Чужда маска

Четвърта глава

Ревността като версия за убийството на Леонид Параскевич се струваше доста перспективна на Настя Каменская. Налагаше й се да избира между две версии — бизнес и любов, но едва ли някому бе нужно да убива Параскевич от подбуди, свързани с пари. Единственият бизнес, с който той се занимаваше, беше литературното творчество, издателите се облажаваха от него и да се убива кокошката, снасяща златни яйца, беше глупаво и безсмислено. А въпреки че майката на убития с пяна на устата твърдеше, че Льонечка бил чист и във всяко едно отношение бил примерно момче, Настя беше уверена, че в действителност той е бил женкар. Съдейки по неговите книги, доста добре се бе оправял с жените.

И така, трябваше да се срещне със съпругата на Параскевич, Светлана, и с онези две жени, чиито имена с мъка на сърцето й бе назовала Галина Ивановна. Остави си Светлана за „десерт“ и реши да започне с дамите, по които в различно време се бе увличал Леонид.

Едната от тях, Олга Рюхина, се оказа съвсем безинтересна от гледна точка на по-нататъшна разработка — млада особа, която по време на романтичната си връзка с модния писател е била едва осемнадесетгодишна. Приятелката на Олга работела като коректор в едно от издателствата, печатащи романите на Параскевич, и срещу честна дума, че тайната ще бъде запазена, съобщила на своята изнемогваща от моминска влюбеност приятелка адреса и телефона на писателя.

— Знаете ли, тогава имах чувството, че умирам — смееше се Рюхина — цветуща млада жена, неотдавна родила в законен брак прелестно бебе. — Заспивах с негова книга под възглавницата, любувах се на снимките му, имаше ги на всяка книжка. Преди момичетата се влюбваха в актьори и поети, а сега времената се промениха, сега се влюбват в писателите.

— Как реагира Леонид Владимирович на първото ви обаждане по телефона?

— О, той беше истински джентълмен. Беше трогнат от вниманието ми, каза, че му било много приятно и така нататък. Попита ме кои негови книги съм прочела и какво най-много ми е харесало в тях. След това ми се извини, че не разполагал с време, записа ми телефонния номер и ме попита кога може да ми позвъни и да си поговорим по-подробно. Аз направо се побърках от щастие.

— И какво стана по-нататък?

— Позвъни ми след два или три дена, беше му удобно да разговаря, за никъде не бързаше и много обстойно ме разпитва буквално за всяка книга: какво ми харесва, какво не ми харесва, на кое място съм се досетила как ще свърши историята, допаднал ли ми е финалът или ми се ще да е друг. С една дума, разговаряше с мен като с възрастен човек, повярвайте ми. А от моя страна — пълен възторг!

— Срещала ли сте се лично с него или само по телефона сте контактувала?

— Срещах се, разбира се.

— Колко често?

— Какво ти често — отново се разсмя Олга. — Всичко на всичко, четири пъти. Първия път ми подари цветя и два часа се разхождахме в парка. Втория дойде с мен на Ленинские гори, но вече без цветя. Непрекъснато разговаряхме за неговите книги. Третия и четвъртия път ме води в апартамента си, жена му някъде беше отпътувала, струва ми се — в командировка. Половин час секс и пак три часа разговори. Стана ми ясно, че той съвсем не се интересува от мен, интересуваха го само книгите му. Използваше ме в качеството на консултант. Бях млада и глупава, но не чак в такава степен, че да не загрея. И му го казах. Не се измъчвай, Льоня, викам му, ако ти се иска да разговаряш с мен за книгите си, по-добре е да го правим по телефона. Ти непрекъснато дебнеш кога ще я няма жена ти, нервничиш, аз пък се страхувам — с една дума, пълна загуба на нерви и никакво удоволствие. Само да го бяхте видяла как се зарадва! Като дете, на което казват, че в училището има карантина и може да си остане вкъщи и да си играе на воля.

— И как се развиха отношенията ви след това?

— Ами в общи линии — никак. Невинаги му беше удобно да ми се обажда от къщи, затова ми звънеше, когато гостуваше на майка си. Да знаете само как я мразеше!

— Какво казахте? — застана нащрек Настя.

— Казах, че не понасяше майка си, Галина Ивановна.

— Откъде знаете? Леонид ли ви призна?

— Не, кой ще си признае така направо подобно нещо. Но се забелязваше. Той не се стесняваше от мен, защото не му бях напълно чужда, пък и бяхме се договорили да не се срещаме повече. Така че не му беше толкова срамно.

— Дайте един пример, ако обичате.

— Ами… — Рюхина се замисли. — Ето например, звъни ми от автомат и казва: „Оля, аз сега отивам в издателството, след два часа свършвам и хуквам към онази кикимора. Така че между шест и седем очаквай да ти позвъня“. Или ето ви друг пример. Пристига той у родителите си, звъни ми, разговаряме ние с него и изведнъж ми казва: „Почакай за минутка, ако обичаш“. И започва да си приказва с майка си. Да, мамче, не, мамче, какво говориш, мамче, разбира се, мамче. После отново се обръща към мен: „Знаеш ли, Оленка, за тази кучка най-големият успех в живота й е, че аз от самото начало започнах да й показвам ръкописите си. Нещо ме гложди да вкарам в книгата персонаж, който е нейно точно копие, и най-сетне в прав текст да кажа всичко, което мисля за нея. Ако й сложа псевдоним, тя никога не би се досетила, че съм я обрисувал, а би прочела историята така, сякаш се отнася за някоя непозната жена. А тъй може би все ще разбере нещичко. Тя цял живот ме тормози, а е абсолютно убедена, че прави всичко за мое добро. Да не си мислиш, че сега ме прекъсна заради нещо много спешно, което не може да бъде обсъдено и по-късно? Нищо подобно. Пита ме за някаква си глупост. За нея е важен самият факт, че е привлякла вниманието ми — независимо с кого разговарям, оставям всичко настрана и се концентрирам върху нея, защото тя е най-важният човек в живота ми. Начесала си е самолюбието, напила се е с кръв като вампир и доволна отива да си ближе козината. Господи, Оля, ако можех, бих я убил!“

— Кажете ми, Оля, колко време трая вашият телефонен роман?

— Струва ми се, че около шест-седем месеца.

— По чия инициатива прекратихте контактите си?

— По моя. Срещнах мъжа, за когото съм омъжена сега, и се пренесох при него. Сама разбирате, че стана прекалено сложно да водим дълги телефонни разговори. С моя съпруг бяхме съученици, така че и вечерите си прекарвахме заедно вкъщи.

— Кога се случи това?

— Ами… Игорка е на година и три месеца, можете да пресметнете. Вероятно преди две години и половина.

— А съпругът ви не би ли могъл да научи за отношенията ви с Параскевич?

— Че от кого? — искрено се учуди Олга. — Аз не съм му казвала нищо, с Льоня не се познава, а друг никой не знаеше.

— Грешите, знаела е и Галина Ивановна.

— Господи, тя пък от какъв зор ще разказва това на мъжа ми? Още повече че не е толкова лесно да ме намери. Смених си фамилията, а и два пъти се местихме след сватбата. Познавам добре мъжа си, той непременно би ме попитал за подробности, ако узнае нещо. Не умее да си мълчи, когато си има нещо на душата. Характерът му е такъв, че всичко си казва — направо му се изплисква отвътре всякаква информация. И пет минути не може да изтрае. Въобще, всичко това беше отдавна, кой ще ти се занимава с него…

Настя не можеше да не се съгласи с доводите на Олга Рюхина. А що се отнасяше до Галина Ивановна, то новата фамилия на Олга тя действително не знаеше, така че беше малко вероятно да се е свързала с мъжа й. Пък и защо? Да напакости на сина си? Едва ли.

Срещата с втората от жените, които бе назовала Галина Ивановна, накара Настя да се замисли здравата. Людмила Исиченко се оказа много странна особа. Посрещна Настя в жълто. Жълти бяха тесният, прилепнал към бедрата й панталон, късото яке с многобройни ципове, дългият шал от шифон и дори шнолата в косата й. Цветът беше наситен, напомнящ за пухкавата жълтевина на пиленца и абсолютно не подхождаше на Людмила. От обилието на жълто смуглото й лице с ранни бръчки изглеждаше още по-смугло и някак старо.

И поведението й беше също толкова ексцентрично. След като покани Настя в апартамента си, тя веднага запали свещ, първа влезе в гостната и очерта във въздуха пред себе си голям кръст.

— Ако сте дошла при мен с лоши намерения, кръстът ще ме защити — поясни Исиченко, забелязвайки изуменото изражение на своята гостенка.

Настя я бодна недобро предчувствие. Първо, Галина Ивановна неволно се бе изтървала пред нея, че Льоня нямало да й прости, а сега и тази Исиченко демонстрираше пристрастие към някакви мистични учения и ритуали.

Разговорът вървеше трудно. За разлика от Олга Рюхина, Людмила Исиченко беше тежък събеседник. Тя не отказа да говори за Параскевич, но непрекъснато се объркваше и се отвличаше по всевъзможни странични теми.

— Кажете ми, колко време продължи познанството ви с Леонид? — питаше я Настя.

— Аз и сега го познавам — следваше отговорът й. — То не може да свърши, докато съм жива.

— И все пак, кога се запознахте?

— Ние се познавахме в предишните си животи, така че нашата среща беше предопределена от съдбата.

— Кога стана тази среща?

— Преди година и пет месеца.

— При какви обстоятелства?

— Прочетох неговите книги и разбрах, че това е той.

— Кой той?

— Мъжът, който е предназначен за мен и за когото съм предназначена аз самата.

— И не ви смути фактът, че той е женен?

— Това са глупости! — намръщи се Исиченко. — Женен бил! Какво значи „женен“ пред лицето на вечността? Просто не му било съдено да чуе гласа, затова и не е могъл да знае, че трябва да търси и да чака мен. А аз знаех и когато го намерих, веднага му го казах.

— Той как реагира?

— Трудно му беше да го разбере, та нали не всекиму е съдено. Опитах се да поговоря с жената, която живее с него…

— Със съпругата му? — уточни Настя.

— С жената — презрително я поправи Людмила. — Защото той има само една съпруга — аз. А тази беше просто жена, която временно е удовлетворявала земните му нужди, докато още ме е нямало до него. Така й го казах.

— А тя какво? Разбра ли ви?

— Не й е дадено. Тя е същество от ниска класа и не може да разбере висшите идеи.

— А Леонид можеше ли?

— Той трябваше да умре, за да го разбере.

И така цели два часа… Разговорът непрекъснато боксуваше, превръщайки се в безформено, лепкаво тесто, от което Настя с огромни усилия успяваше да изчовърка зрънца информация. И тази информация я вкарваше в задънена улица.

Ако се отхвърлеха мистичната мъгла и отвъдните идеи, повече приличащи на налудничаво бълнуване, то историята, допълнена с последвалите изявления на Светлана Параскевич, изглеждаше по следния начин:

Людмила Исиченко решила, че писателят Леонид Параскевич е мъжът, когото тя е чакала цял живот — тоест почти четиридесет години. Тъй като е нямала никакви общи познати с модния романист и е нямало кой да я запознае с него, тя взела работата по достигането на щастието си в свои ръце и застанала на пост пред едно от издателствата, което печатало книгите му. Чакането било дълго, но не и безплодно. След около месец Людмила видяла Леонид, проследила го до дома му, влязла заедно с него в асансьора, разбрала на кой етаж живее и дори успяла да забележи в кой апартамент влиза. На другия ден се явила при него вкъщи, без ни най-малко да се смущава от присъствието на жена му, представила се за гореща негова почитателка и помолила за автограф. Тя предвидливо носела със себе си осем броя книги. Параскевич не скрил неудоволствието си, но надписал книгите и вежливо предложил на гостенката чай. Людмила отказала поканата му за чай — с което моментално предразположила съпрузите към себе си — и гордо си отишла.

Запознанството се състояло, останалото било само въпрос на техника. Случайна среща в метрото — какво би могло да бъде по-естествено от това? А кога излиза вашата книга? О, колко дълго още ще трябва да чакам, цял месец, а аз изгарям от нетърпение! Може би е възможно да прочета ръкописа ви? Ще ви бъда толкова благодарна! Да, разбира се, когато ви е удобно, запишете си телефона ми. Още щом ви се появи свободна минутка, ще дойда, където ми кажете, и ще взема ръкописа. Обещавам да го прочета само за едно денонощие. Вашите книги се четат толкова леко…

После се състояла среща, на която Леонид Параскевич предал на Людмила ръкописа на новата си книга. Много ви благодаря! Тичам веднага вкъщи да чета… Къде да ви телефонирам, като я свърша? Сам ли ще ми се обадите? Разбира се, няма проблеми, утре цял ден съм си у дома. Ще чакам.

На другия ден Леонид й телефонирал от апартамента на своите родители и започнал подробно да я разпитва какво й се е харесало в романа и какво не… Накратко, същата история като тази с Рюхина. Познанството постепенно се заздравявало. Леонид посетил два пъти Людмила в апартамента й, но не направил никакви сексуални попълзновения, с което я довел до неописуема ярост. Тя предприела опит да сломи целомъдрието му, но в отговор чула традиционното му обяснение, че обичал жена си и не желаел да й изменя, а Людмила е дълбока, интересна, неординарна личност и го интересува само в това си качество, което несъмнено е много по-почтено, отколкото да бъде жена за плътски утехи. Но тези обяснения не я удовлетворили и тя се заела да развива пред Параскевич теорията си за взаимното предназначение и за познанството в предишни животи. Леонид отвърнал, че за него такъв подход, меко казано, е странен и трябва да си помисли. На това и се разделили.

След като процесът на обмислянето на новата теория при Леонид се проточил прекалено дълго време, Людмила се отправила към дома му, понеже кой знае защо, самият той престанал да й звъни, а телефонните си номера предвидливо не й бил дал. Нямало го вкъщи, отворила й Светлана и Людмила направо от прага започнала да настоява Светлана, тази случайна жена, незабавно да й отстъпи мястото си и въобще да не е посмяла да задържа това, което принадлежи на нея. Отначало Светлана търпеливо я слушала, но после показала на гостенката си вратата. Оказало се обаче, че не е толкова просто да се справи със смахнатата Исиченко.

„Твоят мъж ми принадлежи! — крещяла тя. — Той ме обича и ми е доказвал това нееднократно. Ти не можеш да бъдеш редом с него, той те търпи само от съжаление, защото си била до него много години, и не може да те изгони на улицата, също както съжаляват и не могат да изпъдят ненужното престаряло куче. Прояви благородство и се махни от пътя му. Дай ни възможност да се съединим и да бъдем заедно!“

„Откъде ти хрумна, че той само ме търпи?“ — попитала щатната Светлана.

„Че той сам ми го казва това всеки път, когато го довеждам до екстаз.“

Търпението на Светлана се изчерпало, сграбчила Людмила за ръката и се помъчила да я изтика вън от жилището си. Но се случило нещо неочаквано. Неизвестно как, в ръцете на Исиченко се появил огромен нож за рязане на месо. Светлана изпищяла и изгубила съзнание. Дошла на себе си в болничната стая на клиниката за нервни болести, където пролежала след преживяния шок почти два месеца. Леонид я посещавал всекидневно, кълнял й се, че между него и Людмила никога нищо не е имало, че дори и намек за интимност липсвал, че Исиченко си е обикновена побъркана, която не бива да се приема сериозно.

Постепенно състоянието на Светлана се стабилизирало, Леонид я откарал вкъщи и заедно си отработили линия на поведение, която поне в известна степен да ги предпазва от лудата Исиченко. Същността на новия „курс“ се състояла в това, че Леонид като благороден човек не може сега да изгони жена си, понеже тя е тежко болна. И болна, между другото, по причина на самата Людмила. Затова е нужно да мине известно време, докато Светлана се закрепи достатъчно. Людмила трябва да се въздържа от контакти с Леонид и по такъв начин да изкупи своя грях пред невиновната за нищо Светлана.

Леонид умеел да бъде много убедителен. И освен това той доста умело използвал обсебилите Людмила налудничави идеи, за да й внуши това, което считал за необходимо. Накратко, те се споразумели, че докато тече процесът на изкупване на греха, не бива да са заедно, не бива да се срещат и дори да разговарят. Леонид й казал, че точно след година ще се срещнат на същото това място, където разговарят сега, даже в същия час, и ще тръгнат по-нататък в живота ръка за ръка. На Людмила не й оставало нищо друго, освен да се съгласи. Впрочем други предложения, така или иначе, нямало.

— Тя превърна живота ни в ад — говореше на Настя Светлана Параскевич. — Ние не можехме спокойно да ходим по улицата, непрекъснато се оглеждахме да не би да ни причаква някъде. Страхувахме се да отворим вратата, ако предварително не бяхме предупредени за нечие посещение. И освен това, разбирате ли, непрекъснато ме гризеше червеят на съмнението. Ами ако са ме измамили? Ако Льоня наистина ми изменя с Людмила? Въобще и на двама ни през цялото време ни беше тежко и някак… неприятно, ако щете. Всичко това постоянно висеше във въздуха, пречеше ни да живеем, пречеше ни да си вярваме един на друг. Тогава започнахме да търсим възможности за размяна на жилището, искахме да се преместим.

— А какво стана, когато изтече едногодишният срок?

Светлана замислено се вгледа в лицето й.

— Льоня умря. Приблизително около това време. Тази идиотка се домъкна дори на погребението. Ужасно се страхувах да не започне публично да вещае, че е предназначена за Льоня, че ще вдигне скандал или нещо подобно. Слава Богу, размина се, държа се тихо.

— Кажете ми, Светлана, не ви ли е минавало през ума да я заподозрете в убийството на вашия съпруг?

— Да си призная честно, не. Кой знае защо, за нея не си и помислих. Защо ще го убива, щом като иска да живее с него.

— Но обещаната година е изтекла и тя е могла да се разгневи, че е била излъгана.

— Но годината още не беше била минала. Това стана в същия ден, в който Льоня загина…

След разговора си със Светлана Настя бе принудена отново да посети Исиченко и да уточни някои детайли.

— Вярно ли е, че Леонид ви е обещал след една година да уреди всичко?

Людмила Исиченко стана мъртвешки бледа, от което бръчките на лицето й пък станаха още по-дълбоки.

— Откъде знаете? Няма да разговарям с вас, докато не ми кажете откъде сте разбрала.

— Леонид ми каза — излъга Настя, без да й мигне окото.

В края на краищата, защо трябваше да се мъчи да изобретява велосипеда, щом като отдавна цял свят се вози на него.

— Леонид? Значи и вие сте имала видение?

— Имах — потвърди Настя. — Той разбра, че искам да открия убиеца му и да помогна на блуждаещата му душа да се успокои, затова дойде при мен и ми разказа за вашето споразумение.

— Той не ми разрешаваше да говоря с никого за това…

— Но то е било отдавна — опитваше се да извърта Настя. — Не е могъл да знае, че ще загине, иначе би отменил забраната си.

— Той ми го забрани след смъртта си.

— Значи ви се явява? — изплъзна се от устата на Настя, преди Да успее да съобрази, че говори явна глупост.

— Разбира се, не само на вас.

В гласа на Исиченко отново зазвучаха нотки на високомерно презрение.

— Людмила, защо не искате да ми помогнете да намеря убиеца на Леонид? — укорително й рече Настя. — Вие сте му най-близкият човек, толкова много знаете за него, той дори влиза в контакт с вас след смъртта си, значи ви се доверява най-много от всички. Не може да не ви е казал кой и защо го е убил. Никога не бих повярвала, че вие не знаете това.

Исиченко буквално позеленя. Лицето й се сгърчи от ужас и омраза.

— Да — гордо отвърна. — Той ми довери кой го е убил. Но аз няма да ви кажа.

— Защо?

— Затова!

— Людмила, не забравяйте, че аз също имах видение. Леонид ми каза, че е говорил с вас кой и защо го е убил. Нещо повече, той ми каза, че ви е заповядал в никакъв случай да не го скривате, ако някой ви запита. Да не би да сте решила да не изпълните волята му?

Исиченко мълчеше, забила поглед в острите си колене, плътно обхванати от жълтия панталон.

— Чакам, Людмила. Какво ви каза Леонид?

Настя блъфираше отчаяно и безогледно, но в крайна сметка не рискуваше чак толкова много. Дори и ако догадките й по повод на психотичното бълнуване на Исиченко бяха неверни и Леонид Параскевич не бе говорил нищо подобно на Людмила — не й бе заповядвал и не й бе забранявал — винаги би могла да се измъкне, твърдейки, че на нея, Настя Каменская, той действително й се е явявал. Това не можеше да бъде проверено. А че казаното от Настя не съвпада с думите на Людмила — какво от туй, случва се, призраците също биха могли да не казват истината и сигурно си имат най-различни причини за това.

Особено безпокоеше Настя фразата, изречена от Исиченко предишния път: „Леонид трябва да умре, за да разбере това“. Никак не беше хубава тази фраза, както и да я погледнеш. Дори и като се вземеше предвид степента на психичното разстройство на Людмила, тя пак намирисваше на нещо криминално.

Най-сетне Исиченко вдигна глава и се втренчи в Настя с тъмните си очи, в които гореше болезнен и яростен огън.

— Той ме предупреди преди смъртта си, че трябва да умре, защо иначе никога няма да успеем да се съединим. Само в смъртта ще ми принадлежи изцяло и без остатък. Затова в деня, в който се навършва една година от сключването на договора ни, той ще напусне този свят.

„Тя стана една — отчаяно си помисли Настя. — Сега ще започне да дрънка за самоубийство. Там не мирише на никакъв суицид, оръжието се е търкаляло прекалено далеч от трупа и изстрелът е бил произведен от разстояние два-три метра.“

— По какъв начин ви предупреди за това? — търпеливо попита тя. — Идвал е при вас в навечерието на своята гибел?

— Не, това би било нарушаване на договора ни. Той ми позвъни и ми каза, че докато принадлежи на този свят, ние не можем да бъдем заедно. Имал извънредно много земни дългове й задължения, които трябвало да върне и да изпълни, а нашият съюз е предначертан свише и не може да се съвместява със суетата на земното битие. Но след смъртта ние вечно ще бъдем заедно.

— Точно така ли се изрази — след смъртта?

— Да, така.

— Може би не е имал предвид своята смърт?

— А чия?

— Вашата например. Или смъртта на Светлана.

— Ако е искал моята смърт, щеше да ми каже. Ако пък е искал смъртта на онази жена, щеше да я убие. Не, той искаше смъртта именно за себе си. И я получи. Каза ми, че е много важно смъртта да настъпи до полунощ в деня, когато се навършва година. Ако смъртта закъснее дори само с минута, ние нямаща успеем да се съединим.

— И какво стана? — сбърчи чело Настя. — Успя ли Леонид да напусне този свят, преди да настане полунощ?

Исиченко бавно се надигна от дивана, на който се бе прегърбила, вирна брадичка и я обходи със сияещ поглед.

— Нали виждате, ние сме заедно. Значи всичко е станало, както той го искаше.

— А вие не му ли помагахте да осъществи замисъла си?

— Аз винаги и във всичко съм помагала на Леонид.

— Значи лошо сте му помагала — с внезапен гняв процеди Настя. — Защото Леонид Параскевич е напуснал този свят тринадесет минути след полунощ. И аз съм принудена да си направя извод, че или вие ме лъжете, или вас самата някой ви лъже. Имате ли близки роднини?

— Какво отношение има това към Леонид?

— Никакво, затова й ви питам. Имате ли или не?

— Баща ми има братовчедки, но те вече са стари.

— А родители?

— Починаха. Отдавна.

— Тези братовчедки на баща ви имат ли семейства, деца?

— Да, естествено. Но аз не разбирам…

— И не е необходимо. Какви бяха родителите ви, с какво се занимаваха?

— Баща ми беше изкуствовед и колекционер, много известен.

— Значи сте богата наследница?

— Всичко беше предназначено за Леонид.

— А ако не бяхте срещнала Параскевич?

— Аз трябваше да го срещна, защото това беше предначертано свише.

„О, Боже — простена вътрешно Настя, — дай ми сили да го понеса! Ако още един път ми гъкне за предначертание, ще я удуша със собствените си ръце!“

— Вашите близки знаеха ли за наследството?

— Разбира се. Те много пъти отваряха дума за това, но аз им обясних, че всичко принадлежи на онзи единствен мъж…

Настя излезе толкова изтощена от апартамента на Исиченко, сякаш току-що бе разтоварила на зеленчуковата борса цял вагон с картофи. По пътя към градската прокуратура тя се опитваше да състави от полуналудничавите изказвания на Людмила долу-горе свързан разказ. Непрекъснато я изкушаваше желанието да отдели безсмислиците от реалните, но в крайна сметка разбра, че това занимание е безплодно, тъй като достигна до твърдото убеждение, че освен очевидните глупости и напълно реалните събития, тук имаше място някаква ловка измама, която не позволяваше отчетливо да се разграничи лудостта от действителността, която ги циментираше и ги преплиташе в единно цяло.

Следователят Олшански представляваше тъжна гледка. Беше го присвил поредният пристъп на гастрит, който го бе принудил да се сгърчи на бюрото си и не му позволяваше да изправи рамене.

— Не ми обръщай внимание — изстена той с немощен глас, когато Настя се завайка по повод на нещастния му вид. — Аз вече се нагълтах с всичко, което ми е предписано — и алкохол и фосфалогел, сега ми остава да чакам кога ще ми подействат.

— И кога ще бъде това? — съчувствено попита Настя.

— След двадесетина минути, ако имам късмет.

— А, ако нямате?

— Отново ще започна да ги гълтам. Разказвай какво ново си научила.

— Константин Михайлович, в процеса на отработка на версията за убийство от ревност изплува една странна особа — Людмила Николаевна Исиченко. Първо, тя е напълно луда и това силно ни ограничава. Не може да й се вярва, не може да бъде разпитвана и въобще с нея не можем да си имаме работа. Второ, ако тя не е луда, напълно би могла да убие Параскевич — съдейки по всичко, ревността й е безкрайна и неконтролируема. Трето, тя би могла да убие Параскевич и в случай че е луда, тъй като, както вече казах, има много мощен мотив. И, четвърто, Исиченко действително е една болна жена, но не тя е убила Параскевич, а нейните роднини, които са се полакомили за наследството й. Стана ясно, че Исиченко е богата наследница, но е възнамерявала да положи цялото си богатство в краката на гениалния романист. Ето такава манджа с грозде.

— Това не е манджа, а си е жив стрихнин — намръщи се Олшански. — Само луди ни липсваха, сякаш не сме ги имали отдавна. Слушай, оная съвсем ли е перната или само едва-едва?

— Константин Михайлович, аз съм дилетант в психиатрията, но дори и за мен е разбираемо, че Исиченко е невменяема. Но това е само в случай че не лъже. Нищо чудно да се окаже страхотна актриса. Бълнуванията й са систематизирани, тоест логични, вътрешно свързани, обхващащи цяла редица от външни събития и даващи им обяснение. При това тя добре се ориентира в обкръжаващата я действителност, така че това напълно би могло да се причисли към болестното състояние на въображението й, ако нямаше едно „но“. Тя има халюцинации. Разбирате ли, явява й се призракът на покойния Параскевич и води с нея дълги сърцераздирателни разговори. Исиченко твърди, че в навечерието на своята гибел Параскевич й позвънил и й изказал идеята за необходимостта от собствената му смърт, след която той ще можел навеки да се свърже с нея. А сега само гледайте какви картинки ще ви нарисувам.

— Страшни ли са? — поинтересува се Олшански, мръщейки се от поредния пристъп на болка в стомаха.

— Ужасно. Значи така. Първо действие. Роднините, разгневени, че богатата колекция от живопис и антиквариат ще отиде при някакъв си драскач, вземат съответните мерки. Тъй като Людмила не крие от никого налудничавите си идеи и дори се гордее с тях, близките й, естествено, напълно са в течение на нещата. Те й се обаждат по телефона, имитират гласа на Параскевич и я молят да му помогне да си отиде от този свят. Текстът би могъл да бъде примерно следният: „Любима, аз трябва да се съединя с теб, но това е възможно само в този случай, ако на еди-коя си дата, преди да настъпи полунощ, аз умра. Помогни ми. Аз не мога сам да си отида от живота, защото религията забранява самоубийството и го счита за грях. Вземи оръжието, то ще се намира еди-къде си и ме причакай на стълбищното балконче…“ И така нататък. Ако текстът се вписва добре в налудничавата психическа система на Исиченко, тя напълно би могла да му повярва. В най-лошия случай е можело да бъде прегледана от психиатър. Людмила не я е заплашвало нищо, съдебнопсихиатричната експертиза ще я признае за невменяема и съдът ще я изпрати на принудително лечение. После, след известно време се оформя попечителство над изгубилата дееспособност Исиченко и работата е в кърпа вързана. Всичките парички плавно потичат към роднините.

— Всичко това е отлично, но тези, които са й телефонирали, би трябвало да си дават сметка, че тя би могла да провери думите им. Представи си, че половин час след позвъняването тя сама се обажда на Параскевич и го пита: „Скъпи, аз забравих къде трябваше да се намира пистолетът?“ И край — измамата е разкрита.

— Не. Няколко дни преди смъртта си Параскевич се нанесъл в ново жилище в покрайнините на Москва и там не е имало телефон. Така че, колкото и да е искала, Исиченко не е можела да му звъни.

— Но би могла да отиде при него.

— Не е можела. Вече казах, че току-що се бил преместил. При това не й е дал новия си адрес, тъй като се е мъчел да се скрие от нея.

— Добре, печелиш. Рисувай следващия пейзаж.

— Следващият ни пейзаж се разгръща на фона на безумната любов на Исиченко към Леонид Параскевич. Разбирайки, че той няма намерение да оставя жена си, тя съвсем самостоятелно достига до извода, че на мерзавеца не му е мястото сред живите. Никой не я подстрекава и не я лъже, тя се сдобива с оръжие и причаква неверния на стълбищната площадка до асансьора. Въпросът се състои само в това — дали е болна или е здрава? Защото налудничавото й дрънкане може да се окаже симулация. Но тогава трябва да признаем, че възниква пейзаж номер три, абсолютно кошмарен, за чието разгадаване, Константин Михайлович, трябва да си изтъркаме мозъците от мислене.

— Ама че ме уплаши — махна с ръка Олшански. — Аз например нямам какво да губя, защото и без друго вече не ми е останало нищо в главата.

— Разбирате ли, налудничавото бълнуване на Людмила Исиченко не е от днес, не е и от вчера. Маниакалната идея я е обсебила доста отдавна, във всеки случай преди година тя ходила в дома на Параскевич и заявила на жена му, че Леонид й е предназначен свише. Ако допуснем, че Людмила е съвсем здрава, то колкото и да ни е прискърбно това, ще ни се наложи да признаем, че си имаме работа с щателно режисирана мистификация, която е започнала едва ли не преди година и половина. Кому е нужно това? Чия е изгодата? Направо не ми достига умът. Та нали животът на Параскевич изглежда абсолютно открит, в него няма нито тайни, нито тъмни петна, нито подозрителни връзки — съвсем нищичко. Безумно талантлив и стеснителен интелигент, който не може да казва „не“ и да изпраща по дяволите, потискан от деспотичната си майчица и ненавиждащ я люто, позволяващ си малки сексуални излишества, и то преди всичко, за да се порови в душата на поредната жена и да събере нови познания, които след това не без успех използва в поредния си роман. Кому е нужно година и половина да преследва такъв човек? На кого той би могъл да попречи?

— Много въпроси задаваш, Каменская — поклати глава следователят. — Я си иди вкъщи, наспи се и си помисли както трябва над отговорите им. Така де. Поставяш абсолютно грамотни и правилни въпроси, тъй че опитай се да им отговориш.

— Но, Константин Михайлович!

Настя дори се задъха от възмущение, а после се разсмя от сърце.

— Тогава разрешете на Миша Доценко да се срещне с жената на Параскевич.

— Това пък защо?

— Нека да си поговори с нея на тема ревност. Разбирате ли, ако Светлана изменя на съпруга си, тя по-скоро ще си признае пред мъж, а не пред жена.

— Тъй ли?

— Ами, да. Мишка е красавец, има чар, аз непрекъснато го използвам за такива мероприятия. Омъжените жени много често му се доверяват за съпружеските си измени, защото зад това се крие съвсем очевиден подтекст: аз не съм много привързана към мъжа си, така че на теб, чернооко котараче, като нищо може да ти се отвори парашутът. Ако Миша успее да се хареса на жената, тя въобще няма да започне да се прави на целомъдрена, щом не е такава в действителност. Проверено е в практиката.

— Виж какво, Настя, ти така ми омота главата, че даже гастритът ми се изплаши и изчезна. Прави каквото си решила.

Когато врата се затвори зад гърба на жената от милицията, Людмила Исиченко грабна метлата и лопатката и настървено започна да мете в хола и антрето. После взе парцала и старателно изми пода, започвайки от прозореца, та чак до входната врата.

— Никога да не се върнеш тук — мърмореше си тя, — и нека духът ти да се отвърне от моя дом.

След като завърши почистването, съблече жълтия си костюм и си облече също такъв, но виолетов, който още по-малко й отиваше. Във виолетово изглеждаше съвсем като старица. Леонид й бе повелил да приема чужди хора само в жълто, а с него самия да контактува само във виолетово. Людмила не смееше да не му се подчинява, тя боготвореше Параскевич и го считаше за свой повелител. Вчера той й бе обещал да се появи между осем и девет вечерта, но Людмила започна да се приготвя за тази негова поява по-рано: преобличаше се и слагаше на масата седемте свещи, които трябваше да запали още първите минути след идването му.

От чекмеджето на старинния скрин извади седем свещника, постави в тях новите свещи, подреди ги така, както бе й заповядал Леонид, и започна да чака, седнала в креслото и потънала в тъпо вцепенение.

Точно в осем телефонът иззвъня.

— Аз идвам при теб — прошумоля далечен и неземен глас. — Приготви се и ме чакай, идвам при теб…

Людмила скочи от креслото и трескаво се залута из апартамента. Трябваше да изключи лампите и полилеите, Леонид не понасяше ярката светлина. Затова пък в момента на появата му непременно трябваше да прозвучи месата в си-минор на Бах. В гостната имаше музикален комбайн с четири тонколони, колоните трябваше да се подредят по особен начин, за да се концентрира звукът в мястото, което бе посочил Леонид.

Тя бързо обърна акустичните колони така, както трябваше, включи музиката на пълна мощ, изгаси светлината и започна напрегнато да чака.

Леонид, както винаги, изникна неочаквано. Нито веднъж не й се бе удало да улови мига, когато той се появяваше в стаята. Току-що го е нямало — и изведнъж седи от другата страна на масата. Людмила се втурна да пали свещите и когато и седмата свещ се разгоря, тя натисна лостчето и намали силата на месата.

— Днес при мен пак идваха от милицията — рече бързо, страхувайки се, че Леонид може да изчезне, преди да успее да се посъветва с него за най-важното.

Вече й се беше случвало такова нещо — понякога той разговаряше с нея около десет-петнадесет минути, а понякога си отиваше почти веднага, след като се появеше.

— Защо? Какво искаха?

Гласът му беше тих, някак неземен и на Людмила й се налагаше да се напрегне силно, за да го чува. Леонид не й разрешаваше да изключва музиката, а само да я намали, но така или иначе, религиозната музика трябваше да звучи. Людмила не можеше и да се приближи до него, макар той да й предлагаше това. Боеше се. Двамата винаги седяха откъм противоположните страни на масата, разделени от седем горящи свещи, и Людмила се любуваше на най-прекрасното в света лице. Беше готова да даде всичко за правото да го гледа двадесет и четири часа в денонощието.

— Питаха ме дали не си ми казал кой те е убил.

— И какво им отговори?

— Нищо. Не им казах нищо.

— Съгрешила си — тихо и сурово произнесе Леонид. — Не напуснах този живот, за да вървя във вечността редом с лъжлива грешница. Ти е трябвало да си признаеш всичко.

— Но как бих могла… — заекна Людмила, без да сваля очи от обожаваното лице.

— Ти трябваше да си признаеш. И щом не си го сторила днес, ще го направиш утре. Върху теб е паднала огромна вина за болестта на Светлана и за това, че се опита да я убиеш. Аз те съжалих и не казах на никого за какво тя получи нервно разстройство. А бих могъл да разглася на всички, че ти се помъчи да я убиеш, че проникна в моя дом, носейки със себе си огромен месарски нож. Но аз те пожалих и предадох Светлана, която не е виновна за нищо. Докторите мислеха, че тя има халюцинации, че й се е привидяла жена с нож, а аз си премълчах и не казах, че това действително се е случило. Светлана много тежко понесе лечението, тя толкова страдаше — бедната невинна жертва — и виновни за това бяхме ние. Ти и аз. Тази вина тегнеше върху нас като тежко бреме и затова не можехме да бъдем заедно в земния живот. Единият от нас трябваше да си отиде и да се пренесе в по-добрия свят. И аз отново се пожертвах, изоставих болната и безпомощна Светлана и се преселих в света на мъртвите. А ти? Какво направи ти, за да изкупиш греха си?

— Аз ти помагах — промълви Людмила. — Направих всичко, каквото ми нареди. Нима това не е достатъчно да заслужа правото да бъда винаги до теб?

— Ти трябва да се пречистиш от отровата на греха.

Гласът на призрака стана още по-тих и Людмила цялата се превърна в слух, за да го чува.

— Ти трябва да си признаеш всичко и да се покаеш. Иначе нито за мен, нито за теб няма да има покой. Твоята разплата ще бъде сурова, но трябва да бъдеш готова за нея.

— Разплата ли? За какво говориш?

— Ще си признаеш, че си ми помогнала да си отида, ще разкажеш всичко, теб ще те изпратят в клиника и ще започнат да те лекуват толкова болезнено и мъчително, че смъртта ще ти се стори като избавление. Но няма да ти разрешат да умреш. Това и ще бъда възмездието, което ще те застигне за греха ти, за това, което си причинила на Светлана.

— Но аз не искам! — почти извика Людмила. — Не искам! Желая да бъда с теб!

— Тогава ела при мен — тайнствено произнесе Леонид. — Ела при мен, любима. Признай си всичко, покай се и ела при мен. Тогава вече нищо няма да ни раздели. Нека музиката да звучи по-силно, аз си отивам…

Людмила покорно, като хипнотизирана, натисна потенциометъра и месата отново гръмна. Тя започна една след друга да гаси свещите, без да свежда поглед от любимото лице, което й се струваше, че постепенно се стопява в мрака.

Както винаги след появата на призрака изпадна в пълно вцепенение. Стоеше неподвижно посред стаята до масата и й се струваше, че спи. Знаеше, че не може да се отърси от това вцепенение, то щеше да премине от само себе си, чак когато свършеше музиката. Мислите й течаха вяло, ръцете и краката й сякаш бяха от олово.

Добре, тя ще направи всичко, както Леонид го иска. Той е нейният повелител, а тя — негова покорна робиня и ще се подчини на волята му.