Джентълмени и играчи

1

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 6 септември, септемврийски триместър

По мои изчисления това е деветдесет и деветият ми триместър, пропит с мириса на дърво, стар тебешир, дезинфектант и необяснимата бисквитено-миша миризма на момчета. Деветдесет и девет учебни срока се изтърколиха във времето като прашни хартиени фенери. Трийсет и три години. Като присъда. Това ми напомня за стария виц за пенсионера, осъден за убийство: „Трийсет и три години, Ваша Чест — протестира той, — прекалено много са! Няма да успея да ги излежа!“. А съдията казва: „Е, ще излежите колкото можете…“.

Като се замисля, никак не е смешно. През ноември ставам на шестдесет и пет.

Не че има значение. В „Сейнт Осуалдс“ не пенсионират никого насила. Тук караме по свои правила. Винаги е било така. Още един триместър и ще станат сто. Най-после и аз да се появя на почетната дъска. Представям си надписа с готически шрифт: „Рой Хюбърт Стрейтли (бакалавър), центурион на училището“.

Иде ми да се изсмея. Никога не съм предполагал, че кариерата ми ще мине тук. През 1954 година завърших десетгодишното си обучение в „Сейнт Осуалдс“ и последното, което очаквах, беше да се озова отново на същото място — и то да учителствам — за да поддържам реда, да раздавам неохотно забележки и наказания. Но с учудване открих, че ученическите години са ми дали нещо като естествен нюх за учителстването. Сега няма лудория, за която да не съм подготвен. В края на краищата, повечето съм ги вършил и аз: като дете, като мъж и по средата между двете. И ето ме днес тук, пак в „Сейнт Осуалдс“, за поредния триместър. Човек ще рече, че не мога да живея без това училище.

Запалвам си „Голоаз“: единственото, в което съм се поддал на влиянието на съвременните езици. Разбира се, на теория това е забранено, но днес съм сам в кабинета си и никой не обръща особено внимание. Днес по традиция няма ученици и се занимаваме с административни дела: преброяване на учебници, разпределяне на канцеларски материали, последни уточнения на графика, събиране на отчети и списъци, приемане на нов персонал, катедрени съвети.

Разбира се, самият аз съставлявам цяла катедра. Някога бях ръководител катедра по класически езици и отговарях за група почтителни лакеи, но сега съм избутан в прашния ъгъл на новата езикова катедра подобно на учебник остаряло издание, което все още не смеят да изхвърлят.

Всички мишки напуснаха потъващия кораб, с изключение на учениците. Аз все още имам пълен норматив, за голямо недоумение на колегата господин Стрейндж, Трети учител, който счита латинския за несъществен предмет, и за прикрито безпокойство на новия директор. И все пак момчетата продължават да избират моя несъществен предмет и общата им успеваемост продължава да бъде относително добра. Приятно ми е да мисля, че това се дължи на личния ми чар.

Не че не харесвам колегите си по съвременни езици, но се чувствам по-близък с подмолните гали, отколкото с лишените от чувство за хумор тевтони. Сред тях е Пеърман, учителят по френски — закръглен, весел, на моменти блестящ, но безкрайно неорганизиран — и Кити Тийг, която понякога дели с мен бисквитите си на чаша чай, и Ерик Скуунз, жизнерадостен полуцентурион, също на почтена възраст — шестдесет и две, който ако е в настроение, може да разказва със забележителни подробности за някои от големите дяволии в далечното ми детство.

Тук е и Изабел Тапи, хубавичка, но по-скоро безлична по кльощав, галски маниер, обект на множество възторжени графити, даващи израз на момчешките фантазии в съблекалните. Общо взето, намирам се в приятна компания, членовете на катедрата се отнасят към моите чудатости с похвално търпение и добро чувство за хумор и рядко се бъркат в неконвенционалните ми методи на преподаване.

Като цяло германистите са по-невзрачни: Джеф и Пени Нейшън („Обединените нации“), две в едно, отдавна хвърлили око на кабинета ми; Джери Грахфогел, добронамерен глупак, пристрастен към картите, и накрая доктор Дивайн Киселото грозде, ръководител на катедрата и пламенен привърженик на по-нататъшната експанзия на Великата империя, който ме смята за потаен и прекалено строг с учениците, не се интересува от класически езици и сто на сто си мисли, че carpe diem1 означава „рибно блюдо на деня“.

Той има навика да минава покрай стаята ми с престорена бодрост, като наднича подозрително, сякаш очаква да зърне признаци на неморално поведение, и аз съм сигурен, че днес е само въпрос на време да цъфне на вратата с непринуден вид.

Ето! Какво ви казах?

Точно навреме.

Добро утро, Дивайн!

Потиснах инстинктивната си реакция да го поздравя, скрих недопушената си цигара под бюрото и широко му се усмихнах през стъклената врата. Забелязах, че носи голям кашон, пълен догоре с книги и хартии. Изгледа ме с физиономия, която изразяваше зле прикрито самодоволство, и отмина с вид на човек, забързан по важна работа.

Подтикван от любопитство, аз станах и надзърнах в коридора — тъкмо навреме, за да видя как Джери Грахфогел и Обединените нации бързо настигат Дивайн, понесли същите кашони.

Върнах се озадачен на старото бюро и се заех да разглеждам скромното си царство.

Стая 59 — моята територия през последните трийсет години. Многократно оспорвана, но непокорена. До нея постоянно се домогват, и не само германистите. Стаята е просторна и посвоему приятна, предполагам, макар че разположението й във високата част на Камбанарията ме принуждава да изкачвам повече стъпала, отколкото бих искал, и се намира на около половин миля по права линия от горния коридор.

Сигурно сте забелязали, че с времето кучетата и стопаните им започват да си приличат: същото важи и за учителите и класните стаи. Моята ми пасва като стара ръкавица и мирише почти по същия начин — успокояваща смесица от миризми на книги, тебешир и непозволения аромат на цигари. На почетното място се мъдри голяма и достолепна черна дъска — щастлив съм да отбележа, че усърдните опити на доктор Дивайн да въведе нови, бели учебни дъски се увенчаха с неуспех. Чиновете са стари и очукани като ветерани и аз се съпротивлявам на всички стремежи те да бъдат заменени с вездесъщите пластмасови маси.

Когато се отегча, винаги се зачитам в драсканиците. Приятно голям брой от тях е посветен на мен. Любимият ми надпис гласи: „Hic magister podex est“2, издълбан от неизвестно момче преди — о, преди повече години, отколкото мога да си спомня. Когато аз бях ученик, никой не се осмеляваше да нарече учителя podex3. Безобразие. И въпреки това по някаква причина винаги се усмихвам на тези думи.

Моето бюро е не по-малко безобразно: внушителна, потъмняла от времето грамада с бездънни чекмеджета и множество надписи. Издига се върху подиум, първоначално предназначен, за да улеснява по-ниските учители да стигат дъската — и от тази палуба аз мога да надзиравам отвисоко питомците си, като същевременно попълвам кръстословицата в „Таймс“, без да ме забележат.

Зад шкафовете са се настанили мишки. Знам го, защото в петък следобед те излизат навън и душат около тръбите на радиаторите, докато момчетата пишат седмичното си контролно по лексика. Не се оплаквам: мишките са ми по-скоро симпатични. Веднъж старият директор опита да сложи отрова, но повече не повтори: вонята на умрели мишки е далеч по-омерзителна от всичко, което живите същества биха могли да оставят след себе си, и трая седмици наред, докато накрая се наложи да повикат Джон Снайд, тогавашния главен портиер, за да отпори перваза на дюшемето и да махне вмирисаните трупове.

Оттогава мишките и аз се радваме на уютно и мирно съжителство в дух на търпимост. Да можеше и с германистите да е така.

Вдигнах глава и видях доктор Дивайн отново да минава покрай стаята ми със своя антураж. Той настоятелно посочи китката си, сякаш да каже, че няма време. Десет и половина. Ах, да. Разбира се. Учебен съвет. Неохотно се надигнах, хвърлих угарката от цигарата си в кошчето за боклук и бавно тръгнах към Стаята на учителя, като спрях само да взема протритата си тога от закачалката до шкафа за материали.

Предишният директор винаги настояваше да носим тоги в официални случаи. Днес аз съм всъщност единственият, който ходи с тога на съвет, но повечето ги обличат на Годишния акт. Родителите ни харесват с тоги. Те създават у тях впечатление за непреходност. Аз обичам тогата, защото осигурява добър камуфлаж и спестява носенето на костюми.

Когато излязох от стаята, Джери Грахфогел заключваше кабинета си.

— О, здравей, Рой.

Удостои ме с по-широка от обичайната нервна усмивка. Той е дългурест млад мъж с добри намерения и слаби умения за въдворяване на дисциплина. Когато затвори вратата, видях до стената купчина грижливо наредени кашони.

— Много работа имате днес, а? — попитах аз, като посочих кашоните. — Какво правите? Превземате Полша?

Джери трепна.

— Не, ъ-ъ-ъ… само преместваме това-онова. В… ъ-ъ-ъ… новия кабинет на катедрата.

Изгледах го втренчено. В думите му звънна заплашителна нотка.

— Какъв нов кабинет?

— Ъ… съжалявам. Трябва да вървя. Директорът чака. Не бива да закъснявам.

Това е някаква шега. Джери винаги закъснява.

— Какъв нов кабинет? Някой умрял ли е?

— Съжалявам, Рой. Ще се видим по-късно.

И той се понесе към Стаята на учителя като гълъб към гълъбарника. Аз навлякох тогата си и го последвах с по-достолепна крачка, озадачен и измъчван от лошо предчувствие.

Пристигнах в Стаята на учителя тъкмо навреме. Новият директор се появи с Пат Бишъп, Втори учител, и секретарката си Марлийн, майка на бивш ученик, дошла да работи при нас след смъртта на сина си. Настоящият директор е чувствителен, изискан и малко зловещ като Кристофър Лий в „Дракула“. Предишният беше сприхав, своенравен, суров и винаги със собствено мнение: точно такъв, какъвто според мен трябва да бъде един директор. Вече петнайсет години не е в училището, а още ми липсва.

Преди да седна, спрях да си налея чаша чай. Със задоволство забелязах, че макар стаята да беше препълнена и някои по-млади колеги да стояха прави, моето място бе свободно. Третото от прозореца, точно под часовника. Стиснах чашата чай между коленете си, за да наглася възглавниците, и установих, че креслото ми е станало тясно.

Може да съм натрупал някой и друг килограм през ваканцията.

— Хъм-хъм — сухо покашляне на новия директор, на което повечето от нас не обърнаха внимание.

Марлийн, над петдесетте, разведена, платиненоруса, вагнеров тип, улови погледа ми и се намръщи. Присъстващите усетиха неодобрението й и в Стаята на учителя се възцари тишина. Не е тайна, разбира се, че Марлийн командва тук. Новият директор е единственият, който не го е забелязал.

— Добре дошли на всички.

Това беше Пат Бишъп, човешкото лице на училището. Едър, весел, с абсурдно младежки дух за своите петдесет и пет години, той е запазил бурния и здрав чар на ученик. Иначе е добър човек. Любезен, трудолюбив, предан до крайност на училището, в което също някога е бил ученик — но не твърде интелигентен въпреки оксфордското си образование. Човек на действието — такъв е нашият Пат, на съчувствието, не на интелекта; мястото му е по-скоро в класната стая и на игрището за ръгби, отколкото на управителен съвет и на събрание. Ние обаче не му се сърдим. В „Сейнт Осуалдс“ има повече интелигентност от необходимото: това, от което се нуждаем, е човечност като тази на Бишъп.

— Хъм-хъм.

Пак директорът. Никой не се учудва, че между двамата долавя напрежение. Бишъп, понеже си е Бишъп, усърдно се старае да го прикрие. Но популярността му сред учениците и учителите открай време дразни новия директор, който никак не умее да се харесва на околните.

— Хъм-хъм!

Цветът на лицето на Бишъп, винаги ярък, помръкна малко. Марлийн, чиято преданост към Пат (тайна, както си мисли тя) датира от петнайсет години, изглежда недоволна.

Без да обръща внимание, директорът пристъпи напред.

— Първа точка: набиране на средства за нова спортна зала. Взе се решение за назначаване на второ административно лице, което да се занимава с набирането на средства. То ще бъде избрано измежду шестима кандидати и ще заеме новия пост, който ще се казва „Връзки с обществеността“, набиране на…

Пропуснах по-голямата част от това, което последва, унесен от монотонното мърморене на директора. Обичайната проповед, предполагам, за липсата на средства, ритуално изреждане на резултатите от лятото, излагане на неизбежната нова схема за набиране на ученици, пореден опит за въвеждане на задължителна компютърна грамотност сред преподавателите, оптимистично предложение от женската гимназия за съвместна дейност, предложение за инспекция през декември (посрещнато с ужас), кратко оплюване на правителствената политика, хленчене по повод дисциплината на учениците, външния вид на учителите (тук Дивайн Киселото грозде ме стрелна с поглед) и подадените в съда жалби (три дотук, добре като за септември).

Убивах времето, като се оглеждах за нови лица. Очаквах да има такива този триместър: през лятото няколко от старите момчета най-после захвърлиха тогите и предполагам, че се е наложило да ги заместят. Срещнах погледа на Кити Тийг и тя ми намигна.

— Единайсета точка. Преразпределяне на класни стаи и кабинети. Поради промяна в номерирането на стаите в резултат на новото компютърно крило…

А-ха. Ето един новак. Знаете ли, винаги бият на очи заради стойката. Мирно, като армейски кадети. И заради костюмите, разбира се, идеално изгладени и девствени откъм тебеширен прах. Това не трае дълго: тебеширеният прах е вероломна субстанция, която се промъква дори в онези политически коректни крила на училището, където черната дъска — или нейната сестра, бялата дъска — е отдавна премахната.

Новакът стоеше до компютърните специалисти. Лош знак. В „Сейнт Осуалдс“ всички компютърни специалисти са с бради — това е правило. С изключение на ръководителя катедра г-н Брад, който в недотам ожесточен разрез с правилото има само малки мустаци.

— … затова от 24 до 36 стая вече ще носят номера от 114 до 126 включително, стая 59 ще стане стая 75, а стая 75, закърнелият кабинет по класически езици, ще стане кабинет по германистика.

— Какво? — Още едно предимство на тогите: съдържанието на чашата чай, разлята в скута ми, почти не остави петно. — Господин директоре, мисля, че нещо не сте прочели както трябва. Кабинетът по класически езици все още се използва. Със сигурност не е закърнял. Нито пък аз — добавих приглушено, като изпепелих с поглед германците.

Новият директор ме изгледа хладно.

— Господин Стрейтли — каза той, — всички тези административни въпроси бяха вече обсъдени на последния съвет миналия триместър. Ако сте имали възражения, е трябвало да ги съобщите тогава.

Усещах как германците ме наблюдават. Джери — неубедителен лъжец — има доблестта да се смути.

Обърнах се към доктор Дивайн.

— Много добре знаете, че не присъствах на миналия съвет. Провеждах изпити.

Киселото грозде самодоволно се подсмихна.

— Аз лично ви изпратих протокола по имейл!

— Много добре знаете, че не чета имейли!

Директорът придоби ледено изражение. Той е радетел за новите технологии (или поне така твърди), гордее се, че е съвременен човек. Аз обвинявам Боб Стрейндж, Третия учител, който обяви, че в съвременната образователна система няма място за компютърно неграмотни хора, и господин Брад, който му помогна да въведе система за вътрешна комуникация, толкова гениална и стройна, че напълно измести устното общуване. Сега всеки, който седи в кабинета си, може да говори с колега от който и да било друг кабинет, без да си прави труда да става, да отваря вратата, да върви по коридора и наистина да говори с него (истинско кощунство, особено като се има предвид отживелия човешки контакт).

Компютърните опозиционери като мен са отмиращо племе и администрацията ги смята за глухи, неми и слепи.

— Господа! — отсече директорът. — Сега не е моментът да обсъждаме това. Господин Стрейтли, предлагам да представите възраженията си писмено и да ги изпратите на имейла на господин Бишъп. Може ли да продължим?

Седнах.

— Ave, Caesar, morituri te salutant.4

— Какво беше това, господин Стрейтли?

— Не знам. Може би кроткото срутване на последния стълб на цивилизацията, господин директоре.

Неблагоприятно начало на триместъра. Можех да понеса мъмрене от директора, но мисълта, че Дивайн Киселото грозде е успял да измъкне собствения ми кабинет изпод носа ми, беше непоносима. Така или иначе, реших да не се предавам без бой. Щях да направя окупацията много тежка за германците.

— А сега да приветстваме новите си колеги. — Топла нотка прозвуча в гласа на директора. — Надявам се, че с ваша помощ те ще се почувстват като у дома си и ще бъдат също толкова предани на „Сейнт Осуалдс“, колкото и вие.

Предани? Трябва да ги затворят в лудница.

— Казахте ли нещо, господин Стрейтли?

— Нечленоразделен звук на одобрение, господин директоре.

— Хм.

— Точно.

Имаше общо петима новоназначени: един компютърен специалист, както се боях. Не разбрах името му, но Брадите са взаимозаменяеми, точно както и Костюмите. Така или иначе, това е катедра, в която по очевидни причини рядко стъпвам. Една млада жена в Съвременни езици (тъмна коса, хубави зъби, дотук обещаваща), един Костюм в Географията — там явно си правят колекция; учител по спортни игри, обут в чифт крещящи и смущаващи шорти от ликра, плюс спретнат на вид млад мъж за катедрата по английски, когото засега ми е трудно да категоризирам.

Когато човек е прекарал толкова години в Стаята на учителя, колкото съм прекарал аз, започва да разпознава фауната, която се събира на подобни места. Всяко училище има своя екосистема и социална картина, но има видове, които като че ли преобладават навсякъде. Разбира се, това са Костюмите (все повече и повече след идването на новия директор — те се движат на глутници) и естественият им враг, Сакото от туид. Самотно животно със собствена територия, макар и от време на време да участва в общите гуляи, Сакото от туид не се чифтосва често, в резултат на което нашият вид е на изчезване. После идват Работливите бобри, типични представители на които са германските ми колеги Джеф и Пеги Нейшън; Ленивците, които четат „Мирър“ по време на съвет, рядко могат да се видят без чаша кафе в ръка и вечно закъсняват за час; видът Нискомаслен йогурт (неизменно женски, тези животни се занимават основно с клюки и диети), Зайците (от двата пола; изравят дупка в земята и се скриват при първия признак на опасност), както и Дракони, Сладкишчета, Странни птици, Стари момчета, Млади пушки и всевъзможни ексцентрици.

Обикновено след няколко минути познанство успявам да причисля всеки новак към подходящата му категория. Географът господин Изи е типичен Костюм: изтупан, грижливо подстриган, предназначен за канцеларска работа. Учителят по спортни игри — Бог да ни е на помощ — е типичният Ленивец. Господин Мийк, компютърният специалист, притежава заешко сърце, скрито под рунтава брада. Лингвистката, госпожица Деър, би могла да мине за млад Дракон, ако не беше присмехулната извивка на устата й: трябва да я изпитам, за да видя от какво тесто е замесена. Новият учител по английски, господин Кийн, не е лесен за категоризиране: не съвсем Костюм, не точно Работлив бобър, но твърде млад за Сако от туид.

Новият директор хвърля големи усилия в набирането на свежа кръв: бъдещето на професията, казва той, е в притока на нови идеи. Старите кучета като мен, разбира се, не се връзват на това. Свежата кръв е по-евтина.

По-късно след срещата споделих това с Пат Бишъп.

— Дай им шанс — отвърна той. — Поне им позволи да се установят, преди да си отидеш.

Разбира се, Пат обича младите хора: това е част от чара му. Учениците го усещат и го смятат за достъпен. Това обаче го прави невероятно лековерен, неспособността му да вижда лошите качества у хората често е създавала проблеми в миналото.

— Джеф Лайт е добър и обещаващ спортист — каза той. Аз се сетих за човека в шорти от ликра (най-типичния Ленивец, който съм виждал) и настръхнах. — Крис Кийн идва с отлични препоръки. — Това беше по-вероятно. — А учителката по френски изглежда много свястна.

Разбира се, Бишъп беше интервюирал всички.

— Е, да се надяваме — казах аз и се запътих към Камбанарията.

След фронталната атака на Дивайн не исках да си създавам проблеми: вече имах достатъчно.

2

Видяхте ли, не беше никак трудно. Още щом погледнаха препоръките ми, налапаха въдицата. Нелепо е до каква степен хората се доверяват на разни хартийки: удостоверения, дипломи, квалификации, препоръки. А в „Сейнт Осуалдс“ — повече откъдето и да било другаде. В края на краищата, цялата система се крепи на бумащина. При това, доколкото разбирам, се крепи доста зле, защото не достига смазочно масло. Парите смазват колелата на машината, казваше баща ми и беше прав.

Не се е променило много от онзи първи ден. Сега игрищата не са толкова просторни, защото сградите са се разраснали, освен това има висока ограда — телена на бетонни стълбове — за подсилване ефекта от табелата „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Но същината на „Сейнт Осуалдс“ е непроменена.

Правилният подход е фронталният, разбира се. Фасадата с внушителната алея и портите от ковано желязо имат за цел да всяват страхопочитание. И успяват — срещу сумата от шест хиляди лири годишно тази смесица от старомодна арогантност и очевиден упадък все още привлича учениците.

„Сейнт Осуалдс“ продължава да държи на внушителните наименования. Тук заместник-директорът е Втори учител, учителската стая е Стая на учителя, дори чистачите по традиция се наричат камериери, макар че „Сейнт Осуалдс“ няма пансион, а следователно и спални за почистване, от 1918 година. Но родителите си падат по тези неща; на староосуалдски (или „ози“, както традиционно го наричат) домашното е „подготвителна работа“, старата столова все още е „новата трапезария“, а сградите, полуразрушени и запуснати, са разделени на множество кътове и крила с причудливи наименования: Ротондата, Избата, Учителските квартири, Арката, Обсерваторията, Порталът. Днес, разбира се, рядко се случва някой да използва официалните наименования, но те изглеждат добре в рекламните брошури.

Баща ми, ако трябва да бъдем честни, много се гордееше с титлата Главен портиер. Това беше чисто и просто работа на пазач и прислужник, но титлата със съответната власт, с която бе придружена, го правеше сляп за повечето унижения и обиди, които му се налагаше да понася през първите години в гимназията. Самият той беше напуснал училище на шестнайсет години без никакви академични степени и за него „Сейнт Осуалдс“ бе връх, към който дори не смееше да се стреми.

В резултат на това баща ми гледаше на златните момчета в „Сейнт Осуалдс“ със смесица от възхищение и презрение. Възхищение от физическите им данни, спортната им подготовка, превъзходната им костна структура, мириса на пари. Презрение към тяхната мекушавост, самодоволство, защитен живот. Знаех, че ме сравнява с тях и колкото повече растях, толкова повече си давах сметка за това до каква степен не издържам на сравнението в неговите очи и за мълчаливото му — но все по-горчиво — разочарование.

Разбирате ли, баща ми би искал да има син по свой образ и подобие, момче, което да споделя страстта му към футбола, лотарийните билети и рибата с пържени картофи, недоверието му към жените, любовта му към разходките навън. Ако не, то момче от „Сейнт Осуалдс“: играч-джентълмен, капитан на отбора по крикет, момче с амбициите да излезе от своята класа и да постигне нещо в живота, дори ако това би означавало да зареже баща си.

Но той имаше мен. Ни рак, ни риба, безполезно мечтателно дете, което обича книги и филми на ужасите, затворено, кльощаво, бледо, вяло, без какъвто и да било интерес към спорта, толкова саможиво, колкото баща му беше общителен.

Все пак баща ми се стараеше. Полагаше усилия, дори когато аз отказвах. Водеше ме на футболни мачове, на които аз се отегчавах до смърт. Купи ми колело, което трябваше да карам редовно край училището. Но което бе по-важно, през първата година от живота ни там той беше разумно и почтително трезвен. Предполагам, че би трябвало да изпитвам благодарност. Но аз не изпитвах. Точно както той искаше син по свой образ и подобие, аз исках баща, който да бъде като мен. Вече бях изградил образа му въз основа на стотиците книги и комикси. Той трябваше преди всичко да бъде човек с авторитет, строг, но справедлив. Физически издръжлив и много интелигентен. Читател, учен, интелектуалец. Човек, който да ме разбира.

Разбира се, търсех го у Джон Снайд. Понякога дори си мислех, че го намирам. Пътят на израстването е пълен с противоречия, а аз все още бях дете, достатъчно малко, за да вярва в лъжите, с които този път е постлан. Татко знае най-добре. Остави на мен. По-възрастните знаят повече. Прави каквото ти казвам. Но дълбоко в себе си вече виждах пропастта между нас. Макар и дете, аз имах амбиции, докато възрастният и опитен Джон Снайд никога нямаше да бъде повече от портиер.

И все пак виждах, че е добър портиер. Той стриктно изпълняваше задълженията си. Заключваше вратите нощем, правеше вечерни обиколки, поливаше растенията, поддържаше игрищата за крикет, косеше тревата, посрещаше посетителите, поздравяваше учителите, правеше ремонти, чистеше тръби, докладваше за повреди, бършеше графити, местеше мебели, раздаваше ключове за ученическите шкафчета, сортираше пощата и предаваше съобщения. В замяна на това някои учители го наричаха Джон и баща ми грейваше от гордост и благодарност.

Сега има нов портиер — човек на име Фалоу. Той е тромав, недоволен, вял. Слуша радио в будката си, вместо да следи входа. Джон Снайд не би го понесъл.

Интервюто ми за работа се състоя в типичния за „Сейнт Осуалдс“ стил: насаме с комисията. Така и не видях другите кандидати. На интервюто присъстваха ръководителят катедра, директорът, Вторият и Третият учител.

Веднага ги познах, разбира се. За петнайсет години Пат Бишъп беше станал по-дебел, по-червендалест и по-весел — анимационно копие на предишната си същност; но Боб Стрейндж си е все същият, само косата му е пооредяла: строен мъж с остри черти, тъмни очи и бледо лице. Разбира се, преди години той беше само амбициозен млад учител по английски, с нюх за административни дела. Сега е местният таен съветник, отговорник за учителския график, изпечен манипулатор, ветеран на безбройни подготвителни и квалификационни курсове.

Няма нужда да казвам, че веднага познах директора. Аз го помня като новия директор на училището, тогава четирийсетгодишен, макар и вече започнал да побелява, висок, скован и достолепен. Той не ме позна — в края на краищата, не беше длъжен — но стисна ръката ми със студени, безжизнени пръсти.

— Надявам се, че сте имали време да огледате Училището — главната буква се чу съвсем ясно.

Усмихнах се.

— О, да. Забележително. Особено новото компютърно крило. Динамични нови технологии в традиционна академична среда.

Директорът кимна. Видях как мислено си записа израза, вероятно за рекламната брошура догодина. Зад гърба му Пат Бишъп издаде звук, който можеше да означава както насмешка, така и одобрение. Боб Стрейндж само ме гледаше.

— Това, което ми направи особено впечатление…

Млъкнах. Вратата се беше отворила и секретарката влезе с поднос, на който имаше чайник и чаши. Стреснах се — предполагам, най-вече от изненада, че я виждам; не се страхувах, че може да ме познае.

След малко продължих:

— Това, което ми направи особено впечатление, е органичният начин, по който модерното е съчетано със старото, като са взети най-добрите неща от двата свята. Това училище не се бои да отправи посланието, че макар да може да си позволи най-последните нововъведения, не се е поддало на популярната мода, а използва новото за укрепване на старата академична традиция.

Директорът отново кимна. Секретарката — дългокрака, с изумруден пръстен, ухаеща на „Шанел №5“ — ни поднесе чай. Аз й благодарих едновременно с безразличие и признателност. Сърцето ми биеше силно, но в известен смисъл се забавлявах.

Това беше първата проверка и аз я издържах.

Отпих от чая си, съзерцавайки Бишъп. Секретарката премести подноса.

— Благодаря, Марлийн.

Той пие чая си точно като баща ми — с три бучки захар, може би дори четири. В дебелите му пръсти сребърните щипци изглеждаха като пинцети. Стрейндж не обелваше дума. Директорът чакаше с очи, впити в мен като иглички.

— Добре — каза Бишъп и ме погледна. — А сега да влезем в кухнята, какво ще кажете? Чухме ви как говорите. Виждаме, че на интервю се справяте добре с професионалния жаргон. Въпросът ми е: как се справяте в класната стая?

Добрият стар Бишъп. Баща ми го харесваше, смяташе го за народен човек и беше напълно сляп за лисичата му хитрост. „Да влезем в кухнята.“ Типично за Бишъп. Човек забравя, че зад йоркширския акцент и лицето на ръгбист се крие диплома от Оксфорд. Не. Бишъп не бива да се подценява.

Усмихнах се и оставих чашата си.

— Аз имам свои методи на преподаване, сър, както и вие със сигурност имате свои. Извън класната стая за мен е важно да овладявам всеки вид жаргон. Ако човек е красноречив и постига добри резултати, няма значение дали следва последните правителствени разпоредби или не. Повечето родители не разбират нищо от преподаване. За тях е важно само да не хвърлят парите си на вятъра. Съгласен ли сте с мен?

Бишъп изсумтя. Откровеността — истинска или престорена — е езикът, на който самият той говори. В изражението му долових възхищение. Проверка номер две премина успешно.

— А къде се виждате след пет години? — Това беше Стрейндж, който през повечето време досега мълчеше. Знаех, че е амбициозен човек, хитрец зад нервната си външност, готов на всяка цена да брани малката си империя.

— В класната стая, сър — веднага отговорих аз. — Там ми е мястото. Това обичам да правя.

Изражението на Стрейндж не се промени, но той кимна, успокоен, че не съм от узурпаторите. Проверка номер три също премина успешно.

Не се съмнявах, че съм най-добрата кандидатура. Квалификацията ми беше отлична, препоръките ми — блестящи. Не можеше да бъде другояче: доста време ми отне да ги фалшифицирам. Най-добрата находка беше името, грижливо подбрано от няколкото Почетни дъски в средния коридор. Мисля, че ми подхожда, освен това баща ми със сигурност би се зарадвал от факта, че го представям за „Ози“ — бивш възпитаник на „Сейнт Осуалдс“.

Историята с Джон Снайд е стара, дори старци като Рой Стрейтли или Хилари Монюмънт „Паметника“ не биха могли да я помнят. Но аз реших да представя баща си като бивш местен възпитаник, за да обясня близостта си с училището, привързаността си към него, желанието да преподавам тук. Това — дори в по-голяма степен, отколкото дипломата от Кеймбридж, подходящия акцент или дискретните скъпи дрехи — ме правеше подходяща кандидатура.

Измислих още няколко допълнителни подробности в подкрепа на историята — майка швейцарка, детство в чужбина. След толкова години упражнения не е трудно да си измисля баща: спретнат, точен човек с ръце на музикант и любов към пътешествията. Блестяща научна кариера в „Тринити“ — впрочем там се запознал с майка ми — по-късно станал една от видните фигури в своята област. И двамата загинали трагично миналата Коледа при инцидент с лифт край Интерлакен. За по-убедително прибавих още роднини: сестра в Сент Мориц, брат в университета в Токио. Аз имам една година опит в гимназия в Харууд, Оксфордшир, след която ми е хрумнало да си потърся постоянна работа на север.

Както казах, не беше никак трудно. Няколко писма на луксозна хартия, внушително CV, лесни за фалшифициране препоръки. Дори не свериха данните — за мое разочарование, защото ми беше отнело доста време да ги подплатя с доказателства. Не погледнаха даже в регистрите, за да видят дали има дипломи, издадени на това име през съответните години. Не на моето име, разбира се. Но тези хора така лесно се заслепяват. Не толкова, защото са глупави, а защото са арогантни, уверени, че никой няма да се осмели да прекрачи границата.

Впрочем във всяка игра има блъф, нали? Всичко зависи от външния вид на нещата. Ако имах диплома от някое училище на север, простоват акцент и евтин костюм, дори да покажех най-добрите препоръки на света, нямаше да имам никакъв шанс.

Обадиха ми се същата вечер.

Бях вътре.

3

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 6 септември

Първото, което направих след съвета, беше да отида при Пеърман. Намерих го в кабинета му в компанията на новата лингвистка Даян Деър.

— Не обръщайте внимание на Стрейтли — весело й каза Пеърман, след като ни представи един на друг. — Той обича да се шегува с хората. Сигурен съм, че и с вас ще намери начин да се повесели.

Аз не обърнах внимание на неуместната му забележка.

— Оставяте катедрата си на жените, Пеърман — строго отбелязах аз. — Скоро ще започнете да избирате дамаски за мебелите.

Госпожица Деър ме изгледа присмехулно.

— Чух всичко за вас — каза тя.

— Все лошо, предполагам?

— Не би било професионално да го коментирам.

— Хм.

Тя беше стройно момиче с умни кафяви очи.

— Е, вече е твърде късно да се откажете от поста — казах аз. — Щом „Сейнт Осуалдс“ ви докопа, оставате тук до живот. Това място убива духа, знаете ли? Вижте Пеърман, вече е сянка на някогашното си „аз“, дори предаде кабинета ми на швабите.

Пеърман въздъхна.

— Знаех си, че няма да ти хареса.

— О, нима?

— Рой, изборът беше между кабинета ти и стая 59. И тъй като ти никога не използваш кабинета си…

Донякъде беше прав, но аз нямах намерение да му го призная.

— Какво искаш да кажеш? Как стая 59? Това е класната ми стая от трийсет години. Аз съм част от нея. Знаеш ли как ме наричат учениците? Квазимодо. Защото приличам на гаргойл и живея в Камбанарията.

Госпожица Деър запази каменно изражение, но с известно усилие.

Пеърман поклати глава.

— Виж, поговори с Боб Стрейндж, ако искаш. Но повече от това аз не мога да направя. Запазваш си почти изцяло стая 59, а и винаги можеш да ползваш Тихата стая, ако някой друг има час там, а ти искаш да проверяваш контролни.

Това прозвуча чудовищно. Винаги проверявам контролните в класната си стая, когато нямам часове.

— Искаш да кажеш, че трябва да деля стая 59 с някой друг?

Пеърман ме погледна, сякаш се извиняваше.

— Е, повечето учители делят класните си стаи — каза той. — Иначе стаите не стигат за всички. Не си ли погледнал графика си?

Разбира се, че не бях. Всички знаят, че не го поглеждам, докато не ми се наложи. Ядосан, аз бръкнах в пощенската си кутия и извадих смачкан лист хартия, отпечатан на принтер, с бележка от Даниел, секретарката на Стрейндж. Подготвих се за лоши новини.

— Четирима души? Ще деля стаята си с четирима новаци и ще я предоставям за заседания на някакъв Дом?

— Боя се, че има по-лошо — кротко се обади госпожица Деър. — Един от новаците съм аз.

Това, че Даян Деър ми прости казаното в онзи ден, говори много за нея. Разбира се, аз просто се бях разгорещил, реакцията ми беше прибързана. Но всеки друг — Изабел Тапи например — би се обидил. Знам, защото се е случвало. Изабел страда от слаби нерви, а всяка жалба — за нанасяне на емоционална травма, да речем — се приема много сериозно от канцеларията.

Но госпожица Деър се държа мъжки. И за да бъда справедлив, ще кажа, че след часовете в стаята ми нито веднъж не я е оставяла в безпорядък, не е местила нещата ми, не е крещяла при вида на мишките, нито е правила коментари по повод бутилката шери в дъното на шкафа ми, затова чувствах, че не съм бил справедлив с нея.

В същото време се възмущавах от посегателството върху малката ми империя и не се съмнявах кой стои зад това. Доктор Дивайн, ръководителят на германската катедра и което беше може би по-важно, председател на Дома „Амадеус“, който по странно стечение на обстоятелствата занапред всеки четвъртък сутрин щеше да заседава в моята класна стая.

Нека ви обясня. В „Сейнт Осуалдс“ има пет Дома: „Амадеус“, „Паркинсън“, „Бъркби“, „Крайстчърч“ и „Стъбс“. Те се занимават основно със спортните мероприятия, клубовете и параклиса, така че аз, разбира се, нямам вземане-даване с тях. Домова система, която се върти около параклиса и душовете, не заслужава да й се отделя внимание в тази книга. И все пак всеки четвъртък сутрин тези Домове заседават в най-големите класни стаи в училището, за да обсъдят задачите за седмицата, и аз бях неприятно изненадан, че са избрали моята стая за заседанията си. Първо, това означаваше, че Дивайн Киселото грозде ще има възможност да се рови из чекмеджетата на бюрото ми и, второ, чудовищен хаос, когато стотина момчета се опитат да се натъпчат в стая, предназначена за трийсет ученици.

Със свито сърце си казах, че това ще става само веднъж седмично. И все пак бях разтревожен. Не ми харесваше бързият начин, по който Киселото грозде бе успял да се вмъкне в стаята ми.

Трябва да призная, че другите нашественици ме безпокояха по-малко. Вече познавах госпожица Деър. Другите трима бяха все новаци: Мийк, Кийн и Изи. За новоназначените не беше необичайно да преподават в десетина или повече различни стаи: в „Сейнт Осуалдс“ открай време не достигаха помещения, а тази година оборудването на новото компютърно крило предизвика истинска криза. Аз неохотно се приготвих да отворя крепостта си за външни хора. Не предвиждах проблеми от страна на новите учители. Дивайн беше човекът, когото трябваше да държа под око.

Прекарах остатъка от деня в своята светая светих, заровен в бумаги. Графикът ми доста ме изненада — само двайсет и осем учебни часа седмично в сравнение с трийсет и четири миналата година. И класовете ми като че ли бяха намалели. Това означаваше по-малко работа за мен, разбира се, но не се съмнявах, че ще бъда зает всеки ден.

Няколко души минаха да ме видят: Джери Грахфогел подаде глава и за малко да я изгуби (попита кога смятам да освободя кабинета си); Фалоу, портиерът, дойде да смени номера на вратата на 75; Хилари Паметника, ръководител катедрата по математика, дойде да изпуши една цигара на спокойствие далеч от неодобрението на подчинените си; Пеърман остави някакви учебници и ми прочете нецензурно стихотворение от Рембо; Марлийн ми донесе дневниците, а Кити Тийг дойде да попита как съм.

— Добре, предполагам — мрачно отвърнах аз. — Мартенските Иди са далеч. Кой знае какво ще стане дотогава.

Запалих една „Голоаз“. Да пуша, докато още мога, казах си. Едва ли щях да имам възможност, след като Дивайн се настани в стаята ми.

Кити ме погледна със съчувствие.

— Ела с мен в столовата — предложи тя. — Като хапнеш, ще се почувстваш по-добре.

— И през целия обяд да гледам как Киселото грозде злорадства?

Всъщност канех се да отскоча до „Жадния професор“ за едно питие, но в момента нямах настроение.

— Направи го — каза Кити, след като споделих с нея намерението си. — Ще се почувстваш по-добре, като се махнеш от тук.

„Жадният професор“ е място, забранено за ученици — поне на теория. Но тъй като се намира на половин миля от „Сейнт Осуалдс“, трябва да си пълен наивник да вярваш, че учениците не ходят там. Въпреки строгите наставления на директора Пат Бишъп, който отговаря за дисциплината, пренебрегва забраната. И аз я пренебрегвам, стига само да не са с вратовръзки и пуловери: така и те, и аз можем да се преструваме, че не се познаваме.

Този ден беше спокойно. В бара имаше само няколко души. Забелязах портиера Фалоу с господин Роуч, историка, който ходи с дълга коса и иска учениците да го наричат Роби, и Джими Уат, училищният майстор, който е много добър в ръцете, но не и в главата.

Последният засия, като ме видя.

— Господин Стрейтли! Добре ли прекарахте ваканцията?

— Да, благодаря, Джими.

Научил съм се да не го измъчвам с дълги думи. Някои хора не са толкова любезни и като го видят с недоумяваща физиономия и зяпнала уста, бързо забравят за добродушния му характер.

— Какво пиеш?

Джими отново грейна.

— Малка бира, благодаря, шефе. Че после ще оправям едни кабели.

Занесох неговата и своята бира на първата свободна маса. Забелязах Изи, Мийк и Кийн да седят в ъгъла с Лайт, новия учител по спортни игри, Изабел Тапи, която винаги бърза да се сближи с новите учители, и госпожица Деър, седнала малко по-нататък, през две маси от тях. Не се изненадах, че ги виждам заедно. В група е по-безопасно, а „Сейнт Осуалдс“ умее да буди страхопочитание у новодошлите.

Оставих питието на Джими и отидох до масата им, за да се представя.

— Изглежда, че ще деля класната си стая с някои от вас — казах. — Макар че не виждам как ще преподавате компютърни технологии в нея — това бе адресирано към брадатия Мийк, — или това е просто етап от плана ви да наследите имота?

Кийн се усмихна. Лайт и Изи само гледаха стъписани.

— Аз съм на п-половин хорариум — нервно отговори Мийк. — В п-петък преподавам м-математика.

О, горкият. Щом аз успях да го уплаша, пети курс щеше да го изяде жив. Не исках да мисля за кочината, която щяха да оставят в стаята ми. Казах си, че трябва да бъда нащрек, в случай че се надигне бунт.

— Страхотно място за кръчма — отбеляза Лайт, докато пиеше от бирата си. — Може да свикна да идвам тук на обяд.

Изи вдигна вежди.

— Няма ли да имаш тренировки или извънкласни занимания, ръгби, нещо такова?

— Всички имаме право на обедна почивка, нали?

Не стига, че е Ленивец, ами и Профсъюзен деец. Всемогъщи боже. Само това ни липсваше.

— Но директорът каза — тоест аз казах, че ще се заема с Географското дружество. Мислех, че всички трябва да водим извънкласни дейности.

Лайт сви рамене.

— Е, то е ясно, че така ще каже, нали? Аз пък ти казвам, че няма да се занимавам с извънкласни спортове и мачове в почивните дни, нито ще се откажа от обедна почивка. Това тук да не е трудов лагер?

— Е, ти поне нямаш да подготвяш уроци, да проверяваш контролни… — започна Изи.

— Да, колко типично! — възкликна Лайт и лицето му се зачерви. — Колко академично! Щом не е на хартия, не се брои, така ли? Едно ще ти кажа: момчетата получават повече от моите занятия, отколкото като учат коя е столицата на Казахстан или каквото там…

Изи изгуби ума и дума. Мийк зарови лице в лимонадата си и повече не се показа. Госпожица Деър гледаше през прозореца. Изабел изгледа Лайт с възхищение изпод пепелносивите си мигли.

Кийн се усмихна. Конфликтът като се ли го забавляваше.

— А вие? — попитах аз. — Какво мислите за „Сейнт Осуалдс“?

Той ме погледна. Над двайсет и пет годишен, слаб, тъмнокос, с бретон, черна фланелка под тъмния костюм. Прекалено самоуверен за толкова млад човек, а в гласа му, макар и приятен, се долавя нотка на властолюбив.

— Като момче известно време живях недалеч от тук. Прекарах една година в местното държавно училище. „Сънибанк Парк“. В сравнение с него „Сейнт Осуалдс“ е друг свят.

Е, това не ме учудваше. „Сънибанк Парк“ е месомелачка за децата, особено за по-умните.

— Добре че сте се измъкнали от там — казах аз.

— Да. — Той се усмихна. — Преместихме се на юг и смених училището. Имах късмет. Още една година — и това място щеше да ме довърши. Все пак историята е достойна за Бари Хайнс5; ако един ден реша да пиша книга, от нея ще излезе добър материал.

О, боже, помислих си. Само не Начинаещ писател! Такива се появяват от време на време, особено сред учителите по английски, и макар да не са толкова нелепи, колкото Профсъюзните дейци или Ленивците, рядко създават друго, освен проблеми. Роби Роуч беше поет в младежките си години. Дори Ерик Скуунз веднъж написа пиеса. Никой от двамата не се възстанови напълно след тази лудост.

— Писател ли сте? — попитах аз.

— Само като хоби — отвърна Кийн.

— Да. Е, доколкото съм чувал, вече и в хорър жанра няма пари — отбелязах аз и хвърлих поглед към Лайт, който показваше бицепсите си на Изи.

Отново се върнах на Кийн: той беше проследил погледа ми. Веднага си личеше, че има потенциал. Надявах се да не се окаже поредният Роуч. При учителите по английски често се среща една пагубна тенденция: болната амбиция да бъдат нещо повече, нещо друго, освен обикновени учители. Разбира се, това най-често свършва със сълзи, бягството от „Алкатрас“ изглежда детинско в сравнение с бягството от учителския занаят. Потърсих у Кийн следи от разруха и трябва да кажа, че на пръв поглед не забелязах такива.

— Веднъж написах книга — каза Мийк. — Казваше се „Джаваскрипт и други“…

— Веднъж прочетох книга — прекъсна го Лайт с насмешка. — Не ми се видя кой знае какво.

Изи се засмя. Явно беше преглътнал първоначалното си спречкване с Лайт. Джими се усмихна от своята маса и се премести по-близо до групата, но Изи леко отмести глава и избегна погледа му.

— Друго нещо е Интернет. — Лайт премести стола си с няколко сантиметра, с което обърна гръб на Джими, и взе чашата си с бира. — Там има много какво да се прочете, ако не ви е страх, че ще ослепеете… знаете какво имам предвид.

Джими отпи от чашата си с унил вид. Той не е толкова глупав, колкото хората си мислят, а и пренебрежението беше очевидно. Изведнъж се сетих за Андертън-Пулит, самотния ученик, който ядеше сандвичите си в класната стая, докато другите играеха футбол на двора.

С крайчеца на окото си погледнах Кийн, който следеше всичко нито с одобрение, нито с неодобрение, но с блясък на разбиране в сивите очи. Той ми намигна и аз се усмихнах, учуден, че най-обещаващият досега новак се е оказал момче от „Сънибанк“.

4

Първата крачка е винаги най-трудната. По-късно осъществих още много такива набези в „Сейнт Осуалдс“, като постепенно придобивах увереност, навлизах все по-навътре в двора и игрищата, а накрая и в самите сгради. Минаваха месеци, триместри и постепенно бдителността на баща ми отслабваше.

Нещата не се развиха точно така, както той очакваше. Учителите, които го наричаха Джон, продължаваха да се държат също толкова презрително, колкото и момчетата, които го наричаха Снайд; зимно време в къщата при портата беше влажно, а покрай бирата, футбола и страстта му към лотарийните билети парите все не достигаха. Въпреки големите му очаквания „Сейнт Осуалдс“ се оказа просто поредната месторабота, изпълнена с ежедневни унижения. Тя му отне целия живот. Никога нямаше време за чай на поляната, а мама така и не се върна у дома.

Вместо това баща ми се събра с една безцеремонна деветнайсетгодишна дама на име Пепси, която държеше салон за красота в града, прекаляваше с блясъка за устни и обичаше да се весели. Тя живееше отделно, но често нощуваше у нас и на сутринта баща ми беше с подути очи и изнервен, а къщата вонеше на студена пица и бира. В онези дни, както и в много други, знаех, че е по-добре да не му се мяркам пред очите.

Най-лошо беше в събота вечер. От бирата баща ми ставаше сприхав и когато се прибереше с празни джобове след обикаляне по заведенията, най-често си го изкарваше на мен.

— Малко копеле! — крещеше той през вратата на стаята ми. — Откъде да знам дали си мое дете, а? Откъде да знам дали си мое дете!

И ако имах неблагоразумието да отворя вратата, тогава се започваше: блъскане, крясъци, ругатни и накрая замахване с юмрук, който в девет от десет случая улучваше стената и пияният ми баща се сгромолясваше на пода.

Не се страхувах от него. Някога ме беше страх, но с времето човек свиква с всичко, както знаете, и в онези дни аз вече обръщах на гнева му точно толкова внимание, колкото жителите на Помпей са обръщали на вулкана, който накрая ги е погубил. Всяко нещо при достатъчно често повтаряне се превръща в навик и моят беше просто да заключа вратата на стаята, каквото ще да става, и на следващата сутрин да избягвам баща си.

Отначало Пепси се опитваше да ме спечели на своя страна. Понякога ми носеше дребни подаръци или приготвяше вечеря, макар че не я биваше много в готвенето. Но аз упорито стоях настрана. Не че не я харесвах — с изкуствените си нокти и оскубаните си вежди тя ми изглеждаше прекалено глупава, за да имам отношение към нея — не мога да кажа също, че присъствието й ме е възмущавало. Не, обиждаше ме мъртвешката й бледност, мисълта, че тя и аз бихме могли да имаме нещо общо, че може би един ден бихме могли да се сприятелим.

Тогава „Сейнт Осуалдс“ стана моето място за игра. Все още ми беше официално забранено, но баща ми вече бе започнал да губи първоначалното си благоговение към това място и с радост си затваряше очите за моето погазване на забраната, стига само да проявявам дискретност и да не привличам вниманието.

Така или иначе, Джон Снайд предполагаше, че аз играя само навън. Но портиерските ключове бяха грижливо надписани и подредени в стъклената витрина зад вратата и колкото повече нарастваше любопитството ми, толкова по-трудно ми беше да устоявам на изкушението.

Една малка кражба — и училището беше мое. Нито една врата не бе затворена за мен и с ключове в ръка през почивните дни аз се разхождах из пустите сгради, докато баща ми гледаше телевизия или седеше в кръчмата с приятели. В резултат на това на десет години аз познавах училището по-добре от всеки ученик и можех да ходя навсякъде незабелязано, без да оставям следи.

Познавах шкафовете на чистачите, лекарския кабинет, електрическите табла, архивите. Познавах всички класни стаи, южното крило с кабинетите по география, където беше непоносимо горещо през лятото, хладните, облицовани с плочки кабинети по естествени науки, скърцащите стълби, причудливите форми на стаите в Камбанарията. Познавах гълъбарника, параклиса, обсерваторията със сводестия стъклен таван, тесните учителски кабинети с редовете метални шкафове. Четях призрачните останки от изречения по недоизтритите черни дъски. Познавах учителите — или поне репутацията им. Отварях шкафчетата с шперц. Вдишвах миризмата на тебешир, кожа, кухненски изпарения и лак за дърво. Обличах забравени спортни екипи. Четях забранени книги.

Още по-хубаво — и по-опасно — беше на покрива. Покривът на „Сейнт Осуалдс“ бе огромен, просторен, покрит с назъбени плочки като бронтозавър. Той беше отделен малък град със свои кули и дворове, които наподобяваха кулите и дворовете на училището. Големите комини, величествено коронясани с покривчета, се издигаха над ръбестите каменни плочки, в тях гнездяха птици, избуяли растения пускаха корени във влажните пукнатини и цъфтяха необезпокоявани, като сипеха цвят в пролуките между керемидите. Имаше канали, водостоци и обрасли с растения стрехи, силно издадени напред, имаше прозорчета и балкони с опасно достъпни парапети.

Отначало внимавах много заради непохватността си в часовете по гимнастика. Но постепенно придобих самоувереност, научих се да пазя равновесие, да стъпвам предпазливо по гладките керемиди и оголените подпорни греди, да използвам металните парапети, за да се покатеря на стрехата, а оттам на някой малък балкон и после да се спусна по гъсто обраслата с мъх и бръшлян вътрешност на комин.

Харесвах покрива. Обичах стипчивата му миризма, усойността му във влажно време, розетките от жълт лишей, които цъфтяха и се простираха по камъните. Тук се наслаждавах на свободата да бъда себе си. Имаше стълбища, които водеха от различните отвори към вътрешността, но повечето от тях бяха в лошо състояние, някои се бяха превърнали в опасно тънка дантела от ръжда и метал и аз винаги ги пренебрегвах, като предпочитах да намирам свои входове и изходи към покрива, отваряйки прозорци, залепнали от боята, положена десетилетия по-рано, премятайки въжета около комините, за да улесня изкачването, проучвайки отворите и каналите на облицованите с олово каменни водоливници. Нямах страх от високото, не се боях, че ще падна. За свое учудване открих, че притежавам природна ловкост; на покрива крехкото ми телосложение беше предимство, там нямаше кой да се присмива на кльощавите ми крака.

Разбира се, отдавна знаех, че баща ми мрази да се занимава с поддръжката на покрива. Той можеше да смени счупена керемида (ако беше достъпна от прозорците), но оловното покритие на водоливниците беше съвсем друго нещо. За да ги стигне, човек трябваше да се спусне по полегатата повърхност до самия ръб на покрива, където имаше каменен парапет, който ограждаше отвора на водоливника, и там да коленичи на разстояние триста фута от земята, за да огледа покритието. Баща ми никога не изпълняваше това си задължение и си намираше множество оправдания, но след като оправданията се изчерпаха, аз със злорадство прозрях истината. Джон Снайд се страхуваше от високото.

Както виждате, тайните ме пленяваха. Бутилка шери в дъното на шкафа, купчинка писма в метална кутия зад преградата, няколко списания в заключено чекмедже, списък с имена в стара счетоводна книга. За мен нямаше безинтересна тайна, нямаше пикантерия, недостойна за любопитството ми. Знаех кой изневерява на жена си, кой страда от слаби нерви, кой има амбиции, кой чете любовни романи, кой използва скришом ксерокса. Ако знанието е власт, аз владеех това място.

По онова време вече завършвах „Аби Роуд Джуниърс“. Престоят ми там не се увенча с успех. Стараех се много, не се забърквах в неприятности, но все не можех да си намеря приятели. В опит да се преборя със северняшкото произношение на баща си аз се мъчех — безуспешно — да имитирам начина на говорене и маниерите на момчетата от „Сейнт Осуалдс“, в резултат на което си спечелих прякора „Снобчето Снайд“. Дори някои учители ме наричаха така: когато тежката врата на учителската се отвореше, сред облак дим и смях аз ги чувах как говорят за мен. „Снобчето Снайд!“ — възкликваше женски глас. — „О, това е забавно. Снобчето Снайд!“

Нямах илюзии, че в „Сънибанк Парк“ ще е по-добре. Повечето ученици там идваха от квартал „Аби Роуд“, потискащ комплекс от облицовани с камък общински сгради и жилищни блокове, строени като по калъп, с пране по балконите и тъмни стълбища, вмирисани на пикоч. Аз също живеех там. Знаех какво да очаквам. Имаше пясъчник, осеян с кучешки изпражнения, детска площадка с люлки и опасни парчета натрошено стъкло по земята, стени, изрисувани с графити, банди момчета и момичета с груб език и мръсни, грозни лица.

Бащите им пиеха с моя баща в близката кръчма, в събота вечер майките им и моята майка ходеха в кварталната дискотека.

— Направи усилие, хлапе — казваше баща ми. — Дай им шанс и скоро ще си намериш място при тях.

Но аз не исках да правя усилия. Не исках да си намирам място в „Сънибанк Парк“.

— Какво искаш тогава?

А! Там беше въпросът.

В пустите коридори на „Сейнт Осуалдс“ аз мечтаех да видя името си на някоя от Почетните дъски, да се смея с местните момчета, да уча латински и старогръцки вместо дървообработване и техническо чертане, да седя на един от големите дървени чинове и да пиша подготвителни работи вместо домашни. За осемнайсет месеца тайният ми достъп до училището се превърна от дар в проклятие; аз копнеех да ме разкрият, жадувах да бъда част от това място, стараех се да поемам все по-големи рискове с надеждата, че може би един ден „Сейнт Осуалдс“ ще го оцени и ще ме приеме.

Затова издълбавах инициалите си редом с тези на поколения ученици върху дъбовата ламперия в столовата. От скривалището си в дъното на спортната зала гледах неделните състезания. Покатервах се на върха на чинара в центъра на стария училищен плац и правех физиономии на гаргойлите на покрива. След училище тичах презглава към „Сейнт Осуалдс“ и гледах как учениците си тръгват, слушах смеха и жалбите им, шпионирах боевете им, вдишвах изгорелите газове от скъпите коли на родителите им, сякаш бяха благовония. Библиотеката в нашето училище беше бедна, пълна основно с комикси и книжки с меки корици, но в огромната мрачна библиотека на „Сейнт Осуалдс“ аз четях жадно: „Айвънхоу“, „Големите надежди“, „Ученическите години на Томас Браун“, „Горменгаст“, „Хиляда и една нощ“ и „Рудниците на цар Соломон“. Често отнасях книги у дома — някои не бяха заемани от четирийсет години насам. Любимата ми беше „Невидимият“. Докато вървях вечер по коридорите на „Сейнт Осуалдс“, вдишвах тебеширения прах и миризмите от кухнята, вслушвах се в заглъхналото ехо на весели гласове и гледах как сенките на дърветата се стелят по прясно лъснатите подове, аз знаех съвсем точно и с болезнен копнеж как се е чувствал той.

Разбирате ли, исках само да бъда част от всичко това. „Аби Роуд Джуниърс“ беше разбито и захабено училище, жалка останка от либерализма на шестдесетте. Но „Сънибанк Парк“ беше още по-зле. Редовно ме биеха заради кожената ми чанта (тази година всички ходеха със сакове „Адидас“), заради презрението ми към спортовете, за хапливия език, за любовта към книгите, за дрехите и заради факта, че баща ми работеше в „онова баровско даскало“ (явно нямаше значение, че е само пазач). Научих се да бягам бързо и да пазя главата си. Представях си, че съм в изгнание и един ден ще се завърна победоносно у дома. Дълбоко в себе си вярвах, че ако се докажа, ако издържа на тормоза и униженията, някой ден „Сейнт Осуалдс“ ще ме приеме.

Когато станах на единайсет, докторът реши, че имам нужда от очила, и баща ми хвърли вината върху четенето. Но аз знаех, че това е още един етап по пътя ми към „Сейнт Осуалдс“ и макар че прякорът ми Снобчето Снайд бързо се промени на Снайд Цайсите, дълбоко в себе си аз изпитвах удоволствие. Поглеждах се в огледалото в банята и мислех, че целта е близо.

Все още страдам от късогледство, макар че очилата сега са заменени с контактни лещи (предпазна мярка). Косата ми е малко по-тъмна отпреди и по-добре подстригана. Дрехите ми също са по-хубави, добре ушити, но не прекалено официални — не искам да изглеждам така, сякаш твърде много се старая. Особено се радвам на говора си: в него няма и следа от бащиния ми акцент, но превзетостта, която правеше Снобчето Снайд превзето хлапе, също е изчезнала. Новият ми образ е приятен, без да бъде натрапчив: умея да бъда слушател — задължителното качество на всеки убиец и шпионин.

Като цяло днешното ми изпълнение ме задоволява. Може би отчасти все още се надявам да ме познаят, защото цял ден усещах тръпката на опасността, докато се стараех да не показвам колко добре познавам сградите, правилата, хората.

За мое учудване преподаването е най-лесната част. Аз преподавам на най-слабите класове благодарение на уникалните методи на Стрейндж в съставянето на графика (по-старите кадри винаги получават по-добрите класове, а на новоназначените се падат немирниците), което означава, че макар и графикът ми да е пълен, няма да е толкова изморително. Познавам достатъчно добре предмета си, за да заблудя момчетата, а когато се съмнявам в нещо, ще си помагам с учителските наръчници.

Това е достатъчно за целта ми. Никой не ме подозира. Няма напреднали ученици или горни класове, които да ме предизвикват. Не очаквам проблеми с дисциплината. Тези момчета са много различни от учениците в „Сънибанк Парк“, а и ако се наложи, мога да засиля позициите си с помощта на тукашната дисциплинарна инфраструктура.

Чувствам обаче, че няма да ми се наложи. Тези момчета си плащат, за да учат тук. Свикнали са да слушат учителите си, провиненията им се ограничават с ненаписано домашно или говорене в час. Пръчката вече не се използва, но и не е необходима при наличието на голямата неопределена заплаха. Всъщност направо е смешно. Смешно и абсурдно просто. Това е игра, разбира се, сблъсък на воли между мен и учениците. Всички знаем, че ако решат групово да напуснат часа ми, аз не мога да направя нищо. Всички знаем, но никой не се осмелява да оспори блъфа.

Все пак не бива да се оплаквам. Камуфлажът ми е добър, но и най-малката грешка на този етап може да се окаже катастрофална. Да вземем секретарката например. Не че присъствието й променя нещо, но просто показва, че човек не може да предвиди всичко.

Освен това трябва да внимавам с Рой Стрейтли. Нито директорът, нито Бишъп, нито Стрейндж си направиха труда да ме огледат. Но Стрейтли не е като тях. Очите му са също толкова проницателни, колкото и преди петнайсет години, умът му също. Момчетата винаги са го уважавали, дори след като колегите му са престанали. Повечето слухове, които достигаха до мен през тези години за „Сейнт Осуалдс“, бяха свързани по някакъв начин с него и макар и ролята му в това, което се случи, да е малка, тя все пак е значителна.

Остарял е, разбира се. Сигурно скоро ще се пенсионира. Но не се е променил: все същите навици, тогата, сакото от туид, латинските сентенции. Днес почти му се зарадвах, сякаш е стар чичо, с когото не сме се срещали от години. Но аз виждам под маската му, макар и той да не ме вижда. Познавам враговете си.

Почти очаквах да чуя, че се е пенсионирал. Донякъде това би улеснило нещата. Но след днешния ден се радвам, че е още тук. Това прави нещата по-вълнуващи. Впрочем в деня, когато ще победя „Сейнт Осуалдс“, искам Рой Стрейтли да е тук.

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Вторник, 7 септември

В първия ден винаги цари особен хаос. Закъснели или загубили се ученици, събиране на книги, раздаване на канцеларски материали. Промените в разпределението на стаите допълнително усложни положението: в новия график не беше отчетена смяната на номерата и трябваше към него да се прибави пояснение, което никой не прочете. Няколко пъти пресрещах колони от ученици, които вървяха към новия кабинет по германистика вместо към Камбанарията, и трябваше да ги упътвам.

Доктор Дивайн изглеждаше стресиран. Аз още не бях освободил кабинета си, разбира се, и всички шкафове бяха заключени, а само аз имах ключ. Освен това трябваше да се занимавам с дневници, с проверки на ваканционните писмени работи, с отчитане на квитанции в канцеларията, с раздаване на ключове за ученическите шкафчета, с настаняване на момчетата по чиновете, с въдворяване на ред. За щастие, тази година нямах нов клас. Моите момчета общо трийсет и едно — са стари ученици и знаят какво да очакват. Свикнали са с мен и аз с тях. Ето го Пинк, тих и своенравен, с необичайно зряло чувство за хумор, приятелят му Тейлър, моите калпазани Алън-Джоунс и Макнеър, големи шегаджии, които получават по-малко наказания, отколкото заслужават, защото ме разсмиват, червенокосият Сътклиф, Ню, момче от Япония, с отлични изяви в училищния оркестър, Найт, на когото нямам доверие, малкият Джаксън, който ежедневно се доказва като си търси боя, едрият Брейзноуз, който лесно се гневи, и Андертън-Пулит, умно, самотно, тромаво момче с множество алергии, сред които — ако може да му се вярва — рядка форма на астма, служеща за извинение както от всички видове спортни занимания, така и от математиката, вероучението, френския, домашните за понеделник, заседанията, събранията и службите в параклиса. Освен това той има навика да ме следва навсякъде — което кара Кити Тийг да се шегува, като го нарича моя „малък приятел“ — и да ми проглушава ушите с множеството си увлечения (самолети от Първата световна, компютърни игри, музиката на Гилбърт и Съливан). По принцип не му обръщам внимание — той е странно момче, което съучениците му избягват, и сигурно е самотен — но, от друга страна, имам работа и не мога да прекарвам цялото си свободно време в компанията на Андертън-Пулит.

Разбира се, ученическата привързаност е неизбежна и всеки от нас се справя с нея както може. Всички сме изпадали в подобни ситуации, дори старци като Хилари Паметника и мен, които — да си го кажем направо — не сме сред най-привлекателните хора. Всички се справяме по свой начин с това, макар че според мен Изабел Тапи окуражава момчетата, защото има също толкова голям брой „малки приятели“, колкото Роби Роуч и Пени Нейшън. Що се отнася до мен, аз смятам, че равнодушното поведение и политиката на благосклонно пренебрежение обикновено обезкуражават учениците като Андертън-Пулит.

Иначе като цяло харесвам клас С. Те са пораснали през ваканцията, някои изглеждат почти възрастни. Това би трябвало да ме кара да се чувствам стар, но не е така; вместо това изпитвам нещо като гордост. Харесва ми да мисля, че се отнасям еднакво с всички ученици, но към този клас от две години изпитвам особена привързаност. Приятно ми е да мисля, че се разбираме добре.

— О, съ-ъ-ър! — изстенаха те, когато им раздадох тестовете по латински.

— Още в първия ден ли, сър?

— Не може ли само да ни препитате, сър?

— Не може ли да играем на бесеница?

— Когато ви науча на всичко, което самият аз знам, господин Алън-Джоунс, тогава може би ще имаме време дори да решаваме кръстословици.

Алън-Джоунс се усмихна и аз забелязах, че в графата „класна стая“ на етикета на учебника му пише „Бивша 59“.

На вратата се почука и доктор Дивайн надникна в стаята.

— Господин Стрейтли?

— Quid agis, Medice?6

Учениците се разкискаха. Киселото грозде, който не беше учил класически езици, се намръщи.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Стрейтли. Може ли да ви кажа две думи?

Излязохме да говорим в коридора, като аз продължих да наглеждам учениците през стъклото на вратата. Макнеър вече започваше да драска нещо на чина си и аз почуках предупредително по стъклото.

Киселото грозде ме изгледа неодобрително.

— Наистина се надявах тази сутрин да подредя кабинета — каза той. — Вашите шкафове…

— О, няма проблем, ще ги оправя — отвърнах аз. — Оставете на мен.

— А бюрото? Има и книги, да не говорим за онези огромни растения…

— Просто се чувствайте като у дома си — безгрижно казах аз. — Не обръщайте внимание на нещата ми. — На това бюро имаше купчина документи, трупана в продължение на трийсет години. — Ако сте свободен, може да пренесете папките в Архива — добавих.

— Няма! — отсече Киселото грозде. — И като стана дума, може би ще ми кажете кой е сменил новия номер 59 на вратата с това! — Той ми подаде парче картон, на което някой беше написал „Бивша 75“ с едри (и добре познати) ученически букви.

— Съжалявам, доктор Дивайн. Нямам ни най-малка представа.

— Това си е чиста кражба. Всяка табелка струва четири лири. Това прави общо сто и тринайсет лири за двайсет и осем стаи, а шест от табелките вече липсват. Не знам какво смешно намирате, Стрейтли…

— Смешно ли казахте? Нищо смешно няма. Фалшифициране на номерата на стаите! Нечувано! — Този път успях да запазя каменно изражение, но Киселото грозде продължаваше да се съмнява.

— Е, ще разпитам тук-там, но ще ви бъда благодарен, ако и вие се оглеждате за злосторника. Не можем да допуснем такова нещо. Това е недостойно. Охраната на училището никаква я няма.

Доктор Дивайн отдавна иска да сложи камери за наблюдение в средния коридор — уж за по-голяма сигурност, но всъщност за да вижда кой какво върши: кой позволява на учениците да гледат мач по крикет, вместо да се готвят за изпит, кой решава кръстословици по време на публични мероприятия, кой закъснява с двайсет минути за час, кой се измъква за чаша кафе, кой допуска нарушение на дисциплината, кой се подготвя за час предварително и кой импровизира.

О, той много би искал да документира всичко това, да притежава веществени доказателства за нашите провинения, за дребните ни прегрешения. Да може да покаже (на някой инспектор, да речем), че Изабел често закъснява за час, че Пеърман понякога съвсем забравя да дойде. Че се случва Ерик Скуунз да загуби търпение и да шляпне някой немирник, че аз рядко използвам нагледни помагала и че Грахфогел въпреки модерните си методи на преподаване едва удържа дисциплината в часа. Разбира се, аз знам всичко това. Дивайн само го подозира.

Също така знам, че майката на Ерик страда от Алцхаймер и че той се бори, за да я остави у дома, че жената на Пеърман е болна от рак, че Грахфогел е хомосексуалист и се страхува някой да не разбере. Киселото грозде няма и представа за тези неща, защото стои затворен в кулата си от слонова кост, в бившия кабинет на катедра „Класически езици“. Нещо повече: не го е грижа. Информация, не разбиране — това е разменната му монета.

След урока аз дискретно взех шперца и отключих шкафчето на Алън-Джоунс. Разбира се, шестте табелки бяха там заедно с чифт тънки отвертки и шепа винтчета, и аз ги прибрах. В обедната почивка щях да помоля Джими да завинти табелките на местата им. Фалоу ще задава въпроси, може би дори ще докладва на доктор Дивайн.

Нямаше смисъл да предприемам по-нататъшни действия. Ако Алън-Джоунс имаше достатъчно здрав разум, нямаше да спомене за случая. Точно преди да затворя шкафчето, видях пакет цигари и запалка, скрити под „Юлий Цезар“, но реших да не ги забелязвам.

Следобед бях свободен. Исках да поседя в стаята си, но Мийк имаше час по математика, затова аз се оттеглих в Тихата стая (за съжаление, там не се пуши) с надеждата да побъбря с някой колега, който е свободен.

Разбира се, Тихата стая няма номер. Това е нещо като общ кабинет с бюра в средата и шкафове покрай стените, където колегите се събират да поклюкарстват. Под претекста, че проверяват контролни, те разнасят новини и слухове. Другото предимство е, че Тихата стая се намира точно под моята класна стая, а това щастливо съвпадение ми позволява да излизам когато си пожелая от час и да се уединявам с чаша чай или „Таймс“ в приятна обстановка. Всеки звук отгоре се чува съвършено ясно, включително гласовете на момчетата, и аз мога за секунди да стана, да изтичам горе и бързо да накажа ученика, който нарушава дисциплината. По този начин съм се сдобил с репутацията на всевиждащ учител, която ми служи добре.

В Тихата стая заварих Крис Кийн, Кити Тийг, Роби Роуч, Ерик Скуунз и Пади Макдонаф, учителя по вероучение. Кийн четеше, като от време на време си записваше нещо в бележник с червена подвързия. Кити и Скуунз преглеждаха отчетите за успеха на учениците. Макдонаф пиеше чай и прелистваше „Енциклопедия на демоните и демонологията“. Понякога ми се струва, че взема работата си прекалено на сериозно.

Роуч беше заровил глава в „Мирър“.

— Трийсет и седем — каза той.

Последва мълчание. Когато никой не попита какво има предвид, той поясни:

— Трийсет и седем работни дни. До края на триместъра.

Макдонаф изсумтя.

— Работни? Че ти кога изобщо работиш?

— Аз вече достатъчно работих — отговори Роуч и обърна страницата. — Не забравяй, че през август бях на лагер.

Летният лагер е приносът на Роби към извънкласната програма на училището: три седмици годишно той ходи с ученици в Уелс, води ги на походи, кара с тях кану, играе пейнтбол и организира състезания по картинг. Това е любимият му вид занимание, защото може да ходи по джинси и учениците да се обръщат към него на малко име, но той продължава да твърди, че прави голяма жертва и отстоява правото си да не се натоварва през останалата част от годината.

— На лагер! — презрително отсече Макдонаф.

Скуунз ги изгледа с неодобрение.

— Мислех, че това тук е Тихата стая — изтъкна той хладно и се върна към отчетите си.

В първия момент се възцари мълчание. Ерик е свестен човек, но е на настроения: има дни, в които на него самия му се клюкарства, но днес изглеждаше мрачен. Може би заради новото попълнение по френски. Госпожица Деър е млада, амбициозна и умна, поредният човек, от когото Ерик трябва да се пази. Освен това е жена, а старомоден учител като Скуунз не обича да работи редом с жена, трийсет години по-млада от него. От петнайсет години очаква да го повишат, а сега вече няма шанс. Прекалено е стар и своенравен. Всеки го знае, но не и Скуунз, затова всяка промяна в състава на катедрата му напомня, че не става по-млад.

Кити ме изгледа присмехулно и това затвърди подозренията ми.

— Много административна работа, трябва да се наваксва — прошепна тя. — Миналият триместър е станало объркване и по някаква причина тези отчети са останали неописани.

Тя имаше предвид, че Пеърман е пропуснал да ги опише. Виждал съм кабинета му — претрупан със забравени бумаги, важни папки, потънали в море от непрочетени писма, изгубени контролни, сборници с упражнения, забравени чаши от кафе, изпитни работи, ксерокопия на документи и купчина листа със ситни заврънкулки, които драска, докато говори по телефона. Моят кабинет може и да изглежда по същия начин, но аз поне знам кое къде е. Ако не беше Кити да го прикрива, с Пеърман отдавна щеше да е свършено.

— Как е новото момиче? — попитах аз, за да провокирам Скуунз.

Той изпъшка.

— Толкова умна, че чак й вреди.

Кити се усмихна.

— Нови идеи — обясни тя. — Сигурна съм, че ще се укроти.

— Пеърман е във възторг от нея — отбеляза Скуунз със злобна насмешка.

— Нищо чудно.

Пеърман е голям ценител на женската красота. Носеха се слухове, че Изабел Тапи никога нямаше да работи в „Сейнт Осуалдс“, ако не беше късата рокля, с която се бе появила на интервюто.

Кити поклати глава.

— Сигурна съм, че ще се справи. Пълна е с идеи.

— Да ти кажа ли с какво е пълна? — процеди през зъби Скуунз. — Тя е евтина, не виждаш ли? Преди да се усетим, ще заменят всички ни с пъпчиви новобранци със съмнителни дипломи. Ще спестят цяло състояние.

Виждах, че Кийн ни слуша: усмихваше се, докато си водеше записки. Още материал за най-великия британски роман, вероятно. Макдонаф изучаваше демоните. Роби Роуч кимна с кисело одобрение.

Кити, както винаги, зае позицията на помирител.

— Е, налага се да правим икономии — каза тя. — Само бюджетът за учебници…

— Не ми говори за бюджет! — прекъсна я Роуч. — Катедрата по история получи с 40 процента по-малко, класната ми стая на нищо не прилича, таванът капе, аз работя на пълен хорариум, а те какво правят? Хвърлят трийсет хиляди за компютри, от които никой няма нужда. Кой ще поправи покрива? Кой ще боядиса средния коридор? А какво да кажа за DVD плейъра, за който моля бог знае откога?

Макдонаф изсумтя.

— И параклисът се нуждае от ремонт — напомни той. — Трябва да повишат таксите, това е. Този път няма да се измъкнат.

— Таксите няма да се повишат — обади се Скуунз, забравил за потребността си от тишина. — Ако го направим, ще загубим половината ученици. Както знаете, има и други гимназии. И ако трябва да бъдем честни, по-добри от тази.

— Има и други светове… — промърморих аз.

— Чух, че има идея да се продаде част от училищната земя — каза Роуч, допивайки кафето си.

— Кое, игрищата? — Скуунз, виден ръгбист, остана зашеметен.

— Не игрището за ръгби — успокои го Роуч. — Поляните зад тенискортовете. Никой вече не ги използва, учениците ходят там да пушат. И без това не стават за игрище, постоянно са мокри. Добре ще направим, ако ги продадем на някой предприемач.

Предприемач. Това звучеше застрашително. Може би за „Тескос“ или „Супербоул“, където непрокопсаниците от „Сънибанк“ ще идват след училище за дневната си доза бира с чипс.

— Директорът няма да одобри това — сухо отбеляза Макдонаф. — Едва ли ще иска да влезе в историята като човека, продал „Сейнт Осуалдс“.

— Може би все пак ще направим сливане — каза Роуч замечтан. — Само си помисли… момичета в униформи…

Скуунз се намръщи.

— А, не! По-добре не.

Сред мърморенето, което се надигна, изведнъж дочух шум над главата си, тропот на крака, скърцане на столове и викове. Погледнах нагоре.

— Това твоите ли са?

Поклатих глава.

— Това е новата Брада от Компютърни технологии. Името му е Мийк.

— Да, така изглежда — каза Скуунз.

Тропотът и олелията продължиха и се издигнаха до кресчендо, в което ми се стори, че различавам блеенето на учителя.

— Може би трябва да се намеся.

Винаги е малко неудобно да въдворяваш ред в чужд клас. Обикновено не го правя — в „Сейнт Осуалдс“ всеки е свикнал да си гледа работата — но това ставаше в стаята ми и аз се чувствах отговорен. Изкачих стълбите до Камбанарията — вероятно не за последно.

По пътя нагоре срещнах доктор Дивайн.

— Вашият клас ли вдига такава страшна олелия?

Това ме засегна.

— Разбира се, че не — сопнах се аз. — Това е заекът Мийк. Така става, когато се опитвате да дадете компютърни технологии на масите. Пълен хаос.

— Е, надявам се да се справите с това — каза Киселото грозде. — Крясъците огласят целия коридор.

Нервен човек.

— Само да си поема дъх — отвърнах аз с достойнство. — С всяка година тези стълби стават все по-стръмни.

Дивайн се озъби:

— Ако не пушехте толкова, нямаше да се затруднявате от няколко стъпала — и изчезна, по-нервен от всякога.

Срещата ми с Киселото грозде не подобри настроението ми. Връхлетях в стаята, без да поздравя горкия заек, свит на учителското бюро, и с недоволство забелязах мои ученици в неговия клас. Подът беше осеян с хартиени самолетчета. Един чин бе преобърнат. Найт стоеше до прозореца и очевидно разиграваше някаква сценка, защото целият клас се превиваше от смях.

Щом влязох, почти моментално се възцари тишина, долових само шепот: „Квазимодо“! Найт се опита — със закъснение — да съблече тогата, която беше навлякъл.

Щом ме видя, той се изопна като струна и ме погледна уплашен. Имаше защо. След като го хванах с моята тога, в моята стая, да пародира мен — защото нямаше съмнение кого пародира с това маймунско кривене и прегърбена стойка — трябваше да се моли земята да го погълне на мига.

Признавам, че постъпката на Найт ме изненада: той беше потайно, несигурно момче, което обикновено оставяше другите да ръководят парада, докато той гледаше отстрани. Фактът, че дори Найт си беше позволил подобно държане, говореше много за дисциплината в часа на Мийк.

— Ти — вън. — В такива случаи звучният шепот е далеч по-въздействащ от крещенето.

В първия момент Найт се поколеба.

— Сър, не беше…

— Вън!

Найт излезе тичешком. Аз се обърнах към останалата част от класа. За миг оставих тишината да отекне в стаята. Никой не смееше да ме погледне.

— Колкото до останалите, ако още веднъж ми се наложи да вляза, ако чуя викове от тази стая, ще оставя всички ви след часовете: и подстрекателите, и помощниците им, и мълчаливите им съучастници. Ясно ли е?

Всички глави закимаха. Сред лицата забелязах тези на Алън-Джоунс, Макнеър, Сътклиф, Джаксън и Андертън-Пулит. Половината ми клас. Поклатих глава разочарован.

— Имах по-добро мнение за вас, 3С. Мислех ви за джентълмени.

— Извинете, сър — промърмори Алън-Джоунс, без да откъсва поглед от чина си.

— Мисля, че трябва да се извините на господин Мийк — казах аз.

— Извинете, сър.

— … сър.

— … сър.

Мийк стоеше мирно на подиума. Зад огромното ми бюро той изглеждаше още по-дребен и незначителен. Измъченото му лице сякаш се състоеше само от очи и брада — не толкова на заек, колкото на малка маймунка.

— Аз… благодаря ви, господин Стрейтли. Мисля, че оттук ще се оправя. Момчета…

На излизане от стаята се обърнах да затворя вратата зад себе си. За секунда улових погледа на Мийк, който ме следеше от подиума. Той почти веднага се извърна, но аз все пак успях да видя изражението на лицето му.

Нямаше съмнение — днес си бях създал враг. Кротък, но въпреки това враг. По-късно щеше да дойде при мен и да ми благодари за намесата, но никакви преструвки нито от негова, нито от моя страна можеха да скрият факта, че той е бил унизен пред целия клас и че аз съм станал свидетел на това.

И все пак този поглед ме стъписа. Сякаш зад смешната брадица и детски ококорените очи се беше показало тайно лице, лице на слаба, но безмилостна омраза.

6

Чувствам се като дете в сладкарница, което току-що е получило джобни пари. Откъде да започна? Дали от Пеърман или от Бишъп, или от Стрейтли, или от Стрейндж? Или по-отдолу, от дебелия Фалоу, заел мястото на баща ми с такава безгръбначна дързост? Или от полуидиота Джими? Или от новаците? А може би от директора?

Трябва да призная, че идеята ми допада. Но това би било прекалено лесно; впрочем аз искам да ударя „Сейнт Осуалдс“ в сърцето, а не в главата. Искам да го разруша до основи; ако просто съборя няколко гаргойла, няма да е достатъчно. Места като „Сейнт Осуалдс“ имат свойството да се възраждат: войните минават, скандалите отшумяват, дори убийствата след време се забравят.

В очакване да ме осени вдъхновението просто ще печеля време. Установявам, че изпитвам същото удоволствие от присъствието си тук, каквото изпитвах и като дете: чувството за сладостта на забранения плод. Малко неща са се променили, новите компютри изглеждат неуместно върху новите пластмасови маси на фона на Почетните дъски, на които блестят имената на старите ученици. Миризмата малко се е променила — по-малко зеле, повече пластмаса, по-малко прах, повече дезодорант; макар че Камбанарията (благодарение на Стрейтли) е запазила първоначалната смесица от мирис на мишки, тебешир и нагрети от слънцето кецове. Но самите стаи са останали същите: и подиумите, по които учителите крачат като морски капитани по палубите си, и дървените подове, почервенели от времето и лъскани до опасна хлъзгавина всеки петък вечер. И Тихата стая си е същата — все същите окъсани кресла — и Салонът, и Камбанарията. Това е изисканата немощ, с която „Сейнт Осуалдс“ като че ли се гордее — и по-важно, която в очите на платежоспособните родители говори за дългогодишни традиции.

Като дете аз усещах физическа болка от тежестта на тази традиция. „Сейнт Осуалдс“ беше толкова различен от „Сънибанк Парк“ с невзрачните му стаи и остри миризми. В „Сънибанк“ се чувствах неловко, другите ученици ме преследваха, учителите, които носеха джинси и ни говореха на малки имена, ме изпълваха с презрение.

Исках да ме наричат Снайд, както биха правили в „Сейнт Осуалдс“, исках да нося униформа и да ги наричам „сър“. Учителите в „Сейнт Осуалдс“ все още използваха пръчки за телесни наказания, в сравнение с което моето училище изглеждаше мекушаво и разпуснато. Класният ми ръководител беше жена — Джени Маколи. Беше млада, приветлива и доста привлекателна (много момчета си падаха по нея), но аз изпитвах единствено презрение. В „Сейнт Осуалдс“ нямаше жени учители. Гледах на нея като на второразреден заместител.

Месеци наред ме унижаваха и ми се присмиваха — както учители, така и ученици. Крадяха парите ми за обяд, късаха дрехите ми, хвърляха книгите ми по земята. Много скоро в „Сънибанк Парк“ стана непоносимо. Не се налагаше да се преструвам, че нещо ме боли: през първата година боледувах повече, отколкото през целия си живот, страдах от главоболие, от кошмари, всеки понеделник сутрин ми прилошаваше до такава степен, че дори баща ми започна да забелязва.

Веднъж се опитах да поговоря с него. Беше петък вечер и той беше решил за разнообразие да си остане у дома. Такива вечери бяха редки за него, но Пепси беше започнала работа в един бар в града, аз отново боледувах, затова той остана у дома и приготви вечеря — нищо специално, само варени яйца и чипс, но за мен това означаваше, че баща ми се старае. Беше се размекнал: шестте бутилки бира стояха недопити до него, вечният му гняв сякаш се бе поразсеял. Телевизорът работеше — даваха поредната серия на „Професионалистите“ — и ние гледахме мълчаливо, по-скоро съучастнически, отколкото сърдито. Целият уикенд беше пред нас — два дни далеч от „Сънибанк Парк“ — така че и аз можех да се отпусна, да изпитам нещо близко до щастие. Имаше и такива дни, нали знаете: когато почти можех да повярвам, че да си Снайд не е краят на света, когато ми се струваше, че виждам светлина в тунела, когато като че ли нищо нямаше чак такова значение. Погледнах баща си и го видях, че ме наблюдава с любопитство, стиснал бутилката между дебелите си пръсти.

— Може ли да си пийна малко? — попитах аз с новопридобита смелост.

Той погледна бутилката.

— Добре — каза и ми я подаде. — Но не прекалявай. Не искам да се напикаеш.

Отпих, наслаждавайки се на горчивия вкус. Естествено, познавах вкуса на бирата, но баща ми не одобряваше да я пия. Усмихнах му се и за мое учудване той ми се усмихна в отговор, което го подмлади, и аз реших, че сигурно е изглеждал точно така като млад, когато с майка ми са се срещнали. За пръв път ми мина през ума, че ако тогава се познавахме, и аз като нея щях да го харесвам — това едро, тромаво, непослушно момче — и може би дори щяхме да бъдем приятели.

— И без нея ни е добре, нали, хлапе? — попита баща ми и дълбоко в мен нещо се обърна. Той беше отгатнал мислите ми.

— Знам, че не е лесно — продължи той. — Майка ти и всичко останало, а сега и това ново училище. Сигурно ти трябва време да свикнеш, а, хлапе?

Кимнах, без да смея дори да се надявам.

— Тези главоболия и така нататък… Тези болести. Имаш проблеми в училище, а? Това ли е? Другите деца тормозят ли те?

Отново кимнах. Знаех, че сега ще ми обърне гръб. Баща ми презираше страхливците. „Удряй пръв и бързо“ — това беше личната му мантра, заедно с „Колкото по-едър, толкова по-тежко пада“ и „С пръчки и камъни няма да ми строшиш кокалите“. Но този път той не се обърна. Погледна ме право в очите и каза:

— Не се тревожи, хлапе. Ще се погрижа за това. Обещавам ти.

В този миг в сърцето ми болезнено разцъфна цвете: облекчение, надежда, наченки на радост. Баща ми се бе досетил. Баща ми бе разбрал. Беше обещал да се погрижи. Изведнъж с поразителна яснота си го представих как върви забързан към портала на „Сънибанк Парк“, моят баща, висок и величествен в гнева си. Видях го как отива при мъчителите ми и блъска главите им една в друга, как се втурва към господин Брей, учителя по физическо, и го събаря на земята, и — най-хубавото и най-приятното от всичко — обръща се към госпожица Маколи, класната ми ръководителка, и казва:

— Заври си проклетото училище знаеш къде, ние ще намерим друго.

Баща ми продължаваше да ме гледа с щастлива усмивка.

— Може да не ти се вярва, хлапе, но и аз съм го преживял. И аз съм бил като теб. Побойници, по-големи момчета — навсякъде ги има, винаги гледат да те изпитат. И аз като дете не бях едър, нямах много приятели. Ако щеш вярвай, знам как се чувстваш. И знам какво трябва да се направи.

Още си спомням този момент. Блаженото чувство на сигурност, на справедливост. В този миг аз пак станах на шест години, доверчиво дете, убедено, че Татко знае най-добре.

— Какво? — попитах едва чуто.

Баща ми ми намигна.

— Карате.

— Карате?

— Точно така. Кунгфу, Брус Лий и така нататък. Познавам един тип, виждаме се в бара от време на време. Провежда тренировки в събота сутрин. Хайде, хлапе — каза той, като забеляза изражението ми. — След няколко седмици карате ще станеш като скала. Удряй пръв и бързо. Не приемай обиди от никого.

Гледах го и не можех да обеля дума. Помня бутилката бира в ръката си, студеното запотено стъкло, телевизионния екран, на който Боди и Дойл не приемаха обиди от никого. На дивана срещу мен — Джон Снайд, който продължаваше да ме гледа с блеснали очи, сякаш очакваше неизбежната ми радост и благодарност.

Значи това беше чудодейното разрешение, така ли? Карате! Тренировки с някакъв тип от бара. Ако сърцето ми не беше толкова сломено, щях да се изсмея на глас. Представях си я тази съботна тренировка с двайсетина здравеняци от квартала, надъхани от филми като „Уличен боец“ и „Кикбоксьор“ — при повече късмет можеше дори да налетя на някои от мъчителите си в „Сънибанк Парк“, тъкмо да им дам възможност да ме набият извън обичайната среда.

— Е? — каза баща ми. Продължаваше да се усмихва и аз без усилие разпознах момчето, което някога е бил: лош ученик, побойник, който само чака да го предизвикат. Беше толкова абсурдно доволен от себе си и толкова далеч от истината, че противно на очакванията си аз изпитах не презрение, не гняв, а дълбока, зряла тъга.

— Да, добре — отговорих накрая.

— Казах ти, че ще измисля нещо, нали?

Кимнах с горчивина в устата.

— Ела тук, хлапе, прегърни стария си баща.

И аз го направих, все още със същия вкус в устата, подсилен от миризмата му на цигари, пот, бира и вълнен пуловер, затворих очи и си казах: „Това е самотата“.

За мое учудване не болеше толкова, колкото очаквах. Продължихме да гледаме „Професионалистите“ и известно време аз се преструвах, че ходя на тренировки по карате, поне докато вниманието на баща ми се съсредоточи върху друго.

Минаха месеци и животът ми в „Сънибанк Парк“ влезе в коловоза на рутината. Оцелявах както можех, предимно като избягвах конфликтите. На обяд бягах от училище и се промъквах в двора на „Сейнт Осуалдс“. Вечер тичах да гледам спортните извънкласни игри или да надничам през прозорците. Понякога дори влизах в сградите по време на занятия. Знаех всички скришни кътчета, винаги можех да се промъкна незабелязано или да навлека униформа, съставена от изгубени или забравени вещи, и да мина за ученик.

С течение на времето дързостта ми нарасна. На един спортен празник се слях с тълпата: бях с огромен спортен екип, отмъкнат от шкафче в горния коридор. Изгубих се в суматохата, главозамаях се от успеха си и дори участвах в надбягване на 800 метра, представяйки се за нов ученик от Дома „Амадеус“. Никога няма да забравя как момчетата се радваха, след като прекосих финалната линия, нито начина, по който дежурният учител — Пат Бишъп, тогава по-млад, атлетичен в спортните си шорти и ученическата си фланелка — разроши косата ми и каза:

— Добре, момче, две точки за Дома! В понеделник ще те зачислим в отбора!

Разбира се, знаех, че и дума не може да става за зачисляване в отбора. Изкушението беше голямо, но дори аз не се осмелих да стигна чак дотам. Посещенията ми в „Сейнт Осуалдс“ вече бяха зачестили и макар лицето ми да беше невзрачно до невидимост, знаех, че ако не внимавам, един ден ще ме разкрият.

Но това беше пристрастяване: с времето поемах все по-големи рискове. Ходех в „Сейнт Осуалдс“ в междучасието и си купувах бонбони от лавката. Гледах футболни мачове, размахвах униформения си шал срещу поддръжниците на противниковото училище. Седях край игрището за крикет — вечният дванайсети играч. Дори позирах за снимката на училището, намирайки си място в ъгъла сред новите ученици.

През втората година намерих начин да ходя в „Сейнт Осуалдс“ по време на часовете, като пропусках собствените си часове по физическо. Беше лесно: в понеделник следобед винаги имахме бягане на пет мили, заради което ходехме оттатък игрищата на „Сейнт Осуалдс“ и после се връщахме по обиколния път. Другите ученици мразеха тези часове. Сякаш самото училище беше обида за тях, затова предизвикваше подигравки и освирквания. Понякога, след като минавахме, по тухлените стени се появяваха графити и аз изпитвах изгарящ и мъчителен срам от това, че ако някой ни види, ще си помисли, че и аз съм от злосторниците. После открих, че ако се скрия зад някой храст и изчакам другите да отминат, лесно мога да притичам през полето и да прекарам остатъка от следобеда в „Сейнт Осуалдс“.

Отначало много внимавах, криех се и изчаквах класът да стигне мястото за стартиране. Предпазливо планирах нещата. Имах два часа преди връщането на бегачите при портала на училището. Лесно беше да се преоблека в униформата от „Сънибанк“ и да се присъединя към опашката на групата.

С нас вървяха двама учители — един отпред, един отзад. Господин Брей беше неуспял спортист, чудовищно суетен и невероятно съобразителен, който обичаше атлетичните момчета и хубавите момичета, а към всички останали се отнасяше с крайно презрение. Госпожица Потс беше учител стажант, която обикновено се влачеше на опашката на групата и търсеше популярност (или „съветваше“, както самата тя казваше) сред малка клика възторжени ученички. Никой от двамата не ми обръщаше внимание и затова не забелязваше отсъствието ми.

Криех открадната униформа на „Сейнт Осуалдс“ — сива риза, сиви панталони, вратовръзка, тъмносин пуловер (с герба на училището и мотото „Audere, agere, auferre“7, избродирано със златни букви на джоба) — под стълбите на спортната зала и там се преобличах. Никой не ме виждаше — спортните следобеди в „Сейнт Осуалдс“ бяха в сряда и четвъртък, така че нямаше кой да ми попречи. И тъй като успявах да се върна в училище в края на часовете, никой не забелязваше отсъствието ми.

Отначало въодушевлението от ходенето в „Сейнт Осуалдс“ по време на часовете ми стигаше. Без никой да ме спира, аз бродех по коридорите. В някои стаи цареше хаос. В други беше призрачно тихо. Аз надничах през стъклата на вратите и виждах глави, надвесени над чиновете, лястовички, дръзко хвърляни зад гърба на учителя, тайно предавани бележки. Допирах ухо до затворените врати и заключените кабинети.

Но най-много обичах да ходя в Камбанарията, лабиринт от рядко посещавани малки стаи, ниши, гълъбарници, шкафове и две класни стаи — едната голяма, другата по-малка — по класически езици. Имаше и очукан каменен балкон, от който можех да се кача на покрива и да лежа спокойно на топлите керемиди, да слушам монотонното говорене, долитащо през отворените прозорци на стаите в средния коридор, да прелиствам откраднати сборници с упражнения. По този начин аз тайно присъствах на някои от уроците по латински за начинаещи на господин Стрейтли, на часовете по физика на господин Бишъп, на лекциите по история на изкуството на господин Лангдън. Четях „Повелителят на мухите“ заедно с класовете на Боб Стрейндж и дори два-три пъти оставях есета в пощенската му кутия в средния коридор (на следващия ден си ги прибирах тайно от шкафа му прегледани, оценени, с надпис „ИМЕ?“ с едри червени букви отгоре). Най-после, казвах си, най-после съм на своето място. Самотно място, но какво от това? „Сейнт Осуалдс“ и всичките му съкровища бяха на мое разположение. Какво още можех да искам?

Тогава срещнах Леон. И всичко се промени.

Беше ведър, слънчев пролетен ден — един от онези дни, когато обичах „Сейнт Осуалдс“ с безумна страст, с каквато едва ли някой местен ученик можеше да се похвали, и чувствах необикновена смелост. След онзи първи сблъсък самотната ми война с училището бе преминала през много етапи: омраза, възхищение, гняв, преследване. Тази пролет обаче бяхме постигнали своего рода примирие. Като се противопоставях на „Сънибанк Парк“, аз започвах да чувствам, че „Сейнт Осуалдс“ започва да ме приема, бавно, постепенно, да свиква с движението ми във вените си, да гледа на мен не като на външно лице, а почти като на приятел — подобно на вливането на уж отровна субстанция, която впоследствие се оказва полезна.

Разбира се, все още се ядосвах на несправедливостта, на таксите, които не бяха по джоба на баща ми, на факта, че дори да нямаше такси, пак никога не биха ме приели тук. Но въпреки това между нас имаше връзка. Щастлива симбиоза, като на акулата и миногата. Започнах да разбирам, че не е нужно да съм паразит: можех да позволя на „Сейнт Осуалдс“ да ме използва, тъй както аз използвах него. Напоследък си водех бележки за нещата, които се повреждат из училището — счупени прозорци, изместени керемиди, издраскани чинове. Вписвах ги в „Книгата за ремонти“, която стоеше в портиерската къща, и се подписвах с инициалите на различни учители, за да избегна подозренията. Баща ми надлежно се заемаше с поправките и аз изпитвах гордост от това, че по някакъв начин давам своя малък принос. „Сейнт Осуалдс“ ми се отблагодаряваше, одобряваше ме.

Беше понеделник. Разхождах се по средния коридор и се ослушвах пред вратите на стаите. Следобедният урок по латински беше свършил и аз мислех да отида в библиотеката или в крилото по изкуствата, за да се смеся с работещите там ученици. Можех да отида и в столовата — готвачите вече трябваше да са си тръгнали — и да отмъкна малко бисквити, останали от съвета на учителите след часовете.

Тези мисли ме занимаваха до такава степен, че на завоя към горния коридор се сблъсках с едно момче, което стоеше с ръце в джобовете и лице към стената пред една от Почетните дъски. Беше може би с две години по-голямо от мен, на около четиринайсет, с изразително, умно лице и блестящи сиви очи. Забелязах, че кестенявата му коса е малко дълга за „Сейнт Осуалдс“, а краят на вратовръзката, увиснала небрежно над пуловера му, беше отрязан. Предположих — с известно възхищение — че пред мен стои бунтар.

— Гледай къде вървиш — каза момчето.

За пръв път ученик от „Сейнт Осуалдс“ си правеше труда да ме заговори. Погледнах го с учудване.

— Какво търсиш тук?

Знаех, че стаята в дъното на горния коридор е учителски кабинет. Дори знаех какво представлява отвътре: тясно задушно място, отрупано с хартии, с няколко огромни жилави растения, надвиснали заплашително от перваза на високия малък прозорец.

Момчето се усмихна.

— Квазимодо ме изгони от час. Ще се отърва с предупреждение или оставане след часовете. Квазимодо не наказва никого сериозно.

— Квазимодо? — Името ми беше познато, учениците го споменаваха в разговори помежду си. Знаех, че е прякор, но не можех да се досетя на кого.

— Живее в Камбанарията. Прилича на гаргойл. — Момчето отново се усмихна. — Малко си пада podex, но иначе е свестен. Ще го убедя да не ме наказва.

Гледах го с нарастващо възхищение. Самоувереността му ме очароваше. Начинът, по който говореше за учител — не като за създание със смазващ авторитет, а като за комична фигура — ме накара да занемея от възторг. Но което беше по-хубаво, това момче — този бунтар, дръзнал да презира „Сейнт Осуалдс“ — говореше с мен като с равен и нямаше и най-малка представа, че съм външно лице!

Дотогава не се и надявах, че мога да намеря съюзник тук. Посещенията ми в „Сейнт Осуалдс“ бяха мъчително интимни. Нямах приятели от училище, на които да разказвам за тях, а да споделям с баща си или с Пепси би било немислимо. Но това момче…

Най-после успях да проговоря:

— Какво е podex?

Момчето се казваше Леон Мичъл. Аз се представих като Джулиан Пинчбек и му казах, че съм първокурсник. Бях дребно за възрастта си дете и реших, че няма да ми е трудно да се представя за малък ученик. Така Леон не би се чудил на отсъствията ми от годишните сборове и спортните игри.

За малко да припадна от блъфа си, но същевременно изпитвах неописуем възторг. Беше толкова лесно. Щом можех да убедя едно момче, защо не и останалите, може би дори учителите?

Изведнъж си представих как членувам в клубове, в отбори, как открито посещавам часовете. Защо не? Познавах училището по-добре от всеки ученик. Носех тукашната униформа. Кой би се усъмнил в мен? В училището имаше над хиляда деца. Никой, дори директорът, не би могъл да познава всички. Освен това на моя страна бе дългата традиция на „Сейнт Осуалдс“: измама като моята беше нечувана. Никой не би заподозрял такова дръзко нещо.

— Нямаш ли час? — Сивите очи на момчето блестяха лукаво. — Ако закъснееш, ще загазиш.

Почувствах, че това е предизвикателство.

— Не ми пука — отвърнах аз. — Господин Бишъп ме изпрати да занеса съобщение в кабинета му. Мога да кажа, че секретарката е говорила по телефона и се е наложило да изчакам.

— Не е зле. Ще трябва да го запомня.

Одобрението на Леон ме опияни.

— Постоянно се измъквам така — казах му. — Никой досега не ме е хващал.

Той кимна и се усмихна.

— Какво имате сега?

За малко да кажа „спорт“, но се усетих навреме.

— Вероучение.

Леон направи физиономия.

— Уф! Не те упреквам. Сто пъти повече предпочитам езичниците. На тях поне им е било позволено да правят секс.

Аз се изкисках.

— Кой ти е класен? — попитах. Ако знаех това, щях да разбера точно в кой клас е.

— Мазникът Стрейндж. По английски. Същински cimex8. А на теб?

Поколебах се. Не исках да казвам на Леон нещо, което лесно би могъл да провери. Но преди да успея да отговоря, откъм стълбището зад нас се чу шумолене. Някой идваше.

Леон се сепна.

— Това е Квазимодо — бързо прошепна той. — Да се омитаме.

Обърнах се по посока на приближаващите стъпки с облекчение, че не ми се налага да отговарям на въпроса за класния ръководител, и разочарование заради прекъснатия разговор. Помъчих се да запомня добре лицето на Леон, кичура, падащ небрежно върху челото, светлите очи, насмешливата извивка на устните. Нелепо беше да се надявам, че ще го видя отново. Опасно бе дори да се опитвам.

Когато учителят влезе в горния коридор, аз си придадох спокойно изражение.

Познах Рой Стрейтли по гласа. Аз слушах уроците му, смеех се на шегите му, но все нямах възможност да видя лицето му. Сега го видях: прегърбен силует в изтъркана тога и кожени обувки без връзки. Когато се приближи, наведох глава, но вероятно видът ми е бил гузен, защото той спря и ме измери с поглед.

— Момче, какво правиш тук по време на час?

Промърморих нещо за господин Бишъп и съобщението му.

Господин Стрейтли не ми се стори удовлетворен.

— Кабинетът му е в долния коридор. На мили от тук!

— Да, сър. Трябваше да отида до шкафчето си.

— По време на час?

— Да, сър.

Усещах, че не ми вярва. Сърцето ми биеше силно. Позволих си да вдигна очи и да надзърна в лицето на Стрейтли, грозно, умно, добродушно лице, което ме гледаше намръщено. Беше ме страх, но зад страха ми се криеше нещо друго — несъзнателна, умопомрачителна надежда. Той ме беше видял! Най-после някой ме беше видял!

— Как е името ти, синко?

— Пинчбек, сър.

— Пинчбек, значи?

Виждах, че размишлява какво да прави — дали да продължи да ме разпитва, както му диктува инстинктът, или просто да ме остави и да се заеме със своя ученик. Той продължи да ме гледа още няколко секунди — очите му бяха жълто-сини като избелели джинси — и после усетих как тежестта на погледа му олеква. Явно беше решил, че провинението ми не е толкова важно. Момче от долните класове, излязло от час без разрешение — никаква заплаха, нечий чужд проблем. За секунда гневът ми затъмни естествената предпазливост. Аз не бях заплаха, така ли? Не си заслужавах труда? Или след всичките тези години криене и дебнене вече бях призрак — напълно, безвъзвратно невидим?

— Добре, синко. Да не съм те видял повече тук. А сега изчезвай.

Аз хукнах, треперейки от облекчение. Докато тичах, ясно долових шепота на Леон зад мен:

— Хей, Пинчбек! След училище! Става ли?

Обърнах се и го видях да ми намига.

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 8 септември

Драма в трюма; Голямата тромава фрегата „Сейнт Осуалдс“ тази година се блъсна в рифа. Първо, неизбежната училищна инспекция е определена за 6 декември. Това винаги причинява големи щети, особено сред висшите ешелони на администрацията. Второ — и според мен далеч по-опасно — тази сутрин по пощата бяха разнесени съобщения за извънредно повишение на таксите за следващия триместър, което предизвика тревога сред много семейства в околността.

Нашият капитан продължава да твърди, че това е в реда на нещата и че трябва да се съобразяваме с инфлацията, макар че в момента не може да бъде намерен за коментар. Някои страхливци мърморят, че ние, учителите, е следвало да бъдем уведомени за предстоящото повишение, за да се подготвим за тазсутрешните гневни телефонни обаждания.

На всички въпроси Бишъп отговаря, че подкрепя директора. Само че не го бива да лъже. Тази сутрин, вместо да дойде в учителската, той отиде да бяга навън заедно с учениците, като каза, че има нужда да се подготви за състезанието по лека атлетика. Никой не му повярва, но докато изкачвах стълбите към стая 59, го видях през прозореца на Камбанарията да тича, умален като джудже от далечната перспектива.

Учениците ми посрещнаха новината за увеличаването на таксите с обичайния здрав цинизъм.

— Сър, това означава ли, че тази година ще имаме по-добър учител? — попита Алън-Джоунс, очевидно необезпокоен нито от инцидента с табелките на стаите, нито от заплахите, които му бях отправил предишния ден.

— Не, това означава, че барчето в кабинета на директора ще бъде по-добре заредено.

Всички се разкискаха. Само Найт изглеждаше намусен. След вчерашните неприятности това щеше да бъде вторият му ден дежурство, а вече бе станал обект на подигравки по време на обиколката си из двора, където, облечен в оранжев комбинезон, трябваше да събира хартийки и боклуци в огромен найлонов чувал. Двайсет години по-рано наказанието би било бой с пръчка и уважение от съучениците, което само идва да покаже, че всички нововъведения са лоши.

— Майка ми казва, че това е срамота — обади се Сътклиф. — Има и други училища, както знаете.

— Да, но и всяка зоологическа градина би се радвала да те приеме — разсеяно отвърнах аз, докато се ровех из бюрото си в търсене на дневника. — По дяволите, къде е дневникът? Знам, че беше тук.

Винаги държа дневника в горното чекмедже. Може да изглеждам неорганизиран, но обикновено знам кое къде се намира.

— Кога ще ви повишат заплатата, сър? — това беше Джаксън.

Сътклиф:

— Той вече е милионер!

Алън-Джоунс:

— Така е, защото не харчи пари за дрехи.

Найт, по-тихо:

— Нито за сапун.

Изправих се и погледнах към Найт. Изражението му странно съчетаваше едновременно нахалство и раболепие.

— Как ти се стори вчерашното почистване? — попитах аз. — Искаш ли да чистиш още една седмица?

— Не го казахте на другите — промърмори Найт.

— Защото другите знаят къде е границата между шега и грубост.

— Заяждате се с мен — каза Найт почти шепнешком. Погледът му избягваше моя.

— Какво? — искрено се учудих аз.

— Взели сте ме на мушка, сър. Заяждате се с мен, защото…

— Защото какво? — сопнах се аз.

— Защото съм евреин, сър.

— Какво?

Ядосах се на себе си. Бях толкова зает да търся дневника, че се бях хванал на най-стария номер и бях допуснал ученик да ме въвлече в публична конфронтация.

Останалите от класа мълчаха и ни гледаха в очакване.

Аз се опомних.

— Глупости. Не се заяждам с теб, защото си евреин. Заяждам се, защото не знаеш кога да си затваряш устата и имаш stercus9 вместо мозък.

Макнеър, Сътклиф или Алън-Джоунс биха се изсмели на това и всичко щеше да бъде наред. Дори Тейлър би се изсмял, а той носи каскет в клас.

Но изражението на Найт не се промени. Вместо това забелязах нещо, което досега не бях виждал у него — нов вид упорство. За пръв път Найт издържа на погледа ми. За секунда ми се стори, че се готви да заговори, но после сведе очи по познатия начин и промърмори нещо под носа си.

— Какво беше това?

— Нищо, сър.

— Сигурен ли си?

— Напълно, сър.

— Добре.

Отново се зарових в бюрото си. Дори дневникът да се беше изгубил, аз познавах всичките си ученици; ако някой липсваше, щях да забележа още на влизане. Въпреки това изредих имената им по списък — мантрата на учителя, която винаги ги успокоява.

След това погледнах към Найт, но главата му беше наведена и в намусеното му изражение нямаше нищо, което да загатва за бунт. Реших, че всичко се е върнало по местата си. Малката криза беше преодоляна.

8

Дълго време се колебах дали да отида на срещата с Леон. Исках да го видя — повече от всичко на света исках да бъдем приятели, — но тази граница досега не бях прекрачвал и залогът беше по-голям от всякога. Все пак харесвах Леон — харесах го още от пръв поглед — и това ми вдъхна смелост. В моето училище всеки, който говореше с мен, рискуваше да си навлече гнева на моите мъчители. Леон беше от друг свят. Въпреки дългата коса и срязаната вратовръзка той беше вътрешен човек.

Не се върнах в часа по физическо. На следващия ден щях да фалшифицирам писмо от баща си, в което се съобщава за пристъп на астма, получен по време на бягането, поради който занапред не бива да бягам.

Не съжалявах. Мразех физическото. Особено мразех господин Брей, учителя, с фалшивия му тен и златния синджир на врата, с неандерталските му шеги пред малкия кръг от подмазвачи по адрес на слабите, тромавите, непохватните, неудачниците като мен. Затова се скрих зад спортната зала, все още в униформата на „Сейнт Осуалдс“, и с трепет зачаках звънеца за края на часовете.

Никой не ме поглеждаше, никой не поставяше под въпрос правото ми да стоя тук. Край мен тичаха ученици — едни по пуловери или по ризи, други още в спортните си екипи — качваха се в спрелите коли, спъваха се в бухалки за крикет, разменяха си шеги, книги, бележки за домашните. Едър развълнуван мъж подреждаше момчетата на опашка за автобуса — това беше господин Бишъп, учителят по физика — а по-възрастен мъж в черно-червена тога стоеше на вратата на параклиса.

Знаех, че това е бившият директор, доктор Шейкшафт. Баща ми говореше за него с уважение и страхопочитание — в края на краищата, той му беше дал тази работа. „От старата школа — отбелязваше баща ми с одобрение, — строг, но справедлив. Да се надяваме, че новият ще е поне наполовина добър като него.“

Официално, разбира се, не бях наясно с причините, довели до назначаването на новия директор. Баща ми можеше да се държи неочаквано пуритански по някои въпроси и вероятно му се е струвало нелоялно към „Сейнт Осуалдс“ да обсъжда това с мен. Но някои местни вестници бяха надушили основното, а детайлите успях да науча от подслушани разговори между баща ми и Пепси: за да се избегнат слуховете, старият директор трябваше да остане на поста си до края на триместъра, уж за да въведе новия в работата и да му помогне да се установи, след което щеше да напусне с прилична пенсия от Тръста. „Сейнт Осуалдс“ се грижеше за хората си: щеше да има и щедро извънсъдебно споразумение за засегнатите страни с уговорката, че обстоятелствата около случилото се не бива да се обсъждат.

Затова от мястото си край портала аз с любопитство наблюдавах доктор Шейкшафт. Човек с грубо лице на около шестдесет, не толкова едър, колкото Бишъп, но със същото телосложение на бивш ръгбист, той се извисяваше над учениците като стар гаргойл. От баща си знаех, че е привърженик на боя с пръчки — „Правилно, ще научи момчетата на дисциплина“. В моето училище пръчката беше забранена от години. Вместо нея учители като госпожица Потс и госпожица Маколи предпочитаха подхода на разбирането, според който хулиганите и побойниците се приканваха да обсъдят чувствата си, преди да получат забележка.

Господин Брей, самият той бивш побойник, предпочиташе директния подход, доста сходен с този на баща ми, в който пострадалият се съветваше „да спре да хленчи и да води сам своите битки, за бога“. Замислих се за естеството на битката, довела до принудителното пенсиониране на директора, и за това как се е водила. Продължавах да се питам за това и десет минути по-късно, когато дойде Леон.

— Хей, Пинчбек. — Той носеше пуловера си метнат на рамо, а ризата му беше разпасана. Срязаната вратовръзка висеше от яката му като език. — Какво правиш?

Преглътнах и си придадох небрежен вид.

— Нищо особено. Как мина с Квазимодо?

— Pactum factum10 — отговори Леон усмихнат. — Както се очакваше, в петък съм наказан да остана след часовете.

— Лош късмет — аз поклатих глава. — Какво направи?

Той махна с ръка.

— А, нищо. Излях си чувствата на чина. Искаш ли да отидем в града?

Бързо запресмятах: можех да закъснея с един час, баща ми трябваше да прави редовната си обиколка — да заключва врати, да събира ключове — и нямаше да се прибере преди пет. Пепси, ако изобщо я заварех вкъщи, щеше да гледа телевизия или да приготвя вечеря. Тя отдавна беше изоставила опитите да се сприятели с мен, така че аз имах свободно време.

Представете си този час, ако можете. Леон имаше малко пари и ние пихме кафе с понички в малката закусвалня до гарата, после обиколихме музикалните магазини, където той пренебрежително определи вкусовете ми като „банални“ и изрази предпочитание към групи като „Странглърс“ и „Скуийз“. Имаше един неприятен момент, когато минахме покрай група момичета от моето училище, и още по-неприятен, когато бялото капри на господин Брей спря на светофара, докато пресичахме улицата, но аз скоро осъзнах, че униформата от „Сейнт Осуалдс“ ме прави наистина невидим призрак.

За няколко секунди господин Брей и аз бяхме толкова близо един до друг, че можехме да се докоснем. Зачудих се какво би станало, ако почукам по прозореца и кажа:

— Вие сте пълен и абсолютен podex, сър.

Мисълта ме накара да избухна в такъв бурен и внезапен смях, че едва успях да си поема дъх.

— Кого гледаш? — попита Леон, забелязал накъде гледам.

— Никого — побързах да отвърна аз. — Един тип.

— Момичето, глупак!

— А!

То седеше на седалката до шофьора, леко обърнато към него. Познах я: Трейси Дилейси, с две години по-голяма от мен, звездата на горните класове. Беше с поличка за тенис, показно кръстосала крака.

— Банална е — казах аз, използвайки думата на Леон.

— Аз бих излязъл с нея — отбеляза Леон.

— Наистина ли?

— А ти?

Помислих си за Трейси с тупираната й коса и сладникавия й мирис на дъвка.

— Ъ-ъ-ъ… може би — отвърнах без ентусиазъм.

Малката кола потегли и Леон се усмихна.

Новият ми приятел беше в Дом „Амадеус“. Родителите му — университетски преподавател и държавна служителка — бяха разведени („но няма проблем, получавам джобни и от двамата“). Той имаше по-малка сестра Шарлот, куче на име Капитан Благоразумие, личен психотерапевт, електрическа китара и както ми се струваше, неограничена свобода.

— Майка ми казва, че трябва да се образовам извън рамките на патриархалната юдео-християнска система. Тя не одобрява „Сейнт Оз“, но баща ми е този, който плаща. Той е възпитаник на Итън. Казва, че учениците в държавните училища са пролетарии.

— Така е.

Опитах се да се сетя за нещо вярно, което да кажа за своите родители, но не можах: за по-малко от час запознанство вече имах чувството, че това момче е заело по-голямо място в сърцето ми, отколкото Джон или Шарън Снайд.

Затова най-безцеремонно си съчиних други родители. Майка ми беше умряла, баща ми беше полицейски инспектор (най-важният пост, който можех да измисля по онова време). През половината година живеех при баща си, а през другата — при чичо си в града.

— Дойдох в „Сейнт Осуалдс“ по средата на учебната година — обясних аз. — Отскоро съм тук.

Леон кимна.

— Така ли? Предположих, че може да си новобранец. Какво стана на другото място, да не са те изгонили?

Предположението му ме поласка.

— Там беше същинска дупка. Баща ми ме премести.

— Мен ме изхвърлиха от последното училище — каза Леон. — Баща ми побесня. Плащаше им по десет хиляди годишно, а те ме изритаха при първото провинение. Какво ще кажеш? Човек би си помислил, че за тези пари ще се стараят повече, нали? Така или иначе, има и по-зле от „Сейнт Оз“. Особено след като старият мръсник Шейкшафт си отива…

Разбрах, че сега е моментът.

— Впрочем, защо си отива?

Леон присмехулно се ококори.

— Ама ти наистина си новобранец! — той понижи тон. — Ще го кажа така: чух, че този път Шейкшафт е правил нещо повече от шейкове.

Оттогава нещата се промениха дори в „Сейнт Осуалдс“. В онези дни скандалите се потушаваха с пари. Сега е друго. Вече никой не се залъгва от външния блясък на сградата: разрухата прозира иззад него. Зданието е крехко: един добре премерен удар може да го събори. Хвърлен камък или нещо друго.

Лесно ми е да се отъждествя с момче като Найт. Дребен, мършав, непохватен, явен аутсайдер. Пренебрегван от съучениците си — не заради религиозната си принадлежност, а по друга, по-съществена причина. Той не може да я промени, тя е в очертанията на лицето му, в невзрачния цвят на рядката му коса, в дължината на костите му. Сега семейството му може да е богато, но вековете на бедност са дълбоко вкоренени в него. Знам. „Сейнт Осуалдс“ приема такива като него с нежелание в период на финансова нестабилност, но Найт никога няма да се впише в тази среда. Името му никога няма да бъде издълбано на Почетните дъски. Учителите постоянно ще забравят как се казва. Той няма да играе в нито един отбор. Опитите му да спечели благоразположение винаги ще завършват с неуспех. В очите му се чете нещо, което ми е добре познато: недоверчивият, злопаметен поглед на дете, отдавна престанало да се бори за признание. Единственото, което му остава, е да мрази.

Разбира се, почти веднага научих за сцената със Стрейтли. В „Сейнт Осуалдс“ слуховете се разнасят бързо, всяка случка става известна още същия ден. Днешният ден беше особено лош за Колин Найт. Разправия със Стрейтли по време на проверка, през междучасието — инцидент с изгубено домашно за часа на Роби Роуч, на обяд — сбиване с Джаксън от същия клас, в резултат на което Джаксън беше изпратен у дома със счупен нос, а Найт бе отстранен от училище за една седмица.

Когато това се случи, аз дежурех на двора. Видях Найт с оранжев комбинезон да събира боклуци край лехите с рози. Хитро, жестоко наказание, далеч по-унизително от преписването на латински поеми или оставането след часовете. Доколкото ми е известно, само Рой Стрейтли го прилага. Това е същият вид комбинезон, който баща ми носеше навремето и с който сега ходи малоумникът Джими: широк, яркооранжев, видим от всички части на двора. Всеки, който го носи, е лесна мишена.

Найт правеше неуспешни опити да се скрие зад ъгъла на сградата. Там се беше събрала група по-малки момчета, които му се присмиваха и му сочеха боклуците, които е пропуснал да събере. Джаксън — дребно, агресивно момче, което знае, че само наличието на неудачник като Найт спасява самия него от подигравки — обикаляше наоколо с няколко по-големи ученици. Пат Бишъп беше дежурен, но стоеше сред тълпа момчета по-далеч, в другия край на игрището за крикет. Роуч, учителят по история, също беше дежурен, но явно предпочиташе да разговаря с група ученици от най-горния клас, вместо да се занимава с дисциплината.

Аз отидох при Найт.

— Не изглежда много забавно.

Той намусено поклати глава. Цялото му лице беше бледожълто, с изключение на две зачервени петна на скулите. Джаксън, който ме наблюдаваше, се отдели от групата и предпазливо се приближи. Забелязах как ме измерва с поглед, сякаш иска да прецени дали представлявам заплаха. Така правят чакалите, когато обикалят около умиращо животно.

— Искаш ли да му помогнеш? — рязко попитах аз и Джаксън побърза да се върне при групичката си.

Найт ме погледна с плаха благодарност.

— Не е честно — тихо каза той. — Вечно се заяждате с мен.

Кимнах съчувствено.

— Знам.

— Знаете?

— О, да — спокойно отвърнах аз. — Наблюдавам те.

Найт ме погледна. Очите му бяха блестящи, тъмни, изпълнени с абсурдна надежда.

— Чуй ме, Колин — нали така се казваш?

Той кимна.

— Трябва да се научиш да отвръщаш — казах аз. — Не бъди жертва. Накарай ги да си платят.

— Да си платят? — Найт ме погледна озадачен.

— Защо не?

— Ще загазя.

— Вече не си ли загазил?

Той ме погледна.

— Какво ще загубиш?

Тогава удари последният звънец и аз нямах време да кажа нищо повече, но и не се налагаше: семето беше посято. Обнадежденият поглед на Найт ме проследи по двора и на обяд вече имаше резултат: Джаксън лежеше на земята, Найт — отгоре му, Роуч тичаше към тях със свирка в уста, а останалите гледаха стъписани как жертвата най-после отвръща на удара.

Разбирате ли, имах нужда от съюзници. Не сред колегите, а сред по-нисшите стъпала на „Сейнт Осуалдс“. Ударех ли в основата, главата щеше да падне. Изпитвах бегло съжаление към нищо неподозиращия Найт, който щеше да бъде моята жертва, но си казвах, че никоя война не може без жертви и че ако нещата вървят по план, тук ще паднат още много, преди основите на „Сейнт Осуалдс“ да рухнат сред повалени идоли и разбити мечти.