своята милост. Защо е надарила с поетичен талант толкова ограничено и нискочело същество? Но да се върнем на нашето ефимерно създание. Представяте ли си как ще проведа експертизата?

— В общи линии. Контентен анализ, честота на повторяемост на определени думи, словосъчетания, инверсии. Прав ли съм?

— Почти, уважаеми. Такава експертиза точно наполовина е математика, а другата половина си е чиста вкусовщина. Трябва да съм сигурен, че вие ясно разбирате това. Едно е, когато ми носят стихотворение и твърдят, че това е ранният неизвестен Лермонтов. Да допуснем, че съм сгрешил, не съм разпознал перото на гения и давам заключение, че е имитация. Да, в руската литература ще има едно стихотворение на Лермонтов по-малко. Но това не е смъртоносно и няма да донесе на никого осезателна вреда. Вероятно на мен като филолог и познавач на литературата не ми отива да разсъждавам по този начин, за мен всяка трохичка от творческото наследство на гения трябва да бъде безценна. Но аз, уважаеми, съм достатъчно стар, за да разбирам, че освен литературата на този свят има и други, не по-малко важни неща, като например интересите на правосъдието. И съвсем друго е, когато става дума за жив човек и от моето експертно заключение зависи неговата съдба. Тук цената на грешката вече е друга. Затова искам да ви попитам каква степен на доказаност се изисква от моите изводи, за да не опропастим ние с вас живота на прелестната Светлана Игоревна?

— Въпросът е сложен, макар и абсолютно уместен.

— И какъв е отговорът?

— Нямам отговор. Хайде да се договорим така, Соломон Яковлевич. Ако у вас не възникне никакво съмнение относно авторството на Светлана Игоревна, прекратяваме дотук. Ако пък имате съмнения, ще повторим експертизата. Ще назначим други експерти, може би ще й предложим да напише още нещо и ще проведем втората експертиза чрез комисия. Трябва да ви е ясно, че заключението на експерта все още не е истина от последна инстанция. То е просто факт, същият като много други, и следователят ще мисли какво да прави с този факт, как да го оцени, каква тежест да му придаде. Така че отговорността за грешката няма да легне само върху вас, но и върху мен. И в по-голяма степен върху мен. Успокоих ли ви?

— До известна степен. Е, позволете да се сбогувам. Страхувам се, че моето момче скучае в колата.

— Все още ли ви кара вашият внук?

— Правнук, уважаеми, вече порасна правнукът ми. Малкият негодник получи шофьорска книжка тази година. Ако наесен не влезе в института, ще отиде в армията и тогава пак ще се наложи да впрягам внука.

Олшански излезе заедно с академика и го изпрати до колата му. Зад волана действително седеше „младият негодник“, забил нос в някаква дебела книга.

— Вашето момче не скучае — с усмивка отбеляза Константин Михайлович. — Напразно се безпокояхте.

— Е, уважаеми — скърцащо захихика Зафрен, — това е само видимост. Той чете Плутарх, „Успоредни животописи“, готви се за приемни изпити. Но да зазубря сух академичен текст, му е скучно и предпочита всичко да му обяснявам и разказвам „сдъвкано“, а той през това време да си лежи по гръб на дивана. Твърди, че слухово възприемал по-добре. Какво искате от днешното поколение! От тях никога няма да израснат енциклопедически образовани учени, каквито имаше по мое време. Как го беше казал един известен писател? Те са лениви и нелюбопитни. Ще ми се наложи по пътя да му разкажа за диктатурата на Сула.

Олшански постоя на тротоара, загледан в отдалечаващата се кола на академик Зафрен. „Прав е старецът — мислеше си той, — нашите деца вече са станали дотолкова различни, че е невъзможно да бъдат разбрани. Прекалено бързо се променя всичко. Преди четиридесет години пропастта между бащи и деца не беше толкова огромна и непреодолима, а сега нашите деца ни изглеждат хора като от чужди планети.“

Почувства, че замръзва само по сако на петнадесетградусовия студ, зиморничаво сви рамене и се върна в кабинета си.

Галина Ивановна Параскевич погледна часовника с раздразнение. Съпругът й все още не се бе прибрал, въпреки че беше обещал да не закъснява. До Нова година оставаха броени дни и сигурно го бяха налегнали отчетите в службата, но редът трябваше да се спазва. Щом като ще закъснява, би могъл да я предупреди, да й каже предварително. Галина Ивановна цял живот бе живяла по разписание, съставено от самата нея, и не понасяше, когато това разписание бе нарушавано от когото и да било. В очакване мъжът й да се върне от работа в определения час, тя приготвяше вечеря и се ядосваше, че храната ще изстине.

В осем часа не издържа и позвъни на Владимир Никитич.

— Разбира се, ти все още си висиш в службата! — заяде го веднага.

— Галочка, но ние готвим отчета… — започна да се оправдава той.

— И аз имам отчет, но както виждаш, намирам възможност да свърша всичко навреме, за да ти приготвя вечеря. Бих могла да си седя спокойно пред телевизора, вместо да се мотая из кухнята!

Галина Ивановна трясна слушалката, без дори да запита съпруга си кога ще благоволи да се завърне в домашното огнище. Обходи с критичен поглед кухнята и се убеди, че наоколо цари стерилна чистота. „Трябва да изхвърля боклука, преди да си облека пеньоара“ — мина й през ума.

Взе кофата, наметна си старото палто и тръгна към двора, където се намираха контейнерите за смет. Сградата беше стара и без сметопровод, но Галина Ивановна бе свикнала да слиза с кофата от шестия етаж и това не й тежеше.

Когато се приближи до контейнерите, остави кофата на земята и започна да вдига тежкия метален капак. Той беше студен и, както обикновено, отвратително мръсен, но Галина Ивановна предвидливо си бе сложила старички ръкавици, за да не си цапа ръцете и да не прихване някаква зараза.

Когато капакът беше вдигнат до половината, тя изведнъж съвсем ясно чу тихия скъп глас:

— Мамо.

Отново й се причуваше Льонечкиният глас. Наскоро Галина Ивановна бе посетила една гадателка и тя й бе казала, че духът на Льоня ще й се явява дотогава, докато не се навършат четиридесет дни от смъртта му. Четиридесет дни духът на невинно погубения витаел по този свят, наблюдавал какво правят неговите близки след смъртта му, предпазвал ги да не ги обиди и нарани някой, възползвайки се от кончината му.

— Мамо — дочу пак. — Защо ме измъчваше? Какво направи с мен?

Галина Ивановна разтвори пръсти и капакът на металния контейнер падна с грохот. Почувства как сърцето й лудо заби и й стана трудно да диша. Но трябваше да се стегне, трябваше да преодолее изкушението да му отговори и да завърже разговор. Него го нямаше, тя със собствените си ръце бе поставила последния букет цветя върху ковчега му, бе целувала студеното му чело, бе галила студените му пръсти чак до мига, когато затвориха ковчега и той се отправи натам, където пламтеше всепоглъщащият огън.

Какво говореше той? За какво питаше? Нима го бе измъчвала? Още от самото му раждане се бе старала да го възпита като достоен, честен, трудолюбив. Искаше нейното момче да е най-доброто и бележките му в училище да са само отлични. Не му спестяваше нищо, за да не израсне разглезен, строго го наказваше и за най-малките бели, за най-невинната детска лъжа, а когато получаваше бележки, по-ниски от „отличен“, сядаше заедно с него над учебника и не го пускаше да играе дотогава, докато Льоня не й демонстрираше безупречни знания на правилата, формулите или параграфите. Постоянно ходеше при учителите и ги молеше да изкарат на черната дъска сина й и да го изпитат върху материала, по който е получил ниска оценка. И толкова се гордееше, когато Льонечка влезе в университета още от първия път и без никакви връзки. Защо й говореше, че го е измъчвала? Защо постъпваше по този начин?

Галина Ивановна излезе от вцепенението си и осъзна, че се бе облакътила върху капака на боклукчийския контейнер и плачеше. Още не беше много късно, покрай нея през двора минаваха хора, но никой не й обръщаше внимание, никой не я попита какво се е случило и не се ли нуждае от помощ. Това я накара да се почувства още по-нещастна и по-самотна. Докато Льонечка беше жив, бе била нужна на него. А сега никой не се нуждаеше от нея. Стара, не съвсем здрава жена, мрачно доживяваща никому ненужния си живот…

За пръв път от шест години брак Светлана Параскевич повиши тон на мъжа си.

— Как можа?! — крещеше му. — Не се ли пръсна сърцето ти, като гледаше как плаче майка ти?!

— Нека си плаче — отвръщаше той, усмихвайки се със своята нова усмивка — студена и жестока. — На нея й е полезно. Нека поне веднъж се замисли в какво е превърнала живота ми. А после пък нека да помисли как се е отнасяла с теб.

— Престани! Откъде се взе у теб тази злоба, Льоня?! Какво се е случило с теб? Нима в теб не е останала нито капка жал към майка ти? Не я измъчвай, умолявам те! Малко ли ти е това, което направи с Людмила? Не ти ли стига смъртта й? Нима искаш да докараш и майка си до инфаркт?

— Нищо няма да й стане. А ако малко пострада, ще й е от полза. Може би поне ще престане да тормози баща ми и ще му позволи спокойно да доживее старините си. И въобще, Света, това не е повод за скандал. Защо се впрягаш толкова? Майка ми те тероризира с омразата си цели шест години, а ти вече си готова да забравиш всичко и да се втурнеш да я утешаваш. Не помниш ли как дойде при теб да спазари половината от хонорара? Забрави ли как те обиждаше? Много ти е къса паметта. Но моята, Света, е дълга и няма да простя на никого лошото отношение към теб. Людмила получи това, което си заслужи, и майка ми ще си го получи, не се съмнявай.

— Льоня, моля Фе…

Светлана се овладя и понижи глас.

— Льоня, не трябва да отмъщаваш на никого, моля те. Мъстта разяжда душата, в нея няма смисъл, тя е безплодна и безцелна. Не се сърдя на никого, аз всичко простих. Простих на Людмила, защото е нещастна, самотна и смахната. Простих на майка ти, защото е трудно да се измисли по-голяма мъка от тази, която тя сега преживява. Остави я на мира.

— А аз пък не съм й простил — упорито възрази Леонид. — И хайде да не обсъждаме повече тази тема. По-добре чуй какво написах днес. Само че на стария академик не дадох тази външност, която ти ми описа вчера. Затова пък оставих истинското му име, защото е много колоритно.

Светлана внимателно слушаше как Леонид й чете гласно сцената на обяснението между героинята и стария академик. Да, съпругът й действително беше талантлив. И сега, когато за всички той беше мъртъв, талантът му бе още по-ярък, сякаш от него бяха смъкнати няколкото слоя прозрачен муселин, позволяващи да се видят общите контури, но скриващи детайлите и цветовите нюанси.

— Е, как е? — запита той, дочитайки сцената.

— Потресаващо — искрено отвърна Светлана. — Най-доброто, което си написал досега. Не се ли страхуваш, че ще предизвика подозрения?

— Това е естествен процес — усмихна се Леонид. — Авторът се усъвършенства, майсторството му расте.

— Но не чак толкова рязко…

— Не забравяй, че си преживяла трагедия, загубила си любимия си мъж. Емоционалният трус не е преминал безследно и за творчеството ти. Не се бой, Светка, по-странно би било обратното — ако след случилото се ти продължаваш да пишеш като преди. Ще ми бъдеш най-великата писателка на Русия, ще видиш. Ще се гордея с теб.

— Льоня, струва ми се, че не бива… Напразно го започнахме. Няма да издържа. Непрекъснато се налага да се преструвам и да лъжа. Мислех си, че ще е лесно. Но сега…

— Какво сега? — хладно попита Леонид. — Искаш да кажеш, че аз съм отявлен лъжец и за мен всичко е лесно и просто, а ти си светица? Току-що ме обвини във всички смъртни грехове за Людмила и майка ми, каза ми, че съм жесток и безжалостен, а вече излиза, че съм и лъжец? Прекрасно. Какво ще стане по-нататък? Може би и смъртта на Андрей ще прехвърлиш изцяло върху мен?

— Льонечка, скъпи, толкова те обичам — жално произнесе Светлана. — Но сега всичко стана дотолкова различно, че не мога да се адаптирам.

— И аз те обичам, Светик — рече доста по-меко той. — Много те обичам. Именно затова не мога да простя на тези, които са те оскърбявали. Та аз разбирам всичко, скъпа, разбирам колко ти е трудно с мен. Аз съм нищожен пелтек, който не умее да разговаря с издателите, който им дава своите работи на безценица, слаб и жалостив. А ти търпеше това толкова години и нито веднъж не ме упрекна. Само въздишаше. Помня как всеки път ти обещавах, че това повече няма да се повтори, че повече няма да позволя някой да виси на шията ми И ще настоявам за приличен хонорар, вместо да се разкисвам и да отстъпвам. Но пишех ново нещо и те отново пристигаха и се кълняха, че пак се нуждаят от помощ, но това им е за последен път, и аз им пак им вярвах и се предавах. И от този порочен кръг можех да се измъкна само по един-единствен начин — като престана да съществувам. И аз престанах. Изтръгнах се от гнета на собственото си минало поведение, с което се бях натикал в ъгъла. Изтръгнах се от гнета на майка си, която ми смъкваше кожата, заставяйки ме да бъда такъв, какъвто на нея й се искаше да ме види. А аз не съм такъв и ти прекрасно го знаеш. Да не мислиш, че ми е лесно непрекъснато да изпитвам злоба и раздразнение, когато общувам с нея, и да не смея да произнеса нито звук. Да гледам как те тормози и да си мълча? Затова пък сега съм свободен, Светка. Истински съм свободен. И световна слава не ми е необходима. Аз си получих своето, а останалото нека бъде за теб.

Светлана се поддаде на магическото очарование на думите му, както се бе поддавала винаги. Тя винаги бе му вярвала, Леонид за нея беше най-добрият, най-талантливият, най-любимият. Единственият. Беше готова да му прощава всичко.

Но в същото време чувстваше, че тази готовност за всеопрощение се бе пропукала. Едно бе да прощава на мекия, слаб, добросърдечен и толкова надарен писател и съвсем друго — да прощава на човек, от когото при всяко движение се излива навън злоба, отмъстителност, жестокост. Всичко това бе било потискано — тук той беше прав — от майчиния му авторитет, изискващ синът й да бъде „най-най-най“. А сега, когато Галина Ивановна нямаше повече власт над него, то бе започнало да се надига и да излиза като втасало тесто. Никога повече Галина Ивановна нямаше да му потърси сметка за постъпките, нямаше да го поучава, да го критикува, да го принуждава да бъде мил, приветлив, добър и грижовен. Дали Леонид осъзнаваше какъв силен и суров контрольор бе била за него майка му? Сигурно го осъзнаваше, защото инак не би се стремил така към свободата, за да се откъсне от този сковаващ контрол. Но разбираше ли, че свободата не може и не бива да бъде безгранична, че тя не означава безнаказаност и зелена светлина да отмъщава за всичко и на всички?

Светлана изглежда имаше отговор на този въпрос. Но сега никак не й се искаше да го дефинира. И не го дефинира. Засега…

На Ирина й харесваше да посещава супермаркетите. Още като малко момиченце, гледайки в западните филми как жените се разхождат с колички за продукти между огромните стелажи, отрупани с разнообразни стоки в пъстри опаковки, тя мечтаеше за времето, когато точно така ще броди по магазините и ще пазарува за своето семейство. Именно за семейството си, а не само за себе си. И ето че детската й мечта се бе сбъднала.

Приближи се към щанда за сокове и започна да си избира от доматените. На рафта бяха подредени картонени опаковки с четири различни вида сокове от домати и Ирина замислено започна да изучава названията на фирмите и цените, за да не сгреши в избора си.

Изведнъж зад гърба й се раздаде радостен възглас:

— Ирина! Каква среща!

Почувства как гърдите й мигновено се вледениха. Обърна се бавно и видя млад мъж — типичен „нов“ руснак — в разкопчано кожено яке с вълнена подплата, умерено небръснат и с нахални очи.

— Моля? — произнесе тя, стараейки се да вложи в гласа си колкото се може повече неподправено недоумение.

— Ира, ти какво, не ме ли позна?

— Извинете, но сигурно грешите.

— Я остави!

Младежът с фриволен жест я притегли към себе си и дори направи опит да я целуне по бузата. Ирина рязко се отскубна и отскочи от него, като едва не се блъсна в рафта.

„По дяволите, какво да правя?!“

Кой трябваше да познава този тип? Тя самата, бившата професионална проститутка Ира Новикова, или онази другата Ирина — уличницата любителка?

— Хей, Ира! — искрено се изуми небръснатият. — Наистина ли не можеш да ме познаеш? Забрави ли ме?

— Повтарям ви, че се припознавате — бавно изрече Ирина, едва помръдвайки устни.

— Но ти се обърна, когато те нарекох по име. Ирина ли си?

— Да, казвам се Ирина. Но ви виждам за първи път.

Тя се вкопчи в количката си и се втурна към касата. Младежът не я последва, но Ирина с гърба си усещаше погледа му. Пръстите й трепереха така, че не можеше да отвори портмонето си.

— Гражданко, мърдайте по-бързо — развика се някаква лелка от опашката. — Спят в движение, какво поколение се навъди само…

— Извинете… — измърмори под носа си Ирина, трескаво вадейки банкноти и не можейки да разбере каква е сумата, която трябва да заплати.

От страх въобще не бе в състояние да се съсредоточи. Пред очите й всичко беше като в мъгла и единственото нещо, което й се искаше в момента, бе да си плюе на петите и да избяга.

След като прехвърли закупените продукти в чантата си, излезе с вдървени крака от супермаркета на улицата, но не успя да измине и сто метра, когато младият мъж отново се появи. Този път беше настроен по-агресивно и веднага я хвана за ръката.

— Дай да ти понося чантата в името на старото ни приятелство.

— Оставете ме на мира! — нервно отвърна Ирина и отчаяно стисна дръжките.

— Ирка, ти съвсем ли си се чалнала? Аз съм Гера, Герман. Нима толкова съм се изменил само за година и нещо?

В гърдите й избухна злоба, примесена с ужас и отчаяние. Съвсем не можеше да проумее кой е той и коя Ирина е разпознал. Не помнеше нито лицата на партньорите си, нито имената им, с изключение на няколко постоянни клиенти, които нееднократно бяха ползвали услугите на Ринатовите момичета. Но този може би изобщо не беше от тях, а от многобройните познати и любовници на онази Ирина?

— Казах ви съвсем ясно, че не ви познавам! — почти извика, опитвайки се да направи крачка встрани и да заобиколи натрапника. — Направете ми път да мина!

Но той само още по-силно стисна ръката й. Заболя я.

— Добре, Ира, не се прави на глупачка. Щом си сменила занаята, защо не кажеш, а ме баламосваш?

Ирина се помъчи да се изтръгне от хватката му и в този момент с крайчето на окото си забеляза милиционерската патрулна кола.

— Оставете ме! — закрещя колкото й глас държи и блъсна мъжа, за да привлече вниманието на органите на реда.

Колата спря зад гърба на агресивния нахалник и от нея лениво излязоха двама милиционери.

— Какво става тук? — запита го единият.

Той пусна ръката на Ирина, но ни най-малко не се стресна.

— Срещнах позната — отвърна спокойно. — А тя не може да се сети кой съм.

— Не го познавам! За пръв път го виждам! Отдръпнете се да мина!

— Не поостъпвате добре, гражданино — все така лениво проточи милиционерът. — Защо обиждате гражданката? Защо й досаждате, щом не иска да разговаря с вас?

— Но аз наистина я познавам, ние сме добри познати. Можете да проверите. Името й е Ирина.

— Как се казвате, гражданко?

— Ирина — промълви тя, вече разбирайки, че е сгрешила и не е трябвало да се уповава на милиционерите.

Бе разчитала, че като ги види, напористият Гера ще си подвие опашката и ще изчезне, но съдейки по всичко, той не възнамеряваше да предава позициите си и имаше твърдото намерение да отстоява правото си на частен разговор с нея. А на милицията не й оставаше нищо друго, освен да направи рутинните за подобни ситуации процедури.

— Вие познавате ли този човек?

— Казах ви, че за пръв път го виждам.

— Тогава откъде знае името ви?

— Не знам.

— Гражданино, защо досаждате на жената? Хващате я за ръката, не й давате да мине. Това не е разрешено.

— Защо я защитавате?! — озъби се Герман. — Та това е уличница, проститутка. Прави се на девственица и върти невинно очички, сякаш не я знам коя е и къде работи.

— Така ли? — внезапно се заинтересува милиционерът. — И къде работи?

— В кабинета за масажи „Атлант“, можете да проверите.

— Аз съм съпруга на депутата Берьозин — отчаяно рече Ирина, осъзнавайки, че всичко отива по дяволите.

— Имате ли документи?

— Не… — обърка се тя. — Живея съвсем наблизо, излязох само до магазина. Защо са ми документи?

— Лъже! — с неочаквана злоба процеди Герман. — Винаги са ми казвали, че на курвите и душата им е курвенска, но аз, глупакът, не вярвах. Сега се убедих, че е вярно. Кого правиш на балама, мръсна пачавро? Да не мислиш, че съм забравил как ме яздеше и скимтеше от кеф? Евтина кучка!

— Гражданино! — вече по-строго се обади милиционерът, преминавайки на „ти“. — Мери си думите, че може да си изпросиш нещо за хулиганство! Веднага се извини на гражданката и да тръгваме към участъка.

— Защо?

— Как защо? За ръката хваща ли я? Хваща я. Досаждаше ли й? Досаждаше й. Освен това се изразяваш нецензурно на обществено място в присъствието на милиционерски служители. Да вървим, ще съставим протоколче, ще те глобим. Точно както се полага.

— Абе що не си…

Герман се опита да си тръгне, но милиционерът ловко го сграбчи за якето.

— Ти май съвсем се увлече! — злорадо произнесе той. — Това се нарича оказване съпротива на работник от милицията. Така ще ти го набия в главата, че ще ме запомниш!

Герман се дръпна, мъчейки се да се откопчи, и направи подсечка на милиционера. Той рухна върху отъпкания сняг. В този момент вторият милиционер се хвърли върху Герман и изви ръката му зад гърба.

— Край, стига — рече му спокойно. — Разговорите свършиха, сега ще започне тълкуването им. Гражданко, вас също ще помоля да се качите в колата.

— Но защо? — плахо възрази Ирина. — Аз в какво съм се провинила?

— В нищо — великодушно отвърна служителят на реда. — Ще свидетелствате как той се изразяваше и се съпротивляваше. Същевременно ще проверим и самоличността ви. Може да се окаже, че наистина сте се познавали отпреди и той си е изяснявал отношенията с вас, а не е хулиганствал.

Ирина мълчаливо влезе в колата, проклинайки се за глупавата си постъпка, която заплашваше да й навлече големи неприятности. Герман настаниха на задната седалка и единият от милиционерите седна до него. Тя почти физически почувства как пламтящият му от злоба поглед изгаря тила й.

В милиционерския участък нещата се влошиха. Старши лейтенантът с изпито лице и болнави очи не хареса Ирина още от пръв поглед — или въобще не понасяше жени, или неговата неприязън се разпростираше върху тези със скъпите кожени палта. Симпатиите му веднага бяха спечелени от Герман, в когото вероятно той видя нещо като сродна душа.

— Не е хубаво — поде, взирайки се в Ирина с нескрито презрение. — Защо така злепоставяте своя познат и му причинявате неприятности? Щом като имате конфликтни отношения, трябва да си ги изяснявате мирно и тихо, а не пред очите на народа и при това да привличате вниманието на милицията. Всичко може да се случи между двама души, може вие да сте виновната страна, а вместо да се разберете с него, веднага викате милиция. Не е красиво.

— Между нас няма никакви лични отношения — за кой ли път вече повтори Ирина. — Аз не познавам този човек. Не съм го виждала никога. Той започна да ми досажда в магазина, после на улицата, хващаше ме за ръката, не ми даваше да мина.

— Откъде тогава му е известно името ви?

— Не знам. Припознал се е, взел ме е за някоя друга. Може би тя също се казва Ирина. Просто съвпадение.

След първата вълна от ярост и страх сега я сковаваха странно вцепенение и безразличие. Ирина монотонно повтаряше едно и също, мислейки си само дали ще успее да приготви обяд за Сергей.

— Ще проверим припознал ли се е, или не — заплашително рече старши лейтенантът. — Сигурно ще се окаже, че не сте никаква жена на депутат. Да не си мислите, че сте ни изплашила с мъжа си? За нас няма разлика дали е депутат или пияница.

Той покани Герман в стаята си и ободрително му намигна.

— Та коя, казвате, е тази гражданка?

— Тя работи в кабинета за масажи „Атлант“.

— Къде се намира този кабинет?

— На „Пресна“. Не помня името на пресечката. Близо е до магазин „Олимп“.

Старши лейтенантът се пресегна за някакъв дебел справочник, прелисти го и удовлетворено изхъмка.

— Ей сега ще го намерим, не се вълнувайте.

Вдигна слушалката и набра някакъв телефонен номер.

Ирина тъпо очакваше кога най-сетне ще свърши всичко това. „Нищо страшно няма да се случи — говореше си мислено, — не може да стане нищо страшно. Просто трябва да потърпя. Скоро ще му дойде краят и ще си отида вкъщи…“

— Слушай, масажисткият кабинет „Атлант“ на твоята територия ли е? Да? И какво е това, поредният бардак? Аха, ясно. Кой е главен там? Ринат Вилданов? Не, не съм го чувал. Имам си ги такива с купища. Слушай, а намира ли ти се списък на момичетата? Я погледни за Ирина…

Старши лейтенантът се обърна към Герман.

— Как е фамилията й?

— Или Новикова, или Новицкая — нещо от този род…

— Новикова или Новицкая — повтори милиционерският началник в мембраната. — Аха, чакам.

Той със скучаещо изражение се взря в прозореца, докато невидимият му събеседник колега търси списъка на момичетата, работещи за Ринат.

— Какво? Сигурно ли е? Да не грешиш? Ах, мамка му… И какво? Чисто? Добре, бъди здрав.

Старши лейтенантът затвори апарата и съчувствено погледна Герман.

— Някаква грешчица е станала, млади човече. Вашата позната Ирина е умряла преди няколко месеца. Натъпкала се с наркотици и се обесила. Излиза, че наистина сте се припознал.

Ирина веднага стана и закопча кожуха си.

— Мога ли да си вървя? Убедихте ли се най-сетне, че ви казвам истината?

— Вървете си — измърмори старши лейтенантът, без да я поглежда.

Чантата изведнъж й се стори ужасно тежка. Бавно вървеше към къщи и си повтаряше: „Аз умрях преди няколко седмици. Натъпках се с наркотици и се обесих. Аз умрях. Умрях…“