Чужда маска

Осемнадесета глава

За своя най-голяма изненада, през всичките тези години работа в отдела за борба с тежки криминални престъпления Анастасия Каменская за пръв път с удоволствие си помисли, че й предстои още един почивен ден. Разбира се, това не означаваше, че той действително ще бъде почивен, тъй като в живота на оперативниците липсваше понятието „утре съм в почивка“. Имаше само приблизителни определения от рода на: „утре е ден, в който имам право да не хуквам на работа към десет часа, ако естествено, нищо не се случи“. От само себе си се разбира обаче, че това проклето „нещо“ непременно се случваше.

На тридесет и първи декември и на първи януари Настя бе въртяла и превъртала сведенията, които бе донесла от родилния дом в град Чехов, подреждала бе от тях най-различни мозаечни картинки, бе въвеждала имена и дати в компютъра И бе измисляла най-разнообразни варианти на програми, с помощта на които тези сведения биха могли да се систематизират. Льоша мърмореше, защото самият той бе разчитал на компютъра и искаше за тези четири почивни дни да напише доклада си, който му предстоеше да изнесе в края на януари в Стокхолм.

— Заради твоите дегенеративни убийци научната ми кариера ще отиде на кино — хленчеше той, надничайки над рамото й в монитора. — Дай да ти помогна, че инак никога няма да свършиш.

— Махни се, Чистяков, не ми виси на главата — молеше му се Настя, притискайки ласкаво дланта му към бузата си. — Сама ще се оправя.

Новогодишната нощ прекараха само двамата, настанили се удобно на дивана в хола и зад празнично подредената маса. Телевизора включиха само един път — малко преди полунощ — за да не пропуснат тържествения момент, а после веднага го изключиха и пак подвиха крака на дивана с чиния шунка в ръка. Побъбриха си до три часа, след което бързо прибраха съдовете и си легнаха да спят с чиста съвест и със съзнанието, че напълно достойно са посрещнали Нова година.

Първия ден от новата година Настя проспа до обед и след това до късно вечерта се занимава с имената и фамилиите на жените, родили дечицата си в родилния дом на град Чехов. Към единадесет часа изключи компютъра и сладко се протегна, изправяйки вдървения си гръб.

— Край, световно светило, утре ще започнеш да сътворяваш своя безсмъртен доклад. Освобождавам ти машината.

— Всичките убийци ли излови? — подхвърли иронично Алексей.

— Засега нито един. Утре пак ще мисля. Добре, че ми предстои още един почивен ден. Може би ми предстои — коригира се тя.

На втори януари позвъни Константин Михайлович Олшански и оповести, че току-що бил разговарял по телефона с академик Зафрен.

— Старецът е сигурен, че ръката е една — поде той. — В пълния си обем заключението ще бъде готово след два дена, в смисъл че ще го напише.

— Нима Светлана действително се е оказала талантлива писателка?

— Изглежда, че е така. Значи Параскевич би могъл да има реални причини, ако не за самоубийство, то поне за дълбока депресия. Между другото, началникът на следствената част ми пробута едно дело и ми каза, че твоят Колобок имал пръст в тази работа. Вие там на „Петровка“ да не сте се побъркали всичките? В цялата градска прокуратура други следователи няма ли?

— Какво дело, Константин Михайлович?

— На Григориева, родена през осемдесета година. Труп на „Котелническа“. Не знаеш ли откъде на твоя шеф му е хрумнало да ми натресе момичето?

— Не знам, честна дума. Може би защото Юра Коротков се занимава с него?

— А ти?

— Аз също, къде ще се дяна. Нали знаете, че се занимавам с всички дела на нашия отдел, с едни повече, е други по-малко, но непременно с всички. В общи линии се досещам каква може да е работата. През последните четири години броят на изнасилванията непрекъснато намалява, особено сред непълнолетните. Сексуалната свобода и ширналата се порнография си казаха думата. Сега момичетата с доста по-голям мерак посрещат нескромните желания на момчетата и при това не предявяват никакви претенции. Но класическите случаи все пак си останаха, те са свързани с психопатията, при тях механизмът е съвсем друг и такива престъпници много-много не реагират на сексуалната революция, защото в главите си имат заложена своя програма. По тази причина всеки случай на изнасилване, съпроводен с убийство, особено ако става въпрос за непълнолетно момиче, може да се приема като сигнал, че се е появил поредният откачен със своя програма. Всеки подобен случай веднага се взема под строг контрол. И затова е напълно разбираемо, че Колобок иска да направи този подарък именно на вас, защото ви обича безгранично и се доверява на вашия професионализъм. А ако сте недоволен от тези обстоятелства, то най-добре е да ми откъснете главата. Това ще бъде справедливо.

— Защо? Да не би ти да си го подучила да ми окачи това дело на шията?

— Не, той сам взе решението си — засмя се Настя. — Моята вина се състои в това, че миналата година му написах мощна аналитична справка за изнасилванията и за насилниците, особено за серийните. И в изводите си изтърсих тази гениална мисъл, която ви изложих току-що. Но честна дума, Константин Михайлович, аз имах солидни основания за такива изводи. Прехвърлих огромна купчина фактология, консултирах се със специалисти. Впрочем, ако ви е интересно, мога да ви кажа, че в нашия ВНИИ група учени специално се занимават със серийните сексуални престъпления. Аз им показах справката си и те я одобриха, така че, ако сте недоволен от нещо, не си го изкарвайте само на мен.

В отговор следователят измърмори няколко неразбираеми думи.

През целия Настя звънеше някъде, правеше справки, нещо диктуваше, записваше нещо, извиняваше се за безпокойството по празника, молеше, сърдеше се, убеждаваше и дори на няколко пъти почти крещеше. За да не пречи на мъжа си да си пише доклада, беше са настанила с телефона в кухнята, плътно бе затворила вратата, на всеки половин час си наливаше чаша кафе и периодично си правеше сметка дали останалите от новогодишната нощ продукти ще стигнат за днес и би ли могла да не готви нищо. Ту й се струваха достатъчни, ту пък започваше да я измъчва съвестта, че нищо не похваща вкъщи.

„Трябва да се заставя да стана от масата и да сготвя поне една супа, за да покажа домакински порив — самоуговаряше се тя. — На Льоша ще му бъде приятно.“

След което вдигаше слушалката, правеше поредното телефониране, нанасяше в бележника си поредната записка, наливаше си поредната чаша кафе, запалваше поредната цигара и за поред път забравяше за своите благи пориви.

При Юра Коротков всичко беше по-сложно. Първо, дори през тези редки дни, които действително се оказваха почивни, той не можеше спокойно да си почива вкъщи, защото живееше в малкото двустайно апартаментче с жена си, сина си и парализираната си тъща. Второ, любовницата му Люся го бе предупредила, че е напълно възможно да успее да се освободи от строгия съпружески контрол и да прекара с него няколко часа. Бе обещала да му телефонира веднага след като се отскубне, и Юра, разбира се, веднага бе хукнал към службата, за да чака позвъняването й на спокойствие, без да се озърта дали жена му не е наблизо.

Затова на втори януари Саша Юлов, на когото се бе паднало да дава дежурство по отдел, намери Коротков не в дома му, а в кабинета на „Петровка“.

— Нещо ново с Турин ли? — попита Юра Коротков, с усилие прикривайки разочарованието, си, че вместо гласа на Люся в слушалката бе прозвучал баритонът на младия оперативен работник.

— Практически нищо. Той действително не ходи никъде и почти с никого не общува. Срещнах се с бившата му жена и тя го охарактеризира като романтик нескопосник. Смята, че в никакъв случай не би могъл да извърши насилие над жена, а още по-малко пък над момиче.

— Какво казва тя и какво смята, е съвсем отделна работа. Аз такива аргументи не приемам. Не може да извърши традиционно насилие само този мъж, който няма полов член. Всички останали могат и всички останали трябва да бъдат подозирани — рязко отвърна Юрий, който за толкова години работа в следствието така и не бе привикнал към убитите и изнасилените деца и всеки път оглушаваше и оглупяваше от ярост към престъпника. — А какво имаше предвид, като каза, че Турин не общувал почти с никого?

— Два дни по ред наблюдавах жилището му. Той нито един път не излезе на улицата, но го посети някаква жена. Пристигна с кола, затова лесно установих самоличността й.

— Коя е тя?

— Светлана Игоревна Параскевич, с адресна регистрация в Москва, родена през шестдесет и седма година. Ало! Юра, къде се дяна? Ало! Да не се е разпаднала връзката? Ало!

— Тук съм — обади се Коротков. — Повтори пак.

— Светлана Игоревна Параскевич. Какво ще правим? Ще започнем да я разработваме или ще се превключим на Гена Варчук?

— А ти успя ли да направиш нещо по Варчук?

— Събрах сведения за приятелите му по местожителство и от къщата на „Котелническа“. Оказа се, че преди Гена дълго време е живял у дядо си, защото дядо му в миналото бил голяма клечка и има огромен апартамент, а жилището на родителите му е тесничко и преди да го получат, са се натискали в някаква комунална квартира. Затова на „Котелническа“ е пълно с Варчукови приятели. Но не съм ги закачал досега без твоя команда.

— Правилно си постъпил. Значи така, Саша, считай, че си получил команда от мен, и се заемай с приятелчетата на Варчук. А Светлана Игоревна не я пипай.

— Защо? Да не би да я познаваш и да си сигурен, че няма нищо с цялата тая работа?

— Ами, що се отнася до изнасилването, сигурно е, че няма нищо общо — усмихна се Коротков. — Но е сигурно също така, че за Турин може да разкаже много интересни неща. Впрочем и самият Турин би могъл да разкаже за нея това-онова, след като се познават. И точно това ми трябва. Хайде сега да преминем към подробностите. Къде и кога ги засече?

Юлов търпеливо разказа с всички детайли сцената, която бе видял през прозореца на самотната бабичка, и съобщи на Коротков номера на жигулито.

— Как беше облечена?

— Късо кожухче — едно такова синичко, черни панталони, теснички. Беше гологлава, без шапка. Какви ги е забъркала?

— Дявол я знае, може и нищо да не е направила. Само че когато една неутешима вдовица започне прекалено бързо да се утешава с друг мъж, това винаги навежда на най-различни мисли.

— Че тя вдовица ли е? — изненада се Юлов. — Съвсем млада е още.

— Мъжът й също е бил млад, връстници са. Именно с неговото убийство се занимаваме.

— Ааа, това ли било…

След разговора си с Юлов Коротков се опита да се свърже с Анастасия, но никак не преуспя в това трудно начинание. Домашният й телефон даваше непрекъснато „заето“. Тъкмо бе предприел десетия си опит, когато се обади Люся и го информира, че може да се измъкне от къщи. Разбира се, Коротков веднага скочи от стола си, като мислено си заръча да не забравя да телефонира на Каменская поне от уличен автомат. Но тъй като много рядко му се удаваше да се срещне с Люся, честно казано, цената на тази заръка не беше особено висока.

Естествено, опасенията на Стасов се оправдаха. Маргарита успя да се завърне от пътуването си в чужбина преди Нова година и тутакси му взе Лиля. Той посрещна новогодишния празник заедно с Татяна, но самият факт на посрещането можеше да се счита за условен. Двадесетина минути преди да настъпи тържественият момент те изведнъж се заеха да правят любов, оставяйки телевизора включен, и когато кремълският часовник започна да бие, Татяна изплашено възкликна:

— Ой, Димка, вече е Нова година!

Измъкнаха се голи от леглото, Стасов бързо отвори бутилка шампанско, чукнаха се бързешката, глътнаха на един дъх златистата, тръпчива течност и пак се мушнаха под чаршафите. Горе-долу след около половин час нахлузиха топлите си халати, наядоха се със завиден апетит и пак си легнаха. Започнаха да си говорят, като с едното око гледаха телевизионния екран, където по всички програми им предлагаха съвременни интерпретации на стари песни.

— Знаеш ли — разказваше на жена си Стасов, — имам някакво странно чувство… Започнах да си мисля, че сгреших, като напуснах службата си.

— Откъде се взеха такива мисли в главата ти? — удиви се Татяна. — Само преди половин година ти ми доказваше с пяна на устата, че ненавиждаш работата си.

— Поръчаха ми частно разследване на обстоятелствата около осъждането на един бизнесмен, който е извършил убийство. Той иска да докаже своята невинност, да постигне преразглеждане на делото и да получи оправдателна присъда. Но с това убийство са се занимавали моите бивши колеги, момчетата от Главка. И разбираш ли, Танюша, какво се получава — за да си отработя хонорара и да докажа невинността на този Досюков, аз трябва да открия следи на явна недобросъвестност от тяхна страна, може би грешки и недоглеждания, а може би и улики, говорещи за това, че те преднамерено са водели делото към обвинение и осъждане на Досюков. Но колкото повече се ровя в това дело, толкова повече се убеждавам, че нашите момчета са работили съвестно. Тоест аз не оправдавам доверието на своя клиент, няма да успея да му помогна да докаже своята невинност, но дявол да го вземе, това ме радва. Разбираш ли? Радва ме! Приятно ми е, че моите колеги не са хвърлили кал на лицата си, че добросъвестно и честно си отработват заплатите. Някакво такова чувство ме обхваща — на колективна гордост и съпричастност.

— А клиентът? Как ти се струва, той действително ли не е виновен? Или просто блъфира?

— Трудно е да се каже. Всичко подсказва, че е виновен. А той се съпротивлява и мен това някак ме кара да заставам нащрек. На какво, би могъл да разчита човек, когато срещу себе си има такъв комплект от доказателства? Той би трябвало да притежава поне елементарен здрав разсъдък! Не мога да проумея какво стои зад всичко това — неговата безгранична наглост или истинската му невинност.

— Да, странно е — съгласи се Татяна. — На мен често ми попадат такива подследствени, които до последно се опитват да ме хипнотизират със своята увереност във възтържествуването на справедливостта. Заплашват ме с всички небесни наказания за привличане под отговорност на невинен, обещават ми, че „ще ми дадат да разбера“, задето не съм повярвала на такъв добър човек. Но това е само преди затвора. Като попаднат в него, постепенно мирясват. Там още известно време се мъчат да забаламосат администрацията, но в затворническите колонии хората са доста по-различни от тези в следствения апарат. Ние с теб например еднакво често се сблъскваме с истински виновници и с погрешно заподозрени, а при тях в зоната възгледът за живота е друг. Щом като присъдата е влязла в законна сила, значи е виновен и няма за какво повече да се разговаря. Затова на служителите в колонията не им въздейства никаква „хипноза“. Те са направени от друго тесто и не би могъл да ги накараш да се съмняват. Така че, ако твоят клиент има безкрайна наглост, тя би трябвало да бъде прекалено безкрайна. Или може би той действително не е виновен. Има ли някакви дупки в системата от доказателства?

— Има една. Дори и две. Първо, той не се е признал за виновен и въобще по време на следствието е отказал да дава показания, когато се убедил, че не му вярват. И второ, много ме съмнява единият от свидетелите. Тоест, о, не, Танюша, изразявам се много неясно. И въобще започвам да разсъждавам зле, когато сме заедно под едно одеяло…

На трети януари Настя хукна към службата си в ранни зори, макар че ужасно обичаше сутрин да си поспива до по-късно. Трябваше да поговори с полковник Гордеев, преди да започне оперативката, и затова го бе помолила да я приеме в осем часа сутринта.

„Не те ли свърта на едно място?“ — бе измърморил Виктор Алексеевич, но в гласа му нямаше раздразнение.

Той отлично познаваше Анастасия и не се съмняваше, че щом се е разтичала като на пожар, значи има защо.

Настя влетя в кабинета му в осем и пет и веднага се зае да нарежда на дългата маса за съвещания някакви листи, чертежи и схеми.

— Виктор Алексеевич, всичко това се получи много обемисто, но ще ви се наложи да ме изслушате от самото начало. Ще се постарая да не ви измъчвам с дати и фамилии, но те са важни и са много. Доста е скучно, разбирам, само че инак няма да схванете нищо.

— Не ме смятай чак за толкова тъп — усмихна се Колобок. — Все някак ще се оправя.

— Ето данните за това кога и на кого е правено цезарово сечение в чеховския родилен дом през периода хиляда деветстотин шестдесет и трета — хиляда деветстотин седемдесет и трета година. От хиляда деветстотин шестдесет и трета главен лекар на родилния дом е бил Виктор Фьодорович Лошчинин, затова не съм взела по-ранния период.

— А защо само до хиляда деветстотин седемдесет и трета? Нали каза, че неотдавна се е пенсионирал, а преди това непрекъснато е работил в Чехов.

— Не ми достигнаха силите да проверя всичките години. Ако това, което изкопах, е правилно, могат да се проверят и всичките тридесет години, няма да е проблем.

— Добре, продължавай.

— Вие, естествено, разбирате, че младите майки престояват около една седмица в родилния дом и през цялата тази седмица трябва да бъдат хранени и поени. Така ли е?

— Ами, сигурно е така. Няма да ги оставят да умрат от глад и жажда, я — кимна полковникът.

— Ето, тук са документите на хранителния блок. По тях може да се проследи колко родилки във всеки конкретен ден са се числели на храна. А ето го отчетния журнал на актовете за раждането на децата. Такива документи оформя на младите майки старшата сестра и на тяхно основание в съветите им издават свидетелство за раждане на детето. И по журнала също може да се проследи колко такива документи са били издадени всеки конкретен ден. По-нататък следва разчет по специална формула, няма да ви е интересно, защото си е чиста математика от теорията за масово обслужване. А на тази таблица е равносметката. Защо се усмихвате, Виктор Алексеевич?

— Господи, момиче, да можеше да се видиш отстрани — засмя се басово полковник Гордеев. — Подскачаш край масата, очите ти горят, гласът ти звъни. Приличаш на ядосана котка с вирната опашка. Откъде се взе толкова енергия у теб? Та теб понякога те домързява дори да се почешеш. Добре-добре, богиньо на лова, не се цупи, а разказвай по-нататък формулите си.

— А по-нататък се получава така, че в някои случаи ми се губи една родилка. При това, изчезва безследно. Но ако продължавате да ми се надсмивате, никога няма да ви разкажа що за фокус е това. Нека си умрете от любопитство.

— Не ми се мре, живее ми се още. Продължавай.

— Та значи така. Изчисленият по специална формула брой на родилките, получаващи храна от хранителния блок на родилния дом, винаги трябва да съвпада с броя на написаните служебни бележки за раждането на детето. И той съвпада. Но невинаги. Понякога броят на употребяващи храна жени изведнъж става с една единица по-малък от броя на издадените документи. Тоест, по-просто казано, родилката не е яла храна, не е пила напитки, цялата седмица е карала на пост и молитва, а служебна бележка е получила. Да, Виктор Алексеевич, и аз си помислих същото. Вие искате да кажете, че детето е умряло и тя веднага е напуснала родилния дом? Но независимо от всичко, родилката си остава там поне няколко дни. Дори и при такъв трагичен случай не я пускат веднага от родилния дом. Не се съмнявайте, проверих най-внимателно. А сега погледнете ето тази таблица. Тайнствената родилка, умееща да живее без ядене и пиене, се появява само тогава, когато доктор Пригарин прави цезарово сечение. Но също не във всички случаи. Цезаровото сечение се прави твърде често и в него няма нищо особено, но на тази табличка вие виждате списъка само на онези операции, през чийто период на правене в родилния дом се появява някаква безплътна мамичка. Ето, в тази колонка са датите и фамилиите на родилките, на които е правена операция, а пък в тази — на майките, на които в този ден са издали документ за раждане на дете. Ето я нашата горещо обичана Галина Ивановна Параскевич, родила през хиляда деветстотин шестдесет и седма година, а това са фамилиите на жените, които приблизително по едно и също време с нея са получили служебни бележки, че са родили дете. Към тях ще се върна по-късно. Ето сега и още една мамичка, която е оперирана през шестдесет и четвърта година, фамилията й е съвсем обикновена, казвала се е Надежда Острикова, но затова пък едновременно с нея е получила документ за раждане на дете… Сещате ли се кой?

— Кой?

— Имате право на три опита, Виктор Алексеевич. Пробвайте се.

— Престани с номерата си, Настася, и стига си се будалкала с един стар човек. Казвай, че инак ще дойда и сам ще го прочета.

— Четете тогава.

Настя подаде на полковника голям изписан лист, на който някои имена бяха подчертани с разноцветни маркери. Гордеев ги прочете и объркано се втренчи в нея.

— Бива си те, момиче — проточи той. — Страхотни са ти шегичките.

— Какви ти шеги, гражданино началник. Тук можеш да се хванеш за главата. По-добре седнете. Сега ще ви кажа такова нещо, че ще ви се подкосят краката.

— Господи, плашиш ме, Настя! Е, добре, седнах.

— Та така, Виктор Алексеевич, едновременно с Галина Ивановна Параскевич в родилния дом се е намирала и е получила служебна бележка за раждане на дете някоя си Зоя Василевна Яковлева, която след около две години се е омъжила за Георгий Семьонович Турин и е взела фамилията му. Турин осиновил синчето на Яковлева, Андрюша, и от този момент момчето имало документи като Андрей Георгиевич Турин. Турин, Виктор Алексеевич, завършил педагогически институт, получил диплома за учител по руски език и литература и до неотдавна работел в училище. А скоро, след като изчезнала неговата ученичка Таня Григориева, се разболял от тежка дерматологична болест и се уволнил. Но това, гражданино началник, още не е всичко.

— Хайде давай, доубий стареца.

— С Турин се познава и дори се среща с него Светлана Параскевич.

— Срина ме — изпъшка Гордеев. — Ще те прехвърля на специален режим, вкъщи ще работиш. Когато работиш у дома си, файдата е десет пъти по-голяма. Мога ли да си поема вече дъх или криеш в пазвата си още някоя гадост?

— Крия, разбира се — усмихна се Настя. — Синът на Надежда Острикова, Валентин, е добре известен в определени кръгове с прякорите Лечо и Пластелина. Два пъти е осъждан, първия път като малолетен, живее в Московска област, в същия този Чехов, където е и благоволил да се роди. Винаги е имал проблеми с парите, но преди година е забогатял. Разбира се, не станал милионер, но се забелязвало, че се е сдобил с пари, и ги има до ден-днешен. Какво говори това? Та нали хората от типа на Валентин Остриков дори и копейка не могат да задържат в ръката си, получават краста още щом нещо им прошумоли в джоба. Профукват всичко до последния грош. Според оперативните данни той непрекъснато разполага с пари, а това означава, че някой редовно му ги дава. Местният участъков милиционер го наблюдава напоследък. Той е стара кримка и му е съвсем ясно, че ако у два пъти осъждан глупак и безделник изведнъж се появят пари, той не ги е намерил на пътя. Когато Остриков преди година демонстрирал финансово благосъстояние, участъковият започнал да държи и него, и приятелите му под око. И представяте ли си, нищо съмнително не забелязал. Парите се появяват периодично, а няма никакви признаци на престъпна активност. Интересно, нали? Но и това, Виктор Алексеевич, все още не е всичко. Ако искате ми вярвайте, вчера обзвъних половин Русия, сигурно телефонната ми сметка ще бъде колкото цялата ми заплата. Но затова пък направих справки за всички мамички от ето този списък.

Настя посочи с химикалката си изпъстрения с разноцветни бележки лист.

— И открих още един любопитен детайл. Във всяка група непременно има жена, която променя местожителството си точно по време на раждането. В групата на Галина Ивановна Параскевич тази жена се оказа именно Зоя Яковлева. В групата на Надежда Острикова — Лидия Досюкова. И така нататък. Сега ви моля да обърнете внимание на тази групичка фамилии, защото ние с вас, може да се каже, се приближаваме към най-неприятния момент. През хиляда деветстотин шестдесет и осма година доктор Пригарин прави цезарово сечение на родилката Шестопалова, едновременно с нея служебна бележка за раждане на дете получава и някоя си Мария Новикова. В градския съвет Новикова регистрира момиче на име Ирина. През пролетта на миналата година Ирина Новикова, двадесет и седем годишна, умира. Причина за смъртта — самообесване, в кръвта й е открита „ударна“ доза наркотици, а на масата — предсмъртна бележка, написана без никакво съмнение от самата Ирина Новикова. Експертите не са имали ни най-малък повод да се поколебаят. Добре, умряла е Новикова, обесила се е. А какво е станало с Шестопалова? Шестопалова също е родила момиченце, нарекли са го също Ирочка и тази Ирочка днес е съпруга на лидера на една от победилите в изборите партия — Сергей Берьозин. Но пък вижте каква неприятност, Виктор Алексеевич, Ирина Новикова е била професионална проститутка, работила е в масажисткия кабинет „Атлант“ и съвсем наскоро на оперативния работник, обслужващ територията, на която се намира „Атлант“, звънили от друг милиционерски участък и се интересували от тази Новикова. Какво се оказало? Ами оказало се, че някакъв нехранимайко се припознал, взел приличната жена за проститутката и се лепнал за нея. Жената сериозно се засегнала и повикала милиционерите. Тогава се и изяснило, че съпругата на депутата Берьозин и проститутката Ирина Новикова си приличат като две капки вода. Ни най-малка разлика в нищо. Как ви се харесва това?

— Такаа.

Гордеев рязко смъкна очилата от носа си и ги запокити на масата.

— Знаех си аз, че непременно ще нагазим в някое политическо говно. Господи, толкова се радвах, когато изборите протекоха без особени ексцесии и нас не ни въвлякоха в никакви политически игрички. И на ти сега! Стася, ти да не би да искаш моята смърт?

— Не съм го направила нарочно, Виктор Алексеевич. Всичко това само се е направило такова. Не съм го измислила аз.

— Направило се било, направило — вече по-спокойно измърмори Гордеев. — Само за малко да те пусна вкъщи, и непременно ще ми измъдриш някоя пакост. Тук ще си стоиш, на „Петровка“. Няма да излизаш никъде. Разбра ли? А сега ми отговори къде са погребани Новикова и Параскевич?

— Търсите коренчето, а? — усмихна се Настя. — Никъде. Те са кремирани. Така че няма да ни се наложи да разчитаме на ексхумация.

— Значи остава ни двойката Досюков-Остриков. Е, тези бързо ще ги оправим, няма къде да се дянат. А твоят Стасов е юнак, така му предай. Как само се е сетил да се вкопчи за някаква си цигарка…

Решиха да не бързат с ареста на Лошчинин, тъй като той се държеше спокойно и не се забелязваха никакви признаци за тревога от негова страна. Събраха сведенията за него много бързо, защото целият му живот бе преминал пред хорските очи и никога от никого не се бе крил. Би могъл да бъде смятан за много благополучен пенсионер, ако не беше синът му.

Синът му имаше дългове, и то огромни, понеже за търговски бизнес се бе оказал напълно непригоден, а както мнозинството хора в днешно време, искаше прекалено много и прекалено бързо. Нямаше с какво да погаси дълговете си, лихвата им растеше с всеки изминал ден и Лошчинин-младши се намираше на ръба на отчаянието.

Снахата на Виктор Фьодорович намрази свекъра си още през първите дни на тяхното познанство, а когато се роди внукът му, Сашенка, Лошчинин с горчивина разбра, че общуването му с внучето ще бъде строго ограничено от снахата. Синът му не й се противопоставяше и не защитаваше настоятелно правата на любящия дядо, защото несполучливата търговска дейност и растящите от ден на ден дългове го интересуваха неизмеримо повече. Напоследък обаче положението му се бе оправило, Лошчинин-младши бе започнал да връща дълговете си и самочувствието му се бе повишило, макар че откъде се бяха взели у него пари, никой от приятелите му и от бизнеспартньорите му не знаеше. Според версията на неговата постоянно сърдита съпруга, парите ги бе дал свекърът й, Виктор Фьодорович.

Валентин Остриков задържаха под някакъв глупав предлог и Стасов видя, че той по външен вид абсолютно си прилича с Евгений Досюков. Разбира се, когато си отвореше устата, когато заговореше и започнеше да жестикулира, всички забравяха за тази невероятна прилика, защото братята близнаци, израсли и възпитани в различни семейства, действително много се различаваха. Но при желание различията напълно можеха да бъдат скрити, сходствата — да бъдат подчертани и единият да бъде взет за другия.

Остриков оказваше отчаян отпор, само че не задълго, защото срещу тандема Стасов-Каменская шансовете му бяха нищожни. Той, разбира се, не си признаваше и не разказваше нищо, но когато двойката от милицията детайлно му обрисува цялата картина, забележимо се оклюма.

— Когато си се качил в апартамента на Досюков — редеше Настя, — Наталия ти е отворила вратата и ти е дала дрехите на Евгений, ключовете от колата и пистолета му. В това време долу е хлопнала врата и се е чуло скимтене на куче. Наталия ти е казала, че това е съседът й Игор с кучето си, което се казва Лорд. Чия беше идеята да се възползваш от случая? Твоя или нейна?

Остриков мълчеше, но Настя никак не се впечатли от този факт.

— Няма значение. Ти си облякъл панталона и якето на Досюков, обул си обувките му, слязъл си долу, разменил си няколко думи с Игор, качил си се в колата и си се отправил да убиеш Борис Красавчиков. Застрелял си Борис, върнали си се на улица „Веснин“, постоял си във входа, допушвайки цигарата си, след това си се качил при Наталия, върнал си й вещите на Евгений, преоблякъл си се в собствените си дрехи и си изчезнал. Поне казаха ли ти защо е било необходимо всичко това?

— Тя много искаше да се омъжи за него — вяло запелтечи Остриков. — Той беше богат, кучият му син, но не искаше да се жени. А на нея й се щеше да го върже за себе си. Тъй че решихме да го прекараме и той да започне да храни въшките в килията и да сърба затворническата чорба. Взе, че стана. Но имайте предвид, гражданино началник, че ви го казвам просто така, а не за протокола. Няма да се подпиша, хич не се и надявайте. Смятайте, че нищо не съм си признал.

— Хич не ми и трябваш — презрително изкриви устни Настя. — Ако дочаквах вашите доброволни признания, не бих разкрила нито едно престъпление. Знаеш ли, Остриков, за какво са ни нужни признанията ви? Само за да разберем къде и какви доказателства да търсим. Това е всичко, за друго не са ни необходими. Така или иначе, ще изнамерим доказателства за вината, просто с признанията делото се движи по-бързо, а без тях — бавно. Но то все пак си върви, не се спира. Доказателства вече намерих, така че можеш сега да си мълчиш като гьон до пълно посиняване. А за обвинителната присъда твоето признание въобще не е нужно и съдбата на твоя роден брат е ярък пример за това. Загряваш ли?

Той рано осъзна, че природата го е надарила с ценна и рядка по онова време дарба. Днес с думите „екстрасенс“ и „мануална терапия“ няма да учудиш никого, но тогава, в края на петдесетте и началото на шестдесетте години, удивителните способности на младия доктор Виктор Лошчинин се приписваха изключително на неговия талант, на трудолюбието му и по никакъв начин не се свързваха с природните феномени.

Лошчинин умееше, прокарвайки ръце покрай тялото на болния, точно да намира огнището на заболяването и да определи размерите на поразената област. Смятаха го за превъзходен диагностик.

След като се насочи към гинекологията, той доста скоро разбра, че е в състояние да открива близнаците в четвъртия-петия месец на бременността. В ония години, ако и да бяха чували за ултразвук, то в диагностиката не можеха да го прилагат и Виктор Лошчинин разбра, че благодарение на своите способности става притежател на ценна информация, достъпна само на самия него. Би било глупаво, ако не се опиташе да направи от това пари. Хубави пари. Но за тази цел трябваше да стане главен лекар на родилен дом и той, московчанинът кореняк, направи всичко възможно и невъзможно, за да постигне целта си. Лошо бе, разбира се, че Чехов е толкова малък град, но затова пък Москва беше наблизо.

За да осъществи замисъла си, му бе необходима информация за бездетните семейни двойки, чакали дълго време реда си да си осиновят дете. Лошчинин се запозна с една служителка от Дом майка и дете в Москва. Тя се оказа доста полезна особа, тъй като много бездетни жени се обръщаха директно към нея, опитвайки се да й пробутат подарък или пари, за да получат по-бързо дете. Но опашката беше голяма и се чакаше много години.

За щастие, оказа се, че тази жена има средно медицинско образование, и Лошчинин я покани в своя родилен дом на длъжност старша сестра, обещавайки й солидна заплата. Тя не страдаше от скрупули, не се отличаваше с високи морални принципи и даде съгласието си.

Лошчинин се зае да издирва кадърен и необременен с прекомерно идеализирани етични представи хирург. За да бъде взет от родилката единият близнак, тя трябваше да се намира под пълна упойка. Бе невъзможно да се излъже раждащата самостоятелно и по естествен път жена, следователно още щом се появеше бременна, у която Лошчинин „усетеше“ близнаци, тя трябваше да се подготвя психически, че ще се наложи да й бъде направено цезарово сечение. Причини за това колкото си щеш — й сърдечна недостатъчност, и повишено кръвно налягане, и силно късогледство, и склонност към астма, и дори хемороиди. Пригодно бе всяко заболяване, за което е вредно учестеното дишане, усиленото сърцебиене и натоварването на кръвоносните съдове.

Лошчинин намери подходящия хирург — Володя Пригарин, приятел от ординатурата. Той винаги бе бил малко странен, безкористен и учудващо непрактичен, отдаден изцяло и без остатък на проблемите за продължаването на рода. Увличаше се по някакви източни философи, които по онова време никой в Русия не разбираше и не признаваше. Можеше с часове да разказва за аура, за магнетизъм, за биоенергетика и подмладяване. Някои го смятаха за леко смахнат, но много мил и абсолютно безвреден. За съжаление, не всички го считаха за такъв, а само неговите приятели. По-отговорните другари, започвайки от завеждащия отдела и завършвайки с главния лекар на клиниката, в която работеше Пригарин, смятаха увлеченията му за вредни, антипартийни и антимарксистки. Володя дълго време не можеше да проумее какво искат от него и защо не бива да разказва на своите пациентки за ползата от бременността при подмладяването на организма. Заплашиха го, че ако не престане да се занимава със своите опасни глупости, ще го изключат от комсомола.

Именно в този радостен момент го намери Виктор Лошчинин и му предложи да се прехвърли в Чехов.

„Разбира се, това не ти е Москва — каза му, — но затова пък ще се занимаваш с любимата си работа, без да се съобразяваш с никого. Аз, както вероятно се досещаш, не възнамерявам да те изключвам от комсомола. Два пъти годишно ще ми оказваш услуга, която ще бъде добре заплатена, а през останалото време ще правиш това, което считаш за необходимо.“

С присъщия си наивитет Пригарин реши, че става дума за правенето на тайни аборти с хубава упойка, и се съгласи, без много-много да му мисли. Той не беше глупак, който не си дава сметка с какво се захваща, но толкова беше увлечен по своите биологически експерименти, че всичко останало просто нямаше значение за него.

„Щом като ще са аборти, аборти да са — мислеше си, приемайки предложението на Лошчинин. — Щом като ще са близнаци, близнаци да са — мислеше си пък малко по-късно, когато разбра каква именно услуга ще се изисква от него два-три пъти годишно.“

На Лошчинин му оставаше вече да разреши последния проблем. За осиновяване не можеше и дума да става, тъй като за узаконяване му бяха необходими документи, доказващи откъде се е взело детето. То или трябваше да е намерено изоставено някъде и предадено на милицията, или да е оставено в родилния дом от някоя разпътна майка, която собственоръчно е написала заявление, че се отказва от новороденото. Причини за появата на мъничките сиротинки имаше много, но всички те имаха документално потвърждение. И освен това опашката за осиновяване навсякъде беше голяма и тази опашка се контролираше от съответния държавен орган.

„Така че с осиновяване няма да се занимаваме — каза си Виктор Фьодорович Лошчинин, а ще се захванем с оформянето на нормално майчинство.“

И Лошчинин назначи на половин щатна бройка лекар в женската консултация при родилния дом. Още щом в полезрението му попаднеше бъдеща мамичка на близнаци, три веднага се свързваше с бездетна жена, готова да плати щедро за щастието си да се сдобие с дете. Жената — омъжена или самотна — пристигаше в Чехов и постъпваше на някаква не много забележима работа, а Виктор Фьодорович веднага й завеждаше картон като бременна и редовно нанасяше в този картон данните от планираните прегледи и резултатите от изследванията й. Когато бременната с близнаци жена постъпеше в родилния дом, правеха й цезарово сечение, като събираха около операционната маса само „своите хора“ — Пригарин и две медицински сестри. На Пригарин асистираше самият Виктор Фьодорович — Нещо, което предизвика учудване само първите няколко пъти, а после всички свикнаха и го приемаха като съвсем нормално явление. Медицинските сестри им бяха любовници и си държаха устата здраво затворени.

Фалшивата мамичка не можеше да се слага в стационара, защото всеки лекар, който би дошъл да я прегледа, веднага щеше да открие, че не е раждала. Затова тихичко й даваха детето на другия ден след операцията, когато приключваше смяната на „своите“.

Старшата сестра — бивша служителка в Дом майка и дете — доставяща на Лошчинин клиенти, изготвяше служебната бележка за раждането на детето и всеки, на когото би му хрумнало да се усъмни, би могъл да се убеди, че жената през значителна част от периода на бременността й е била наблюдавана от женската консултация — и записките, и анализите бяха налице. Най-важното бе тя да се завърне с бебето не там, където вчера са я видели стройна и елегантна, а там, където не са я срещали отдавна или въобще не я познават. Този проблем бездетните майки решаваха сами, но всяка от тях на пристрастния въпрос: защо, като е забременяла, изведнъж си е сменила местожителството и работата си, отишла е в друг град, а после се е завърнала — би могла да отговори, че е била привлечена от славата на прекрасния диагностик и велик хирург Пригарин. Отдавна искала дете, но все не се получавало и изведнъж съдбата я дарила с щастлива бременност. Би ли могла да рискува? Разбира се, че не! И тя решила да отиде там, където бременните се наблюдават и израждат от известни лекари, за да — не дай Боже — да изгуби дългоочаквания младенец. На кого би му достигнал цинизъм да се усъмни в такива думи? Кой би бил толкова безчувствен и коравосърдечен, че да не повярва на такава жена?

Лошчинин и Пригарин постепенно разрешиха своите жилищно-гаражни проблеми, построиха си и хубави, солидни вили. После, в края на седемдесетте, се появи медицинска апаратура, позволяваща да се открива близненето на ранен стадий от бременността, и те свиха сферата на дейността си. Продължиха спокойно да се занимават с израждане на родилки и тайничко припечелваха от аборти.

Както е известно, в Русия всичко, свързано с абортите, винаги е било на държавно ниво от най-ниско качество и по тази причина имаше голямо търсене на недържавното, където медицинската помощ беше с доста висока професионална квалификация и по-надеждна. След като платеше на Лошчинин, жената можеше да разчита на това, че ще пристигне в осем часа сутринта, ще получи хубава упойка, при която няма да почувства нищо, след три часа ще се събуди, а към пет вечерта ще си бъде вкъщи. И никой, включително и съпругът й, няма да разбере нищо.

Двамата едновременно излязоха в пенсия и отново се преселиха в Москва. Парите не бяха никакъв проблем да го направят. И мракът би погълнал безвъзвратно миналото заедно с всичко, което бяха направили, ако не беше синът на Лошчинин, ако ги нямаше дълговете му и злобната му жена. Виктор Фьодорович не можеше да гледа как страда синът му и не можеше да живее, без да вижда внука си. Той разбра, че трябва да изнамери тези проклети пари. Трябваше. За да престане синът му да трепери от всеки шум зад гърба си, опасявайки се, че са дошли да му потърсят сметка. И за да разбере снаха му, че тя и съпругът й няма да се оправят без свекъра й. За да му бъде благодарна за помощта.

Лошчинин започна да обмисля въпроса как би могъл пак да припечели от това, което вече веднъж му бе донесло значителни доходи. Извади записките си и започна да издирва разделените близнаци. Те бяха деветнадесет двойки, но само три се оказаха перспективни от гледна точка на замисъла му.

„В двойката непременно трябва да има един мръсник — разсъждаваше Виктор Фьодорович. — Би било добре и двамата да са такива, но поне единият е задължително. Трябва да е налице възможността да се измъкнат пари от тяхната прилика и, разбира се, близнаците трябва да са еднополови и еднояйчни, инак цялата работа губи смисъла си.“

Първата двойка близнаци се оказаха солидният бизнесмен Евгений Досюков и два пъти осъжданият глупак Валка Остриков. Валка беше готов да изкара пари от каквото и да било и с него нямаше проблеми. А Досюков имаше прелестна любовница, Наташенка, с която той живееше заедно, но не искаше да се ожени за нея. Момичето се оказа алчна и безскрупулна самка. Тя не скри от Лошчинин, че не изпитна никакви топли чувства към Досюков — да не говорим пък за любов — но много й харесваха комфортът и охолството, в които той живееше. По тази причина много й се искаше да вземе активно участие във всичко това на законни основания и да бъде сигурна, че утре няма да бъде откъсната от тази ясла.

Планът беше изготвен бързо и целеше да сломи морално непристъпния Досюков и да го принуди да се ожени за Наташа, докато е подследствен.

„Няма значение какво ще стане по-нататък — бе я уверил Виктор Фьодорович. — Ако подхвърлените от нас улики се окажат недостатъчни, ще го оправдаят, но така или иначе, ще бъдете женени и той никога няма да забрави, че сте се съгласила да сключите брак с него в най-трудния и най-сложен момент от живота му. А ако пък го осъдят — още по-добре. Той ще лежи в затвора, а след известно време вие ще подадете заявление за развод. Тежкото престъпление, извършено от съпруга, е напълно уважителна причина и тъй като нямате деца, ще ви разведат, преди да успеете да мигнете. Най-главното е да се сдобиете с документи, че имате право да се разпореждате с имуществото му.“

В конструираната верига от улики трябваше да има свидетел, който ще види как Досюков се връща вкъщи след убийството. Най-подходящ за ролята на свидетеля беше Пригарин — проверен и надежден кадър. Наталия изигра като по ноти сцената с отчаянието и негодуванието по повод на Красавчиков, демонстративно глътна пред очите на Евгений четири таблетки, като ги изсипа в шепата си от флаконче с надпис „Нозепам“, в което предварително беше сложила нещо абсолютно безобидно. А в чая на Евгений сложи солидна доза от някакъв препарат без вкус и мирис.

Както се бяха уговорили, Остриков пристигна между един и половина и два след полунощ, когато Досюков вече дълбоко спеше. Наталия стоеше до входната врата и веднага дочу предпазливите му стъпки на стълбищната площадка. Даде му дрехите на Досюков, оръжието и ключовете от колата. Похвали и подстригването му — седмица преди това му бе предала чрез Виктор Фьодорович снимка на Женя, за да си направи Валентин прическа като неговата.

Всичко протече отлично. Арестуваха Досюков, Лошчинин получи първата част от парите и се захвана с реализацията на втория си план.

Втората двойка, която представляваше интерес за него, бяха сестрите Берьозина и Новикова. Виктор Фьодорович бе особено въодушевен от обстоятелството, че имената им бяха еднакви. Ирочка Новикова явно се тормозеше от начина си на живот, който водеше, но да се пребори с мафията, контролираща проституцията в Москва, сили нямаше.

На Лошчинин му бе достатъчно да хвърли само един поглед на „стопанина“ й, Ринат Вилданов, за да се убеди, че момичето е загазило сериозно, задълго и само смъртта може да я изтръгне от хищните ръце на сутеньора.

Приблизително същото, макар и с някои по-различни акценти, мислеше за своята съпруга видният политик Сергей Николаевич Берьозин. Жена му, Ирина Берьозина, чиято моминска фамилия бе Шестопалова, от прелестно, невинно младо момиче в един миг се бе превърнала в пресметлива и алчна кучка, с която не можеше да се излезе на глава.

Към момента, когато Виктор Фьодорович намери Берьозин, политикът вече се намираше на ръба на отчаянието, защото съпругата му не само бе станала наркоманка и курва, но и го шантажираше с такива неща, чието огласяване сигурно щеше да провали политическата му кариера. Не можеше да се разведе с нея, защото от глупост и злоба тя непременно щеше да разтръби от всички ъгли тайните му, които бе подслушвала, а от друга страна, Берьозин не можеше повече да живее съвместно с нея. Решението на този проблем бе да се замени едната Ирина с другата Ирина.

На Сергей Николаевич не му беше трудно да се справи със „своята“ Ирина. След като я изчакаха за пореден път да си инжектира наркотици и да изпадне в транс, двамата с Виктор Фьодорович я откараха в Бутово, в квартирата на Ира Новикова. Там добавиха още две ампули във вените й и я обесиха, без да оставят абсолютно никакви следи от насилие върху послушното й като на парцалена кукла тяло. Ира написа предсмъртна бележка и тъй като трябваше да се счита, че е умряла именно тя, нещата се наредиха по най-добрия начин.

Виктор Фьодорович посъветва Сергей да обяви на всички, че съпругата му е претърпяла тежка автомобилна катастрофа. Той имаше широки и стабилни връзки в медицинските среди и приятелите му надеждно укриха Ирина Новикова в хубава клиника, от която по-късно пък я изпратиха в санаториум. Тя излезе от него в навечерието на изборите и стана Ирина Берьозина, леко погрозняла, поумирила се след дългото лечение и лишила се от лошите си навици.

Берьозин веднага се разплати с Лошчинин, но така или иначе, парите не достигаха, за да бъдат погасени растящите от ден на ден дългове на сина му. И Виктор Фьодорович се зае с третата двойка близнаци. Тук обаче фантазията и изобретателността му изневериха. Във всички отношения двойката беше добра — и двамата московчани, единият нямаше родители, бяха починали, жена също нямаше. Приликата им беше достатъчно голяма, за да се хвърли прах в очите на околните, само че единият — учител — си бе пуснал пищна брада и имаше дълга коса, а вторият — писател — се бръснеше и прическата му беше съвсем скромна.

Виктор Фьодорович се запозна с жената на писателя, която му се стори голяма хитруша, и той уж между другото отвори дума, че в Москва имало човек, който удивително приличал на Леонид. Ако Леонид Владимирович си пуснел брада и оставел косата си да израсте, двамата нямало въобще да се различават един от друг, защото и телосложенията им били съвсем еднакви.

Светлана тогава нищо не рече, но след известно време се обади по телефона и покани Лошчинин на гости.

Оказа се, че появата на двойника би могла да реши множество проблеми, възникнали около модния писател Параскевич. Издателите му постъпвали некоректно с него, а на Леонид не му достигали сили да им се противопостави. Една побъркана поклонничка преследвала него и Светлана, карайки ги да живеят в постоянен страх. Майка му го тормозела с натрапчивия си непрекъснат контрол, не му давала да диша свободно и мразела снаха си. Така че сега имал реална възможност да се отърве от всички, с един замах да реши проблемите си и да започне всичко отначало, като убие своя двойник и уреди нещата така, че трупът на двойника му да бъде взет за неговия собствен.

Виктор Фьодорович се опита да предложи свой вариантно бе принуден да си замълчи, признавайки, че фантазията и изтънченият цинизъм на Параскевич значително превъзхождат всичко, което може да измисли един пенсиониран лекар. Наложи му се да отстъпи пред литературния гений.

— Ние ще направим всичко сами — заяви Леонид. — Вашата задача е само да ми дадете адреса на двойника. За това ще бъдете възнаграден по подобаващ начин.

Писателят си остави брада и престана да подстригва късо косата си, за да придобие външността на Турин. В качеството на изпълнител бе решил да използва същата онази побъркана поклонничка, над която имаше неограничено влияние. Най-сложното бе да примами Турин в дома си, когато настъпеше подходящият момент, но с тази работа се зае Светлана. Тя се запозна с Андрей и започнаха да се срещат. Не криеше от него, че е омъжена, но му обеща с течение на времето да реши проблема. Андрей действително беше романтичен нескопосник, каквито днес се срещат изключително рядко, и не напираше особено за креватна близост.

Когато брадата на Леонид стана достатъчно голяма, а косата — достатъчно дълга, Светлана настоя Андрей да напусне работата си в училището. Извади му вода от девет кладенеца и му обеща друга, по-високо платена и по-интересна работа, също преподавателска, но с надарени деца в особено престижен лицей.

— Ти незабавно трябва да подадеш молба за напускане и да подготвиш документите си за лицея. Побързай, защото кандидатите за това място са много и могат да те изпреварят.

— Но как ще напусна училището по средата на полугодието? — възразяваше Андрей. — Никой няма да ме пусне.

— Ще ти намеря бележка от лекар, че си болен от нещо, което е несъвместимо с учителската работа.

Той спореше, доказваше, но в крайна сметка се предаде, защото много го блазнеше перспективата да работи с надарени деца и никак не искаше да огорчава Светлана.

За нея беше важно Андрей собственоръчно да напише молбата си за напускане. Почерците на братята бяха различни, пък и не биваше с уволнението му да се занимава Леонид, защото би се разкрила подмяната. Според замисъла Турин трябваше да се уволни, съобщавайки за тежкото си кожно заболяване, и да загине, а на новата работа — само че не в лицея, а в една редакция — ще постъпи вече другият Турин и кожната му болест ще стане за него добър щит, зад който ще може да се крие от ненужни контакти, и с който ще оправдае липсата на „растителност“ по главата и лицето си. И никой не би казал, че този избръснат и покрит с петна от лечебен гел мъж прилича на Леонид Параскевич. На никого не би му хрумнало подобно нищо. Просто между тях нямаше нищо общо! С течение на времето със Светлана щяха да сменят жилището си, да регистрират брака си, да се заобиколят с приятели и познати, да си създадат собствен кръг на общуване и никой нямаше да узнае, че покойният Леонид Параскевич е жив и здрав, а учителят Турин отдавна го няма на белия свят. Той бе изгорен в пещта на крематориума и оплакан от близките на Леонид.

Сценарият, който бе сътворил Леонид Параскевич, повече приличаше на фантасмагория и надхвърляше допустимите предели на ясно и приземено мислещия Лошчинин. Той не можеше да проумее защо писателят се гаври с майка си, защо се възползва от лудостта на Людмила и имитира привидение, отключвайки вратата й точно в момента, когато тя е замаяна и оглушала от музиката, гърмяща от четирите тонколони. И въобще, Виктор Фьодорович не го разбираше. И се страхуваше. С усета си на врял и кипял човек, имащ при това екстрасенски способности, долавяше у него невероятни бездни на душевна мерзост и порочност, на цинизъм и равнодушие. Лошчинин не си правеше фалшиви илюзии за собствения си морален облик, нито за секунда не се бе съмнявал, че това, което е правил преди много години, и това, което правеше сега, е лошо, неморално и престъпно. Но пък това, което се криеше зад обаятелната фасада на автора на изпълнените с нежност и страсти женски романи, значително превъзхождаше „черното“ у Виктор Фьодорович.

Лошчинин не знаеше и не искаше да узнава как Светлана е успяла да направи така, че Турин да влезе във входа и да се изкачи на нейния етаж една минута, след като колата на Леонид спре пред блока. Но фактът си е факт. Излъгала го като последния глупак, подмамила го право срещу куршумите на побърканата Людмила, а после изскочила от апартамента и започнала да крещи, че са убили съпруга й. На кого ще му дойде на ума да се усъмни, ако човекът се е проснал почти на прага на жилището си, всички го познават по физиономия, а жена му се е развикала, че това е именно той? Никой не би се усъмнил.

Най-важното бе да се избегне погребването на тялото. За по-голяма сигурност. Малко ли неща биха могли да се случат? А прахът си е прах, върви, че го търси и го изследвай, ако си нямаш друга работа.

Въпросът с Ирина се бе разрешил от само себе си, роднини нямаше, майка й и баба й бяха умрели, никой не искаше да се занимава с погребението й, пък и нямаше кой да заплати разходите по него, затова я кремираха веднага след приключването на съдебномедицинската експертиза. Отначало този мръсник, Ринат Вилданов, се бе опитал да се направи на ударен и да не потърси тялото й в моргата, но Виктор Фьодорович предвидливо бе разсъдил, че непоисканото тяло евентуално би могло да бъде дадено за втора експертиза. Можеха например да започнат да го използват като нагледно пособие за студентите медици и изведнъж да се открие някаква много рядка патология или особеност. Всички щяха да се втурнат да я разглеждат и за беля някой можеше да си спомни, че такава патология е имала Ирина Берьозина. Вероятността за това беше съвсем нищожна, но Виктор Фьодорович бе свикнал да предвижда всичко отдалеч. Затова позвъни на Ринат и с твърд глас му каза, че ако незабавно не организира кремирането на Ирина Новикова, заплашват го големи неприятности във връзка с нелегалния му бизнес. Когато бе нужно, Лошчинин умееше да бъде страхотно убедителен и Ринат постъпи така, както му бе наредено.

Що се касаеше до Леонид Параскевич, то тук първа цигулка свиреше Светлана. Тя неумолимо отстояваше думите на Льонечка, които той многократно й бе повтарял: „Ако нещо се случи с мен, нека ме кремират. Не искам да лежа в земята и да ме глождят червеите. Погребението е некрасива и кална процедура, особено ако вали дъжд или мокър сняг. А кремацията поне не предизвиква отвращение. Просто е и благородно.“ Галина Ивановна се опита да й възрази и да я убеди да направят погребение, но Светлана не се пречупи. Тя се аргументираше с думите на Леонид и Галина Ивановна бе обезоръжена.

Не мина и без усложнения. Както се казва, човек предполага, а все пак някой друг разполага. Светлана разбра какво чудовище се крие под маската на любимия й съпруг. Но нямаше обратен път, трябваше да го изтърпява. Виктор Фьодорович искрено я съжаляваше и й съчувстваше, защото тя му харесваше.

При Сергей и Ира пък обратното — нещата тръгнаха дори по-Добре от предвиденото. Между тях бе възникнала взаимна симпатия. Както се казва, дай, Боже, все така да им върви и занапред.

Най-лошо се получи с Наташа. Не можеш ги разбра тези жени! Виждате ли, обичала своя Женя! Той невинен страда там и тя иска да възтържествува справедливостта! Но Виктор Фьодорович достатъчно добре и от доста дълго време познаваше Наталия и му бе добре известно, че е упорита и решителна. Желаейки да се омъжи за Досюков, тя не се бе спряла пред нищо, включително пред убийството на съвсем невинния Борис Красавчиков. Хладнокръвно бе натикала Евгений в затвора, после по негова молба бе наела частен детектив и се правеше на порядъчна съпруга, обяснявайки на този частен детектив, че било съвсем вероятно Женя да е извършил престъплението. А след като бе почувствала, че го обича, точно по същия начин не се бе спряла пред нищо, за да го спаси. А това вече беше опасно. Наложи се въпросът с Наташа да бъде разрешен радикално. Добре че Виктор Фьодорович никога, не я бе канил на гости у дома си и срещите си с нея бе уреждал някъде навън, далеч от квартала, в който живееше. Отведе я в един предварително огледан и избран вход, където бе тъмно, безлюдно и нахлузи примката на шията й…

Да, Лошчинин можеше да се гордее със своята предвидливост. Всичко би минало благополучно, като по вода, ако Валка Остриков не бе държал цигарата си с бандитски маниер. Но кой би могъл да си помисли за такова нещо… Виктор Фьодорович просто не си бе имал работа с криминални престъпници и не ги познаваше. А Стасов, който почти през целия си живот се бе занимавал с тях, се бе хванал именно за тази незначителна на пръв поглед дреболия. В делото на Евгений Досюков нямаше никакво друго слабо място.

Сергей Берьозин не успяха дори да го разпитат. Той заедно с още няколко политици веднага след новогодишните празници излетя за Чечня, за да вземе участие в омиротворителна мисия. Но тъй като в Кизляр бяха взети заложници, Берьозин отпътува от Грозни и по примера на няколко видни дейци предложи себе си за заложник вместо жените и децата. Кандидатурата му с презрение бе отхвърлена от терористите, но той последва колоната, движеща се към селището Майское, и след четири денонощия бе прострелян. Умираше страшно, дълго и тежко, захвърлен в някакво мазе без помощ, без медикаменти и вода, с пробит от куршум корем. И единствено нещо, за което си мислеше, когато дойдеше на себе си от поредната загуба на съзнание, бе, че е бил голям дървеняк, за да се държи толкова глупаво с Ирина. Сега, в това студено и влажно подземие, слушайки оръдейния грохот някъде навън и гърчейки се от непоносима болка в гнойната рана, той осъзнаваше, че всичко онова, което някога му бе пречило да бъде щастлив, в действителност се явяваше толкова нищожно и абсолютно незначително…

Ирина Новикова, която следователят Олшански разпитваше в кабинета на полковник Гордеев, спокойно отговаряше на всички въпроси, без да скрива нищо. Изведнъж тя затвори очи и изпод ресниците й се търкулнаха две едри сълзи.

— Серьожа умря — прошепна едва чуто. — Всичко свърши.

Трупът на депутата Берьозин бе открит едва след седмица, когато в Майское бяха прекратени бойните действия. Узнавайки за това от новинарската емисия на телевизията, Олшански си спомни думите на Новикова и потръпна. Нима тя го бе почувствала още тогава?

„Колко многолика е любовта — помисли си. — Има и такава любов. Изградена върху чужди кости, с чужда кръв замесена, а толкова нежна…“