Денят не съмва за нас

Първа глава

Реших да разкажа на Софи за морския рейс, който ми предстои. Но тъй като вече се съмнявам в чувствата, които тя изпитва към мен, и не зная дали при завръщането ми — след около 70 дни — отношенията ни ще бъдат такива, каквито бяха при тръгването ми, трябва да си представям, че този текст може би ще бъде четен от други.

Ще ми се между тези други да има млади момичета и те да са хубави. И през ум не ми минава да отвърна поглед от половината човешки род заради любовта си към Софи. Нито пък да стана монах.

Всъщност дори не съм сигурен, че я обичам. Забелязвам, че когато мисля за нея, иронията никога не липсва от вътрешния ми монолог. Не ми харесват нито средата, нито родителите, нито възпитанието й.

Благодарение на таланта на инженерите и администраторите си баща й внедрил някакво откритие, което навремето направило революция в производството на автомобили. Забогатял и умрял. Според мен живот, в който главното са парите, а не любовта към работата, е пълен провал.

Вдовицата му е жена, заменила вътрешния живот с принципи: отвори ли уста, започва да съди хората, обикновено безапелационно. Веднъж се усъмних пред нея в съществуването на ада и тя извика: „Но адът е необходим! Много ще е несправедливо, ако не съществува!“ Разбрах, че нямахме еднаква представа за справедливост.

Две седмици по-късно тя ми припомни моите думи за ада, вперила очи в моите (нейните са стоманеносиви): „Една от хитрините на дявола е да ни внуши, че адът не съществува.“ Седяхме в нейния салон и аз погледнах скришом моите крака — дали не са се превърнали в копита.

Доброто възпитание на Софи си личи от пръв поглед по облеклото й. Тя носи обувки с ниски токове, плисирани поли или костюми „Барбери“. Веднъж я попитах защо никога не съм я виждал в джинси и тя ми отговори: „Защото е нескромно“, спущайки целомъдрено клепачи върху красивите си черни очи.

Вече сте разбрали, че Софи е представителка на изчезващ вид. В известен смисъл е очарователна. Когато я гледа човек, има чувството, че се връща в началото на века. В поведението, в тона на гласа, в походката, по начина си на сядане тя е, ако мога да се изразя така, безпощадно възпитана. На 22 години е и никога не е целунала момче по устата.

Поне така ми каза тя, за да отклони целувките ми, които, насочени към бузите, плъзваха по невнимание или към краищата на устните, или дори към шията. Софи понасяше тези отклонения, без обаче да ги насърчава. За нея това са малки отстъпки пред естествената грубост на мъжа.

За да приема министерството един път седмично от Софи фамилиграма — значението на тази дума обяснявам по-нататък, — аз я обявих за своя годеница, без да имам право, тъй като майка й не ми бе признала още този така ласкателен статут. Софи прие без особена охота тази невинна лъжа.

Всяка фамилиграма съдържа 20 думи. Но първата седмица с присъщата си сдържаност Софи употреби само четири: „Мисля за вас. Софи.“ Ако един ден се оженим, предполагам, че ще стигне до десет.

Истината е, че не можех да си изясня своите чувства към нея, както и тя навярно не бе в състояние да изясни нейните. Възможно е, когато й казах, че я обичам, да съм избързал, представяйки си какво бих изпитвал, ако тя ми отвърнеше с взаимност. Драга читателко, ще се съгласите, че трябва един от двамата да се нагърби с ключовата дума, иначе до никъде няма да се стигне.

От друга страна, не може да не ви е известно, че ако човек що-годе знае какво мисли, му е много по-трудно да осъзнае какво чувствува. Възможно е да съм казал на Софи, че я обичам, поради притеснението си от несигурността в отношенията ни. А пък Софи ме изслуша със скръстени на гърдите ръце, сякаш в защита, въпреки че нямаше основание да се страхува от нападение точно там. След като свърших, не каза нито дума, просто спусна мигли над очите си, както пада завеса. Понякога е много удобно да си момиче.

Осведомиха ме, че фантастичната Госпожа Майка, в чиято сянка живее моята архаична „годеница“, се била разорила от неуспешни сделки. Това не ме разочарова, дори не ме разколеба. Печеля добре, добре за двама — офицер съм във Военноморското министерство. Не флота, а министерството. Моля обърнете внимание на разликата, към нея ще се върна отново. Така че върху маншета на униформата ми са преплетени три златни нашивки, но третата е обшита с ивичка от червено кадифе, което означава, че не воювам, а само лекувам воюващите.

И именно допълнителните разходи, които моят евентуален брак със Софи би довел, ме подтикнаха да поискам служба в подводниците — привлякоха ме надбавките към заплатата.

Пресметнах, че ще получавам месечно около 20 хиляди франка. За мен това е много. За Госпожа Майката е малко. Като наблюдавах как се живее у тях, разбрах, че остатъкът от едно голямо богатство може да изхранва няколко бедни семейства.

Моето семейство се отличава с почтената си скромност — баща ми е данъчен инспектор в околностите на Бордо. Аз съм най-малкият и като виждах какви усилия струва на моите родители следването на двамата ми по-големи братя, реших да ги избавя от тежестта на нови разходи и се явих на конкурс в Медицинския институт в Бордо. Затова нося и тази униформа със златни нашивки на ръкавите. Не съм войнствен по дух и малко се опасявах от съжителството с военни. Но отблизо се оказаха дружелюбни и сърдечни, хора, с които се живее леко.

Аз съм на 31 години и оправданието ми, че обичам Софи, е нейната изключителна хубост. Но в моменти на просветление виждам ясно, че Горгоната, охраняваща моята Софи, като ме сравнява със синовете на старите приятели на покойния си съпруг, не оценява особено високо умерената ми религиозност и относителната скромност на моите доходи. А какво мисли и чувства Софи — остава загадка за мен. Между нея и мен винаги е спусната завесата на нейните мигли.

С други думи, не си правя особени илюзии, че ще успея да се оженя за Софи. И все пак, ако това бракосъчетание се състои, от само себе си се разбира, че ще унищожа предшестващите страници, тъй като несигурните ми отношения с моята „годеница“ ще са получили щастливото си изясняване, непоносимата Госпожа Майка ще се превърне в любима тъща. Ако четете написаното дотук, това означава, че между началото и края на този разказ Софи е изчезнала от моя живот.

Но да се върнем на подводниците от нашия флот, на който отсега нататък се отдавам изцяло. Те са два вида — големи и не толкова големи. Големите са прочутите атомни ракетни подводни лодки — нашето главно възпиращо оръжие. Наричат ги съкратено АРПЛ. Другите са многоцелеви подводници, наричат ги още и класически, когато са с дизелов двигател. Но има вече и атомни.

На борда на многоцелевите подводници, които правят кратки курсове и спират в пристанища, има само по един фелдшер. А големите подводници, които тръгват от Брест1 за 60–70-дневно плаване и пристигат пак в Брест, без да са се показали над водата, за отбиване в пристанище да не говорим — се обслужват от лекар и двама фелдшери.

И макар че професията ми ме предопределяше за АРПЛ, за пръв път се качих на малка подводница — пашата2 беше поискал по изключение лекар за едно триседмично плаване.

Рейсът обаче продължи само 15 дни, след което пристигнахме в Ил Лонг, източно от Брест, в базата на нашите АРПЛ, където продължих да упражнявам изкуството си в лечебницата до ново нареждане.

Назначението дойде неочаквано — лекарят на една АРПЛ в последната минута не потеглил по здравословни причини. Заех неговото място и както казват моряците, качих се „с котвата“ — картинен израз, който живо рисува бързо издигащата се котва и нещастния закъснял пътник, вкопчен здраво в нея.

Естествено голямата подводница не ми беше съвсем непозната. Бях я посещавал. Но не знаех нищо за пашата, за офицерите и за екипажа. И най-важното — не познавах моите двама фелдшери, обучени от предшественика ми.

Метафората с котвата не бива да приемате буквално. Един час преди отплаването и аз като всички се качих на борда, посрещнат с облекчение, но и с известна сдържаност от капитана, който в дъното на душата си се питаше дали този нов доктор ще може да замести предишния.

Монотонно черната палуба пред мен е осеяна тук-там с малки кръгли отвори, сред които входният люк с отметнат стоманен капак. За последен път поглеждам небето. Като че за да усили съжалението ми, вятърът го беше изчистил предната вечер от бресткия дъждец и слънцето блестеше над Ил Лонг. Всъщност го виждах през огромния стъклен покрив, който пази от дъжда бетонния хелинг3, където китът на Йона чака, за да ме погълне.

— След вас, докторе — казва капитанът.

Един моряк поема багажа ми и аз хващам здраво студените стоманени перила. В подводницата човек не се качва, а слиза. Надявам се, че не изглеждам много неестествено със стегнати мускули на ръцете и със спуснат напосоки крак. Въпреки че след двете седмици на малката подводница доста привикнах с това упражнение, все още не съм много сигурен как най-добре се изпълнява. Предпазливо: левият крак се събира с десния на същата стъпенка, преди той да се реши да продължи надолу. Решително: левият крак прескача безгрижно стъпенката и стъпва под десния. Във всички случаи вторият начин ви принуждава така да се кълчите, че може да си одерете задника в ръба на входния люк. След като опитвам, аз предпочитам предпазливия начин.

Капитанът ме повежда с енергична стъпка по лабиринт от коридори. Не ще и дума, в сравнение с малката дизелова подводница АРПЛ е огромна. Но и това е относително, защото почти цялото огромно пространство е запълнено от машини, тръбопроводи, люкове между отсеците, измервателни уреди, постове за управление, компютри и бордови табла, така че остава малко място за движение и човек трябва да застава странишком всеки път, когато се разминава с някого. А господ е свидетел, че тук постоянно се разминавате с някого, в металните вътрешности на чудовището пъплят забързани мравки — 130–137 души, ако добре си спомням цифрата от предишното посещение.

— Ще ви покажа вашата стая — казва капитанът.

Има разни нюанси във вежливостта и неговата — но това не ме учудва — показва, че за него аз не съм истински моряк, въпреки че нося униформа. Прав е. Аз не обслужвам кораба, а хората в него. И тъй като са млади и пращят от здраве, несъмнено няма да имам много работа. Тук съм в случай на нужда. Като спасителен пояс. С тази разлика, че на борда на подводницата спасителни пояси няма, тъй като няма опасност някой да падне във водата.

— Надявам се, че ще се чувствате добре в стаята си — казва капитанът.

— Много добре, благодаря.

Ако Софи беше тук, щеше да приеме думите на капитана за неволна шега. Защото „стаите“ на офицерите — видях ги, когато минавах край тях — са еднакви: два метра дълги и метър и половина широки. Наричат ги „стаи“, а не „каюти“. Каюти има в пътническите кораби — там те са два пъти по-просторни.

Хвърлям поглед наоколо, въпреки че няма много за гледане. Къде е Наутилиус на капитан Немо с разкошния салон, с органа и с огромната стъклена стена, през която се виждат осветените дълбини на океана?

— Оставям ви — казва капитанът.

Но не си тръгва, а ме наблюдава мълчаливо, което ме кара и аз да го погледна. Среден на ръст, як, с изправени рамене, без никакво коремче, с черна коса и брада, подстригана късо. На този черен фон светят две сини очи. Той добавя:

— Морето е бурно. Ще клатушка доста в началото. Впрочем вие знаете, нали сте пътували на многоцелева подводница. Но при нас, потопим ли се веднъж, оставаме неподвижни и тогава е съвсем спокойно.

Това „съвсем спокойно“, което той произнася с усмивка, ме успокоява напълно. Всички моряци са страдали и ще страдат от морска болест. Както и аз. Но не ми е ясно как бих оперирал апандисит на клатушкащ се кораб.

Капитанът продължава:

— Ще ви изпратя двамата фелдшери — Льогийу и Морван. Доктор Мьорио много ги харесваше. Сплотен екип бяха.

Понеже ми се стори, че долавям известно съжаление в думите му, а може би и скрито предупреждение, казвам:

— Надявам се, че ще свикна с тях, а и те с мен.

— Не се и съмнявам — отговаря бързо той и добавя: — Както знаете, тук носим само фланелка и джинси, без отличителни знаци, с изключение на събота вечер и неделя, когато се издокарваме за празника.

Той се усмихва и излиза.

В очакване на обещаното клатушкане гълтам едно хапче, разопаковам багажа си и ставам собственик на „стаята“. Тя е облицована с дъбови плочки и това я прави светла, топла и уютна. Един англичанин би казал cosy4. Освен това тя е и много добре осветена, а умалените й размери засилват още повече усещането за уют.

Първото, което се вижда, е леглото, заемащо почти цялата дължина. Ако обичате, тук не се казва легло, а койка. Под тази така наречена койка хитроумно са разположени шкафчета, има дори и малък гардероб. На стената към коридора е поставен малък умивалник от дуралуминий (ще се съгласите, че при тукашните условия фаянсът явно би бил не на място).

Бюрото от дясната страна на койката ме разнежва с малките си размери. И то, и шкафчетата, и рафтовете отгоре са дъбови. Би трябвало да кажа рафта, защото той е само един с напречна дървена летвичка по средата, която пази книгите да не изхвръкнат при клатушкането. Едва събирам медицинските си книги там. Затова пък в шкафчетата откривам малък сейф.

Отляво на койката — т.е. от лявата ми страна, когато легна по гръб — дъбовата облицовка извива рязко напред, което ме кара да мисля, първо, че трябва да внимавам при сядане, ако искам главата ми да остане здрава. И, второ, че тази издатина съвпада в общи линии с формата на стоманения корпус. И така отляво, зад тънката дървена облицовка и яката броня на корпуса се простира огромното, черно и тайнствено море. Напразно си повтарям, че бронята е дебела, практически абсолютно непроницаема и устойчива и на най-силно налягане — близостта не може да не влияе на въображението ми. Напразни страхове, двамата с океана ще бъдем съседи, но не ще се опознаем, надявам се. Ако Йона е чудовище, стихията, в която се носи, е още по-чудовищна и несравнимо по-могъща. Ако удивителните машини на Йона откажат и той се принуди да слезе в дълбини, за които не е предназначен, налягането на водата ще го смачка като орехова черупка.

Направи ми впечатление, че дори когато офицерите бяха по стаите, вратите оставаха отворени към коридора. Питам се дали е така, за да се проветрява по-добре, или за да се избегне клаустрофобията, а може би по силата на някакъв неписан бордови закон, според който всички трябва да се виждат помежду си, поне през деня. Изпълнен със съмнения, все пак оставям и моята врата отворена и сядам на малкото бюро пред един бележник, подарен ми от Софи в деня на моята трийсетгодишнина, за да ми служи за „дневник“.

Някой застава на вратата:

— Позволете ми да се представя, господине, Льогийу, фелдшер и анестезиолог.

Това „господине“ зная, може и да ви учуди. Като че ли е редно фелдшерът да се обръща към лекаря с „докторе“ или евентуално, както е по флотския устав, с „господин докторе“. И наистина професионалистите, които са по-голямата част от екипажа, се обръщат към мен именно по този начин, с изключение на току-що постъпилите млади моряци, които не познават устава и ме наричат „докторе“, както и някои офицери, които го познават много добре, но след като се опознаем по-отблизо, ще сменят обръщението с „док“. Тогава откъде това „господине“ у фелдшерите. Не знам, а и едва ли някой друг знае нещо повече от мен. Но тъй като флотът е точно толкова консервативен в порядките, колкото е модерен в техниката, имам чувството, че тази практика ще се запази.

Но да се върнем към Льогийу. Ставам, усмихвам се и стискам ръката му. Бретонец, разбира се. Среден на ръст, набит, със зелени очи, червеникави коси и изпъкнали, почти монголски скули.

— Льогийу, вие сте от Финистер5, както ми изглежда.

Не ми изглежда, ами съм сигурен. Когато получих назначението си, погледнах в документите на Льогийу и Морван.

— Да, господине — отговаря Льогийу.

По самодоволния му и важен вид не ми е трудно да разгадая мислите му като с ехолот: няма по-хубаво нещо във Франция от Бретан. А в Бретан най-хубавото е Финистер.

— Къде е Морван?

— На борда е, но се извинява, неразположен е.

— Неразположен ли? В деня на тръгването?

— Именно — отговаря Льогийу и едва се усмихва полупритеснено, полусъучастнически.

— Кажете му, че утре го чакам в лазарета.

— Ще дойде — казва Льогийу.

Този отговор потвърждава диагнозата, която поставям само за себе си.

— Ще разгледате ли вашия лазарет, господине?

Вече бях посетил „Фудроаян“6 и зная как изглежда лазаретът на АРПЛ. Но как да откажа на Льогийу удоволствието да ме въведе и да ми покаже подробно обзавеждането.

— Вижте, господине, всичко си имаме: операционен блок, реанимация и рентген. Има разлика с малките подводници, нали? Вижте операционната маса. Цяло чудо! Превръща се и в зъболекарски стол. Ето бормашината!

Намръщвам се неволно.

— Естествено — забелязва Льогийу — зъболечението не е много приятно.

— Колко зъби излекува доктор Мьорио?

— През последния рейс ли? Пет-шестина.

— Много е.

— Нали знаете, господине, колкото и да им казваме на момчетата да си оправят зъбите на сушата, те отлагат, отлагат… И накрая на нашата глава идва.

Това „нашата“ звучи окуражаващо, но с бормашината ще работя аз.

— А ето и хирургическите инструменти — продължава Льогийу. — Погледнете, господине, имаме дори готово вдянати игли. Помня времето, когато сами нанизвахме иглите и конците се изплъзваха по време на операция.

Това наистина е проблем. Но за хирурга, не за анестезиолога фелдшер. Явно това „ние“ ще продължи. Дали пък случайно Азът на Льогийу не се е поддал на инфлацията?

— Погледнете, господине — продължава той, — наскоро получихме електрически скалпел. Лекарите отдавна го искаха.

Кимам, без дума да обеля. Предимството на електрическия скалпел е, че той обгаря, разрязвайки — така се печели доста време. Но има опасност от пожар, най-вече заради етеровите пари. Знам един случай на сушата, когато оперираният се запалил на операционната маса. Надявам се само, че нещастникът е бил добре упоен. Не трябва да забравям да изключа скалпела, когато след операцията започна да почиствам раната.

— Господине, да ви покажа ли и аптеката? Тук са всички лекарства, които доктор Мьорио е изписал от базата. Ще видите ли дали ви вършат работа?

Разбира се, че ще свършат работа. А дори и да не са подходящи, от уважение към моя предшественик не бих го казал. И все пак хвърлям един поглед.

— Какво е това?

— Е, нали виждате, господине, пакет тампони.

— Да не би да има жена на борда?

— О, господине, дума да не става! Според мен това е малка шегичка на аптекарите от базата.

Поглеждам наоколо. Макар и смален докрай, лазаретът ми изглежда просторен. Не може и сравнение да става с моята малка подводница, където всичко се свежда до 4 кутии с лекарства. За да превържа едно коляно, трябваше пациентът да легне на масата в бюфета.

Влизам в съседната стаичка и виждам върху една от двете койки човек, обърнат с гръб към мен, който хърка здравата.

— А, вече си имаме болен?

— Не, господине, това е Морван.

— Той тук ли спи?

— Това е неговата койка — наежва се Льогийу. — А моята е отгоре.

Навлизам предпазливо в този миниран терен.

— Това не е ли изолационното?

— Така е, господине. Но когато някой от екипажа е болен и трябва да бъде изолиран, един от нас му отстъпва мястото си и отива да спи на неговата койка.

— Аха, ясно.

Всъщност не ми е ясно нищо: дали това е според обичая, или е нарушаване на реда. Но тъй като между тези двете границата е доста тънка, а и в случая има само предимства, ако лазаретът нощем не остава без надзор, си замълчавам. И ми се струва, че по-скоро Морван ще отстъпи мястото си на някой болен, когато се наложи…

— А, имате си и телевизор?

Това „имате си“, което признава негласно, че тук Льогийу е собственик или най-малкото, че се разпорежда, съвсем го успокоява.

— Да — отвръща Льогийу, — но когато искам да гледам филм, отивам в бюфета, защото в 9 часа Морван вече е заспал.

Връщам се в лазарета, където се появява моряк на двайсетина години:

— Позволете да ви се представя, докторе, казвам се Жакие и съм един от двамата стюарди в каюткомпанията. Капитанът ме изпраща да ви кажа, че можете да се качите на мостика и ако желаете, да погледнете на раздяла сушата.

Забелязвам, че Жакие — дребен брюнет с живи очи — не ме нарече „господине“ или „господин докторе“, а само „докторе“, както и офицерите, които обслужва. Защото в представите си, както впрочем и за офицерите, той също е част от каюткомпанията, както „butler“ е част от клуба. „He belongs“7, както би казал един англичанин.

— Ще ви придружа, докторе — предлага Жакие, който сигурно си мисли, че вътрешността на една подводница може да ме обърка.

— Идвам.

— Извинете, докторе — казва Жакие след известно колебание, — ще е по-добре да си сложите кепето и да си вземете мушамата. Горе е доста хладно.

Подводницата вече доста се клатушка и аз трудно навличам мушамата си, която в Морското наричаха… — по-добре да не споменавам тази дума, за да не предизвикам благочестието на моята читателка8 и да я уплаша.

През това време, подпрян с ръка на рамката на вратата, за да запази равновесие, Жакие ме гледа с едва забележима усмивка, в която има и снизхождение, и лукавство. Добре го разбирам: снизхождението е предназначено за лекаря, а лукавството за слона — име, което се дава във флота на всеки, който не е моряк. И Жакие е прав, но нали стюардът е точно толкова моряк, колкото и лекарят.

Мостикът на подводницата е малката кула, от която излизат две стърчащи отстрани хоризонтални перки (това са хоризонталните рули), които й придават специфичния силует на подводница. На кулата има не знам колко малки мачти, антени и перископи и всъщност тя е кръгла само в предната си част, а назад се издължава, за да улесни, предполагам, плъзгането на подводницата под водата. Тя се нарича още „будката“, но моряците открай време предпочитат да й казват „банята“, защото, когато подводницата е над водата, човек може да се намокри до кости, в което сам се убедих.

Жакие отваря капака на люка и след като излизаме на мостика, го хлопва бързо зад мен, за да не го залее някоя вълна. Когато се изправям горе, морето и вятърът ме блъсват силно в лицето, сякаш ми удрят плесница.

Тук е капитанът, който ми се усмихва приятелски, и още четирима души. Единият наблюдава околността с голям бинокъл. Другият е със слушалки. Третият крещи нещо по микрофона си, а какво прави четвъртият — не мога да разбера. Изглежда, че маневрата е трудна, и аз си мълча, застанал така, че никому да не преча.

Вълнението е силно и цяла миля пред нас плува ескортният кораб „Майе-Брезе“, елегантен съд, който бях забелязал в пристанището на път за Арсенала. „Майе-Брезе“ играе ролята на полицейски мотоциклет пред министерска кола. Докато сме на повърхността, той ще ни проправя път, като отстранява другите кораби. След като изпълни мисията си, ще се върне отново в пристанището.

Слънцето свети ярко, но югозападният вятър ме шиба в лицето, а вълните ме заслепяват до такава степен, че трябва да се обърна с гръб, за да гледам.

„Да хвърлим последен поглед към сушата“ — изразът има твърде конкретен и дори малко драматичен смисъл за онзи, който ще се потопи на 100–150 метра дълбочина в океана, без да се покаже на повърхността цели два месеца. „Последният поглед към сушата“ обхвана още слънцето и облаците. Особено облаците — мили и волни скитници в лазурното небе за онзи, който хлътва в затвора на подводницата. Земя и небе, близки и любими — с немалко неща и хора се разделяме.

Освен ако не е замърсено, небето няма мирис, затова пък земята има. Когато след четиричасово плаване с моята яхта в залива Карнак се завръщах към плажната ивица, ароматът на земята изпълваше ноздрите ми с дим от изгорели дърва и листа, зеленина и хумус. Така живителен и сладостен е този дъх, както кожата на бебето за майката.

Колкото повече наближаваме тесния изход на пристанището и откритото море, толкова по-бурно става и все по-яростно ни връхлитат вълните и вятърът. Мокър съм до кости и не ми е особено добре така люшкан наляво-надясно като плюшено мече, подхвърляно от малчуган. Ще ми се сега да съм на „Майе-Брезе“ и от сухо и високо място да наблюдавам канала, пристанището и хълмовете, между които минаваме. Откакто напуснахме Ил Лонг, не сме били по-близо до сушата, с която се разделяме — дори между дърветата се виждат силуетите на хора, махащи с ръка към нас, заминаващите. Жалко, че не мога да взема бинокъла от моя съсед — така ми се иска за последен път преди монашеското ми усамотение да зърна някое нежно женско лице.

Целият мокър, слизам с няколко стъпала надолу при двама офицери, скрити в металната кухина (кънтяща от разбиващите се вълни), които с наслада дърпат за последен път от цигарите.

— Докторе — казва единият (защото естествено всички вече са разбрали какъв съм), — само като ви погледне човек, и разбира, че поне няколко „кита“ са ви праснали по носа („кит“ означава силна вълна). Това е първото ви кръщение като подводничар. А второто ще бъде по средата на рейса.

— Но аз вече съм плавал на малка подводница.

— Сравнение не може да става. Ние сме на АРПЛ!

Те се смеят и ме гледат приятелски, снизходителни и добродушни. И когато отварям капака на люка, за да сляза долу, някой се провиква:

— Докторе, да не забравите да го затворите след себе си! Рано е да пускаме вода вътре!

Но с това не се свършват мъките ми, защото долу, на стълбата, трима млади офицери (които без съмнение Жакие е събрал) ме наобикалят весело и ми поднасят въображаем микрофон, като че ли ме интервюират за телевизията. Включвам се веднага в играта.

— Вашите първи впечатления, докторе?

— Много е мокро и солено!

— Докторе, знаете ли защо е толкова мокро?

— Да, господине! Подводницата е нещо, което плува под водата, а не отгоре. Така че нормално е да се понагълтаме.

Общо веселие:

— Страхотен е докторът!

— Няма грешка!

— Как го рече само!

— И един последен въпрос: вие сте плавали по море, защо избрахте точно подводница?

Съобразявам бързо. Ако им разкрия истинската причина, която читателят знае, провалът ми ще бъде пълен. Заявявам с важен вид:

— Господа, ще ви призная нещо: не мога да плувам. А подводницата е единственият съд, където човек не може да падне зад борда.

Веселието достига своя връх и аз се възползвам, за да се измъкна, да се прибера в стаята си и да захвърля мокрото кепе и мушамата. Напук на неписания закон (ако той изобщо съществува) затварям вратата и се изтягам на койката.

Трябва да съм спал доста дълго и когато се събуждам, подводницата се люлее силно. Не ми е особено добре, но пък и не ми се повдига. Отварям широко уста на няколко пъти, за да изравня налягането в ушите. Поддържам духа си, доверявайки се на Нотамина9. И понеже състоянието ми не се подобрява, търся от моя лечебен арсенал въображаем спасител.

Както биха казали философите, необходимо е „съучастничество от мен за мен си“. Затова почвам лицемерно да се питам каква е причината островите винаги да ме очароват. И понеже вече съм си задавал този въпрос, не ми е трудно да си отговоря: островът е нещо затворено, отвред защитено с вода от нашественици. На всичко отгоре пустинен, макар учудващо добре снабден с храна и вода — това ми позволява да изживея идилия без съперници, единствен мъж за една жена.

Ето че си дойдохме на думата! С риск да ви разочаровам ще кажа, че не е възможно тази жена да бъде Софи. Като махнем това, че отношенията ми с нея не са стигнали такава интимност, фантазмите ми, ако се насочат към нея, бързо биха се разпръснали, за да отстъпят пред една неутешима действителност: несигурността на връзката ми с нея.

За да е спасително и да изпълнява своята роля на психологическо хапче, мечтанието трябва да е насочено извън реалното. Затова жената, която изниква пред очите ми, е непозната, чертите и тялото й са оформени по мой вкус и е напълно покорна на своя създател. Не бива обаче да се бърза. Един фантастичен образ изисква бавни и внимателни действия. И когато се разпилее, след като ви е омаял, не се опитвайте да го възкресите. Поне не същия ден.

Този път се разсейва, преди да е стигнал до края си — моята сирена за жалост се изпарява тъкмо когато се къпехме двамата в лазурните води на лагуната. Просто подводницата изведнъж престана да се клати.

Липсата на движение ме разтърсва, ако мога така да се изразя. Лежа на тясната койка и всички светлини са запалени. Ставам, за да наплискам лицето си с вода и да се освежа, когато стъпвам с крак на паркета, едва не падам — толкова е наклонен. Странно, на АРПЛ казват „паркет“, а не под, въпреки че този паркет е от стомана. Хващам се за леглото и чак сега, когато поглеждам койката, разбирам, че ме е събудила не само неподвижността на подводницата, но и това, че главата ми е била по-ниско от краката, докато съм спял.

Драга читателко, естествено вече сте разбрала, че моят свят стана изведнъж наклонен, защото АРПЛ се спуска надолу: и ако подводницата не се люлее вече, то е защото е стигнала дълбини, където голямото вълнение в началото на плаването не се усеща. Естествено капитанът ще реши на какво разстояние от повърхността ще плава подводницата и когато го стигнем, той ще я върне в хоризонтално положение и както ми обеща, „изобщо няма да се клати“. И действително, ако бяхте с нас, не бихте могли да мечтаете за по-спокойно пътуване, като изключим, разбира се, че ще ви липсва слънцето и няма да почернеете.

На малката подводница не е така тихо, както тук, защото тя изплува често на повърхността или се движи малко под нея, за да поеме въздух за дизела и за хората си, както и за да дебне възможни „плячки“. За АРПЛ това не е необходимо. Тя произвежда сама въздуха си, сама отстранява отпадъците си. И се плъзва възможно най-незабележимо в най-големите дълбочини, без да показва на повърхността перископ: по-нататък ще обясня защо.

Доста се развълнувах, когато за пръв път паркетът твърде обезпокояващо се наклони при потапянето на малката подводница, на която получих бойното си кръщение — ако за един лекар приляга изобщо подобен военен термин. Въображението ми започна да блуждае: точно ли са означени склоновете на морските дълбочини по картите? И какво ще стане, ако сонарите се повредят и подводницата се удари в плитчина. Странно, но не разумът, а навикът разпръсна моите страхове.

Едва когато стаята ви е под наклон, си давате сметка колко е приятно хоризонталното положение и как улеснява живота ви. Например опитах се да седна на масата и гърдите ми така се притиснаха о ръба й, че трябваше да напрегна мускулите на ръцете си, за да се освободя. Изпуснах молива, за да се хвана за масата, и той се изтърколи до шкафчето срещу мен, след него се плъзна и книгата, която бях взел да чета и да си подчертавам.

За щастие сега подводницата се движи точно толкова, колкото и моята стая в апартамента на родителите ми в Бордо. Всъщност тя изглежда замръзнала в наклоненото си положение и създава впечатление, че стои на едно място. Чувството е същото и на 10 000 метра височина в самолет с тази разлика, че шумът на реактивните двигатели прониква навсякъде. А тук турбините са твърде далеч, за да достигне шумът до мен. Пълна тишина.

Всъщност не, чува се нещо. И първия път е по-скоро обезпокояващо: на неравни интервали от черупката на подводницата (за която е залепена едната страна на койката ми) се чува скърцане, което би звучало зловещо, ако се засили. Ясно ми е, че идва от увеличаващото се налягане на водата при нашето потапяне. Човек има чувството, че се намира в голям орех и огромна орехотрошачка се опитва да го смаже. Това прави обаче впечатление, докато човек не реши да се довери на инженерите и да си каже, че дори и отвъд пределната дълбочина те трябва да са предвидили голям резерв, за да не бъде смазан корабът от водната маса над него.

Опирам се с лявата ръка на ръба на масата, за да намаля натиска върху гърдите си, а с дясната държа едновременно книгата и молива. Така съм се свил, че почти не мога да чета. Освен това и подсъзнателно се вслушвам в скърцането, което идва от черупката, опитвайки се все пак да го приемам с безразличието на стар подводничар.

Изведнъж всичко се връща на мястото си. Ръката ми може да пусне книгата и молива, без те да се изтърколят: каютата ми отново е хоризонтална. Малко след това и пукането стихва. Достигнахме определената дълбочина и моята вселена се успокоява. Подводницата не се люлее повече, не забива нос, не скърца, не издава никакъв звук, никаква вибрация — все едно, че не се движи. Ако бяхме легнали в някоя плитчина, за „да си починем“, усещането за пълна неподвижност нямаше да е по-различно.

На вратата ми се чука и при моето „влезте“ посетителят се представя:

— Курсант Вердьоле!

Ставам и му подавам ръка.

— Добър ден. Срочнослужещ ли сте? С какво се занимавате в цивилния живот?

— На кой от двата въпроса да отговоря първо? — пита Вердьоле.

Засмивам се:

— На втория!

— Институт за политически науки и Националната административна школа.

— „Боже мили, има нещо в главата на това момче!“ — казва моята портиерка. — Един ден вие ще бъдете от принцовете, които ни управляват.

— Не се плашете: ще бъда по-добър от тях! Докторе, заповед на помощник-капитана: трябва да ви придружа до каюткомпанията за вечеря.

— Само да се среша и идвам.

Докато се приготвям, разглеждам със симпатия това току-що излюпено пиле: 1,85 м, добре сложен, хубавец. В овала на бузите му все още има нещо детско. Сините му очи са живи. Старателно сресаният път не успява да укроти русите му коси. От курсант Вердьоле лъха на добро здраве, добро семейство и добро възпитание. Политически науки и Националната административна школа — това са два изключително трудни конкурса. Трепал се е като черен негър. Драга читателко, време е да ви въведа в морския жаргон, който усвоих на „Жана д’Арк“, докато се търках о морските вълци цели седем месеца. Морските вълци са възпитаниците на Военноморското училище, съдирам си задника означава естествено — работя. Ето че знаете вече основното. Останалото ще ви поднеса постепенно.

Тъй като произлизам от скромна среда, изисканото възпитание на Вердьоле малко ме дразни, но пък това, че се е заел с толкова трудно учение, както и добрината му смекчават впечатлението.

Вече бях готов, когато на вратата цъфва ново лице:

— Курсант Верду. Заповед на капитана: трябва да ви придружа за вечеря.

— И вие ли! Явно няма опасност да се загубя — казвам аз и се засмивам.

— Кой знае дали ще бъде голяма загуба! — отвръща Верду.

— Не се стряскайте, докторе — намесва се Вердьоле, — Верду се изявява на борда чрез претеглено нахалство.

— На какви везни?

— Прецизни — отговаря Верду. — Моите! Улавят и най-тънкия нюанс, ако ще и по византийски! Възпитаник съм на Националната административна школа!

— Боже господи! Двама от Националната административна школа! Верду и Вердьоле!

— Приликата в имената е напълно случайна — уточнява Верду. — Както е казал един прочут древен мъдрец: „Той си е той, а аз съм си аз!“ А аз, слава богу, не съм русоляв и със сини очи.

Наистина боята е различна. Верду е брюнет с кадифени черни очи. И все пак двамата курсанти си приличат и аз бих могъл да кажа за язвителния Верду същото, което казах за добрия Вердьоле: 1,85 м, добре сложен, хубавец. Спирам дотук. Разбрали сте вече, че това са две пилета от едно люпило.

— Докато си слагам обувките, Верду ме пита:

— Докторе, какъв лекар сте вие?

— Първокласен. Три нашивки.

— Аз съм само с една. Знаете ли, че на стария морски жаргон биха ви нарекли „тричленен“?

— Зная! Плавал съм на „Жана“. Ласкателен прякор, няма що!

— Не е казано — намесва се Вердьоле, — че човек се справя по-добре с три, отколкото с една.

— Е де — казвам аз, — това трябва да се измери с прецизните везни на Верду.

Смях.

— Не знам защо се смея — обажда се Верду. — Не обичам лекарите. Отдясно на корема ми оставиха ужасен белег.

— Защо ужасен?

— Дълъг, дълъг! Осем или десет сантиметра?

— Понякога апандиситите трудно се откриват. Сигурно се е наложило да разширят отвора, за да го намерят.

— Отвратителен занаят! Да тършуваш с ръце из червата на съгражданите си!

— А аз, като чуя думата черва, и огладнявам! Хайде на масата! Пашата ни чака! Докторе, още ли ще се решите. Вече достатъчно се напудрихте!

Тъй като коридорът е тесен, тръгваме един след друг, но вече като приятели. Очарован съм от тези веселяци. Тримата неморяци се сдушиха начаса.

Каюткомпанията, или „карето“, както я наричат, не е квадратна, точно обратно: тук преобладават кривите линии. Това е малък кръгъл салон, съединен с малка овална трапезария.

Да се разберем за прилагателното „малък“. За мащабите на един апартамент то е съвсем оправдано. Но за подводницата, особено пък сравнена с офицерските стаи, каюткомпанията е голяма. В средата на салона са наредени четири удобни кожени кресла около ниска стъклена масичка. За друго кресло няма място.

Чарът на салона е в стените, заети изцяло от библиотечни рафтове, следващи извивката — такава е била навярно библиотеката на Монтен в неговата кула, преди недостойната му дъщеря да разпродаде след неговата смърт книгите.

Стените на овалната трапезария са бледорозови, а около масата могат да се разположат десет души. Предвидена е втора смяна за офицерите, които са на вахта, както и за онези, които предпочитат да се хранят по-късно.

С мен офицерите в подводницата стават 16. Понеже в салона креслата са само четири, би могло да се предположи, че надпреварата ще е ожесточена. Но както забелязвам, такова нещо няма, напротив, цари любезност дори без оглед на старшинство и пагони, които впрочем тук никой не носи.

Изглежда, сме подранили, защото четирите фотьойла са празни и ние сядаме без колебание. Но масата е вече сложена и едва сме успели да се настаним, когато от кухнята се появява един стюард — не Жакие — и ни пита какво ще пием. Плодов сок за всички. Аперитивът не е забравен, но трябва да мислим и за линията си.

— Докторе, да ви представя нашия стюард Вилхелм — казва Вердьоле.

— Добър ден, докторе.

— Добър ден, Вилхелм. Вече се запознах с Жакие.

— Той е моят помощник — казва Вилхелм.

— Вилхелм — намесва се Вердьоле — има силно развито чувство за йерархия.

— И освен това е голям кинаджия. Не пропуска нито един филм — добавя Верду.

— Вилхелм има старомоден вкус — продължава Вердьоле, — той обожава Мерлин Монро.

Вилхелм, струва ми се, е поласкан от тези закачки, но се прави на засегнат.

— Господин курсант — заявява той с вежлива фамилиарност, — красотата няма нищо общо е модата.

— Hear! Hear! — казва Верду.

— Защо „Hear!“ — пита Вердьоле, — а не „Браво!“

— Майка ми е англичанка.

— Виж ти! — казвам аз. — В каюткомпанията имало аквариум. С една-единствена рибка.

— Ако тази рибка можеше да мисли — разсъждава Вердьоле, — щеше да си зададе въпроса, защо е от тази страна на корпуса, а не от другата.

Верду изсумтява подигравателно:

— Едва ли би си задала такъв въпрос, защото е сладководна.

Вердьоле контраатакува:

— Откъде пък знае, че е сладководна, щом не е плувала.

— Във всеки случай рибите не мислят: виж колко глупави и кръгли са й очите. Няма интелигентна риба, освен делфина.

Вердьоле връща топката:

— Делфинът не е риба, а млекопитаещо.

С този удар Вердьоле печели сета и аз се обаждам, приемайки мача за завършен или поне прекратен:

— Вердьоле, какви са вашите задължения на борда?

— Дежуря наравно с офицерите като началник на наблюдателната служба. С една дума, уж командвам хора, които познават работата си по-добре от мен.

— А вие, Верду?

— Ръководя службата за борба с противниковите подводници. Със същата уговорка като този господинчо. Представете си един завод, където инженерите са превъзходни, а техническият персонал е изключителен, и ще ви стане ясно какво е АРПЛ. А аз, понеже не съм инженер, се вслушвам в техническия персонал, който ръководя.

— Докторе, обърнете внимание на думите на Верду — обажда се Вердьоле. — Много рядко му се случва да бъде толкова скромен.

— Според мен — казвам аз — особеното в подводницата е, че инженерите разбират колко незаменими в своята специалност са техниците и обратно. Смятам, че не би трябвало да има конфликт между офицери и морски офицери10, освен ако някой от тях не е с труден характер. А по принцип филтърът при подбора не допуска хора с трудни характери.

— Но се случва понякога филтърът да се повреди — казва Вердьоле. — Верду е живото доказателство.

— Но това е невероятно! — възмущава се Верду. — Докторе, вие сте ми свидетел. Вердьоле става агресивен почти колкото мен! Той ме имитира по нахалство!

Смеем се с цяло гърло, когато влиза капитанът. Ставаме веднага.

— Докторе — усмихва се пашата, — радвам се, че вече се разбирате с нашите двама курсанти. Ясно е, че вие тримата ще бъдете най-активните в каюткомпанията.

— Ех, капитане, ако знаехте какво означава в един конезавод да бъдеш най-активен, нямаше да говорите така…

В този момент прекъсват разговора ни 6–7 офицери, които нахлуват, разговаряйки оживено. Вече сме десетина в тясното пространство. Настъпва голяма бъркотия, от която ще се възползвам, драга ми читателко, за да ви обясня, че във флота наричат курсантите „курсантели“ — име, произнасяно от по-възрастните офицери с носталгия и нежност, защото самите те са били „курсантели“ преди 20–25 години и днешните момчета биха могли да им бъдат синове.

Капитанът ме извиква и ме представя на офицерите си или ми представя офицерите — според случая. Ритуалът е дълъг и както се знае, колкото необходим, толкова и безсмислен, защото в девет от десетте случая човек не запомня никакво име. Затова дръпвам Вердьоле настрана, т.е. в коридора, тъй като каюткомпанията е вече претъпкана.

— Синко, освободете ме от едно съмнение, както би казал Корней. Пашата ми представи трима помощници, но не съм сигурен дали запомних кой какъв е и какви са функциите му в подводницата.

— Първи — започва Вердьоле, — който обожава играта с думи, е вторият на борда Пикар. Капитан втори ранг също като пашата. Онзи, ниският брюнет, който говори с капитана.

— Не е толкова нисък.

— Погледнато от моя бой, дори вие не сте особено висок — засмива се Вердьоле. — Думата „живост“, изглежда, е била измислена специално за Пикар: той има живи очи, жив ум, живи жестове, бърза реакция, заразителен смях. Думата „компетентен“, отнесена към Пикар, звучи почти пренебрежително. Той е свръхенергичен, динамичен, неуморим. Морските офицери казват, че по време на плаването човек може да го види ден и нощ във всяко кътче на подводницата. Някои твърдят, че никога не спи.

— Блестящ портрет. Давам ви девет от десет възможни точки.

— Скромно отбелязвам, че оценката ви не е завишена. Продължавам по-нататък. Най-високият, с голямата черна брада, който слуша сериозно глупостите на Верду, е капитан Алкие. Елзас-Лотарингия, капитан трети ранг. Изглежда студен и сдържан, но това е само външно. Искал е да стане пилот изтребител, но не е могъл. Прекалено дълъг е. Представяте ли си как би задействал катапулта. Краката си ще счупи.

— А третият капитан?

— Форже. И той е капитан трети ранг. Но на него не му викам „капитане“, а „шефе“.

— Той е главният механик, така ли?

— В атомните подводници — заявява Вердьоле с високомерие — се нарича главен енергетик. Той има трима „чирака“11 на разположение.

— Кой е той?

— Говори с Пикар. За да не ви засегна още веднъж, няма да кажа, че е нисък.

— Благодаря.

— Ще кажа, че не е по-висок от Пикар. Но Пикар е слаб, а Форже е якичък. И освен това косите му се разбягват панически от оплешивялото теме.

— Великолепно описание.

— Благодаря. Продължаваме нататък. Форже е бретонец, офицер, издигнал се от редник. Работяга. Пашата dixit12: „С инженер като Форже всеки капитан може да спи спокойно.“

— И ще се въздържите да не му направите портрет?

— Говори с приятен и спокоен глас. Скромен, сдържан. Но и съдържа голяма вътрешна сила. Упорито избягва да говори за себе си.

— С една дума — бретонец.

— Известен тип бретонец. Северен бретонец. Вашият Льогийу е южен бретонец. Да продължавам ли, докторе? Преминавам към „чираците“.

— Господин курсант — казвам с престорена строгост, — не смятам, че е редно да се изразявате така свободно за офицерите с три нашивки. Не забравяйте, че и аз имам три нашивки.

— Е да, но са белязани с недостойна цивилност от тази червена кадифена лентичка. Впрочем няма нищо лошо в това да си капитан-лейтенант. Лоран Фабиус също е запасен капитан-лейтенант. Във флота капитан-лейтенантите винаги са били облагани с данъци и са подлежали на безпощадна експлоатация. Те са работягите. Всичко се крепи на тях.

— След тези силни думи ви подозирам, че искате да вървите по стъпките на Фабиус.

— Разбира се, бъдещият млад министър-председател на Франция съм аз.

— Извинете, момчето ми, струва ми се, че пашата ме кани на масата. Благодаря ви за всичко.

Пашата ме настанява от дясната си страна — като новодошъл, предполагам. Срещу него е помощник-капитанът Пикар, заобиколен от другите двама помощници: дългият Алкие и шефът Форже. Другите сядат, както ми се струва, без някакъв определен йерархически ред. Двамата курсанти са на края, но това е по техен избор. Не виждам младите офицери, които се шегуваха с мен, когато слизах прогизнал от мостика. Сигурно са на вахта.

— Не ви ли е много тясно така? — любезно ме пита пашата.

„Много тясно“ е меко казано. Десет души около масата — това е пределът. Остава точно толкова място, колкото Вилхелм да прехвърча наоколо, понесъл цяла камара предястия.

— Ни най-малко, капитане — отвръщам весело аз. — И ако ви преча да си режете месото, не се стеснявайте да ме сръгате с лакът.

Всички около масата се усмихват и погледите се насочват към мен. Екипажът, който виждам, е споен здраво от два рейса по 60–70 дни. Ясно е, че няма начин да не посрещнат с недоверие новодошлия. Чувствам се като мъничкия Маугли, когото вълците от Сионийските хълмове един по един подушват, преди да го приемат да тича с глутницата. По още нещо си приличаме с Маугли: аз ще вадя тръните от лапите им, когато се наранят.

Веселият разговор остава почти неразбираем за мен, защото екипажът е успял да натрупа по време на двете си плавания съкровищница от незнайни за мен впечатления, за които сега намекват и очевидно много се забавляват.

Пашата вероятно усеща, че не се ориентирам в семейния фолклор, и насочва разговора към по-общи теми.

— И какво, Алкие, изпушихте ли последната си цигара?

— Да, капитане.

— Трудно ли ви беше?

— Много. Всеки път си казвам, че когато се върна, няма повече да пуша. И всеки път почвам отново. А е толкова мъчително да пропушиш след рейса, колкото и да ги откажеш при отплаването.

— Така е — отговаря пашата.

Сините му очи блясват и той продължава:

— Спомням си, че когато бях помощник-капитан, първото нещо, което моят паша правеше, когато се покажехме на чист въздух, бе да извади една цигара от пакета и да я хвърли в морето. Веднъж го попитах защо прави това и той ми отговори: „Знаете ли, Русле, забелязах, че след два месеца въздържание първата цигара има много лош вкус. Затова я хвърлям и пуша направо втората.“

Засмиваме се. Всички са доволни. По-точно доволни от себе си. Не само англосаксонските моряци имат чувство за хумор.

Тъй като не искам да ме вземат за ням, се възползвам от една пауза и вземам думата:

— Чувал съм, че пушенето е забранено на борда на АРПЛ, защото тютюневият дим съдържал повече от сто вредни съставки.

— Не е това истинската причина — веднага отвръща капитанът. — Но по този въпрос давам думата на главния енергетик Форже: той е нашият специалист по очистването на въздуха в подводницата.

Форже прекарва ръка по плешивото си теме: той изглежда доста притеснен, когато му се налага да говори пред публика.

— Не бих искал сега да изнасям доклад пред вас — казва той с приятния си спокоен глас, — особено пък на маса, още повече като знам с какви неласкави имена моряците наричат докладите и докладчиците.

Избухва смях. Драга читателко, въпросните думи са циничен синоним на досада и няма да ги спомена, за да не обидя нежните ви ушички. По-лоши са от всичко, за което се сещате!

— Давайте, давайте, Форже — подканя го пашата.

Това спортно насърчаване се подхваща от неколцина и Верду добавя:

— Давай, шефе, нашият док има нужда от ограмотяване.

— Ей, момче — прекъсва го капитанът, — кой ви позволява да се обръщате с „док“ към лекаря?

— Самият аз ще се радвам, ако и останалите ме наричат така.

Форже се изкашля и отново поглажда темето си с ръка. В тази минута инстинктивно усещам това, което по-късно ще се потвърди: този плешив и шишкав човек се ползва на борда с всеобщо уважение. Той е много добър специалист, скромен и благороден. Командва трима началници на служби — капитан-лейтенанти, едно от първите неща, които научавам за него, е, че три пъти в седмицата той дежури вместо подчинените си, за да могат те да си отспят.

— Докторе — казва той със своя мек глас (но през който прозира силен характер), — съд като нашия, който трябва да остане невидим, не може да си позволи да извади тръба от водата и да се зареди с въздух, както малките подводници. Естествено на тръгване ние сме пълни с въздух и проблемът е да поддържаме кислорода между 20 и 22 процента, а въглеродния двуокис — между 0,5 и 0,7 процента. Въглеродният двуокис се отстранява, като го прекарваме през молекулярен филтър, а кислород получаваме чрез електролиза на водата. Работата е доста деликатна.

Форже замълчава и понеже седи насреща ми и любезно се обръща към мен, използвам паузата, за да попитам:

— Защо е деликатна?

— Водородът се отделя при катода, а кислородът — при анода. Ако двата газа се съединят, ще се получи експлозия. За да избегнем това малко неудобство (смях), използваме азбестови уплътнители. Те пропускат само водорода. Англичаните са измислили този метод.

— Hear! Hear! — обажда се Верду.

— Това е принципът — продължава Форже. — Но разполагаме и с други филтрационни методи, с които унищожаваме маслените и другите изпарения, неприятните миризми от тоалетните например, както и фреонът, който винаги се отделя в известни количества от големите хладилници. С една дума, докторе, за да отговоря на вашия въпрос (той въздъхва леко: доволен е, че приключва речта си), вероятно няма да ни е особено трудно да отстраним и тютюневия дим. Единственото, което действително ни затруднява, са спиртните изпарения от одеколоните, които екипажът употребява. Те могат да бъдат опасни за здравето, ако се дишат продължително време.

— Положението е отчайващо — казва Вердьоле, — скоро ще ни забранят да миришем на хубаво.

— Благодаря, шефе, за обяснението ви — поглеждам аз Форже. — Благодаря и извинявайте, че заради мен ви изстина телешкото печено.

— О, не обичам горещо ядене — отговаря любезно той.

— А за цигарите — намесва се пашата — ще продължа аз, докторе. Инициативата да се забрани пушенето на борда принадлежи на първия капитан на първата АРПЛ Лузо, тогава капитан втори ранг, а днес — вицеадмирал. Заслугата му е голяма, защото той самият е пушач. Хиляди пъти е прав с тази забрана, защото пушачите увеличават опасността от пожар. Както знаете, докторе, на борда се страхуваме от две неща — от огън и от вода.

Разговорът прекъсва. За момент всички се замислят. Вилхелм ни предлага второ парче шоколадов сладкиш, но аз отказвам.

— При такова меню много ще напълнеем.

Офицерите се споглеждат и се засмиват.

— Смеховете не са предназначени за вас, докторе — казва капитанът, — а към вашия предшественик, който много се грижеше за дебелеенето на екипажа.

— Той се страхуваше — обажда се някой, — че след двумесечно плаване, дори и без водата от баластните цистерни, подводницата ще е толкова натежала, че няма да може да изплава на повърхността…

— Докторе, мога ли да ви попитам нещо? — обажда се един офицер до Вердьоле (по-късно ще науча, че се казва Анжел и че е младши лейтенант, току-що излюпен от Военноморската академия).

— Разбира се.

— Опериран ли сте от апендицит?

— Не.

Моето „не“ отприщва бурни смехове. Посрещам смеховете доброжелателно, въпреки че те ме карат да се чувствам смутен от един хлапак, наричан във флота „заек“, който си прави майтап с мен.

— Докторе, смеховете не се отнасят за вас — успокоява ме отново пашата. — Операционният блок в лазарета е необходим в случай, че някой получи криза от апендицит. Но какво ще стане, ако това се случи с лекаря?

— Имало ли е подобно нещо?

— Да, преди няколко години на една АРПЛ възникна доста деликатна ситуация, като се има предвид предписанието да не издаваме присъствието си. Ние само приемаме, никога не излъчваме.

— И какво стана тогава?

— Тъй като на лекаря му станало много зле, а диагнозата му била песимистична, наложило се да излъчат сигнал. След по-малко от три дни един хеликоптер се добрал до тях, подводницата излязла на повърхността и качили лекаря на хеликоптера.

— А какво стана с невидимостта? — пита Анжел.

Той произнася думата полугласно и почтително.

— О, бъдете спокоен — отвръща капитанът, — подводницата изплувала при пълно спазване на условията за скритост.

Забравих да уточня, че това беше вечеря, а не обяд. Но в действителност, затворени в нашата огромна стоманена риба, ние усещаме смяната на деня с нощта единствено по нюансите, въведени в изкуственото осветление, за да не изгубим ориентирите. Денем то е бяло, а нощем има червеникав оттенък. Практически усещам идването на нощта по това, че се чувствам уморен и ми се доспива. Вероятно е обратно с онези, които са на вахта „нощем“, а почиват през „деня“.

Вече в стаята, излегнат на койката, със затворена врата и загасена лампа въртя като на филмова лента впечатленията от този особено важен за мен ден: първия на борда на АРПЛ, първия от 65-те или 70-те, които ще прекарам, без да видя земя и небе.

Не бих казал, че съм недоволен от първия си контакт с моите колеги. Изглеждат симпатични, а, от друга страна, ми се струва, че и глутницата ще приеме без особени затруднения Маугли.

Унесен в полудрямка, се сепвам от една мисъл. Вечерята беше толкова вкусна, сервирана от първокласен стюард, компанията — весела и приятна, и аз почти забравих, че Йона носи в търбуха си не само атомен реактор, от който черпи движение и светлина, но и най-малко 16 ракети с ядрени бойни глави.

Тези ракети са нашето крайно средство. Именно като техни носители три от общо шестте ни АРПЛ по два месеца кръстосват моретата по тайни маршрути и при пълна скритост, готови да се подчинят, когато е необходимо, на заповедта на президента, изпратена на свръхдълги вълни, и да изстрелят своите ракети по посочените цели. Ние сме, така да се каже, кучетата пазители на Франция, които защитават нейните жизнени интереси и постоянно се зъбят, за да не става нужда да хапят.

Моята метафора не е съвсем точна. Да се озъбиш, означава да покажеш зъбите си, а ние нищо не показваме. Думата „скритост“, която чух тази вечер и която ще чуя повече от 100 пъти до края на плаването, е най-важната дума на борда на АРПЛ, парола, абсолютна заповед, златно правило. Никога не издавай присъствието си. Не казвай дума. Не подавай дори върха на ухото си, на антена или перископ. Осем или десет седмици ще кръстосва нашата подводница по океаните. Тя приема съобщения. Но за да не бъде открита, никога не предава. Никога не изплува. Остава си невидима и безмълвна.

Няма илюминатори, през които да се вижда морето, а и не са необходими, защото на тази дълбочина видимостта е нулева: не биха ни послужили дори мощните прожектори на митичния „Наутилиус“. Подводницата е без очи, но слуша и засича пътя си със сонари и хидрофони. Тя вижда с ушите си.

Гледам светещите стрелки на моя часовник. Десет и десет. Там, горе, е нощ, но утре слънцето ще изгрее над океана. Но не и за нас. Там, където сме, цари мрак и в търбуха, и извън него. Опитвам се да си представя онова, което човешките очи никога няма да видят: как исполинската риба, дълга 130 метра, се промъква в черните води — прекрасна и невидима — без очи, но с наострен слух.

Тя слуша, натъпкана с хидрофони. Тя подозира всичко, което се приближава до нея. При най-малката опасност да бъде засечена се измъква или се спотайва.

Ако бъде открита, би могла да бъде превантивно унищожена и тогава независимо коя държава, опиянена от своята мощ, току-виж започнала атомна атака срещу Франция и за няколко минути я превърнала в пепелище. Ако подводницата оцелее, ще оцелеем и ние.