Денят не съмва за нас

Четвърта глава

Обикновено радистите раздават фамилиграмите, но тази събота помощник-капитанът се е заел с това по време на вечерята. И когато го виждам сега, в края на третата седмица, да влиза в каюткомпанията с жълтите листи в ръка, сърцето ми глупашки се разтупва. Извръщам очи и се правя на много съсредоточен в оранжадата — не по-опияняваща от налегналите ме мисли.

Чувам глухия припев на гласовете край мен: „Благодаря, капитане, благодаря, капитане, благодаря, капитане“, и за пореден път се убеждавам, че офицерите са от два типа: едните пъхат фамилиграмата в джоба, за да й се насладят на спокойствие в каютата, другите я прочитат незабавно. А аз през цялото време на раздаването съсредоточено подрязвам крилата на избледнелия си оптимизъм, повтаряйки си, че естествено няма нищо да получа.

„Благодаря, капитане, благодаря, капитане, благодаря, капитане!“ Свърши най-сетне. С крайчеца на окото си виждам, че ръцете на помощник-капитана вече са празни. И колко странно, трудно ми е да повярвам на очите си. Отчаянието ме обзема и стиска гърлото ми, колкото и здрава да е бронята ми срещу него. Излиза, че не съм успял истински да убия надеждата си.

Ако някой ден ми се случи да срещна отново Софи, ще й го кажа: няма нищо по-жестоко от мълчанието, защото то подхранва надеждата, като в същото време непрестанно я мами. По-добре раздяла един път завинаги, като със скалпел: така раната ще заздравее по-бързо. Цяла вечер се старая да не потъна в мълчание и някак да изпълнявам ролята си на душа на компанията. За щастие Вердьоле, който тази вечер получи фамилиграма, искри от въодушевление, така че моята потиснатост остава незабелязана — като изключим може би помощник-капитана Пикар. Случайно срещам проницателния му поглед, който начаса се отвръща от мен. По-късно ще науча, че той изобщо се отнася враждебно към фамилиграмите, колкото и човешка да изглежда по принцип тази връзка.

Нощта ми преминава в мъчителни сънища. Оказвам се в Прага, град, който толкова обичам заради очарованието му, и докато снова за кой ли път из прекрасния квартал Мала Страна, изгубвам водача си. Но се успокоявам, тъй като добре познавам града. И начаса обърквам пътя. Питам минувачите на английски, френски и немски, но те не ме разбират, или, както изглежда, не искат да ме разберат. Безкрайно блуждая по улиците — те всички са без изход. И най-сетне се оказвам пред моя хотел „Алкрон“, който харесвам заради червения плюш, пищните драперии, старомодните мебели и стегнатите в бели смокинги келнери. Искам ключа си от портиера. „Извинявайте, господине, как се казвате?“ — пита ме той учудено на английски. Казвам му името си. „Но ние нямаме тук човек с такова име и стая с този номер също нямаме“ — ми казва той. Трима души стоят на рецепцията и ме гледат с любезен укор. Засрамвам се и напускам хотела. Всичко изгубих: водача, пътя, хотела и куфара, който остана в „моята“ стая!

Събуждам се на койката целият плувнал в пот. И чак след време откривам в себе си достатъчно хумор — а хуморът е, както знаете, една от формите на смелостта, — за да се възхитя от добрата работа на подсъзнанието ми: наистина няма по-сполучлив декор за един кафкиански кошмар от Прага!

За нещастие иронията ми не може да укроти яростта на моето вътрешно непонятно аз. Всеки път, когато се унасям, се повтаря същият сън, със същите обстоятелства и по същите места с една-единствена разлика: този път губя не куфара, а още по-лошо, малката чантичка с парите и паспорта.

От всички кошмари най-мъчителният е онзи, който се повтаря многократно, защото създава впечатлението, че сте пленник на натрапчиво видение, от което никога не ще намерите изход. И когато най-сетне сигналът за ставане, слава богу, ме събужда, дълго не мога да се избавя от усещането за невъзвратима загуба, макар прекрасно да съзнавам, че цялото ми налично имущество е тук, подредено по рафтовете. Надигам се със замаяна глава и схванат врат и за пръв път, откакто съм на АРПЛ, ме обзема непреодолимото желание да отворя прозорец, да погледна небето и да подишам морския въздух. Но това минава бързо. Реалността отново се възцарява и след като съм вече обръснат, изкъпан и облечен, отново се превръщам в общително и разумно животно.

В каюткомпанията, където сме сами на масата с Мирмон, нарушавам моята строга диета. Поглъщам una grande colazione28, както казват италианците: курабии, банички, шоколадови кифлички. Малка компенсация за тежката нощ. И се опитвам да започна разговор с Мирмон. Това не се оказва много лесно. Не че е темерут, но и за него важи онова, което Льогийу казва за Морван: „Трябва с лост да му отваряш устата.“

Капитан-лейтенант Мирмон е нашата енергия, което ще рече: началник на служба „Енергия“. На моите години е, но изглежда по-възрастен, може би защото е твърде сериозен. Среден на ръст е, с кестеняви коси и кафяви очи с тъмни мигли. Изражението му е сериозно, прямо и просто не върви да кажете, че държанието му е естествено — до такава степен това се хвърля на очи.

Нямам чувството, че се интересува от много неща извън занаята си, но там е съвършен. Издържал е като всички тук конкурс за Военноморското, учил е по същата програма като в Политехниката и е станал инженер. Но това не му е било достатъчно. Явил се е и на изпитите в Националния научно-технически ядрен институт в Сакле и е получил диплома за инженер по ядрена енергетика. Вече е направил три рейса по шейсет-седемдесет дни на АРПЛ.

Признавам най-чистосърдечно, че както и останалите му колеги, той ме смайва: трудно ми е да си представя, че мога да се меря с него по компетентност, задълбоченост и себеотрицание. Защото, ако това момче реши да напусне флота и да отиде в частния бизнес, веднага ще удвои доходите си. Но и през ум не му минава. Той няма да заяви: „Обожавам работата си“ — това не би било в неговия стил. „Как да ви кажа — стрелка ме той с открития си, ненатрапчив поглед, — моята работа никога не ми е дотягала.“

С голяма мъка изтеглих тази фраза от устата му преди два дена, а днес сутринта, като го гледам как закусва мълчаливо и с наведени очи, се чувствувам обезкуражен да завържа какъвто и да е разговор. Не, не може така, си казвам: нима ще се откажа да живея и да разбирам само защото цяла нощ съм губил куфарите си. Коя е Софи в крайна сметка? Човешко същество, високо метър и шейсет и пет, четиридесет и пет кила тежко — да, четиридесет и пет кила, които в по-голямата си част са съставени от вода. Естествено знаете, че клетките на женския организъм съдържат повече вода от нашите. Може би затова жените са понякога така хлъзгави и неуловими…

Извинете ме, драга читателко, и ме спрете, ако говоря глупости. И ви моля — останете си невидима от дясната ми страна така, с нежната си ласкава ръка на моето рамо, докато нагъвам от отчаяние втора шоколадова кифличка и се чудя как да се доближа до този връх на учението и инженерните науки, седнал срещу мен — така далече от страховете, които изживявам.

Е добре де, ще ме попитате вие — откъде са тези страхове, досега говорехте с такава насмешка за Софи? Защо, когато я загубвате, ви стана толкова мила? Не зная. Възможно е моето затворничество да ме е направило по-зависим от нея, отколкото на открито, защото тя е единственото същество, от което бих могъл да очаквам фамилиграми. Мълчанието й ме мъчи не защото я обичам, а защото прекъсва единствената ми връзка с истинския живот, с небето и дърветата.

— Мирмон!

Той вдига глава почти учуден, че ме вижда до себе си, и въздъхва притеснен: вече е разбрал, че ще му се наложи да говори, и понеже не е убеден в необходимостта, се чувства неудобно. Честна дума, почти го съжалявам. И за да не го тормозя допълнително, започвам тихичко:

— Знаеш ли, Мирмон, казвам ти го, защото ти си енергията, много ми е чудно едно нещо: това съчетание между толкова напреднала и усъвършенствана техника като ядрената и овехтялата и простичка парна машина.

Той явно се учудва на моето учудване и сигурно вътрешно решава, че един „слон говори какво да е“ (както всъщност твърди и Анжел), защото започва да ми обяснява дискретно назидателно:

— Защо? Така е и във всяка ядрена централа: реакторът отделя топлина. Тази топлина се използва за производството на пара, парата задвижва турбогенераторите, които произвеждат електричество.

Драга читателко, ако бъдете така добра да си признаете, че не сте го знаели, и аз на свой ред ще ви кажа, че не съм го знаел. Да, и го казвам с чисто сърце, срам за мен! Срам за нас! Всеки би трябвало да знае. В крайна сметка достатъчно е да отвори един справочник.

— Всъщност друго не правим, освен да насочваме парата към турбините, които въртят валолинията и витлото — обяснява Мирмон.

— С една дума, вашият реактор е нещо като тенджера, в която кипи вода. Но тогава излиза, че водата е радиоактивна, и не ми е ясно как бихте могли да използвате парата.

— Парата, която използваме, е от друга вода. Има две напълно независими една от друга системи от тръбопроводи. Водата от първата система тече между елементите на реактора и тя действително е радиоактивна. Тя достига висока температура, но не кипи, защото е под налягане.

— Как се поддържа това налягане?

— С уреди — вежливо учуден отговаря Мирмон.

Естествено! От само себе си се разбира! Как ще се поддържа нормално налягане, ако не със съответните уреди? Чувствам се малко неудобно. Но ще ви призная, че никога не съм виждал такъв уред — нито в болницата в Бордо, нито някъде другаде.

— Тази радиоактивна вода — продължава Мирмон — предава топлината си в смесителя на втората система от тръбопроводи, която вече не е радиоактивна, и тъй като не е под налягане, водата тук кипи и произвежда пара.

— А какво става с първата вода?

— Тя се връща изстудена в котела на реактора, охлажда го, затопля се от него, връща се в смесителя, отново предава топлината си на втората система, след това отново в реактора и така нататък.

Пия чая си и изпитвам бегло съжаление, че не съм се посветил на научна кариера — толкова хитроумно измислена, дори „елегантна“ ми се струва тази двойна система от тръбопроводи. Е, не бих казал „елегантна“ пред Мирмон, макар той да е последният, който ще се засмее на моето невежество и на ентусиазма ми. Това си мисля, докато пия чая като пашата на малки глътки, почти ритуално и машинално протягам ръка към останалите в панерчето шоколадови кифлички. Спирам се навреме, изпълнен с чувство за вина и уплашен от броя на калориите, които вече съм погълнал.

Мирмон ме кани в отсек В, за да видя нещата с очите си, и след като свършваме, тръгваме заедно.

Отсекът с реактора и смесителя заема цялото сечение на кораба. До него се стига по малък коридор най-горе, затворен от двете страни с водонепроницаеми врати. Когато идвате от отсек Г (регенериране на въздуха), една малка червена или зелена лампичка ви позволява или забранява да преминете. Втора врата със същото приспособление в другия край на коридора води в отделение Б.

Тези две водонепропускаеми врати са по-дебели от вратите на банковото хранилище и се затварят с як лост и ръчка. Коридорът, изолиран от тях, е преддверието към чудовището. Мирмон ми показва малката стоманена вратичка, през която може да се провре немного едър човек и да слезе до реактора.

— Отиваме ли?

— Къде? — пита Мирмон.

— Как къде — при реактора?

Мирмон ме гледа. И не вярва на ушите си. Той е слисан от моето безразсъдство.

— Никога! Никога не се влиза там! — казва той. — Никога в морето! Никога, когато реакторът работи! Само когато е спрял. И то по заповед на капитана. Е, естествено със защитно облекло.

— А на сушата влиза ли се там? — питам аз.

— Да! Когато пристигнем на пристанището, правим топло спиране на реактора, след това се взема проба от въздуха в отделението. Ако може да се диша долу, слиза специализиран екип.

— А ако въздухът е замърсен?

— Пак се влиза, но с маски, захранвани с чист въздух отвън. Измерва се с гайгеров брояч радиацията във всяко ъгълче.

— Значи има опасност от теч?

— Да, съществува такава опасност.

— Къде?

— В смесителя при връзките и при клапаните. Точно както при парното отопление — добавя той с усмивка, — но течовете при нас са много по-редки.

— Е да, но при парното водата не е радиоактивна.

— Затова за реакторите се произвеждат специални свързващи колена, които са много издръжливи. Досега съм плавал три пъти на АРПЛ и никога не сме имали течове.

— Току-що каза, че не е изключена и голяма злополука.

— Имах предвид пожар.

— Може ли в отделението на реактора да избухне пожар?

— Естествено, както навсякъде, където има електричество.

— И какво правите в такъв случай?

— Залива се цялото отделение с вода. Това става също автоматично. А сега ще трябва да ме извиниш, защото застъпвам на вахта в командния пункт. Ще се видим на обяд.

Разделяме се и докато минавам през коридора от отсек В в отсек Е, кимам на хората от екипажа, които съм лекувал, или си разменям по някоя дума с тях. Не ми излиза от ума странният идол, затворен в тази светая светих, видим и досегаем само при известни обстоятелства за своите жреци, които обличат специални роби за този ритуал и носят тържествено гайгеровите си броячи като кадилници по време на литургия. Така отдават почит на този бог, който може да бъде както чудотворен и спасителен, дарявайки им светлина и движение, така и ужасен и пагубен, когато нашият предвиден до най-малките подробности култ не е безукорен.

И аз с всички нося на гърдите си като знак за посвещение дозиметър с името и номера ми. Всеки месец ми дават нов, а стария изпращат в края на рейса в централната лаборатория, където промиват филма и нанасят в моето досие дозите радиация, която съм получил или не съм получил от Идола (дори просто минавайки през неговото преддверие). Лабораторията има грижата да предупреди веднага моята част, ако дозата радиация й се стори голяма.

В главния команден пункт минавам покрай помощник-капитана, който ме поглежда със засмените си и живи очи и казва:

— Е, док, здраво разпитахте Енергията за реактора. Провървя ли ви?

— Вече и това ли научихте, капитане?

— Аз знам всичко — отривисто, както обикновено, се засмива Пикар.

— Значи ще можете да ми кажете дали досега някое от момчетата е било облъчено?

— Доколкото ми е известно, не! — отговаря Пикар.

И изведнъж прихва.

— Впрочем имаше такъв случай! Ето какво стана. Няколко дни след завръщането ни в Ил Лонг лабораторията ни предупреди, че един старши матрос бил облъчен, макар и с безопасна доза. Много се учудихме, после открихме, че човекът в последния момент не се е качил на подводницата с нас… Направиха подробно разследване и се установи, че вдигал някаква ограда във вилата си в центъра на Бретан, по склоновете на Менез Хом. Камъните били съвсем слабо радиоактивни — достатъчно, за да го регистрират уредите.

Той отново се засмива, хвърля ми един остър поглед и добавя:

— Е, докторе, измъчва ли ви нашето затворничество тук? Как е самочувствието?

Много добре разбирам за какво намеква и му отговарям веднага:

— Е, капитане, и на мен ми се случва, както на всички, да губя настроение, но бързо ми минава. Справям се.

— Бях сигурен в това — казва той и като си тръгвам, ме потупва приятелски по гърба.

Пристигам в лазарета и Льогийу ми казва:

— Докторе, Бруар току-що си тръгна.

— Бруар ли?

— Не се ли сещате — онзи, дето купува всеки ден по сто грама бонбони.

— А, да, да, сещам се.

— Не можа да ви дочака, защото е на вахта. Но каза, че ще мине пак следобед.

— Добре, ще го видя. Какво прави Морван?

— Спи — доволен отговаря Льогийу.

— А кой е излъскал така лазарета?

— Аз.

— А не смятате ли, старши фелдшер, че прекалено покровителствате вашия помощник?

— В работата няма грешка — защитава го Льогийу. — А стане ли напечено, му бия една тревога в ушите и той скача.

Тази сутрин не е много „напечено“ в лазарета и няма никаква опасност да се изпотим от работа. Имаме двама пациенти: един порязан показалец и киселини в стомаха.

Докато Льогийу дезинфекцира и превързва Показалеца, аз разпитвам Стомаха:

— Отдавна ли ви пари?

— От началото на рейса.

— А настроението как е?

— Много добре, докторе.

— Имате ли добри новини от дома?

— Да, отлични.

— Женен ли сте? Имате ли деца?

Той засиява.

— Женен съм с две деца.

— Мъчно ли ви е за тях?

— Да, разбира се. Но не се тревожа. Жена ми се справя с всичко.

Разбира се! Жената на моряка по определение е силна, издръжлива на трудностите, нежна в любовта, истинска мадона за децата си. От Виктор Юго насам всички знаят това. Спомняте си неговите „Бедни хора“: „Гледайте — каза тя, дърпайки пердетата, — ето ги!“

— Льогийу, дайте му едно хапче!

— Само едно ли! — пита Стомахът. — А ако киселините отново се появят?

— Правете като мен, яжте по-малко!

Всъщност малко се срамувам да давам себе си за пример, като се сетя за изстъпленията на закуска. Трудно е за един добросъвестен дух да избегне понятието грях дори и в най-дребните неща. И още по-лошо — да избегне самобичуването, как иначе да си обясня, че изчаквам втората смяна въпреки глада, който вече ме измъчва.

Там намирам Мирмон.

— Точно исках да те питам нещо — казвам аз. — Какво правиш, щом като никога не слизаш при реактора по време на плаването?

— Не си мисли, че стоя със скръстени ръце — отговаря той, без дори да се усмихне. — По време на рейса аз управлявам реактора. Е, не сам, трима сме: Калонек, Бекер и аз.

— С други думи, движението, потапянето и енергията.

— Както знаеш, редуваме се с дежурствата.

— Доста дежурства ви се падат, щом сте само трима.

— Да, напрегнато е. И с течение на времето става дори отегчително. Но шефът Форже ни замества от време на време, за да си отдъхнем.

— И всеки от вас поред управлява реактора?

Той се дръпва:

— Нали пита вече Калонек за това!

— Но той ме изпрати при теб! В края на краищата нали ти си инженерът по ядрена енергетика?

Да, аз съм — отговаря той скромно, но с известна гордост. — Добре, какво искаш да ти кажа — въздъхва той.

— Как и защо се управлява един реактор?

— Усилва се и се отслабва.

— Това пък какво значи?

— Засилваме или забавяме ядрената реакция.

— И как става?

— С лостове. Вкарваме ги навътре, за да забавим реакцията, и ги изваждаме, за да я засилим.

— А какво представляват тези лостове? От какъв материал са?

— Мисля, че от хафний.

Мисли! Не е сигурен! Добре! Щом е толкова дискретен, и аз ще внимавам.

— А как става това на практика?

— Капитанът иска да увеличи скоростта и командва: „Четвърта напред.“

— Да, това вече го знам. Заповедта се предава с електричество в командния пункт. Там звъни. Светва малка лампичка срещу „Четвърта напред“. Операторът натиска една ръчка, за да увеличи количеството пара.

— И ако е необходимо, аз издърпвам лостовете на реактора и ядрената реакция се засилва. Естествено командвам лостовете от разстояние, с една обикновена ръчка в командния пункт.

— Лостовете или решетката?

— То е едно и също.

— А когато капитанът иска да се върнем на „Втора напред“, прибираш ги навътре, нали?

— Да. Колкото повече прибирам лостовете навътре в реактора, толкова повече неутрони се абсорбират. В краен случай можем да спрем ядрената реакция.

— Когато засилваш реакцията, има горна граница, която може да достигне температурата, нали?

— Да, разбира се! Ти не би искал сърцевината да започне да се топи, нали!

— А кога трябва да се намали температурата в реактора?

— Когато е много висока спрямо налягането, което не позволява на водата от първата система от тръбопроводи да заври.

— Май много ти досаждам с въпросите си, а?

— Не, не, моля ти се — стоически отговаря той.

— Още един последен въпрос и свършвам. При колко градуса температурата на реактора става опасна?

Той свежда очи и се затваря като мимоза.

— Не съм много сигурен дали мога да ти го кажа…

В един и половина Бруар ме очаква в лазарета. Моля го да се съблече и го преслушвам внимателно. Естествено нищо му няма. Ако е имал нещо сериозно, нямаше да го пуснат на подводницата: още на сушата щяха да го открият.

— Е, Бруар, имате лек ларингит — казвам аз. — Нищо сериозно. Льогийу ще ви даде таблетки за смучене. Така е, на подводницата често става течение. Температурата не е еднаква в отделенията. Вие може би сте по-чувствителен към тези разлики. Ако не ви мине, елате пак!

Казвам това, в случай че не успея сега да измъкна този охлюв от черупката му. Защото Бруар като че ли не е от хората, които се доверяват на драго сърце, дори и да имат нужда. Две дълбоки бръчки тръгват от ноздрите и слизат от двете страни на устата му. Наричат се бръчки на смеха, но въпреки че неговите са толкова врязани, явно не са издълбани от смях или усмивки. Има кафяви очи със златисти шарки, но с тъжно изражение, като на един шпаньол, чийто меланхоличен поглед винаги ме е покорявал. Устните му са стиснати, сърдити и с увиснали краища. И тенът на лицето му е толкова жълт, че ще е много трудно да пребледнее както всички в края на рейса.

Тъй като вече се облича с наведени очи и без да каже дума, аз се опитвам да го разговоря:

— Не изглеждате много добре. Да не би да имате проблеми с храносмилането?

— Не, докторе, не.

— Тогава духът? Има ли нещо, което не е в ред?

Поглежда ме.

— Не, абсолютно нищо.

Погледът му е недоверчив, изразът непроницаем. Тонът рязък, почти враждебен.

— Добре, Бруар, елате пак, ако кашлицата продължава.

Бруар си тръгва и по-скоро измърморва едно „благодаря, докторе“.

Льогийу, който досега стоеше дискретно в изолационното, се появява на вратата. Вдигам безпомощно рамене.

— Не се дава, не споделя тревогата си. Но сте прав, нещо го тревожи. Добре ли се разбира с колегите си?

— Много добре, не е приказлив, но е винаги готов да помогне.

— Има ли приятел?

— Да, Роклор.

— Роклор ли? Марсилецът! И се разбира с него?

— Отлично дори! Карат се, но се разбират. Роклор му се сърди, че не приказва, а Бруар го смята за дърдорко. Както е известно — казва Льогийу, — хора всякакви!

Нямам достатъчно опит — желанието не е достатъчно! — и затова ми е малко неудобно с активното съучастничество на Льогийу да участвам в подобни разпити. А те са част, и то полезна, струва ми се, от моите неписани задължения на борда.

Пет дни след неуспешния ми опит да си поговоря с Бруар, привършвам вече вкусния обяд в компанията на моите колеги, когато Вилхелм ми съобщава на ухото:

— Докторе, Льогийу ви вика спешно в лазарета.

Хвърлям един поглед на току-що сервираната ананасова торта, поглеждам пашата, който е чул и ми кима в знак на съгласие. Ставам.

— Ще ви запазя тортата, докторе — казва Вилхелм.

Цялата маса избухва в смях, защото на всички са известни моята лакомия и усилията ми да се въздържам.

Малко е да кажа, че съм разтревожен. Дойде един пациент, който четири дни имаше температура, без какъвто и да е друг симптом на някоя позната болест. Четири дни поред се питах: „Какво ли ще излезе?“ И на петия ден сутринта, без каквато и да е помощ от моя страна, температурата спадна и човекът се изправи на крака.

В лазарета заварвам Льогийу да дезинфекцира окървавената лява ръка на Роклор. Приближавам се и я преглеждам. Роклор е леко пребледнял, лицето му се криви от болка, но той е от сухите и жилави момчета и няма да припадне.

— Кой ви нареди така?

— Една вилица, докторе.

Под въздействието на болката отново се появява марсилският му диалект, почти изгубен след дългия съвместен живот с бретонката. „Една вилица, докторе“ — звучи почти като у Паньол29.

— Добре де, кой държеше вилицата?

Роклор мълчи и това мълчание изпъква още повече на фона на обичайната му приказливост.

— Не се мъчете да гадаете, докторе, това е работа на Бруар — заявява Льогийу.

— Никой не те е молил да говориш — тросва се Роклор.

— Хайде, хайде, това стана пред 60 души в бюфета. Не е никаква тайна.

— Не може да се каже, че ви е погалил — казвам аз и преглеждам една по една малките ранички и опипвам ставите. — Направете му рентгенова снимка, Льогийу!

— Бруар просто се беше нервирал. На всеки може да му се случи — казва Роклор.

— И защо Бруар? — питам аз.

— Защото го наругах. Вие ме знаете, докторе, не мога да я затворя тая пуста уста, все плямпам нещо.

— За какво се спречкахте? — питам аз, докато Льогийу подготвя апарата.

— За това по-добре него питайте — отговаря Роклор.

— А, не! Тъкмо сега ще свърши работа твоята пуста уста, Роклор. Не разбираш ли, че докторът е посредник между нас и офицерите. Той може много да помогне, за да се смекчат нещата — особено за Бруар — казва Льогийу.

— Добре де — започва Роклор след кратка пауза. — Заядох се с него, защото той или мълчи като пън, или си отваря устата само за да критикува.

— Какво критикува?

— Всичко.

— И какво по-точно?

— Помощник-капитана — отговаря Роклор с нежелание.

— Помощник-капитана ли? Че какво общо има Бруар с него? — учудвам се аз. — И в какво го упреква?

— Че цензурира фамилиграмите.

Бързо се споглеждаме с Льогийу.

— А знаете ли нещо по-точно?

— Честна дума, нищо не знам, докторе.

Мълчим.

— Кажете ми, Роклор, какво направихте, когато Бруар ви нарани с вилицата?

— Нищо. Само си омотах ръката с носна кърпа, станах и дойдох в лазарета.

— И нищо ли не казахте?

— Ами не. Какво да кажа, Бруар ми е приятел. А и той разбра, че е сглупил!

Поглеждам снимката, която Льогийу ми подава: няма засегната кост. Превързвам Роклор и го пращам да си почине.

— Льогийу, връщам се в каюткомпанията да си довърша обяда. Намерете Бруар и го доведете тук след половин час.

Сядам на масата, казвам тихо на ухото на капитана: „Нищо сериозно“, и искам тортата си от Вилхелм.

— Съжалявам, докторе, — започва той с разкаяние, — но господата си я поделиха.

— Как така си я поделиха? — учудвам се аз.

— За твое добро, док — обажда се Верду. — Забелязахме, че почваш да пълнееш.

Хвърлям поглед към Верду, след това към Вилхелм, който стои на прага и, както изглежда, много се забавлява. Схващам веднага шегата и влизам в играта.

— Как така? Наистина ли напълнявам? — казвам аз и с престорен ужас гледам корема си. — Сигурни ли сте?

— Док — казва Мирмон, — не исках да ти го казвам, но вече се вижда.

— И аз така — заявява Сент-Енян.

— Веднага се хвърля на очи! — казва Вердьоле. — Нали, капитане!

Но капитанът, който не иска да лъже дори на шега, само се засмива.

— Много е тъжно човек на 30 години да е с корем — казва Верду.

— Много по-тъжно е човек да се самозаблуждава! — казвам аз сериозно.

— Как? Не ни ли вярваш? — пита Вердьоле.

— Добре, добре! Вярвам на онези, които се опитват да ме накарат да повярвам.

— И кой те кара да вярваш? — пита Верду.

— Как кой? Всички вие и по-специално едно малко дяволче, което всеки ден се вмъква тайно в моята каюта и скъсява с 2 сантиметра колана ми.

Торпедото ми улучва. Смях разтърсва каюткомпанията.

— Господа, господа — казва капитанът, — докторът спечели! Предлагам да върнем на кесаря кесаревото!

Предложението е прието с ръкопляскане и Вилхелм не без известна тържественост радостно ми носи тортата. Благодарение на него случката ще се разчуе в нашето малко общество и аз нямаше да бъде недоволен, ако с вилица в ръка не мислех за Бруар.

— Искали сте да говорите с мен, докторе — казва намръщено и враждебно Бруар, когато влизам в лазарета.

— Да — отговарям аз, — но не и с този тон. Стига ми, че ви лекувам кашлицата и превързвам ръката на вашия приятел. Ако искате да спрем дотук, аз нямам какво да добавя.

Казах го бързо и сухо и това малко го стресна.

— Лично против вас, докторе, нямам нищо — казва той.

— Много съм ви благодарен.

— Но, докторе…

— Виждам, че не искате да ви помогна.

— Каква помощ! С какво можете вие да ми помогнете? — казва той отчаян. — За мен това е краят на подводната служба! Да правят с мен каквото си искат! Да ме тикнат в затвора, да ме разжалват, да ми отнемат прослуженото време за пенсия. Нищо не може да промени решението ми! В секундата, в която този рейс свърши и се върнем в Ил Лонг, си събирам багажа и напускам!

— Хайде, успокойте се, Бруар! — хващам го аз здраво за ръката и го натискам да седне на стола. — Колко рейса сте направили досега?

— Този ми е петият.

Сега, когато е седнал, говори спокойно.

— О, не е малко! Разбирам ви, до гуша ви е дошло! Сигурно бихте предпочели някоя спокойна работа в Ил Лонг. Например в работилница — вие сте механик, нали. Мисля, че подобно разрешение е напълно възможно.

Той ме гледа. Толкова е учуден, че приемам спокойно нещата, че не казва нито дума. Аз продължавам.

— Така е, за женен човек шейсет-седемдесет дни са много време. Женен ли сте? Имате ли деца?

— Женен съм. Но (преглътва) нямам деца.

— Имате ли новини от жена си?

— Да — казва той, — всъщност не.

— Как така не?

— Последната седмица — отговаря той глухо — не получих „фамили“ (това е съкращение от фамилиграма).

— И сега се тревожите?

— Разбира се, че се тревожа! Как няма да се тревожа, като жена ми е бременна!

— Е, всичко ще бъде наред, няма начин.

— Напротив — появява се отново враждебният му тон. — Има начин! Миналата година пак беше бременна. Направи спонтанен аборт и едва не умря, а аз бях на подводницата и нищо не подозирах!

— С една дума, вие се страхувате, че това ще се повтори, а нищо няма да ви съобщят.

— Така е! — отговаря Бруар, разкъсан между гнева и облекчението.

И повтаря:

— Така е!

И замълчава.

— Как стана първият аборт? — питам аз след кратко мълчание.

— Паднала от стълбата.

— Ами, Бруар — казвам аз, — миналата година е станало съвършено случайно и няма причина пак да се повтори.

Моят довод го разколебава, но не го убеждава напълно.

— А ако пак стане така — избухва отново той, — дори няма да разбера! Заради тази проклета цензура!

Гледам го. Това го притеснява, очевидно само това.

— Може би миналата седмица жена ви е забравила да изпрати фамилиграма.

— О, докторе, вие не я познавате!

— Или пък фамилиграмата й е пристигнала със закъснение в базата и не са успели да я изпратят веднага.

— Да, и това е възможно — съгласява се мрачно той. — Е да, ама аз се топя, затворен в желязото под водата, без никаква връзка със света.

Когато един подводничар нарича собствената си подводница „желязо“, значи нещата са стигнали далече.

— Почакайте ме, Бруар — казвам аз и поглеждам часовника си. — Трябва да се видя с един човек и веднага се връщам.

Излизам бързо от лазарета, без да му дам възможност да отговори, и тръгвам да търся помощник-капитана.

Капитан Пикар притежава същата способност, както и стопанина — да бъде едновременно навсякъде. Денем и нощем, накъдето и да тръгнеш по кораба, не може да не го срещнеш. Нищо не убягва от черните му, живи и блестящи очи. Вижда всичко, разбира всичко и реагира много бързо с някоя толкова стегната и на място казана реплика, че е трудно да й се отговори. Смее се с отривист кратък смях и едновременно с това очите и ушите му са нащрек за онова, което ще последва — потопен изцяло в мига, схващащ пръв, преди когото и да е, най-същественото във всяка случка. Той притежава и рядкото качество да изслушва. И още нещо: въпреки че хуморът му е язвителен, у него има доброжелателство и човешка топлота.

Откривам Пикар в главния команден пункт при перископите — трите перископа, които никога не се използват, но „за всеки случай“ ги имаме.

Настигам го:

— Капитане, мога ли да ви задам един неудобен въпрос?

Малките му черни очи блясват.

— О, аз последен бих ви създал пречки да упражнявате професията си… — казва той.

След като е пуснал стрелата си, се засмива, за да притъпи удара й.

— Спирали ли сте миналата седмица някаква фамилиграма?

— Не.

— Мога ли да кажа това на Бруар?

— Изпратете го при мен и аз ще му го кажа.

Разбира се, Пикар вече знае всичко или почти всичко. Аз продължавам:

— Колко ще му струва историята с вилицата?

— Десет дена арест на борда.

— И какво прави арестуваният на борда?

— Нормалната си работа.

— Значи наказанието е само символично.

— А вие какво предлагате? — изведнъж става съвсем сериозен той. — Да го оставя цяла нощ на върха на гротмачтата или да го тикна две седмици в трюма с вериги на краката? Или да накарам главния боцман да му удари сто удара с камшик?

— Може да го вържете на подводната антена за двайсет и четири часа — добавям аз.

— Какво говорите, док, едно денонощие без съобщения!

И той пуска своя силен отривист смях, хвърля ми проницателен поглед и казва:

— Хайде!

— Какво „хайде“?

— Чакам третия въпрос!

Това ме обърква. Той отгатва точно какво мисля.

— Добре — отговарям аз, — той е последният: възможно ли е да се намери за Бруар работа в някоя работилница на Ил Лонг?

— Не само е възможно, но е и препоръчително.

— Как така „препоръчително“?

— Отбелязвам, че вашият предишен въпрос се оказа не последен, а предпоследен — казва Пикар.

— Печелите!

— И така отговарям ви: Бруар е отличен механик, но нервите му са твърде слаби, за да бъде добър подводничар. Последната случка го доказва. И…

Хваща ме за лакътя и го стисва.

— Задръжте за себе си тази оценка, док. Благодаря ви, благодаря ви за всичко!

Чудя се дали и този път не се надсмива.

— Не мислите ли, че превишавам правата си?

— Ни най-малко. И ако ми кажете защо Бруар така яростно критикува цензурирането на фамилиграмите, ще ми направите голяма услуга.

Обяснявам му причините. Той ме слуша с наведена настрани глава и живите му проницателни очи гледат право в мен.

— Всичко става ясно — казва той замислено.

Тъй като замълчава, аз нападам:

— Питали ли сте се дали цензурата носи повече вреда или полза?

Той реагира мигновено.

— Първо, ние не цензурираме фамилиграмите. Ние само забавяме известието за смъртта на някой близък, за да спестим на човека излишно душевно страдание, защото той така или иначе е затворен тук с нас под водата и не може да отиде при роднините си. Освен това забавянето не е автоматично. С капитана разглеждаме всеки отделен случай. И, разбира се, преди всеки рейс питаме момчетата дали някой техен близък не е тежко болен и дали се страхуват от най-лошото. В такива случаи не забавяме фамилиграмата. Искаме да избегнем шока от една неочаквана смърт и трагичното му въздействие върху психическото състояние на човека.

— И следователно — казвам аз — върху състоянието на целия екипаж.

— Естествено — отговаря Пикар, — мислим и за подводницата. Това учудва ли ви?

— Ни най-малко. Разбирам, че поддържането на духа е важно. Толкова важно всъщност, колкото и поддържането на материалната част.

— Чудесно го казахте, док — казва Пикар с отривистия си кратък смях.

Ако смехът му е кратък, това не означава и че е тих. Пикар се смее силно, гръмко и открито, но спира рязко.

— Чудесно го казахте! — повтаря Пикар. — Ако някой ден реша да напиша учебник за подводничари, непременно ще включа и вашия израз.

— А аз ще си искам авторски права.

Разделяме се доволни един от друг с тази изтъркана шега, която обаче, както и другите подобни, върши добра работа в отношенията между хората. И аз се връщам в лазарета, за да кажа на Бруар, че помощник-капитанът го очаква.

— Не се притеснявайте — успокоявам го аз. — Мисля, че всичко ще мине благополучно.

Той промърморва: „Благодаря, докторе“, и тръгва, а Льогийу не пропуска да направи следния благоприятен за себе си извод от случилото се:

— Нали виждате, докторе, колко е добре, че вие покровителствате лавката и че аз продавам. Ако Бруар не идваше всеки ден да купува от мен по 100 грама бонбони, никога нямаше да разбера, че нещо му тежи на душата.

Накратко Льогийу, Бруар, помощник-капитанът и аз — всички сме доволни. А Роклор ще се разхожда още известно време пред възхитените погледи на колегите си с превързана ръка като символ едновременно на почтеност, подводничарско другарство и сдържаност, особено достойна за уважение.

— Благодаря, че ни помогнахте, док — казва пашата по време на следобедния чай.

И ме поглежда един-едничък път с топлите си сини очи. Не казва нищо повече и съсредоточено пие чая си на малки глътки.

Любителите на чая се разделят според мен на две категории: „условни“, на които им е почти безразлично какво пият, и „aficionados“30 — те вдъхват уханието на димящата чаша, преди да отпият с наслада първата глътка.

Ценителите на чая си личат по неоспорими белези: те чакат чаят им да изстине, преди да го поднесат към устните си, за да не опарят чувствителното връхче на езика си. Отпиват на малки сладостни глътки и най-вече не пушат, за да не развалят нито вкуса, нито обонянието си.

Любимото животно на ценителите е котката, а любимият им поет е Купър31, който пръв прослави „The cups that cheer but not inebriate“32.

А защо котката? Разбира се, защото от всички домашни животни тя именно най-силно буди чувството за тих, спокоен и несмущаван уют, сред които aficionados възстановяват силите си, пиейки чай.

Бих могъл безспорно да изпитвам известно състрадание към „условните“, но не и да уважавам тяхното аматьорство. А всеки aficionado е мой брат. След двайсет, дори след трийсет години, когато се сетя за пашата, ще виждам сините очи и късата черна брада, а до тази дива растителност една крехка чаша чай, която той вдъхва и пие, както върши всяко нещо на кораба — изискано и компетентно.

Пашата поставя чашата си на ниската малка масичка между нашите две кресла, взема една бисквита, удобно се обляга на една страна, отпуска се приятно и започва да я хрупа. Виждате, че не е от онези невежи, които ядат, докато пият. Той не смесва вкусовете. Наслаждава им се последователно.

— Нали виждате, док — казва той след малко, — удар с вилица… връзка, която поддава… всичко е важно тук на борда, всичко може много бързо да доведе до неочаквани последици.

Казва това и поема чашата си. Малко след него и аз вземам моята. Възцарява се спокойна тишина. Заедно отпиваме малки сладостни глътки. Е, няма чак да кажа, че мъркаме от удоволствие. Но всъщност почти.