Денят не съмва за нас

Предговор

Преди години един френски журналист писа, че имам пророческа дарба, и то защото в романа си „Животно, надарено с разум“, излязъл през 1967 г., „предсказах“, че Роналд Рейгън — когото описвам там, макар и под друго име — ще стане президент на САЩ. Там разказвах също как специално обучени делфини ще бъдат използвани един ден за военни цели — и именно това се случи седем години по-късно в Тонкинския залив, където делфините бяха изпратени срещу северновиетнамски леководолази.

Не се хваля с тези предсказания. Не мисля, че имам пророческа дарба, и така е по-добре: абсолютната неизвестност по отношение на бъдещето, както и на моето собствено бъдеще, ми позволява да потвърдя, че съм програмиран да живея до сто и двадесет години, без да се страхувам да бъда опроверган от някой неволен проблясък на ясновидство. В замяна на това ще кажа, че следя с внимание всичко, което става около мен в света, благодарение на което съм развил известно разбиране към историята такава, каквато тя се създава пред очите ни. Как иначе да се обясни, че след като преди четиринадесет години бях написал „Малвил“, започнах отново да се интересувам от ядрения проблем една година преди катастрофата в Чернобил?

Заслугата на „Малвил“ беше, че описа въображаемите, но напълно реални и чудовищно несигурни условия за оцеляване на няколко изолирани групи хора в Европа след избухване на атомна война. Но днес вече знаем: грешката на това описание беше прекаленият оптимизъм. Умножете Чернобил милион пъти, прибавете половин милиард трупове, безвъзвратното заразяване на водата и почвата и така вече сме близо до представата за повече от възможното изчезване на всички хора и животни в северното полукълбо.

Няма човешко същество със здрав разум — освен умопобърканите, маниаците и фанатиците, — което да не желае горещо окончателното и едновременното разоръжаване в целия свят. Затова трябва да работим, да гледаме напред, но и да не забравяме, че тази цел не може да бъде постигната в най-близко бъдеще.

„Винаги има място, където ще се чувстваме по-добре — казва една немска поговорка, — но ние живеем тук, а не там.“ Тук, на тази планета — „толкова крехка сега“, както казва помощник-капитанът на подводницата, за която разказвам. Ние не само трябва да живеем с надвисналата над главите ни опасност, но и да бъдем активни участници в тази опасност. Почти безнадежден парадокс: опитваме се чрез кошмар да избегнем кошмара.

С тази книга исках да опиша пълния с мрак и опасности живот на екипажа на една от нашите атомни подводници. Колкото повече слушах тези моряци, толкова по-човечни, откровени и симпатични ми изглеждаха те. Без съмнение същото се отнася и за техните английски, американски и съветски колеги: те в никакъв случай не приличат на воини, очакващи с нетърпение сражението. Напротив, те по-дълбоко от повечето свои съграждани съзнават онова, което би се случило с родината на другите и в тяхната собствена родина, ако бъде дадена заповед за изстрелване на техните ядрени ракети.

В никакъв случай не предричам — държа да кажа съвсем ясно това, — че тази заповед ще бъде един ден дадена. Но съществуването на такава опасност показва безумието на времето, в което живеем. Още Хамлет се оплакваше от него. Сега в опасност е самото оцеляване на човешкия род и ние нямаме право да забравяме това.