Денят не съмва за нас

Осма глава

Три дни по-късно рано сутринта Льогийу ме чака пред вратата на лазарета. Щом ме вижда, тръгва към мен и ми казва тихичко:

— Лангоне е тук, докторе. Има 38,5° и симптомите май вече са ясни: пълна непроходимост на червата и газове.

— Льорузик ли го доведе?

— А, не! Този път дойде сам. Съвсем си е глътнало езика момчето.

Намръщвам се. Но в изолационното влизам с най-успокояващата си усмивка. Лангоне лежи на операционната маса, лицето му е издължено от уплаха и гледа тревожно.

— Е, Лангоне — обръщам се аз към него, — идвате пак да ви поглезим, така ли?

Вземам ръката му и меря пулса, като продължавам да се усмихвам: 95. Слава богу, пулсът съответства на температурата. Ако не беше така, щях да се опасявам от най-лошото.

Опипвам корема, като поставям Лангоне по гръб, след това на лявата страна. Този път признаците са налице: когато притискам дясната слабинна кухина, усещам под пръстите си стягане и лицето на Лангоне се сгърчва от болка. А при опипване отляво Лангоне реагира на натиска.

— Ръкавица, Льогийу!

Казвам на Лангоне да се отпусне, което очевидно не е много лесно, както е скован от страх, и правя преглед през правото черво. Откривам непостоянна болка високо вдясно.

Завивам Лангоне с чаршафа и отново му се усмихвам.

— Още малко ще ви задържим. Но бъдете спокоен, няма да боли. Яли ли сте?

— Не.

— Гладен ли сте?

— Никак, докторе — опитва се да се усмихне той. — По-скоро обратното.

И прави красноречив жест.

— Ако ви се доповръща, повикайте Льогийу.

Връщам се в лазарета и правя знак на Льогийу да затвори вратата.

— Снимка на корема. Снимка на белите дробове. Анализ на урината и кръвна картина за левкоцити.

— Ще оперирате ли, докторе?

— Да.

Едва произнасям тази дума и гърлото ми изсъхва. Не зная дали моята вътрешна уплаха се е предала и на Льогийу, но и той изглежда объркан.

— Извинете, че ви задавам този въпрос, докторе, но защо не опитате първо с антибиотици?

— Не. Такава глупост не трябва да допускаме. Отначало има подобрение, но през това време инфекцията се разпространява тихомълком. А когато температурата и смущенията отново се появят, перитонитът не ни мърда.

Изричам думата и се стряскам от нея. При перитонит трябва да се действа мигновено. А нямам оборудване. В най-лошия случай изходът е фатален. В по-добрия — болният ще замине с хеликоптер, но това ще бъде катастрофално за рейса: свършено е с тайната.

Опомням се и виждам, че сме само двамата с Льогийу в лазарета.

— Къде е Морван?

— Спи, докторе — казва поусмихнат Льогийу.

Поглеждам часовника си:

— Събудете го!

Льогийу изглежда учуден от тона ми, но не казва нищо. Не мога да не призная, че винаги усеща психологическия момент, когато е по-добре да замълчи.

И аз май трябваше да си замълча и да не си го изкарвам на Морван. В момента няма никаква спешна работа в лазарета, дори не се нуждаем от почистване. Всичко блести от чистота като във фламандски дом. И няма никакво значение дали Морван ще поспи още пет минути. Е, да, дисциплината. Но какъв абсурд е формалната дисциплина! Когато заповедта е безсмислена, води до безредие!

— Във всеки случай — казвам аз — той ще трябва да ви помогне и тази нощ ще спи на мястото на Лангоне.

— Нали знаете, докторе, че за Морван всички койки са еднакви.

Макар че резкият тон го е засегнал, както би засегнал и Морван (нали Льогийу е старши фелдшер и отговорник за лазарета!), той не ми се сърди. Твърде е деликатен и може да ме разбере. И ми помага да се върна към по-спокойния тон. Усмихвам му се леко и той на мен, после излизам. Льогийу има недостатъци, които се стремя да ограничавам, но и ценни качества. При това качествата са повече от недостатъците. На път към помощник-капитана си казвам, че ако понякога Льогийу ме дразни, то е, защото самият аз не съм съвършен…

Капитан Пикар е истински живак, той е като духа на бащата на Хамлет: явява се там, където най-малко го очакват, и като че ли се движи под земята със скоростта на земен трус. Прекосявам цялата подводница, минавам през всички отсеци и навсякъде ми отговарят: „Ей сега мина.“ Стигам чак до машинния отсек, едва ли не надничам под валолинията — няма го. Извървявам обратно сто и трийсетте метра на подводницата до отсека с торпедата и въпреки че отново отвсякъде чувам „ей сега мина“, не откривам и най-малка следа. След упорито търсене прекратявам гонитбата и се връщам в каюткомпанията, където помощник-капитанът изведнъж се материализира, разположен в един фотьойл, вперил в мен иззад чашата с кафе черните си блестящи очи.

— Търсехте ли ме, докторе?

И се засмива със своя силен, отривист, а може би и малко сатанински смях.

— Нима вече знаете?

— Как да не знам? Разпитвате навсякъде за мен! И толкова усърдно ме търсихте, че минахте на две крачки от мен, без да ме видите! Е, вярно, не съм много едър…

И пак се смее.

— И вие ме оставихте да отмина, без да се обадите! Е, това ако не е проклетия.

— Е, нали вече знаете — казва той, — на подводницата никой не се губи: добре е уплътнена…

Това е класическата шега на подводничарите и въпреки това ми доставя огромно удоволствие. Знам, знам. Сент-Енян ми каза вчера, че аз не съм морски, а служител на Военноморското министерство. С една дума, доктор. Въпреки това се чувствам част от подводничарското братство и на всяка цена ще избягна перитонита. Мисля преди всичко за болния. Но ако не допусна перитонит, ще бъда доволен и за подводницата: пресвятата скритост няма да бъде нарушена по моя вина.

— Исках да поговорим за Лангоне, капитане — обръщам се аз към Пикар.

— Когото ще оперирате утре…

— Но откъде знаете, че ще оперирам утре? — зяпвам аз. — Едва преди десет минути го реших.

— Нали вече знаете, че и верните, и неверните новини се движат със светкавична скорост на борда.

— И как приемат хората новината за операцията?

— Сериозно. Разходете се малко и сам ще се убедите. Много е вълнуваща моряшката солидарност. А също и доверието, което имат във вас.

Преглъщам и не казвам нищо. Помощник-капитанът е втренчил в мен черните си очички.

— А вие, док, се притеснявате, че няма кой да ви държи щипците, нали?

— Точно така.

— Не си блъскайте повече главата. Идвам.

— Вие?

Отново се засмива. Не ще описвам отново смеха му. Предполагам, че вече имате представа за това насмешливо цвилене, което секва отведнъж.

Пикар продължава:

— Безспорно вие знаете, че на малките подводници помощник-капитанът е доктор, а негови помощници са фелдшерът и една книжка, която ние наричаме „книжния лекар“, в която пише какво трябва да се прави в такива и такива случаи. Изпълнявал съм тази длъжност и имам диплом за помощник-хирург. Умея да си мия ръцете. Умея да си обличам престилката, без да ги изцапам. Мога да понасям стерилната маска на лицето. Или, както й викате, „лигавчето“…

— Знаете ли да държите щипците?

— Да. Но ще трябва да ми казвате кога да разтягам, да повдигам, да отпускам…

С една дума, всичко. Но все пак чувствам безкрайно облекчение, че той ще ми бъде помощник, макар и немного опитен. Мисля си така с наведен надолу поглед и едва чувам помощник-капитана, когато се извинява, че го викат. Миг след това вдигам очи и като че се учудвам от празния му фотьойл. Но няма никак да се изненадам, ако, след като произнеса няколко магически заклинания, изникне от земята като Мефистофел.

Връщам се в стаята си, затварям се и препрочитам описанията на операциите, които вече четох предната вечер. Невероятен е броят на положенията, които може да заема апендиксът. Всички случаи са тук, черно на бяло. Всичко е предвидено. Всички усложнения са описани. Хирургът, който е написал това, е имал огромен опит. Завиждам му. Сега си давам сметка колко незначителен е моят собствен — някакви си десет операции в актива ми.

Жакие ме вика за втората смяна на обяд. Нито капитанът, нито помощник-капитанът са на масата. Събрали са се все мълчаливци: Алкие, Бекер, Мирмон, Форже, Сент-Енян. Вердьоле се опитва да оживи разговора, но не намира отклик и млъква. Този път и аз не съм разговорлив, а Вердьоле не се и опитва да ме извади от мълчанието. Дори не си спомням какво съм ял.

Връщам се в лазарета и Льогийу ми представя резултатите от изследванията. Белите дробове са чисти. Няма захар в урината. Броят на левкоцитите остава добър: 11000, макар и леко увеличен в сравнение с първата проба.

Отиваме с Льогийу в изолационното. Отново преглеждам Лангоне. Не, чудо не е станало: налице са всички симптоми на остра криза. И забелязвам една особеност, която в никакъв случай няма да улесни операцията. Лангоне е тлъстичък като бебе. Особено около корема. И което е още по-лошо, под мастния слой има здрава мускулна стена. Няма да е много лесно да стигна до перитонеума.

— Докторе, може ли да отворя лавката? — пита ме Льогийу.

— Да, разбира се. Когато се върнете, ще проверим сметките. Ще оперирам утре в шестнайсет часа. Колко време ни е необходимо според вас, за да превърнем лазарета в операционна, да приготвим инструментите, да сме със стерилно облекло…

— Правили сме репетиция с вашия предшественик и излезе един час и половина.

— Да речем, два часа.

— Колко продължителна упойка ви трябва, докторе?

— Чакайте да помисля! Такава операция в болница отнема един час, ако няма усложнения. Да, но тук не е болница. Нашият лазарет е голям за мащаба на подводницата, но в сравнение с нормална операционна е съвсем малък. Около болния ще сме четирима: вие, аз, Морван и помощник-капитанът. Доста народ. Знаете навярно, че Пикар ще държи щипците? Ще трябва всичко да му казваме. Така че смятайте два часа за упойката.

— Добре, докторе. А кога да съобщя на Лангоне за операцията?

— Тази вечер в десет, когато приспивателното започне да действа. Много ли е уплашен?

— И да, и не. Изглежда по-скоро доволен, че се грижим за него, и взема изследванията за лечение.

Морван не обелва дума. Той стърчи с една глава над двама ни, огромните му лапи висят на дългите ръце. Толкова е черен и космат, че през широко разтворената яка на ризата се вижда как космите на гърдите му се сливат с брадата. Сигурно ни е слушал, но изглежда на хиляда мили далеч мислено от нас. Може би сега, когато млъкнахме, си мечтае за своите бретонски полета — толкова едър, че напомня потъмнял от вълните огромен менир43. Направих веднъж това сравнение пред Льогийу, но той не го хареса: „Не, докторе, те там, в Кот дьо Нор, май нямат менири. Менирите са при нас, в Морбихан.“

Льогийу тръгва към лавката и аз се опитвам да завържа разговор с Морван просто за да му покажа, че забелязвам неговото съществуване.

— Преброихте ли левкоцитите, Морван?

Идиотски въпрос: аз го знам и той знае, че аз знам.

— Ъхъ, докторе!

— Много пипкава работа е тук, само с пипетка и хематометър.

— Ъхъ, докторе.

— Кой знае, някой ден може да ни отпуснат автоматичен брояч.

— Ъхъ, докторе.

— Тогава ще става много по-бързо.

Изтощен от разговора, млъквам и аз. Няма нищо по-заразително от мълчанието. Попълвам съвестно книжата си, прав пред операционната маса. Предполагам, че външно нищо не ми личи. И наистина гласът ми е нормален, ръцете ми не треперят, с нищо не издавам вълнението си. Но спокойствието ми е като на студент пред изпит. А то си е и така. С тази разлика, че е по-сериозно, защото става дума за човешки живот. „Като хирург можеш всичко да правиш, само не и да умориш болния“ — ми беше казал главният лекар на Шербургската клиника.

След като приключвам, се сещам, че кремът ми за бръснене е на свършване. Пред лавката има опашка, но вместо веселото оживление, което обикновено цари в този кът на подводницата — нали тук се разказват най-новите шеги и клюките от коридора, — атмосферата е особена, цари напрегнато мълчание, сред което сегиз-тогиз приглушено се обажда някой. Когато се появявам, мълчанието става още по-тягостно и хората са необичайно внимателни с мен.

— Докторе, ако бързате, минете пред мен…

— Не, не, мога да почакам, благодаря. Нямам бърза работа.

Роклор, Бишон и другите веселяци и постоянни клиенти са тук, но и те са напрегнати като останалите — още повече когато се появява Льорузик.

Льорузик е стюардът в бюфета и в това си качество ръководи и обучава строго, но бащински морячетата, които сервират. Той именно, драга читателко, доведе преди три дни manu militari44 Лангоне. И той е бретонец, много набит, с гърди на орангутан и грубо изсечено лице, толкова червено, че дори и характерната за подводничарите бледност не може да го обезцвети. И на тази муцуна — чифт невероятно меки, сини като незабравки очи.

— Господин докторе — обръща се той към мен (от „старите“ е и затова се обръща уставно), — извинете, мога ли да ви задам няколко въпросчета?

— За Лангоне ли? Кажете.

Имам чувството, че ушите на цялата опашка щръкват, а очите блясват и през рамо се насочват крадешком към мен. Само гласът на Льогийу се чува иззад гишето: „Следващият, моля“, защото следващият е толкова заинтригуван от разговора, че забравя за какво е дошъл.

— Апандисит ли има Лангоне, господин докторе?

— Да.

— Разправят, че ще го оперирате.

— Да, утре следобед.

— Извинявайте, ще ви питам още нещо: някои казват, че тази операция била лека. Други пък — че напротив.

— Когато коремът е отворен, няма шега. Но с апандиситите обикновено няма причина за опасения. Освен ако не настъпят усложнения, разбира се.

Льорузик ме гледа със своите незабравки. Изглежда много объркан.

— А може ли да се появят усложнения при Лангоне? Такова младо момче! И яко!

— Усложненията не зависят от възрастта.

— Чак не е за вярване! — повдига широките си рамене Льорузик. — Както казваше баща ми: това човекът е нищо работа.

Виж ти какъв песимизъм. Човекът е „нищо работа“, но по отношение на какво? Може би на своите мечти за безсмъртие?

— Не се тревожете! — продължавам аз. — Няма причина с Лангоне да настъпят усложнения. Ако искате, можете да го посетите в лазарета. Но само вие. Или най-много двама души. И не повече от 10 минути. Не му говорете за операцията, още не сме му съобщили.

— Ще ида, разбира се — казва Льорузик. — Добро момче е Лангоне…

Кимам утвърдително и тупвам леко Льорузик по рамото. Той си тръгва така развълнуван, че забравя какво беше дошъл да купи.

Това, което Льорузик каза за Лангоне, се отнася за самия него: услужливостта му е пословична. Мъчи го безсъние и много често става нощем, но вместо да се разхожда по борда, да търси компания или да хапва нещо в бюфета, се е сетил да помага на пека. „Идва му отръки“ — казва за него пекът, скривайки задоволството си зад този хладноват коментар.

Идва редът ми, купувам си крем за бръснене и тъй като чувствам нужда да се раздвижа, обхождам подводницата от единия край до другия. Навсякъде се натъквам на същата напрегната атмосфера, както при лавката. Не липсват приятелски погледи, но поздравите са сдържани, думите оскъдни, а иначе момчетата са така приказливи, винаги готови за шега, дори за приятелска закачка. Днес се задържам по-дълго в ракетния отсек — както вече знаете, най-хубавия, най-осветения и най-кокетния. Познатият ми китарист пак стои облегнат на унищожителната осемнайсеттонна ракета, но този път не ми каза усмихнат, както обикновено: „Е, докторе, вие май предпочитате колелото пред музиката.“ Роклор ме вижда да въртя педалите, но не се шегува, както обикновено, с мен на своя загладен от съпругата бретонка марсилски диалект: „Пресвета майко, вие смъквате всяка минута по един грам, докторе. Ако карате така, ще се стопите пред очите ми!“ И свръзката Виньорон, когото срещнах на връщане в Главния команден пункт, не се спря да ми съобщи, както всяка седмица: „Господин докторе, имахте право. Нищо не е станало. Тя ми се отсърди. Получих фамилиграма!“

На път към лазарета срещам помощник-капитана, с когото споделям колко ме трогва тази угрижена атмосфера на борда.

— Вестта, че едно моряче ще бъде оперирано от апандисит в Брест, никога не би предизвикала подобна тревога — казва помощник-капитанът и втренчва в мен живите си очички. — Изглежда, на брега обичта на всеки е обсебена от семейството. Не че тук се забравят близките, но другарството се засилва. Човекът е странно животно: обича да обича.

— Особено онези, които са в една подводница с него — казвам аз.

Помощник-капитанът се изсмива отривисто:

— Е, док, на вас ви се иска тази обич да стане всеобща! И на мен също! Но колко време ще трябва да мине дотогава? Още един-два милиона години!

Сутринта преди операцията Льогийу е в много лошо настроение и споделя с мен опасенията си:

— Забелязахте ли мастния слой на този хубавец! Не знам как ще изглежда, когато чукне петдесетте! Няма по-досадно за анестезиолога от такъв търбух. Дебелите не се упояват по време на операцията, а после заспиват и не можем да ги събудим. Всичко поемат в тлъстините, а след това то потъва в кръвта. Защо се смеете, докторе?

— Смея се на това „потъва“. Веднага си личи, че сте флотски фелдшер.

— Гордея се с това — казва Льогийу.

Вратата на изолационното е затворена и ние с Льогийу сме сами в лазарета, защото Морван спи като пеленаче и похърква в стаята на Лангоне. Откакто е отишъл там, в лавката за един ден продадох 5 кутии тапи за уши. Абсолютен рекорд.

— Знаете ли, Льогийу — подхващам отново, — и за хирурга тлъстините създават затруднения. Като добавите и мускулната стена, едва ще стигам с пръсти до перитонеума. Затова кажете на Морван да се помоли на всевишния да открия лесно апендикса и да не бъде труден за вадене.

— Да го пита най-вече защо е лепнал на човека такова ненужно нещо, когато го е сътворявал — мърмори Льогийу. — Побеснявам от мисълта, че милиони хора са измрели заради една недомислица…

Аз мълча. Суеверен съм, няма да придирям на Твореца точно преди операция.

Часът преди началото е непоносим. Краката ми треперят, сърцето ми ще се пръсне, пот се стича по гърба ми. Но когато съм вече с престилка, с лигавчето на устата и ръкавици, паниката ми се изпарява и помен не остава от нея. Знанията и разумът ми се възвръщат. Сега съм спокоен и съсредоточен. Нищо не убягва от погледа ми.

При главата на Лангоне стои Льогийу. Вдясно от мен Морван ми подава инструментите. От другата страна помощник-капитанът, облечен в стерилна престилка, е готов с хирургическите щипци.

Правя седемсантиметров десен коремен разрез на Мак Бърни, а не петсантиметров, понеже се страхувам, че заради телосложението на моя пациент целите ми пръсти ще хлътнат, докато стигна перитонеума. След това разрязвам големия и малкия двигателен мускул. Стигам до коремната ципа, повдигам я с щипци и се подготвям да разрежа и нея. Трябва да внимавам да не хвана с ципата и някой вътрешен орган.

Готово. Коремът е отворен. Часът на истината настъпи. Мозъкът ми почти автоматично преповтаря правилата за откриване на апендикса… Намирам го! Слава богу, не е залепен за сляпото черво. Улавям края му с пинцета. Опъвам го, за да освободя началото му, израстващо от сляпото черво. Притискам основата. Овързвам я. После срязвам апендикса над превръзката. Готово!

Не, още не е готово, не е време да се отпускам. Трябва да се постави всичко това в ред.

— Морван, колко бяха тампоните!

— Осем!

Ужас! Извадил съм само седем! Къде е осмият?

— Отворете малко, капитане.

Оглеждам тревожно. Ето го! Толкова е тънък и се слива, както е напоен с кръв, с тъканта на сляпото черво.

Но това хамелеонско прикритие няма да го отърве. Хващам го с пинцетите. Докато зашивам, Морван още един път проверява дали всички игли, щипци и ножици са налице. Нищо не сме забравили в корема, на нашия пациент. Не бих могъл да твърдя, че когато зарасне, моят външен шев ще може да се мери с естетическите шевове на големите майстори. Но Лангоне не е танцьорка от „Crasy Horse“45 или красавица с дълбоко изрязан бански на плажа — едва ли му се случва често на този як селски момък да си показва корема.

В последния миг става нещо, от което ми избива пот по челото. Виждам, че Морван носи шишенце етер в ръката и му изкрещявам:

— Махнете етера! Изключете, изключете!

Той спира със зяпнала уста.

— Изключи електрическия скалпел! — крещи Льогийу.

Той го изключва и аз си отдъхвам. Лангоне не успя да пламне пред ужасените ни погледи.

Морван и Льогийу го пренасят на койката и го слагат на система. Свалям маската и ръкавиците и поглеждам часовника си.

— Колко време? — ме пита помощник-капитанът, който светкавично се измъква изпод престилката.

— Два часа и десет минути. Не усетих как минаха.

— А аз усетих! — засмива се отривисто помощник-капитанът. — Не беше много лесно с щипците. Накрая ми изтръпнаха ръцете… Въпреки че ми беше интересно.

— Благодаря ви, капитане!

— Добре ли мина операцията?

— Много добре. Имахме късмет.

Той се усмихва на моето „имахме“ и си тръгва. Не, не си тръгва, изчезва. Винаги ми се струва, че хлътва в някаква дупка.

Целият плувам в пот и въпреки че свършихме относително бързо, се чувствам капнал. Независимо от песимистичните твърдения на Льогийу за дебелите пациенти Лангоне бързо заспа и сега се събужда без проблеми. Очите му са широко отворени и той примигва, за да разсее мъглата пред очите си и да види сред нея наведените над него лица. Ето, разпозна ни. Усмихва ни се и трапчинката на брадичката му хлътва. Усмивката му е по детски трогателна и благодарна.

— Момче — казва Льогийу, — ще има да се хвалиш из твоето село, че апендиксът ти е опериран посред океана на сто метра дълбочина — да не се случва с всеки!

— Не те чува — обажда се Морван.

Цяло изречение от три думи: това е рекорд за Морван. Но ето — първия път, когато се отдава на подобна необуздана словоохотливост, сбърква. Лангоне е чул. Защото, когато двайсет и четири часа по-късно идва да го навести Льорузик, Лангоне повтаря лиричната фраза на Льогийу, но като своя, без да си спомня произхода й. Льорузик на свой ред я повтаря в бюфета и тя обикаля целия екипаж, предизвиквайки вълна от радост и умиление към малкия перач, превърнал се в герой на кораба.

— Видяхте ли, док — ми казва капитанът след една седмица, докато пием чай в каюткомпанията. — Подводницата е като стъклена клетка: всичко се вижда, всичко се чува. Освен това е и резонаторна кутия: всичко се усилва — и доброто, и лошото: мърморенето за храната, сдърпването между пека и готвача, операцията на апендикса, всичко се разраства до фантастични размери. Тревогата за Лангоне преди операцията беше невероятна. Лавина от човещина. Всеки от тези корави мъжаги се усети баща на Лангоне. И облекчението след това беше неописуемо, Лангоне се превърна в талисман, в галеник, в любим син. А вие, док, се наредихте до архангел Михаил: със скалпел в ръка вместо с копие сразихме дракона апандисит…

— Надявам се — казвам аз през смях, — че статуята ми няма да се сгромоляса преди края на рейса. Добре, че той наближава.

— Аз се надявам, че талисманът на АРПЛ няма да се надуе. Прането е много важна дейност. Кога излиза Лангоне от лазарета?

— Утре сутринта.

— Може ли да се върне на работа?

— Не бива да се пресилва.

— Добре! Ще поговоря с помощник-капитана как да направим, че да има по-малко натоварване.

— А на мен кой ще ми помогне да се възстановя? — засмивам се аз.

Той също се засмива.

— Вие ще си помогнете сам. Умеете много добре! А и така добре обуздавате курсантите…

След тези думи, отправяйки ми един бърз поглед като просветване на фар, той си тръгва и ме оставя, потънал в размисъл. Истина е, че понякога се опитвам да смекча по-разюзданите закачки на Верду и Вердьоле, но според мен без особен успех. Дали пък пашата не иска косвено да ми подскаже да увелича усилията си, за да не се налага самият той да успокоява топката? Може би си мисли, че в някои случаи тежестта на пагона е твърде голяма, докато моят е по-лекичък и не би засегнал хората, които се налага да „укротявам“.

На другия ден сутринта Льогийу ми казва:

— Чухте ли, докторе, в бюфета мърморят?

— Пак ли?

— Защо „пак“?

— Не си ли спомняте за боба с наденица. Момчетата бяха недоволни, че една кутия се дели на четири, искаха да бъде за трима. И обвиниха Четката, че ги държал гладни…

— Този път е по-сериозно. Вчера пекът бе приготвил сто и четирийсет тортички. А ние сме сто трийсет и двама души. И не се знае кой е изял останалите…

Засмивам се.

— Ама че история! Тайната на осемте тортички! Ще трябва да извикаме духа на Агата Кристи!

— Но на хората не им е до шега, докторе! Напълно са сериозни! Дори правят вече разследване.

— За да открият кой е излапал осемте липсващи десерта? Най-вероятно е готвачът или Четката.

— В никакъв случай не са те. Цялата кухня е извън всякакво подозрение. Нито пекът, нито Тетатюи, нито Жегу ядат сладко. А Четката пази строга диета преди завръщането на сушата. От две седмици дори отстъпва десерта си на един приятел.

Същия ден, в един и половина, отивам в лавката, понеже Льогийу ме беше предупредил, че ако искам да купя от „тапите“ за по-малкия ми брат и за племенника ми, ще трябва да побързам, защото към края на рейса сувенирите с емблемата на АРПЛ бързо свършват.

— Не можете ли да ми отделите две?

— Не ми се иска. Момчетата виждат всичко. Ако ви зърнат по коридора с две „тапи“ под мишница, и то една седмица след като съм казал, че са свършили, ще станат разправии…

Накратко — чакам най-търпеливо на опашката. Отпред се е събрала тълпа и веднага ми става ясно, без дори да се заслушвам в разговорите, че вчерашната история с осемте тортички още пали духовете. И кой, мислите, клейми най-яростно похищението им? Роклор естествено.

— И това ако са хора! — кипи той и от възмущение марсилският диалект избива под бретонското му произношение. — Че тук е истинска джунгла! Законът на егоизма! За мен ще е допълнителната порция! Плюя аз на вас! Че и лицемер на всичкото отгоре! Пипа тайничко, без никой да го види! Аз на това му викам кражба! Не че съм умрял за сладко. Повдига ми се от захарта! Обаче не може така! Има ли справедливост, или няма, мамка му! С какво право някой ще се облажва? Хоп и готово! И без да пита. Къде дават така.

Шумни и единодушни одобрения. Дори дребното русоляво момче, чието име винаги забравям и което се лепи за Роклор, за да му възразява — дори и то е съгласно. Роптаят! Изобличават! Заклеймяват! Целите са настръхнали от възмущение! Още не се назовават имена, но по разменените погледи, по това „има ги едни, дето…“ или „нали ме разбираш“, ми става ясно, че на мушката са „привилегированите“ на борда.

В следващите минути вълнението достига върха си. Не е още революция, но както казваше Де Гол, всичко е злоба, гняв и ропот. И то за някакви си осем парчета торта! Предлогът е смехотворен, но недоволството — истинско! И кой вдига цялата тази врява? Най-достойните мъже на света! Дяволски сантиментални, изключително привързани към семействата си, чудесни моряци, несравними специалисти. Както се казва в учебниците, елит. Ако това е ефектът на нашата резонаторна кутия, той е комичен — а също и малко обезпокояващ.

Когато идва редът ми пред гишето на Льогийу, купувам двата сувенира, плащам и казвам на Роклор, но достатъчно ясно, та да чуе цялата опашка:

— Роклор, ще ви призная нещо. Аз изядох осемте парчета торта! Да, аз бях! И осемте! Повярвайте на моя лекарски опит, не само на бременните жени им се хапва. И с мъжете може да се случи.

Произнасям тези думи с най-сериозен тон. Думите ми увисват сред пълно мълчание и аз си тръгвам извънредно сериозен, стиснал пред гърдите си двата сувенира. Какво ли ще последва? Дали народният гняв няма да смъкне статуята на архангел Михаил от пиедестала и да я разбие на земята заедно с моя загубен авторитет.

Не, не става така. Льогийу се връща, натоварен както винаги, ухилен до ушите:

— Много хубаво ги наредихте, докторе!

— Какво стана?

— Не ви вярват. А и Вилхелм, който също чакаше на опашката, им каза, че от две седмици и вие не си ядете десерта.

— И докъде стигнаха?

— Мненията са разделени. Някои разбират хумора и урока, който им дадохте. Но други смятат, че прикривате някого.

— Кого?

— И тук са на различни мнения. Едни мислят, че е вашият пациент…

— Лангоне ли?

— Но те са малко. Такова престъпление от един млад моряк — едва ли…

— А другите?

— Другите подозират офицерите.

— Хубава работа!

Вечерта в каюткомпанията избухва луд смях, когато преразказвам случката, и двете „курсантели“, водени от „вътрешното си убеждение“, обвиняват и осъждат капитан Мосе. Но помощник-капитанът се засмива само с половин уста, взема нещата много навътре и отива в бюфета да изнесе една полушеговита, полусериозна лекция на тема „Разглезените деца“ — тема, която вече му бяха приписали. „Това доказва, че слуховете в коридора са пророчески. Доколкото ми е известно, от петнайсет офицери шест вече не ядат десерт, за да отслабнат, и Вилхелм незабавно носи техните десерти в бюфета. Значи са изчезнали не осем, а четиринайсет тортички. Наистина жалко, защото с тези четиринайсет парчета, разделени на сто трийсет и две, щяхте наистина да преядете…“ (Смях.)

След тази лекция загадката на осемте изчезнали тортички, надигнала се като пяна, се разнася по същия начин, без да остави следа.

— Лек изблик на незлокачествена лудост — се произнася помощник-капитанът, — дължащ се на нервно изтощение.

След операцията — нашето бойно изпитание, за което вече говорим като стари воини, доста се сближихме с Льогийу и вечер, докато Морван похърква на койката си в изолационното, често си говорим за това-онова, понякога и за сериозни неща, докато аз си попълвам книжата.

— Докторе, вярвате ли в задгробния живот?

— Не.

И се обръщам, за да го погледна.

— А вие?

Льогийу преглъща, от което широките му монголски скули се повдигат до зелените му очи.

— Понякога — с усилие казва той — ми се струва невъзможно да умра съвсем.

— Значи — отговарям аз, — макар да не го приемате, вие сте вярващ и в такъв случай млъквам.

— Как така млъквате? — почти враждебно казва Льогийу. — Значи, щом вярвам в задгробния живот, не съм достоен да разговарям с вас!

— Хайде, хайде! — засмивам се аз. — Не се сърдете! Вие ме разбрахте неправилно. Щом вярвате макар и малко в задгробния живот, защо да ви разубеждавам? Дори и да влагам най-добри намерения.

— От любов към истината — отговаря Льогийу.

— Истината не е добра, ако причинява болка някому.

— Вие смятате, че ще страдам, ако престана да вярвам в задгробния живот?

— Разбира се. Вие вярвате в него, защото мисълта за смъртта ви е непоносима.

— А за вас не е ли непоносима?

— Разбира се, че е.

След малко Льогийу продължава с присъщото му упорство:

— И все пак не ми стана ясно защо не вярвате в безсмъртието на душата.

— Защото тази представа е неразбираема за мен. Със смъртта на човека необратимо се разрушава мозъкът му, а с него интелектът и паметта — всичко, което го определя като личност.

— Не можем ли да предположим, че някакво чудо ще му възвърне живота?

— Извън органичната форма, благодарение на която е съществувал?

— Да, разбира се! — отговаря Льогийу. — Освен това са необходими милиарди чудеса, за да се превърнат в безсмъртни души милиарди мъртъвци. Някой вярващ ще ви каже, че не е невъзможно.

— За вярата няма нищо невъзможно. Това дори е нейната същност.

Понеже той мълчи, аз отново се обаждам:

— Не разказвайте за този наш разговор. Не ми се иска да решат, че се занимавам с атеистична пропаганда.

— А поповете си правят пропаганда, нали! — възвръща изведнъж антиклерикализма си Льогийу.

— Те вярват, че знаят истината.

— А вие не вярвате ли, че знаете истината?

— Малки частици от нея, от време на време огрени от проблясъци на разума.

Льогийу изглежда доста разочарован: вероятно моята философия не му изглежда много утешителна.

Трябва да се върна дванайсет години назад, когато бях в първи курс, за да си припомня подобен разговор с приятели. Само младите сериозно разискват отвъдния живот. На трийсет години изборът е вече направен. Някои са вярващи, други атеисти. Въпросът вече не се разисква. Ако реша да разговарям на тази тема с някой от офицерите — изключвам, разбира се, двамата курсанти, — всеки би го приел за лош вкус и ще се измъкне от отговора, независимо дали е вярващ или не.

А всъщност няма по-подходящо място от подводницата, където човек може да разсъждава за смъртта и за безсмъртието. Нашият живот тук е почти манастирски. Има ли някъде по-дебели стени и по-суров устав? След като изпълним задълженията си за деня, какво друго ни остава, освен да се пръснем по килиите си и да се отдадем на размисъл за спасението на душите ни? Да, но какво спасение?

Естествено не с пашата бих повел подобен разговор: той е вярващ католик и участва в молитвените събрания на Бекер неделя сутрин.

Но когато го срещам в каюткомпанията на чай, се възползвам от положението си на любознателен слон, за да му задам няколко простодушни и затруднителни въпроса:

— Капитане, откъде сме сигурни, че никоя подводница не ни е засякла през този рейс?

— Не можем да бъдем сигурни. Само се надяваме.

— Представете си, че неприятелят притежава по-безшумна подводница от нашата и средствата й за наблюдение са по-съвършени: тя би могла да се приближи до нас, да идентифицира нашата акустична характеристика и да се измъкне, без дори да я забележим.

— Подобно нещо би ме учудило — отговаря капитанът и сините му очи ме наблюдават над чашата с чай.

— Казват, че новата съветска атомна подводница била с чудовищни размери. Чувал съм, че Франция се сдобила със снимки на това чудовище. А знаем ли техническите й характеристики?

— Док — отговаря пашата благодушно, — ако имате снимката на някоя хубава жена, това не значи, че познавате всичките й прелести.

— Какво сравнение, капитане! — засмивам се аз. — И то във вашата уста!

И той се засмива. Католик е наистина, но не повече от папата. Пием мълчаливо чая си и аз пак подхващам:

— Капитане, нали знаете приказката на Киплинг за любопитното слонче? Искам да ви задам още няколко въпроса, може ли?

— Време е слончето да порасне…

— Това и се опитвам да направя. Говори се, че англичаните са изобретили по-безшумно витло за подводници от нашето.

— Вярно е.

— Казват, че когато една американска подводница дошла в Тулон, един „Бреге–Атлантик“46 провел с нея учебно преследване на излизане от пристанището и за по-малко от час й загубил следите.

— Това показва, че имаме добри съюзници, които имат добри инженери. Но и нас си ни бива…

— Какво имате предвид, капитане?

— Френската АРПЛ от новото поколение, която в момента се изпробва, ще бъде по-съвършена и по-безшумна от „Енфлексибл“.

Отхапвам от сухия сладкиш, макар и с известни угризения. В каква странна цивилизация живеем! Яденето не е вече удоволствие, а грях!

— Капитане, ако не се страхувах, че злоупотребявам с вашето търпение, бих ви задал още няколко въпроса…

— Ще ви отговоря, стига да мога!

— По време на война вие получавате заповед за стрелба чрез антената, която влачим след подводницата. Но какво ще стане, ако тя се повреди?

— Имаме още една, прибрана вътре, която можем да пуснем при нужда и да държим на десет метра от повърхността, без да се издаваме.

— Да предположим, че в случай на война президентът умре или бъде отвлечен. И че нашият свързочен център в Роне бъде разрушен?

— Президентът ще бъде веднага заменен. Центърът в Роне също. Всички мерки са взети, за да не бъдат неутрализирани нито даващият заповед, нито центърът за връзка.

— Добре, получаваме заповед от президента и стреляме. После?

— Имаме инструкции — усмихва се пашата, — но те са секретни.

— Добре, ще формулирам въпроса си по друг начин: какво ще стане с подводницата, след като е изстреляла всичките си ракети?

— Това вече няма да има никакво значение…

Поглеждам го слисан. Не мога да повярвам на ушите си и повтарям:

— Няма да има вече никакво значение?

— Разбира се — отговаря нетърпеливо капитанът. — Помислете. Ако ние стреляме, значи възпирането е пропаднало и тогава настъпва хаос! И вече нищо няма значение. Нито подводницата, нито ние…

— Искате да кажете, че с подводницата ще бъде свършено? Че ще има участта на пчелата? Жили и след това умира.

— По всяка вероятност да.

— Но как така?

— Да допуснем, че противникът притежава съвършена система за следене на траекториите, с която безпогрешно ще определи откъде сме изстреляли ракетите, и ще ни унищожи.

— Можем да предположим и друго — казвам аз след кратко мълчание, — че на противника няма да му е до унищожаването на една подводница, която вече не представлява опасност, след като е загубила жилото си. В такъв случай можем да се върнем във Франция.

— И какво ще намерим там? Една изпепелена Франция… Повярвайте ми, док, от момента, когато политиката на възпиране претърпи крах и ние изстреляме ракетите си, всичко се превръща в безумие. Започва апокалипсисът и вече нищо, нищо няма значение!

Настъпва мълчание и аз осъзнавам, че въпреки смайването, което показах и несъмнено изпитах, винаги смътно съм се досещал за това, което ми каза капитанът, макар че никога не съм смеел да си го призная. Знае се, че обикновено се опитваме да избягаме от мъчителните истини. В противен случай би било непоносимо да живеем ден и нощ, очаквайки неизбежния си край. И все пак от ужасите, с които ни заплашва една атомна война, най-големият е не собствената ни гибел, а смъртта на близките, на децата, на внуците, на страната, на планетата ни. Homo sapiens унищожава целия си род и своята земя кърмилница — има ли по-чудовищна мисъл?

— Така е! — казва пашата, сякаш е разгадал мислите ми.

И продължава:

— Истината е, че сме пленници върху ръба на бездната. И в същото време благодарение на ужаса, в който живеем, никога не сме разполагали с повече сили да се борим срещу него.