Денят не съмва за нас

Втора глава

На другия ден в девет часа след твърде калоричната закуска съм в лазарета. Заварвам Льогийу и той ми кимва, натоварен с някаква метална кутия и документи, които нарежда в шкафа и ги заключва.

— Имаше ли доктор Мьорио определени часове за прием, Льогийу?

— Не, господине. Това е невъзможно поради четиричасовите вахти. Болните идват в лазарета, когато могат. Тук винаги сме подръка. Както казва пашата: „На подводницата никой не може да се загуби, всички дупки са запушени.“

Усмихвам се на този израз — твърде характерен за хумора на подводничарите — и казвам:

— Добре, ще постъпя като доктор Мьорио.

Може би трябва да ви обясня, драга читателко (тъй като вие благоволявате да ми правите компания в сегашната ми самота), че във флота „четвъртините се дават от третини“. Тази образна аномалия от морския речник трябва да бъде обяснена. „Четвъртините“13 са четиричасовите денонощни дежурства, т.е. вахтите в подводницата. Екипажът е разделен на три групи и всяка група — или „третина“ — застъпва четиричасова вахта. За 24 часа дежурството на една третина е средно 8 часа, като след всеки четири часа работа има четири часа почивка. Ако лекарят наложи твърдо време за преглед, леко болните, чието дежурство съвпада с тези часове, няма да могат да дойдат за преглед.

Льогийу изчаква, докато се опомня след този вътрешен монолог, и подхваща:

— Тъкмо исках да ви кажа, господине…

Когато опозная по-добре Льогийу, ще знам, че неговото „тъкмо“ няма нищо общо с това, което е казал преди малко. Ако има връзка, тя е случайна.

— Тъкмо исках да ви кажа. Морван е наистина болен. Има температура.

— Аз пък мислех, че лекува махмурлук.

— И аз така мислех.

Поглеждам го. При тези монголски скули човек очаква да види и черни очи, и катранено черни коси. Точно обратното — той е рус със зелени очи. Каня се да кажа: „Значи сте сбъркали диагнозата“, но се въздържам. Чувал съм, че бретонците били много обидчиви. Вместо да върнат топката, те я гълтат.

— Да видим тогава болния — казвам аз и минавам в изолационното.

Морван е загорял от слънцето здравеняк, макар и пребледнял сега, и очевидно не боледува често. Изглежда доста уплашен. Впрочем точно най-големите здравеняци припадат, когато им вземат кръв.

— Добър ден, Морван. Добре започваме! Какво ви боли?

— Гърлото, докторе.

Преглеждам го.

— Ясна работа. Пипнали сте хубавичка ангина.

Думата „хубавичка“, съчетана с ангина, ни най-малко не успокоява Морван. Но си мълчи. Както много точно се изрази Верду (или Вердьоле), той е от мълчаливите бретонци, за разлика от Льогийу, който пък е от бъбривите.

— Лежане, аспирин и три пъти на ден орацилин.

— Ще те поглезим, късметлия си! — казва Льогийу.

Морван мълчи. Аз се връщам пак в лазарета.

— Каква беше тази метална кутия и документите, които заключихте, Льогийу?

— Това е нашият „кооператив“, или лавката, така да се каже. Продаваме от всичко по малко: бонбони, дъвки, ножчета за бръснене.

— И вие ли сте стопанинът?

— Не, господине — казва Льогийу с лека усмивка, — вие, аз само продавам.

— В какво се състои моето стопанисване?

— Да направите равносметка в края на рейса.

Въртя се, обикалям лазарета с безразличен вид и разсеян поглед и накрая казвам:

— Не е ли странно, че лавката е прикрепена към медицинската служба?

— Нарочно е така, двете са много свързани. Ще видите.

Тъй като е с повече служба от мен — и изобщо във флота, и на АРПЛ, не искам допълнително да засилвам позицията му, като му задавам прекалено много въпроси. Както сам казва, ще видя по-късно.

Подхващам отново:

— Носи ли печалба кооперативът?

— Да.

— И какво правите с нея?

— Купуваме предмети за наградите на игрите и състезанията на борда. Участвуваме също и във финансирането на поздравителната картичка с изображение на нашата подводница, която екипажът изпраща на близки и приятели за Коледа. Отпечатват се две хиляди бройки. Специална гравюра с нашия герб.

— Сигурно е доста скъпо?

— Колкото — толкова! Нали разбирате, че момчетата се гордеят със своята подводница.

На вратата се появява човек. Висок. Едър. С немного чист работен комбинезон.

— Здрасти, Льогийу. Тук ли е докторът?

— Тук съм — отговарям аз.

— А, извинете, господин докторе, да ви се представя: старшина втора степен Бишон.

— Добър ден, Бишон. Какво ви води при мен?

— Ммм, боли ме гърлото и кашлям.

— Класика — казва Льогийу. — От климатичната инсталация на борда е.

— Съблечете се, Бишон!

Преслушвам го. Поглеждам му гърлото.

— Нищо сериозно. Льогийу ще ви даде хапчета и сироп за кашлица. Имате ли температура?

— Мисля, че не.

— Дайте му термометъра, Льогийу.

През това време записвам анамнезата, защото всеки случай, дори свръхдоброкачествен да е, трябва да бъде увековечен. Това са радостите на администрацията. За петнайсет минути преглед петнайсет минути дращене по хартия.

— 36,8° — казва Льогийу. — Засега няма да те увиваме в целофан и да те слагаме в хладилника.

Тази отвратителна шега разсмива Бишон. Той е бонвиван, с жив и искрящ поглед, с лакоми устни, със затлъстяла талия.

— Следите ли теглото си, Бишон?

— Опитвам се. Но пък много добре ни хранят тук.

— А като си помисля, че някои момчета се оплакват — целомъдрено казва Льогийу. — Много са разглезени!

— Каква е службата ви, Бишон?

— Масльонка при мотора.

Разшифровам за вас: механик по двигателите. Двигателите, това е машинният отсек.

— Сигурно е доста топло при вас?

— О, да. 30–35 градуса. А ако не са хладилниците, ще стигне до 50°.

— Хладилниците ли? Кухненските?

— Не, не кухненските. Ние си имаме наши. Изстудяват водата, която отива в тръбите. Оттам вентилатори разпращат охладения въздух в отсеците.

— Оттам хващате хубави трахеити! — казва Льогийу.

— Не е само от климатичната инсталация — отговаря Бишон. — При мотора е 35 градуса, а колко е в бюфета? Едва 22. Когато ходим да се храним, тогава здравата настиваме.

— Не яж тогава! — казва Льогийу. — Няма да е зле малко да отслабнеш.

— Няма начин! Когато човек е лишен от едно, избива с друго.

И се засмива.

— А защо не си намятате лек пуловер, когато излизате от машинното отделение и отивате да се храните в бюфета?

— Така е, господин докторе — съгласява се Бишон без особен ентусиазъм.

А когато се навеждам над книжата, Бишон прошепва на Льогийу.

— Да, да ми се смеят!

Механиците естествено не са изнежени, а закалени и яки мъжаги, постоянно вкопчени в парни кранове, люкове, помпи, клапани; не се страхуват от нищо, нито от турбините, нито от студа, нито дори от шегите, колкото и груби да са.

През целия ден дойдоха 5–6 болни с оплакване от гърло, уши или със синузит.

— Класика — повтаря Льогийу със задоволство. — От климатичната инсталация е. След една седмица ще мине.

След това отива при Морван в изолационното и го чувам как се опитва да го ободри по обичайния си властен начин:

— Три дни! — казва той. — Три дни и си на крака!

На път за стаята си срещам дребния Жакие, когото не бях виждал откакто предната вечер ми показа пътя до мостика. Изненадан съм от младежкия му вид.

— Търсих ви, докторе — казва той с детска усмивка. — Капитанът ви моли да го почакате, ако обичате, в каюткомпанията в 16,30.

Поглеждам часовника си. Часът е 16,30.

— Тръгвам. Защо не ви видях там нито снощи, нито тази сутрин, Жакие?

— С Вилхелм сме на седмични дежурства. Тази седмица е той.

— А какво правите, когато не сте на смяна?

— Грижа се главно за стаите на офицерите; бърша прах, мия умивалниците, оправям койките. Забелязах вече, че сам оправяте койката си, докторе?

— Да, правя го по навик.

— За предпочитане е да не я оправяте вече сам.

— Защо?

— Защото пружината е от малки и много остри стоманени пластинки. Колко момчета са се порязвали, когато подгъват одеялото под дюшека.

Гледам го: той е рус със зелени очи и малък нос, с лунички и две трапчинки, весело усмихнат.

— Добре, благодаря, че ме предупредихте, Жакие.

Разделяме се и аз отивам да се видя с капитана. Четирите кресла са свободни и докато сядам в едното, се появява Вилхелм.

— Докторе, ще пиете ли чай?

— С удоволствие.

Трябва да е кипнал водата предварително, защото за по-малко от минута ми поднася не само чашата и каничката с чая, но и сухи сладки, които са много вкусни. Хрускам сладките (не без угризение) и тъй като забелязвам, че Вилхелм не се връща в офиса, а още стои тук, го питам:

— От Елзас ли сте, Вилхелм?

Изричам този въпрос автоматично: защото ми казаха, че на борда преобладават бретонците. След тях идват момчетата от Елзас-Лотарингия и от Северна Франция. Следват парижаните и тук-там по някой от другите области.

— Не, докторе — леко засегнат отговаря той, — аз съм от Лотарингия.

Добре. Не бива да забравям: никога не бъркай елзасец с лотарингец, а също елзасец и лотарингец с някого от Вогезите.

Отпивам от чая си и го наблюдавам с крайчеца на окото си. Той е висок и слаб, твърде елегантен, с правилни черти, късо подстригани коси и живи очи. Умее съвсем професионално да е винаги подръка и да изглежда, че го няма.

Усещам, че има нещо да ми каже, и продължавам разговора:

— Доволен ли сте от Жакие?

— Да, докторе, много съм доволен. За моряк със свръхсрочен договор се справя отлично. Според мен има необходимите качества. Карам го да вземе диплом за мотел в Рошфор.

„Мотел“ е жаргонната дума за стюардите, които заедно с готвачите учат в Рошфор. За най-голямо щастие на флота, но също и на Елисейския дворец, на Министерския съвет и Министерството на отбраната.

Тъй като и след тази размяна на реплики Вилхелм отново изпада в дискретното си мълчание, го питам:

— Добре ли се чувствувате, Вилхелм?

— Чудесно, благодаря ви, докторе — казва той притеснен, — само че един зъб ме боли.

— А не ви ли прегледаха зъбите на сушата — казвам доста кисело. — Не ви ли предупредиха да оправите този зъб?

— Да, докторе.

— И вие не отидохте?

— Тогава не ме болеше — отговаря Вилхелм. — А и зъболекарят каза, че кариесът е съвсем малък.

Ето още един извод: никога не казвай, че пациентът има „малък“ кариес.

— Елате утре в лазарета след дежурството си. Ще видим зъба.

— А пък е преден зъб и не ми се иска да го извадите — добавя Вилхелм.

— Аз не вадя така лесно зъби. Ако може да се лекува, ще го оправим.

— Благодаря ви, докторе.

— И за мен един чай, Вилхелм — влиза енергично пашата и сяда на креслото до мен.

— Слушам, капитане — отговаря Вилхелм и се обръща кръгом.

— Вилхелм се страхува, че ще му извадя зъб, който не е оправил на сушата — казвам аз на капитана.

— Ще го извадите ли? — пита ме той и ме разглежда със сините си очи. Погледът му е едновременно проницателен и топъл.

— В никакъв случай.

— Точно така. Познавах един лекар, който на рейс вадеше по пет-шест зъба. За наказание. Наказваше момчетата, които бяха пропуснали да отидат на зъболекар преди отплаване. И в резултат…

Капитанът се мръщи и вдига едновременно раменете и ръцете си. Но не прави нищо повече от този безмълвен коментар. После продължава:

— Докторе, ако оправите зъба на Вилхелм, без да го извадите и без да го боли, екипажът ще ви приеме за много добър „док“ и по-лесно ще влезете в ролята си, която, както сам ще видите, е твърде многообразна и разнолика.

„Ще видите!“ — и той като Льогийу. Какво им става днес! Но и него няма да разпитвам.

Пауза. Той поднася чашата към устата си и отпива на малки глътки, с благоговение. Вече почти съм свикнал с контраста между черната му брада, тъмния тен и сините му очи. Той се държи естествено и просто, но зад тази естественост и простота се усеща душевна изтънченост и окончателно поставени в ред житейски проблеми. Но изглежда и твърде открит: нещо парадоксално на пръв поглед за човек, прекарващ половината от живота си затворен в железен сандък.

Той оставя чашата си и изведнъж ме запитва:

— Как преценявате вашата първа среща с офицерите?

— Посрещнаха ме сърдечно.

— Не ви ли дойдоха множко шегите им?

— Ни най-малко. Харесаха ми.

— И те ви харесаха. Докторе, не се чувствайте задължен да стоите само в стаята си или в лазарета. Вие се занимавате с хората, но това не означава, че не трябва да се интересувате от нещата… Една АРПЛ е истинско чудо на техниката. Разходете се, питайте. Ще ви отговорят.

И се поправя усмихнат:

— Е, не за всичко, разбира се!

Той се изправя също така енергично, както и беше седнал, отправя ми кратка топла усмивка и казва:

— До довечера, док!

Едва една седмица е изтекла от този разговор, когато се качвам сутринта на кантарчето и правя отчайващо откритие: поправил съм се с едно кило. Казвам „поправил съм се“ с ирония, разбира се, защото една бърза сметка ме убеждава, че ако продължавам със същия ритъм, в края на рейса ще съм напълнял с осем килограма и загубил младежката си фигура.

Налагам си строга диета: никаква захар в чая. Никакъв десерт на обяд. Никакви предястия на обяд и на вечеря. И да не забравя: никакви шоколадови кифлички за закуска.

Но и това ми изглежда недостатъчно и затова към тази спартанска диета прибавям незабавно физически упражнения.

— Да знаете къде е статичният велосипед, Льогийу?

— В ракетния отсек. Успяхте ли да напълнеете вече, господине?

Кимвам и чакам с раздразнение неговото: „Класика!“ Но той само се усмихва и аз добавям:

— Ако някой ме потърси, знаете къде съм.

Драга читателко, изразът ракетен отсек може би ви е учудил. Представете си нашата подводница като домашен сладкиш, разрязан на парчета. На седем части — както е известно, седем е магическо число, отзад напред те са:

1) Отсек А — машинен отсек. Тъй като той сам по себе си е отделен сладкиш и съдържа много неща, ще се спра на него по-нататък.

2) Отсек Б, който съдържа електростанцията, снабдяваща с ток подводницата, както и допълнителни устройства, необходими за функционирането на атомната пещ.

3) Отсек В, или атомният реактор. Недейте да треперите. Реакторът е чудовище, разбира се, но добре завързано. По време на плаване никой не слиза да го наблюдава.

4) Отсек Г е регенерацията на въздуха, за която шефът Форже говори по време на първата ми вечеря на борда. Тук влизат и помощните електроблокове.

5) Отсек Д е ракетният сектор, където въртя педалите.

6) Отсек Е съдържа Главният команден пункт (названието обяснява функцията му), помещенията за екипажа и царството на вашия покорен слуга: лазарета.

7) Отсек Ж, или торпедният отсек, който на „Енфлексибл“14 съдържа и две тактически ракети „Екзосет“, поразяващи изпод водата противниковите надводни кораби.

Напречният разрез на АРПЛ не е като филийка кекс, квадратен, а кръгъл — с диаметър десетина метра, които с изключение на най-тясната част на подводницата — на кърмата — имат по три вертикални палуби, или, казано на земен език, етажи. Те са свързани с вертикални или наклонени стълби. Наклонените стълби наподобяват обикновените, но именно те са и най-измамните, защото са толкова наклонени и толкова тесни, че за да стъпи добре, човек трябва да слиза заднишком като рак.

За времето на рейса ми се наложи два пъти да лекувам навяхване — много често срещано при футболистите — и един път установих скъсване на менискуса. Морякът явно е слизал много бързо по една от наклонените стълби и в бързината коляното му се е завъртяло косо спрямо крака. И дума не може да става за операция тук. И докато чака нашето завръщане в Брест, ще трябва да търпи болката в крака.

Ако бях телевизионен журналист, щях да използвам навехнатото коляно като добър повод, за да ви разкажа как натискам педалите. Но предпочитам да говоря за ракетния отсек, който е най-големият: и вертикално, тъй като се разполага на три етажа, т.е. на цялата височина на подводницата; и хоризонтално, защото площта му е 20 на 10 м. Освен това коридорът, който го опасва отвсякъде, е най-широкият на борда. Ракетният сектор е и най-ярко осветеният.

АРПЛ по самото си определение са предназначени да изстрелват ракети, преди всичко балистични — казвам „преди всичко“, защото не бива да забравяме торпедата на носа и подводните „Екзосети“. Предполагам, че тези 16 ракети с ядрени бойни глави ви вдъхват (както и на мен) истински ужас. Странно е, че от всички отсеци ракетният е не само най-големият, но и най-красивият. Изрядната чистота, сиянието на стоманените и медните съоръжения придават на мястото нещо радостно и празнично.

Мислех си, че като въртя педалите на място (нещо, което правя за пръв път), ще мога да се отдам на обичайните си мечтания. Но сгреших. Колкото и безсмислен да е сизифовият труд, на който се отдавам доброволно, той успява да мобилизира краката ми, кръста ми, ръцете ми, дъха ми и накрая заема изцяло съзнанието ми. Една минута по-късно вече мисля единствено за натиска на краката ми върху педалите. А ако ми минава някаква мисъл през главата, тя няма нищо общо с мечтанието: съжалявам например, че не се навлякох с пуловер, за да се изпотя по-бързо. Обилната пот, която трябва да отделя, е наказанието за прекалено многото захар, която съм погълнал.

Едва когато най-накрая капчици пот избиват по челото ми, стичат се по носа ми и капват върху кормилото, аз намалявам скоростта и си отдъхвам. В дъното на коридора се появява старшина втора степен Роклор и още отдалеч ми се усмихва с едрите си зъби. Лекувах го от отит в начална фаза, като винаги го виках в края на приемното време, защото от опит знаех, че две минути преглед неминуемо водеха до 20 минути приказки.

Роклор е от Марсилия и жена му, родом от Брест, го е отучила от диалекта му. Но е запазил слънчевия си характер. Роклор е слаб като вейка, мургав и подвижен. Говори като картечница, зареждана непрестанно. Само на 26 години е, а има син на 11. Смаян съм от този рекорд за ранно бащинство и го поздравявам. Роклор приема с удоволствие поздравленията.

— Докторе, вие сте храбрец — казва той, като ме вижда целия в пот.

— Преди всичко съм напълнял с едно кило!

— И аз — засмива се той.

— Да, но вие разполагате с голям резерв. Искате ли да се качите на колелото?

— Не! Няма защо да бързам.

— Свършвам вече — отговарям аз, продължавайки да въртя педалите, но по-бавно. — Ако добре си спомням, вие сте в безопасността на потапянето.

— Точно така, докторе. Аз съм в потапянето.

Нямам нищо против той да употреби своя си израз, а не моя. Професионалният жаргон е не само кратък, а и по-образен. В него има и емоционално отношение. Така скъпият за Бишон машинен отсек се превръща в „машинното“, службата по безопасността на потапянето — в „потапянето“. А енергията (реактора) — в „енергото“.

Чудесно. Продължавам разговора, като се старая да спазвам принципа с всекиго да говоря на неговия език:

— Колко казахте, че са хората в потапянето, Роклор?

— Трийсетина.

— Толкова много! А защо познавам само вас?

Роклор би могъл да ми отговори, че само той е имал възпаление на ухото, но това не би отговаряло на многоречивия му стил.

— Защото на борда всички ме знаят, устата ми не млъква. Дърдоря, дърдоря! По три часа мога да дърдоря!

— Харесва ли ви работата в потапянето? Не е ли по-добре да сте „масльонка“ в машинното?

— Не може да става сравнение — казва той с превъзходство. — Потапянето е може би най-важното в една подводница — тъй или иначе, подводницата е направена, за да плава под вода.

— И как става потапянето?

— Как ли? — поглежда ме той учуден. — Ами отварят се клапите и баластните цистерни се пълнят с вода. Вместимостта става отрицателна и подводницата потъва.

Явно ми се фука. Дори снобее! „Вместимостта на подводницата става отрицателна!“ — не е ли по-естествено да се каже, че подводницата натежава от водата и потъва. Освен това се питам дали няма някаква грешка и дали Роклор употребява думата „вместимост“ точно на място.

— Изглежда доста деликатна операция.

— И още как, докторе. Когато водата нахлуе в баластните цистерни, съдът става по-тежък, нали? Но това трябва да се контролира! Не бива да става рязко. Водата току-виж повредила нещо. При нас главното е водонепроницаемостта.

— Разбирам, но какво правите, когато подводницата е достигнала вече необходимата дълбочина?

— О, докторе, как можахте да ми зададете същия въпрос като жена ми! — с укор възкликва Роклор. — Да не мислите, че стоя и зяпам. Ами поддържането на херметичността и още един куп работи? Освен това регулирането на тежестта?

— Тежестта ли? Искате да кажете тежестта на подводницата спрямо водата? Но нали тя е постоянна!

— На подводницата — да, но не и на водата! — ликува Роклор. — Океанът никога не е еднакъв, докторе. Температурата се променя, а с нея и плътността. И тогава подводницата веднага ще хлътне с няколко метра надолу. Например плътността на Мъртво море е огромна, докторе.

— Били ли сте там, Роклор?

— Не, но знам! Дори самоубийците не могат да се удавят в Мъртво море!

Тази мисъл го развеселява. Той се засмива с цяло гърло. Да си призная, не мога да си го представя като самоубиец. Има си добра работа, добра заплата, сигурно работно място, пенсия след петнадесетгодишна служба. Роклор е преминал от моряшкото кепе към фуражката на подофицер, за да стигне до днешния си чин старшина втора степен. На 26 години е, има жена и три деца и вече собствена къща в околностите на Брест. Поздравявам го.

— Важното е — казва той с горделива скромност — да имаш нещо свое. Там си имам къща, тук — подводница.

— Е, подводницата не е само ваша!

— Моля, моля! — смее се той. — Това е вторият ми дом, макар че го споделям с няколко приятели.

Едно „моряче“ прекъсва шегите на Роклор — така наричат тук новобранците, независимо дали са ниски или високи — и ми казва:

— Докторе, викат ви в „кълката“.

— Ей, юнга — казва старшина втора степен Роклор, — не знаеш ли, че когато говориш с офицер, трябва да кажеш „кухня“, а не „кълка“? Освен това трябва да се обръщаш с „господин докторе“, ясно ли е?

Новакът се изчервява и мълчи благоразумно. А Роклор, който сам ме нарича „докторе“, е предоволен, че може чрез наставленията си към своя подчинен да ми засвидетелствува уважение.

Отстъпвам му велосипеда и тръгвам след „юнгата“ — доста пренебрежително наименование за новобранците на борда, които нямат и 16 години.

В тясното си значение „кълката“ — псевдоеротично название на „кухня“ — включва готвача Тетатюи и помощника му Жегу. В по-широк смисъл в кухнята влизат и пекарят (на жаргон „пек“), и интендантът Марсияк. Четири много важни личности на борда.

Свързан съм органически с кълката, тъй като хигиената влиза също в моите задължения и трябва да следя за качеството на храната и чистотата на тези, които я приготвят. И четиримата са ми много симпатични: те са хората, които може би работят най-много на борда. От седем сутринта до девет вечерта двамата готвачи приготвят без отдих 260 блюда. А пекарят от девет вечерта до седем сутринта пече без почивка: 1. 180 франзели; 2. тортички; 3. банички, курабии и шоколадови кифлички за закуска; 4. палачинки и пици, които понякога му поръчват от „кълката“.

Когото и да попитате от сто и трийсетте члена на екипажа харесва ли храната на подводницата, всеки ще ви отговори, че е превъзходна. И макар да я одобряват изобщо, като истински французи не престават да я одумват в подробностите.

Тези критики засягат кухнята, която проявява особената чувствителност, присъща на артистите.

Виждал съм Тетатюи (когото всички наричат „Таитянина“, въпреки че е от Гамбие15) да побледнява от гняв, т.е. да преминава от наситено кафяво към светло кафяво, само защото един „юнга“ го нарече „кашавар“.

— „Кашавар“! — ръмжеше той през зъби. — Значи така! Чуйте го този сополанко! Това да не ти е кръчма тук? Буламачи ли ядеш?

Затова пък в никакъв случай не се сърди от думата „кълка“. Той и Жегу бяха поласкани, когато им предадоха думите на пашата: „В нашата кълка готвят изискано!“

Според наблюденията ми готвачите и хлебарите имат симпатичната слабост на добрите домакини: обичат да ги обичат, да харесват ястията им и да ги хвалят.

Аз никога не пропускам да го сторя. Вместо баналното „добър ден“ казвам на Тетатюи: „Чудесна беше рибата ви днес!“ или „Пек, заради вашите шоколадови кифлички ще напълнея с 8 килограма до края на рейса!“

Хората от екипажа обаче не са така внимателни. Те непрестанно недоволствуват, но тъй като Тетатюи и пекарят са от „старите“ — единият е на трийсет и три, а другият на трийсет и шест години, и освен това са мичмани — хората се заяждат с артелчика Марсияк, младо момче на двайсет и три години и само старши матрос. „Ей, артелчик, да кажеш на пекаря, че хлябът му е всичко друго, само не и «Непреклонен», на две се сгъва!“ или: „Артелчик, да кажеш на Тетатюи, че ни писна от неговата риба, да не сме му в лагуната тук“, или: „Да кажеш на пека, че колегата му от синия екипаж16 прави сладкиши всеки ден!“

Артелчикът Марсияк, който е от Нарбон и е запазил нещо от звучния си диалект, е пълен господар на всичко, което се консумира тук, или, за да бъдем по-точни, той е господар на многобройните кашони с продоволствие, наредени от него педантично, по простата причина, че след първите две седмици редът на менюто се повтаря. Всъщност нещата не са така строги. Той притежава известно количество запаси, които пуска или задържа по своя преценка, но винаги много пестеливо, за да не се окаже без провизии към края на рейса.

Но поради правото, с което разполага, при всеки удобен случай моряците го хокат, че ги мори от глад, включително и онези, които при завръщането си в Брест ще трябва да изтърпят женски укори, че са напълнели с десетина килограма.

— Аз съм изкупителната жертва — обяснява ми Марсияк. — Правилникът предвижда една кутия касуле17 да се раздели на четири порции, но ако го направя, ще ме разпердушинят! Може и с чиниите си да ме замерят! Ядене, ядене, ядене — само за това мислят! Вярно е, че то им е единственото удоволствие тук!

— И какво правите с кутията?

— Няма как, деля я на три. Омръзна ми да ме обвиняват, че заради мен умирали от глад!

Когато пристигам в кухнята, всички са вече тук — и „таитянинът“ Тетатюи, и бретонецът Жегу (мълчалив като Морван), и Марсияк от Лангдок. Дори пекът е дошъл, въпреки че по това време обикновено спи, за да работи през нощта. Те разглеждат със сериозен вид четири сьомги.

— Искаме да ви попитаме нещо, докторе — казва Марсияк. — Извадих от хладилника тези четири сьомги, но видът им нещо не ми харесва. Какво ще кажете?

Хвърлям бърз поглед към рибите. Големи парчета: по 4–5 килограма всяка. Не мога да разбера само защо Марсияк не харесва вида им!

— Какво смятат готвачите?

— Ами трябва да ги отворим — казва Тетатюи.

— Отворете ги!

Тетатюи и Жегу се хващат за работа и докато разрязват рибите, разглеждам ръцете, които държат ножовете. Чисти са. Ноктите са изрязани ниско и не се виждат порязвания, които, ако се възпалят, могат да се превърнат в опасност за тях и за целия екипаж. Всяка сутрин, когато вместо поздрав им правя комплименти, поглеждам почти скришом ръцете им. Надявам се, че никога няма да ги видя мръсни. Ще ми е много неудобно да им правя забележка. Обаче ако се наложи, няма как.

— Готово! — казва Тетатюи.

Гледам нарязаната риба, но кой знае какво не ми се изяснява. Не зная как трябва да изглежда суровата сьомга, а още повече когато излиза от дълбокото замразяване и не мирише на нищо, но за всеки случай се намръщвам леко и казвам:

— Какво мислите, Тетатюи?

— Не е толкова страшно.

— Вие, Жегу?

Жегу не отговаря, но се намръщва. Няма да бъде зле, ако кажат нещо по-определено. Така ще разбера за какво да се хвана. Тишина. И петимата гледаме с мълчаливо неодобрение разхвърляните късове риба.

— Това парче си го бива! — показва пекът най-едрата сьомга.

— Бива го — повтаря Тетатюи.

— Не са толкова зле, колкото си мислех — казва Марсияк и прекарва показалец по четинестите си мустаци. — Жалко ще е да ги хвърлим в контейнерите. Сигурно стават за ядене.

Именно той би тревогата и се провъзгласи за прокурор, а сега изведнъж се превръща в защитник. Истината е, че четирите риби ще му тежат на съвестта, ако ги изхвърлим. Началникът на продоволствието у него надделява над блюстителя на хигиената. Той повтаря:

— Сигурно стават за ядене.

— В краен случай — произнася се Тетатюи.

Жегу мълчи, а пекарят, така или иначе, няма какво да каже. Пълна тишина. И четиримата мълчат с очи, вторачени в сьомгите. Не поглеждат към мен, но чакат моето решение. Решението е взето. Ако има и най-малкото съмнение — обратно на това, което става в съда, — то не трябва да е в полза на обвиняемите. Пред очите ми преминава ужасяваща картина: вълна от гастроентерит залива подводницата, две трети от моряците и офицерите се разболяват, дежурствата се объркват, духът на екипажа спада главоломно.

— Хайде да не рискуваме — предлагам аз. — Хвърлете рибата в контейнерите, а аз ще дам рапорт на помощник-капитана.

Отпадъците на подводницата се пресоват в специални контейнери и се изхвърлят на океанското дъно. Контейнерите не могат да се складират на борда, защото няма място. Те се правят от парчета ламарина, която се извива дъгообразно и се занитва. Контейнерите се затварят херметически и се шлюзират — осъдителен, но много удобен неологизъм, т.е. поставят се в шлюзната камера: затворено пространство между две водонепропускаеми врати за свързване с океана без опасност той да нахлуе вътре.

За да приключим с нечистотиите, ще добавя, че контейнерите, които обикновено се наричат простичко „говнян сандък“, шлюзират по същия начин, дискретно, когато пада нощта.

Тези подробности научих от старши матрос Пинарел, младичък дребен и весел по характер блондин, когото намирам в лазарета на връщане от кухнята. Идва вече за трети път да прегледам възпалението на нокътя му, който се оправя, но за него това е добър претекст да си побъбрим.

— Ей, рак — обръща се към него Льогийу. — Май се глезиш, а?

„Раци“ наричат старшите матроси на борда.

— Че как иначе? — отговаря Пинарел. — Нали ако гангрената плъзне, ще ми режат цялата ръка.

— Е, най-много пръста — успокоява го Льогийу.

— Малко ли е? Без един пръст, не вярвам това да се хареса много на годеницата ми. Ние ще се женим веднага след като се върна от „прилива“.

Офицерите казват „рейс“, а моряците „прилив“. Изразът е образен, но, разбира се, неуместен за морски съд, който няма нищо общо с приливите и отливите. Ала на мен ми харесва, че моряците на подводницата използват тази съхранена от вековната традиция дума, изразяваща едновременно и надигащата се вълна, която измъква заседналия в пристанището кораб, продължителната рибарска експедиция, а в по-широк смисъл и нейния улов18. Тук, разбира се, ни интересува само времетраенето. В началото на „прилива“, по средата на „прилива“, в края на „прилива“… — това са изрази, които моряците повтарят всеки ден.

Льогийу се усмихва и широките му скули се повдигат към слепоочията.

— Нищо и никакъв палец! — казва той.

Поглеждам го и Льогийу млъква.

— Поздравявам ви, Пинарел — казвам аз, докато без нужда му дезинфекцирам пръста. — Имате ли снимка на годеницата си?

Той само това и чака. Носи я до сърцето си в пластмасово калъфче, зад дозиметъра, и ми я подава с безразличен вид.

— Много е хубава!

— Готина е! — добавя Льогийу.

— Ами ставам вече на двайсет и две години и ми е време да се оженя — сериозно казва Пинарел и прибира снимката в калъфката.

— Приказваш си — отвръща Льогийу. — На двайсет и две години си още младок.

— Ще извиняваш, не съм съгласен. Вярно, че съм на двайсет и две, но във флота съм вече стар кокал: плавал съм на „Фош19“, на малките подводници плавах две години и половина, а сега ми е вторият „прилив“ на АРПЛ.

— Хареса ли ви на „Фош“?

— Никак! Такъв голям кораб е цял завод! Две хиляди души на борда! А капитанът е господ бог. Знаеш, че съществува, но никога не го виждаш. Сравнение не може да става с подводницата, докторе. Тук всички се знаем и всеки ден срещаш капитана по коридорите. Той е облечен като всички. Няма пукната нашивка! И те поздравява! Оня ден, може и да не ми повярваш, Льогийу, но капитанът ми разправя: „Не забравяйте, че играете важна роля на борда, Пинарел!“

— Всички играят важна роля тук — казва раздразнено Льогийу. — Корабът е едно цяло. Всички са свързани!

— Е, и все пак! — не отстъпва Пинарел, сломен от това „всички“ на Льогийу.

И се обръща към мен, като се надява на повече разбиране от моя страна:

— Аз, докторе, отговарям за хладилниците на борда и за клозетите. Да предположим, че хладилната техника се повреди и аз не забележа веднага: всичката мръвка отива в контейнерите. И какво ще набиваме тогава? Ами ако се запушат клозетите или не успеем да шлюзираме „говняните сандъци“…

— Стига, стига, разбрахме — казва Льогийу.

— Пинарел, казахте, че две години и половина сте служили на малките подводници.

— Да, докторе.

— Хареса ли ви?

— Дали ми е харесало? Много по-добре, отколкото на АРПЛ. Въпреки топлата койка и всичко останало.

Топла койка означава, че трима моряци разполагат с две койки. Когато единият застъпва на вахта, друг ляга на неговото място.

— Е, не е много удобно, разбира се.

— Естествено, по-добре е да си имаш собствено кътче като тук — съгласява се Пинарел. — Но средата на малката подводница е съвсем друга! Подводницата е двойно по-малка и има двойно по-малко народ! Хората са като едно семейство!

В шест часа се отправям към каюткомпанията, за да взема някоя книга от библиотеката, и там виждам лейтенант Бекер, седнал в един от фотьойлите. Той е мургав брадат здравеняк, метър и деветдесет, як, с големи ръце и крака, със сериозен и почти студен поглед иззад роговите очила.

В лапата си държи игличка и бродира с кръстат бод салфетка за чай.

— Лейтенанте — казвам аз, сядайки до него, — не знаех, че имате такъв талант.

— Какъв талант, докторе! — отговаря той с плътен и сериозен глас. — Няма нищо по-лесно от кръстатия бод.

— Салфетки за чай ли бродирате?

— Да.

— Колко ще направите?

— Шест салфетки и една покривчица.

— А ще успеете ли да ги свършите до края на рейса?

— Дано! Това е изненада за съпругата ми.

Поглеждам го. С широки рамене и атлетично телосложение, с високо чело, черни очи, черна и гъста, грижливо поддържана брада, с едри правилни черти, с късо подстригани и прилежно вчесани коси Бекер притежава класическата красота на мраморна статуя. Но като че ли сгрята от вътрешна светлина. Колко трогателен е този исполин, който в късните следобедни часове бродира салфетки за своята съпруга! Така се изрази: „за съпругата ми“, а не „за жена ми“. Явно не е човек, който се отнася лекомислено към семейните си задължения, нито към каквото и да било друго.

Наблюдавам ръката, която бродира. Тя не ми изглежда нито много несръчна, нито истински умела. В моите спомени поне баба ми бродираше по-чевръсто. Но пък може впечатлението за виртуозна бързина, което ми е останало, да се дължи на малките й пръстчета.

— Доставя ли ви удоволствие бродирането, лейтенант?

— Успокоява ме! — отговаря Бекер. — За съжаление неоновата светлина уморява очите.

С една дума, няма нищо съвършено, дори почивката може да е уморителна. Искам да му го кажа, но се страхувам да не би шегата ми да го стресне. Толкова е сериозен, че се питам дали изобщо понася шеги.

— От източните провинции ли сте?

Както виждате, извлякъл съм поука от опита, не го попитах дали е от Елзас, Лотарингия или от Вогезите.

— Да, елзасец съм.

— Имали ли сте военни в рода си?

— Не, нито един. С изключение на дядо ми — отговаря той, без дори да се усмихне, — когото насила взели във вермахта през 1940 година.

— И какво все пак ви привлече във флота?

— Не бих могъл да обясня. Когато на 18 години след матурата ме взеха, не бях виждал море.

— Може би просто сте искали да го видите?

— Може би — повтаря Бекер, който явно не смята за необходимо да анализира подбудите за действията си.

— Не сте ли завършили Морската академия?

— Не. След три години служба във флота изкарах курса за запасни офицери и ми предложиха договор за пет години. Аз съм запасен офицер на действителна служба. Когато договорът ми свърши, могат и да не го подновят.

Той говори с плътен и сериозен глас, свел очи над бродерията, без да спира да работи, но и без следа от вълнение. Не, поправям се: без видима следа от вълнение. Кой би искал да остане безработен на трийсет години, и то след като десетина години е упражнявал една привлекателна професия?

— Не е ли възможно, ако това стане, да преминете на действителна военна служба?

— Възможно е. Но рядко се случва. За флота ние представляваме един подвижен и много необходим резерв. Не ни залъгват. Знаем, че след изтичане на договора могат и да не го подновят.

Нито оплакване, нито упрек: няма нищо покрито. У Бекер също. Той е съвестен, точен и, може да се каже, безупречен. Много-много не говори. С една дума, пълна противоположност на Роклор. Но аз много харесвам и Роклор. Във Франция има място за всички! И продължавам с въпросите:

— Едно момче от безопасността на потапянето ми каза днес следобед нещо много странно. Обясняваше ми, че подводницата се потапя, когато баластните цистерни се напълнят с вода, така: „Вместимостта на подводницата става отрицателна и тя потъва.“

— Разбира се, искал е да каже „плавателността“ — вдига глава към мен Бекер, но без да се усмихне.

Аз не се владея толкова добре и прихвам.

— Трябва да знаете — казва Бекер и спира да бродира, — че подводницата има два корпуса: един як — вътрешен, и друг лек — външен. И между тях се намират кухини, които се наричат баластни цистерни.

— Тъкмо исках да попитам какво представляват и каква форма имат.

— Осем са на брой, пръстеновидни и са разположени между двата корпуса.

— А защо при почистване на подводната част тези пръстени не се виждат?

Изглежда, въпросът ми е малко глупав, защото на Бекер му трябва време, за да го разбере.

— Ами защото лекият корпус покрива всичко като кожа. Подводницата трябва да е с много добър профил, за да плава под водата.

— А как влиза водата в баластните цистерни?

— През специални решетъчни отвори, които са винаги открити и се намират близо до кила.

— Как така винаги открити? — питам аз със смътно безпокойство.

Драга читателко, ще ви задам един въпрос: как би ви се понравило да се разхождате из океаните с 16 постоянно отворени дупки близо до кила?

— Но тогава какво спира вадата да не се изкачи нагоре, когато подводницата е на повърхността?

— Въздухът, който е там.

Естествено — когато в басейн потопим отвесно празна бутилка с гърлото надолу, тя не се пълни с вода.

— Тогава как излиза въздухът, когато искаме баластните цистерни да се напълнят и подводницата да се потопи?

— Ще ви кажа. Всъщност баластните цистерни се състоят от две независими кухини, едната на левия, другата на десния борд, като всяка от тях има долу до кила отвор с решетка и горе клапан, който позволява на въздуха да излезе.

— Сега вече всичко става ясно като бял ден — казвам аз. — Клапанът се отваря и въздухът изсвистява като при отваряне на бутилка газирана вода. Сега водата може да се качи в баластните цистерни, подводницата натежава и потъва.

— И клапаните се затварят — за първи път се усмихва Бекер. — Не забравяйте да затворите клапаните.

Би трябвало по-често да се усмихва. Така вътрешната топлина ще стане по-видима.

— Дълго време ли е необходимо, за да се потопи подводницата?

— Както пътнически самолет, когато излита. Има няколко етапа и никой не може да бъде прескочен.

— Какви например?

— Когато подводницата е отгоре, казваме, че е в надводно положение. За да се потопи, трябва първо да премине в подготовка за потапяне. Затваряме люковете и преминаваме от вентилация с чист въздух към вентилация със затворен цикъл. Проверяваме клапаните, изравнителните цистерни и диферентните20 цистерни. Когато всичко е готово, даваме тревога.

— Изравнителни цистерни? Диферентни цистерни?

— След малко ще ви обясня всичко. Засега сме до тревогата.

Друго и не може да се очаква: лейтенант Бекер е изключително методичен. И търпелив. Трябва много търпение, за да се занимаваш с бродерия. И още повече, когато си се заел да ограмотяваш „слон“.

— И така след подготовката обявяваме тревога. А после?

— Потапяме се на два етапа. Първи етап: отварят се клапаните на всички баластни цистерни с изключение на двете централни.

— Защо?

— Сега ще разберете: подводницата слиза надолу, но бавно. Вахтеният офицер проверява още един път на таблото в главния команден пункт дали всички отвори по корпуса са добре затворени. Ако всичко е наред, вахтеният офицер дава заповед за потапяне на дълбочина двайсет и един метра. Едва тогава се отварят клапаните на двете централни баластни цистерни21 и сега вече подводницата слиза на необходимата дълбочина.

— И това ли е всичко?

— Не, едва сега започва. Трябва да се уравновеси тежестта на подводницата по плавателност и по въртящ момент.

— По плавателност и по въртящ момент? — повтарям аз.

Известно е, че когато на човек обясняват нещо, той има винаги малко идиотски вид, защото повтаря чутото — едно, за да го запомни, и, второ, за да покаже, че го е разбрал.

— Да разгледаме първо уравновесяването по плавателност — продължава Бекер. — Както ви е известно, всеки съд има определена водоизместимост, която е равна на количеството изместена от него вода. И когато вкарате в подводницата 32 тона храна, оборудване, 130 души плюс багажа на тези 130 души, вие я утежнявате. За да се запази водолинията й, подводницата трябва добре да се уравновеси. Това се прави с изравнителните цистерни.

— Значи стигнахме и до тях.

— Забележете — казва Бекер с неволен хумор, — на борда ги наричаме „изравнители“, но аз предпочитам да употребявам „изравнителни цистерни“, за да е по-ясно.

Той е прав. Така наистина ми е по-ясно. „Изравнителни цистерни“ е по-конкретно. И продължавам с въпросите:

— А те какво представляват?

— Кухини, както и баластните цистерни, но разположени естествено отдолу, във вътрешността на дебелия корпус. Те са пълни с повече или по-малко вода. Общо са четири — две отпред и две отзад. В тях вода се прелива в зависимост от това, дали е необходимо подводницата да натежи, или да олекне, за да се задържи на водолинията. Това газене не е никога постоянно. То непрекъснато се регулира, тъй като плътността на водата се променя с температурата.

Това ми каза и Роклор, когато приведе Мъртво море за нагледен пример.

— А въртящият момент се осигурява от две диферентни цистерни, които се намират също в дебелия корпус — едната на носа, другата на кърмата, с връзка помежду им. Ако подводницата е тежка в задната част, водата се изпраща напред. И, обратно, ако отпред е тежко, водата се прелива в задната част.

— Това трябва да е доста деликатна операция?

— Да, наистина. Докато подводницата се потапя с известна скорост, е трудно да се установи евентуална грешка в уравновесяването, защото и хоризонталните рули я компенсират. Но при намаляване на скоростта хоризонталните рули престават да играят роля и грешката може да се определи. Добре уравновесената подводница се отличава със съвършена вертикална и хоризонтална стабилност. Тогава това е съд, застинал във водата.

— Искате да кажете, че е неподвижна и нито носът, нито кърмата стърчат нагоре?

— Да, неподвижна е. Всъщност така се казва, защото тя не престава да се движи напред.

Не знам дали само така се казва, но в мен отново изниква величествената картина, която неудържимо ме изкушава още от качването ми на подводницата: да видя, макар и с очите на светеща риба от океанските дълбини, нашето огромно черно чудовище, „застинало във водата“.

Бекер завърши лекцията си и съвсем естествено се връща към бродерията.

— Благодаря ви, лейтенанте, изяснихте ми всичко.

— Какво ви изясни? — пита рязко помощник-капитанът Пикар, който се появява с бодра стъпка в каюткомпанията.

— За потапянето на подводницата. Лейтенант Бекер беше много търпелив със „слон“ като мен. Зададох му куп въпроси.

— Един любопитен „слон“ е нещо повече от слон — отговаря Пикар. — За слона е характерна тъпа незаинтересованост.

Двамата с Пикар се засмиваме. Бекер се усмихва с известно закъснение.

— Исках да ви кажа, капитане, че тази сутрин се наложи да бракувам четири сьомги.

— Разбрах. Добре сте сторили. Научих няколко минути след вашето решение. На АРПЛ арабският телефон работи с невероятна бързина. Док, да не забравите, че днес е събота — казва той и хвърля поглед към часовника си.

— Защо?

— Защото събота вечер и неделя на обед си слагаме униформите. Син панталон и бяла риза с пагони.

— А, вярно, щях да забравя.

След като благодаря още веднъж на Бекер, отивам в стаята, измивам си ръцете, вчесвам се и си обличам униформата — доволен, че обичаите на борда ме задължават да го сторя. След това размислям, свалям току-що облечения кител и започвам да се бръсна.

Екипажът на АРПЛ се дели на закоравели брадати (Алкие и Бекер), временно брадати и антибрадати. Временно брадатите следват една подводничарска традиция, която процъфтявала още в немския флот през Първата световна война. Вярно е, че на някогашните малки подводници водата не достигала и трудно се е поддържала хигиена. Но струва ми се, че буйната растителност по лицето се опитва освен това да засвидетелства трудното и опасно плаване, болезнената самота на подокеанския живот без излизане на повърхността, без спиране в пристанищата, без женска ласка. Противниците на брадите — към които се числя и аз — или съвсем по британски са загрижени за външността си, или следват примера на Стендал, който се бръснел всеки ден при оттеглянето в Русия (друга героична традиция), или просто смятат, че брадата им е твърде неугледна и рядка, за да я излагат на показ.

Заслушан в упоритото стържене на самобръсначката върху кожата ми, със задоволство си припомням лекцията на Бекер и се радвам, че послушах съвета на пашата да питам за всичко, което ме интересува. Сега разбирам колко малко съм научил извън специалността си, откакто завърших медицина. Не съм имал удобен случай. А може би и желание. Тъжно е да установим, че след трийсетте човек като че ли се затваря в професията си и живее със затворени очи в един непознат свят, без да прави усилие да го опознае, без да го поставя на преоценка нито у себе си, нито извън себе си.

Тъкмо приключих акция „Чистота“, когато на вратата се появява Бекер.

— Извинете, докторе — казва той нерешително. — Искам от вас малка услуга.

Той се обръща към мен е „докторе“, а не с „док“. Трудно се сближава с някого.

— Кажете, лейтенант! — окуражавам го аз.

Бекер мълчи. Най-сетне се решава:

— Бихте ли предоставили лазарета на мое разположение в неделя, в 10 часа сутринта.

— Какво ще правите?

— Ще се събираме за молитва.

— Но, както разбрах, в неделя има служба по радиото и всеки може да я слуша на койката си със слушалките.

— Така е — отговаря Бекер сериозно. — Но свещеникът на Базата22 смята, че това не е съвсем достатъчно. И ми поръча да организирам молитвата на борда. Това беше задачата ми и по време на предишния рейс.

— И много ли хора идваха?

— Осем души. Седем офицери и един старшина.

— Малко.

— О, как да ви кажа. В тези неща е много важно уважението към чувствата на хората. Освен това някои смятат, че службата по радиото е напълно достатъчна.

— Ако добре ви разбирам — казвам аз, — вие сте духовното лице, натоварено от свещеника да се занимава с молитвата на подводницата.

— Точно така.

— И по време на предишния рейс в лазарета ли се събирахте?

Бекер кима утвърдително и аз продължавам с въпросите:

— Със съгласието на пашата?

— Със съгласието на пашата.

— В такъв случай имате и моето съгласие.

— Извинете, но пашата смята, че вашето разрешение е задължително и че имате пълното право да ми откажете — казва той с усилие.

— Прави ви чест, че ми го казвате. Но аз не виждам никаква причина да ви откажа. Надявам се, че в случай на нужда ще ми освободите лазарета — отвръщам с усмивка аз.

— Разбира се — отговаря Бекер без усмивка.

— Тогава всичко е наред.

Той замълчава. Отново се колебае.

— Вие ще се присъедините ли към нас?

— Когато се събирате за молитва ли? Не.

— Навярно смятате, че службата по радиото е достатъчна.

— Аз не слушам службата.

— А!

Той ме гледа сериозно зад дебелите си очила. Не биваше да му отговарям така. Какъвто е добросъвестен, ще се загрижи за душата ми.

— Добре тогава, благодаря ви, докторе — казва той непохватно и тръгва.

Когато пристигам в каюткомпанията, тя е вече пълна и имам чувството, че моите колеги се чувстват добре в униформата си. Защо да се преструваме? И аз се харесвам така. Морската офицерска униформа стои много добре дори когато е сведена само до син панталон и бяла риза с отличителни знаци на пагона. И освен това личи, че всички са положили грижи за външността си. Подстригали са се. Антибрадатите са обръснати. Заклетите брадати са се постарали да въведат ред в буйната си растителност. Въздухът ухае на одеколон. Почти всички, дори върлите въздържатели, държат чаша с аперитив в ръка. Разговорите стават по-оживени, гласовете по-весели, смеховете по-буйни.

Според обичая утре, в неделя, ще се състои тържествен обяд, председателствуван, разбира се, от пашата. Ще присъствуват всички офицери с изключение на тримата дежурни. Общо тринайсет души. Ще сме натясно. Но ще сме и щастливи така, лакът до лакът, притиснати, споени ведно.

Драга читателко, да прескочим един ден. Ето, че се озовахме на следващия. Вие сте също тук, но невидима, така е по-добре. Как щяха да се обърнат към вас погледите, ако с появата си бяхте смутила пресветия ритуал.

Когато всички са насядали, напред излиза курсант Вердьоле. Вече ви го описах. Висок, рус, синеок. Лицето му все още излъчва блясъка на зората. Напомня Иполит, както го е описал Расин: „Очарователен и млад, повличащ всички сърца след себе си.“ Само дето в очите му блестят малки весели дяволчета, и то далеч не всичките добронамерени.

Вердьоле вади от джоба на китела си лист и с театрална сериозност казва:

— Господин капитан, господа, тъй като съм най-дребен по звание, на мен се пада честта да обявя менюто. Започвам:

— Екзотичен израелски плод с морски плодове от Бретан;

— Печено от кравешки син — по всяка вероятност французин — с местни зеленчуци;

— Асортимент сирена от пещерната епоха;

— Кокетка от течен шоколад, подправена с крем ванилия или с ментов крем по желание (смехове).

— Има ли въпроси? — пита капитанът.

— Чудесно — обажда се някой, — отлично дори, особено шоколадената кокетка. Лигите ми потичат.

— Не е лошо — казва друг, — но недостатъчно точно. Екзотичният израелски плод авокадо със скариди ли е или грейпфрут с раци (смехове)?

— Грейпфрут с раци — отговаря Вердьоле.

— В заключение — отсича капитанът — добре представено меню, но курсантът трябва да се стреми към повече точност и, разбира се, да поднови репертоара при следващото телешко печено. Ясно е, че „печено от кравешки син“ може да се сервира само веднъж.

Драга читателко, сигурно ви се струва, че се забавляваме с дреболии. Така е наистина! Вие не сте тук! Не може да не сте наясно, че останат ли сами, мъжете винаги се държат по детски. Много малка е разликата между невинното веселие, което цари в нашата каюткомпания, и онова в колежанските трапезарии.

В края на краищата съботното обличане на униформата, тържественият неделен обяд, представянето на менюто — това е нашият празник. Вярно, съпругите и годениците ни са далеч. Но трябва ли затова да не празнуваме? Отмина една седмица. Изтече зад нас в черните дълбоки води на невидимата ни следа. Но още седем стоят на пътя пред нас — монументални, дълги колкото месеци! Още седем, които ни отделят от любимите, но пък в никакъв случай не можем да ги приемем за изгубени и безполезни, защото са посветени на нашия занаят — на нашата мисия, както би казал пашата.