Джентълмени и играчи

1

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Помнете, помнете ноември, ден пети, измяна, барут и погром…

Ето я най-после в целия си зловещ блясък. Анархията. Тя връхлетя „Сейнт Осуалдс“ като чума: изчезнали ученици, осуетени часове, отсъстващи учители. Дивайн беше отстранен до приключване на разследването (в резултат на това аз се върнах в кабинета си, но едва ли съм преживявал по-безрадостна победа), също и Грахфогел, и Лайт. Още учители се разпитват, сред тях Роби Роуч, който сочи виновници наляво и надясно с надеждата да отклони подозрението от себе си.

Боб Стрейндж ми даде да разбера, че собственото ми присъствие тук е само извънредна мярка. Според Алън-Джоунс, чиято майка е в Управителния съвет, на последното заседание бъдещето ми е било обсъждано надълго и нашироко и доктор Пули, чийто син съм „нападнал“, е настоявал за незабавното ми отстраняване. В светлината на последните събития (повечето от които станаха в отсъствието на Бишъп) нямаше кой да се застъпи за мен, а Боб даде да се разбере, че само извънредните обстоятелства в училище отлагат тази напълно легитимна мярка.

Разбира се, накарах Алън-Джоунс да се закълне, че ще запази наученото в тайна, което означава, че досега вестта трябва да е обиколила цялото училище.

Само като си помисля, че преди няколко седмици най-голямата ни тревога беше училищната инспекция. Сега имаме училищна криза. Полицаите са още тук и като че ли нямат намерение да си тръгват. Ние преподаваме в изолация. Никой не вдига телефоните. Кошчетата за боклук стоят пълни, подовете — нелъснати. Шатълуърт, новият портиер, отказва да работи, докато училището не му предостави алтернативно място за живеене. Бишъп, който се занимава с тези неща, вече не е в състояние да го прави.

Колкото до момчетата, те също предчувстват неминуема катастрофа. Сътклиф пристигна с фишеци в джоба и предизвика очаквания хаос. В света отвън се изказват съмнения относно способността ни да оцелеем. Едно училище е само толкова добро, колкото показват последните му резултати и ако не успеем да завършим този катастрофален триместър, аз не храня големи надежди за тазгодишните успехи и дипломи.

Моят клас по латински може би ще успее да се справи, като се има предвид, че още миналата година приключихме задължителния учебен план. Но този триместър германците пострадаха жестоко, както и французите, при които сега отсъстват двама учители — Тапи отказва да се върне, докато случаят й не се разгледа, а Пеърман все още е в отпуск по семейни причини — и няма голяма вероятност да наваксат пропуснатия материал. Другите катедри имат същите проблеми: по някои предмети цели класове не са предали курсовите си работи и няма кой да се заеме с това. Директорът прекарва повечето време в кабинета си. Боб Стрейндж е поел задълженията на Бишъп, но без особен успех.

За щастие, Марлийн е още тук и държи нещата в свои ръце. Сега не изглежда толкова ослепителна, по-скоро делова, косата й е прибрана назад на грижлив кок и открива продълговатото й лице. Тя вече няма време за клюки, през по-голямата част от деня приема жалби на родители и отговаря на въпроси на репортери, които искат да знаят как върви полицейското разследване.

Както винаги, Марлийн се справя добре — разбира се, тя е по-силна от повечето хора. Нищо не може да я извади от равновесие. Когато синът й почина, предизвиквайки криза в семейството, която така и не беше преодоляна, ние дадохме на Марлийн работа и призвание, а оттогава тя дава на „Сейнт Осуалдс“ цялата си безрезервна преданост.

Отчасти това се дължи на Бишъп, което обяснява предаността й към него, както и факта, че от всички възможни места Марлийн избра да работи точно тук. Едва ли й е било лесно. Но тя никога не прояви слабост. За петнайсет години не е отсъствала и един ден. Заради Пат. Пат, който я извади от кризата.

Сега той е в болница, казва Марлийн: снощи получил някакъв пристъп, може би в резултат на стреса. Сам отишъл с колата до Бърза помощ, припаднал в чакалнята и го настанили в сърдечното отделение за изследвания.

— Поне е в добри ръце — каза тя. — Да бяхте го видели снощи… — Марлийн млъкна, загледа се в далечината и аз с тревога осъзнах, че едва сдържа сълзите си. — Трябваше да остана — каза тя. — Но той не ми позволи.

— Да. Хм.

Обърнах глава смутен. Разбира се, от години беше обществена тайна, че Пат не поддържа строго професионални отношения със секретарката си. Повечето от нас не обръщаха внимание на това. Марлийн обаче винаги се стремеше да поддържа фасадата на приличието, може би защото смята, че един скандал би могъл да навреди на Пат. Фактът, че в момента намекваше за това — дори отдалеч — ми подсказа съвсем ясно колко зле стоят нещата.

В училище като „Сейнт Осуалдс“ всички промени имат значение и аз изпитах внезапна тъга за онези от нас, които са още тук, старата гвардия, която храбро стои на поста си, докато бъдещето безмилостно ни мачка.

— Ако Пат си тръгне, аз няма да остана — каза Марлийн, като завъртя изумрудения пръстен около пръста си. — Ще започна работа в адвокатска кантора или нещо такова. Ако не, ще се пенсионирам, и без това догодина ставам на шейсет…

Това също беше новина. Марлийн беше на четирийсет и една, откакто я помнех.

— Аз също се замислям за пенсиониране — признах аз. — В края на годината ще стана центурион. — Разбира се, ако старият Стрейндж дотогава не ме изхвърли.

— Какво? Квазимодо ще напусне Камбанарията?

— Мина ми през ума. — През последните няколко седмици това се случи неведнъж. — Днес е рожденият ми ден — казах й аз. — Можете ли да повярвате? Шейсет и пет години.

Тя се усмихна малко тъжно. Милата Марлийн.

— Къде се дянаха всичките тези рождени дни?

В отсъствието на Пат тази сутрин Боб Стрейндж трябваше да ръководи сбора на средните курсове. Аз не бих му го препоръчал, но след като толкова хора от ръководството отсъстват или са заети, Боб реши да се нагърби с това и да върне кораба ни обратно в тихи води. Още в началото си помислих, че е грешка. Но с някои хора не може да се спори.

Разбира се, всички знаем, че Боб не е виновен за отстраняването на Пат. Никой не го обвинява за това, но на учениците не се харесва лекотата, с която той се настани на мястото на Пат. Кабинетът на Бишъп, винаги отворен за всички, които го търсеха, сега е затворен. Поставен е същият звънец като на вратата на Дивайн. От този административен център наказанията се раздават безкръвно и ефективно, но човечността и топлотата, която правеше Пат Бишъп приемлив за учениците, у Стрейндж видимо липсва.

Момчетата го усещат и странят от него, като търсят все по-изобретателни начини публично да го злепоставят. За разлика от Пат, нашият Боб не е човек на действието. Това пролича след шепата фишеци, хвърлени под подиума по време на сбора, в резултат на което всички средни курсове прекараха половината сутрин в мълчание, докато Боб чакаше някой да си признае.

Пат Бишъп би открил виновника за пет минути, но повечето ученици се стараят да му се харесат. Боб Стрейндж със студеното си лице и тактика на злодей от анимационен филм е лесна плячка за тях.

— Сър! Кога се връща господин Бишъп?

— Казах „тишина“, Сътклиф, иначе ще отидеш при директора.

— Защо, сър? Той знае ли?

Боб Стрейндж, който не беше преподавал на средните курсове от близо десетилетие, нямаше представа как да отвърне на подобна фронтална атака. Той не проумява как суровите му маниери издават неговата несигурност, как крещенето само влошава нещата. Може да е добър администратор, но в отношенията с паството си е поразително неопитен.

— Сътклиф, ще останеш след часовете.

— Да, сър.

Аз бих се усъмнил в дяволитата усмивка на Сътклиф, но Стрейндж не го познаваше и просто продължи да затъва.

— Нещо повече — каза той, — ако момчето, което хвърли фишеците, не стане веднага, всички средни курсове ще остават след часовете в продължение на един месец.

Един месец? Това беше невъзможна заплаха. Тя се спусна като мираж над залата и през насъбралите се ученици премина тих, бавен звук на неодобрение.

— Ще броя до десет — обяви Стрейндж. — Едно. Две.

Нов шум в залата, докато Стрейндж демонстрираше математическите си умения.

Сътклиф и Алън-Джоунс се спогледаха.

— Три. Четири.

Те станаха. Секунда тишина. Целият ми клас ги последва.

В първия момент Стрейндж се ококори. Беше забележителна гледка: целият клас 3С, подреден в стегната малка фаланга — Сътклиф, Тейлър, Алън-Джоунс, Адамчик, Макнеър, Брейзноуз, Пинк, Джаксън, Алмънд, Ню, Андертън-Пулит. Всичките ми момчета (без Найт, разбира се).

После 3М (класът на Хилари Монюмънт Паметника) направи същото.

Още трийсет момчета се изправиха едновременно като войници, гледайки право пред себе си, без да кажат и дума. После стана 3П (класът на Пеърман). После 3КТ (Тийг). Накрая и 3Р (Роуч).

Всички момчета от трети курс стояха прави. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Всички бяха вперили очи в дребничкия мъж на подиума.

В първия момент той остана неподвижен.

После се обърна и излезе, без да каже и дума.

След това вече нямаше смисъл да преподавам каквото и да било. Момчетата имаха нужда да говорят и аз ги оставих, като от време на време излизах да успокоя класа на Грахфогел в съседната стая, където временно заместващата учителка госпожа Кант с мъка поддържаше дисциплината. Разбира се, основна тема на разговорите беше Бишъп. Тук нямаше поляризация на мненията, нямаше никакво съмнение в невинността на Пат. Всички бяха единодушни, че обвиненията са абсурдни, че изобщо няма да издържат в съда, че всичко е едно ужасно недоразумение. Това ме ободри: искаше ми се и колегите ми да бяха толкова сигурни, колкото тези момчета.

По време на обедната почивка аз останах в стаята да хапна сандвич и да проверя няколко контролни, за да избегна стълпотворението в учителската и обичайните приказки на чай и „Таймс“. Всъщност всички вестници пишеха за тазседмичния скандал в „Сейнт Осуалдс“ и на влизане през главния портал се налагаше да минаваме през кордон от репортери и фотографи.

Повечето не се спираха, за да коментират, макар че, струва ми се, Ерик Скуунз беше казал нещо пред „Мирър“ в сряда. Разбира се, в кратката им статия се долавяше тонът на Скуунз с жалбите му по повод нехайството на ръководството и обвиненията му в пристрастие сред висшите ешелони. Все пак ми е трудно да повярвам, че старият ми приятел Ерик може да бъде потайната Къртица Мол, чиято смесица от хумор, клюки и злостни нападки от няколко седмици завладява читателите на „Икзаминър“. И въпреки това думите ми звучаха познато, сякаш авторът беше човек, чийто стил познавам, чийто ненатрапчив хумор разбирам — и споделям.

Мислите ми отново се върнаха към младия Кийн. Във всеки случай той е проницателен наблюдател и, струва ми се, притежава талант за писане. Дали той би могъл да е Къртицата Мол? Не ми се иска да мисля, че е така. По дяволите, харесвам момчето и забележките му в Стаята на учителя завчера бяха едновременно умни и смели. Не, не Кийн, казах си. Но ако не е Кийн, тогава кой?

Тази мисъл ме гризеше целия следобед. Преподавах зле, изпуснах си нервите с група четвъртокурсници, които като че ли не можеха да се съсредоточат; наказах с оставане след часовете един шестокурсник, чието единствено провинение, както по-късно с болка си признах, беше, че ми посочи грешка в употребата ми на конюнктива в превода на един откъс. Към осмия час вече бях решил. Ще попитам човека, открито и честно. Мисля, че разбирам от характери и ако той е Къртицата Мол, със сигурност ще разбера.

Когато го намерих, той беше в Стаята на учителя и разговаряше с госпожица Деър. Тя ми се усмихна, щом ме видя да влизам, и Кийн направи същото.

— Чух, че днес е рожденият ви ден, господин Стрейтли — каза той. — Приготвили сме ви торта.

Това беше шоколадова поничка върху малка чинийка, и двете отмъкнати от училищната столова. Някой беше сложил отгоре жълта свещ, а наоколо — пъстра гирлянда. На чинийката имаше картичка с надпис: „Честит рожден ден, господин Стрейтли — 65!“.

Разбрах, че Къртицата Мол трябва да почака.

Няколкото учители, които още седяха в стаята в този късен час — Паметника, Макдонаф и двама новаци — заръкопляскаха. Свидетелство за душевния ми смут е, че за малко да избухна в сълзи.

— По дяволите — сърдито промърморих аз. — Пазех го в тайна.

— Защо? — попита госпожица Деър. — Вижте, довечера Крис и аз излизаме да пийнем по нещо. Искате ли да дойдете с нас? Ще отидем да видим кладата в парка, ще хапнем захаросани ябълки, ще погледаме фойерверките… — Тя се разсмя и за миг забелязах колко хубава е всъщност с черната си коса и розовото си лице като на порцеланова кукла. Въпреки подозренията си относно Къртицата Мол, които сега ми се струваха напълно неоснователни, аз се радвах, че тя и Кийн ще излизат заедно. Добре знам какво блато е „Сейнт Осуалдс“, как си мислиш, че имаш всичкото време на света, за да срещнеш момиче, да се ожениш, може би да имаш деца, ако тя иска, а после изведнъж откриваш, че всичко това е минало покрай теб, че си закъснял не с година, а с десетилетие или две и вече не си Млада пушка, а Сако от туид, необратимо обвързано със „Сейнт Осуалдс“ — този прашен стар боен кораб, който някак си е погълнал сърцето ти.

— Благодаря за предложението — отвърнах аз. — Но мисля, че ще си остана у дома.

— Тогава си намислете желание — каза госпожица Деър и запали свещта.

— Това мога да направя.

2

Добрият стар Стрейтли. През последните няколко седмици почти го обикнах заради неизличимия му оптимизъм и идиотските му маниери. Странно колко заразителен може да бъде този оптимизъм, чувството, че миналото може да се забрави (както го забрави Бишъп), че горчивината може да се потисне и че дългът (към училището, разбира се) може да бъде също такава мотивираща сила, както (например) любовта, омразата, отмъщението.

Тази вечер след училище изпратих последните си имейли. От Роуч до Грахфогел, уличаващ и двамата. От Бишъп до Дивайн. От Лайт до Дивайн, в дух на нарастваща паника. От Найт до всички, със заплахи и сълзи. И накрая решителният удар — до мобилния телефон на Бишъп и до електронната му поща (не се съмнявам, че полицията вече ги следи): последно отчаяно, умоляващо съобщение от Колин Найт, изпратено от мобилния му телефон с цел след време да потвърди най-лошото.

Общо взето, добра работа, от моя страна не са необходими повече действия. С един елегантен удар — петима учители. Бишъп, разбира се, всеки момент ще се прекърши. Може да получи пристъп или инфаркт, предизвикан от стреса и увереността, че какъвто и да е изходът от полицейското разследване, времето му в „Сейнт Осуалдс“ е свършило.

Въпросът е дали направих достатъчно. Калта лепне, както казват хората, още повече в неговата професия. В известен смисъл полицаите се престарават. И най-малкият намек за непристойност е достатъчен да съсипе нечия кариера. Останалото мога да оставя на публиката, която е закърмена с подозрения, завист и „Икзаминър“. Топката вече се търкулна и изобщо няма да се изненадам, ако в следващите седмици някой друг я поеме. От „Сънибанк Парк“ може би, от тесногръдите хора от общинските жилища на „Аби Роуд“.

Ще има пожари, може би нападения над самотни колеги, нажежени до червено слухове в баровете и клубовете в града. Най-хубавото от всичко е, че от известен момент нататък няма да ми се налага да предприемам нищо. Едно леко побутване — и плочките домино започват да падат сами.

Разбира се, ще остана колкото може по-дълго. Половината от забавлението е да следя отблизо развоя на събитията, но имам готовност да реагирам в зависимост от ситуацията. Във всеки случай, вредата вече е необратима. Цяла катедра се е сринала, много други учители са заподозрени, Вторият учител е безнадеждно опетнен. Учениците напускат — дванайсет за тази седмица — и потокът скоро ще се превърне в река. Преподаването е занемарено, хигиената и безопасността са в окаяно състояние, а и наближава инспекция, при която училището неминуемо ще бъде затворено.

Чух, че от една седмица насам Управителният съвет се събира всяка вечер. Директорът, който не умее да преговаря, се страхува за работата си, доктор Тайди се тревожи за възможното отражение на кризата върху училищните финанси, а Боб Стрейндж скришом се опитва да обърне всяка дума на директора в своя полза, докато привидно се държи като напълно предан и коректен служител.

Засега (като се изключат един-два провала в сферата на дисциплината) той доста добре се справя със задълженията на Бишъп. Следващата му стъпка може да се окаже директорският пост. Защо не? Стрейндж е хитър (поне достатъчно хитър, за да го прикрива пред Управителния съвет), компетентен, способен и точно толкова дързък, колкото е необходимо, за да бъде ръководител в „Сейнт Осуалдс“.

Като цяло това е истински шедьовър на престъпната мисъл. Казвам го аз, защото никой друг не може да го каже, но наистина се забавлявам от начина, по който се развиват нещата. Остава още една дреболия за довършване и още тази вечер смятам да се заема с това на градското увеселение в парка. След това мога да си позволя да празнувам: остана ми една бутилка шампанско с името на Стрейтли отгоре и тази вечер смятам да я отворя.

Сега обаче нямам какво да правя. Това са най-лошите моменти в цялата ми кампания: дългото, напрегнато чакане. Веселбата започва в седем и трийсет, в осем кладата вече ще се е разгоряла и в парка ще има хиляди хора, ще има музика, която ще гърми от високоговорителите, ще има писъци от въртележките, а в осем и трийсет ще започнат фойерверките и небето ще се изпълни с дим и падащи звезди.

Подходящо място за тихо убийство, не мислите ли? Тъмнината, тълпата, объркването… Толкова е лесно да се приложи законът на По, според който предмет, скрит на видно място, остава най-дълго невидим. После просто ще се отдалеча, като оставя някоя бедна душа да открие тялото или дори лично ще го открия, ще извикам от уплаха и ще потъна в насъбралата се тълпа.

Още едно убийство. Заслужих си го. Или може би две.

Все още пазя снимката на Леон: изрезка от „Икзаминър“, вече пожълтяла и помътняла от времето. Училищна снимка, направена през същото онова лято, с лошо качество, увеличена за първа страница до степен на зърнеста каша от точици. Но все пак това е неговото лице, неговата самоуверена усмивка, неговата дълга коса и вратовръзка с отрязан край. Покрай снимката е изписано заглавието:

Е, поне такава е официалната история. Ние скочихме, той падна. Още когато краката ми опряха в другия край на комина, аз го чух — трополене на счупени керемиди и скърцане на гумени подметки.

Отне ми минута, за да осъзная. Кракът му се беше подхлъзнал — може би в миг на колебание, може би вик отдолу го беше стреснал. Аз се огледах и видях, че Леон не стои до мен, коляното му се беше ударило в ръба на улея, той се беше подхлъзнал по мръсната му повърхност, олюлявайки се назад, и сега висеше над пропастта, като се държеше с пръсти за улука, акробатично протегнал единия си крак, за да опре в далечния край на комина, а другия провесил във въздуха.

— Леон!

Спуснах се надолу, но не можех да го стигна — бях от другата страна на комина. Не смеех да го прескоча, за да не разместя някоя керемида. Знаех колко крехък е този улей, колко нащърбени и неравни са ръбовете му.

— Дръж се! — извиках аз и Леон ме погледна с лице, изкривено от уплаха.

— Стой там, синко. Аз ще те хвана.

Вдигнах глава. Джон Снайд стоеше на парапета на няколко крачки от мен. Лицето му беше като бяло петно, очите — като дупки, цялото му тяло трепереше. Той запристъпя напред като механична играчка и страхът излизаше от него на вълни като миризма. Но вървеше напред. Инч по инч, все по-близо и по-близо — очите му бяха почти затворени от страх — и скоро щеше да ме види, затова исках да побягна, трябваше да побягна, но Леон още беше там долу, не можеше да се измъкне…

Чух под себе си приглушено изпукване. Улеят поддаваше, едно парче се откъсна и падна в пространството между сградите. Чу се скърцане на гума — подметката на Леон се хлъзна малко по-надолу по мръсната стена.

Докато баща ми се приближаваше, аз започнах да отстъпвам, все по-навътре и по-навътре в сянката на Камбанарията. От пожарната долу струяха светлини, скоро на покрива щеше да гъмжи от хора.

— Дръж се, Леон — прошепнах аз.

И изведнъж го усетих, гъделичкане по тила си, беглото усещане, че някой ме наблюдава. Обърнах глава и видях Рой Стрейтли в старото си сако от туид да стои на прозореца на около дванайсет крачки от мен. Лицето му се открояваше ярко на светлината, погледът му беше стъписан, ъгълчетата на устните му висяха надолу като на трагикомична маска.

— Пинчбек? — каза той.

И в тази секунда отдолу се чу звук — глух, подрънкващ звук като от гигантска монета, заседнала в тръба на прахосмукачка.

После — храс!

Тишина.

Улеят не беше издържал.

3

Тогава се втурнах да бягам, а звукът от падането на Леон ме следваше по петите като черно куче. Краката ми сами намираха пътя по добре познатия покрив, аз заподскачах като маймуна по керемидите, като котка се прехвърлих от парапета на пожарната стълба, оттам излязох в средния коридор, а оттам — навън.

Бягах инстинктивно, разбира се, единствената ми мисъл беше да оцелея. Отвън светлините на пожарната кола все още обагряха всичко в двора на параклиса в мистично червено и синьо.

Никой не ме видя да излизам от сградата. Бях в безопасност. Наоколо пожарникари и полицаи отцепваха района, като препречваха пътя на малката тълпа зяпачи, натрупала се на алеята. В безопасност съм, повтарях си аз. Никой не ме видя. Освен Стрейтли, разбира се.

Предпазливо се промъкнах към къщата на портиера, като заобиколих отдалеч паркираната пожарна със синьо-червена лампа и линейката, която виеше на дългата алея. Инстинктът ме водеше. У дома. Там щях да се скрия. Щях да заключа вратата, да легна под леглото, да се загърна в одеяло, както правех в събота вечер, да лапна палеца си и да чакам баща ми да си дойде. Под леглото щеше да е тъмно и сигурно.

Вратата на къщата зееше отворена. Кухненският прозорец светеше, пердетата във всекидневната бяха спуснати, но и там светеше; на светлината от къщата се открояваха силуети. Там беше господин Бишъп със своя мегафон. До патрулната кола, която блокираше алеята, стояха двама полицаи.

Сега видях и още някого — жена в палто с мъхеста яка, жена, чието лице изведнъж ми се стори бегло познато…

Тя се обърна с лице към мен и устата й, обилно намазана с червило, се отвори широко във формата на буквата „О“.

— О, сладкишче! О, любов моя!

Жената се затича към мен на тънките си токчета. Бишъп се обърна с мегафон в ръка и в този момент от далечния край на сградата се разнесе вик:

— Господин Бишъп! Сър! Ето там!

Жената ме връхлетя с разпилени коси, мокри очи, ръце, разперени като криле на прилеп, за да ме грабнат. Усетих как се смалявам, как мъхестата яка ме гъделичка по устата и изведнъж сълзите ми потекоха — горещи сълзи — и всичко се стовари върху мен като вълна от спомени и мъка. Леон, Стрейтли, баща ми изхвърчаха от главата ми и останаха далеч, докато тя ме водеше към къщи, където беше безопасно.

— Не биваше да става така, сладкишче. — Гласът й трепереше. — Трябваше да бъде изненада.

В този миг всичко ми се изясни. Неразпечатаният самолетен билет. Загадъчните телефонни разговори. „Колко? — мълчание. — Добре. Това е за добро.“

Колко за какво? За да се откаже от претенциите си? И колко лотарийни билети, колко бири и парчета пица му бяха обещали, за да се откаже от това, което им е нужно?

Отново се разплаках, този път от яд заради предателския им заговор. Майка ми ме обгръщаше с облак скъпо и непознато ухание.

— О, сладкишче! Какво се е случило?

— О, мамо — ридаех аз и заравях лице в мекото й палто, усещах устните й върху косата си, миризмата на цигарен дим и сухия й упойващ мирис, и в този момент нещо малко и коварно протегна ръка към сърцето ми и стисна с всичка сила.

4

Въпреки уверенията на госпожа Мичъл, че Леон никога не би се качил на покрива сам, най-добрият приятел на сина й — момче на име Джулиан Пинчбек — така и не беше намерен. Претърсиха училищните регистри, разпитваха от врата на врата, но без резултат. Дори и тези усилия нямаше да бъдат положени, ако не беше настояването на господин Стрейтли, че е видял Пинчбек на покрива на параклиса, но за съжаление момчето се измъкнало.

Полицията прояви съчувствие — в края на краищата жената беше в шок — но сигурно тайно са си мислели, че бедната госпожа Мичъл е загубила разсъдъка си и затова говори за несъществуващи момчета, отказвайки да приеме, че смъртта на сина й е трагична злополука.

Това можеше да се промени, ако госпожата ме беше видяла, но тя не ме видя. Три седмици по-късно аз заминах с майка си и Ксавие за Париж, където прекарах следващите си седем години.

През този период обаче у мен настъпиха големи промени. Грозното патенце беше започнало да се разхубавява, а с помощта на майка ми това стана бързо. Аз не й се противопоставях. След като Леон беше мъртъв, Пинчбек нито се надяваше, нито желаеше да оцелее. Аз бързо се отървах от униформата на „Сейнт Осуалдс“ и оставих майка ми да се заеме с останалото.

Втори шанс, каза тя. Аз отворих всички бележки, писма, колети, които чакаха в красивите си опаковки под леглото ми, и се възползвах докрай от нещата, намерени вътре.

Никога повече не видях баща си. Разследването на поведението му беше чиста формалност, но разбрах, че той се е държал странно и е предизвикал подозрения у полицията. Нямаше основателна причина да го подозират. Но по време на разпита Джон Снайд бил агресивен, алкохолната проба показала, че е пил доста, а разказът му за случилото се бил объркан и неубедителен, сякаш не си спомнял какво точно се е случило. Рой Стрейтли, който потвърдил присъствието на портиера на покрива, казал, че го е чул да вика на едно от момчетата: „Аз ще те хвана“. По-късно полицията придаде голямо значение на тези думи и макар че според Стрейтли Джон Снайд е искал да помогне на падащото момче, истината е, че портиерът е стоял с гръб към него, следователно Стрейтли не би могъл да види дали Снайд се е опитвал да помогне или не. В края на краищата досието на баща ми далеч не беше безупречно. Същото лято той бе получил официално предупреждение заради побой на ученик на територията на „Сейнт Осуалдс“, а грубото му поведение и избухлив нрав бяха широко известни на цялото училище. Доктор Тайди потвърди, а Джими прибави някои неща от себе си.

Пат Бишъп, който би могъл да помогне, се оказа странно уклончив по отношение на баща ми. Това отчасти беше по вина на новия директор, който, както разбрах, обяснил на Пат, че основното му задължение е към „Сейнт Осуалдс“ и че колкото по-бързо случаят „Снайд“ се изясни, толкова по-скоро училището ще се дистанцира от цялата тази тъжна история. Впрочем Бишъп започваше да се чувства неудобно. Случката застрашаваше както новото му назначение, така и нарастващата му близост с Марлийн Мичъл. В края на краищата той се беше сприятелил с Джон Снайд. В качеството си на Втори учител Бишъп го окуражаваше, вярваше в него, защитаваше го, макар да знаеше, че Джон е обвиняван в насилие срещу майка ми, срещу мен и поне в един документиран случай срещу ученик от „Сейнт Осуалдс“, което правеше още по-правдоподобно предположението, че човек, преуморен и докаран до ярост, е изгубил ума си и е подгонил Леон Мичъл по покрива към смъртта.

Нямаше нито едно доказателство в подкрепа на това твърдение. Със сигурност Рой Стрейтли не желаеше да предостави такова. Впрочем човекът се боеше от високото, нали? Но вестниците подхванаха случая. Заредиха се анонимни писма, телефонни обаждания, обичайните публични реакции на подобни случаи. Не че изобщо имаше случай. Джон Снайд не беше обвинен в нищо. Въпреки това се обеси в хотелска стая в града три дни преди да заминем за Париж.

Още тогава знаех кой е виновен. Не Бишъп, макар че и той имаше вина. Не Стрейтли, нито вестниците, нито дори директорът. „Сейнт Осуалдс“ уби баща ми, точно както уби и Леон. „Сейнт Осуалдс“ със своята бюрокрация, горделивост, слепота, предразсъдъци. Уби ги и ги смля, без да се замисли, като кит, който поглъща планктон. Петнайсет години по-късно никой не си спомня за тях. Те са просто имена в списъка от кризи, които училището е преодоляло.

Не и тази. С последната ще плати за всички.

5

Петък, 5 ноември

6,30 вечерта

След училище минах през болницата с цветя и книга за Пат Бишъп. Той не чете много, но може би ще му дойде добре; освен това му казах, че сега трябва да бъде по-спокоен.

Не че беше. Когато пристигнах, го заварих да се кара със същата онази сестра с розова коса, която преди известно време се грижеше за мен.

— Боже, още един — възкликна тя, като ме видя. — Кажете ми, всички учители от „Сейнт Осуалдс“ ли са като вас или просто на мен ми върви?

— Казвам ви, добре съм.

Не изглеждаше така. Червендалестото му лице беше синкаво, а и той като че ли се беше смалил, сякаш многото кросове бяха започнали да дават отражение. Погледът му се спря на цветята в ръцете ми.

— За бога, още не съм умрял.

— Дай ги на Марлийн — предложих аз. — Може да я разведрят.

— Сигурно си прав. — Той ми се усмихна и за миг отново видях стария Бишъп. — Отведи я у дома, Рой. Тя не иска да си ходи, а е уморена. Мисли си, че нещо ще ми стане, ако поне една нощ се наспи добре.

Разбрах, че Марлийн е отишла в кафето на болницата, за да пийне чай. Отидох да я потърся там, след като накарах Бишъп да ми обещае, че няма да се опита в мое отсъствие да напусне болницата.

Тя като че ли се изненада да ме види. В едната си ръка държеше смачкана носна кърпа и лицето й, като никога без следа от грим, беше зачервено и мокро.

— Господин Стрейтли! Не очаквах да…

— Марлийн Мичъл — строго казах аз, — след петнайсет години мисля, че е време да ме наричате Рой.

Докато държахме пластмасови чаши с особено безвкусен чай, ние се разговорихме. Странно как колегите ни, тези близки хора, не съвсем приятели, с които прекарваме повече време, отколкото с най-близките си роднини, остават така непознати за нас. Когато мислим за тях, ние си ги представяме не като хора със семейства и личен живот, а както ги виждаме всеки ден: облечени като за работа, с делови вид (или недотам), забързани (или недотам), всички сателити на една и съща голяма планета.

Колега в джинси изглежда странно, колега, облян в сълзи — почти неприлично. Тези интимни картини от живота извън „Сейнт Осуалдс“ ни се струват почти нереални, като сън.

Реалността е камъкът, традицията, постоянството на „Сейнт Осуалдс“. Колеги идват и си отиват. Понякога умират. Понякога дори ученици умират, но „Сейнт Осуалдс“ остава и с напредването на възрастта това ми носи все по-голяма утеха.

Виждам, че при Марлийн е различно. Може би защото е жена — забелязал съм, че за жените тези неща не означават толкова много. Може би защото вижда какво причинява „Сейнт Осуалдс“ на Пат. Или може би заради сина си, чийто призрак още ме преследва.

— Не биваше да идвате тук — каза тя и избърса очите си. — Директорът каза на всички…

— По дяволите директора. Часовете свършиха и мога да правя каквото искам — отговорих й с тон, който подхождаше повече на Роби Роуч. Думите ми обаче я разсмяха, а аз целях точно това. — Така е по-добре — казах, докато разглеждах останките от изстиналия си чай. — Кажете ми, Марлийн, защо чаят в болниците винаги има вкус на риба?

Тя се усмихна. Когато се усмихва, изглежда по-млада — или може би е заради липсата на грим — по-млада и не толкова вагнеров тип.

— Много мило, че дойдохте, Рой. Никой друг не дойде, знаете ли? Нито директорът, нито Боб Стрейндж. Нито един от приятелите му. О, това е толкова тактично. Толкова в стил „Сейнт Осуалдс“. Убедена съм, че и Сенатът е бил също толкова тактичен към Цезар, когато му е дал чашата с бучиниш.

Мисля, че имаше предвид Сократ, но реших да си замълча.

— Ще го преживее — излъгах аз. — Пат е силен, а и всички знаят, че тези обвинения са нелепи. Ще видите, че до края на годината Управителният съвет вече ще го моли да се върне.

— Надявам се. — Марлийн отпи от студения си чай. — Няма да ги оставя да го погребат, както погребаха Леон.

За пръв път от петнайсет години я чувах да споменава името на сина си. Още една бариера падна. Не се изненадах: през последните седмици тази стара история се върти все по-често в главата ми, затова предположих, че и с нея е така.

Може да се направи паралел, разбира се: болници, скандал, изчезнало момче. Синът й не загина на място, но никога не дойде в съзнание. Последва дълго чакане край леглото му, страшното, колебливо мъчение на надеждата, процесия от доброжелатели — съученици, роднини, приятелка, учители, свещеник — и така до неизбежния край.

Така и не намерихме второто момче, а упоритото убеждение на Марлийн, че то може да е видяло нещо, се приемаше като отчаян опит на истерична майка да осмисли трагедията. Само Бишъп се опита да помогне, започна да проверява училищните регистри, да преглежда снимки, докато някой (може би директорът) даде да се разбере, че упорството му в разравянето на случая може само да навреди на „Сейнт Осуалдс“. Не че това имаше значение, разбира се, но Пат не остана доволен от разследването.

— Пинчбек. Така се казваше онова момче.

Сякаш можех да забравя — фалшиво име, ако изобщо разбирам от тези неща. Но аз помня имена и запомних неговото още в първия ден, когато го хванах да се мотае в коридора пред кабинета ми без основателна причина. Помня, че и Леон беше там. И момчето се представи като Пинчбек.

— Да, Джулиан Пинчбек. — Тя се усмихна безрадостно. — Никой не вярваше, че такова момче съществува. Освен Пат. И вас, разбира се, нали го бяхте видели…

Запитах се дали наистина го бях видял? Никога не забравям ученик, знаете ли, за трийсет и три години не съм забравил нито един. Всички млади лица, застинали в миналото, всяко с убеждението, че за него времето ще направи изключение, че само и единствено то ще остане завинаги на четиринайсет…

— Видях го — казах й аз. — Или поне мислех, че съм го видял.

Дим и огледала; призрачно момче, разсеяло се като нощна мъгла на сутринта.

— Бях напълно сигурен…

— Всички бяхме сигурни — каза Марлийн. — Но в никой от училищните регистри нямаше Пинчбек, нито на снимките, нито дори в списъците с кандидат-ученици. Така или иначе всичко беше свършило. Никой не се интересуваше. Синът ми беше мъртъв. Трябваше да се грижим за училището.

— Съжалявам.

— Вината не беше ваша. Впрочем… — Тя стана рязко, точно като училищна секретарка. — Съжалението няма да върне Леон, нали? Сега Пат се нуждае от мен.

— Той е човек с късмет — казах аз съвсем искрено. — Мислите ли, че ще възрази, ако ви поканя да излезем? Само на питие, разбира се… Но днес имам рожден ден, а ми се струва, че вие се нуждаете от нещо по-силно от чай.

Приятно ми е да мисля, че не съм изгубил подхода си към жените. Разбрахме се да излезем за час, не повече, като инструктирахме Пат да лежи и да чете книгата си. Извървяхме пеша разстоянието до дома ми и когато пристигнахме, вече се беше стъмнило и вечерта миришеше на барут.

Над общинските жилища на „Аби Роуд“ вече гърмяха ранни фойерверки, във въздуха се стелеше мъгла и беше изненадващо топло. У дома имаше питки с джинджифил и сладко ароматно вино, запалих огъня в салона и извадих две еднакви чаши. Стана топло и уютно, на светлината от огъня старите ми фотьойли изглеждаха по-малко опърпани, килимът — не толкова протрит, а от стените около нас гледаха моите изгубени момчета с усмихнатия оптимизъм на вечно младите.

— Толкова много момчета — тихо каза Марлийн.

— Моята галерия от призраци — отвърнах аз, но като видях лицето й, добавих: — Съжалявам, Марлийн. Не беше много тактично.

— Не се тревожете — каза тя усмихната. — Вече не съм толкова чувствителна, колкото бях навремето. Знаете ли, затова приех тази работа. Разбира се, тогава бях убедена, че има заговор за укриване на истината и че един ден ще го видя да върви по коридора с раница на гръб, с малките очилца, които се изхлузват от носа му… Но това не се случи. Оставих го да си отиде. И ако господин Кийн не ми беше заговорил отново за него след толкова години…

— Господин Кийн? — попитах аз.

— О, да. Говорихме надълго и нашироко. Той много се интересува от историята на училището. Мисля, че възнамерява да пише книга.

Кимнах.

— Знам, че се интересува. Има бележки, рисунки, снимки…

— Това ли имате предвид?

Марлийн извади от портфейла си малка снимка, грижливо изрязана от обща училищна фотография. Веднага я познах: в бележника на Кийн имаше некачествено копие, едва различимо. Едно от лицата беше оградено с червен молив.

Но този път познах и момчето на снимката: бледото малко лице, очилато като сова, остро като муцуна на енот, с нахлупен на бретона училищен каскет.

— Това Пинчбек ли е?

Марлийн кимна.

— Не прилича много на себе си, но бих го познала навсякъде. Впрочем гледала съм тази снимка хиляди пъти, съпоставяла съм имената с лицата. Всички лица съответстват на имената. Всички, освен неговото. Който и да е той, Рой, не е от нашите. Но е бил там. Защо?

Отново изпитах същото усещане за нещо, което ми се изплъзва, което не иска да дойде на мястото си. Но усещането беше смътно. Смътно. В това малко неоформено лице имаше нещо, което ме смущаваше. Изглеждаше ми познато.

— Защо още тогава не показахте снимката на полицията? — попитах аз.

— Беше вече късно — отвърна Марлийн и сви рамене. — Джон Снайд беше мъртъв.

— Но момчето е било свидетел.

— Рой, имах работа. Трябваше да мисля за Пат. Всичко беше свършило.

Свършило? Може би. Но нещо в тази странна история продължаваше да ми се струва недовършено. Не знам откъде се бях сетил за нея — защо си я спомнях след толкова години — но сега мисълта не ми даваше мира.

— Пинчбек.

Измислено име, фалшификат.

— Името е фалшиво, ако изобщо разбирам от тези неща.

Марлийн кимна.

— Знам. Още ми е странно, като си го представя в униформа на „Сейнт Осуалдс“, как върви по коридорите с другите момчета, как говори с тях, дори се снима с тях, за бога. Не мога да повярвам, че никой не е забелязал.

Аз мога. В края на краищата защо да го правят? Хиляда момчета, всичките в униформи: кой би помислил, че той не е от училището? Освен това беше смехотворно. За какво му е на момче да лъже по този начин?

— Заради предизвикателството — казах на глас. — Просто заради тръпката. Да види дали може.

Разбира се, сега трябва да е с петнайсет години по-голям. На двайсет и осем или някъде там. Пораснал, естествено. Може би висок, добре сложен. Сигурно носи контактни лещи. Възможно е, нали? Нали е възможно?

Безпомощно поклатих глава. Досега не си давах сметка колко надежди съм възлагал на Найт — само на Найт — като съм очаквал той да е отговорен за последните ни неволи. Смятах, че Найт е злосторникът, който изпраща имейли и сърфира (мисля, че така се казваше) в Интернет, за да изравя мръсотии. Че Найт е натопил Бишъп и останалите, че той е изгорил къщата на портиера, дори за малко да повярвам, че Найт стои зад статиите, подписани с псевдонима „Къртицата Мол“.

Сега виждах, че това са били опасни илюзии. Тези престъпления срещу „Сейнт Осуалдс“ далеч надхвърляха обикновените пакости. Никое момче не би могло да ги извърши. Този вътрешен човек, който и да беше, се бе подготвил да стигне толкова далеч, колкото се налага.

Сетих се за Грахфогел, сгушен у дома в килера.

Сетих се за Тапи, заключена в Камбанарията.

За Джими, който (също като Снайд) пое вината.

За Фалоу, чиято тайна беше разкрита.

За Пеърман и Кити — също.

За Найт, Андертън-Пулит, обидните графити, къщата на портиера, кражбите, писалката „Монблан“, малките дреболии, които затрудниха работата в училище, и накрая за букета Бишъп, Дивайн, Лайт, Грахфогел и Роуч, които изгърмяха един след друг като фойерверки в небето…

И отново се сетих за Крис Кийн, за умното му лице и тъмния му бретон, за Джулиан Пинчбек, бледото момче, което на дванайсет или тринайсет вече беше дръзнало да предприеме измама, за която след петнайсет години все още никой не вярваше, че е възможна.

Можеше ли Кийн да е Пинчбек? Кийн, за бога?

Това противоречеше на цялата ми логика и интуиция, но виждах, че би могло да е така. „Сейнт Осуалдс“ има доста своеобразна политика на назначаване, основана повече на лични впечатления, отколкото на документи. Напълно възможно е някой — някой хитрец — да премине поредицата от проверки, имаща за цел да отсява желаните кандидати (разбира се, в частния сектор не се изискват справки от полицията). Впрочем самата мисъл за подобна измама ни се струва недопустима. Ние сме като граничари на дружеска граница, които обикалят в камуфлажни униформи с небрежна походка и накрая падат покосени от неочакван вражески обстрел. Не сме очаквали да ни нападнат. Там ни е грешката. И сега някой ни избива като мухи.

— Кийн? — възкликна Марлийн, точно както бих направил и аз на нейното място. — Този приятен младеж?

С няколко думи й изредих уликите срещу този приятен младеж. Бележникът. Компютърните пароли. Но най-вече беглата насмешка, самоувереността, сякаш преподаването е просто забавна игра.

— Но къде тогава е Найт?

И аз си мислех за това. Цялото разследване на Бишъп се крепеше на Найт, на съобщенията, изпратени от неговия мобилен телефон до този на Пат, на внушението, че Найт е избягал, защото се е страхувал от нови посегателства…

Но ако Найт не беше злосторникът, тогава защо не се връщаше?

Замислих се. Без обажданията от телефона му, пожара в къщата на портиера и съобщенията от имейла му какво оставаше?

— Мисля, че Найт е мъртъв — заключих мрачно. — Това е единственият смислен извод.

— Но защо му е на някого да убива Найт?

— За да вдигне залога — бавно произнесох аз. — За да е сигурен, че Пат и другите ще загазят здраво и сериозно.

Марлийн ме гледаше пребледняла като платно.

— Не е Кийн — каза тя. — Той изглежда толкова мил. Дори ви поднесе торта…

Боже!

Тортата. Съвсем бях забравил за нея. Както и за поканата на Даян да гледаме заедно фойерверките, да пийнем, да се повеселим…

Дали нещо у нея не бе накарало Кийн да се стресне? Може би беше прочела бележника му? Може би неволно бе споменала нещо? Спомних си очите, блеснали от радост на живото младо лице. Спомних си думите, произнесени с шеговит тон: „Кажете ми, професионален шпионин ли сте, или това е само хоби?“.

Скочих толкова рязко, че усетих как невидимият показалец ме бодна в гърдите, сякаш ме съветваше пак да седна. Не му обърнах внимание.

— Марлийн, трябва да тръгваме. Бързо. Към парка.

— Защо? — попита тя.

— Защото той е там — отвърнах аз, грабнах палтото и го наметнах на раменете си. — С Даян Деър.

6

Петък, 5 ноември

7,30 вечерта

Имам среща — вълнуващо, нали? Всъщност това е първата ми среща от години насам: въпреки надеждите на майка ми и оптимизма на моя психоаналитик противоположният пол никога не ме е интересувал. Дори сега, като се замисля за това, първото, което ми идва наум, са виковете на Леон — „Ти, малко перверзно изчадие!“ — и звукът от падането му.

Разбира се, не им го казвам. Вместо това ги забавлявам с разкази за баща си, за това как ме е бил и колко е бил жесток. Психоаналитикът ми е доволен, а напоследък дори аз започвам да си вярвам, да забравям Леон, увиснал на улея, да гледам как лицето му избледнява до приятната старост на снимка от далечното минало.

Ти нямаш вина. Колко ли пъти след това са ми повтаряли тези думи? В душата ми беше студено, измъчваха ме кошмари, треперех от мъка и страх, че ще ме разкрият. Мисля, че дори за кратко умът ми наистина ме напусна и аз отчаяно се отдадох на преобразяването си, като усърдно се трудех (с помощта на майка си) да излича всяка следа от някогашния Пинчбек.

Разбира се, сега това е минало. Вината, както казва психоаналитикът ми, е естествената реакция на истинската жертва. Дълго работих над себе си, за да премахна тази вина, и мисля, че постигнах успех. Терапията действа. Естествено, нямам намерение да споделям конкретното естество на тази терапия, но психоаналитикът ми ще се съгласи, че комплексът ми на вина е почти преодолян.

Остава да свърша само още нещо преди окончателния катарзис.

Последен поглед в огледалото преди срещата на кладата.

Добре изглеждаш, Снайд. Добре изглеждаш.

7

Петък, 5 ноември

7,30 вечерта

Обикновено пътят от къщата ми до градския парк е петнайсет минути. Ние го изминахме за пет, като невидимият показалец постоянно ме пришпорваше да бързам. Мъглата се беше разсеяла, около луната сияеше дебел нимб, а фойерверките, които току просветваха над нас, озаряваха небето като светкавици.

— Колко е часът?

— Седем и половина. Всеки момент ще запалят кладата. — Аз се разбързах, заобикаляйки група малки деца, които бутаха чучело в количка.

— Една лира за чучелото, господине?

По мое време искахме по едно пени. С Марлийн избързахме напред в нощта, напоена с дим и искри. Вълшебна нощ, ясна като нощите от детството ми и изпълнена с аромат на есенни листа.

— Не съм сигурна, че трябва да го правим — каза Марлийн, разумна както винаги. — Това не е ли работа на полицията?

— Мислите ли, че ще ни изслушат?

— Може би не. Но все пак ми се струва…

— Марлийн, просто искам да го видя. Да поговоря с него. Ако съм прав и Пинчбек е Кийн…

— Не ми се вярва.

— Но ако е така, госпожица Деър е в опасност.

— Ако е така, и вие ще сте в опасност, стар глупчо!

— О! — Това не ми беше минавало през ум.

— На входа ще има полицаи — разумно предположи Марлийн. — Ще поговоря кротко с някого от тях, докато вие търсите Даян. — Тя се усмихна. — А ако грешите, в което съм напълно сигурна, ще отпразнуваме заедно Нощта на кладите. Съгласен ли сте?

Забързахме към парка.

Още на пътя, дълго преди да стигнем портите на парка, видяхме светлината. Беше се събрала внушителна тълпа, на всеки вход стояха пазачи, които продаваха билети, а зад портите имаше още повече хора — хиляди, кипяща маса от глави и лица.

Огънят вече беше запален, скоро пламъците щяха да заподскачат в небето. Едно чучело в старо кресло, качено почти на върха на пирамидата, заседаваше като Краля на анархията.

— Никога няма да ги намерим тук — каза Марлийн, като видя тълпата. — Много е тъмно, а и има толкова хора…

Вярно, тази нощ край кладата имаше много повече хора, отколкото очаквах. Предимно семейства, мъже, понесли деца на раменете си, празнично облечени тийнейджъри, младежи с извънземни антени на главите, които размахваха неонови пръчки и ядяха захарен памук. Зад кладата беше панаирът: игрални автомати, увеселителни влакчета, стрелбища, въртележки, „Кулата на страха“, „Колелото на смъртта“.

— Ще ги намеря — казах аз. — Вие се заемете с другото.

От другата страна на поляната, където почти нищо не се виждаше в ниско стелещата се мъгла, се готвеха да започнат фойерверките. Там гъмжеше от деца, под краката ми тревата беше смачкана и кална. Бях потопен в коктейл от звуци: гласовете на тълпата, няколко панаирджийски музики, които се смесваха, а отзад червеният огън бучеше, пламъците подскачаха и натрупаните предмети един по един експлодираха от жегата.

Започна се. В тълпата се разнесоха ръкопляскания и викове и в небето с пукот разцъфнаха фойерверките, озарявайки мъглата в червено и синьо. Аз тръгнах напред, като оглеждах лицата, осветени в неоново ярки цветове, краката ми неприятно се плъзгаха в калта, гърлото ми бе пресъхнало от барутен дим и очакване. Беше нереално: небето в пламъци, лицата, озарени от светлината като ренесансови демони с рога и антени по главите.

Казах си, че Кийн е някъде сред тях. Но дори тази увереност започна да се разсейва, сменена от непознато съмнение в себе си. Спомних си как преследвах учениците от „Сънибанк“ и старите ми крака се подхлъзнаха на пътеката, а момчетата със смях прескочиха оградата. Спомних си за Пули и приятелите му, за припадъка в долния коридор, точно пред кабинета на директора. Спомних си за Пат Бишъп, който каза: „Износваш се“. За младия Бевънс — вече не толкова млад, предполагам — и за леките, но непрестанни бодежи на невидимия показалец в гърдите. На шейсет и пет съм, казах си, колко дълго още мога да се преструвам? Наближавах юбилея си от сто триместъра, а след него виждах само мрак.

След десет минути осъзнах, че е безнадеждно. Да намериш човек в този хаос беше като да се опитваш да изпразниш вана с лъжица. С крайчеца на окото си виждах как Марлийн усърдно обяснява нещо на млад полицай със смутена физиономия.

Градското празненство в Нощта на кладите е тежък момент за полицията. Често стават пожари, злополуки и кражби, под прикритието на мрака и развеселената тълпа почти всичко е възможно. И все пак Марлийн се стараеше. Видях как младият полицай се обади по радиото си, но после тълпата се раздвижи и ги скри от погледа ми.

Вече се чувствах доста особено. Може би заради огъня, може би от закъснялото действие на виното. Така или иначе, реших за малко да се отдалеча от кладата. Край дърветата беше по-прохладно и по-тъмно, а и не беше толкова шумно. И невидимият показалец като че ли реши да ме остави на мира, малко задъхан, но иначе добре.

Мъглата се беше спуснала по-ниско и изглеждаше призрачно светла от фойерверките, като вътрешността на китайски фенер. През нея почти всеки млад мъж ми приличаше на Кийн. Но все се оказваше друг млад мъж с остри черти и тъмен бретон, който ме поглеждаше с любопитство, преди отново да се обърне към съпругата си (или приятелката, или детето си). Въпреки това бях сигурен, че той е тук. Инстинкт може би — инстинктът на човек, прекарал трийсет и три години от живота си в проверяване на вратите за брашнени бомбички и чиновете за драсканици. Тук някъде беше. Усещах го.

Трийсет минути по-късно фойерверките бяха почти свършили. Както винаги бяха оставили най-хубавото за накрая — букет от пъстри искри, фонтани и въртящи се колела, които превърнаха мъгливата нощ в звездна. Спусна се пелена от ярка светлина и за миг почти ме заслепи. Пипнешком си запроправях път през множеството. Десният крак ме болеше, а по цялото протежение на дясната ми ръка нещо ме опъваше, сякаш някой ме разплиташе и леко изваждаше сламения пълнеж като от старо плюшено мече.

И изведнъж в тази апокалиптична светлина видях госпожица Деър да стои сама на известно разстояние от тълпата. Отначало си помислих, че съм се припознал, но после тя се обърна — лицето й, полускрито под червена барета, все още беше озарено в синьо и зелено.

За миг гледката размърда някакъв спомен дълбоко в мен — предчувствие за голяма опасност — и аз се затичах към нея, като се хлъзгах в размазаната кал.

— Госпожице Деър! Къде е Кийн?

Тя беше облечена в червено палто, същия цвят като баретата й, черната й коса беше грижливо прибрана зад ушите. Когато се приближих задъхан, госпожица Деър ме погледна с любопитство.

— Кийн? — попита тя. — Наложи му се да си тръгне.

8

Петък, 5 ноември

8,30 вечерта

Трябва да призная, че доста се смутих. Бях толкова сигурен, че Кийн ще е с нея, че я гледах глупаво, без да обелвам дума, съсредоточен в цветните отблясъци, които подскачаха по бледото й лице, и заслушан в гигантското туптене на старческото си сърце в мрака.

— Нещо случило ли се е?

— Не — казах аз. — Просто един стар глупак се прави на детектив, това е.

Тя се усмихна.

Над мен избухнаха последните фойерверки. Този път в горскозелено, приятен цвят, който превръщаше в марсианци хората, обърнали лица нагоре. Синьото малко ме изнерви — напомни ми за сините светлини на линейка… и за червените и…

Отново нещо подобно на спомен изскочи на повърхността на съзнанието ми и пак изчезна. Имаше нещо в тези светлини, в цветовете, в начина, по който огряваха лицето на…

— Господин Стрейтли — тихо каза госпожица Деър, — не изглеждате добре.

В интерес на истината, сега бях по-добре, но димът и горещината от огъня ме измъчваха. По-важното беше, че до мен стоеше тази млада жена, за която всички инстинкти ми подсказваха, че е още в опасност.

— Чуйте ме, Даян — казах й аз и я улових за ръка. — Мисля, че трябва да ви кажа нещо.

И започнах. Първо за бележника, после за Къртицата Мол, за Пинчбек, за смъртта на Леон Мичъл и Джон Снайд. Взети поотделно, тези обстоятелства като че ли нямат нищо общо помежду си, но колкото повече мислех и говорех за тях, толкова по-ясно виждах общата картина.

Той ми беше казал, че е учил в „Сънибанк“. Какво ли преживяване е било за някого като Кийн. Умно момче с любов към книгите, с бунтарски дух. Вероятно учителите са го мразели точно толкова, колкото и учениците. Представям си го: мрачно, самотно момче, което мрази училището, мрази съучениците си, живее в света на фантазиите.

Може би всичко е започнало като вик за помощ. Или като шега, или като бунт срещу частното училище и ценностите, които стоят зад него. След като се е осмелил да направи първата крачка, нататък сигурно не е било трудно. Докато е носил униформата, с него са се отнасяли като с всеки друг ученик от „Сейнт Осуалдс“. Представям си каква тръпка е било да върви незабелязан по внушителните стари коридори, да надзърта в класните стаи, да общува с другите момчета. Самотна тръпка, но въпреки това силна, постепенно прераснала в нещо като мания.

Даян слушаше мълчаливо историята ми. Тя се състоеше само от догадки, но звучеше достоверно и докато говорех, започнах ясно да си представям момчето Кийн, да чувствам това, което той е чувствал, и да разбирам в какво ужасно същество се е превърнал.

Чудех се дали Леон Мичъл е знаел истината. Със сигурност Марлийн е била напълно убедена в съществуването на Джулиан Пинчбек, както и аз.

Този Пинчбек притежаваше изненадващо хладнокръвие, особено за такова малко дете. Дори на покрива запази самообладание и избяга като котка, преди да успея да го хвана, потъна в сенките и остави Джон Снайд да поеме вината, вместо да признае за собственото си участие в случилото се.

— Може би просто са се забавлявали. Знаете какви са момчетата. Глупава игра, стигнала твърде далеч. Леон пада. Пинчбек побягва. Оставя да обвинят портиера и петнайсет години живее с тази вина.

Представете си как може да се отрази това на едно дете. Помислих си за Кийн и се опитах да прозра горчивината зад невъзмутимата фасада. Не успях. Може би в гласа му имаше известна непочтителност, младежка самомнителност, шеговитост. Но злоба — истинска злоба? Трудно ми беше да повярвам. И все пак ако не Кийн, тогава кой?

— Разигравал ни е — казах на госпожица Деър. — Това е в негов стил. С характерния му хумор. В основата си играта е същата като преди, но този път е решил да я доведе до край. Вече не му стига да стои в сянка. Иска да удари „Сейнт Осуалдс“ в най-болното му място.

— Но защо? — попита тя.

Аз въздъхнах. Изведнъж се почувствах много уморен. Казах без всякаква връзка:

— Харесвах го. Още го харесвам.

Последва дълго мълчание.

— Обадихте ли се в полицията?

Кимнах.

— Марлийн говори с полицаите.

— Значи ще го намерят — каза Даян. — Не се тревожете, господин Стрейтли. Може би все пак ще се почерпим за рождения ви ден?

9

Няма нужда да казвам, че моят рожден ден беше тъжен. Въпреки това разбирах, че трябва да положа усилия, стиснах зъби и отворих подаръците си, които още стояха под леглото ми в красивите си опаковки. Имаше и писма — всички онези, които дотогава захвърлях с презрение. Сега попивах всяка дума, ровех се в редовете, за да открия ценните зрънца, които да довършат моето преобразяване.

В пакетите имаше повече дрехи, отколкото можех да си представя. Детски костюмчета от „Прентан“ или „Галери Лафайет“, симпатични блузки в ярки цветове, две палта (червено за зимата и зелено за пролетта) и множество фланелки и шорти.

Полицаите се държаха много любезно с мен. И още как — бях в състояние на шок. Изпратиха една приятна дама да ми задава въпроси и аз отговарях с убедителна чистосърдечност и тук-таме някоя сълза. Няколко пъти ме похвалиха за смелостта ми. Майка ми се гордееше с мен, приятната дама от полицията — също, казваше, че скоро ще приключи и че аз трябва само да кажа истината, без да се боя от нищо.

Странно колко лесно хората вярват в най-лошото. Историята ми беше проста (открих, че елементарните лъжи са най-правдоподобни) и дамата от полицията ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва или да демонстрира недоверие.

Официално училището обяви случилото се за трагична злополука. Смъртта на баща ми удобно сложи край на разследването, като дори му спечели посмъртните симпатии на местната преса. Самоубийството му беше обяснено с непоносими угризения за смъртта на ученик, когото не е могъл да спаси, и всички други детайли, като например присъствието на загадъчното второ момче, бързо бяха забравени.

Госпожа Мичъл, която можеше да създаде проблеми, получи прилична компенсация и нова работа като секретарка на Бишъп — двамата доста се сприятелиха в седмиците след смъртта на Леон. Самият Бишъп, който наскоро беше повишен, получи предупреждение от директора, че по-нататъшно разследване на инцидента може както да накърни репутацията на „Сейнт Осуалдс“, така и да го лиши от поста Втори учител.

Оставаше Стрейтли. Той не беше по-различен от сега: преждевременно побелял симпатичен чудак, по-слаб, отколкото в момента, но все така несъразмерен, тромав, подобен на албатрос в прашната си тога и кожените си чехли. Леон не го уважаваше така, както го уважавах аз, смяташе го за безобиден клоун, приятен, умен, който не представлява заплаха. И все пак тъкмо Стрейтли беше най-близо до истината и само неговата самонадеяност — самонадеяност, типична за „Сейнт Осуалдс“ — му попречи да прозре очевидното.

Предполагам, че това би трябвало да ме радва. Но талант като моя жадува за признание и от всички обиди, които „Сейнт Осуалдс“ небрежно ми нанасяше през тези години, от обидата на Стрейтли ме заболя най-много. От изненадата — и снизхождението, — когато за втори път ме погледна и не ме видя.

Разбира се, тогава аз не разсъждавах трезво. Измъчвах се от вина, тревога, страх, тепърва ми предстоеше да науча една от най-поразителните и грижливо пазени в тайна житейски истини: че с времето угризенията, подобно на всичко останало, изчезват. Може би в онзи ден исках да ме хванат, да ми докажат, че Редът все още тържествува, да запазят мита за „Сейнт Осуалдс“ в сърцето ми; но най-вече след пет години в сянка най-после да заема мястото си на сцената.

А Стрейтли? В дългата ми партия срещу „Сейнт Осуалдс“ винаги Стрейтли — а не директорът — беше царят. Царят е мудна фигура, но силен противник. Въпреки това и пешка, ако е добре поставена, може да го унищожи. Не че го исках, не. Колкото и да беше абсурдно, аз исках не унищожението, а уважението, одобрението му. Толкова дълго бях невидимият дух в скърцащата машина на „Сейнт Осуалдс“. Сега исках той най-после да ме види — да ме забележи — и да признае ако не поражението, то поне отстъплението си.

Когато дойде у дома, аз седях в кухнята. Беше рожденият ми ден, тъкмо щяхме да вечеряме, с майка ми бяхме прекарали половината ден в обиколки по магазините, а другата половина — в кроене на планове за бъдещето.

На вратата се почука. Досещах се кой е. Разбирате ли, познавах го толкова добре, макар и от разстояние, че очаквах посещението му. Знаех, че от всички той последен би приел лесното пред справедливото решение. Строг, но справедлив — такъв беше Рой Стрейтли — с природна склонност да вярва в доброто у всеки. Нито репутацията на Джон, нито заплахите на новия директор, нито последната статия в „Икзаминър“ можеха да го откажат от убеждението му. Дори възможното петно върху репутацията на „Сейнт Осуалдс“ беше второстепенно в сравнение с това. Стрейтли беше класен ръководител на Леон, а за учител като него момчетата му бяха на първо място.

Отначало майка ми не го пускаше да влезе. Беше ми казала, че е идвал вече два пъти, но единия път ме е заварил в леглото, а другия — да меря новите си парижки дрехи от многото пакети, изпратени по-рано.

— Госпожо Снайд, може ли да вляза за момент?

Гласът на майка ми с новите й закръглени гласни прозвуча непознато зад кухненската врата.

— Казах ви, господин Стрейтли, последните двайсет и четири часа бяха много тежки за нас и не мисля…

Още тогава разбрах, че се чувства неудобно в присъствието на жени. Надзърнах през открехнатата врата и го видях в рамка от нощен мрак, свел глава, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на старото си сако от туид.

Пред него стоеше майка ми, готова да се опълчи, цялата в парижки перли и пастелни тонове. Това го смути, този женски темперамент. По-лесно би му било да говори с баща ми, да мине направо на въпроса, кратко и ясно.

— Дали може само да разменя две думи с детето ви?

Погледнах отражението си в чайника. Под грижите на майка си сега изглеждах добре. Косата ми беше гладка и стилно подстригана, лицето ми — чисто, в новите си дрехи изглеждах великолепно. Свалих очилата си. Знаех, че номерът ще мине, а освен това исках да го видя — да го видя и той да ме види.

— Господин Стрейтли, повярвайте, не можем с нищо…

Аз бутнах вратата на кухнята. Той бързо вдигна глава. За пръв път застанах пред него с истинската си самоличност. Майка ми се приближи, готова да ме грабне при първия признак на безпокойство. Рой Стрейтли пристъпи към мен, усетих успокояващата миризма на тебеширен прах, „Голоаз“ и нафталин. Зачудих се какво ли ще каже, ако го поздравя на латински — изкушението бе почти неустоимо — но после си припомних, че играя роля. Щеше ли да ме познае в тази нова роля?

В първия миг си помислих, че ще ме познае. Погледът му беше проницателен. Сини, леко зачервени очи, които се присвиха, когато се спряха на моите. Протегнах ръка и поех дебелите му пръсти в хладната си длан. Спомних си за всички пъти, в които се бяхме сблъсквали в Камбанарията, за всички неща, на които неволно ме бе научил. Щеше ли да ме види сега? Щеше ли?

Видях как ме измери с поглед, как забеляза чистото ми лице, пуловера в пастелен цвят, чорапите до коленете и лъснатите обувки. Не беше очаквал да види това. Едва успях да потисна усмивката си. Майка ми също го забеляза и се усмихна, горда с постижението си. И имаше защо: това преображение беше изцяло нейно дело.

— Добър вечер — каза той. — Нямах намерение да се натрапвам. Аз съм господин Стрейтли. Класният ръководител на Леон Мичъл.

— Приятно ми е, сър — отговорих. — Аз съм Джулия Снайд.

10

За малко да се разсмея. От толкова време не се бях представяла като Джулия, просто като Снайд. А и не харесвах Джулия, и баща ми не я харесваше, и сега, когато мислех за нея — когато бях Джулия — се чувствах странно и особено. Мислех, че съм надраснала Джулия, точно както бях надраснала Шарън. Но майка ми се беше преобразила. Защо не и аз?

Стрейтли, разбира се, не забеляза. За него жените са отделна раса, на която можеш да се възхищаваш (или може би да се страхуваш) от безопасно разстояние. Той говори с тях по-различно, отколкото с момчетата си; с Джулия се държеше малко сковано, предпазлива пародия на обичайната си същност.

— Не искам да ви разстройвам — каза Стрейтли.

Аз кимнах.

— Но все пак познавате ли момче на име Джулиан Пинчбек?

Трябва да призная, че облекчението ми се примеси с известно разочарование. Кой знае защо, бях очаквала повече от Стрейтли, от „Сейнт Осуалдс“. В края на краищата бях му поднесла истината на тепсия. А той въпреки това не я видя. В своята арогантност — типично мъжка арогантност, която лежи в основите на „Сейнт Осуалдс“ — Стрейтли не можеше да види това, което беше пред очите му.

Джулиан Пинчбек.

Джулия Снайд.

— Пинчбек? — попитах аз. — Не мисля, сър.

— Трябва да е на вашите години или някъде там. Тъмнокос, слаб. Носи очила с метални рамки. Може да е ученик от „Сънибанк Парк“. Сигурно сте го виждали около „Сейнт Осуалдс“.

Поклатих глава.

— Съжалявам, сър.

— Знаете защо ви питам за това, нали, Джулия?

— Да, сър. Мислите, че снощи е бил тук.

— Той беше тук — отсече Стрейтли. После се закашля и по-тихо добави: — Надявах се и вие да сте го видели.

— Не, сър — казах аз и отново поклатих глава.

Беше ми много забавно, но все пак се чудех как така не ме позна. Дали защото бях момиче? Простолюдие, беднячка, парцаливка, пролетариат? Толкова невъзможно ли беше да се усъмни в Джулия Снайд?

— Сигурна ли сте? — Той ме погледна изпитателно. — Защото това момче е свидетел. Беше там. Видя какво стана.

Аз забих поглед в лъскавите върхове на обувките си. Изведнъж ми се прииска да му кажа всичко, само за да видя учудването му. Но тогава трябваше да му кажа и за Леон, а това беше невъзможно. Вече бях жертвала прекалено много. Затова се приготвих да преглътна гордостта си.

Вдигнах глава и оставих очите ми да се напълнят със сълзи. Не беше трудно предвид обстоятелствата. Помислих за Леон, за баща си, за себе си и сълзите сами потекоха от очите ми.

— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждала.

А сега и старият Стрейтли се смути, започна да пристъпя от крак на крак точно като с Кити Тийг, когато се беше разплакала в учителската.

— Хайде, стига. — Той извади голяма и малко смачкана носна кърпа.

Майка ми го изгледа злобно.

— Надявам се да сте доволен — каза тя и обгърна раменете ми със собственически жест. — След всичко, което горкото дете преживя…

— Госпожо Снайд, не исках…

— Мисля, че трябва да си вървите.

— Джулия, моля ви, ако знаете нещо…

— Господин Стрейтли — прекъсна го майка ми, — искам да си вървите.

И той тръгна — неохотно, изпълнен с подозрения и неудобство, със смесица от съжаление и недоверие.

Защото Стрейтли наистина не ми вярваше, по очите му личеше. Разбира се, нямаше и представа за истината, но годините на преподаване му бяха дали нещо като второ зрение, своего рода радар, който по някакъв начин аз бях задействала.

Той се обърна с ръце в джобовете.

— Джулиан Пинчбек. Сигурна ли сте, че името нищо не ви говори?

Аз кимнах безмълвно, изпълнена с победоносна радост.

Раменете му увиснаха. После, когато майка ми отвори вратата, той отново се обърна рязко и ме погледна за последен път.

— Нямах намерение да ви разстройвам. Всички се тревожим за баща ви. Но аз съм класен ръководител на Леон. Нося отговорност за тези момчета…

Отново кимнах.

— Vale, magister26.

Казах го шепнешком, но мога да се закълна, че той ме чу.

— Какво казахте?

— Довиждане, сър.

11

След това се преместихме в Париж. Нов живот, казваше майка ми, ново начало за малкото й момиче. Но не беше толкова просто. Не ми харесваше в Париж. Липсваше ми къщата, гората и успокояващото ухание на окосена трева над полетата. Майка ми се зае да ме отучва от момчешките ми навици, за които, разбира се, обвиняваше баща ми. Той винаги бе искал да има син. Майка ми оплакваше късо подстриганата ми коса, кльощавите ми гърди, одраните ми колене. Благодарение на Джон, казваше тя, аз приличах повече на мръсно малко момче, отколкото на прекрасната дъщеря от мечтите й. Но това щеше да се промени. Трябваше ми само време, за да разцъфна.

Бог ми е свидетел, че се опитвах. Имаше безкрайни обиколки по магазините, часове при шивач, посещения в козметични салони. Всяко момиче би мечтало за такива грижи, да бъде Джиджи, да бъде Елиза, да се превърне от грозно патенце в красив лебед. Поне това беше мечтата на майка ми. И тя сега й се наслаждаваше, като доволно се суетеше около живата си кукла.

Сега, разбира се, почти не са останали следи от грижите на майка ми. Външният ми вид е по-претенциозен и далеч по-ненатрапчив. Френският ми е добър благодарение на четирите години в Париж и макар че така и не постигнах съвършенство, ако се вярва на майка ми, аз мисля, че притежавам известен стил. Освен това имам ненормално високо самочувствие, или поне така твърди психоаналитикът ми, което понякога избива до патологични крайности. Може и така да е, но при липсата на родители къде едно дете би могло да намери одобрение?

Когато станах на четиринайсет, майка ми осъзна, че никога няма да бъда хубавица. Не бях подходящият тип. Типично английски стил, както обичаше да повтаря козметичката (кучка!). Късите полички и изисканите костюмчета, които стояха толкова добре на френските момичета, ме правеха да изглеждам нелепо, затова скоро ги замених за джинсите, спортните блузи и маратонките от детството си. Отказвах да се гримирам и се подстригвах късо. Вече не приличах на момче, но беше очевидно и че никога няма да бъда Одри Хепбърн.

Майка ми не беше чак толкова разочарована, колкото би могло да се очаква. Въпреки големите й надежди ние не успяхме да се привържем една към друга. Нямахме почти нищо общо помежду си и в един момент тя се умори да полага усилия. По-важното беше, че тя и Ксавие най-после постигнаха това, което се смяташе за невъзможно — бебе чудо, което се роди през август следващата година.

Е, тогава всичко се промени. За една нощ аз се превърнах в бреме. Бебето чудо — кръстиха го Аделин — практически ме обезцени и нито майка ми, нито Ксавие (който поначало имаше особено мнение) вече се интересуваха от тромавото момиче тийнейджър. Отново напук на всичко станах невидима.

О, не мога да кажа, че съм страдала. Не за това, във всеки случай. Нямах нищо против Аделин, която просто беше едно ревящо розово вързопче. Това, което ме вбесяваше, беше обещанието — обещанието за нещо, отнето още преди реално да го получа. Фактът, че не го исках, нямаше значение. Важна беше неблагодарността на майка ми. В края на краищата аз бях направила жертви за нея. Заради нея бях напуснала „Сейнт Осуалдс“. И сега повече от всякога „Сейнт Осуалдс“ ме примамваше като изгубения Рай. Бях забравила как го мразех, как години наред воювах срещу него, как уби приятеля ми, баща ми, детството ми — всичко с един замах. Мислех за него през цялото време и ми се струваше, че само в „Сейнт Осуалдс“ съм се чувствала истински жива. Там имах мечти, там изпитвах радост, омраза, желание. Там бях герой, бунтар. Сега бях просто намусено дете тийнейджър с пастрок и майка, която крие възрастта си.

Сега го знам: бях се пристрастила и „Сейнт Осуалдс“ беше моят наркотик. Ден и нощ мечтаех за него, търсех жалки заместители. Те бързо ме отегчаваха: моето училище беше скучно и най-дръзките му бунтари се занимаваха с безобидни пакости — малко секс, малко бягства от час, малко леки, безинтересни наркотици. С Леон бяхме правили далеч по-вълнуващи неща години по-рано. Исках още, исках анархия, исках всичко.

По онова време не съзнавах, че поведението ми започва да привлича вниманието. Бях млада, гневна, опиянена. Може би ще кажете, че „Сейнт Осуалдс“ ме е разглезил, че съм била като студент от университета, върнат обратно в детската градина и принуден да чупи играчки и да обръща маси. Приятно ми беше да ме смятат за лошо дете. Не ми пукаше, подигравах се на учителите, пиех, пушех, правех припрян (и за мен незадоволителен) секс с момчета от други училища.

Промяната дойде по най-обикновения начин. Майка ми и Ксавие, за които предполагах, че са изцяло погълнати от бебето чудо, за да забелязват другото си дете, ме наблюдаваха по-старателно, отколкото си мислех. След кратко претърсване на стаята ми те намериха претекста, който търсеха: пет грама хашиш, пакетче презервативи и четири хапчета екстази, загърнати в хартия.

Детски дреболии, нищо повече. Всеки нормален родител би забравил за това, но Шарън промърмори нещо за предишния ми начин на живот, премести ме в друго училище и — най-голямото наказание — ме записа на детски психолог, който, както каза, бързо ще ме оправи.

Не мисля, че по природа съм злобен човек. Винаги когато съм предприемала нещо, то е било в резултат на непоносима провокация. Но това беше повече, отколкото можех да понеса. Не си губих времето в безполезен протест. Вместо това, за голямо учудване на майка ми, се стараех да угодя на всички. Детският психолог — жена на име Мартин, която носеше обеци със сребърни котенца — заяви, че напредвам и аз всеки ден й давах каквото иска, докато я подчиня на себе си.

Можете да говорите каквото искате за образованието ми, но аз имам доста обширни общи познания. За това трябва да благодаря на библиотеката в „Сейнт Осуалдс“, на Леон и на филмите, които гледах — така или иначе, знаех достатъчно за психичните разстройства, за да баламосвам психоложката, която имаше слабост към котките. Почти съжалявах, че задачата ми е толкова лесна и на моменти исках предизвикателството да е по-голямо.

Психолози. Всичките са еднакви. За каквото и да им говорите, в крайна сметка всичко се свежда до секс. След като демонстрирах нежелание и с мъка разказах няколко цветисти фройдистки сънища, аз признах, че съм правила секс с баща си. Не с Джон, а с новия си баща, което той смятал за нормално, макар че аз съм имала известни съмнения.

Не ме разбирайте погрешно. Нямах нищо (конкретно) против Ксавие. Майка ми беше тази, която ме бе предала и нея исках да нараня. Но Ксавие беше толкова удобен инструмент, а и аз казах, че е било по взаимно съгласие, за да може да се отърве с по-лека присъда.

Това свърши добра работа. Може би прекалено добра: междувременно аз бях задълбочила „признанията“ си, като бях украсила основните неща с допълнителни елементи. Още сънища — както казах, никога не сънувам, но имам достатъчно богато въображение — подсилени с няколко физически доказателства, като например рязане на вените (идеята ми дойде от едно чувствително момиче в нашия клас).

Физическият преглед потвърди казаното от мен. Ксавие бързо бе принуден да напусне семейното жилище, да обещае щедра издръжка на майка ми, а аз (отчасти благодарение на блестящото ми представяне) бях изпратена за три години в психиатрична клиника от любящата си майка и Мартин със сребърните обеци, защото и двете бяха убедени, че представлявам опасност за самата себе си.

Знаете ли, има такова нещо като прекалено добра работа.