Чужда маска

Трета глава

В градската прокуратура с убийството на писателя Леонид Параскевич се занимаваше Константин Михайлович Олшански и поради това обстоятелство Настя трябваше да се примири с участта си, че й се налагаше да си има работа с делото на автора на любовни романи. А не й се искаше по една-единствена причина — Галина Ивановна Параскевич. Понякога се случваше между двама души да възникне остра нетърпимост, но от това положение можеше да бъде намерен изход, понеже щом нетърпимостта е взаимна, те се стараят да ограничат максимално контактите си, да ги направят колкото се може по-редки и краткотрайни. Само че тук случаят беше принципно различен. На Галина Ивановна много й харесваше майорът от милицията Анастасия Каменская. Впрочем на нея й харесваха всички хора, на които тя можеше да чете нотации и да им обяснява какво е лошо и какво не, и които безропотно я понасят. По силата на своята вродена интелигентност и на доброто си възпитание Настя си даваше вид, че внимателно слуша Галина Ивановна, а тя при пълна липса на критичен поглед спрямо самата себе си приемаше това за чиста монета.

„Боже мой, колко е приятно, че в нашата милиция са останали хора, които разбират как трябва…“ „Ако днешната младеж приличаше на вас, ние не бихме познавали множество беди и проблеми…“ „Точно такава жена като вас мечтаех да бъде съпругата на моя син…“

Настя впиваше нокти в дланта си, хапеше устни И търпеше. Търпеше, защото веднага бе разбрала, че никой не познава по-добре Леонид Параскевич от родната му майка. Такива майки като Галина Ивановна отравяха живота на собствените си деца и техните семейства, но затова пък, когато с тях се случеше някакво нещастие, те се превръщаха в незаменими информационни източници за следствието, защото цял живот са си пъхали носовете в работите на децата си, познават лично всичките им приятели, постоянно подслушват телефонните им разговори и не само ги подслушват, а ги и коментират, без ни най-малко да се смущават от собственото си поведение. Мнението им можеше да бъде пренебрегнато, но затова пък фактологията, която даваха, беше богата. Ако, разбира се, на оперативните работници и на следователите им достигнеше търпение да разговарят с тях.

Настя имаше достатъчно търпение, докато следователят Олшански, според собственото му признание, бързо свършвал запасите си. Затова той вече няколко пъти я бе молил да отиде при него в градската прокуратура и да присъства на разпитите на Галина Ивановна.

Константин Михайлович се беше прегърбил на бюрото си и бързо пишеше нещо на машината. Около него се извисяваха огромни купчини от книжа, които той подреждаше един път годишно, преди да излезе в отпуск. Настя забеляза, че върху носа му се кипреха нови очила, които го правеха да изглежда значително по-добре, отколкото в старите, с обикновени износени рамки. Но костюмът му си беше все така омачкан, въпреки всичките старания на жена му, Нина, да го изпраща сутрин от къщи в долу-горе приличен външен вид. В момента, в който той прекрачваше прага на апартамента си, видът му наистина беше приличен, но когато Константин Михайлович отваряше вратата на своя служебен кабинет, от този приличен вид бе останал само смътен спомен.

— Здравей, красавице — весело ревна следователят. — Сега ще дойде онази досадница и ще започнем да работим над версията за убийство от ревност. Така че готви се. Като се има предвид патологичната неприязън на Галина Ивановна към нейната снаха, ще ни се наложи да изслушаме не само истината, но така също лъжи и коментари към тях. Впрочем, докато още не съм забравил, Нина ти изпраща някакви таблетки. Ето, дръж.

— Благодаря.

Настя радостно грабна от ръката му двете опаковки реланиум и валиум. Вечно не й достигаше време да обикаля аптеките, а тъй като тези лекарства се продаваха само по рецепта, трябваше преди това да ходи и в поликлиниката при някой лекар. Това вече надвишаваше предела на нейните възможности. Вечният недостиг на време, умножен по фантастичния мързел и пренебрежението спрямо собственото й здраве, правеше задачата за придобиване на успокояващи препарати абсолютно нерешаема. А понякога лекарствата й бяха много необходими. Макар и не често, но действително много. Слава Богу, съдбата се бе смилила над нея, изпращайки й ангел хранител в лицето на невропатолога Нина Олшанская. Нина от дълги години бе съпруга на следовател, тъй че добре разбираше Настините проблеми и с готовност й помагаше с каквото можеше.

Константин Михайлович отново вдигна глава от пишещата машина и погледна часовника си.

— Извикал съм Параскевич за десет и тридесет. Имаш петнадесет минути да изпиеш едно кафе в лавката, но те предупреждавам, че там то е много кофти.

— Не искам кофти кафе — усмихна се Настя. — По-добре да поседя тук. Имате ли план за разпита?

— А ти за какво си — измърмори следователят. — Състави го, тъй и тъй друга работа нямаш.

Тя послушно извади бележника си и започна да нахвърля схемата на разговора с Галина Ивановна Параскевич. Беше ясно, че тя щеше с удоволствие ще надрънка всякакви гадости за горещо обичаната снаха, увъртайки, преувеличавайки и украсявайки общата картина с пикантни подробности. И също толкова ясно бе, че синът й щеше да бъде представен като херувим небесен. А пък версията за убийство от ревност предполагаше, както че Леонид е бил убит от любовник на Светлана, така и че го е убил съпругът или любовникът на жената, с която модният писател е изменял на собствената си съпруга или дори самата тази жена. Трябваше да бъде развързан езикът на Галина Ивановна и тя разкаже за сина си също толкова подробно, колкото и за своята снаха.

В горната част на празния лист Настя написа: „Как мислите, Галина Ивановна, не би ли могло убийството на вашия син да бъде убийство от ревност?“

След като огради фразата с правоъгълна рамка, тя спусна от нея надолу две стрелки. В лявата част на страницата, където завършваше едната стрелка, се появи фразата: „Какво говорите, Лъоня никога не е имал любовни похождения.“ Отново стрелка надолу и бележка: „Да се натиска докрай — защо първо си е помислила за сина, а не за снахата. Давал ли е повод? Има ли основания да подозира нещо?“ И т.н.

В дясната част на страница, успоредно с думите какво говорите, Настя записа: „Е, от Светлана би могло да се очаква всичко.“ Начертавайки още една стрелка надолу, тя помести следния коментар: „Нека да хвърля кал по Светлана, да не й се пречи, колкото повече гадости наговори за нея, толкова по-добре.“

Накрая от фрагментите в лявата и дясната част на листа Настя спусна дебели стрелки към центъра в долната част на страницата и резюмира:

„Да се попита откъде Параскевич познава толкова добре женската психология, така ловко се оправя с почти неуловимите движения на женската душа. Да се изкаже предположение, че е бил консултиран от Светлана. Тъй като Г. И. току-що е клеветила снаха си, тя за нищо на света не би се съгласила, че му е била съратница, помощница и консултант. Всеки друг, само не и омразната й снаха. Ако Л. П. е имал някакви жени, то тук те непременно ще изплуват.“

— Погледнете това, Константин Михайлович — подаде листа със схемата на следователя. — И нанесете корекциите си.

Той внимателно прочете фразите, написани със ситен, но четлив почерк, и измърмори:

— Голяма усойница си ти, Каменская.

— Моля, моля — престори се на засегната Настя. — Аз не съм усойница за вас, а за Галина Ивановна. Разбирам мъката й и искрено й съчувствам, но на сина й, който е загинал, след като е изживял един кратък и много нещастен живот под чехъла на тираничната си майка, съчувствам още повече. В края на краищата, на него му е далеч по-зле, отколкото на нея. Между другото, ние с вас съвсем забравихме за бащата на Леонид Владимирович. Може би си струва да поработим с него?

— Можем да опитаме — неопределено присви рамене Константин Михайлович, — но едва ли ще излезе от тази трънка заек. Владимир Никитич Параскевич толкова е свикнал да се държи за полите на жена си, че ще поиска да разговаряме само в нейно присъствие. Няколко пъти се опитвах да намеря общ език с него, но все удрях на камък. Той щеше да си счупи врата да се оглежда за жена си, страхуваше се да не изтърси нещо, което не бива.

— Такаа ли? — замислено проточи Настя. — Това е любопитно. Ще се опитам да се заема някак с него.

Галина Ивановна Параскевич се яви при следователя с десетминутно закъснение. Когато часовникът показваше десет и тридесет и четири, Олшански се надигна от стола си и се отправи към вратата.

— Край, Галина Ивановна — злорадо рече той, — като не искате да идвате навреме, ще ме чакате, докато се върна. Започвай, Настя, предай й, че съм възложил на теб да я разпиташ. И я посплаши, кажи й, че Константин Михайлович се е ядосал.

Галина Ивановна Параскевич видимо се зарадва, заварвайки в кабинета на Олшански Настя.

— Анастасия Павловна, колко е хубаво, че сте тук! — възкликна тя, окачвайки свойски кожуха си на закачалката и сядайки на стола, без да дочака покана. — Толкова ми е лесно да разговарям с вас, за разлика от Константин Михайлович. Знаете ли, понякога ми се струва, че той не ме обича много.

„А за мен не ти ли се струва нещо? — с насмешка си помисли Настя. — Че аз те мразя повече и от Костя.“

— Какво говорите, Галина Ивановна — вежливо произнесе на глас, — защо да не ви обича Константин Михайлович? Той просто има сложна и напрегната работа и е напълно естествено да не се намира непрекъснато във великолепно разположение на духа. Бъдете по-снизходителна към него.

— Трябва да ви кажа, Анастасия Павловна, че не ме убедихте. Досещам се, че вашата работа не е по-малко сложна и напрегната, отколкото на Константин Михайлович, но вие правите далеч по-добро впечатление. Просто несравнимо по-приятно. Човек, който по силата на своите служебни задължения е принуден постоянно да влиза в контакт с непознати хора, да общува с тях, трябва, не, просто е длъжен да бъде мил, да умее да изслушва събеседника си, да желае да го разбере…

Галина Ивановна се бе впуснала в поредната си тирада. Настя я слушаше с половин ухо, правейки вежлива физиономия, и търпеливо дочакваше момента, когато тази жена щеше да се увлече дотолкова, че един неочакван въпрос „не по темата“ ще я завари неподготвена и ще я принуди да даде неподготвен и необмислен отговор.

Най-сетне й се стори, че този момент вече е настъпил.

— Галина Ивановна, а как смятате, не би ли могло убийството на вашия син да бъде от ревност?

Параскевич се вцепени от неочакваната смяна на темата, още повече че Настя доста нетактично я бе прекъснала по средата на фразата.

— От ревност ли? — повтори тя. — Че какво, от тази… искам да кажа, от Света може да се очаква всичко. Винаги ми се е струвало, че тя не обича истински Льонечка, а просто си играе с него. Приискало й се е да си поиграе на омъжена жена, на семеен живот и си е избрала Льоня за тази игра. Но на нея също така би могло да й хрумне да си поиграе на разпътна и фатална жена. Аз въобще не изключвам възможността Светлана да си е имала любовници.

„Добре — помисли си Настя, — разговорът тръгна по правата схема. Че какво, нека да очерня Светлана и наивно да си мисли, че за Леонид въобще няма да стане дума. Удивително самомнение има тази жена. Тя е напълно сигурна, че владее положението и сама насочва разговора в нужната посока. Даже през ума не й минава, че нещата могат да се променят.“

Ако се вярваше на свекърва й, Светлана Параскевич беше глупава и бездарна журналистка, следвала в един и същи курс с Льонечка и след като той написал първата си книга, решила да го оплете в паяжината си. Льоня бил толкова чисто и доверчиво момче, никога не бил имал романтични връзки, нямал дори повърхностни увлечения и, разбира се, Светлана го спечелила без бой. Той бил вече на двадесет и две години и това я улеснило още повече.

След женитбата им младите започнали да живеят отделно. Светлана имала двустайна комунална квартира в центъра на Москва и когато съседът й алкохолик починал, тя спечелила по съдебен ред още една стая. Семейство Параскевич искало да помогне на сина си, поканили ги да се преместят в техния апартамент. По това време той вече бил известен писател и му било необходимо място, за да работи на спокойствие. Разбира се, влиянието на майката с нищо не може да се замени, гордо разказваше Галина Ивановна, и през първите години от женитбата си той напълно й принадлежал, бил добър син, послушен, любящ. Но снахата се намесила, сякаш й било трън в очите, че Льонечка слушал повече майка си, отколкото жена си, и постепенно започнала да го придърпва към себе си. Той започнал да се облича по друг начин, променил прическата си, подстригал се така, както й харесва на нея, пуснал си и мустаци, макар че преди винаги ходел гладко избръснат. За всичко това Светлана се аргументирала, че известният писател трябва да си създаде свой образ, свой имидж, та нали неговите снимки се печатали върху обложките на всичките му книги, канели го в телевизията и той не можел да си позволи да изглежда как да е. Но Галина Ивановна беше уверена, че разговорите за имиджа били само прах в очите. В действителност за Светлана било важно да накара Льонечка да постъпва така, както на нея й харесва, а не както го е учила и възпитавала майка му. Тя правела всичко напук на свекърва си, абсолютно всичко! А когато Галина Ивановна я видяла в колата с някакъв мъж, доброто й отношение към снаха й веднага се изпарило.

„Сякаш някога въобще го е имало това добро отношение“ — прокоментира мислено Настя.

Разбира се, Галина Ивановна не споменала за този случай нито пред нея, нито пред Льонечка. Защо да разстройва момчето?

— Извинете Галина Ивановна, вие правите своите изводи само въз основа на факта, че вашата снаха се е возила в кола, зад чийто волан е седял непознат за вас мъж? Никога през живота си ли не сте пътувала с такси или с частник? Никога ли не сте возила приятели или колеги?

— Аз знам какво говоря — присви устни Параскевич, — и мога някак си да различа случайния шофьор от любовника. Случайния шофьор не го галят по тила и по бузата.

„Е, да допуснем, че за тила и за бузата ти би могла да си го съчиниш и в момента, тъй като си осъзнала, че си прекалила с обвиненията срещу снаха си. А що се отнася до колата, това вероятно е истина. Тази версия трябва да бъде проверена“ — отбеляза си Настя.

— Спомнете си, ако обичате, кога се случи това.

— През лятото. Датата, разбира се, не помня. Може би към края на юни или началото на юли.

— Опишете ми колата — марка, цвят. Може би сте видяла и номера й.

— Номера не видях. Вече се беше смрачило. Някаква тъмна волга.

— Че как така, Галина Ивановна, казвате, че се било смрачило, не сте видяла нито номера на колата, нито цвета й, а Светлана сте я видяла и дори сте видяла как гали мъжа по тила и бузата. Такива неща не се случват.

— Напротив, случват се! — разсърди се Параскевич. — Светлана я видях на улицата, купуваше цигари от павилиона. Бях много изненадана, защото и двамата с Льонечка не пушеха, понечих да й се обадя, а тя взе цигарите и тръгна към колата. Забелязах, че това не е автомобилът на Льонечка, и се отказах. Наведох се да погледна кой е зад кормилото и видях…

„Нищо не си видяла — ядно си рече Настя. — Съчиняваш си в движение, за да натопиш Светлана. Е, купила е цигари, качила се е във волгата и по-нататък какво? Между другото, твоят Льонечка е пропушил още в девети клас, а през последните три години е издухвал по кутия и половина на ден. Просто ти си му правила истерични сцени и си го заклевала във всички светни да не се поддава на вредния навик, а за него е било по-лесно да скрива, че пуши, отколкото да слуша воплите ти. Може би той и за Светлана също се оженил не от страстна любов, а единствено да се махне от къщи и да не живее с теб.“

— Кажете ми, Галина Ивановна, според вас, Светлана умна ли е?

— Ами! — махна пренебрежително с ръка Параскевич. — Откъде ще се вземе у нея ум? Струва ми се, че през целия си живот не е прочела две книжки и половина.

— Не ви питам за образоваността й, а за ума, интелекта. За умението й да мисли логично, да обобщава, да анализира, да формулира изводи, да изразява свързано мислите си.

— Нали вече ви казах, че тя беше една бездарна журналистка.

На Галина Ивановна никак не й се щеше да види разликата между интелекта, образоваността и професионалната пригодност. Щом като е бездарна журналистка, значи е кръгла глупачка. Интересно, какво ли би казала, ако тази бездарна журналистка излезе невероятно талантлив биолог?

— Значи като човек тя не е умна? — не без задни мисли уточни Настя.

— Абсолютно — горещо потвърди майката на писателя.

— А вашият син никога ли не е изразявал разочарованието си по този повод? Та нали, като творческа, чувствителна, художествена натура, той не е могъл да не забележи, че жена му не е достатъчно умна и образована.

Олшански се върна в кабинета и седна зад бюрото си, без да прекъсва беседата им. Обаче Галина Ивановна изведнъж някак си се стегна, сякаш бе почувствала наблизо враг, на когото трябваше да даде отпор.

— Моят син се увличаше по нея като жена, тъй като Светлана не притежава никакви други достойнства — сухо отвърна тя. — Обясних ви вече, че Льонечка беше чисто и порядъчно момче, той никога не си позволяваше да встъпва в интимни отношения с момичета, затова, когато Светлана започна да действа, беше покорен моментално. Льоня беше нормален млад мъж, трябва да разберете това…

— Добре — намеси се Олшански, — да оставим тази тема. Нека се върнем на вашия син, Галина Ивановна. Кажете ми, моля, чела ли сте неговите произведения?

— Разбира се — гордо отвърна Параскевич. — Аз ги четях преди всички. Льонечка винаги ми предоставяше ръкописите си, преди да ги занесе в издателството.

— В критическите статии за книгите на вашия син нееднократно е отбелязвано, че Леонид Параскевич е тънък познавач на женската психология, на женската душевност. Съгласна ли сте с това твърдение?

— Безусловно! — твърдо заяви тя.

— Тогава разкажете ни, ако обичате, откъде е натрупал всичките тези знания, които са му помогнали да стане автор на любовни романи за жени. Той е мъж. Ако се вярва на вашите думи, опитът му на общуване с жени е минимален. Откъде знае всичко това? Кога и при какви обстоятелства се е научил да разбира толкова добре жените?

Галина Ивановна попадна в предварително подготвения й капан. След всичкото това, което бе наговорила, тя не можеше вече да се осланя нито на Светлана, нито на познатите момичета и жени, които у Льонечка винаги са били многобройни, защото той е бил красив младеж и се е ползвал с успех сред тях. Този номер вече не вършеше работа и на Галина Ивановна с мъка на сърцето й се наложи да назове жени, които били хлътнали по Леонид и дори като че ли успели да привлекат вниманието му. Във всеки случай, когато идвал на гости на майка си без съпругата си, той няколко пъти им се бил обаждал по телефона.

Настя беше напълно удовлетворена от резултатите на разпита и тъкмо се готвеше да си тръгва и да остави Олшански насаме с Галина Ивановна, когато вниманието й бе привлечено от фразата:

— Льонечка няма да ми прости, че издадох една съкровена негова тайна. Той сурово ще ме накаже за това.

— Извинете, не ви разбрах.

Настя се върна до стола си и отново се настани срещу Параскевич.

— Да не би да ползвате услугите на медиуми?

— Не. Откъде ви хрумна?

— От вашите думи може да се направи изводът, че вие влизате в контакт с покойния си син. Просто исках да уточня това.

— Не, не, няма такова нещо — размаха ръце Галина Ивановна. — Аз не вярвам в задгробния живот и в други подобни неща. А що се отнася до това, че Льонечка няма да ми прости, просто е образно казано. Изплъзна ми се от устата.

Но за Настя не остана незабелязан фактът, че Галина Ивановна Параскевич пребеля като платно. И това съвсем не й се хареса.

Светлана Параскевич паркира старичкото си жигули пред издателството и влезе във входа с тлъста папка в ръце. Сега вече сама щеше да води всички преговори с издателите. На Льоня никога не му бе достигала твърдост на характера да ги прати по дяволите с техните хленчения, жалби за финансови трудности и със сълзливите им молби да им предостави срещу смехотворен хонорар своя пореден роман, от който издателството ще лапне не по-малко от осемдесет хиляди. Долара, разбира се. Льоня беше добър, мекушав и не можеше да им отказва. Така че сега тя сама трябваше да го направи като негова съпруга, по-точно — като вдовица.

— Света! — изненада се много директорът на издателството, като я видя. — Какво те води насам? Нима не се издължихме за последната книга? Струва ми се, че си уредихме всички сметки.

— Да — кимна Светлана. — За тази книга сме квит. Но има нова. Льоня я завърши през същия ден, в който го убиха. Мога да я предложа на вашето издателство. Ако я искаш, разбира се.

— Боже мой! — извиси глас директорът. — И още питаш! Разбира се, че я искам. Ще бъдем щастливи да издадем още един роман на великия Параскевич. Ти само си представи — роман, чиято последна дума е написана три часа преди трагичната му гибел. Ще бъде разграбен за часове. Хиляда долара устройват ли те? За предишната книга платихме на Леонид деветстотин, но тъй като тази все пак е последна — хиляда. Става ли?

Светлана стана и взе от бюрото му папката с ръкописа.

— Ти не си разбрал нищо, Павлик — ласкаво рече тя. — А след като не си разбрал нищо, с теб няма за какво да разговаряме. Довиждане.

Тъкмо направи първата си крачка към вратата, когато Павел скокна иззад бюрото си и й препречи пътя.

— Почакай, Светлана, къде си се разбързала толкова? Ние с Льоня сме стари познати, можем да се разберем по приятелски… Колко искаш? Хиляда и двеста? Хиляда и триста?

— Искам двадесет и пет хиляди долара, Паша. И при никакви условия няма да се пазаря с теб. Или вземаш тази книга за двадесет и пет хиляди, или аз отнасям ръкописа в друго издателство. И да не си посмял да ме баламосваш колко си беден. При тираж сто и петдесет хиляди екземпляра себестойността на една книга не надвишава осемстотин рубли, защото вие сте намерили някъде в Клинци евтина типография. На търговците на едро продавате по две хиляди парчето и по такъв начин от всяка книжка печелите по хиляда и двеста рубли. При тираж сто и петдесет хиляди това прави сто и осемдесет милиона. А доколкото ми е известно, вие не контактувате с търговци на едро, издателството има разпространителска мрежа, която си поделя с четири други издателства. И продавате всяка книжка на цена от пет до седем хиляди рубли. Тъй като не бях добра по смятане в училище, повтарям, че няма да се пазаря с теб. Или двадесет и пет, или си отивам!

— Добре де, добре. Не се горещи.

Павел с успокояващ жест я хвана под ръка и я поведе към креслото.

— Нали разбираш, сумата е толкова голяма, че аз не мога да реша въпроса за две минути, без да се посъветвам с някои хора. Остави ми ръкописа, редакторът ще го прегледа и ако го одобрим и приемем, ще се върнем на въпроса за хонорара. Защо да си губим времето за празни приказки, докато още не е известно дали въобще ще издаваме книгата. Ами ако случайно тя е лошо написана и не става за нищо? Да купуваме на тъмно, така ли?

Устните на Светлана се присвиха в саркастична усмивка, тесните й очи също се присвиха и станаха още по-малки.

— Паша, Паша — укорително поклати глава тя, — нищо не научаваш от живота. Край, приятелю, разговорът е приключен. Ръкописите на Параскевич не се нуждаят от одобрение и редакция, това го знае цяла издателска Москва. Ръкописите на моя съпруг се приемат без никакви уговорки и веднага отиват за набор, а точно след два месеца излизат на бял свят. Може би не знаеш, че неговите книги стоят на рафтовете не повече от две седмици, а след това и със свещ да ги търсиш, пак няма да ги намериш. Може би не ти е известно, че всяка негова книжка се разграбва мигновено? И още нещо, Пашенка. Може би лошите момчета, които работят в твоето издателство, са скрили от теб, че правят допълнителни, нерегистрирани тиражи на Льоневите романи? В редакторското каре е отразен тираж от сто и петдесет хиляди, а на практика са отпечатани триста хиляди екземпляра. Вие декларирате пред данъчните органи сто и петдесет хиляди, а печалбата от останалите сто и петдесет прибирате в джобовете си. Господи, Паша, колко са ти кръгли очичките! Какво, да не би да не си знаел това? Изпусни си въздуха от корема да не се пръснеш като жаба. Заедно с другите четири издателства вие сте смукали кръв от Льоня цели пет години, възползвали сте се от това, че той не е можел да ви откаже, престрували сте се на негови приятели, а на приятелите е прието да не се отказва, когато изпаднат в беда. Сега край, приятелче, кранчето ви се затвори. Льоня беше съвсем млад, безумно талантлив и вие сте си мислели, че той много години още ще ви радва с приказни печалби. Та нали беше толкова продуктивен. Затова купувахте изключителните права на произведенията му само за шест месеца напред от деня на предаването на ръкописа. Мислели сте си, за какво ви е да го правите за по-дълъг срок, щом като той след половин година ще напише нещо ново. Така че по-добре е да бъде издадена нова книга, вместо да се преиздава стара, още повече че тиражът й е прекалено надут за покупателните възможности на женското население в Русия. А към днешния ден всички ваши изключителни права за книгите му изтичат. Остават само правата за последната му книга, която излезе от печат преди месец, но и те ще изтекат след три месеца. А вие нямате никаква сметка да я преиздавате, тъй като и без друго тиражите ви са огромни. Просто е безсмислено да го правите. Край на далаверата, тарикати такива. Обещавам ви, че вече няма да си докарвате никаква евтина печалба от Льоня. Излязоха му двадесет и шест книги, в ръцете ми е двадесет и седмата — най-скъпата, защото е завършена, както ти справедливо отбеляза, точно три часа преди трагичната му гибел. И не си въобразявай, тлъсто котараче, че ще ти оставя папката. Вземам я със себе си и чакам решението ви до вечерта. Ако до довечера не ми позвъниш и не ми кажеш, че си готов да заплатиш за ръкописа толкова, колкото ти казах, утре ще го предложа на Игор, после на Нугзар, после на Льовушка, после на Анна. Вие сте петте паяка, оплели цяла Москва, а може би — и цяла Русия. Някой непременно ще купи ръкописа и ще стане още по-богат. А останалите ще останат с пръст в устата.

Светлана рязко се обърна и излезе от директорския кабинет на издателство „Паун“, без да се сбогува.

Павел известно време седя неподвижно, сякаш се вслушваше в някакви вътрешни гласове, след това натисна бутона на интеркома и извика при себе си търговския директор.

Наталия Досюкова тъкмо отваряше входната врата, когато телефонът иззвъня. Не позна веднага Поташов, може би поради това, че не бе очаквала да я потърси толкова скоро. Та нали се бе върнала в Москва едва днес.

— Видяхте ли се с мъжа си? — попита я настоятелно той.

— Да, Николай Григориевич. Само че ми дадоха краткосрочно свиждане.

— Е, това си е в реда на нещата. За тридневно още не е натрупал стаж в затвора — пошегува се Поташов. — Узнахте ли нещо важно за делото?

— За съжаление, не. Само твърди, че не е виновен, че не е извършвал убийство и че ще се бори докрай.

— Всичко това е чудесно — недоволно промърмори правозащитникът, — но за да се бори, не са нужни думи и емоции, а факти и доказателства. Съпругът ви се обърна към мен и аз се заех да му помогна да бъде оправдан, но самият той също е длъжен да предприеме нещо. Всичките свидетелски показания са против него, съпругът ви пък от своя страна твърди, че свидетелите са подкупени и дават само лъжливи показания. Готов съм да се захвана и да разчепкам нещата, но той трябва да ми обясни кой и защо би могъл да се опита да го вкара в затвора за толкова години. Та нали ако свидетелите са подкупени, ако самият потърпевш е убеден в това, значи съществува някаква много могъща сила, която е имала интерес да осъди невинен човек. И кой друг, освен вашия мъж, би могъл да познава враговете му?

— Разбирам всичко, Николай Григориевич, но какво бих могла да направя? Той не ми каза нищо. Само твърди, че не е виновен. Николай Григориевич…

— Да? Какво искахте да ми кажете?

— Ами ако наистина е извършил убийство? Знаете ли, аз много го обичам… Не знам… Бях взела конска доза сънотворно и съм спала като пребита. Разбира се, на всички казвах, че Женя е нощувал вкъщи, но с ръка на сърцето… И с топ да ми бяха гърмели до ухото, не бих се събудила.

— Наташенка, вие ме огорчавате. Що за настроение имате? Разбира се, че вашият съпруг е невинен. Защо би се обърнал към мен, ако е извършил убийство? Ако той наистина е престъпник, би знаел, че няма шансове за оправдаване и не би ми писал.

— Вие не познавате Женя, Николай Григориевич. Той мисли много по-различно от вас. Винаги е уверен, че може да излъже, когото си пожелае. Женя е силен, властен и твърд. Особен е, разбирате ли? И не ми дава покой мисълта, че той всички нас ни води за носа.

— Добре, Наташенка. Да оставим тази тема. В края на краищата, мой дълг е да се притека на помощ на човека, който се нуждае от това. Имате, ли достатъчно пари, за да наемете свестен частен детектив?

— Да, разбира се. Женя ми разреши да харча за неговото освобождаване толкова, колкото е необходимо.

— Отлично. Ще поговоря със своите познати в милиционерските кръгове и ще помоля да ме насочат към добър специалист. Как изглежда мъжът ви? Как се чувства?

— Прекрасно — усмихна се вяло Наталия. — Изглежда така, сякаш току-що е излязъл от кабинета си.

— Това е добре. Значи е готов да се бори. Не е паднал духом. Може да се завиди на самообладанието му. И на вашето, Наташенка. Дръжте се, ще направим всичко възможно, за да го измъкнем оттам.

Разговорът с правозащитника я разстрои. Впрочем през последната година малко неща можеха да я зарадват и да повишат настроението й. Едно от тях бе чернокожият Джералд… В леглото с него тя бе успяла да забрави, че мъжът й излежава присъда за убийство. И даже за това какъв грях взема върху себе си.

Не, повече така не можеше да продължава. Трябваше да се стегне и да стъпи здраво на краката си. Разполагаше с документи, съгласно които имаше право да се разпорежда с цялото имущество на Евгений. Той сам бе й предложил да ги разпише, защото щяха да са необходими много пари за адвокатите и частните детективи. Женя дори й бе казал, ако се наложи, и подкупи да дава, само и само да го измъкне от колонията.

И така, с какво разполагаше? Огромен четиристаен апартамент в центъра, на който неотдавна бе направен европейски ремонт, скъпи и с вкус подбрани мебели. Къща извън града — тухла, два етажа, сауна, басейн, гараж за четири коли, разчетен за посрещане на гости. Два автомобила — сребристо волво, сааб в цвят тъмно бордо. Сметки в руски и европейски банки.

„Господи, и такъв човек лежи в затвора!“

Направо бе абсурдно. Наталия и до ден-днешен не можеше да повярва, че всичко това се бе случило.

Съблече се и влезе в банята. След като завъртя крана на душа, застана пред огромното, заемащо цялата стена огледало, и започна внимателно да разглежда тялото си. Тук-там й бяха излезли синини от железните пръсти на Джералд. Припомни си големите му черни очи, които сякаш я изгаряха цялата, и потръпна. Никога не й бяха допадали ласкавите и нежни мъже, възбуждаше се от натиска, от мощта, от демонстрацията на сила и превъзходство, обичаше да я притискат, да я въртят, да я мачкат, да й причиняват болка. Женя не беше такъв, него по принцип не го биваше много в леглото, затова пък Джералд беше точно това, което й трябваше.

Обърна се да разгледа в огледалото гърба и дупето си, порадва се на това, че изящната извивка от тънката талия към пищните бедра е все така красива, и изведнъж почувства остър пристъп на отвращение към самата себе си и към своя случаен сексуален партньор. Бързо влезе във ваната, дръпна фината ярка завеска и застана под душа.

Женя беше там, в зоната, на студа, в обща барака, в която са натъпкани сто души. Той ядеше отвратителни буламачи, виждаше около себе си само тъпи и безразлични физиономии, двадесет и четири часа в денонощието се намираше сред убийци, бандити, изнасилвани и прочие идиоти, в чиито глави няма нищо друго, освен говна. Женя, гордият и независимият, който с едно помръдване на пръста, с едно драсване на писалката безжалостно се разправяше с тези, които му пакостяха, и щедро, без да се оглежда и без да се съобразява с нищо, помагаше на тези, които бяха изпаднали в беда. Сега самият той се нуждаеше от помощ, а жена му през това време се гърчеше в чуждата хотелската стая, притисната в обятията на чужд мъжкар от далечна чужда страна…

Горещата вода струеше по лицето й и се смесваше със солените сълзи. За пръв път от четири години боязливото възхищение, с което Наталия се отнасяше към Евгений Досюков, се смени от всепоглъщаща жал и състрадание. Ако преди два дена я бяха попитали дали обича съпруга си, щеше да й се наложи да излъже. Днес тази лъжа би била вече не толкова абсолютна.

Набелязаното за сряда мероприятие, което толкова безпокоеше Сергей Николаевич Берьозин, се състоеше в това, че няколко дни преди изборите в Държавната Дума лидерите на политическите партии и техните съпруги бяха поканени на прием, който бе организиран под формата на „прощален банкет“ от сегашната Дума, преди тя да предаде пълномощията си.

Но зад тази официална фасада в действителност се криеше нещо съвсем друго. Многобройните журналисти трябваше да разгледат политиците и техните съпруги отблизо, да завържат с тях „непротоколни“ разговори, да наблюдават кой какво яде и колко пие, кой как се облича, как се държи. Казано накратко — предизборна сгледа за медиите.

Днес беше сряда. Оставаха четвъртък и петък във всички вестници да се появят зли, ехидни и злъчни коментари по адрес на всеки присъствал на приема политик. В събота предизборната пропаганда вече щеше да бъде забранената в неделя бяха самите избори. Така че, който днес се издънеше, не му оставаше никакво време да поправя грешката си.

Сутринта Берьозин бе тръгнал на работа, оставяйки Ирина да чака шивачката, която трябваше да подготви новата й рокля. Вчерашният конфликт бе оставил в душата му някакво неприятно усещане, но когато вечерта се бе върнал вкъщи, с изненада бе установил, че Ирина не се сърди и не се цупи — във всеки случай, с нищо не му намекваше за скандалния тон, с който се бяха разделили.

Беше приятно изненадан и от факта, че от кухнята се носеше мирис на тесто, на ванилия и на още нещо, неуловимо познато, чието название не знаеше, но което му създаваше асоциации с детството.

— Серьожа! — бе извикала тя. — Идваш си тъкмо навреме. Вече всичко ми е готово.

Берьозин беше влязъл в кухнята и бе ахнал — върху масата имаше огромни подноси с пирожки и кифли, покрити с чисти кърпи на цветчета.

— Може мой! — бе се изумил той. — Какво е това, Ирочка? Ти ли си ги опекла?

— Ами, реших да се опитам — лъчезарно му се бе усмихнала Ирина. — Никога през живота си не съм пекла сама. Когато бях малка, гледах как го прави баба ми. Така че отворих готварската книга, купих продукти и започнах да правя съвсем точно това, което е написано в нея. Знаеш ли, Серьожа, оказва се, че готварските книги са нещо чудесно. Само не бива да се занимаваш със самодейност, та нали тези книги са писани от умни й опитни хора. Трябва всичко да се прави точно както е казано в тях и ще се получи. Събличай се, ще вечеряме.

Берьозин бе тръгнал към спалнята да си свали костюма и да нахлузи дънките и джемпъра си. Минавайки покрай столовата, той забеляза, че масата в гостната не беше сложена за вечеря. Странно. Нима Ирина възнамеряваше да го гощава в кухнята?

След като се преоблече и си изми ръцете, отново надникна в кухнята и с раздразнение установи, че тя действително слагаше приборите и съдовете на кухненската маса.

— Тук ли ще вечеряме? — попита я сдържано.

Ирина учудено вдигна очи към него.

— Че къде другаде?

— Ние обикновено… Аз… — обърка се Берьозин. — У нас винаги е било прието да се слага масата в гостната.

— Но защо? — недоумяваше Ирина.

— Ами не знам — нервно отвърна той. — Беше прието така и край. Дай да ти помогна да пренесеш приборите.

— Добре — сви рамене тя.

Без да си разменят нито думичка, двамата бързо наредиха масата в голямата стая. Берьозин сам извади от шкафа покривката, а от остъклените рафтове на секцията — високи красиви чаши.

— Ами вода? — намръщи се той, виждайки, че Ирина вече се кани да се настани на масата.

— Вода ли? — не го разбра тя. — Каква вода?

— Минерална вода или някакъв сок. Нищо такова ли нямаме?

— Има, ей сега ще донеса. Не знаех, че искаш.

— Запомни го — сухо рече Берьозин, — вода или сок непременно се слага на масата, без да се пита иска ли някой или не. Това е като хляба и солницата — трябва непременно да ги има. И включи, моля те, телевизора.

Ирина донесе вода, включи телевизора и седна на масата. Вечерята премина в гробно мълчание — Ирина бе забила поглед в чинията си, а Берьозин гледаше информационния блок. Когато дойде ред на чая с пирожките, той кимна одобрително.

— Браво, много е вкусно.

И повече не произнесе нито дума по повод на кулинарните й умения.

След вечерята Ирина отиде да измие съдовете, а когато се върна в гостната, по другия канал вече течеше ново информационно предаване, което Берьозин следеше с не по-малък интерес. Тя поседя няколко минути на дивана, разглеждайки книгите по полиците, след това безшумно се надигна и отиде в малката стая.

Тази вечер Берьозин не я видя повече.

Сутринта бе станала преди него и беше приготвила закуската. Берьозин с удовлетворение отбеляза, че днес тя бе старателно сресана и беше облечена, в дълга пола, като вчера, само че без да й се напомня и да й се правят забележки. Сергей Берьозин изпита странно неудобство заради снощи и направи опит да заглади нещата по време на закуската.

— Какво решихте с шивачката? — попита я.

— Ще донесе роклята към единадесет, за да има време, ако се наложи нещо да се преправя.

— Какво си поръча?

— Знаеш ли, беше ми трудно да реша веднага какво ми е нужно, затова вчера си поръчах само рокля за довечера и един комплект за вкъщи. Тези дни тя пак ще дойде и ще й поръчам всичко останало.

— Надявам се, че това, в което ще се появиш довечера, няма да бъде прекалено предизвикателно? — осведоми се Берьозин и веднага прехапа език.

Но беше късно. Ирина мигновено улови намека му.

— Искаш да кажеш, че една проститутка непременно трябва да има вулгарен вкус? — меко произнесе тя и Берьозин се изненада, че не изглеждаше ни най-малко сърдита.

— Извинявай, Ира, въобще не съм искал да те обидя — виновно й рече. — Прости ми. Аз съм глупак.

— Не, Серьожа, ти не си глупак. Ти просто си ядосан и нещастен. И не се безпокой за роклята ми, тя ще бъде скъпа и елегантна, но същевременно строга и семпла. Исках само да те попитам за бижутата…

— Всичко, което намериш в кутийките, е твое. Казах ти вече.

— Не, не е подходящо, разгледах го. За да се получи това, което ти желаеш, са нужни бисери. Само бисери. Никакви диаманти с изумруди не му подхождат.

— Така ли? — вдигна вежди Берьозин.

Значи тази малката си имаше свое собствено мнение. Много любопитно.

— Добре, ще ти донеса бисери. Бих искал да се надявам, че вкусът ти няма да те подведе.

В пет часа вечерта Берьозин влезе в апартамента си с лошо предчувствие. Сигурно ей сега щеше да стане ясно, че роклята, която Ирина си бе поръчала без негов надзор, ще бъде подходяща само за дискоклубове, а парите, които бе похарчил за бисерно колие — хвърлени на вятъра.

Ирина го посрещна в същата тази дълга плетена пола, с която бе била и сутринта.

— Ето ти ги твоите бисери — подаде й кутийката той. — Направи ми кафе и започвай да се приготвяш. Колата ще дойде да ни вземе в шест и петнадесет.

Ирина отвори кутийката още в антрето, с набито око огледа бижуто и кимна:

— Точно това ми трябваше.

Берьозин се усмихна вътрешно. „Какво разбираш ти от тези работи!“ Наистина, тя беше негова съпруга и въобще изглеждаше добро момиче, но нали, имаше зад гърба си толкова дълъг стаж на проститутка. „Виждате ли, били й нужни бисери, за да си изгради образ. Скоро ще си покаже.“

Той бавно пиеше кафето си в кухнята, като отново и отново мислено си прехвърляше отговорите на най-различни въпроси, които биха могли да му зададат тази вечер напористите журналисти. Социологическите допитвания показваха, че неговата партия се ползва с доверието на доста голяма част от населението и шансовете му да стане депутат не бяха лоши — намираше се в първата петица на партийната листа. За да влезе в Думата, неговата партия трябваше да получи повече от пет процента избирателски гласове, а предварителните разчети даваха надежди, че този процент ще бъде далеч по-висок. Но тазвечерното мероприятие бе в състояние за един миг да премести акцентите, ако лидерите на конкуриращите се партии не изберат правилното поведение и изгубят имиджа си пред електората. Трябваше да бъдат много внимателни и концентрирани, да следят за всяка своя думичка, стараейки се при всяка удала им се възможност Да извоюват, макар и миниатюрни, но толкова важни победи над политическите си противници…

— Готова съм.

Берьозин се обърна и онемя. Пред него стоеше оживяла картина от деветнадесети век — млада жена със сериозно, нежно лице, с прическа „охлюв“, вдигната високо на тила, в дълга бисерносива рокля, падаща свободно до пода и плътно обгръщаща раменете, гърдите и талията й. Да, тази малка проститутка се бе оказала права — не подхождаха никакви диаманти и изумруди. Само бисери. Изящно, строго, семпло. Ум да ти зайде!

Подчинявайки се на внезапен порив, Берьозин се приближи до Ирина, прегърна я и притисна главата й към гърдите си, вдишвайки уханието на скъп парфюм от косите й.

— Ирочка… — прошепна. — Ирочка. Красавице моя.

Тя внимателно се отдръпна и вдигна към него големите си очи, които в този миг му се сториха студени и напрегнати.

— Това ли искаше?

— Да, всичко трябва да бъде точно така.

На Берьозин му стана неловко. Той вече се укоряваше, че се бе поддал на порива си — толкова неуместен и сега, и въобще — и се опитваше да прикрие смущението си зад небрежен и уверен тон.

— Нали не си забравила как трябва да отговаряш на въпросите?

— Не, не съм. Аз не се меся в политическите занимания на мъжа си, моята работа е да пазя семейното огнище и да ти бъда здрав тил, а твоята първа жена не ме интересува. Готвя прекрасно, умея да посрещам гости, възнамерявам да ти народя не по-малко от три дечица, ако ми позволява здравето…

— Като отвори дума за това — прекъсна я Сергей Николаевич, — ако усетиш, че е уместно, можеш да кажеш, че когато е станала катастрофата, ти си била бременна и за съжаление твоето лечение след това не ти е позволило да запазиш бременността си. Но ти се надяваш, че в най-близка бъдеще ще бъдеш достатъчно здрава, за да можеш да раждаш. Гледай само да не прекалиш, това предизвиква съчувствие, но друго е главното. Твоята задача не е да предизвикваш съчувствие заради нещастието си, а да възбуждаш възхищение с твърдото си желание да изпълняваш своя майчински дълг. Разбра ли?

— Да. Ще се постарая, Серьожа. Но така или иначе, страхувам се много.

Той й подаде кожуха и едва сега забеляза, че е обута в леки тъмносиви обувчици.

— Няма ли да си обуеш нещо друго? — изненада се Берьозин. — Навън снегът е до коляно.

— Нима могат да се обуват ботуши с такава рокля?

— Надявам се, че там ще има стая, където ще можеш да се преобуеш и да се приведеш в ред.

— Ами, ако се окаже, че няма? Тогава ще изглеждам смешно и нелепо.

Ирина бе застанала с гръб към него и оглеждайки се в огледалото, увиваше на красиви дипли около шията си копринен шал. Изражението й беше съсредоточено и възсърдито. Приличаше му на малко момиченце, което се мръщи капризно. Отново го обзе необяснима нежност към тази жена. Обхвана раменете й и леко я притисна към себе си, стараейки се да не развали сложната й прическа.

— Ти винаги ли си толкова боязлива и предпазлива, за всичко да се тревожиш предварително? — попита я с насмешлива нотка в гласа.

— На твое място не бих задавала такива въпроси — хладно отвърна Ирина, — защото ти прекрасно знаеш отговорите им.

Хвърли го в огън, пусна я и започна да облича палтото си. Берьозин не признаваше никакви кожуси й шуби. Според него, натуралната кожа подхождаше само на жените, а изкуствената — на младежта. През зимата той носеше безумно скъпо тъмносиво палто със светъл шал от фина вълна и независимо от студа, никога не си слагаше каквато и да била шапка. Имаше рядко хубава коса — природен дар, който ревностно пазеше — гъста, права, обилно посребрена и перфектно подстригана. Прическата придаваше на Берьозин вид на сериозен, вдъхващ доверие човек, а още щом сложеше на главата си шапка, веднага заприличваше на райкомовски секретар от времето на застоя.

Когато слязоха долу, колата вече ги очакваше до входа, но трябваше да изминат най-малко десетина метра през снега. Берьозин се поколеба само за секунда. Решението, както впрочем и всички печеливши решения, които му хрумваха, узря изведнъж. Вдигна Ирина на ръце и я пренесе до автомобила. Шофьорът през това време излезе от купето и предвидливо отвори задната врата.

— Благодаря ти, скъпи — нежно рече тя, но и достатъчно високо, за да бъде чута от него.

Берьозин се настани до Ирина и й прошепна:

— Идеята беше добра, нали?

— Образът ти се извайва направо в движение — усмихна се в отговор тя.

Сергей Николаевич се наведе и приближи устни до самото й ухо.

— Между другото, шофьорът се казва Володя. Преди половин година той те кара до летището да посрещнеш леля си от Красноярск. Времето беше неподходящо за полети, самолетът закъсня четири часа и всичките тези четири часа ти проседя в колата и му досаждаше с капризите си. Ту ти беше горещо, ту студено, ту искаше да пиеш, ту да ядеш, ту да пушиш.

— Дори да пуша? — повдигна вежди Ирина.

— Ами понякога изявяваше такова желание, макар и рядко. Въобще успя да изтормозиш бедното момче.

— И повече с никой друг ли не съм се срещала?

— Доколкото ми е известно, не.

— Володя — високо рече тя.

— Да, Ирина Андреевна?

— Още ли ми се сърдите? Не си струва, гълъбче, знам, че от време на време съм ужасно досадна, но после се разкайвам и се укорявам. Ако съм ви обидила тогава, моля да ме извините.

— Няма нищо, Ирина Андреевна, всичко е наред.

Берьозин потърси ръката й и леко я стисна в знак на одобрение. Ирина не реагира, но и не я отдръпна. Така, държейки ръцете си, те пристигнаха до зданието, в което трябваше да се състои приемът. Тук разстоянието до входа беше около двадесетина метра и репортерите възторжено защракаха с фотокамерите си, виждайки как известният партиен лидер носи на ръце своята жена красавица.

През първия половин час всичко беше спокойно. Политиците, под ръка със своите съпруги, се разхождаха из огромната зала, където беше подредена шведска маса, а журналистите не закачаха никого и засега само се оглеждаха, набелязвайки си най-интересните и перспективни жертви.

По едно време Сергей Николаевич завърза разговор с популярен киноактьор, който фигурираше в списъка на партия, много близка по своята политическа платформа до тази на Берьозин, а Ирина внимателно бе докосната за лакътя от журналист, известен със своята зъбатост и недоброжелателност.

— Кажете ми, Ирина Андреевна, трудно ли е да си съпруга на политик?

— Трудно е да си съпруга — много сериозно му отвърна тя. — Дали на политик или на цирков артист — няма значение.

— Много интересно изявление — оживи се журналистът. — Моля ви, няколко думи за това — защо е трудно да си съпруга на Берьозин.

— Моят мъж не е предсказуема личност и макар че го познавам от доста отдавна, той, така или иначе, си остава за мен не докрай прочетена книга. Много ми се иска да му се харесвам, но невинаги успявам да усетя точно какво му се харесва и какво — не. Затова се намирам в непрекъснато напрежение.

— Искате да кажете, че съпругът ви често и лесно променя вкусовете и пристрастията си?

— Нищо подобно. Точно обратното — той е изключително постоянен и във вкусовете си, и в своите убеждения. Просто не съм го опознала докрай.

— От колко години сте женени?

— От шест. През февруари ще празнуваме седмата годишнина от нашия брак.

— И тези седем години не са ви били достатъчни, за да изучите вкусовете на съпруга си?

— Съгласете се, че човек, който може напълно да бъде опознат за седем години, е просто примитивно същество — усмихнато парира Ирина. — Човешката личност е толкова многостранна и дълбока в своята индивидуалност, че за опознаването й понякога не достига цял един живот. Колкото е по-сложен човекът, толкова е по-богата неговата натура, толкова и повече време се изисква, за да бъде изучен.

— Имате ли деца?

— Засега не, но непременно ще имаме…

Ирина и журналистът бяха застанали доста близо до Берьозин, който продължаваше да беседва с киноактьора, но с крайчеца на ухото си се вслушваше, в разговора, воден от жена му. Остана много доволен от нейните отговори. Отначало тя бе изтърсила явна глупост, от която избирателите биха могли да си направят извод за непредсказуемостта и непрогнозируемостта му. Разбира се, че биха могли при по-ловко насочване на нещата в тази посока. А на драскача чак му бяха потекли лигите и сигурно вече си представяше как ще напише с едър шрифт: „ЛИДЕРЪТ НА ЕДНА ОТ ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПАРТИИ Е ТОЛКОВА НЕПРЕДСКАЗУЕМ И ТОЛКОВА БЪРЗО ПРОМЕНЯ УБЕЖДЕНИЯТА И ПРИСТРАСТИЯТА СИ, ЧЕ ДОРИ И ЖЕНА МУ НИКОГА НЕ ЗНАЕ КАКВО ДА МУ СГОТВИ ЗА ОБЯД!“

Берьозин се извини на актьора, отведе Ирина встрани и тихо й рече:

— Умница си, Ирочка, блестящо се справи с журналиста. При теб всичко се получава отлично, затова от нищо не се бой.

След като й целуна ръка и с периферното си зрение забеляза, че ги снимат в този момент, Сергей Николаевич Берьозин отново остави жена си сама и отиде да се ръкува с един, познат бизнесмен.

Ирина се огледа наоколо и случайно срещна очите на едра, тромава жена с боядисани коси и небрежен грим. Улавяйки погледа й, жената веднага се втурна към нея.

— Ирина Андреевна Берьозина, нали не греша? — попита тя с нисък и звучен контраалт, който никак не се вържеше с външността й.

— Не, не грешите…

Ирина се сви вътрешно. Досети се, че това е самата Олеся Мелниченко — журналистката, за която Сергей специално я бе предупреждавал.

Мелниченко преди година бе вземала интервю от първата му жена и Ирина не очакваше нищо добро от един евентуален разговор с нея.

— Фамилията ми е Мелниченко. Работя в…

Тя назова известно женско списание, излизащо в огромни тиражи.

— Нали няма да ми откажете да дадете интервю за нашето списание?

„Ще откажа! — искаше й се да изкрещи на Ирина. — Омитай се оттук заедно със списанието си! Не искам да разговарям с теб! Аз не знам как да разговарям с теб!“

— С удоволствие — изрече гласно и топло се усмихна. — Приятно ми е, че моят съпруг е събудил интереса на толкова популярно списание.

— Жените са нашата аудитория — заяви Мелниченко, — а според данните от анкетата, която проведохме с читателките си, вашият съпруг попада сред тримата най-привлекателни мъже политици. Затова на читателките ни ще им бъде интересно да прочетат каква е съпругата на Берьозин. И така…

Първите няколко въпроса бяха напълно безобидни и Ирина им отговори с лекота и почти без да се замисля. Нататък обаче тръгна по-лошо.

— Как смятате, Ирина, съпругът ви обича ли ви?

— Твърди, че ме обича, а аз нямам основания да не му вярвам — предпазливо отвърна тя.

— Какво имате предвид, като казвате „нямам основания“?

— Имам пред вид, че съпругът ми никога за нищо не ме е лъгал. В такъв случай, какво право имам да се съмнявам в тези негови думи?

— Според вас, как би отговорила на този въпрос първата жена на Сергей Николаевич?

— За да се предполага нещо, трябва да се познава истинският характер на дадения човек. За съжаление, не познавам първата му жена, затова ми е трудно да ви отговоря.

— А бихте ли искала да се запознаете?

— Никога не съм мислила по този въпрос. Разбира се, би ми било не само интересно, но и полезно да опозная жената, която е обичал съпругът ми и с която е прекарал заедно над десет години от живота си. Това би ми позволило да разбера по-добре характера на Сергей.

— И не бихте изпитала смущение от срещата с жена, чието семейно щастие сте разрушила, отнемайки съпруга й?

— Не сте права — рязко отвърна Ирина, осъзнавайки, че няма накъде да отстъпва и че това, от което се бе страхувала най-много, вече се бе случило. — Не сте права никак. Първо, бракът на Сергей с първата му жена е започнал да се разпада далеч преди да се запозная с него. Второ, Сергей, както впрочем и всеки друг мъж, не е безсловесно животно, което може без никакви усилия да бъде хванато за юздата и да бъде изведено от обора. Аз въобще не разбирам откъде се е взел този чудовищен глагол „да отнема“. Да отнема съпруг, да отнема съпруга. Те да не би да са котки, магарета? Как можеш да „отнемеш“ човек, ако той не го желае? Уверявам ви, че по тази земя има хиляди и милиони жени, които с години не могат да разведат своите женени партньори. И не ги развеждат. А има и такива, които разтрогват бракове. И при всеки отделен случай решението вземат мъжете, а не техните любовници.

— А каква роля предоставяте на жената? Покорно и безропотно подчинение?

На това място Ирина си отдъхна. Вече беше взела сложния завой, а сега разговорът вече тръгваше по този коловоз, за който беше подготвена.