Денят не съмва за нас

Девета глава

Според Роклор, в миналото местен шампион по колоездене, тази седмица „излизаме на финалната права“. Всъщност изразът е твърде неподходящ за една атомна подводница, която — както и да го погледнеш — избягва тъкмо праволинейността. Нетърпението обхваща всички ни, а мен особено. Започвам да пиша медицинския рапорт, предназначен за шефовете ми в Брест, като че ли за да ускоря нашето завръщане. Но по силата на обстоятелствата той ще остане незавършен, докато подводницата не излезе на кея. И малко ли неща могат да се случаят до края на рейса!

Вечер, излегнат на койката, обмислям отчета си и се опитвам да направя своя собствена равносметка за плаването. Колкото е положително в човешки и професионален план, толкова отчайващо по отношение на чувствата — имам предвид, разбира се, моята замлъкнала кореспондентка.

Вътре в подводницата нещата вървят добре, но не и навън. Ще повторя: струва ми се, че ако бях на мястото на Софи и бях решил да скъсам, щях да предупредя човека насреща, а не да го оставя да се надява цели девет седмици на новини, които така и не идват. Необходими ми бяха доста душевни сили, за да превъзмогна жестоките терзания, които ми докараха мълчанията на Софи. Казвам „мълчанията“, защото те бяха много: всяка събота по едно. Идването на всяка събота беше за мен жестоко, въпреки усилията ми всеки път да задуша надеждата, да съм подготвен за липсата на фамилиграмата, да не я посрещна обезоръжен.

Бих искал психолозите да ми обяснят какво трябва да прави човек, когато е „вложил“ чувствата си в някое същество, за да си ги „оттегли“, как да премине от мъката към примирението и от примирението към спокойствието. Аз още не съм го постигнал. Ако нашата човешка машина беше рационално устроена, би трябвало да притежава клапан за огорчението, който да действа автоматично в случай на нужда.

Като махнем тези засечки, духът ми се справи с изпитанието. Минах без прословутия „синдром на петата седмица“. Спадовете идваха на равни интервали и не траеха повече от половин ден. Обикновено започваха с мъчителното усещане за нереалност: осъзнавах неведнъж неестествеността на обстановката и това ме изпълваше с изумление и негодувание. Тогава си мислех: „Какво правя тук, господи, затворен в този железен сандък под водата? Без дори да знам в кой океан съм! Трябва на всяка цена да се измъкна! Да видя отново небето!“

След това в продължение на една-две минути бях разкъсван от безумното желание „да отворя прозореца“, а прекрасно знаех, че прозорец няма. После ставаше нещо много интересно: нелепостта на бунта — да отворя прозореца, да изляза и да видя небето — разсейваше малко по малко нелепостта на положението и ме примиряваше с него. Тогава си „надявах хомота“, както казвахме през студентските години за края на ваканцията. Подобно на впрегнато добиче аз си имах бразда, по която отново поемах. Или по-точно зъбчатото колело, наречено „док“, от само себе си заемаше мястото си в машината.

Най-удивителното при подводничаря, на което се натъквах многократно по време на рейса, е чувството за изключителното му значение на борда. При това то съвсем не е илюзия. И важи не само за инженерите и печените техници, отговарящи за основните възли, но и за най-младите юнги. Драга читателко, позволете да ви приведа един твърде приземен пример: ако отговарящият за чистотата на тоалетните млад моряк не си свърши работата както трябва и ги остави да се запушат, в едно училище това би било немарливост, но на борда на подводницата си е цяла катастрофа. И без да навлизам в подробности, ще ви кажа, че ако въпросният юнга не е от най-чевръстите при „шлюзирането“ на „говняния сандък“ на дъното на океана, съдържанието ще замине, но ще остане миризмата, която ще предизвика яростното недоволство на екипажа.

Благодатното усещане, че вършат „важна работа“, че ако не са те, са застрашени сигурността и благополучието на подводницата, се изпитва от всички — то им помага да превъзмогнат най-тягостното лишение, липсата на слънце.

Курсант Вердьоле добре го почувствува в бюфета, когато изнасяше едно от литературните си четения, посветено на Бодлер. В програмата беше включена поемата в проза „Странник“, една от любимите на капитана, който сам даде текста на Вердьоле. Преди да се яви на изпитите в Националната административна школа, Вердьоле изучавал драматично изкуство и не четеше, а рецитираше. Това, че знае стотици стихове наизуст, предопредели от самото начало успеха му. Хората се дивяха на паметта му: „Не му е празна главата на «курсантелата»“ — обобщи Бишон всеобщото възхищение.

Освен това Вердьоле рецитира много добре. Когато стигна до „Странник“ и особено до последното изречение, в което вложи целия си талант: „Обичам облаците… облаците, които плуват там далеч, далеч… дивните облаци“, четирийсет човека замряха от вълнение. След като излязоха от вцепенението си, момчетата заръкопляскаха бурно и извикаха Вердьоле на бис. Вердьоле повтори поемата. След края две от момчетата се приближиха до него и го помолиха да им напише на един лист изречението, което така им легна на сърцата. На другия ден половината екипаж го повтаряше.

Докато си припомням тази случка, откъм „Веселата улица“ се носят шумове, викове и смях. Открехвам вратата много предпазливо — тъй като това е може би само хитрост, за да ме подмамят извън стаята, и надничам навън. Двамата курсанти, Анжел, Калонек и Сент-Енян се обстрелват с водни пищовчета, които Вердьоле е донесъл на борда заедно с други подобни хитроумни играчки. Предпазливостта ми е възнаградена. От само себе си се разбира, че ако се бях показал, двата лагера щяха веднага да се съюзят и да насочат стрелбата си към моя милост.

Драга читателко, колебая се дали да ви разкажа един от най-разхайтените номера на курсантите, тъй като се страхувам, че ще затвърдя у вас съвсем справедливото убеждение, че когато останат сами, мъжете се превръщат в деца. Но трябва да кажа в защита на курсантите, че животът на подводницата не се отличава много от училищните интернати и тук вървят същите стари шеги.

Заедно с другите играчки Вердьоле е донесъл на борда две гумени помпички, свързани с дълъг маркуч. Едната помпичка — плоска, защото в нея няма въздух — се поставя под нечия чиния и се скрива под покривката, а с другата се помпа. Така чинията започва да подскача. Смешно е, защото човекът, пред когото е поставена чинията, неизменно се стряска.

Но вие много ще подцените въображението на нашите двама курсанти, ако си помислите, че те ще се задоволят с такава плоска шега. Съставен бе цял сценарий, за да се подсили ефектът. Въвлякоха и мен и единственото изменение, което успях да внеса, бе, че ги убедих вместо Бекер да изберат за жертва Мирмон, понеже не е вярващ и едва ли би се обидил така, както благочестивият любител на бродерията.

Настъпва тържествената вечеря и с мълчаливото съучастничество на Вилхелм помпичката е пъхната под чинията на Мирмон, а другата е закрита от покривката пред Верду, който сяда с най-смирено изражение.

Всички са вече на масата и в промеждутъка между предястието и основното ядене в настъпилата тишина двамата курсанти започват поредната безобидна наглед комедия, която сме чували повече от сто пъти от началото на рейса:

— Верду, какво ще правиш тази вечер?

— Мисля да се разходя по Шан з’Елизе. Може да ида и на кино. Ще дойдеш ли с мен?

— Съжалявам, но имам среща в ресторант „Фукетс“.

— Абе зарежи тая среща!

— О, няма начин! Да знаеш с какво гадже имам среща!

— Тогава ще ме запознаеш!

— В никакъв случай! Съперниците — далеч от трона.

— Кажи поне каква е!

— О! — започва Вердьоле сладострастно. — Висока, стройна, с черни коси и зелени очи. Гърдите й са като нарове от градината на аллаха. Бедрата й са гъвкави, стегнати, без грешка. А ако полюшне пред теб малкото си дупе, направо ще ти потекат лигите.

В този момент ръката на Верду изчезна под покривката, чинията на Мирмон започна яростно да подскача и когато всички погледи се насочват към нея, Калонек се провиква възмутено:

— Много те моля, Мирмон! Въздържай се, ако обичаш!

Мирмон се изчервява, всички прихват и аз с облекчение забелязвам, че капитанът също се смее. Страхувах се, че шегата ще му се види прекалено солена.

— Никога не съм виждал такива идиоти! — извиква вбесен Мирмон, измъква помпичката изпод покривката и я хвърля в чинията на Верду.

Горкият — бърка, защото Верду това и чака. Взема помпичката, разглежда я внимателно и казва със съжаление в гласа:

— Какво — протеза! Нещастнико, на твоята възраст вече с протеза? Значи тези подскоци не са били истински…

— Ама че гадост! — казва Вердьоле.

Смеховете се усилват и Мирмон, вече съвсем смутен, отказва като отговорник на мокрия бюфет да отпусне бутилка шампанско глоба за своето „непристойно поведение“ или още по-лошо — за измама, както настояват двамата курсанти.

Верду и Вердьоле естествено неслучайно „еротизираха“ една класическа шега, сама по себе си от най-безобидните. Вечерта в леглото пред очите ми продължават да се въртят подробности от тази празнична вечеря. Светлината е угасена, но не мога да затворя очи. Не че сънят бяга от мен, аз го гоня от себе си.

На подводницата няма жени. Но, от друга страна, те са навред: във филмите, прожектирани в бюфета; в касетите, които моряците слушат след вахта, излегнати на койките със слушалки на ушите; в изтърканите от прелистване комикси; в романите, предавани от моряк на моряк с указание за най-интересните страници; в картичките с разголени хубавици, налепени по вратите или по-дискретно — на пултовете и бордовите табла; в маскирането с женски дрехи на „купона“; в разговорите между момчетата и ергенските хвалби и най-сетне — в съзнанието на целомъдрените и мълчаливите след края на вахтата й напрегнатото бдене около машините.

Забелязах нещо много интересно: колкото повече обича жена си един мъж, толкова по-малко говори за нея, дори на най-близкия си приятел. Но за децата си е словоохотлив. И ако му поискате снимка и той ви я подаде уж небрежно, те непременно ще бъдат снимки със съпругата му, уместно ще е да кажете пътьом добра дума за нея и да отрупате с похвали потомството. Често ми се случваше да играя такава роля в каюткомпанията и към края на рейса вече знаех всички офицери, които силно обичат жените си. Честна дума, завиждам им. Разбирам, че на тръгване от Брест не е никак леко да напуснеш топлото огнище. Ала връщането трябва стократно да възнаграждава тази мъка.

Атомната подводница бъка от сложна апаратура и е чудно как специалистите, работещи с нея, съумяват да я съчетаят с някакъв женски образ. Но те наистина съумяват.

В главния команден пункт има едно кътче от лявата страна, където се намират трите устройства на инерциалната система. Само АРПЛ и двата ни самолетоносача притежават тези изключително скъпи съоръжения. Те позволяват на рулевия да определя местонахождението с невероятна точност — нещо неоценимо на АРПЛ, където не можеш да се качиш на мостика, за да го определиш, нито пък да насочиш перископ към звездите, все заради скритостта.

Виждат се само три пулта, наредени един до друг (самите устройства са много обемисти и са скрити някъде вътре). Устройствата са три, защото след отплаването от Ил Лонг могат с течение на времето да дадат отклонение. Едно от тях се избира за водещо, другите две контролират.

За тях отговаря дребен брюнет с живи очи. Питам го как действат и той започва, изпълнен предварително със съмнения. Има защо. Не разбирам абсолютно нищо от обясненията му. Докато го слушам все по-разсеяно, погледът му бяга от пулт на пулт и забелязвам, че на всеки от трите пулта е залепена снимка с красиво женско лице.

— Кое от устройствата избрахте за водещо?

— Средното.

— Така ли? И защо точно него?

— Защото е най-красивото — отговаря той с почти нежна усмивка.

Тази сутрин Льогийу ме посрещна в лазарета с думите:

— Добър ден, докторе, току-що дойде един пациент. Лонжрон — електротехника. Иска да му направите пълни изследвания.

— Пълни изследвания ли?

— Да, точно така каза!

— И по какъв случай?

— Не пожела да ми каже. Изглеждаше разтревожен.

— Сега пък разтревожен. Странно е, че изпада в такива състояния няколко дни преди завръщането. Кога ще мине пак?

— Всеки миг.

Засядам пред книжата си, но не задълго. Човекът се появява почти веднага. Той е дребен, слаб и наистина изглежда напрегнат.

— Добър ден, Лонжрон. Както разбирам, искате да ви направим пълни изследвания.

— Да, докторе.

— Но нали са ви направили на сушата. Това е задължително. Няма начин да не сте минали. И нищо не са ви открили, щом сте на подводницата. Боли ли ви някъде?

— Не, докторе.

— Тогава какво ви тревожи?

— Ами — започва той и спира. Поглежда към Льогийу, който, без да покаже, че е разбрал, без дори да погледне към мен, по най-естествен начин и с много зает вид отива в изолационното, където, разбира се, няма никаква работа. Морван навярно спи, защото не го виждам наоколо.

— Докторе, искам да ви кажа… — започва отново Лонжрон след известно мълчание.

Но пак не може да се реши и остава със затворена уста, мига често, лицето му е пребледняло и изглежда толкова разтревожен, че ме е страх да не припадне.

— Седнете — казвам му аз, — сега ще ви донеса чаша вода.

Той изпива водата на един дъх и си възвръща цвета на лицето. Преглъща шумно. Когато най-сетне отваря уста, гласът му е глух.

— Докторе, страхувам се, че ставам импотентен, това е.

Усмихвам се.

— Защо мислите така?

— От една седмица нощем нямам ерекции.

— А до преди една седмица имахте, така ли?

— Да.

— Колко?

— Три или четири.

— И какво правехте в такъв случай?

Въпреки че задавам въпроса си възможно най-неутрално и почти разсеяно, той се обърква и повтаря:

— Какво правя ли?

— Да, какво правите?

— Ами — отговаря с мъка той — продължавам я.

Льогийу има право: Лонжрон се изразява добре. Това „продължаване“ е цяла находка.

— С ръка ли продължавате ерекцията си?

— Да.

— До оргазъм ли?

— Да.

Първото „да“ е тихо, второто е почти като въздишка.

— И къде е проблемът? — питам аз.

Лонжрон ме гледа. Моята безучастност явно му се струва почти скандална:

— Как къде е проблемът? Проблемът е, че се чувствам виновен.

— Защо? — веднага питам аз.

— Как защо? — отново преглъща той.

— Вижте, Лонжрон, не повтаряйте непрекъснато въпросите ми. Отговорете.

— Да, докторе. Извинете.

— Няма какво да се извинявате. Обяснете ми по-добре защо се усещате виновен.

— Ами, докторе, онанизмът е перверзно сексуално поведение.

— Католик ли сте?

— Не, докторе.

— Добре, кажете ми честно откъде прочетохте този прекрасен израз.

— В медицинската енциклопедия.

— Съжалявам, че там е написано такова нещо. То е напълно безсмислено за един лекар. Дори звучи идиотски. Медицинската енциклопедия сигурно е причинила зло на доста хора с тази идиотска фраза. Вас например ви е накарала да изпитвате чувство за вина. Женен ли сте, Лонжрон?

— Да.

— И когато се върнете от рейса, се страхувате, че няма да успеете да обладаете жена си, така ли?

— Да, така, така е… Когато се замисля за това, нощем се стряскам целият в студена пот. Голяма паника ме гони.

— И имате угризения?

— Да.

— По отношение на жена си също, нали?

— Да.

— Защо?

— Защото мастурбацията според мен ме унижава в нейните очи.

— Унижава ви, защото в главата ви е влязло, че това е „перверзно сексуално поведение“.

— А не е ли вярно?

— Глупости. Знаете ли какво е перверзия, Лонжрон? Това е вкусът към злото. Да не мислите, че юношите, самотните хора, затворниците и изобщо мъжете, лишени от жена, мастурбират от вкус към злото? Правят го, за да задоволят една необходимост. И толкоз.

— Много ще ми олекне, ако можех и аз да мисля така, докторе.

— Ами мислете. Какво ви пречи? Енциклопедията ли? Тя по-добър лекар ли ви се струва от мен? На колко сте години, Лонжрон?

— На трийсет и една.

— И мислите, че човек става импотентен на трийсет и една година просто така, от днес за утре?

— Е, добре де, как човек става импотентен?

— Има физически данни: диабет, болести на кръвоносната система, алкохолизъм, наркомания. Да имате нещо такова?

— Като че ли не.

— Има и психически причини, които водят до временна импотентност. Например дълбоко любовно разочарование.

— А не, няма такова нещо! Нито веднъж не съм оставал без фамилиграма! — пали се Лонжрон. — Нито веднъж!

— Чудесно, Лонжрон! Можете да спите съвсем спокойно. Не сте импотентен. Ще видите, че всичко ще е наред, когато се приберете у дома.

— Ами ако имам диабет, докторе?

Засмивам се:

— Вие наистина сте се уплашили, а и въображението ви работи. Слушайте, Лонжрон, ако бяхте болен от диабет, щяха да го открият на сушата преди рейса.

— Да, но болестта би могла да се развие от последния преглед. Това беше преди шест месеца.

— Добре. Ще помоля Льогийу да ви направи кръвна картина и изследване на урината, за да се успокоите.

— Благодаря, докторе.

Доволен е. Шаманът ще му вземе малко кръв и малко урина. Той е успокоен още преди да са се получили отрицателните резултати. Ще му дам и най-обикновено лекарство за подсилване: това е друга магия. А най-вече настойчиво, властно ще му повтарям, че му няма нищо, абсолютно нищо.

— Докторе — казва той.

— Да, Лонжрон.

— Извинявайте, но искам това да си остане между нас.

— Разбира се, нали знаете, че има лекарска тайна. Никой извън лазарета няма да узнае.

— И Льогийу, нали?

— Лекарската тайна важи и за него.

Когато след обяда оставам сам с Льогийу, му споменавам бегло за тревогите на Лонжрон, защото не искам с него да се правя на тайнствен. Той ме слуша, без да си позволява някаква забележка, и когато стигам до твърдението на медицинската енциклопедия, че онанизмът е „перверзно сексуално поведение“, зяпва. И ми дава много добър съвет.

— Струва ми се, докторе, че няма да е зле да изнесете една лекция по тези въпроси в бюфета. По всяка вероятност Лонжрон не е единствен случай.

Намръщвам се:

— Така изведнъж да говоря за импотентността? Няма ли да е малко неделикатно? И то само няколко дена преди пристигането?

— Да, разбира се. Но можете да обявите, че ще говорите за венерическите болести и в такъв по-общ план ще се спрете на секса и внушенията за импотентност.

Още на другия ден с разрешение на пашата изнасям лекцията си, която минава при голям успех. Момчетата, които присъствуваха, после разказваха — надявам се точно — какво съм говорил на онези, които дежуряха.

Вече живеех с надеждата, че това ще е последният ми случай, като махнем, разбира се, хремите и леките наранявания. Когато същата вечер към девет и половина ме повикаха спешно по телефона в лазарета. Там заварих пека да придържа с лявата окървавената си дясна ръка. Прегледах раната. Нараняването бе сериозно! Порязал си бе дълбоко основата на палеца, прекъсвайки частично разгъвателното сухожилие между палеца и показалеца.

— И как я свършихте тая?

— Оправях си койката. Тези проклети плоски пружинки режат като бръснач.

— Какви плоски пружинки?

— Аз ви обърнах внимание навремето, докторе — обажда се Льогийу.

— Да, спомням си. И Жакие ми каза. Дори в началото на рейса ме помоли да не оправям сам койката си. А ето че вие хубаво се наредихте!

— Ще ме зашиете ли, докторе? — пита пекът с треперещ глас.

— Дори двойно: един път отдолу и един път отгоре. Но не се страхувайте: ще ви направим местна упойка.

— Дълго ли ще е?

— Около половин час. Най-много време ми трябва за зашиването на сухожилието. Деликатна работа, защото точно това сухожилие не е от най-дебелите, само два милиметра в разрез. Трябва да се правят съвсем малки дупчици със съвсем тънки игли. Но най-напред ще ви изпънем ръката.

Докато го шия — и вместо половин час отиват над четирийсет и пет минути, — не преставам да говоря на пека и да му описвам какво правя: така съзнанието му ще бъде заето с моите обяснения и няма да помисли да обели очи.

— Тук всичко е малко — говоря му аз — и сухожилието, и игличката, и кончето.

— Щом е толкова малка иглата, как успявате да я вденете, докторе?

Значи е наред, щом говори, и то с напълно нормален глас.

— Не я вдявам, тя е предварително готова с вдянат конец.

— Ами тогава трябва да я хвърлите, щом свърши конецът, така ли?

— Разбира се.

— Не е много икономично — здравомислещо заявява той.

— Да, но има и големи предимства: иглата е готова и я вадя стерилна от опаковката… Няма ухо. Много по-тънка е, прави съвсем малки дупчици в тъканта…

Докато работя, нареждам тези кратки изречения едно след друго със спокоен, дори весел глас.

— Ето — казвам след малко, — заших сухожилието. Това беше най-трудното. Остава ни да зашием раната и готово.

За пръв път пекът се разтревожва:

— Ръката ми ще се възстанови ли? Както си беше. Нали разбирате, за моята работа ръцете…

— Не се притеснявайте! Ще се възстановите напълно, но ще трябва време. Най-малко три седмици. И най-неприятното за вас е, че ще трябва да я закрепим неподвижно.

Превързвам го и тръгвам да търся помощник-капитана, което ще рече, че прекосявам подводницата по цялата й дължина, разпитвам момчетата дали не са го виждали и получавам неизменния отговор: „Ей сега мина.“

Накрая го откривам в командния пункт на машинния отсек и с две думи — той схваща много бързо и очаква стегнати обяснения — му съобщавам за случилото се.

— И естествено с превързана ръка не може да меси хляб! — каза той. — Ясно ли ви е положението, док? Французин без хляб! Ще стане революция. Слава богу, че скоро се връщаме! Елате да видим как стоят нещата в кухнята, док.

Но в кухнята няма никой. Тетатюи и Жегу са отишли да си легнат след уморителната работа през деня. Филмът в бюфета току-що е свършил. Четката никакъв го няма. Само Льорузик наглежда младите моряци, които подреждат столовете.

— Нали си спомняте, че Льорузик доброволно помагаше на пека при месенето? — припомням аз на Пикар.

— Вярно! — извиква той. — Дори сега го видях.

Има си хас да не го види? Той е навсякъде и вижда всичко. И хваща Льорузик, който въпреки услужливостта си не е особено очарован.

— С хляба мога криво-ляво да се оправя. Но разните му кифли, курабии, торти — с тях никакъв ме няма. И кой ще върши моята работа през деня? Не мога да работя денем и нощем.

— Пекът ще ви замества в бюфета.

— С една ръка?

— Ще ръководи младите моряци.

Льорузик се намръщва.

— Е, щом трябва. Но пекът не е от най-търпеливите.

С други думи, Льорузик се страхува за своите морячета, които самият той при случай здравата ругае. Сигурно мисли, че има ругаене и ругаене. И че само неговото е педагогическо.

— Ще говоря с капитана — казва Пикар. — Той ще предупреди пека да бъде внимателен с младите моряци, а вие ще се занимавате само с хляба. Пасти естествено няма да ядем. Като Мария-Антоанета.

— Извинете, капитан Пикар — обажда се Льорузик, — не Мария-Антоанета, а народът не е ял пасти. И хляб също.

— Напълно сте прав, Льорузик — засмива се отривисто помощник-капитанът и го тупва приятелски по гърба.

И така решихме проблема с добро настроение и със скъпи на сърцето исторически примери. Разминахме се на косъм с едно миниатюрно Ватерлоо. Ще ядем хляб до края на рейса!

Два-три дни преди пристигането ни в Брест съм пак на чай с пашата в каюткомпанията.

— Според вас успешен ли беше този рейс, капитане?

— Досега да — отговаря ми той без ни най-малка усмивка. — Но окончателен отговор мога да ви дам едва когато сме на кея в Ил Лонг.

Суеверен като всички моряци, при тези думи той протяга ръка и чуква скришом по дървената библиотека. Отпъждайки по този начин някаква случайност или злополука, която моят непредпазлив въпрос би могъл да призове или — кой знае — дори да предизвика, той се усмихва под мустак и сините му очи ме поглеждат приятелски и дори малко лукаво.

— Имате ли други въпроси, док?

— Имам още много въпроси, капитане, но ако желаете, мога да ги преглътна.

— И ще се задавите. По-добре питайте, док!

— Какво означава успешен рейс?

— Успешен рейс е този, при който не се случва нищо и в края на отчета си мога да напиша: „По мое мнение не бях засечен!“

— И все пак на подводницата се случиха разни неща през тези девет седмици.

— Вярно е. Имаше някои повреди, които поправихме — усмихва се капитанът. — Вие също ремонтирахте Бруар, Роклор, Лангоне и други…

— Благодаря ви, капитане.

Тишина. Той пие благоговейно чая си на малки глътки.

— Както ви е известно, трябва да извличаме поука от произшествията. Впрочем вие вече го направихте.

Гледам го недоумяващо.

— Какво съм направил, капитане? Нищо не съм направил!

— Скромничите, докторе. Сигурен съм, че имате някои предложения. Дори бих се учудил, ако човек с такъв енергичен и практичен ум не ми представи кратки писмени бележки.

— О, капитане — засмивам се аз, — вие ме вземате за доносник! Това така или иначе ще бъдат съвсем скромни предложения.

— Това не означава безсмислени. Хайде, док, слушам ви.

— Добре тогава! Първо: необходимо е да се заменят режещите пластинки на пружините. Второ: има помощник-готвач, а няма помощник-пек. Според мен, освен че пекът работи нощем, работата му е много и е сам. Ако се случи с него злополука, подводницата остава без хляб. Трето: извинете ме, капитане, но няма да формулирам в писмена форма третата си забележка, защото ще си навлека омразата на всички подводничари.

— Кажете я устно.

— Не, не, капитане, дори и вие няма да останете доволен, ако чуете такова нещо.

— Док, предупреждавам ви, че ако продължите да упорствате, ще напиша в характеристиката ви: „Не се доверява на своя капитан.“

Той се засмива, смея се и аз. Впрочем, ако не исках да говоря за моето трето предложение, нямаше защо да го споменавам: така попаднах в собствената си клопка.

— Добре, капитане. Става дума за фамилиграмите.

— Е?

— Неудобно ми е аз да критикувам тази практика, тъй като за девет седмици получих само една фамилиграма, а и защото тази сама по себе си хуманна традиция прави чест на флота. Но според мен тя е източник колкото на добро, толкова и на зло. Може би повече зло.

— Ще се учудите сигурно — отговаря капитанът сериозно, — но така мисли и помощник-капитанът. Аз не съм на същото мнение, но разбирам съображенията ви…

Той не довършва и след малко аз го допълвам:

— Вие смятате, че не е възможно да се обърнете към по-висша инстанция с молба да се отмени нещо, което вече е въведено?

— Да, има такова нещо.

И неочаквано ме пита:

— Кажете ми с една дума какво е вашето лично впечатление от рейса?

— Превъзходно. Но ако ми позволите още една дума — беше изтощително.

— Не изглеждате изтощен.

Защото съм свръхвъзбуден. Не мога да си намеря място. Не мога да повярвам, че след няколко часа ще бъдем на чист въздух. Колко е хубав този израз „чист въздух“. А звучи толкова банално.

— Защо пък? — възкликва капитанът.

Замълчаваме отново, но това не ни притеснява. И така ни е добре. Това, което изпитвам към пашата, е много повече от симпатия. Като офицер той е истински професионалист, безкрайно отдаден на професията си и с много силно чувство за отговорност. Но и като човек е привлекателен: изтънчен, образован, с чувство за хумор, смел и скромен. Умело ръководи хората и в същото време ги обича. Хем дружелюбен, хем властен, топъл и въздържан.

За последната вечер курсантите са измолили една бутилка шампанско от Мирмон и ме канят да пийнем по чаша в каюткомпанията. Никак не обичам шампанско, но нима мога да отсъствам от последния малък празник на подводницата? Освен Верду и Вердьоле тук са и останалите веселяци: Анжел, Калонек и Сент-Енян, но те остават малко с нас, защото са на вахта. Верду също. Остана половин бутилка. Вахтените само помирисаха чашите си: трезвостта по време на дежурство е неписан закон на борда.

Вердьоле си сипва отново. Той може да си го позволи, защото след това отива да спи. Аз отказвам втората чаша. Знам, че който не обича шампанско, се смята за не особено мъжествен. Но предпочитам да мина за немъжествен, отколкото да имам киселини в стомаха.

Вердьоле се чувства двойно щастлив: първо, защото ще излезе на „чист въздух“ и, второ, защото ще види своята годеница, от която получаваше най-редовно фамилиграми. Завиждам му.

— Направих си равносметка — казва той с чаша в ръка. — От професионална гледна точка научих каквото е необходимо, за да мога да упражнявам този занаят. Давам си сметка, че можеше да е много повече. Но аз не съм математик, а литератор.

— Но именно твоите литературни интереси ти помогнаха много за рециталите в бюфета и за веселбите в каюткомпанията.

— Е, трябва да ти върна топката — отвръща Вердьоле. — И ти се стараеше на масата. Верду също. И капитанът, и помощник-капитанът. Но бяхме само пет от общо шестнайсет души офицери. Не е много. Спомняш ли си как от време на време трябваше доста да си блъскаме главите, за да измислим някоя интересна тема за разговор? Предложих на капитана да организираме на масата разговори на неполемични теми…

След малко ставам и отивам да хвърля едно око в лазарета, където сварвам Льогийу, потънал в сметките от лавката, които би трябвало да правим заедно, тъй като аз се водя за ръководител на тази така ценна институция. Веднага се включвам в изчисленията и за един час свършваме.

Оглеждам още един път лазарета, който ми предстои да напусна. Льогийу подрежда. Морван спи в съседното помещение. Всичко е наред. Най-обикновено всекидневие.

Льогийу вече е подредил безупречно. Сега стои облегнат на операционната маса. Зелените му очи гледат замечтано над широките скули и аз се питам дали не го обхващат пак метафизичните опасения, дали няма отново да ме отрупа с въпроси за безсмъртието на душата. Но този път подхваща нещо съвсем различно.

— Докторе, какво мислите за възпиращите сили?

— Аз съм за тях, уви!

— Защо уви?

— Защото най-разумното разрешение би било разоръжаването. Но Франция не може да остане невъоръжена в един въоръжен до зъби свят. За да започне разоръжаването, трябва САЩ и СССР да поемат инициативата.

— Значи вие смятате, че възпирането е необходимост.

— Необходимост и залог.

— Какъв залог?

— Залог, че съществуваме и ще продължим да съществуваме.

— А ако се провалим?

— Тогава вече дори няма да ни има на земята, за да видим какво е станало.

— Е, докторе, не гледате много весело на живота.

— Грешите! Напротив, аз съм весел човек! В края на краищата земята е прекрасна, макар че прекарваме кратко време на нея. Знаете ли за какво си мисля често? Когато излезем на чист въздух, жетвата ще е вече привършила и ще почувствам истинско щастие, когато видя огромните купи слама, подредени равномерно в краищата на нивите.

— Знам ги — казва развълнуван Льогийу. — Майка ми им вика „суджуците на дядо господ“. Аз пък си мисля често за едно малко поточе, където ловях раци като малък.

Пожелаваме си лека нощ и преди да се върна в стаята си, минавам през каюткомпанията. Исках още един път да я видя, защото мислено вече се бях сбогувал с нея. За мое учудване Вилхелм е още там.

— Още ли не спите, Вилхелм?

— Ех, докторе, не мога да заспя, когато усетя дъха на яслата…

— И аз съм така… Но ще се опитам все пак. Вилхелм, мога ли да ви помоля нещо: ще ме събудите ли, когато изплуваме?

— Непременно.

Изтегнат на койката, гледам с широко отворени очи в тъмнината и си мисля за завръщането и естествено за жени. Заклевам се, че ще прегърна първото момиче, което срещна на улицата! Заклевам се, но няма да го направя. През цялото време човек не прави нещата, които е обещал да направи. И, обратното, върши, каквото се е зарекъл да не върши. Например да мисли за Софи. Трябваше да внимавам. Мисълта така лесно се плъзва от общото към единичното. А как да не мисля за нея, като самата забрана извиква в съзнанието ми нейния образ! Така изминават доста мъчителни петнайсет минути! Мъжете от подводницата се връщат не само към чистия въздух, а и към нещо също толкова важно, колкото кислорода: любимата жена. А аз не! Бесен съм срещу Софи, бесен съм и срещу себе си, задето не преставам да мисля за нея. Моят клапан за разочарования явно не действа добре.

Успявам накрая да заключа здраво спомените си. Дори почти си вярвам, че съм излязъл победител от изпитанието. И дори успявам да поспя два часа. Така поне показва часовникът ми, когато Вилхелм идва да ме събуди.

— Готово, докторе. Вече сме на повърхността! Помощник-капитанът ви чака на мостика. Не трябва да изпускате това!

— Как да се облека?

— Май е много топло. Морето е спокойно. Почти не се клатим.

— Благодаря, Вилхелм!

Стъпвам с крак на пода и усещам клатенето. Значи няма нужда да си слагам мушамата, както в началото на пътуването, когато мостикът оправда името си „баня“. Навреме си припомням морската поговорка, че в морето е „винаги хладно“, и навличам пуловер върху фланелката. Тръгвам нагоре по стъпалата и си спомням с умиление колко ме затрудняваше навремето това упражнение при първия ми рейс на малката подводница.

На мостика са четирима. Не, пет с помощник-капитана, когото веднага питам:

— Къде да се пъхна, за да не преча?

— Ето в това ъгълче.

Нощ е, разбира се, АРПЛ се завръщат в базата обикновено нощем. По това си приличаме с крадците.

Но тази нощ е светла, с пълна и много ярка луна, приличаща на фенер и закачена толкова високо в небето, че на мен, свикналия да навеждам глава под ниските тавани в продължение на два месеца, ми се завива свят.

Но скоро забелязвам, че не е просто окачена там горе — високо, високо, — а се движи, плува между облаците, осветява ги отзад и бавно и тържествено се показва през разнищените им краища. Блесналото под нея море е спокойно, но не като огледало. Браздят го леки вълни, които подводницата с потопен нос леко и дружелюбно отстранява, за да стигне бетонното си гнездо. Навлизаме в тесния вход на залива и сърцето ми се разтупква от вида на толкова близката земя със стръмните й брегове и дърветата по тях: почти ги бях забравил.

Миг след това от въздуха почти ме заболява гърлото. А, това не е вече химически пречистеният, обезмирисен въздух на подводницата! Въздухът, който вдишвам внимателно, глътка по глътка, е с почти тръпчиви миризми. Естествено в морето сме и въздухът е влажен и солен. Но земята е вече толкова близко, че той дъхти и на хумус, листа и дим. Изпитвам същото чувство като Маугли, когато напуска джунглата и братята си, за да заживее в селската колиба. Миризмите ме завладяват от всички страни. Те са прекалено много и прекалено силни. Не бих казал, че са ми неприятни. Но ще ми трябва време, докато отново привикна към мириса на човек.

Затова пък небето е истинско великолепие. Така високо, така безкрайно с „облаците“, които плуват там далеч, далеч, вълшебните „облаци“! Не мога да се нагледам. И сто очи да имах, пак нямаше да ми стигнат, за да се наситя докрай с неописуемата радост, която гледката ми доставя.

Помощник-капитанът лекичко ме побутва с лакът и когато обръщам глава, огряното му от лунната светлина лице ме поразява с изражението си. Още по-удивителен е тонът, с който ме заговори — без ни най-малка насмешка, без помен от неговия отривист смях.

— Хубаво е, нали?

— Много хубаво — отговарям аз почти шепнешком.

— Струва си да прекараш шейсет и пет дни под водата, за да видиш това, когато изплуваш — не смятате ли?

— Да, за мен това е откритие! — казвам аз. — Преоткриване. Великолепно е!

— Слушайте какво ще ви кажа, док.

Гласът му е сериозен, настойчив.

— Една, може би две седмици ще се възхищавате на небето и облаците. После ще мине.

— Толкова бързо ли?

— Да. Ще забравите.

— Да забравя, че светът е чудесен?

— Да, забравя се, винаги се забравя. Освен ако не полагаме усилия да си припомняме късмета, който имаме.

— Но омайването от тази дивна нощ няма да се повтори — казвам аз със свито гърло.

— Да, очарованието избледнява. Но човек трябва винаги да си припомня. Това е. Трябва да си припомняме, че щастието е да гледаме всеки ден земята, небето, облаците.

И добавя шепнешком:

— А то е толкова крехко сега.