Чужда маска

Петнадесета глава

Дълго не можеше да реши дали да разкаже на Сергей какво й се бе случило този ден. Когато привърши с готвенето на обяда, беше едва пет часа, а той беше казал, че ще се върне около девет. За да вземе решение, й оставаха четири часа. Отначало й се струваше, че ще е по-добре да си премълчи, за да не го тревожи. В края на краищата, всичко й се бе разминало, нямаше как да не й се размине. И ако пак й се случеше нещо подобно, крайният резултат щеше да бъде същият. Нищо страшно не беше станало. Не й бе нито за пръв, нито щеше да й бъде за последен да преживее два неприятни часа.

После Ирина осъзна, че ще й бъде трудно да го запази в тайна. Желанието й да го сподели беше силно и нарастваше с всяка изминала минута. Не смееше да си признае, че в основата на това желание стоеше надеждата, че Сергей ще й съчувства, ще я съжали и ще се вълнува заедно с нея. Искаше й се той да я успокои и утеши. И съвсем не поради това, че действително се нуждаеше от успокоение и утеха. Просто се нуждаеше от внимание, грижи и любов. „Да-да, точно от това, драга моя — водеше мислен диалог със себе си. — Не бива да се самозалъгваш. Ти искаш Сергей да те обича, поне мъничко, поне много мъничко…

Глупости!“ — махна раздразнено с ръка и позвъни на Виктор Фьодорович.

— Е, да — с удовлетворение произнесе той, изслушвайки разказа й за произшествието в супермаркета и за пребиваването й в милиционерския участък, — може уверено да се констатира, че следоперационният ви период преминава успешно. Много се радвам, гълъбче, че това се е случило.

— Защо? Какво му е хубавото? Изхабих толкова нерви и такъв страх преживях…

— Ами затова, гълъбче, защото вие непрекъснато се страхувахте от него. Не съм ли прав? Вие непрекъснато го чакахте, очаквахте всяка минута да ви се случи нещо подобно. И този страх, това очакване на неизвестното ви е тровило съществуването. Как беше казано? Врагът трябва да се познава в лице. Точно така, а вие не го познавахте и затова през цялото време се бояхте. Сега вече го преживяхте един път, погледнахте, така да се каже, в лицето на своя враг и се убедихте, че в това няма нищо страшно, че ситуацията за вас е абсолютно безопасна и дори да се повтори, вас не ви заплашва нищо. Можете да бъдете спокойна.

— Толкова ли сте сигурен, че следващия път ще мине толкова гладко?

— Че как иначе, гълъбче! Не би могло да бъде другояче. Ирочка Новикова вече не съществува, това е фиксирано във всички документи и дори милиционерът, който тайно наблюдава вашия бивш стопанин, също си е набил в главата, че тя е мъртва. А след днешното произшествие този тъпоглавец… как му беше името…

— Герман — подсказа Ирина.

— Да, Герман, та той, след като сдъвче и преглътне първото недоумение, ще хукне да разказва как се е изложил, вземайки прилична жена за уличница, как е попаднал в милицията и там му казали, че уличницата се е обесила преди няколко месеца. Уверявам ви, Ирочка, че ако сред бившите ви познати все още има хора, които не знаят за смъртта ви, то след седмица няма да остане нито един. По такъв начин рискът да се натъкнете на епизод като днешния ще намалее рязко, а постепенно ще бъде сведен и до нула.

— Виктор Фьодорович, не мога да реша дали да разкажа на Сергей за това.

— Че какво толкова ви смущава? — учуди се той. — Тази ситуация по никакъв начин не ви унизява и не ви опозорява. Няма от какво да се стеснявате. Не разбирам колебанията ви, гълъбче.

— Виждате ли…

Ирина направи пауза, събирайки кураж.

— Не искам да го тревожа напразно, той и без друго се намира в много напрегнат период. Нали сам казахте, че щом първия път всичко е минало успешно, значи няма причини за тревоги. Може би не си струва да му казвам.

— За Бога, Ирочка, какво дете сте! — добродушно се разсмя Виктор Фьодорович. — Разберете, малката ми, Сергей се вълнува и се тревожи за вас не по-малко, отколкото вие самата. Той точно така се страхува, че рано или късно ще се случи нещо от рода на днешното стълкновение, и няма никаква представа как ще се развие ситуацията, как вие ще се държите и какво ще стане после. Сергей се побърква от страх и ако досега не сте забелязала, това говори само за неговото самообладание или за вашата разсеяност и нечувствителност. Разбира се, че трябва да узнае за инцидента. Да разбере, че е завършил благополучно, че вие не сте показала своя страх и несигурността си, че сте запазила спокойствие, и мъжът, който ви е разпознал, е посрамен и опозорен.

— Да — отвърна твърдо Ирина. — Аз знам как да се държа.

Решението й узря бързо и приятно я учуди със своята нетривиалност. Само преди половин час й се искаше да се оплаче на Сергей за преживения страх, да го накара да я съжали и да й съчувства. Но сега, след разговора с Виктор Фьодорович, бе разбрала какво и как трябва да го направи.

До завръщането на съпруга й оставаше един час. През последната седмица той за пръв път трябваше да се прибере вкъщи сам или поне така се бе надявал.

„Днес няма да имаме гости — бе й казал по телефона, — тъй че можеш да не слагаш масата в хола. С удоволствие ще вечерям в кухнята.“

Но въпреки всичко Ирина подреди масата в просторната дневна, без да пропусне нито едно от правилата за сервиране — от пръстените за салфетките до вазата с живи цветя.

Приготви красив супник, от който да сервира супата от пиле и скариди с китайска юфка и сви розички от цветни книжни ленти, за да украси с тях пържолите. „Господи — мислеше си, — колко е хубаво да си домакиня, какво удоволствие е да очакваш мъжа си и да му приготвяш вечеря, да подреждаш прибори и да сгъваш тези идиотски, но толкова забавни и придаващи уют розички!“

Влезе в своята малка спалня, отвори гардероба и придирчиво започна да разглежда висящите на закачалките дрехи. Искаше й се да облече нещо необичайно, но не и прекалено претенциозно за една скромна семейна вечеря. Спря избора си на семплата дълга пола с висока цепка, която толкова бе харесала на Сергей, и трикотажен джемпър с дълги ръкави и открити рамене. Не се гласеше за ресторант и затова не си сложи никакви бижута. Тънката златна верижка на шията й беше съвсем достатъчна.

Малко след девет часа пропя входният звънец. Още от самото надало я бе учудил фактът, че Сергей никога не използва ключовете си, когато знае, че тя е вкъщи, и не спи. После от недоизказани изречения и междуметия бе разбрала, че онази, другата Ирина, често се е напивала до загуба на памет и не е чувала звънеца. Или пък обещавала да е вкъщи, но когато съпругът й пристигнел от работа, тя вече била изчезнала неизвестно къде. Затова за Берьозин жената, която му отваряше вратата, беше символ на правилно организиран семеен живот.

Ирина се втурна към входа, разтвори широко вратата и сияйно се усмихна.

— Добър вечер — сдържано поздрави Сергей Николаевич, който беше много уморен и се надяваше да прекара в дома си една спокойна вечер без никакви емоционални изблици.

Той бавно съблече палтото си в антрето, влезе в спалнята и излезе оттам след няколко минути вече не в костюм, а в обикновени домашни дрехи джинси и пуловер. После изми ръцете си и надникна в кухнята. Ирина се суетеше около готварската печка, но масата беше празна, ако не се броеше малката вазичка със симпатични изсушени цветенца.

— Да ти помогна ли? — попита. — Дай да сложа чиниите.

— Няма нужда, вече всичко е подредено в хола — отвърна Ирина.

— В хола ли?

Берьозин не можа да скрие разочарованието си и тя изведнъж осъзна, че онази вечер преди изборите, която бяха прекарали в кухнята, означава за него много повече, отколкото бе предполагала.

Сергей бе вкусил от тихата уютна прелест на „кухненското“ общуване, по време на което понякога се разказват и се разкриват такива неща, които са немислими за тържествените трапези в големите холове. И толкова му се бе искало да си прекара и сега една такава мила вечер, за да си почине, да се отпусне и да стопли душата си. Затова специално бе предупредил Ирина, че ще се върне без гости и че би желал да хапне в кухнята. Но се бе оказало, че тя си има свой план и го изпълнява стриктно.

Берьозин мълчаливо отиде в дневната и седна на своя стол. След минута се появи и Ирина.

— Чакаме ли някого? — намусено я запита.

— Доколкото ми е известно, не — усмихна се тя. — Нали ми казва, че никой няма да ни гостува.

— Гледам, че си сложила масата в хола… Предупредих те, че ще сме сами, за да не си създаваш излишни грижи. Съвсем спокойно бихме могли да се нахраним и в кухнята.

— Ние имаме празник, Серьожа, и бих искала да го отбележим.

— Празник ли?

Берьозин леко вдигна вежди и направи гримаса. За пръв път от няколко дни насам му се бе удала възможността да прекара една спокойна вечер, а Ирина бе измислила някакъв празник.

— Отвори шампанското.

Той покорно се пресегна за бутилката, разплете телчицата и придържа тапата, за не изхвръкне. След като напълни чашите със златиста течност, погледна въпросително съпругата си.

— Серьожа, вярно ли е, че Бог обича троицата?

— Не знам — сви рамене Берьозин. — В какъв смисъл?

— В пряк. Ако е истина, значи ние имаме празник. Днес издържах третия си изпит.

— За какъв изпит става дума?

— Първият беше на приема, когато за мен се лепнаха журналистите. Втория ми го устрои твоята първа жена Диана. И него издържах. А третия днес ми го устрои мой бивш клиент, който ме срещна в супермаркета и ме позна.

— Позна те? — пребледня Сергей Николаевич. — И какво стана?

— Нищо, Серьожа. Аз се престорих на възмутена светска дама, постарах се да привлека върху себе си вниманието на милиционерите и накрая дружно всички се оказахме в участъка.

— В милицията?! — ужасен попита Берьозин. — А после?

— После милиционерите направиха справка и популярно обясниха на онзи тип, че се е припознал, защото аз съм умряла. Само да му беше видял муцуната! Серьожа, знам, че много се страхуваш, че при нас няма да се получи, че ще сбъркам в нещо, че ще кажа или ще направя нещо не както трябва. Аз също се боя. Ние с теб почти никога не говорим за това, сякаш не искаме да викаме дявола, но знам, че то е непрекъснато в мислите ни. Винаги съм се страхувала от две неща — първо, че няма да успея да заприличам на твоята Ирина, и второ, че няма да се овладея, ако срещна някого от своите познати. Диана Лвовна забеляза, че Ирина малко се е поизменила външно, че е погрозняла, но не се усъмни, че аз съм тя. Удаде ни се да излъжем Диана. Твоите приятели, които цяла седмица ни гостуваха — също. Тук много помага историята с моята болест и катастрофата. Но непрекъснато се страхувах, че няма да успея да излъжа моите познати. Разбираш ли за какво ти говоря? Страхувах се, че ако срещна познати хора, особено такива, които се отнасяха добре с мен, няма да мога да се престоря, че не съм аз. Че ще си изтърва нервите, че ще пребледнея или почервенея, че ще им се хвърля на врата или нещо подобно. Ето че днес съдбата ме подложи на изпит и аз го издържах. Не загубих съзнание, не изпаднах в истерия, не казах нито една излишна дума, не пребледнях. Издържах всичко това и у мен се появи чувството, че ще преодолея каквато и да била ситуация, ще се изплъзна, ще се извъртя, но няма да те подведа. И от днес ти можеш повече да не се тревожиш по този повод…

Ирина направи пауза и взе тънкостенната си чаша с шампанско.

— Струва ми се, Серьожа, че при нас всичко става така, както сме го замислили. И искам да пием за това. Заслужава си.

През цялото време, докато произнасяше предварително подготвения си монолог, тя не погледна Берьозин. Кой знае защо, й бе някак неловко, имаше усещането, че лъже доверчиво дете. На пръв поглед целият този празник целеше Сергей да разбере, че тя се безпокои за него и за съвместното им начинание, но в действителност на Ирина й се искаше той да забележи колко е силна и твърда, че не е ревла и сополивка, а е негова истинска опора и надежден тил. Много й се искаше той да не се разочарова от нея.

След като вдигна чашата си, Ирина се овладя и най-сетне погледна съпруга си. Той седеше със скръстени пред гърдите ръце и не даваше никакви признаци, че ще се докосне до шампанското.

„Всичко пропадна — помисли си тъжно Ирина, — не отгатнах настроението му, не улучих ваксата и сигурно му изглеждам смешна и нелепа.“

— Сложи си чашата на масата — рече Берьозин и се надигна от стола.

Ирина остави шампанското върху снежнобялата покривка и отпусна глава.

— Стани, моля те — съвсем тихо произнесе Сергей.

Тя изненадано осъзна, че чува гласа му съвсем отблизо, и когато вдигна поглед, установи, че е застанал плътно до нея. Послушно стана и извърна лице към неговото. Досега нито веднъж не й се бе удавало да види очите му толкова отблизо.

Стори й се, че целувката се проточи цяла вечност. Това беше първата им целувка от толкова месеци познанство.

— Е, сега вече можем да пийнем — каза Сергей Николаевич и отстъпи крачка назад. — Да пием за нас.

Пиха шампанско прави и той пак я целуна. А после нещо се случи. Ирина не можа да разбере какво стана, но помежду им се възцари неловкост, която до самия край на вечерята не им се удаде нито да разсеят, нито да смекчат, нито да пречупят.

Берьозин се въртеше неспокойно в леглото. Сънят все не идваше и не идваше. Затова пък го гризеше почудата, примесена с лек страх. Той дълго и умело бе целувал Ирина, а тя му бе отвръщала нежно и страстно. Всичко би трябвало да е хубаво, но кой знае защо не бе било хубаво.

Тогава, застанал до празнично подредената маса, върху която се пенеше току-що разлятото в чашите шампанско, прегръщайки и целувайки Ирина, Сергей Николаевич изведнъж бе осъзнал, че не чувства нищо. Съвсем нищо.

„Защо? — питаше се уплашено през цялата вечер, поглеждайки към съпругата си. — Защо? Тя толкова ми харесва, толкова е умна, нежна, ласкава, прекрасна домакиня. Тя е добра й внимателна. Тя е красива. Отвръща ми така, като че ли й харесвам и не възразява да го правим. Защо тогава не изпитвам нищо? Това не е правилно, искам всичко да бъде както преди. Искам да я желая.“

Бе забелязал удивлението, изписано върху лицето й, когато повече въобще не я докосна. Постара се да заглади вината си с ласкави думи, правеше й комплименти, хвалеше досетливостта и самообладанието й, загрижено я питаше дали не се е уплашила много. Но колкото повече внимание и нежност проявяваше на думи, толкова по-видимо ставаше недоумението на нежното й, овално лице.

„Щом като толкова добре и толкова топло се отнасяш към мен, защо не направиш нещо?“ — беше изписано на него.

Но Берьозин не направи нищо. Дочака полунощ, помогна й да разтреби масата и вежливо поседя в кухнята, поглеждайки към екрана на малкия телевизор, където вървяха новините, докато тя миеше съдовете. После й пожела лека нощ и се прибра в спалнята си.

И сега бе вперил поглед в тавана, лежейки на огромното съпружеско легло, и се чувстваше безкрайно нещастен. Изведнъж в коридора се чуха тихите стъпки на Ирина, която бе излязла от, своята стая. Берьозин изплашено се сви под одеялото. Сигурно ей сега щеше да влезе при него, защото беше в правото си да очаква от своя съпруг напълно конкретни действия, а нерешителността му сигурно бе изтълкувала като деликатност.

Стъпките й прошумоляха покрай спалнята, щракна електрическия ключ в банята, шурна вода. Отново щракване на ключа, Ирина премина обратно покрай спалнята му, но не влезе в стаята си, а в хола. По слабите звуци, които се дочуваха оттам, Сергей Николаевич се досети, че е пуснала телевизора.

„И на нея ли не й се спи? Не, така не може да продължава — решително си каза, отметна завивките и спусна крака на пода. — Ще отида да видя що за детинщини са й в главата!“

Нахлузи на голо халата си на сиви и червени райета, излезе от спалнята и със силно сърцебиене влезе в дневната. Ирина седеше на дивана и гледаше някакво телевизионно предаване. Звукът беше намален почти до краен предел, а на екрана нещо женоподобно и дългокосо размахваше микрофон, вероятно изобразявайки вокални напъни.

— Какво има, Ирочка? — меко попита Берьозин. — Не ти ли се спи?

Ирина неопределено кимна с глава, което можеше да означава и „не“, и „да“, и „остави ме на мира“.

— Аз също не мога да заспя — продължи той. — Чух, че си станала, и излязох. Може би ще пийнем нещо да ни се доспи? Коняк? Вермут?

— Нали пихме шампанско по време на вечерята, Серьожа — едва чуто отвърна Ирина. — Не трябва да смесваме питиетата, защото утре сутринта ще имаме главоболие.

Сергей Николаевич се взря в лицето й и забеляза, че е плакала. Очите й бяха зачервени, клепачите — подпухнали, а по бузите й розовееха петна. Той коленичи в краката й и я хвана за ръцете.

— Ира, аз съм глупак, нали? Не знам как трябва да постъпя. Страхувам се да не те обидя и нараня. Не искам да си помислиш, че се отнасям към теб като към бивша проститутка и именно затова си позволявам…

Ирина се приведе, нежно докосна с устни неговите и Берьозин радостно я прегърна, усещайки с върховете на пръстите си горещата й кожа под тъничкия пеньоар. Бавно легнаха един до друг върху дивана в дневната, осветена само от почти немия телевизионен екран. Ръцете на Берьозин безпроблемно се справиха с незначителната преграда от копринен плат и Ирина се притисна към него с цялото си тяло… Но отново нещо се случи. Той не можеше по никакъв начин да му противодейства. Всичко в този момент минаваше само през ума и сърцето му. Само с ума си Берьозин разбираше, че най-сетне е намерил жената, която е в състояние да го направи щастливци само със сърцето си разбираше, че те са създадени един за друг — известният политик и професионалната курва. Но тялото му не желаеше да възприеме това. То не искаше тази близост и Берьозин не бе в състояние да стори каквото и да било.

Ирина се стараеше много, бе мобилизирала цялото си майсторство, натрупано и усъвършенствано със стотици най-различни клиенти — пияни и трезви, изплашени и слаби, неумели и със садистични склонности. Но не се получаваше нищо. Най-накрая Сергей Николаевич внимателно я отблъсна и се надигна.

— Сигурно си уморен — неуверено произнесе тя, страхувайки се да срещне погледа му. — Не трябва да се разстройваш заради това, Серьожа. При нас всичко ще стане както трябва. Досега всичко друго ни се получаваше, нали? И това ще се получи.

Той изключи телевизора, премахна глупаво кривящите се муцуни, обрамчени в дивашки прически, и в стаята стана съвсем тъмно. После седна в креслото и се взря в силуета на жена си.

— Ира, трябва да ти обясня… Едва ли ще се получи нещо при нас. Ти си много хубава, Ирочка, ти си забележителна, добра, но аз не мога… Непрекъснато в съзнанието ми е мисълта колко мъже са се възползвали от тялото ти, колко чужда сперма се е изливала в утробата ти. Разбираш ли ме?

— Да — тихо отвърна Ирина, без дори да се помръдне. — Но нима твоята жена не е била такава?

— Това е друго нещо. Не се обиждай, но аз я обичах, обичах я много, когато се оженихме. А когато от нея започнаха да изпълзяват всякакви гадости, когато започна да пие, да гълта таблетки, да се въргаля в леглата на случайни и неслучайни самци, аз въпреки всичко продължавах да я желая, защото сърцето ми помнеше колко силно съм я обичал. През последните години вече не бяхме близки, защото съвсем изгуби разсъдъка си и беше невменяема.

— Значи ти никога няма да можеш да ме любиш? Никога няма да ми простиш, че съм била проститутка?

— Какво говориш, Ира? От къде на къде ще ти прощавам или няма да ти прощавам? Пред мен ти не си виновна за нищо, не си ми направила нищо лошо, а точно обратното — помогна ми и продължаваш да ми помагаш, грижиш се за мен, поддържаш домакинството ми, посрещаш моите гости. Ти си ми съпруга, Ира. Ние двамата с теб измислихме това и с него ще си умрем. Вече не можем да променим нищо, пък и аз не желая никакви промени. Искам да бъда твой съпруг, да те виждам всеки ден, да се грижа за теб, да ям твоите възхитителни пирожки, да се хваля пред приятелите си и пред журналистите каква потресаваща жена имам. Искам да се хваля с теб, да се гордея с теб, да заспивам и да се събуждам до теб. Но не мога да направя най-важното… Извинява Ира, няма да мога.

— Но защо? Защо, Серьожа? Отвращавам ли те? Струвам ти се омърсена?

Берьозин мълчеше. Господи, какво би могъл да й каже? Да, тя му се струваше омърсена. Да, в съзнанието му непрекъснато светеше една червена лампичка, която му напомняше колко пъти утробата й се е разтваряла срещу фалосите на многобройните мъже, чиито имена не е знаела — пияни й агресивни мъже, отвратителни и вонящи, глупави и гнусни. И мисълта за това го парализираше. Единствената жена на света, към която изпитваше такава необяснима и огромна нежност, му се струваше мръсна, порочна, а тялото му отчаяно се съпротивляваше и не искаше да проникне в нея.

— Обичам те — неочаквано и за самия себе си произнесе той.

Рязко стана, без да дочака отговора на Ирина, и се прибра в стаята си. Още дълго не можа да заспи, ослушвайки се за стъпките й. Но така и не ги дочака.

Тялото на деветокласничката Таня Григориева към момента на откриването му бе пролежало около два месеца в мазата на сградата, намираща се на крайбрежната улица „Котелническая“. Родителите й не биваше да бъдат извикани за разпознаване на тленните останки, пък и никой не би могъл да ги погледне без спазми в стомаха. Добре, че наблизо бе останала ученическата й чанта, в която имаше надписани тетрадки. Момичето бе обявено за национално издирване по искане на родителите й, направено в края на октомври.

Юра Коротков понасяше зле вида на разлагащи се трупове, а ако те бяха на малки деца или на тийнейджъри, изпадаше в транс и почти не можеше да разсъждава. Само че сега липсваше друг изход и трябваше да се заеме с работа, а не да пролива сълзи, защото бе пристигнал на местонахождението на трупа заедно с дежурната група в три часа след полунощ и нямаше на кого да прехвърли това неприятно задължение.

Вонящият на пот и пикня скитник, напъхал се в това мазе да се постопли и поспи, който бе открил страшната „находка“, седеше на пейката пред сградата. Той целият се тресеше неудържимо и зъбите му звънко тракаха:

— Командире, да ти се намира нещо за пийване — бяха първите му думи, отправени към Коротков. — Много е ужасно.

— Потърпи, татенце — махна с ръка Юра. — И на мен не ми е по-малко ужасно. Откъде да ти намеря пиячка по това време?

— За намиране сам ще си намеря — отвърна скитникът, продължавайки да трака със зъби. — Само че нямам пари.

— Първо ще ти задам няколко въпроса, а след това ще ти дам за една бутилка. Става ли?

— Хайде, командире, питай по-бързо, че нали виждаш как ми подейства всичко това.

— Често ли се отбиваш в тази маза?

— Не, през този сезон ми е за пръв път. Смята се за лоша и не се пъхаме вътре, ако нуждата съвсем не ни подгони.

— И какво й е лошото?

— Че какво й е пък хубавото? — резонно възрази скитникът. — Мъртъвци се търкалят наоколо, че може и нещо друго…

— А до тази нощ къде се подслоняваше, приятелю?

— На „Каланчевка“. Там има колкото си искаш топли мази. В тях най-много обичаме да си живуркаме.

— А днес какво? Да не са затворили твоята „Каланчевка“?

— Там трепят плъховете. Страшно много са се развъдили. С глупавия си акъл решихме, че отровата не е опасна, че е предназначена за гадовете, а не за хора. Пренощувахме миналата нощ, а сутринта един повръща, друг с диария, а трети въобще дава „заето“. Натровихме се здравата. Тъй че си раздигахме чукалата за няколко дена, докато отровата поизветрее. И всеки тръгна, накъдето му видят очите.

— А ти защо дойде тук? Мястото познато ли ти е?

— Абе…

Скитникът направи неопределено движение с глава, сякаш прогонваше муха от лицето си.

— Ония са по-бързи от мен и заеха всички места. Да не си мислиш, че е толкова просто да си намериш къде да спиш? Майката си трака, цялата Москва са си поделили и преразпределили, за адресна регистрация никого не закачат, престанаха да се страхуват, свои правила установиха. Чуваш ли, командире, демократичната власт отмени алинеята за адресна регистрация, тъй че нашите дрипльовци си създадоха своя, скитническа регистрация. Не се пъхай в чуждо мазе, не се качвай на чужд таван, не стъпвай на чуждо стълбище. Плащай си за регистрацията, получавай си разрешение от уредника и тогаз — заповядай. Безплатно може само там, където не се отоплява, или на такива места като това тук — в лоши, искам да кажа. Навън студът е двайсет градуса, опитах да се настаня в студена маза, но усетих, че номерът ми няма да мине. И се повлякох насам. Знаех, че мястото е кофти, ама поне е топло…

— Слушай, татенце, а защо все пак мястото е лошо? Трупа намерихме чак сега, а преди какво е ставало тук?

— Ами такова!

Скитникът снизходително погледна Коротков, което означаваше приблизително: станал си началник, а такива елементарни неща не знаеш.

— На тази сграда, още като я построиха през тридесетте години, веднага й се понесе славата. Ако някакво животно, котка например или куче, влезе в това мазе — край! Живо никой няма повече да го види. Нещо вие вътре по нощите — или е някакъв призрак, или възкръснал мъртвец. Тръпки да те побият. Страшно място.

На Коротков му стана скучно. Очевидно скитникът разтягаше обикновени градски лакърдии, които се измисляха с десетки и се предаваха от уста на уста в средите на бездомниците. Подаде му една десетхилядна банкнота и дрипльото пъргаво се понесе към денонощно работещите павилиончета за спиртни напитки.

Юра търпеливо зачака съдебният медик да си свърши работата и да откарат тленните останки на петнадесетгодишното момиче. Чак след това той щеше да огледа мазето с надеждата да открие някаква улика. Трупът не беше скрит особено старателно и щом като бе открит едва сега, логично бе да се предположи, че тук не е влизал почти никой от два месеца. А щом като не е влизано, може би все още се търкаляше наоколо някаква дреболия, изтървана от убиеца.

След като свърши дежурството му, Коротков веднага се отправи към кабинета на Анастасия Каменская.

— Аска, спасявай ме! — замоли се от прага и се настани на стола до прозореца. — Дай ми чаша кафе или ще умра тук, пред очите ти, и нека после те гризе съвестта.

— Няма да ме гризе — отвърна тя, без да откъсва очи от книжата, с които бе отрупано бюрото й. — Съвестта ми атрофира през онези далечни времена, когато ти ми отмъкна кутията със захарни бучки.

— Хайде де, не бъди толкова стисната и злопаметна.

— Не ми досаждай, Юрка. Да не си малък. Не знаеш ли как да кипнеш вода? Налей от гарафата в канчето, включи бързовара, сипи кафе и ме остави на мира, за Бога. Колобок още от сутринта се е заканил да ми откъсне главата заради съгрешенията ми.

— Голяма работа, едно повече или едно малко — философски отбеляза Юра, загледан някъде в пространството пред себе си.

— Ти какво, собствено, имаш предвид? — подозрително запита Настя. — Пак ли си ми донесъл някаква гадория?

— Ъхъ. Аска, само недей да нервничиш, чуваш ли? Нощес открихме труп на петнадесетгодишно момиче, ученичка. Момичето се издирва вече два месеца от Западния окръг. Телефонирах на колегата, който се занимава с това, и го помолих да дойде тук.

— Да пукнеш дано, Коротков — озъби се тя. — Аз имам съвсем други планове, ако искаш да знаеш. Или имаш намерение сам да беседваш с този мъж?

— Не — призна си честно Юра. — Разчитах на теб. А какви са ти плановете?

— Да посетя доктора, който е израждал Галина Ивановна Параскевич.

— Така ли? Че за какво ти е докторът?

— Виждаш ли, на Галина Ивановна е правено цезарово сечение, а това обикновено бива свързано с най-различни заболявания при родилките. Та тези заболявания биха могли да се отразят на психическото развитие на новороденото.

— И ти разчиташ, че лекарят, който е правил израждането преди двадесет и осем години, ще си спомни нещо? Не мога да те позная, Ася!

— На нищо не разчитам, Юрка, а просто добросъвестно изпълнявам целия комплекс от необходимите действия, за да не може после никой да ме упрекне, че не съм си свършила докрай работата.

Настя го погледна и Коротков забеляза големите тъмни кръгове под очите и някак особено отпуснатите ъгълчета на устата й. Стори му се странно, че преди няколко дни, когато заедно обикаляха да търсят медицинските картони на Параскевич, тя бе изглеждала коренно различно.

— За мен самоубийството на Людмила Исиченко в кабинета ми е повече от достатъчно, за да ме изкара от релси. Може би скоро ще ми мине. Но сега непрекъснато си мисля, че е трябвало да проверя какво лекарство се готви да пие. Трябваше да предвидя, че се готви да ме измами, да предвидя, че у една луда жена, току-що признала се в убийство, може да възникне порив да посегне на живота си. Трябваше да предвидя много неща. Но не го сторих и й позволих да умре тук. Затова имам намерение да навестя доктор Пригарин и да му задам няколко въпроса. А вместо това ти ме караш да чакам някакъв оперативен от Западния окръг, когото си извикал лично.

— Добре де, Ася, не се впрягай толкова. Виж, водата вече кипна, да му глътнем по едно кафенце, а?

— Не ми се подмазвай — скъпернически се усмихна тя. — При всяко положение излизам оттук в дванадесет часа. Ако дотогава твоето момче не се появи, не мога с нищо да ти помогна.

— А защо в дванадесет?

— Защото за тогава се уговорих.

— С кого?

— Не е твоя работа. Наливай гореща вода в чашите.

— Аска, не се прави на толкова тайнствена. С кого си се уговорила?

— Със Стасов.

— Ново двайсет! Че той какво общо има тук?

— Казах ти, че не твоя работа. Юрка, остави ме и не ми досаждай повече. И без това ми е кофти.

— Няма да те оставя.

Коротков сипа в чашите по две лъжички черно швейцарско нескафе, сложи по три бучки захар, наля гореща вода, разбърка сместа и подаде едната чаша на Настя.

— Не мога да те оставя, защото може да се каже, че те обичам с всички фибри на закоравялата си милиционерска душа. И ако ти си ближеш раните, значи аз трябва да направя нещо за теб. Не мога да си отида оттук и да те оставя в такова нетипично за Анастасия Каменская разположение на духа. Какво искаш да направя за теб? Искаш ли да отида и да ти купя тази проклета захар? Престани да се цупиш, усмихни се. Моля те!

Тя мълчаливо отпи от кафето си, извади пакет цигари, без да бърза, щракна със запалката и запуши. После здраво стисна клепачи, а когато отвори очи, Коротков видя предишната Настя — спокойна, самоуверена, съсредоточена.

— Прав си, Юрка, прекалено се разпуснах със своите преживявания. Вече не ти е приятно да си имаш работа с мен, а?

— Не съм казал такова нещо — внимателно възрази Юра, макар че тя говореше самата истина.

— Но си го помисли — усмихна се Каменская. — Било, каквото било, Коротков, вече съм готова за нормална работа.

Още не бяха успели да си допият кафето, когато пристигна Александър Юлов от Западния окръг.

Историята около изчезването и издирването на деветокласничката Таня Григориева беше най-обикновена и банална до втръсване. Един прекрасен ден, по-точно една вечер, Таня не се върнала от училище. Родителите й не вдигнали веднага тревога, защото Таня не само била красиво момиче, но и много своенравна и непокорна. Често ходела във вилата на приятелката си, без да поиска разрешение от тях, и дори невинаги ги информирала за решението си. Бащата и майката периодично се опитвали да приложат някакви вяли възпитателни мерки спрямо неуправляемата си дъщеря, но от това нямало никаква полза. Точно обратното — Татяна все повече и повече им се изплъзвала от ръцете. Но пък никога не миришела нито на цигари, нито на алкохол и те недоумявали защо й е нужна такава неограничена свобода, щом не я използва, за да пие и пуши. Що се касаело до взаимоотношенията й с мъжете, въобще не били в течение, тъй като външни признаци за тази деликатна работа почти никога няма, освен разбира се, бременността, но до нея, слава Богу, не се било стигнало.

Затова, когато в края на октомври Таня не се прибрала да нощува вкъщи, родителите й само горестно въздишали, а в милицията, естествено, не се обадили, решавайки, че момичето просто им прави поредния си номер. Обаче след три дена, когато се изяснило, че тя не ходи на училище и нито една от приятелките й не знае къде се намира, майката и бащата се разтревожили, но все още не така силно, тъй като напълно допускали възможността Таня да е отишла някъде с мъж. Утешавали се, че като си поживее, ще се завърне. След седмица милицията започнала да я издирва.

Било установено, че в деня, когато тя не се прибрала да нощува вкъщи, след шестия час останала в училище да кара факултативни занятия по литература. Водел ги учителят по руски език и литература Андрей Георгиевич Турин. Той се занимавал с учениците, които се готвели да кандидатстват в хуманитарни вузове. В днешно време те не били чак толкова много, защото по-модерни и привлекателни са банковото дело и финансите. Часовете му посещавали около десетина ученици от девети, десети и единадесети клас. Основно те били, разбира се, единадесетокласници, а от девети клас имало само двама — Таня и едно момче от другата паралелка.

След занятията всички си тръгнали. Деветокласникът видял, че Таня поела към метрото с един ученик от единадесети клас — Гена Варчук. Варчук казал, че с Таня се спуснали с ескалатора до перона и там се сбогували. Той си тръгнал към къщи по посока към центъра, а Таня в противоположна страна.

Известна светлина на ситуацията хвърлил самият ръководител на факултативните занятия Андрей Георгиевич Турин. Той обяснил, че Таня Григориева отдавна била влюбена в Гена Варчук и на уроците по литература ходела само заради него, защото лично тя нямала никакви филологически способности и наклонности. Всеки път след занятия си давала вид, че трябва да отиде някъде, и изпращала Гена до метрото. Всички знаели за това, но никой не я закачал, защото добре познавали независимия й свободолюбив нрав. Тя едва ли би се обидила, но било стопроцентово сигурно, че няма да пропусне да си отмъсти за глупавото подмятане.

В началото на ноември разпитали всички ученици от горните класове, всичките познати на Таня, но не открили абсолютно нищо, за което да се хванат. Момичето сякаш било потънало в земята.

— Имате ли списък с адресите на тези ученици и на познатите й? — попита Настя.

— Имам, разбира се.

Юлов с готовност разтвори папката си и извади от нея защипани с кламер листи.

— Дайте да видя не живее ли някой от тях в сградата на улица „Котелническа“.

— Вече проверих, докато пътувах към вас.

— И какво?

— Никой от тях не живее в този блок.

— А наблизо, например в съседния?

— Разбирате ли, аз много сериозно се занимавах с издирването на Таня — смутено поясни Саша Юлов. — За всеки случай, издирих адресите не само на учениците, но и на техните роднини. Изхождах от презумпцията, че ако са примамили момичето някъде, за да го изнасилят, то вероятно това е станало в празно жилище. Най-често това е апартаментът на по-възрастния брат, на чичото и лелята или на дядото и бабата.

— И в сградата на „Котелническа“?… — подсказа Настя.

— Живее дядото на Гена Варчук.

— Точно в тази или в съседна?

— Точно в тази.

— Ясно. Намерете онзи учител Андрей Георгиевич Турин. Доколкото разбрах, Варчук преспокойно си ходи на училище и няма намерение да бяга никъде.

— Така е, Анастасия Павловна, редовно си получава отличните бележки и се чувства прекрасно.

— Много добре. Първо ще побеседваме с Андрей Георгиевич. Щом като от момента на престъплението са минали два месеца, а с уликите нещата не са розови, трябва да се направи всичко възможно престъпникът да проговори. Иначе нищичко няма да докажем. Затова трябва да узнаем колкото се може повече за Генадий Варчук.