Чужда маска

Седемнадесета глава

Ако през празничните дни престъпниците не могат да не извършват престъпления, а работниците от милицията не могат да си позволят да престанат да ги залавят, то точно по същия начин болните през тези дни не спират да боледуват, а бременните — да раждат. Затова родилният дом в град Чехов се стори за Настя напълно подходящо място за работа. Към него тя се отправи още сутринта на тридесети декември. Вагонът на електричката беше топъл и празен. Тя удобно се разположи в ъгъла с книжка в ръка и никак не й се излизаше от него. Искаше й се да пътува, да пътува…

Дежурната лекарка дълго не можеше да проумее защо Настя е дошла и какво й трябва.

— Разберете най-сетне — с раздразнение й каза, — архивът не работи през почивните дни. Елате на трети, в сряда.

— Не мога в сряда — упорстваше Каменская. — Трябва ми сега. Извикайте, ако обичате, завеждащата архива, няма да й отнема много време, просто ще преснема документите, които са ми нужни.

Препираха се около пет минути и накрая докторката все пак се предаде.

— Ето ви телефонния й номер, сама се оправяйте с нея — измърмори тя. — Но никак не съм сигурна, че ще успеете да я склоните да дойде тук.

Това наистина се оказа не проста работа, но Настя своевременно съобрази, че има мощен стимулатор, който може да застави дори най-опърничавата и неотстъпчива жена да захвърли всичко и да се втурне към службата. Този стимулатор беше любопитството, особено щом ставаше дума за провинение и дори за престъпление.

— Ако си спомняте, с вас се срещнахме преди няколко дни — предпазливо вметна Настя. — Вие тогава ми дадохте картон с почти тридесетгодишна давност и в него аз открих нещо интересно и загадъчно. Но това не е за разговор по телефона…

Стръвта сработи и след половин час архивът на родилния дом беше отворен, тъй като толкова нужната й служителка живееше наблизо.

— Отдавна ли работите тук? — запита я Настя.

— Ами стават вече дванадесет години — кимна жената. — Работата в архива не е много и заплатата е една никаква, но си докарвам и нещо допълнително. Пристигам, подреждам всички книжа, попълвам журналите, подшивам папките и започвам да си плета. Половината град ходи с мои пуловери и поли. Особено децата — охотно заразказва тя. — Нали разбирате, малчуганите така бързо растат, че не можеш да се свъртиш с пари непрекъснато да им купуваш нови дрешки. А пък аз изплета например костюмче от синя вълнена прежда и дребосъкът тичка половин година с него, а после майка му купува гранче от сива или бяла прежда и ми я носи заедно с костюмчето. Аз го разпускам тук-таме, добавям от новата прежда и бързичко го преправям с няколко номера по-голямо. Бързо и евтино. Но не си мислете, че като плета на работното си място, документите ми не са подредени. Можете да проверите — нито една хартийка не се е загубила.

— Колко време се пазят документите?

— Един Господ знае — махна с ръка архиварката. — Не съм чела инструкциите, пък и защо са ми? Сама съм си въвела ред, затуй винаги може да се намери всичко, което е необходимо. Когато дойдох тук през осемдесет и пета година, бяха се натрупали много книжа. Листче по листче ги подредих, в папчици ги подших и им направих описи. Преди това повече от десет години не беше имало архивар. По-точно имало, водел се на тази длъжност, но бил пълен алкохолик. Нищо не вършел, изпуснал му края и не водел никакъв отчет. А не можели да го изгонят, защото бил участник във войната и целите му гърди били окичени с ордени и медали. Опитай се само да пипнеш такъв, веднага те викат в районния комитет на партията. Пък и съветът на ветераните се застъпва.

— Но все пак са го изгонили, нали? — усмихна се Настя.

— Не, не посмели. Умрял. Помня как моя мъж ми каза: Катя, вика ми, главният лекар на родилния дом иска да се срещне с теб. Аз толкова се учудих! Защо, питам го. Тогава тъкмо бях напуснала общественото осигуряване, бях се скарала с новия си началник, седях си вкъщи и се ядосвах, че ще ми се прекъсне трудовият стаж, а не мога да си намеря работа. Оказа се, че майката на Виктор Фьодорович тъкмо подготвяла документите за пенсионирането ми и му разказала как в общественото имало една такава млада и съвестна — за мен му говорела, де — вежлива и спокойна и всичките й книжа са наред, нищо не й се губи. Нали разбирате, градчето ни е малко, слуховете се разпространяват бързо и Виктор Фьодорович бил чул за моето уволнение.

— Виктор Фьодорович, това е главният лекар, нали? — уточни Настя.

— Ами, да. Виктор Фьодорович Лошчинин. Той много години е командвал нашия родилен дом, май че още от шестдесет и трета е почнал. Отидох, значи, при него и той ми каза, че ценял моите делови качества и много ме моли да поема архива, защото той се намирал в много запуснато състояние, а документите не обичат това. И веднага ми каза: „Заплатата при нас е малка, но аз знам, че със своите ръкоделия вие обличате целия Чехов, така че ще имате за това всички условия, няма да ви преча“. Естествено, ние и двамата разбирахме, че това е незаконно, понеже по онова време всичко трябваше да се урежда чрез финансовата инспекция, въобще разбирате ме какво искам да кажа… Така и се договорихме.

— А спомняте ли си доктор Пригарин?

— Че как няма да го помня! Него тук го помнят всички. Забележителен лекар, работеше с душа и сърце, не си жалеше силите и времето. Виктор Фьодорович го ценеше много.

— Те бяха ли приятели?

— Как да ви кажа… Сигурно са били. Но само така, по време на работа. Да са си ходили семейно на гости май не се е чувало. А защо ме питахте за Владимир Петрович?

— Просто ми беше любопитно. Вашият нов главен лекар ми говори толкова много за него.

Докато беседваха, Екатерина Егоровна ловко прехвърляше папките и журналите, подредени по само на нея известна система върху полиците.

— Ето — подаде на Настя три журнала. — Това е, което ми поискахте. Със себе си ли ще ги вземете?

Предложението беше съблазнително, но Настя навреме се възпря. Тя прекалено добре знаеше какво се случва понякога с документи, иззети с нарушение на правилата. А според тях изземването трябваше да се оформи официално, като предварително се получи разрешително от следователя и се поканят поемни свидетели. Настя нямаше разрешително. И ако от всичко това се получеше нещо и работата стигнеше до адвоката, то от всяко процесуално нарушение можеше да израсне огромен неповратлив слон, качвайки се върху гърба на който обвиняемият спокойничко би могъл да се прехвърли в категорията на свидетелите. Така че сега й се налагаше да преснеме всичко и ако в записките откриеше нещо интересно, да се върне тук и да вземе журналите, спазвайки стриктно процесуалните изисквания.

— Не — поклати глава, — няма да ги вземам. Ще преснема отделни страници и ще се постарая да не ви задържам дълго. А журналите ще си останат тук. Доколкото разбирам, те са в надеждни ръце.

Екатерина Егоровна се усмихна поласкана.

— Ами тогава да направя чай. Искате ли?

— Бих пийнала един с удоволствие.

Архиварката отиде в съседната стая, където се намираха котлонът и чашите, а Настя отвори първия журнал и се захвана за работа.

Още с влизането си в апартамента разбра, че Алексей е разтревожен.

— Асенка, при вас нещо се е случило — каза й, преди да я изчака да съблече якето си. — Първо те търси Коротков, после пък Гордеев. Помолиха да позвъниш веднага, като се прибереш вкъщи.

Настя се свърза с Юра Коротков.

— Планината от трупове расте — мрачно я информира той. — Днес по бюлетина премина мадам Досюкова. Ако мисля по същия начин като всички останали, то вече разследват жилището й. Открили са копие на договора й със Стасов и ще започнат да дърпат Вадим за нервните окончания.

— По дяволите! — изруга тя. — Може би това е друга Досюкова?

— Точно същата, Наталия Михайловна, живее на улица „Веснин“. Знаеш ли къде е сега Стасов? Няма го в дома му.

— Той има мобифон — учуди се Настя. — Би трябвало да се обади.

— Не се обажда.

— Очакваше сутринта да пристигне жена му от Петербург. Вероятно двамата са отишли някъде и не е взел мобифона, за да не го намерят.

— Аха, или обратното, никъде не са отишли, тъй като той вчера заяви на всеослушание, че не я е виждал от два месеца. Глупав младоженец. Трябва да го предупредим.

— А какво е станало с Досюкова?

— Лежи си с въженце на шията и не диша. Обитателите на сградата са я намерили на стълбището. Никой не я познава или поне никой не си признава, така че не се знае при кого е ходила и какво въобще е търсела там. Затова непременно трябва срочно да открием Стасов. Той е контактувал редовно с нея и напълно е възможно да знае кой неин познат или близък живее в този район. Обади се на Колобок, много е нервен и си му нужна за нещо. Подозирам, че иска да те попита какво да прави с Досюкова.

— Добре ще му звънна. Само че каква полза от мен…

Настя остави слушалката на апарата и се замисли. Защо всичко започваше да се разплита едновременно? Винаги се получаваше така: делото си стои на едно място, разтяга се като миналогодишна дъвка в устатата на беззъб жираф, а след това изведнъж мълниеносно се понася напред към развръзката си. И тогава не достигат нито времето, нито ръцете, нито мозъците всичко да се осмисли, всичко да се направи, като при това не се допуснат значителни пропуски и недоглеждания. Според добре известния закон за детективския късмет това по принцип се случваше по празниците или в почивните дни и — което беше особено неприятно — съвпадаше с вълната на престъпническата активност, когато върху криминалното следствие започваха да се сипят „нови постъпления“.

Настя въздъхна и набра номера на своя началник.

— Искам да разбера нужно ли ни е делото на Досюкова, или не — веднага хвана бика за рогата Виктор Алексеевич. — За нас тя не е „фигура“, можем да я отстъпим на окръжното. Но ако ти виждаш някаква връзка, ще отида при генерала. Само че трябва да знам какво да му кажа. Имай предвид, че ако не виждаш никаква връзка, а просто искаш да помогнеш на своя приятел Стасов, номерът ти няма да мине. И без Досюкова сме затънали до гуша в работа.

„Лесно е да се каже връзка! Един дявол знае само има ли я, или я няма. Нима човек може да се осланя на нюха си?“

— А на нюха мога ли да се доверя? — произнесе гласно.

— На чий?

— На моя. Не мога да кажа нищо съществено. Но го чувствам.

— На твоя може — великодушно й разреши Гордеев. — Та, какво да кажа на генерала?

— Завържете Досюкова за Пригарин. Кажете му, че Пригарин е при нас на разработване, а според неговите свидетелски показания е осъден съпругът на Досюкова и не е изключено между тях да е имало конфликтни отношения.

— Ти какво, караш ме да лъжа ли? Доколкото схванах от думите на Стасов, те дори не са се познавали.

— Е, това вие сте го разбрал, а генералът да го разбере, не е задължително.

— Ох, Анастасия, да имаше кой да те напляска. Къде се научи да лъжеш така? Какво добро момиче беше, пък какво е станало от теб!

— Виктор Алексеевич, вие четете ли нашите родни криминалета? — засмя се Настя.

— Само това ми липсваше — измърмори полковникът.

— Голям пропуск. Има един прекрасен писател, Николай Леонов, а той пък си има един забележителен герой, Лев Иванович Гуров. Та този същият Гуров на въпроси от рода на вашия винаги отговаря: „Станалото — станало“.

— Все се шегуваш, все ти е смешно. Ти впрочем къде се размотава половин ден?

— Ходих в родилния дом в Чехов. Заснех купища страници, сега ще проявя лентата и започвам да копирам. Между другото, намерих ви кандидат за „Виктор“.

— Кой е той?

— Бившият главен лекар на родилния дом, където е работил Пригарин. Виктор Фьодорович Лошчинин. И Виктор, и стар познат, и лекар. Пълен комплект.

— Бива си те — одобри Гордеев. — Браво, момиче. Не си пропиляла напразно времето си. Къде имаш намерение да проявиш лентата?

— Не знам, току-що се прибрах и дори не успях да хапна. Момчетата по местата си ли са?

— Който трябва, си е на мястото. Хайде, нахрани се бързо и идвай тук. А през това време аз ще потърся твоя Лошчинин.

Алексей спокойно прие известието, че неговата съпруга милиционерка ще прекара следобеда в службата си. В този факт нямаше нищо необичайно, защото Настя винаги работеше толкова, колкото е необходимо, без да поглежда нито часовника, нито календара. Пък и самият той беше същият работохолик, на когото му бе провървяло да превърне хобито си в любима работа и който бе готов да се занимава с тази работа от ранно утро до среднощ.

— Да те закарам ли? — попита я само.

— Не, по-добре ме вземи довечера, ако можеш — помоли го Настя. — Можем да навестим родителите ми. Мама вчера ми намекна за някакъв фантастичен пилаф.

— Можем — охотно се съгласи Алексей. — Ако, разбира се, не си заета до много късно. Още не съм опитвал пилаф в изпълнение на Надежда Ростиславовна.

— Ами така е — засмя се тя. — Ти повече си свикнал със знаменитите таткови пилета. Докато живееше в Швеция, мама съвсем е отвикнала от кухнята и сега постепенно влиза във форма. Затова бъди психически готов, че в продължение на няколко месеца тя ще ни гощава, меко казано, със странна храна.

— А какъв подарък ще занесем?

— Не знам — безгрижно сви рамене Настя. — Ще импровизираме нещо по пътя.

— Ася, не бива да си толкова лекомислена — упрекна я съпругът й. — Когато тръгнем, ако въобще тръгнем, всички магазини ще бъдат затворени.

— Стига де — с досада махна с ръка тя. — Вечно ми опяваш кое е правилно и кое не. Главата ми е пълна с трупове, а ти ме занимаваш с разни глупости. Все ще купим нещо, няма проблеми.

Алексей млъкна обиден и започна ожесточено да си реже пържолата. След като приключи със своята порция, Настя си наля кафе, запуши, замислено повъртя цигарата и я хвана така, както вчера я беше помолил да го направи Стасов. Беше й неудобно, пръстите й бяха свити непривично, а не свободно изправени, както беше свикнала.

— Какво ти става? — изненада се Льоша. — Къде ги научи тези бандитски номера?!

— Просто така — неопределено отвърна тя. — Имаме един странен случай. Човек, който пред хората държи цигарата, както обикновено я държа и аз, а когато не го гледа никой, я хваща съвсем другояче. Как мислиш, защо? Направих проверка, никога не е бил в затвора и дори не е попадал в ареста. И откъде ли се е взел у него този навик?

— Асенка, навярно не съм прав, но ти май си забравила своето славно физико-математическо минало.

— Тоест?

— Представи си, че провеждаш серия експерименти с молибденови пластини. В деветте първи случая приборите се държат по съвършено определен начин, а в десетия — коренно различно. Какъв извод си правиш?

— Или приборът се е развалил, или пластината се е оказала от друг метал — отвърна, без да се замисля Настя.

— Именно това трябва да бъде доказано. В борбата с живи хора ти губиш способността си за чиста, неразмътена от емоции логика.

Тя с рязко движение изгаси угарката и на един дъх изпи кафето си.

— Льошка, аз съм гений!

— Така ли? Свежа мисъл. И в какво се изразява това?

— Правилно съм си избрала съпруг. От хиляди мъже си избрах единствения, а такова нещо струва скъпо.

— Е, да допуснем, че твоята гениалност, която се е проявила в този избор, по някои показатели отстъпва на моята настойчивост, с която те завладявах. Така че не си присвоявай моите лаври. В края на краищата, това беше въпрос не на твоята гениалност, а на моето търпение и на твоята опърничавост. Та какво стана с молибдена? Нещо като че ли не разбрах…

— Затова пък аз разбрах. Това е, слънчице, аз хуквам. Обедът беше превъзходен, но все пак молибденът е по-добър!

Всичко бе станало точно така, както беше предрекъл прозорливият Коротков. Сътрудниците на милицията, занимаващи се с убийството на Наталия Досюкова, веднага се отправили към апартамента й, отворили го и педантично го претърсили. И, разбира се, намерили екземпляр от договора, който тя сключила с частния детектив Владислав Николаевич Стасов.

В момента, когато Настя получи от фотолабораторията снимките на страниците от архивните журнали, Стасов вече седеше в кабинета на следователя в Окръжното управление на вътрешните работи и търпеливо отговаряше на задаваните му въпроси. Не, вчера не е разговарял с Досюкова и не знае къде се е готвела да отиде вечерта. Не, тя никога не му е споменавала, че в квартал „Бирюлево“ живеят нейни познати. Не, в хода на провеждането на частното разследване той не се е сблъсквал с нищо, което може да хвърли светлина върху причината за нейното убийство. Не… не… не…

А Настя през това време се занимаваше с досадна, къртовска работа — съставяше списък на родилките, намирали се в родилния дом на град Чехов заедно с Галина Ивановна Параскевич. Списъкът не излезе особено дълъг, но трябваше да се издирят всички тези жени и техните деца.

След това тя намери всички отбелязани случаи на цезарово сечение, близки до годината на раждане на Леонид Параскевич, и отново направи списък на родилките. Трва нямаше пряко отношение към Параскевич, но не беше лошо да се изясни дали доктор Пригарин не е превърнал работата си в престъпен занаят.

Полковник Гордеев удържа думата си и се сдоби от ръководството с разрешение да вземе делото по убийството на Наталия Досюкова на „Петровка“. В окръжното въздъхнаха с облекчение и с готовност се разделиха с предновогодишния труп.

Към осем часа суетата се улегна, списъците бяха изготвени и Настя с чиста съвест позвъни вкъщи, за да каже на Алексей, че е готова да отидат у родителите й. Естествено, много й се щеше да си поговори със Стасов, но не се реши да му се обади. Човекът разполагаше само с четири дена да се види със собствената си съпруга, а и без друго настроението му сигурно беше развалено от призоваването при следователя.

„Все някак ще изтърпя — мъжествено реши тя, приготвяйки се да си тръгва. — Нека старата тайна се състари с още четири дена. Нищо няма да й стане…“

Старши лейтенант Юлов не можеше да проумее какво толкова бе станало с Андрей Турин. Как можеше един човек да се промени толкова? Нима болестта се бе отразила на паметта му? „Не, от такова заболяване не може чак до такава степен да ти се обърка мозъкът“ — отсъди Александър, започвайки да си мисли дали пък Турин не е причастен към убийството на петнадесетгодишното момиче. Във всеки случай, бившият учител трябваше да бъде държан под наблюдение, но той наистина почти никъде не ходеше.

Юлов посети издателството, където през последно време работеше Андрей Турин, и там му казаха, че новият редактор е много дисциплинирана личност и е безупречно грамотен. Повече нищо съществено не можаха да добавят.

Старши лейтенантът вече бе узнал, че Андрей Георгиевич е бил женен, но отдавна, още в студентските си години. Бракът му се оказал нестабилен и много бързо се разпаднал, но Юлов все пак реши да навести бившата му жена. Кой знае, може би от този храст би изскочил заек?

Но и тук се оказа, че напразно си губи времето. Бившата съпруга на учителя по литература Турин не можеше да каже нищо за отдавнашния си мъж.

— Разведохме се не по негова вина — говореше тя на Саша със смутена усмивка. — Виновната бях аз. Андрюша се отнасяше прекрасно към мен, не ме обиждаше, беше грижовен. А аз се пропуках. Нали знаете, когато си двадесетгодишен, главата ти е пълна само с глупости. Кокетничех, флиртувах, все ми се искаше да се почувствам зряла жена. Той много страдаше, но се стараеше да не го показва. А после аз се влюбих, загубих и остатъците от разума си и го напуснах. Не можете да си представите колко съжалявах след това!

— Защо не се върнахте при него? Нима той не би ви простил?

— Не ще и дума! Сигурно щеше да ми прости, но с глупавия си акъл аз веднага подадох заявление за развод и се омъжих за любовника си. Детето се роди, а после се разведох и с новия си мъж. Не ми върви. Но още не съм стара и животът е пред мен.

— Не сте ли забелязвала у Андрей интерес към съвсем млади момичета, почти деца? — попита Юлов.

Жената го погледна озадачено.

— Какъв странен въпрос… Да не би Андрюшка да е изнасилил някоя? Не, не може да бъде, никога няма да го повярвам!

— О, не се вълнувайте, моят въпрос е свързан с това, че Андрей Георгиевич е бил учител на едно петнадесетгодишно момиче и това момиче е намерено изнасилено и убито. Кръгът от заподозрените е много широк и Турин е попаднал в него, защото е познавал потърпевшата. Разбирате, че трябва да проверя всички хора от този кръг и затова ви зададох такъв въпрос. Точно вашия бивш съпруг никой не го подозира в нищо, но редът си е ред.

— О, да, естествено — успокои се тя. — Но никога не съм забелязвала подобно нещо у Андрей. Напротив, той по-скоро ценеше у жената събеседника, приятеля, партньора. Знаете ли, понякога съм се учудвала, че той обръща внимание на такива дреболии, които другите хора биха ги подминали. Например прекарваме вечерта в някоя голяма компания, а когато се върнем вкъщи, Андрей започва да ми говори какво страхотно момиче имало там, а никой от момчетата не я ухажвал. Тя, видите ли, имала толкова необичайна позиция за икономическите реформи. Представяте ли си? Той през цялата вечер танцувал с нея и разговарял за реформите! Ако ми бяхте казал, че Андрей се е влюбил в жена по-възрастна от него с пет години, бих ви повярвала, това е възможно, ако е умна и неординарна. А, да ме прощавате, в една петнадесетгодишна повлекана — не. Той няма за какво да разговаря с нея.

— Извинете — меко вметна Юлов, — в дадения случай не става въпрос за разговори, а за изнасилване. Съгласете се, че аспектът е доста по-различен.

— Не е различен! — възмутено възрази жената. — Аспектът е същият. Андрей никога не е бил привърженик на тъпия секс, ако това имате предвид. В известен смисъл, той беше абсолютно несъвременен. За него сексът без дълбоко емоционална привързаност не съществуваше. Тогава за какво изнасилване би могло да става дума?

— Отдавна ли не сте го виждала?

— Около две години навярно. Да, точно преди две — на Нова година. Наши общи познати решили да направят опит да ни помирят и ни поканиха на гости, без да предупредят нито мен, нито него. Ние много приятно си поприказвахме и се разотидохме. Не се получи нищо. Знаете ли колко глупаво се получи. И двамата бяхме изстинали, аз не съм му нужна и в общи линии той на мен — също.

— Как ви се стори, много ли се беше изменил след развода ви?

— Ами… не особено. Само външно. Много му отиваше брадата, беше станал по-зрял и по-мъжествен. А инак… Какъвто си беше романтичен нескопосник, такъв си беше и останал. Нищичко си нямаше, живееше на една заплата, добре че поне жилище бе получил. Мъжете учители в днешно време са дефицитни и градското началство ги закриля.

Романтичен нескопосник… Такава характеристика не се вързваше много с дело за изнасилване. Пък и старши лейтенантът нямаше основания да се съмнява в думите на бившата Туринова съпруга. Изглеждаше, че тя говореше съвсем искрено.

Но странните сривове в паметта на Андрей Георгиевич кой знае защо, никак не се харесваха на Юлов. На тридесет й първи декември с мощен бинокъл в ръце той застана на пост в къщата, от която добре се виждаха входът на жилищната кооперация, в която живееше уволнилият се учител по литература, и прозорецът на стълбищната площадка, където се намираше апартаментът му. За да не стърчи на стъпалата целия ден, старши лейтенант Юлов се запозна с една бабичка, обитаваща подходяща за замисъла му гарсониера. Представи й се по всички правила и беше радостно поканен да влезе и да си седи до прозореца, ако ще и цяла седмица. Бабичката беше много стара, самотна и присъствието на жив човек я ощастливяваше. Щеше да има с кого да си поговори за живота.

Около обед в апартамента на Турин позвъни някаква жена, която пристигна с поочукано жигули. Носеше големи найлонови торби, които по всяка вероятност бяха пълни с хранителни продукти.

„Всичко е нормално — рече си Александър. — Турин почти не излиза и грижовната му приятелка му е донесла храна.“

След два часа жената излезе от апартамента и отпътува. Юлов беше без кола и затова не я последва. Още когато пристигна, той бе записал номера и бе позвънил в ДАИ10 с молба да издирят собственика на жигулито. Собственикът му беше мъж, а приятелката на Турин очевидно бе или негова съпруга, или дъщеря. Винаги можеше да я намери.

Повече нищо интересно около подозрителния бивш учител не се случи. Към осем часа вечерта Саша Юлов се сбогува със своята домакиня и се отправи към дома си. Все пак предстоеше новогодишната нощ, а жена му и без друго непрекъснато му натякваше, че малко стои вкъщи и съвсем не й помага за детето.

Когато до настъпването на Нова година останаха два часа, Ирина усети, че напрежението достига апогея си. Още малко — и можеше да изтърве нервите си и да се разридае. Неотвратимо се приближаваха събития, които и се искаше да избегне, но не можеха да бъдат избегнати.

Още от сутринта бе започнала да приготвя празничната трапеза. Сергей беше поканил гости и й предстоеше да играе ролята на любяща съпруга и къщовница. С това можеше да се справи без никакви проблеми, но виж, поздравленията по телефона я хвърляха в ужас.

— Ами, ако изведнъж позвънят родителите й? — с треперещ глас бе попитала Сергей. — Какво ще правя тогава?

— Аз ще кажа, че си отишла при съседката и ще ти предам поздравите им — успокояваше я Берьозин.

— А, ако се обадят, когато гостите вече ще са пристигнали? Как ще им кажеш пред тях, че ме няма?

— Ирочка, моля те, вземи се в ръце. Ще има много хора, телевизорът ще бъде включен и всички ще са възбудени. Кой ще започне да се вслушва в разговора? Най-важното е да не вдигаш слушалката и да чакаш, докато аз не дойда. Това е всичко.

Ирина изнамираше все нови и нови причини за опасения и знаеше, че Сергей ще започне да нервничи, но нищо не можеше да направи със себе си. След онази нощ, когато опитът й за установяване на близост се бе провалил толкова безславно, постоянно се чувстваше виновна, макар да осъзнаваше, че нямаше никаква вина за случилото се. Та нали не го лъжеше за нищо, той прекрасно знаеше коя е и с какво се е занимавала, когато й предложи да напусне Ринат и да заеме мястото на съпругата му. Нима бе виновна, че се е влюбила в него? Никой не би могъл да предвиди, че ще се получи така. Никой.

Гостите трябваше да пристигнат в единадесет, а в единадесет без четвърт Ирина все още не се бе облякла. Безцелно и безсмислено се щураше от кухнята в дневната и обратно, нещо преместваше, нещо отнасяше или донасяше. Струваше й се, че докато се движи из апартамента в домашни дрехи, не би могло да й се случи нищо лошо, защото опасното време все още не бе дошло. А щом се преоблечеше, веднага щеше да настъпи този опасен период от празника, който ще й сервира толкова неприятни изненади. На Нова година се обаждат по телефона, за да ти я честитят, и стари познати, за които обикновено дори не си и спомняш. Или — което е още по-лошо — идват ти на гости…

Ирина протака до последния момент и се втурна трескаво към стаята си да се облича чак когато иззвъня входният звънец и дойдоха първите поканени. Дочуваше гласовете им от антрето, сториха й се непознати и тя вътрешно се стегна. Искаше й се първи да пристигнат тези, с които вече се бе запознала — така би й било по-просто и по-леко.

Новата рокля — разбира се, дълга — в стил деветнадесети век, както му харесваше на Берьозин, се оказа много непослушна и никак не искаше да се закопчава. Ирина се изнерви, задето ситните копченца упорито се стремяха да се разминат с петлиците, струваше й се, че прекалено силно е обтегната на гърдите й и при най-малкото невнимателно движение може да се пръсне по шевовете. Най-сетне се справи с нея, но сега пък започнаха проблемите с косата й. Пръстите й трепереха и кичурите чиста блестяща коса се изплъзваха от шнолите и фибите.

— Ирочка! — долетя гласът на Сергей. — Ние те чакаме.

— Идвам, Серьожа — обади му се тя. — Само още минутка.

Когато се появи в дневната, веднага разбра, че неприятните сюрпризи вече са започнали. На дивана седеше представителен посивял мъж в добре ушит костюм и с високомерна усмивка на грижливо поддържаното си лице, а до него се бе разположила журналистката Олеся Мелниченко. Онази същата Мелниченко, която няколко дни преди изборите в Думата бе интервюирала Ирина и упорито се бе опитвала да я застави да говори за първата жена на Берьозин, Диана Лвовна. Но този път журналистката не изглеждаше толкова бохемски и войнствено. Косата й беше майсторски боядисана и старателно подстригана, макар че гримът й, както и преди, беше доста повече от допустимата норма.

— Добър вечер, Ирина Андреевна — лъчезарно се усмихна тя, но в усмивката й имаше и нещо канибалско.

— Добър вечер, радвам се да ви видя отново — отвърна умерено топло Ирина, за да не наруши имиджа си на гостоприемна домакиня.

— Ирочка, позволи ми да ти представя Артур Дмитриевич Гушчин, мастит специалист в областта на екологията и един от най-активните дейци на нашата партия.

Гушчин стана и изобрази учтив поклон, след което незабавно седна обратно, облегна се и кръстоса крака. На Ирина той веднага не й се хареса, макар да не разбираше каква опасност би могла да изникне от него. От една страна, Гушчин беше съпартиец и другар на Сергей, но от друга, бе довел със себе си журналистката, а тя несъмнено бе настроена зле към нея. Макар че, кой знае, може и да нямаше нищо против съпругата на Берьозин. Вероятно просто искаше да събере повече „горещ“ материал, да изкопае скандални факти, да долови случайно изтървани фрази, недомлъвки и да се развихри по страниците на своето списание. Но защо точно Гушчин я бе довел? Може би е получил обещанието й да обрисува семейството на лидера на своята партия в най-розови багри? Или обратното — да компрометира Сергей?

За щастие, на входа се позвъни отново и в течение на следващите петнадесет минути Ирина и Сергей буквално не излизаха от антрето, посрещайки появяващите се един след друг гости. Ирина познаваше почти всички. Изключение правеха Гушчин й симпатичен млад мъж с открито лице на име Николай, когото й представиха като служител в банката, в която преди бе работил Сергей Николаевич.

На масата тя се оказа точно между тях двамата. От лявата й страна седеше Гушчин, от дясната — Николай. След като успя да потисне поредния си пристъп на страх, Ирина си помисли, че може би това е за добро. Във всеки случай, ако започнеха да я поставят в сложно положение, би могла да разговаря с тях достатъчно тихо, за да не се опозори пред останалите присъстващи. А ако бяха далеко от нея, разговорът им щеше да стане достояние на много уши. В края на краищата пък, като домакиня, винаги можеше да се извини и да отиде в кухнята, прекъсвайки неприятната беседа.

Но всичко вървеше много мирно и тихо. Олеся Мелниченко зае мястото до Сергей и като че ли не й обръщаше ни най-малко внимание, опасният Гушчин си бъбреше с красива брюнетка — съпруга на друг партиен деец — а Николай много мило ухажваше Ирина, развличайки я с нови политически вицове и разкази за своите пътувания в чужбина.

На телевизионния екран се появи заставка, подсказваща, че е време да се отвори шампанското и да се чака последният удар на кремълския часовник. Всички се оживиха и гласовете им станаха по-силни.

— Честита Нова година!

— Честита Нова година!

— Честита Нова година!

Ирина глътна на един дъх шампанското си и усети, че напрежението й малко спадна. „Сега те ще започнат да се наливат — помисли си. — И колкото по-бързо се напият, толкова по-добре. Пияният, разбира се, е опасен, защото може да изтърси нещо ненужно, но то може да се припише на замаяната му глава. Какво друго би могло да се очаква от човек в такова състояние? Можеш дори да не му се обиждаш и да не си изясняваш отношенията…“

— Ирина Андреевна, каква сте по образование? — попита я Николай, наливайки и коняк в чашата.

— Не съм никаква по образование — отвърна му с усмивка. — Когато се запознахме със Серьожа, бях на деветнадесет години. До такава степен се влюбих в него, че зарязах института.

— Кой институт?

— Тогава се наричаше историко-архивен, а сега другояче, но не знам точно как. Николай, не ми наливайте повече, не искам.

— Че защо? Това е много хубав гръцки коняк. Не ви ли харесва?

— Не смесвам коняк с шампанско.

— Така ли? — някак странно я изгледа Николай. — Защо?

— За да не ме боли после главата. Пък и по принцип не обичам коняк.

— Така ли? — повтори като папагал младият банкер. — А преди обичахте.

— Преди бях млада и глупава — засмя се пресилено Ирина, усещайки вътрешен хлад. — Никога не съм обичала коняк, но винаги съм се стремила да „съответствам“. Разбирате ли за какво ви говоря? Смятах, че след като съм станала съпруга на такъв човек като Сергей Берьозин, трябва да бъда и светска дама, да бъда зряла и опитна, а не някаква си тийнейджърка, която не е слагала в уста по-силна напитка от пепси. Затова и пиех всичко наред.

— Но вие и сега сте много млада — отбеляза Николай, без да откъсва от нея втренчения си поглед. — Нима престанахте да се чувствате млада?

— Вероятно — кимна Ирина. — След катастрофата аз въобще станах друга. Знаете ли, когато ти се струва, че младостта ти ще трае вечно, то светоусещането е едно, а когато изведнъж осъзнаеш, че не само младостта, но и животът ти може да свърши за миг, без да търси съгласието ти, светоусещането става вече коренно друго. Сега ми е съвсем безразлично как ще ме възприемат хората, разбирате ли? Сега не ме е срам да си призная, че не обичам не само коняка, но и водката, че въобще не понасям алкохола и не умея да бъда светска дама. След като погледнах и отвъд, разбрах кое за мен е главно и кое — незначително.

— И кое стана главно? — много сериозно попита той.

— Да ме обича Сергей, да живеем заедно и да си отгледаме деца. И ако неговите приятели и колеги започнат да говорят, че жена му е глупава селяндурка, неумееща да поддържа светски разговори и да пие наравно с мъжете, това въобще няма да ме засегне.

— А преди засягахте ли се?

— О, и още как! Какви ли не глупости не съм вършила на времето, за да докажа, че съм достойна да се нарека съпруга на голям бизнесмен.

— Вярно — кимна Николай. — Вие тогава порядъчно лудувахте. Но всичко това остана в миналото, нали?

Ирина изтръпна. Невинният им разговор се превръщаше в небезопасни спомени за чуждо минало, за което не знаеше достатъчно.

Тя бавно се надигна от стола си.

— Ще отида да нагледам месото. Май че е време да го сервирам…

Като се стараеше да се движи спокойно и уверено, за да не издаде напрежението си, Ирина влезе в кухнята и плътно затвори врата зад себе си. Гласовете на гостите в дневната веднага заглъхнаха. Колко хубаво бе, че Серьожа и Виктор Фьодорович бяха й съчинили историята за автомобилната катастрофа и продължителното боледуване. Сега на нея можеше да се припише всичко — и промененият стил на поведение, и по-малко впечатляващата й от преди външност, и честото главоболие, заради което не може да се задържа дълго в шумни компании.

Нагледа пържолите във фурната, но вместо да се върне в хола, седна на масата и безцелно започна да прехвърля от едно място на друго малките сребърни лъжички, приготвени за десерта. Не й се искаше да ходи при гостите. Тук, в кухнята, се чувстваше по-защитена, отколкото сред чуждите и неизвестно как настроени към нея хора.

— Ирина Андреевна!

Вдигна глава и видя на прага Николай.

— Извинете, мога ли да ползвам този телефон? Че оттатък, в дневната, такава врява се вдига…

— Да, моля — кимна Ирина към окачения на стената апарат.

Николай седна срещу нея и вдигна слушалката.

— Ало! Мамо, ти ли си? Честита Нова година! Как я карате там?…

Тя стана и започна съсредоточено да изучава хладилника, за да създаде впечатление, че не се е затворила тук без никаква работа. Николай бързо приключи разговора си, но не излезе от кухнята, а извади цигари и запалка.

— Заповядайте — подаде й кутията.

— Не пуша — поклати глава Ирина. — Даже не понасям тютюневия дим.

— Нима наистина успяхте да ги оставите?! — удиви се той. — Браво! Това не се удава на много хора. Ще ми издадете ли тайната си? Как го постигнахте?

— Никаква тайна нямам. Нали ви казах, че много неща правех само заради външния ефект. За да изглеждам по-солидна и по-възрастна. В това число и пушех по тази причина. А сега вече необходимостта отпадна.

Николай загаси бавно цигарата си и виновно се усмихна.

— Извинявайте, не знаех, че димът ви е неприятен.

„Ти самият си ми неприятен“ — мина й през ума и Ирина дори се учуди откъде се бе взела тази мисъл, защото той не й бе сторил нищо лошо.

— Пушете си, не се притеснявайте — рече му, отправяйки се към вратата. — Аз ще отида в хола.

— Ирина Андреевна, трябва да си поговоря с вас.

„Ето — изтръпна тя. — Ето че се започна! Би било добре, ако ме замоли да повлияя на Сергей по някакъв въпрос. В такъв случай лесно ще се справя с него. Но ако е нещо друго?…“

— Слушам ви — отвърна спокойно, върна се и отново седна на мястото си.

— Трябва ми касетата, Ирина Андреевна.

Ирина мълчеше. Бе се случило най-лошото, което би могло да се очаква. Ставаше дума за нещо, което въобще не й бе известно, но непременно трябваше да знае. И най-вероятно Сергей също не знаеше, защото иначе би я предупредил. Значи нямаше откъде да очаква помощ.

— Изяснете, ако обичате, позицията си — хладно изрече. — Аз, разбира се, не съм кой знае каква светска лъвица, но никак не обичам при мен да идват далеч не най-близки хора и да ми казват „трябва ми“. На мен също ми трябват много неща, но в основата на исканията ми винаги залягат разумни доводи. Така че, слушам ви.

Ако Николай се бе стреснал от неочаквания отпор, не го показа по никакъв начин. Очевидно издържаше на удари.

— Добре, ще се поясня. Както ви е известно, във връзка с избирането на съпруга ви в Думата в нашата банка стават съществени кадрови промени и на мен ми е необходим инструмент, с помощта на който бих могъл да повлияя на тези рокади. Това, което е записано на лентата, може да бъде използвано в качеството си на такъв инструмент. С нейна помощ аз ще успея да попреча на назначаването на редица лица и да постигна назначаването на други. Това е в мой интерес.

— Да, разбрах, че касетата наистина ви е нужна — усмихна се Ирина.

— Ето, виждате ли колко добре ме разбрахте от една дума. Дайте ми я и ще се върнем на масата.

— Но аз не разбрах защо трябва да ви я дам — продължи тя, сякаш въобще не го бе чула.

— Защото…

Николай май вече наистина се обърка.

— Защото сте длъжна.

— Това не е аргумент.

— А това?

Той извади от джоба си някакъв плик.

— Погледнете, може това да ви се стори по-убедително. Вие не само че сте се държала като последна улична курва, но и сте била в тясна връзка с чеченската мафия, продавайки й търговските тайни на своя съпруг.

Пликът съдържаше снимки, някои от които бяха от съвсем порнографско естество, но на всяка бяха обозначени датата и часът на заснемането й. Снимките бяха запечатали образа на съпругата на Сергей Берьозин, Ирина, с трима различни мъже. Съдейки по изражението на лицето й, тя не само че бе изпаднала в екстаз, но и беше пияна като свиня.

Изведнъж сърцето на Ирина заби като ковашки чук — на една от снимките разпозна себе си. Да, нямаше никаква грешка — не съпругата на Сергей в курвенска миниполичка излизаше от колата заедно с типичен кавказец, а тя самата, Ира Новикова. Добре си спомняше и тази кола, и този кавказец — един от съвсем малкото, които си спомняше без отвращение. Той беше спокоен, щедър, нямаше глупости в главата си и не я измъчваше с разни прищевки, повече приличащи на перверзни, а просто си почиваше и се разтоварваше в компанията й. Бе я наел от Ринат за три денонощия и я бе изчукал само два пъти — бързичко и без мерак — а през останалото време бе обикалял с нея по ресторантите и ту обядваха, ту вечеряха в компанията на някакви „големи“ и „делови“, които водеха преговори и сключваха сделки. Наистина бяха нощували в квартирата й, за което клиентът си плащаше допълнително, и тя бе се досетила, че чисто и просто кавказецът се крие от някого и не може да преспива къде да е. И че съвсем не я бе наел за сексуални забавления, а именно заради безопасните нощувки, но не искаше това да се разбере.

А сега се оказваше, че той бил от чеченската мафия!

Захвърли снимките на масата и впери леден поглед в Николай.

— Вие не сте първият, който се е хванал на тази въдица. И просто от добро чувство към вас ви предупреждавам да не се пъхате никъде с тия фотографии. Сам ще се направите за посмешище.

— Какво искате да кажете? Че никой няма да ми повярва? Уверявам ви, че множество хора са се любували със собствените си очи на вашите алкохолно-сексуални похождения, така че снимките у никого няма да предизвикат съмнение и учудване. Особено ако бъдат подкрепени от съответното интервю.

— Грешите — меко рече Ирина, гледайки го съчувствено и почти ласкаво. — Да, аз не мога да отрека, че поведението ми в миналото далеч не бе безупречно. Действително би било глупаво от моя страна да се опитвам да го опровергавам. Но думите, изречени от някого в недоброжелателно интервю, са едно нещо, а снимките — съвсем друго. Думите могат да се опровергаят, снимките — не, а взети заедно, те са действително убийствено съчетание. Затова пък без снимките вашият шантаж губи смисъла си, защото думите без снимките не струват нищо. Права ли съм?

— Да допуснем — внимателно се съгласи Николай.

— Та така, приятелю мой, вашите снимки не струват пукнат грош. Сам ли ги правихте?

— Какво значение има?

— Има. Ще се убедите.

— Не. Не съм правил аз снимките. И какво от това?

— Ами такова, че или са ви подхлъзнали като наивен глупак, или вашият фотограф е сгрешил. Не е заснел мен и ако се опитате да ги публикувате, ще ви дам под съд и ще докажа лесно това. А за да не си губите напразно времето, да не си хабите нервите и да си мислите, че ви заплашвам и блъфирам, ще ви го докажа още сега.

Вратата се открехна и в кухнята надникна Берьозин.

— Ирочка, къде изчезнахте с Николай? Започнаха вече да пускат закачки по ваш адрес.

— Това е приятно — усмихна му се Ирина. — Заболя ме главата и реших да поседя малко на тишина, а Николай любезно ми прави компания. Кажи, моля ти се, че пазя месото да не изгори, и след десет минути ще го сервирам. Николай ще ми помогне.

Берьозин й хвърли разтревожен поглед, но виждайки пълното безгрижие, изписано на лицето й, се успокои и излезе.

— Да продължим — рече тя, когато Сергей Николаевич затвори вратата. — Не ви провървя, Николай, защото в Москва е живеело едно момиче, което удивително е приличало на мен. Просто като две капки вода. И се е казвала Ирина. Между другото, съвсем наскоро научих за нея. Та тази Ирина Новикова работела в масажистки кабинет, именуван „Атлант“. В действителност той бил най-обикновен бардак с момичета на повикване. Разбрах го, чак когато някакъв натрапник се припозна и ме взе за Ирина. Започна да ми досажда и да иска от мен любов и внимание. Наложи се да прибягна до помощта на милицията. В участъка направиха справка за това момиче, с което си приличаме и дори имената ни съвпадат, и се изясни, че се е припознал. Приликата наистина е поразителна, но който добре ни познава и двете, може да ни различи и по гласа, и по маниерите. Вие впрочем можете да се обърнете в участъка, където всичко това се случи, и ще ви разкажат, ако не ми вярвате. А за да не се съмнявате въобще, просто ще ви покажа снимки от времето, когато сте ме видял с онзи кавказец. Нали него имахте предвид, когато говорехте за връзката ми с чеченската мафия? Почакайте ме минутка.

Ирина бързо отиде в спалнята и след малко се върна с албум в ръце.

— Ето, вижте, млади шантажисте. Снимката с чеченеца е направена на двадесет и шести май деветдесет и четвърта година. Така ли е?

— Да, на двадесет и шести май — потвърди Николай, без нищичко да разбира.

— А сега погледнете тук. Тези снимки ние ги направихме със Серьожа в Кайро в средата на май деветдесет и четвърта. В Кайро пристигнахме със самолет от Израел, където гостувахме на негови приятели от средата на април. На деветнадесети май се върнахме в Москва. Виждате ли какъв хубав загар съм имала. Цял месец прекарах в Израел и Египет, бях почти черна. А кожата на жената, която е заснета заедно с чеченския мафиот, е абсолютно бяла. И прическата й е съвсем друга. Погледнете, погледнете хубавичко. Косата й е доста по-дълга от моята по това време и въобще аз носех съвсем различна прическа. Между другото, косата на тази проститутка е по-тъмна от моята, защото за един месец жега моята съвсем бе изрусяла. Гледайте и сравнявайте. А аз трябва да сервирам печеното.

Николай безмълвно започна да мести поглед от една снимка на друга.

Ирина изключи фурната, извади тавата с пържолите и започна да слага апетитните късове месо в голямо кръгло блюдо. След като приключи с тази операция, сръчно наряза доматите и краставиците на красиви резенчета и започна да украсява блюдото по края.

— Готова съм да ви изслушам още веднъж — подхвърли, без да се обръща. Обяснете ми отново защо съм длъжна да ви дам касетата. Може би за втория път ще намерите по-приемливи аргументи? И ми отворете вратата.

Тя вдигна блюдото и изплува от кухнята, отправяйки се към веселящите се гости. Първото нещо, на което се натъкна в хола, беше изпитателният поглед на Олеся Мелниченко.

— О, Ирина Андреевна, вече бяхме започнали да се безпокоим, че сте ни напуснала заради прекрасните очи на младия банкер — високо рече тя, надвиквайки шума и смеховете.

Всички мигновено замлъкнаха и се втренчиха в Ирина, която още не бе успяла да стигне до масата. Блюдото с месо й се стори, че тежи цял тон, и тя с усилие преодоля изкушението си да му позволи да падне на пода. Сложи го на малката масичка за кафе до вратата и започна да прибира празните чинии.

Красивата брюнетка, седяща до Гушчин, скочи и се втурна да й помага. Острият момент беше загладен, но Ирина разбра, че Мелниченко е настроена войнствено и няма да се омете оттук без своята „гореща“ плячка.

— Сега, когато ще изпием първата чаша преди пържолите — каза тя, полагайки красивото блюдо в средата на трапезата, — ще помоля да ми бъде дадена думата. Искам да произнеса тост.

— А къде е Николай? — обади се някой от гостите. — Ирочка, къде го дянахте? Да не е паднал бездиханен, сразен от стрелата на Амур?

Ирина отново улови погледа на Мелниченко. „Край, стига! — помисли си. — Трябва да свърша с това един път завинаги. Търпението ми се изчерпа!“

— Вашият млад банкер още не е достатъчно опитен, за да разбере от какво могат да се правят пари и от какво не могат — поде тя, вдигайки чашата си с шампанско. — Именно за това и искам да произнеса тост. Всички присъстващи тук или почти всички познават отдавна и добре нашето семейство. Всеки дом си има своя скелет в гардероба — тази истина е много стара. Всеки от вас също си има своя скелет. Въпросът се състои само в това — има ли на него етикетче, че е купен в магазина за нагледни пособия, предназначени за часовете по анатомия, или няма такова етикетче. Защото, ако няма, значи скелетът е истински, тоест преди е бил жив човек, чийто труп е изтлял в гардероба. Надявам се, че всички присъстващи тук разбират важността от своевременното снабдяване с етикетче. Това, разбира се, е алегория и може би не много сполучлива, но затова пък е смешна и много пасва на новогодишната веселба.

Ирина се усмихна и вдигна чашата си още по-високо.

— Искам да ви предложа да пием за това, че през новата година най-големите неприятности, които ни се струват ужасни, катастрофални и заплашващи нашето благополучие и нашия живот, изведнъж да се превърнат в смешни и глупави недоразумения, които са толкова лесни за разрешаване, защото ние навреме ще си спомним, че някъде в гардероба се търкаля етикетчето на скелета.

Разсмяха се всички, освен Берьозин. Смееше се даже опасната Мелниченко и даже високомерният Гушчин кривеше устни в едва сдържана усмивка. Ирина разбра, че всеки от тях е съотнесъл думите й към себе си и че няма нито един, на когото да не му е станал ясен подтекстът им, защото те им прилепваха като сръчно ушит костюм.

Мястото отдясно на стола й все така беше празно и след известно време тя отново се отправи към кухнята. Николай го нямаше никъде — очевидно си бе отишъл, възползвайки се от суматохата.

На кухненската маса обаче имаше бележка.

„Е, момко, ти май сериозно се разстрои — помисли си Ирина, — но не го показваш. Юнак си.“

След нея от дневната излезе Берьозин.

— Ира, какво става? Къде е Николай?

— Отишъл си — усмихна се тя. — По-точно, избягал. Серьожа, той ми поиска някаква касета. Защо не ме предупреди за нея? Защо ме поставяш на изпитание, когато съм принудена да стоя и на главата си, само и само никой нищо да не забележи? Защо?!

Ирина дори не усети, че бе започнала да повишава глас. Чувството за вина, гнетящо я през последните дни, за един миг се превърна в ярост, когато осъзна, че не само тя трябваше да бъде упреквана за нещо, но и Сергей.

Берьозин пристъпи към нея и здраво я хвана за ръцете.

— Тихо! Не викай! Той обясни ли ти що за касета е това?

— Не. Предполагаше се, че аз знам всичко. Друг е въпросът дали ти самият знаеш. Той настояваше за касетата и ме шантажираше със снимки на твоята жена курва, към която ти обаче не си се гнусял да се докосваш. Разбира се, тя във всичко е била по-добра, дори и сравнение не може да се направи. Записала е на лента някакъв разговор, който компрометира шефовете в твоята банка и вероятно теб самия. Тя шантажирала ли те е? Хайде, кажи ми. Къде е тази проклета касета? Искам да я прослушам, за да разбера за какво е цялата тази шумотевица и за какво трябва да проявявам чудеса от съобразителност и хладнокръвие, да умирам от страх на всяка десета секунда и да изразходвам нервните си клетки, вместо да си седя спокойно на масата. А ти си седиш там, пиеш водка с приятелите си и дори не смяташ за необходимо да ме предупреждаваш за нищо. При това си позволяваш да водиш тук тази шафрантия Мелниченко. Сякаш не ти е известно какво представлява тя! Аз да не съм робот, според теб? Или играчка? Вещ без нерви, без чувства, без страх? Мислиш си, че не съм жив човек? Че като са ме убили, повече ме няма?

— Ира!

Берьозин я разтърси силно, след това здраво я прегърна, притисна главата й към рамото си и сложи длан на темето й.

— Ирочка, прости ми. Прости ми, скъпа. Не съм мислил така и не съм предполагал, че ти е толкова тежко. Ти винаги си се държала толкова добре, не се оплакваше, не хленчеше и аз реших, че всичко е наред. Много съм виновен пред теб, скъпа моя. Трябваше да ти кажа всичко предварително, но бях сигурен, че никой друг, освен мен, не знае за тази касета. Да, права си, тя ме шантажираше, искаше ми пари, много пари. Заплашваше ме, че ще публикува този запис. Отначало й дадох всичките си спестявания, но тя отиде в чужбина с любовника си и там ги профукала до грош. Когато се върна, отново ми поиска пари. Искаше все повече и повече. Аз започнах да прехвърлям пари от чужди сметки, да мамя партньорите си. Не можех да продължавам така безкрайно, а апетитът й растеше лавинообразно. Но бях сигурен, че за тази лента знаем само двамата — тя и аз.

Той обхвана лицето й с длани и внимателно я целуна по челото, бузите и устните. И отново го заля вълна от нежност. Но някакво островче в съзнанието му, неподдаващо се на тази гореща, пенеща се наоколо вълна, твърдеше, че нищо няма да се получи.

— Каква идилия! — раздаде се зад гърба му отровен глас.

Ирина рязко се изтръгна от обятията му и Сергей се обърна. На кухненския праг бе застанала самата Олеся Мелниченко.

— Сергей Николаевич, няма ли да ми кажете тайната си на тази толкова дълговечна любов?

Ирина разбра, че журналистката се беше натряскала здравата. Тя леко се олюляваше и ехидността в гласа й явно бе доста повече от тази, която позволяваше дори и най-либералното приличие.

Сергей пусна една шега, хвана за лакътя досадната журналистка и я поведе към хола при другите гости, а Ирина тихо се промъкна в своята стая, за да освежи грима си и да си оправи прическата. На тоалетната масичка до огледалото в сребърна рамка бе поставена снимката на млада, красива жена, прегръщаща смеещия се и щастлив Сергей Берьозин.

„Ирина Берьозина — мислено произнесе Ирина, гледайки фотографията, — ти ми омръзна. Само да знаеше колко си ми омръзнала!“