Чужда маска

Дванадесета глава

През деня в ресторанта беше многолюдно, но не и шумно. По обяд клиентите бяха делови хора и разговорите по масите също бяха делови.

За срещата си със Светлана Нугзар Бокучава си бе избрал масичка в ъгъла, където беше по-тихо, по-уютно и по-интимно. Ако нещата тръгнеха според замисъла му, то значи бе време да започне да атакува младата вдовица, време бе да направи първите крачки към завладяването й заедно с неиздадените ръкописи на талантливия й съпруг и с всичките авторски права. Нугзар беше сигурен, че всичко е разчел правилно, но все пак го гризеше леко безпокойство. Да се срещнат бе предложила Светлана, а това означаваше, че нещо се е случило. Само дано не бе нещо фатално!

Видя я отдалеч — още щом прекрачи в залата. Малка, слабичка, некрасива, но невероятно елегантна, привличаща към себе си мъжките погледи и буквално завихряща вълни на сексуална загадъчност. Нугзар бе принуден да признае, че Светлана Параскевич се отнася към онзи тип жени, които могат да си позволят да бъдат колкото си искат некрасиви, защото така или иначе никой не забелязва външността им. Такива жени въобще не ги виждат и не ги разглеждат, тях ги чувстват, усещат ги, мъжете биват обсебвани от тях, биват очаровани.

Тя кимна на Нугзар, но не му протегна ръка, макар той вече да беше готов да притисне устни към върховете на пръстите й в знак на почтително възхищение.

— Добър ден.

Светлана седна, без да изчака едрият, възпълен Бокучава да заобиколи масата и да й придържи стола. Менюто беше на масата и тя веднага заби поглед в него, прелиствайки страниците. Направи избора си бързо, но Бокучава си отбеляза, че бе подбрала най-скъпите ястия. Интересно какво ли означаваше това? Охарчваше го, за да му се надсмее? Или да го провери колко е стиснат? Или просто се прави на аристократка, привикнала да получава най-доброто, а следователно и най-скъпото?

— Нугзар, възлагал ли си на някого статия за Леонид? — попита тя, когато сервитьорът се отдалечи, приел поръчката.

— Да — кимна издателят. — Сама разбираш, че за да се продават добре посмъртни произведения, трябва предварително да бъде проведена рекламна кампания. Всички читателки знаят, че Леонид вече не е сред живите, затова няма да търсят книгите му по павилионите и книжарниците. А ако забележат, че се е появила някоя нова книга, ще си помислят, че това всъщност е нещо старо, което преди е излизало с друго заглавие и друго външно оформление. Затова трябва да ги подготвя и убедя, че новите книги са действително нови книги. Нещо, което преди не са чели. За тази цел ми е нужна статията. А може би не само една. Журналистът идвал ли е при теб?

— Не, не е идвал при мен, а направо се е насочил към свекърва ми, майката на Льоня, и в това се състои грешката му. Всичко е развалил.

— Какво е развалил? — намръщи се Бокучава. — Там да не е станал конфликт? Не ми е разказвал нищо.

— Не, конфликтът не е станал там, а между мен и свекърва ми. Твоят тъпоглав журналист й надрънкал, че Льоня има неиздадени ръкописи и аз ги продавам на издателите за големи пари. Досещаш ли се какво стана по-нататък?

— Не — призна си Нугзар. — Какво стана?

— Свекърва ми дотича при мен с пяна на устата и започна да ми доказва правото си на част от хонорарите. С една дума, претендира за наследство. Аз се сдържах, доколкото можах, исках да приключим мирно и тихо тази работа, но тя не мирясваше и ми се наложи да й кажа истината. А тази истина е неприятна. Само че нямах друг изход. Сега ще разбереш какво имам предвид. Виждаш ли, Нугзар, всички романи, които са издавани с името на Леонид, в действителност ги написах аз. Ти си опитен издател и няма смисъл да ти обяснявам защо взехме името на Льоня. Мисля, че ти е ясно.

Бокучава застина, нямаше сила да се помръдне и само тъпо гледаше седящата срещу него жена. „Боже мой, какво говори?! Романите е написала тя, а не Льонка?“ В това не беше толкова трудно да се повярва, защото и без друго всички се чудеха, че един мъж се е оказал толкова тънък познавач на женската психология. Но ако бе вярно, то нещата се променяха коренно. Тогава Светлана беше златната жила, кокошката, снасяща златни яйца, и при правилен подход от тази трънка би могъл да изскочи голям заек, тоест да се печелят пари още дълги години.

— Счетох за нужно веднага да се срещна с теб — продължи тя, сякаш не забелязваше объркаността на събеседника си, — защото моята свекърва най-вероятно няма да остане единственият пазител на тази тайна. Тя се готви да ме даде под съд и да докаже, че лъжа, така че в това ще бъдат посветени и адвокатът, и съдията, и секретарят на съда, и само още един Господ знае кой. И тъй като ти ми плати за ръкописа толкова, колкото ти поисках, имаш право да предявиш претенции да не ти нанасям удар в гърба. Най-добре е за истинското авторство да узнаеш директно от мен, вместо по-късно от скандалните хроники, и то в изопачен вид.

Бокучава внимателно си пое дъх, протегна ръка и я сложи върху тънките пръсти на Светлана, които нервно въртяха позлатената запалка.

— Света, винаги съм знаел, че зад фасадата на твоята хладна сдържаност се крие нещо фантастично — прочувствено поде той. — Усещах, че се таят някакви невероятни дълбочини, но никога не можах точно да определя какво най-много ме вълнува в теб. Сега всичко стана разбираемо, всичко застана на мястото си. Аз дори не съм много изненадан, защото през цялото време очаквах нещо подобно.

— Значи не ми се сърдиш — усмихна се Светлана Параскевич. — Тази ситуация не подкопава ли много финансовите ти планове?

— Разбира се, че ги подкопава — засмя се Бокучава. — Но на мястото на разрушените планове могат да бъдат построени нови? Сега задачата номер едно е да измислим ловък и оригинален рекламен ход, за да не бъдат разочаровани почитателките на Леонид, да не се почувстват измамени и дружно да се преориентират към новото име. Ще си помисля как би могло да стане това. Ти не си длъжна да си блъскаш главата, ако, разбира се, междувременно не са ти хрумнали някои идеи. Ако такива има, бих ги изслушал с радост.

— Не — поклати глава тя. — Нямам никакви идеи и въобще слабо разбирам от реклама и маркетинг. Но, Нугзар, искам да си дадеш сметка, че за това, което се случи, сам си виновен. Ти си изпратил журналиста при майката на Льоня, без да се посъветваш с мен, ти си му разказал какви хонорари искам за новите книги — и ето ти го резултата. Ако Галина Ивановна не знаеше, че за два ръкописа са ми изплатени шестдесет хиляди долара, тя не би започнала да вдига шум и моята тайна би се запазила за известно време. Разбира се, един ден щях да ти я разкрия, защото Льонцният архив не може да бъде бездънен и рано или късно трябва да пресъхне. Но ти щеше да разполагаш с време да преустроиш маркетинговата си политика спрямо тези книги и появата на новото име би станало безболезнено. Спомни си какво се случи с Незнански и Топол. Отначало излязоха книги, които бяха написани еднолично от Незнански, после тръгнаха тези, които двамата написаха в тандем, а след това те се скараха и отново започнаха да пишат поотделно, но отличните книги, които написаха заедно, бяха си свършили работата, бяха създали на авторите си репутация и читателите продължиха, както и преди, да ги купуват с удоволствие, макар че поотделно те вече пишеха доста по-лошо. И в моя случай ти би могъл да измислиш нещо подобно, да поръчаш няколко статии в популярни издания, в които да разкажеш на читателите, че Леонид е писал романите си в съавторство с мен, да измислиш сърцераздирателна история защо съм крила своето авторство и лицето си, въобще такава история, че читателките да се облеят в сълзи. И след това ще започнат с въодушевление да си купуват книгите, подписани от мен. Нещо повече, убедили се веднъж, че новите романи по нищо не се отличават от предидущите, че не са станали по-лоши от това, че единият от съавторите не е между живите, те биха изпитали приятното чувство, че в края на краищата жената се е оказала по-талантлива от мъжа. Но повтарям, всичко това би било възможно, ако ти беше постъпил умно. А ти, Нугзар, постъпи глупаво. И сам си изкопа гроба. И ако Галина Ивановна наистина ме даде под съд, ще ми се наложи да изразходвам време, сили, а също така, между другото, и пари за адвокат — всичко това заради твоя милост. Ти лъжеш, че си виждал и усещал в мен някакви интелектуални дълбочини. Нищо не си видял и нищо не си усетил. Ти гледаше на мен като на безмозъчна глупачка, която можеш да въртиш около пръста си със завидна лекота и весели приказчици. В противен случай не би поръчал зад гърба ми рекламна статия за Леонид. Първо трябваше да поговориш с мен и заедно да обмислим кое и как трябва да бъде в тази статия, за да не си затворим пътя за отстъпление и за по-нататъшно, преминаване към моето авторство. И ти, без съмнение, би постъпил именно така, ако се съобразяваше с моето мнение и допускаше, че в главата ми има поне капчица сиво вещество. Но, като повечето кавказци, ти не смяташ жената за човек, макар да си израсъл в Москва.

Светлана говореше бавно, много спокойно и в гласа й не се долавяше нито възбуда, нито възмущение, нито гняв. Нугзар разбра, че тя много старателно се е готвила за този разговор и сега произнасяше фрази, които вече бе произнасяла мислено и вероятно не един път.

— Извинявай, Света — побърза да се възползва от паузата, докато тя си палеше цигара. — Признавам си, че действах необмислено. Но въобще не ми е минавало през ума, че бих могъл да ти навлека такива неприятности. Готов съм да изкупя вината си, само кажи какво трябва да направя. Искаш ли да поема всички разходи по делото, ако твоята свекърва те даде под съд?

— Искам.

Светлана издуха дима и се втренчи в тъмните му, приличащи на маслини очи.

— Какво още бих могъл да направя, за да изкупя греховете си към теб?

— Трябва да ми дадеш дума, че по повод на Параскевич и неговата съпруга в печата няма да се появи нито едно изречение, което да не е съгласувано с мен. Няма да поръчваш нито на един журналист рекламни публикации, без да си ме уведомил предварително. Нещо повече, тъй като твоята дума не ми е достатъчна, искам да сключим писмен договор с всичките му формалности. И ако ти, Нугзар Бокучава, посмееш да го нарушиш, ще ти предявя иск по съдебен ред.

— За какво? У нас има свобода на печата — опита се да се измъкне с шега издателят, макар че никак не му беше весело.

Той осъзна, че абсолютно не познава тази непредсказуема жена, че не я чувства, а това означаваше, че не би могъл да прогнозира постъпките й. Да, нямаше да му бъде лесно да се справи с нея.

— Всеки журналист е в правото си да пише на каквато си иска тема и той не може да бъде заставен да прави нещо в твой личен интерес.

— Че аз не посягам на свободата на журналистите — лукаво се усмихна Светлана. — Няма да предявявам иск на тях, а на теб, Нугзар. За нарушаване условията на договора. А може би и на тях — например иск за защита на честта и достойнството ми или за клевета, или за оскърбление. А в частна беседа ще им разясня, че ти си бил длъжен да ги инструктираш, затова само ти си виновен за неприятностите им. Запомни, скъпи, в живота на Леонид и в моя живот има много от това, което не бива да се описва от странични хора, без риск да се натъкнат на неприятности. За него може да се пише само с мои думи. Разбра ли, Нугзар? Само с мои. Тогава ти и твоите приятели журналисти ще бъдете предпазени от грешки. Ако те се опитат да надробят някоя попара и ти не ги спреш, сърди се на себе си.

— Но нали може да се случи така, че някой журналист, за когото въобще не съм чувал, сам да реши да напише за Параскевич. Ако той забърка някаква каша, аз ли ще отговарям за него?! — възмути се Бокучава.

— Не се прави на света вода ненапита — внезапно се разсмя Светлана. — Да не мислиш, че не знам как се правят такива неща. На кой независим журналист би му бил интересен автор на женски романи? За депутат от Думата, за министър, за Президента, за солиден банкер — да, от това може да се направи материал, след който за теб ще се заговори. Ако ти провърви, можеш и да се прославиш. А от Параскевич? Много съмнително. Ако се пише за писатели, то е само заради това, че издателите си плащат, влагайки пари в рекламата. Без твое знание такива статии няма да се появят, така че недей да ме баламосваш.

— Почакай, Светлана — не се предаваше Бокучава, — не само аз издавам книгите на Параскевич. Новият роман ще излезе след месец при Павел, той също може да започне рекламна кампания. Доколкото ми е известно, и при Анечка още няколко месеца действа общото право за преиздаване на две книги. Тя също би могла да предприеме някакви мерки, за да подгрее интереса на читателя. Как ще постъпиш с тях?

— Нугзар, ти не си разбрал нищо — намръщи се от досада Светлана. — За всичко трябва да се плаща. И за правото да се печатат посмъртните произведения на великия Параскевич — също. Размерът на хонорара тук няма нищо общо — и Анна, и Паша, и всички останали ще ми платят толкова, колкото ми плати ти. Но на теб са ти нужни и другите ръкописи. И за това, че ще ги донеса на теб, а не на тях, ти ще трябва да платиш. Всички вие сте от един дол дренки, макар да се смятате за различни издателства, и не си въобразявай, че това е кой знае какво тайна. Така че ще носиш отговорност за всички. Поговори с тях, сплаши ги, убеди ги, купи ги — направи каквото си искаш. Но запомни: една печатна дума в моя вреда — и нашите делови отношения се прекъсват, преминавайки в областта на гражданското съдопроизводство. Благодаря, Нугзар, обедът беше много вкусен.

Тя стана и пресече цялата зала, съпроводена от възхитените погледи на мъжете. Нугзар също я проследи с очи, дъвчейки вяло втвърдилия се бифтек, и си мислеше, че тази кучка трябва да се завърже здраво, за да не лае и да си знае мястото. Разбира се, характерът й беше не просто тежък, а направо отвратителен, но работата си струваше. Трябваше на всяка цена да се ожени за нея, тогава тя до края на живота си ще пише романи, а той ще ги издава. Ще стане единственият издател на тези книги. А това са големи пари. Много големи.

Кабинетът на следователя Олшански имаше скромни размери, затова когато заедно с Настя в него се вмъкна и широкоплещестият Юра Коротков, веднага стана тясно. Константин Михайлович изглеждаше спокоен, но от време на време през деловия му тон се прокрадваше напрежение и раздразнение.

— В такъв вид не можем да изпратим делото в съда — говореше той. — Чистосърдечното признание не е аргумент, когато човекът не може да бъде разпитан. Особено пък, ако този човек създава впечатление на психично болен. Това първо. Второ, причината за убийството, както я излага Исиченко, също изглежда доста екзотично, но не може да бъде проверена в хода на делото. Затова трябва да се проведе посмъртна съдебнопсихиатрична експертиза както на Исиченко, така и на Параскевич. Направеното от тази жена говори, разбира се, че тя е болна, но и това, за което уж я е помолил Параскевич, също не свидетелства за неговата прекалено здрава психика. Трябва старателно да се провери всяка дума от показанията на Исиченко. И трето. Става въпрос за моден писател. Ние не можем да бъдем сигурни, че убийството му и ходът на разследването няма да заинтересуват широката общественост. И не дай, Боже, ако се окаже, че журналистите знаят повече от нас. — Преди всичко интерес представляват две обстоятелства: психическото здраве на самия Параскевич и вероятността от организиране на собственото му убийство, което по същество се явява самоубийство, а също така истинското авторство на неговите романи. Тези две обстоятелства са най-пригодни за скандални разобличения и за жълтата преса, те са най-съблазнителни за тези, които жадуват за истинска чернилка, и затова по тези въпроси ние трябва да бъдем ориентирани по-добре от всеки журналист.

— Боже мой, Константин Михайлович — плесна с ръце Настя, — откога започнахте да се боите от журналистите и да им обръщате внимание? Та вие не давате за тях пукнат грош.

— Не давам — потвърди Олшански. — Но аз имам началници, и то в количество, далеч превишаващо моята поносимост. И именно те много сериозно се отнасят към пресата, особено ако журналистите пишат, че следствието нещо не знае или не е обърнало внимание на нещо. Затова аз издавам постановление за провеждане на филологическа експертиза, а вие, скъпи мои, си плюете на петите и ръцете и хуквайте да търсите всички медицински картони на Исиченко и Параскевич — от раждането им до последните им дни. Намерете ми хора от обкръжението на Исиченко, които за забелязвали странности в поведението й. Намерете хората, с които през последните дни преди гибелта си е общувал Параскевич, и ги разпитайте не е ли бил необичайно потиснат, не е ли изказвал намерение да прекрати безсмисленото си съществувание и така нататък. Сами знаете какво да търсите, не сте малки, я. Ще започнем да събираме материали за посмъртна експертиза на психическото им здраве. Щом откриете картон — веднага бегом при мен за разрешение да бъде иззет. Знам, че Анастасия е сериозно момиче и от всичко се страхува, но ти, Коротков, се ровиш, без да ти пука, и като намериш улика, веднага я грабваш, а аз после си блъскам главата как да я прикрепя към делото, така че адвокатът после да не ми размахва пръст.

Коротков измърмори нещо под носа си и хвърли бърз поглед на Настя. И двамата добре разбираха намека на следователя. Преди не повече от три месеца Настя бе направила идиотска грешка, откривайки в бюрото на заподозрян дневника на потърпевшата. Тя бе бръкнала в бюрото, без да я види никой, тоест в нарушение на всички правила, процесуални норми и служебни инструкции, а след това се бе наложило да се измъкват от тази ситуация по някакви „циркаджийски“ начини. Но Константин Михайлович Олшански не искаше да прави забележка на Настя, затова бе решил да напомни за необходимостта от спазването на процедурните правила, избирайки Коротков за своя мишена.

Излязоха от сградата, където се помещаваше градската прокуратура, и веднага се отправиха към най-близкото кафене. Юра беше хронично гладен, а на Настя не й се ядеше нищо, но затова пък много й се искаше да изпие едно горещо и силно кафе. Общият вид на кафенето — както отвън, така и отвътре — не внушаваше особено доверие, тъй като доста напомняше на закусвалня от съветския период, когато правеха кафето като отровно сладка светлобежова помия и го разливаха от огромни баки. Настя се озърна и забеляза едно голобрадо момче, което миеше чашите в мивката. След като хвърли поглед на ценоразписа и установи, че „черното кафе“ в това заведение е оценено на хиляда и четиристотин рубли, тя се приближи до момчето и му подаде банкнота от пет хиляди.

— Млади господине — каза му съвсем сериозно, — вижте ме добре. Аз съм уморена и измъчена от тежка работа болна жена. Направете ми, ако обичате, чашка човешко кафе. Само една чашка, но да е както трябва. Все едно че го правите за себе си. Става ли?

Момъкът я огря с белозъба усмивка, с бързи движения си изтри ръцете и мушна банкнотата в джоба си.

— Ще останете доволна, мадам — подхвърли през рамо, устремявайки се към тъмните дълбини на заведението за обществено хранене.

Коротков не беше толкова капризен. Той си взе два екземпляра от нещо, именуващо се „хамбургер“, сметана, кифличка с мармалад и две чаши от някаква напитка, състояща се от концентрат и огромно количество вода. Настя стоеше до него, стараейки се да не гледа хамбургерите, при чийто вид й прилошаваше.

— Ти съвсем нищо ли няма да хапнеш? — учуди се Юра. — Не си ли гладна?

— Не. Предпочитам да потърпя. Днес най-сетне Льошка ще си дойде и ще приготви нормална вечеря.

— Щастливка — завистливо въздъхна той. — Върви им на някои със съпрузи.

— Трябва да избираш, без да бързаш, това е цялата тайна. С Льошка се познавам от двадесет години, а се омъжих за него едва миналата година. А ти от колко време познаваше твоята Ляля, преди да се ожените?

— От четири месеца.

— Ами ходи си тогава гладен, щом си такъв бързак.

— Ходя си — унило кимна Коротков. — Мамка му, само каква отврат са натъпкали тук! Не може да се яде.

— Не го яж. Вземи си нещо друго — посъветва го Настя, като едва сдържаше смеха си.

— Пари съм дал, все някак ще го изгълтам.

Към тях се приближи младият мияч на съдове, носейки симпатична бяла чашка върху чинийка. Това кафе изглеждаше дори прилично. Настя го опита и се убеди, че вкусът му беше добър. Тя бръкна в портмонето си и извади още една банкнота. Момчето мълчаливо я взе и изчезна.

— Пръскаш пари като милионерка — измърмори Юра.

— Разбира се, никак не е лошо да си съпруга на професор.

— Засрами се, завистнико — възмути се Настя. — Десет хиляди — това е всекидневната ми норма за обществена храна. Какво би могъл да си купиш за по-малко пари в нашия бюфет? Аз повече нищо няма да сложа в уста чак до вечеря и голяма работа станало, че сега ще изпия две кафета, от които няма да ми се обърнат червата, а може би ще получа и удоволствие. Хайде да си поделим работата. Ти какво вземаш?

— Ася, да се опитаме да не я делим, а? — предложи той.

— А как иначе? Всичко сам ли ще свършиш? Или намекваш, че аз трябва сама да се оправям?

— Да опитаме заедно. Трудно е да я делим, защото аз имам кола, а ти — не. Все пак съм кавалер, а всичките задачи, които ни възложи Костя, са свързани с тичане из града. Освен това ще е по-весело да пътуваме двама.

— Будалкаш ме — въздъхна Настя и изпи последната глътка кафе от първата чаша. — Признай си каква е користната ти цел?

— Ами все същата. Маниакът, който преследва момченца. Нищо не става, пъхаме се в разни ъгли като слепи котета и нито едва нишка не можем да напипаме.

— Добре, ще ми разкажеш всичко и заедно ще помислим — съгласи се тя. — Как е сметаната?

— Долу-горе се ядва. Искаш ли да я опиташ?

— За нищо на света — отдръпна се Настя и на лицето й се изписа такъв неподправен ужас, че Коротков не издържа и прихна.

След петнадесет минути, когато Юра Коротков дояде кифлата с мармалад и изпи двете чаши бледорозова мътилка, а Настя довърши второто си кафе, двамата се качиха в колата и се отправиха да събират материали за съдебнопсихиатричната експертиза на убиеца и негова жертва.

Оказа се трудно да завари вкъщи Владимир Петрович Пригарин. Преди две години той се пенсионирал и водел доста свободен живот — ту изчезвал за цели седмици на вилата, ту отивал на лов или за риба, ту отпътувал в други градове да се срещне със стари приятели. Съпругата на Пригарин приятна възрастна жена — посрещна радушно Стасов, сякаш не бе учудена от нищо.

— Владимир Петрович го няма — съобщи му тя. — Отиде в Рязан да навести сестра си. А вие по каква работа го търсите?

Стасов реши да се възползва от случая и да получи отговор на въпроса, който много го интересуваше. Накратко обясни на домакинята причината за своето посещение.

— За съжаление, с нищо не мога да ви помогна — разпери ръце тя. — Ще трябва да почакате, докато се върне мъжът ми.

— А вие случайно не знаете ли защо Владимир Петрович се е оказал на улицата в този район в три часа след полунощ? — запита Стасов. — Какво точно е правел там?

Жената явно се смути и даже леко поруменя.

— Не ми е много приятно да разказвам за това, но тъй като следователят също се е интересувал, то… Така или иначе, това е записано в протокола и няма смисъл да го крия. Скарахме се. Знаете как става. Развихря се скандалът вечер преди сън и мисълта, че трябва да си легнете под една завивка, става непоносима. Владимир Петрович си взе палтото под мишница и тракна вратата — щял да нощува при приятели. А после, когато излязъл на тротоара, съобразил, че вече е много късно, че приятелите му сигурно са си легнали и не е удобно без предупреждение да нахлува в чужд дом. Но не му се искало да се връща, бил ми сърдит, пък и аз му бях обидена. Направо като деца бяхме. Тъй че той започнал да се разхожда по улиците и не знаел къде да се подслони. Върна се чак в седем часа сутринта.

На Стасов му беше любопитно заради какво биха могли да се скарат възрастни хора, преживели толкова години заедно, че мъжът да напусне дома си. Но му бе неловко да попита. Ако беше следовател, нещата вече стояха другояче, тогава би бил официално лице и би имал право да пита каквото си иска. А частният детектив си е безправна персона — ако някой все пак разговаря с него, то това става само във вид на доброволна и безплатна услуга.

Владимир Петрович Пригарин се върна от Рязан след три дена и Стасов отново пристигна в дома му. Само един поглед бе достатъчен на детектива да се убеди, че заради него би могъл да се разрази скандалът, прогонил го на улицата в мразовитата декемврийска нощ. Владимир Петрович беше необикновено младолик и изглеждаше почти като син на собствената си съпруга. Причината за скандала очевидно бе чужда жена.

— Как успявате да младеете така? — не сдържа любопитството си Стасов. — Разкрийте ми тайната си.

— Спорт, диета и много време прекарвам на открито — усмихна се Пригарин. — Никога не съм пил и не съм пушил, от тридесет години съм престанал да ям бонбони и тлъсто месо, а сега въобще преминах на вегетарианска храна. И положителни емоции. Не можете да си представите колко важни са за човека положителните емоции. А в този смисъл на мен ми провървя повече, отколкото на хората с други професии. През целия си живот работих в един и същи родилен дом, тридесет и пет години израждах младенци. Разбира се, мамичките биват най-различни, спор няма, но мнозинството от тях излъчват радост и щастие, а аз на тези лъчи се греех тридесет и пет години. Вие сигурно не вярвате в биополета и биоенергетиката, нали?

— Ами, как да ви кажа… — обърка се Стасов. — Не разбирам много от тези неща.

— Така и предполагах. Бременната жена, родилката и младата майчица са съвсем особени същества, те имат удивителна биохимия и биоенергетика. Един съвсем пресен пример: лекари установили, че веществото, унищожаващо вируса на СПИН-а, се изработва от хормоните на бременните жени. Наскоро го съобщиха по телевизията.

— Да не искате да кажете, че всички хора, които работят в родилни домове, изглеждат с двадесет години по-млади? Като вас? — усъмни се Стасов, когото разговорът с Пригарин започна доста да го забавлява.

— Не е задължително — много сериозно отвърна той. — Някои запазват външната си младоликост, други изглеждат точно така, както би трябвало за годините им, но се отличават със завидно здраве, трети са необикновено щастливи в семейството и въобще в личния си живот, защото се зареждат на работа с доброта и радост и ги отнасят на своите близки, вместо умора и раздразнение. У всеки е различно, но биоенергетиката, свързана с раждането на деца, си казва думата. Изключително рядко се срещат хора, които не реагират, и те са съвсем особени.

— Много е интересно, Владимир Петрович, но ми се ще да поговорим за друго, а по-точно за нещо, което се е случило преди година.

— Нима делото не е приключило? — изненада се Пригарин. — Нали имаше съд!

— Да, осъденият Евгений Досюков излежава присъдата си в затворническа колония, но съпругата му нае частен детектив, тоест мен, за да се опита да докаже, че е станала съдебна грешка и Досюков не е извършил престъпление. Затова отново се срещам с всички свидетели.

— Защо? Какво искате да докажете?

— По-скоро не да докажа, а просто да проверя. Искам да се убедя, че следствието е било проведено грамотно и добросъвестно, искам да видя дали действително не са станали някакви грешки. Затова ви моля, Владимир Петровия, спомнете си колкото се може по-детайлно и отново ми преразкажете какво сте видял през нощта на първи срещу втори декември миналата година на улица „Веснин“.

Пригарин помълча няколко секунди, сякаш се мъчеше да се съсредоточи.

— Значи така, вървях по улица „Веснин“ откъм Стария Арбат — поде той. — Покрай мен откъм Арбат премина автомобил и спря на стотина метра отпред. От колата излезе мъж с яке, отдалеч не можех да го видя какъв цвят е и каква е кройката му, но по силуета си личеше, че е късо, с широки рамене. Мъжът започна да сваля чистачките и огледалата и да заключва автомобила, а през, това време аз се приближих и видях, че якето беше с някакъв среден цвят — не беше черно, но не беше и бяло — с бяла кожена подплата. Мъжът си запали цигара и влезе във входа. Изглежда там е постоял и е пушил, защото когато дойдох до сградата и погледнах през прозореца към осветеното фоайе, той тъкмо си смукваше за последен път и захвърли угарката. Забелязах на перваза чистачките и огледалата, а освен това ми се стори, че имаше и автомобилен радиоприемник. Первазът беше широк и нисък, а мъжът стоеше до самия прозорец и бъркаше в джоба си, сигурно си търсеше ключовете. Аз се спрях и си погледнах часовника, беше малко след три часа — шест или седем минути. Още тогава си помислих: какъв удобен вход, светъл, топъл, с широк перваз, можеш да си седиш удобно на него. Забавих крачки и започнах да наблюдавам мъжа, чаках го да се качи в асансьора и да се скрие, а пък аз да вляза във фоайето, за да се постопля и да си почина. И изведнъж ми стана едно такова чоглаво, мисля си: как тъй стана, уж съм уважаван човек, лекар с тридесет и пет годишна практика, а седя в някакъв си вход като последния пияница, след три часа отварят метрото и там ще си почина, а сега ще продължавам да вървя пеш. Като се скарахме и изскочих от къщи, още нямаше дванайсет, затова през глава се втурнах към метрото и се отправих към „Кузминки“, където живее един мой стар приятел. А когато слязох от метрото и се опомних, вече бях закъснял за навсякъде. Наложи се да бродя пеша обратно към къщи. Но аз обичам да вървя, краката ми са силни, тренирани — усмихна се Пригарин. — Впрочем това е и всичко.

— Ясно. А вие съвсем ли сте сигурен, че мъжът, който е излязъл от колата, и този, когото сте видял в осветеното фоайе, са един и същи човек?

— Че как иначе? — удиви се Владимир Петрович. — Първо, якето беше същото, нямаше шапка, освен това чистачките и огледалата. И цигарата в устата. Знаете ли, Владислав Николаевич, следователят ми зададе същия въпрос и адвокатът в съда се хвана за това. Така че не сте първият.

— И до какъв извод стигнаха те?

— Те казаха, че не бива да се поставя въпросът за идентичността на тези двама мъже. Трябва да става дума само за това, че аз съм запомнил и съм успял да разпозная мъжа, когото съм видял във фоайето.

— Добре, хайде да си поговорим по-подробно. Защо се обърнахте към милицията два дена след всичко това?

— Защото в предаването „Петровка, тридесет и осем“ показваха как го водят в белезници и съобщиха, че е арестуван по подозрение в убийството, извършено през нощта на първи срещу втори декември. И аз си спомних, че го видях през тази нощ. Да си призная честно, не отидох в милицията, за да ставам свидетел на обвинението, а точно обратното. Макар че го зърнах съвсем за малко, той не ми се стори като престъпник или някакъв бандит и затова си помислих, че моите показания може би ще му помогнат да се оправдае. Ами ако изведнъж в момента на убийството той е бил там, където го видях, и сега не може да докаже това, защото смята, че няма никакви свидетели. С една дума, исках да му помогна, а излезе обратното. Получи се така, че съм го видял именно тогава, когато се е върнал след убийството вкъщи.

— Като го видяхте по телевизията, веднага ли го познахте?

— Имам отлична зрителна памет. Мога да забравя нечия фамилия или дори име, нито един телефонен номер не помня наизуст, но лица запомням за дълги години. Постройте пред мен десет хиляди жени и аз безпогрешно ще отделя тези, които съм израждал. Можете да бъдете сигурен, че нито една няма да пропусна.

— Той по същия начин ли беше облечен, както и през онази нощ?

— Не, при ареста носеше тъмносиво палто и кожена шапка.

— И как го разпознахте в други дрехи?

— Казах ви, че гледах не дрехите, а лицето му.

— Хайде още един път да се върнем към въпросната нощ. Вие се приближавате към големия прозорец и виждате ярко осветеното фоайе. Можете ли да го скицирате?

— Щом така искате, моля — сви рамене Пригарин, взе празен лист хартия, химикалка и се зае да чертае плана. — Тука е входът, тук отляво е прозорецът, на дясната и лявата стена са окачени пощенските кутии, едни такива сини, метални. По-нататък, тук, в лявата страна е вратата към стълбището, а отдясно са стъпалата, които водят към асансьорите.

— Покажете ми къде беше застанал мъжът — помоли Стасов.

— Ето тук — сложи кръстче на схемата Пригарин.

„Всичко е вярно — помисли си детективът. — Досюков живее в двадесет и седми апартамент и пощенската му кутия се намира на лявата стена, близо до перваза. Бил е сложил на перваза чистачките, огледалата и приемника и допушвайки цигарата, е търсел ключовете в джобовете си. Да, всичко това прилича на истина и съвсем не прилича на измислица.“

— Бихте ли ми продемонстрирал как стоеше мъжът, как пушеше и как търсеше ключовете?

Владимир Петрович послушно стана иззад масата, мушна ръка в джоба на панталона си, а другата вдигна към лицето си с допрени палец и показалец.

— Ето така си дръпна за последен път, след това „щъкна“ фаса в ъгъла, плю и се отправи към асансьорите.

— Съвсем точно ли си спомняте? — застана нащрек Стасов. — Именно „щъкна“ фаса и се изплю?

— Именно така.

— Е, какво, благодаря ви, Владимир Петрович. Не ми се обиждайте, ако ми се наложи още един път да ви обезпокоя.

— Какво ти безпокойство — добродушно се усмихна Пригарин. — Заповядайте, ще се радвам, ако съм в състояние да ви помогна с нещо.

„Интересно, къде ли е придобил тези пандизчийски навици многоуважаемият Евгений Досюков — размишляваше Стасов, връщайки се вкъщи след разговора си с Пригарин. — Нима му се е налагало вече да търка нара? Не, едва ли. Наталия ми спомена, че се намирал в зоната на усилен режим, тоест там, където изтърпяват наказанието си лица, осъдени за пръв път за тежки престъпления. Ако му беше за втори път, щяха да му лепнат строг режим. И в присъдата нищо не е отразено за наличие на криминално минало, а ако е бил осъждан, това е задължително да бъде отбелязано…“

И все пак, откъде се бе взел у него този затворнически жест. Може да не е лежал в затвора, но би могъл да е престоял в някоя килия като задържан, заподозрян, обвиняем и дори подсъдим. В наказателното дело би трябвало да ги има всичките материали от проверката. Трябваше да помоли някого да изиска това дело, защото на един частен детектив нямаше да го предоставят да се рови из него.

В джоба му изписука мобифонът. Беше бившата му жена Маргарита и гласът й беше раздразнителен както винаги, когато се чувстваше виновна.

— Дявол да я вземе тази проклета работа — започна да му опява тя. — Пак ми се налага спешно да пътувам.

— Този път къде? — лениво се заинтересува Стасов, като, внимателно се оглеждаше встрани, готвейки се да се престрои в другата колона автомобили.

— В Мюнхен. Там се провежда фестивал на документалното кино. Владик, летя утре към обед. Ще вземеш ли Лиля?

— Кога?

— Още сега.

— Разбира се. Вече съм тръгнал.

Стасов дори не се опита да прикрие радостта си от това, че поне една седмица ще прекара заедно с обожаваната си дъщеричка. Дълбоко в душата си той мечтаеше Маргарита да се омъжи, да забременее и да му даде Лиля завинаги. Но засега момиченцето живееше поред у двамата си родители в зависимост от степента на тяхната заетост в работата.

Приближавайки се към сградата, където живееше бившата му съпруга, Стасов трескаво се мъчеше да си спомни дали разполага с храна, съобразена със специфичните вкусове на дъщеря му. Налагаше се пътьом да се отбие в гастронома и да купи пушен салам, кетчуп, чер хляб и ананасов компот.

Лиля стоеше пред входа, прекалено висока и прекалено пълничка за своите девет години, но на него му се стори толкова мъничка и беззащитна, че чак му се сви сърцето. До нея имаше голяма пътна чанта.

— Защо си тук? — запита строго Стасов, вземайки я на ръце. — Къде е мама?

— Мама е вкъщи. Те трябва да се приготвят за пътуването — отвърна Лиля, обгръщайки врата му.

— Кои те?

— Мама и Борис Йосифович. Те заедно ще летят.

„Има си хас да не са заедно — мина му през ума. — Бива си те, Маргарита! Оставила си момиченцето да чака навън, докато дойде баща й, защото нямаш търпение да скочиш в леглото с Боря Рудин. Сигурно си загоряла здравата…“

Стасов настани Лиля на задната седалка и потегли към къщи. Душата му се усмихваше и пееше — както винаги, когато Рита му даваше дъщеря им. И само една малка, досадна като бръмчене на комар, мисличка не му даваше покой. Това беше мисълта за Евгений Досюков, който бе добил навика да пуши цигари без филтър, стискайки ги с два пръста и механично плюейки след всяко дръпване, защото по езика непрекъснато остават парченца тютюн. Но къде? И кога?