Джентълмени и играчи

1

Лятото, в което баща ми рухна, беше най-горещото, откакто се помнех. Отначало това го радваше, сякаш бележеше завръщането на легендарните лета от неговото детство, когато, ако можеше да му се вярва, е бил най-щастлив. Сега, докато слънцето изгаряше немилостиво тревата по игрищата и поляните на „Сейнт Осуалдс“ и я превръщаше от жълта в кафява, баща ми се вкисна и започна да се разпада.

Тревата беше негова грижа, разбира се, и едно от задълженията му беше да я поддържа. Той слагаше пръскачки, за да я полива, но тревните площи бяха твърде обширни, за да се напояват по този начин, и баща ми беше принуден да съсредоточи вниманието си върху игрището за крикет, докато останалата трева съхнеше под горещото немигащо око на слънцето. Но това беше само една от грижите на баща ми. Художникът на графити отново се беше развихрил, този път в пъстри цветове: на стената на спортната зала се бе появил стенопис, висок шест фута.

Баща ми изгуби два дни, за да го почисти, после още седмица, за да пребоядиса стената, и се закле, че следващия път малкият кучи син ще си плати. Но злосторникът все се измъкваше, още два пъти се появиха рисунки на различни места в „Сейнт Осуалдс“, ярки, пъстроцветни, своеобразни произведения на изкуството, изобразяващи и осмиващи учителите. Баща ми започна да наблюдава училището нощем, легнал зад спортната зала с десетина бутилки бира, но така и не успя да спипа виновника, макар че за Джон Снайд беше тайна как хулиганът успява да се измъкне.

Освен това имаше мишки. Има ги във всяка голяма сграда — в „Сейнт Осуалдс“ повече, отколкото другаде — но от началото на ваканцията мишките бяха плъзнали из коридорите на необичайно големи групи. Дори аз ги виждах от време на време, особено в Камбанарията, и знаех, че преди началото на новия триместър този проблем трябва да се реши, да се сложи отрова и да се изхвърлят умрелите мишки, за да няма оплаквания от родителите.

Това вбесяваше баща ми. Той беше сигурен, че учениците оставят храна в шкафчетата си, обвиняваше чистачите за тяхната небрежност, дни наред отваряше и проверяваше всички шкафчета в училището, като все повече се ядосваше — но без успех.

Следващият проблем бяха кучетата. Горещото време им влияеше, както влияеше и на баща ми, правеше ги сънливи през деня и агресивни вечер. Нощем собствениците им, които обикновено пропускаха да ги изведат на разходка в жегата, ги пускаха да тичат на свобода зад „Сейнт Осуалдс“ и те се събираха на глутници, лаеха и ровеха тревата. Не признаваха загражденията и въпреки опитите на баща ми да ги пъди, се промъкваха през оградата в училището и оставяха изпражнения по прясно напръсканото игрище за крикет. Като че ли инстинктивно избираха мястото, което баща ми най-много се стараеше да опази, и на сутринта той тръгваше с лопатка по игрището и бясно ругаеше, отпивайки от кутия изветряла бира.

Тъй като можех да мисля само за Леон, едва след време осъзнах — и след още повече започнах да се безпокоя — че Джон Снайд постепенно губи разсъдъка си. С баща ми не бяхме близки и не ми беше лесно да го разбирам. Сега лицето му беше постоянно намръщено, като най-често изразяваше див гняв. Преди време възлагах надежди на този човек. Но той предложи да разреши проблемите ми с тренировки по карате. В деликатната ситуация, в която се намирах, как изобщо можех да се надявам на разбиране?

Татко, обичам момче на име Леон.

Невъзможно.

Въпреки всичко се опитвах. Казвах си, че и той някога е бил млад. Изпитвал е любов, желание, каквото и да е. Аз му носех бира от хладилника, правех чай, седях часове наред пред телевизора да гледам любимите му сериали с надеждата да получа нещо повече от мълчание. Но Джон Снайд бързо затъваше. Депресията го връхлиташе като вълна, в очите му проблясваха единствено отражения на цветовете от екрана. И той като останалите не ме забелязваше: и у дома, както и в „Сейнт Осуалдс“, аз постепенно се превръщах в Невидимия.

После, две седмици след началото на горещата лятна ваканция, се случиха две драматични събития. Първото стана по моя вина: като отварях един от прозорците към покрива на училището, по някакъв начин задействах алармата и тя се включи. Баща ми реагира с неочаквана бързина и за малко да ме залови на местопрестъплението. Но аз успях да дотичам до къщата и тъкмо понечих да закача ключовете на мястото им, когато баща ми влезе и ме видя с връзката в ръка.

Опитах да се измъкна с блъфиране. Казах, че когато алармата е гръмнала, той е излязъл, а ключовете са останали на таблото и намерението ми е било да го настигна, за да му ги дам. Той не ми повярва. През целия ден беше изнервен, а и вече подозираше, че от време на време ключовете изчезват. Разбрах, че този път няма да ми се размине. Нямаше как да изляза от къщи, без да мина покрай баща си, а по изражението на лицето му виждах, че нямам шанс.

Разбира се, това не беше първият път, в който ме удари. Джон Снайд беше шампион по домашен бокс: в три от десет случая ударите му бяха точни и усещането беше като да те ударят с цепеница. Обикновено аз се измъквах, скривах се и когато отново ме видеше, вече беше изтрезнял или не помнеше защо изобщо ме е бил.

Този път бе друго. Първо, баща ми беше трезвен. Второ, престъплението ми беше непростимо — проникване в „Сейнт Осуалдс“, недвусмислено предизвикателство към портиера. За миг видях в очите му неукротимия гняв, безсилието: кучета, графити, изсъхнала трева, момчета, които го сочат с пръст и го обиждат, хлапето с маймунско лице, неизказания яд срещу хора като касиера и новия директор. Не знам колко пъти ме удари, но накрая от носа ми течеше кръв, лицето ми беше подуто, аз се свивах в ъгъла и криех главата си с ръце, а той стоеше над мен със слисано изражение на едрото си лице, разперил ръце като убиец на сцена.

— Боже мой. О, боже. О, боже.

Той говореше на себе си, а аз твърде много се тревожех за разкървавения си нос, за да му обръщам внимание, но накрая се осмелих да сваля ръце. Коремът ме болеше и имах чувството, че ще повърна, но успях да потисна гаденето.

Баща ми се беше отдалечил и седеше на масата, стиснал главата си с ръце.

— О, боже. Съжалявам. Съжалявам — повтаряше той, макар че не можех да определя дали говореше на мен или на Господ.

Бавно се изправих, но Джон Снайд не ме погледна. Продължи да говори, стиснал глава с ръце и макар че аз стоях на разстояние, защото знаех колко непостоянен е в настроенията си, усещах, че нещо в него се е прекършило.

— Съжалявам — каза той и се разтърси от ридания. — Не мога повече, хлапе. Просто… не издържам.

И с тези думи най-после изплю камъчето, нанасяйки ми последния и съкрушителен удар в този злополучен следобед, и докато го слушах отначало с учудване, а после с нарастващ ужас, почувствах, че наистина ще повърна и изтичах навън, където „Сейнт Осуалдс“ се простираше до безкрайност на синия хоризонт, а слънцето размекваше главата ми и изсъхналата трева ухаеше на „Цинобър“, и през цялото време глупавите птици пееха ли, пееха, без да спират.

2

Предполагам, че трябваше да се досетя. Причината беше майка ми. Преди три месеца тя започнала да му пише, отначало намеквала, после ставала все по-конкретна и обстоятелствена. Баща ми не бе споменал и дума за писмата, но като се замисля, пристигането на първото писмо вероятно е съвпаднало горе-долу с първата ми среща с Леон и началото на депресията на баща ми.

— Не исках да ти казвам, хлапе. Не исках да говоря за това. Мислех, че ако не обръщам внимание, нищо няма да се случи. Всичко ще е наред.

— За какво говориш?

— Съжалявам.

— За какво?

Тогава той ми разказа, като продължаваше да хлипа, а аз бършех устата си и слушах пеенето на идиотските птици. Три месеца се беше мъчил да крие от мен; изведнъж проумях причината за изблиците му на гняв, пиенето, сприхавостта, неочакваните, опасни промени в настроението. Сега ми разказа всичко, все така стиснал главата си с ръце, сякаш очакваше тя да се пръсне от усилието, а аз с ужас изслушах разказа му.

Животът очевидно се бе оказал по-благосклонен към Шарън Снайд, отколкото към останалите членове на семейството. Тя се беше омъжила млада и ме бе родила няколко седмици преди седемнайсетия си рожден ден, а когато ни напусна, беше едва на двайсет и пет. Също като баща ми, и Шарън си падаше по клишетата и аз предположих, че писмата й са пълни с психотерапевтични празнословия: как иска „да намери себе си“, как съзнава, че „и двете страни имат вина, как се е намирала в емоционална криза“ и множество подобни оправдания за дезертьорството си.

Но сега е друга, най-после е пораснала. Все едно ние бяхме играчки, за които беше станала твърде голяма, може би детско колело, някога обичано, но вече ненужно. Чудех се дали още ползва „Цинобър“ или и от него е израснала.

Така или иначе, тя се бе омъжила повторно за чуждестранен студент, с когото се беше запознала в лондонски бар, и сега живееше в Париж с него. Ксавие, казваше Шарън, е прекрасен човек, и на двама ни ще се хареса. Всъщност тя би искала да ни запознае с него, той е учител по английски в един лицей в Марн ла Вале, интересува се от спорт, обожава децата.

Което ни отвежда към следващия въпрос: макар че с Ксавие многократно са се опитвали, не са успели да си родят дете. И макар че Шарън не е имала смелост да ми пише, нито за миг не е забравила своето бебче, своето сладкишче и не минава и ден, в който да не мисли за мен.

Най-после Ксавие се е съгласил. В апартамента им има достатъчно място за трима, аз съм умно дете и лесно ще науча езика, но най-хубавото е, че отново ще имам семейство, семейство, което ще се грижи за мен, и пари, които ще ми осигурят всичко, липсвало ми през тези години.

Не можех да повярвам. Бяха изминали четири години и през това време отчаяният копнеж по майка ми се бе сменил с безразличие и дори забрава. Мисълта за срещата с нея и за помирението, което тя очевидно си представяше — сега ме изпълваше със смътно и боязливо неудобство. От променената си перспектива виждах как Шарън Снайд, придобила ново, евтино лустро, ми предлага нов, евтин живот наготово в замяна на годините страдание. Единственият проблем беше, че вече не го исках.

— Искаш го, хлапе — каза баща ми.

Жестокостта му се беше сменила с мекушаво самосъжаление, от което не по-малко ме болеше. Не можеше да ме заблуди. Това беше баналната сантименталност на хулигана с татуировки „МАМА“ и „ТАТЕ“ върху разкървавените кокалчета на пръстите, покрусата на главореза от съобщенията за насилие над деца по новините, сълзите на тирана над прегазено на улицата куче.

— Искаш го, хлапе. Това е шанс, разбираш ли, нов шанс. Ако питаш мен, аз още утре щях да я приема обратно, стига да можех. Още днес щях да я приема.

— Е, аз обаче не искам. Тук ми е добре.

— Да. Добре. Когато можеш да имаш всичко…

— Кое всичко?

— Париж и прочее. Пари. Живот.

— Имам си живот — казах аз.

— И пари.

— Да си задържи парите. Ние си имаме достатъчно.

— Да бе. Добре.

— Наистина, татко. Не я оставяй да спечели. Искам да остана тук. Не можеш да ме накараш…

— Казах: добре.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Наистина?

— Да.

Но забелязах, че не може да ме погледне в очите и вечерта, когато излязох да хвърля боклука, намерих в кухненската кофа цял куп лотарийни билети с изтрит защитен слой: двайсет, може би и повече — „Лото“, „Страйкър“ и „Спечели веднага“ — блеснали като коледни конфети сред утайката от чай и празни консервени кутии.

3

Проблемът с Шарън Снайд беше върхът на всичко, което ме сполетя през това лято. От писмата й, които баща ми бе скрил от мен, но сега ми даде да прочета, личеше, че плановете й се простират далеч напред. По принцип Ксавие се бе съгласил да ме осинови, Шарън беше проучила възможностите в училищата, дори се свързала с местните социални служби и те й предоставили сведения за мен — успех в училище, отсъствия, начин на живот, — които да увеличат шансовете й пред баща ми.

Не че имаше нужда от това: след години борба Джон Снайд най-накрая се беше предал. Рядко се къпеше, рядко излизаше, освен да купи риба с чипс или китайска храна, харчеше парите ни за лотарийни билети и пиене, а през следващите две седмици се затвори в себе си.

По всяко друго време щях да се радвам на свободата, която депресията му ми осигурява. Вечер можех да се прибирам когато поискам, без да отговарям на въпроси и да давам обяснения. Можех да ходя на кино, на бар. Можех да си вземам ключовете (след злополучната случка с баща ми си извадих дубликати) и да ходя в „Сейнт Осуалдс“. Но почти не го правех. В отсъствието на моя приятел повечето обичайни развлечения бяха изгубили очарованието си и аз бързо ги изоставях, за да прекарвам времето си с Леон и Франческа (ако можеше да се нарече така).

Всяка влюбена двойка има нужда от подставено лице. От някой, който да стои на пост, от удобен трети, от нещо като придружител. Призляваше ми от това, но те се нуждаеха от мен и аз утешавах разбитото си сърце с мисълта, че поне веднъж, макар и за кратко, Леон има нужда от мен.

Ние имахме колиба („клуб“, както я наричаше Леон) в гората зад игрищата на „Сейнт Осуалдс“. Бяхме я построили далеч от пътя върху останките от нечия отдавна грохнала барака. Това беше спретнато малко местенце, добре замаскирано, със стени от цепеници и покрив от дебели борови клони. Там ходехме тримата и аз оставах да пазя, като запалвах цигара и се опитвах да не слушам звуците, долитащи от малката колиба зад мен.

У дома Леон се държеше съвсем хладнокръвно. Всяка сутрин минавах с колелото да ги взема, госпожа Мичъл ни приготвяше храна за пикник и тримата тръгвахме към гората. Всичко изглеждаше съвсем невинно — благодарение на моето присъствие — и никой не подозираше за дългите сладострастни часове под боровите клони, за приглушения смях в колибата, за нещата, които виждах, докато надзъртах вътре, за голия му мургав гръб и по-светъл задник, окъпан в сенчести петна.

Това беше в хубавите дни; в лошите Леон и Франческа просто се измъкваха, втурваха се със смях навътре в гората, а мен оставяха да стърча с глупаво чувство на безполезност. Ние не бяхме трима. Бяхме Леон-и-Франческа, екзотичен хибрид, податлив на настроения, на жесток ентусиазъм, на неочаквана жестокост, и аз, изцяло зависимото подставено лице, изпълнено с глупаво обожание.

Франческа не беше особено доволна от присъствието ми. Беше по-голяма от мен — може би на петнайсет. Доколкото можех да съдя, не беше девственица — така влияе католическото училище — и вече беше луда по Леон. Той се възползваше от това, говореше й нежно, разсмиваше я. Всичко беше поза, тя изобщо не го познаваше. Не го беше виждала да мята кецовете на Пеги Джонсън на телеграфната жица, нито да краде дискове от магазините в града, нито да хвърля мастилени бомбички през оградата върху чистата риза на някой ученик от „Сънибанк“. Но той й казваше неща, които никога не бе казвал на мен, говореше за музика, за Ницше и за увлечението си по астрономията, докато аз вървях като призрак зад тях с кошницата за пикник в ръка и ги мразех до смърт, но не можех да си тръгна.

Е, разбира се, мразех нея. Нямах основание за това. Тя се държеше любезно с мен, истинската неприязън идваше от Леон. Но аз мразех шушукането им, споделения им смях, който ме изключваше и ги правеше интимни.

Освен това те се докосваха. Постоянно се докосваха. Не говоря за целувки или секс, а за хилядите малки докосвания: ръка на рамото, допир на коляно до коляно, докосване на кичур от косата й до бузата му като на коприна до каучук. Аз ги усещах, всичките до едно, като статично електричество във въздуха: те ме жилеха, наелектризираха, изгаряха.

Това беше удоволствие, по-болезнено от всяко мъчение. След като в продължение на седмица играх ролята на параван за Леон и Франческа, ми идваше да крещя от досада и в същото време сърцето ми биеше с отчаян ритъм. Изпитвах ужас от разходките ни, но нощем лежах и часове наред с мъчително усърдие прехвърлях в паметта си всяка подробност. Пушех повече, отколкото ми се искаше, изгризвах ноктите си до кръв. Престанах да се храня, по лицето ми изби грозен обрив, имах чувството, че ходя по тънко стъкло.

Най-лошото бе, че Леон знаеше. Не можеше да не го е забелязал, играеше си с мен като котка с мишка, проявявайки същата безгрижна жестокост.

Виж! Виж какво си имам! Гледай!

— Е, какво мислиш? — Кратък миг далеч от Франческа, която береше цветя или пишкаше, не помня кое точно.

— За кое?

— За Франки, кретен такъв. Какво мислиш?

Първите дни, все още богати на шеметно нови усещания. Изчервих се.

— Свястна е.

— Свястна, а? — Леон се ухили.

— Да.

— Не би я изхвърлил, нали? Би се възползвал при пръв удобен случай? — Очите му блестяха дяволито.

Поклатих глава.

— Не знам — отвърнах аз, като избягвах погледа му.

— Не знаеш ли? Какво ти става, Пинчбек, да не си обратен?

— Разкарай се, Леон — изчервих се още повече. Извърнах глава.

Леон ме гледаше усмихнат.

— Хайде, виждал съм те. Виждал съм как ни гледаш в клуба. Не говориш с нея. Дума не обелваш. Но иначе гледаш, нали? Гледаш и се учиш?

Внезапно осъзнах: той си мислеше, че искам нея, мислеше, че я искам за себе си. За малко да се изсмея. Каква грешка, каква космическа, чудовищна грешка.

— Виж, хубава е — казах аз. — Просто… не е мой тип, това е.

— Не е твой тип? — Но гласът му вече не беше сериозен. Той избухна в заразителен смях. Провикна се: — Хей, Франки! Пинчбек казва, че не си негов тип!

После се обърна към мен и докосна лицето ми — почти интимно — с върховете на пръстите си.

— Почакай още пет години, приятелю — каза Леон с шеговита откровеност. — Ако дотогава не ти е излязъл късметът, обади ми се.

И побягна, втурна се през гората с развени коси и тревата лудо запляска по босите му глезени. Не бягаше от мен — не този път — просто тичаше от буйна радост, че е жив, че е на четиринайсет и че е разгонен като животно. Стори ми се почти безплътен, изгубен в светлосенките под дърветата, момче от въздух и слънце, безсмъртно, красиво момче. Не можех да го стигна, следвах го от разстояние, Франческа протестираше отзад, а Леон тичаше напред с викове и невероятно големи крачки прекоси млечнобялата пелена и потъна в мрака.

Толкова ясно си спомням този момент. Миг на чиста радост, като късче от сън, недокоснато от логика или събития. В този миг можех да повярвам, че ще живеем вечно. Нищо нямаше значение: нито майка ми, нито баща ми, нито дори Франческа. Пред мен се беше открило нещо — там, в гората — и макар че не се надявах изобщо някога да го стигна, знаех, че ще остане с мен до края на живота ми.

— Обичам те, Леон — прошепнах аз, докато си проправях път през високата трева. И за момента това ми беше повече от достатъчно.

4

Беше безнадеждно, знаех го. Леон никога нямаше да погледне на мен така, както аз гледах на него, или да почувства към мен нещо друго, освен любезно пренебрежение. И въпреки всичко посвоему изпитвах щастие, задоволявайки се с трохите на нежността му: потупване по рамото, усмивка, няколко думи — „Бива си те, Пинчбек“ — бяха достатъчни, за да ме окрилят, понякога дори за часове. Аз не бях Франческа, но знаех, че скоро тя ще се върне в своето католическо училище, а аз… аз…

Е, това беше големият въпрос, нали? В седмиците след откровението на баща ми Шарън Снайд се обаждаше през вечер. Аз отказвах да говоря с нея, заключвах се в стаята си. Писмата й също оставаха без отговор, подаръците й — неразопаковани.

Но светът на възрастните не може да се игнорира вечно. Колкото и да усилвах звука на радиото, колкото и часове да прекарвах извън дома, не можех да избягам от машинациите на Шарън.

Баща ми, който сигурно иначе би ме спасил, беше бита карта: пиеше бира и се тъпчеше с пица пред телевизора, докато работата му стоеше непокътната, а моето време — ценното ми време — изтичаше.

Невероятно. Тя си вярваше, разбирате ли: наистина вярваше, че нищо не се е променило, че може да подхване отново живота си от там, където го е оставила, че аз мога да бъда нейното сладкишче, нейното бебче, малката й играчка. По-лошото беше, че баща ми вярваше в това. Искаше го, окуражаваше го по някакъв извратен начин, сякаш ако ме пуснеше да си отида, можеше някак да промени курса на собствения си живот, както когато изхвърляш баласт от потъващ кораб.

— Дай й шанс — казваше този път с примирение, като снизходителен баща на непослушно дете. От деня, в който ме наби, вече не ми повишаваше тон. — Дай й шанс, хлапе. Може дори да ти хареса.

— Никъде не отивам. Не искам да я виждам.

— Казвам ти, Париж ще ти хареса.

— Няма.

— Ще свикнеш.

— Няма, проклет да е! Пък и отивам само на гости. Няма да живея там или нещо такова.

Мълчание.

— Казах, че отивам само на гости.

Мълчание.

— Татко!

О, аз се опитвах да го окуража. Но нещо у него се беше пречупило. Агресията и жестокостта отстъпиха място на безразличието. Той продължаваше да наедрява, стана небрежен, оставяше ключовете къде ли не, тревните площи оплешивяха занемарени, игрището за крикет, лишено от дневната си доза влага от пръскачките, стана кафяво и голо. Летаргията му — отпускането му — като че ли имаше за цел да ми отнеме всяка възможност за избор между това да остана в Англия и да приема новия живот, който Шарън и Ксавие бяха така грижливо планирали за мен.

И аз се разкъсвах между предаността си към Леон и нарастващата необходимост да прикривам баща си. Нощем поливах игрището за крикет, дори се опитвах да кося тревата. Но Адската машина е доста своенравна и аз успях единствено да скалпирам тревата, което съвсем влоши нещата, а въпреки всичките ми усилия тревата на игрището за крикет отказваше да придобие свеж вид.

Рано или късно някой щеше да забележи. Една неделя се прибрах у дома от гората и заварих Пат Бишъп във всекидневната, седнал удобно на един от здравите столове, а баща ми — с лице към него на дивана. Почти усещах напрежението във въздуха. Когато влязох, той се обърна; понечих да се извиня и да изляза, но погледът на Бишъп ме макара да замръзна на място. На лицето му се четеше вина — и съжаление, и гняв — но най-вече дълбоко облекчение. Това беше погледът на човек, готов да се залови за най-малкото разсейване, за да се измъкне от неприятната ситуация. И макар усмивката му да беше широка както обикновено, а бузите — обичайно розови, нито за момент не се заблудих.

Зачудих се кой се е оплакал: съсед, минувач, учител. Или може би родител, който искаше да получи най-доброто за парите си. Със сигурност имаше куп неща, за които човек можеше да се залови. Училището винаги привличаше внимание. То трябваше винаги да изглежда безупречно. Служителите му също трябваше да бъдат безупречни: между „Сейнт Осуалдс“ и останалата част на града имаше достатъчно дрязги, за да се дават още основания за слухове. Портиерът знае това, по тази причина „Сейнт Осуалдс“ държи портиери.

Обърнах се към баща си. Той не смееше да ме погледне, не откъсваше очи от Бишъп, който вече тръгваше към вратата.

— Вината не е моя. Аз… Ние с детето преживяваме малко тежък период. Кажете им, сър. Ще ви послушат.

Усмивката на Бишъп — този път без следа от веселие — сякаш се простираше на цял акър.

— Не знам, Джон. Вече получи последно предупреждение. След онази история… Все пак удари момче, Джон…

Баща ми се опита да стане. Костваше му известно усилие. Видях лицето му, омекнало от смущение, и почувствах как сърцето ми се свива от срам.

— Моля ви, сър…

Бишъп също го видя. Едрото му телосложение изпълни вратата. За секунда очите му се спряха върху мен и аз видях в тях съжаление, но той не ме позна, макар че ме беше виждал в „Сейнт Осуалдс“ повече от десет пъти. По някакъв начин това — че не ме видя — ми се стори по-лошо от всичко друго. Прииска ми се да говоря, да кажа: „Сър, не ме ли познахте? Това съм аз — Пинчбек. Веднъж ми дадохте две точки, помните ли, и ми казахте да се явя за зачисляване в отбора!“.

Но беше невъзможно. Измамата ми беше прекалено убедителна. Мислех ги за съвършени, учителите на „Сейнт Осуалдс“, но ето че Бишъп стоеше тук зачервен и гузен, точно както стоеше и господин Брей в деня, когато го разобличих. С какво можеше да ни помогне той? Ние бяхме изоставени и само аз го знаех.

— Успокой се, Джон. Ще направя каквото мога.

— Благодаря ви, сър. — Баща ми трепереше. — Вие сте приятел.

Бишъп сложи голямата си ръка върху рамото на баща ми. Беше самото добродушие, гласът му бе топъл и сърдечен, още се усмихваше.

— Стегни се, човече. Можеш да се справиш. С малко повече късмет до септември ще сложиш всичко в ред и никой нищо няма да узнае. Но стига издънки. И още нещо, Джон… — Бишъп потупа баща ми по ръката дружелюбно, както се потупва лабрадор. — Стой по-далеч от пиенето, разбра ли? Още едно провинение и дори аз няма да мога да те спася.

Донякъде Бишъп спази обещанието си. Жалбата беше оттеглена — или поне прибрана в някоя папка. Бишъп минаваше от време на време да пита баща ми как е, а Джон Снайд като че ли се постегна. По-важното бе, че касиерът назначи нещо като общ работник — тежък случай на име Джими Уат, който трябваше да поеме някои от по-тежките задължения на портиера, като с това даде на Джон Снайд повече време да се занимава с истинската си работа.

Това беше последната ни надежда. Без работата си на портиер баща ми нямаше шанс срещу Шарън и Ксавие. Но си казах, че за да иска да ме задържи, аз трябва да отговарям на неговите очаквания. И затова продължавах да обработвам Джон Снайд. Гледах с него футбол по телевизията, ядях риба и пържени картофи от книжна кесия, пренебрегвах книгите си, доброволно се захващах с всяко домакинско задължение. Отначало той ме гледаше с подозрение, после с учудване и накрая — с намусено одобрение. Фатализмът, който го беше обзел в началото, след като научи за намерението на майка ми, сякаш започна да се разсейва; баща ми говореше с горчив сарказъм за парижкия й начин на живот, за превзетия й съпруг, за това как си въобразява, че може да се върне в живота ни както и когато й се прииска. Аз придобивах смелост и му внушавах, че трябва да осуети плановете й, да й покаже кой командва тук, да се съгласи с жалките й амбиции, само колкото да я обърка преди окончателния решителен удар. Това му допадаше, даваше му цел, той открай време беше мъж на място, изпълнен с кисело недоверие към женските машинации.

— Всичките са такива — каза ми веднъж в момент, когато сякаш бе забравил с кого разговаря, при едно от честите си разсъждения на глас. — Кучки. Смеят ти се насреща, а докато се усетиш, вече са посегнали към кухненския нож, за да ти го забият в гърба. И накрая се измъкват — всеки ден го пише във вестниците. Какво можеш да направиш? Голям здрав мъж — дребно малко девойче — не е трудно да си помислиш, че той е виновният, нали. Домашно насилие и каквото там се сетиш, и на следващия ден тя седи в съда, мига на парцали, получава попечителство над децата, пари и какво ли още не…

— Не и над това дете — казах аз.

— Хайде стига — отвърна Джон Снайд. — Не говориш сериозно. Париж, хубаво училище, нов живот…

— Казах ти. Искам да остана тук.

— Но защо? — Той ме гледаше озадачен като куче, което стопанинът не иска да изведе. — Можеш да имаш каквото поискаш. Дрехи, дискове…

Поклатих глава.

— Не ги искам — отсякох аз. — Тя не може просто да се върне след пет години и да иска да ме купи с кинтите на онзи французин. — Баща ми ме гледаше със сините си очи и между веждите му се бе образувала дълбока бръчка. — Искам да кажа, че ти винаги си бил до мен. Грижил си се за мен. Давал си всичко от себе си. — Тук той кимна едва забележимо и аз видях, че ме слуша. — Беше ни добре, нали, татко? За какво са ни притрябвали тези двамата?

Последва мълчание. Личеше, че думите са засегнали някаква чувствителна струнка.

— Беше ти добре, нали? — попита той.

Не знаех дали ми задава въпрос или изказва твърдение.

— Ще се оправим — казах аз. — Винаги сме се оправяли. Удряй пръв и бързо. Не се предавай, а, татко? Не се оставяй да те повалят.

Последва нова пауза, този път по-дълга. Изведнъж баща ми се изсмя — изненадващ, слънчев, младежки смях, който ме стъписа.

— Добре, хлапе — каза той. — Ще се опитаме.

И така обнадеждени влязохме в месец август. До рождения ми ден оставаха три седмици, новият триместър започваше след четири. Достатъчно време, за да може баща ми да приведе игрищата и тревните площи в обичайния им съвършен вид, да завърши някои ремонтни работи, да сложи капани за мишките и да пребоядиса спортната зала за септември. Оптимизмът ми се възвърна. И с основание: баща ми не беше забравил разговора ни и този път като че ли наистина полагаше усилия.

Това ми даваше надежда, дори се срамувах от предишното си отношение към него. Казвах си, че макар да имам проблеми с Джон Снайд, той поне е честен. Той се стараеше, през цялото това време не ме беше изоставил, не се опитваше да ме подкупва, за да ме спечели на своя страна. На фона на действията на майка ми дори футболните мачове и уроците по карате вече не ми се струваха толкова смехотворни, по-скоро тромави, но искрени опити за сприятеляване.

Затова аз му помагах както можех: чистех къщата, перях дрехите му, дори го карах да се бръсне. Демонстрирах покорство, почти привързаност. Той трябваше да запази работата си, това бе единственото ми оръжие срещу Шарън, моят билет към „Сейнт Осуалдс“ и към Леон.

Леон. Странно как една мания произтича от друга. Отначало беше „Сейнт Осуалдс“, предизвикателството, радостта от прекрачването на границата, нуждата да имам свое място, да бъда нещо повече от дете на Джон и Шарън Снайд. Сега беше само Леон: да бъда с Леон, да го познавам, да го притежавам за себе си по начини, които дори не разбирах. Нямах никакво обяснение за избора си. Да, той беше привлекателен. Беше и любезен по своя безгрижен начин, беше ме включил в живота си, беше ми дал средството, с което да отмъстя на Брей, своя мъчител. А и страдах от самота, уязвимост, отчаяние, слабост.

Но знаех, че не това е причината. Още в мига, когато го видях за пръв път в средния коридор с коса, паднала на очите и отрязана вратовръзка, щръкнала от яката на ризата му като изплезен език, вече знаех. Сякаш дотогава виждах света през филтър. Времето се раздели на време преди Леон и след Леон и нищо вече не можеше да бъде същото.

Повечето възрастни смятат, че чувствата в юношеска възраст са без значение и че разкъсващите страсти, яростта, омразата, смущението, ужасът и безнадеждната, унизителна любов са неща, които човек надраства, че са нещо хормонално, подготовка за истинския живот. При мен не беше така. На тринайсет всичко има значение, навсякъде дебнат остри ръбове и всичките са опасни. Някои наркотици могат да възстановят същата интензивност на чувствата, но зрялата възраст заглажда ръбовете, приглушава краските и обагря всичко в разум, разсъдливост и страх. На тринайсет аз нямах нужда от тези неща. Знаех точно какво искам и с праволинейността на юношеството се борех за него до смърт. Не исках да ходя в Париж. Каквото и да ми струваше това, нямаше да замина.

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 25 октомври

Общо взето лошо начало на новия триместър. Октомври стана заплашителен, късаше листата от златните дървета и бомбардираше плаца с конски кестени. Ветровитото време прави момчетата неспокойни, вятърът и дъждът означават, че в класната стая ще има буйни ученици, а след последната случка аз предпочитах да ги оставям на собствените им занимания, но не смеех да откъсна поглед от тях дори за миг. Нямаше почивка за Стрейтли, дори за чаша чай, в резултат на което настроението ми така се влоши, че се зъбех на всички, включително на любимите ми калпазани, които обикновено успяват да ме разсмеят и в най-тежки моменти.

Забелязали това, момчетата седяха с наведени глави въпреки ветровитото време. Аз наказах двама четвъртокурсници за неизпълнение на поставените задачи, но иначе почти не ми се налагаше да повишавам тон. Може би учениците бяха усетили нещо — някакъв мирис на тревога във въздуха, който им подсказваше, че сега не е моментът да се правят на духовити.

Доколкото разбрах, Стаята на учителя е станала арена на множество дребни, злъчни свади. Някакви неприятности с оценяването, компютърен проблем в кабинетите, разправия между Пеърман и Скуунз във връзка с новата учебна програма по френски. Роуч е загубил кредитната си карта и обвинява Джими, че е оставил учителската стая отключена след часовете, доктор Тайди е заявил, че от този триместър чаят и кафето (досега безплатни) ще струват 3,75 лири седмично, а доктор Дивайн в качеството си на отговорник по хигиената и безопасността е направил официална заявка за противопожарен детектор за средния коридор (с надеждата да ме изгони от импровизираната ми пушалня в стария Архив).

Хубавото беше, че все още нямаше реакция от Стрейндж за скъсания пуловер на Пули. Трябва да призная, че това малко ме изненадва: очаквах досега да съм получил второ предупреждение и мога само да предполагам, че Боб или е забравил за случката, или я е оставил без внимание заради хаоса в края на триместъра.

Впрочем има други, по-важни неща от един скъсан пуловер. Досадният Лайт е изгубил шофьорската си книжка, или поне така казва Кити, в резултат на някакъв инцидент в града през почивните дни. Има и друго, разбира се, но принудителното ми стоене в Камбанарията почти през целия ден не ми позволи да се осведомя за слуховете в Стаята на учителя и отново ми се наложи да разчитам на учениците за повече сведения.

Както обикновено обаче, клюките се бяха разпространили из цялото училище. Едни твърдяха, че Лайт е бил арестуван за превишена скорост. Други — че е превишил десет пъти законното ограничение за алкохол, трети — че когато са го спрели, в колата му е имало ученици от „Сейнт Осуалдс“, един от които дори е седял зад волана.

Трябва да призная, че отначало това изобщо не ме развълнува. От време на време се появяват учители като Лайт — арогантни глупаци, успели някак да излъжат системата и да влязат в училище с мисълта, че са намерили лесна работа с дълги отпуски. Като правило тези учители не се задържат дълго. Ако не учениците, нещо друго ги довършва и всичко продължава постарому.

С напредването на деня обаче започнах да си давам сметка, че тук става нещо повече от глупавата случка с Лайт. Класът на Джери Грахфогел беше необичайно шумен, по време на свободния си час аз надникнах в стаята и видях повечето момчета от 3С, включително Найт, Джаксън, Андертън-Пулит и обичайните заподозрени, да разговарят помежду си, докато Грахфогел гледа през прозореца с такава отвлечена тъга, че с мъка потиснах инстинкта си да се намеся и просто се върнах в своята класна стая.

Когато влязох, Крис Кийн ме чакаше.

— Случайно да съм забравил бележника си тук? — попита той, щом ме видя. — Малък, с червена подвързия. Записвам вътре идеите си.

Стори ми се, че изглежда неспокоен и като си спомних някои от записките в бележника му, разбрах защо.

— В края на миналия триместър намерих бележник в стаята на учителя — казах му аз. — Мислех, че сте си го взели.

Кийн поклати глава. Зачудих се дали да му кажа, че съм надзърнал вътре, но като видях смутеното му изражение, реших да не го правя.

— Нещо във връзка с уроците ли? — попитах невинно.

— Не точно — отговори Кийн.

— Попитайте госпожица Деър. Тя също преподава в тази стая. Може да го е видяла и да го е преместила.

Това като че ли обезпокои Кийн. И как не — предвид съдържанието на малкия бележник… Все пак той достатъчно хладнокръвно каза:

— Няма проблем. Сигурен съм, че рано или късно ще изскочи отнякъде.

Като се замисля, през последните седмици нещата имат свойството да изчезват. Писалките например; бележникът на Кийн, кредитната карта на Роуч. Такива неща се случват от време на време, портфейл — разбирам, но не проумявам защо му е на някого да краде стара юбилейна чаша на „Сейнт Осуалдс“ или дневника на моя клас, който все още не се е появил, освен просто за да ме ядоса: ако е така, наистина успява. Запитах се колко други малки и незначителни неща са изчезнали напоследък и дали между тези изчезвания няма някаква връзка. Казах го на Кийн.

— Е, това е училище — каза той. — В училищата постоянно нещо изчезва.

Може би, помислих си, но не и в „Сейнт Осуалдс“.

Видях как Кийн се усмихна иронично на излизане от стаята, сякаш бях произнесъл мисълта си на глас.

В края на часовете се върнах в стаята на Грахфогел с надеждата да разбера какво го мъчи. Джери е посвоему свестен човек, не го бива много за преподавател, но е истински академик, който обича предмета си, затова не ми беше приятно да го виждам така посърнал. Но към четири часа, когато подадох глава през вратата на класната му стая, не го заварих там. Това беше доста необичайно: Джери обича да остава след часовете, да работи на компютрите или да подготвя безкрайните си нагледни пособия и със сигурност за пръв път се случваше да оставя стаята си незаключена.

Някои от моите момчета продължаваха да седят на чиновете си и да преписват нещо от дъската. Не се учудих да видя Андертън-Пулит, винаги прилежен, и Найт, усърдно навел глава, но на лицето му се мъдреше самодоволна усмивка, която ми подсказваше, че е забелязал присъствието ми.

— Здравей, Найт — казах аз. — Господин Грахфогел каза ли дали ще се връща?

— Не, сър. — Гласът му беше безцветен.

— Мисля, че си тръгна, сър — каза Андертън-Пулит.

— Разбирам. Е, момчета, съберете си нещата колкото може по-бързо. Не искам никой от вас да изпусне автобуса.

— Аз не пътувам с автобус, сър — каза Найт. — Майка ми идва да ме вземе. Напоследък са се навъдили всякакви перверзници.

Старая се да бъда обективен. Наистина. Всъщност дори се гордея с това — с честността си, с обективната си преценка. Може да съм строг, но винаги съм справедлив, никога не заплашвам с нещо, което не бих изпълнил, не давам обещания, които не бих спазил. Момчетата го знаят и повечето от тях ме уважават за това, старият Квазимодо знае какво прави, той не оставя емоциите да се намесват в работата му. Поне така се надявам, с напредването на годините ставам все по-сантиментален, но не мисля, че това някога ми е пречило да изпълнявам задълженията си.

В кариерата на всеки учител обаче има моменти, когато обективността изчезва. Като гледах Найт, който продължаваше да седи с наведена глава и очите му да се щурат нервно насам-натам, отново си спомних за това. Нямам доверие на Найт; истината е, че у него винаги е имало нещо, което ме дразни. Знам, че не е редно, но дори учителите са човешки същества. И ние имаме своите предпочитания. Така е, разбира се, но трябва да избягваме несправедливостта. И аз се опитвам, но осъзнавам, че в малкия ми клас Найт не е на мястото си, като Юда, като жена на борда на кораб, онзи, който винаги прекалява, който бърка хумора с грубостта, шеговитостта със злобата. Намусен, самонадеян малък нахалник, който обвинява всички, освен себе си за своята неадекватност. Въпреки всичко аз се държа с него така, както и с останалите, дори проявявам снизходителност, защото си давам сметка за слабостта си.

Но днес в поведението му има нещо, което ме смущава. Сякаш знае някаква нездрава тайна, която едновременно му доставя удоволствие и го поболява. Наистина изглежда болен въпреки надутия си вид: по бледото му лице е избило акне, по кестенявата му коса се забелязват наченки на омазняване. Тестостерон най-вероятно. Въпреки всичко не мога да се отърся от мисълта, че момчето знае нещо. Със Сътклиф и Алън-Джоунс бе достатъчно само да попитам, за да получа информацията (каквато и да е тя). Но с Найт…

— Случило ли се е нещо днес в часа на господин Грахфогел?

— Какво, сър? — Лицето на Найт бе предпазливо безизразно.

— Чух викове — казах аз.

— Не от мен, сър — отговори Найт.

— Не. Разбира се, че не.

Беше безполезно. Найт никога нямаше да ми каже. Аз свих рамене и излязох от Камбанарията на път за езиковата катедра, където щеше да се състои първият ни катедрен съвет за този триместър. Казах си, че Найт може да почака. Поне до утре.

Джери не беше на съвета. Всички други бяха там, което още повече затвърди съмнението ми, че колегата ни се е разболял. Джери никога не пропуска съвет, обича вътрешния инструктаж, пее енергично на училищните сборове и винаги се подготвя за тези неща. Днес го нямаше и когато споменах на доктор Дивайн за отсъствието му, отговорът беше толкова хладен, че изобщо да не бях питал. Предположих, че още се цупи заради стария ми кабинет, но в поведението му като че ли имаше нещо повече от обикновено неодобрение и по време на съвета аз с тревога прехвърлях в ума си всички дреболии, с които бих могъл да предизвикам стария идиот. Може да не знаете, но аз съм доста привързан към него въпреки костюмите му и всичко останало: той е една от малкото константи във вечно изменящия се свят, а напоследък броят им съвсем е намалял.

Съветът мина в разправии между Пеърман и Скуунз относно достойнствата на различните изпитни комисии, доктор Дивайн — ледено невъзмутим и почтителен, Кити — необичайно унила, Изабел — погълната от ноктите си, Джеф и Пени Нейшън — заели еднакви пози „мирно“ като близнаци, а Даян Деър — заинтригувана от всичко до такава степен, сякаш катедрените съвети бяха най-пленителното нещо на света.

Когато съветът свърши, беше вече тъмно и училището бе пусто. Дори чистачите си бяха отишли. Само Джими бавно и усърдно движеше машината за лъскане на паркета в долния коридор.

— Скоро работата ти ще намалее — казах аз. След уволняването на Фалоу Джими бе поел всички портиерски задължения и не му беше леко. — Кога започва новият човек?

— След две седмици — отговори Джими с широка усмивка на кръглото си лице. — Казва се Шатълуърт. Привърженик на „Евертън“. Въпреки всичко сигурно ще се погаждаме добре.

Аз се усмихнах.

— Значи ти самият не си кандидатствал за работата.

— Не, шефе — Джими поклати глава. — Много е тежка.

Когато излязох на паркинга, валеше като из ведро. Колата на Обединените нации вече потегляше. Ерик няма кола — зрението му е слабо, а и живее на две крачки от училището. Пеърман и Кити бяха още в кабинета и проверяваха контролни — откакто жена му се разболя, Пеърман много разчита на Кити. Изабел Тапи освежаваше грима си — бог знае колко време щеше да й отнеме — а знаех, че не мога да очаквам доктор Дивайн да ме закара.

— Госпожице Деър, чудя се дали…

— Разбира се. Качвайте се.

Благодарих й и се настаних на предната седалка на малката корса. Забелязах, че и колата като бюрото отразява характера на собственика си. В колата на Пеърман цари невероятен хаос. Обединените нации имат стикер на задното стъкло, чийто надпис гласи: „Не следвай мен, следвай Исус.“ Изабел има малко плюшено мече, окачено на огледалото.

Противно на тях колата на Даян е спретната, чиста, функционална. Няма нито играчки, нито забавни надписи по стъклата. Харесва ми: това е признак за подреден ум. Ако аз имах кола, тя сигурно щеше да бъде като стая 59: с дъбова ламперия и прашни растения.

Споделих мислите си с госпожица Деър и тя се разсмя.

— Не съм се замисляла за това — каза, докато излизаше на главния път. — Като кучетата и техните стопани.

— Или учителите и техните чаши.

— Наистина ли?

Очевидно госпожица Деър не беше го забелязала. Тя използва една от общите чаши (бяла със синя ивица по края), донесени от кухнята. Даян има необичайно малко капризи за толкова млада жена (признавам, че базата ми за сравнение не е богата), но мисля, че това е част от чара й. Хрумна ми, че сигурно се погажда добре с младия Кийн, който също е много спокоен и хладнокръвен за новак, но когато я попитах как се разбира с останалите нови учители, тя просто сви рамене.

— Много работа, малко свободно време? — подхвърлих аз.

— Не съм по тези неща. Да пия с ученици и после да им давам да карат колата ми. Колко глупаво.

Е, права е: идиотът Лайт със сигурност е съсипал досието си заради тази нелепа история в града. Изи е поредният заменим Костюм, Мийк всеки момент ще си подаде оставката.

— А Кийн?

— Почти не сме говорили.

— А би трябвало. Той е местно момче. Имам чувството, че ще си допаднете.

Казах ви, че ставам сантиментален. Не ме бива за тези неща, но в госпожица Деър има нещо, което ме подтиква към откровеност. Млад Дракон, ако изобщо разбирам от това (макар и далеч по-привлекателна от повечето Дракони, които съм виждал): установявам, че не ми е трудно да си я представя след трийсет или четирийсет години — нещо близко до Маргарет Ръдърфорд в „Най-щастливите дни от живота ти“, малко по-стройна, но със същото присмехулно изражение.

Лесно е да попаднеш в капана, знаете ли: „Сейнт Осуалдс“ живее по други закони, различни от тези навън. Една от разликите е времето, което тук минава много по-бързо, отколкото другаде. Погледнете ме: скоро ще стана центурион, а когато се погледна в огледалото, виждам същото момче, което винаги съм бил, сега побеляло, с торбички под очите и характерния, макар и по-трудно различим вид на стар клоун.

Опитах се — и не успях — да кажа част от тези неща на Даян Деър. Но вече наближавахме къщата ми, дъждът беше спрял и аз я помолих да ме остави на ъгъла на „Дог Лейн“, като обясних, че искам да погледна оградата си, за да се уверя, че инцидентът с графитите е бил единичен случай.

— Ще дойда с вас — каза тя и спря до бордюра.

— Няма нужда — отвърнах аз, но Даян настоя и аз с ирония осъзнах, че тя се безпокои за мен — отрезвяваща, но приятна мисъл. И може би имаше основание, защото още щом свихме в улицата, аз го видях — беше прекалено голям, за да го пропусна: не просто надпис, а портрет в цял ръст, изобразяващ ме в най-ярки цветове с мустаци и свастики.

В първата минута просто го гледахме. Боята изглеждаше почти суха. После ме обзе гняв: неукротим, безмълвен гняв, какъвто съм изпитвал не повече от три-четири пъти за цялата си кариера. Аз го излях по типичния англосаксонски маниер, забравил изисканите латински фрази. Защото знаех кой е виновникът, този път нямах никакви съмнения.

Още преди да съм забелязал малкия продълговат предмет в сянката на оградата, аз разпознах стила. Беше същият като на карикатурата, която бях свалил от таблото за съобщения в класната си стая — рисунката, която според мен бе дело на Колин Найт.

— Найт? — повтори госпожица Деър. — Но той е тих като мишка.

Мишка или не, знаех, че е той. Впрочем момчето имаше мотив: мразеше ме, а подкрепата на майка му, на директора, на вестниците и бог знае още на кого му беше вдъхнала дързост и кураж. Вдигнах продълговатия предмет от земята. Невидимият показалец отново ме бодна в гърдите, почувствах как кръвта пулсира в слепоочията ми и гневът пълзи по вените ми като смъртоносен опиат, лишавайки света от пъстротата му.

— Господин Стрейтли! — Даян изглеждаше загрижена. — Добре ли сте?

— Напълно — отвърнах аз, след като се опомних. Още треперех, но умът ми беше бистър, дивият гняв — овладян. — Погледнете това.

— Писалка, сър — каза Даян.

— Не просто писалка.

Не можех да не я позная: твърде дълго я бях търсил, преди да я намерят в будката на портиера. Нямаше съмнение: писалката на Колин Найт, подарък за Бар Мицва, цена — 500 лири, както твърдеше майка му, при това удобно надписана с инициалите му — КН — сякаш за по-сигурно.

6

Вторник, 26 октомври

Приятен детайл. Писалката. „Монблан“, от евтините, но пак не е по джоба ми. Не че бихте го разбрали: полиестерният блясък е изчезнал, заменен с хладен, непроницаем защитен слой. Едно от многото неща, които заимствах от Леон, наред със слабостта към Ницше и лимонадата. Колкото до Леон, той харесваше стенописите ми: не го биваше в рисуването и винаги се чудеше как успявам да правя такива точни портрети.

Разбира се, имах достатъчно възможности да наблюдавам учителите, имах и бележници, изпъстрени с рисунки, освен това можех да подправя всеки подпис, който Леон ми даваше, затова и двамата се възползвахме от тази ми дарба, фалшифицирайки извинителни бележки от лекаря и от родителите.

С радост установявам, че талантът ми не ме е напуснал. Следобед имах свободен час и се измъкнах от училище, за да довърша рисунката — не беше толкова рисковано, колкото изглежда, освен учениците от „Сънибанк“ малко хора минават по „Дог Лейн“ — и се върнах навреме за осмия час. Нямаше никакви проблеми, никой не забеляза, с изключение на малоумния Джими, който боядисваше училищните порти и ми се ухили идиотски, когато минах с колата през тях.

Казах си, че трябва да направя нещо във връзка с този Джими. Не че имаше опасност да ме познае или нещо такова, но пропуските са си пропуски, а този остана твърде дълго без внимание. Освен това Джими ме дразни. Фалоу беше дебел и мързелив, но Джими с влажната си уста и животинска усмивка е още по-зле. Чудя се как е оцелял толкова време тук, не разбирам как „Сейнт Осуалдс“ — при цялата си горда и славна репутация — изобщо го търпи. Доколкото си спомням, беше препоръчан от социални грижи: евтина и заменима четирийсетватова крушка. Думата е „заменима“.

През обедната почивка извърших три малки и незабележими кражби: тубичка смазочно масло за тромбона на един ученик (от класа на Стрейтли, японец на име Ню), отвертка от комплекта с инструменти на Джими и, разбира се, легендарната писалка на Колин Найт. Никой не ме забеляза и никой не видя какво направих с тези три предмета, когато моментът настъпи.

Времето — времето е най-важният фактор. Знаех, че Стрейтли и другите преподаватели по езици ще бъдат на вечерния съвет (с изключение на Грахфогел, който има пристъп на мигрена в резултат на неприятния си разговор с директора). След това всички ще си отидат, с изключение на Пат Бишъп, който обикновено остава в училище до осем-девет часа. Не мисля, че това ще създаде проблеми: кабинетът му е в долния коридор — два етажа по-надолу, твърде далеч от езиковата катедра, за да може Пат да чуе нещо.

За миг отново се озовах в сладкарницата с изобилието от възможности. Очевидно Джими беше първата ми цел, но ако планът ми успееше, можех да получа като бонус някого от езиковата катедра. Въпросът беше кого. Не Стрейтли, разбира се, още не. Аз имам планове за Стрейтли и те са в процес на зреене. Скуунз? Дивайн? Тийг?

От географска гледна точка трябваше да е някой, който преподава в Камбанарията, някой несемеен, чието отсъствие би останало незабелязано, но най-вече уязвим, ранена газела, изостанала от стадото, беззащитен — може би жена — чието нещастие би предизвикало истински скандал.

Изборът беше само един: Изабел Тапи с високите си токчета и тесните си пуловери, Изабел, която редовно отсъства поради предменструален синдром и която е излизала буквално с всички учители мъже под петдесетте (с изключение на Джери Грахфогел, който има други предпочитания).

Стаята й е в Камбанарията, точно над тази на Стрейтли. Чудато тясно помещение със странни форми, горещо през лятото, студено през зимата, с прозорци от четирите страни и дванайсет тесни каменни стъпала, които водят от коридора към стаята. Не е много практично — по времето на баща ми това беше склад, там едва се смества цял клас. Ако закъсаш, не можеш да се обадиш по мобилен телефон, защото няма обхват; Джими мрази това място, чистачите го пропускат — почти невъзможно е да се качи прахосмукачка по тесните стълби, а повечето учители, освен ако не преподават в Камбанарията, дори не знаят, че съществува.

Това го прави идеално за целта ми. Изчаках края на часовете. Знаех, че Изабел няма да отиде на катедрен съвет, преди да е пила кафе (и да е поприказвала с животното Лайт), което ми даваше пет-десет минути. Бяха ми достатъчно.

Първо отидох в стаята, която беше празна. После извадих отвертката и седнах на стълбите с лице към дръжката на вратата. Механизмът беше достатъчно прост, на основата на един-единствен четвъртит щифт, който свързва дръжката с езика на бравата. Натискаш дръжката, щифтът се завърта и езикът се прибира. Нищо по-лесно от това. Ако извадиш щифта, колкото и да блъскаш и да дърпаш дръжката, вратата остава затворена.

Бързо отвинтих обкова, повдигнах го леко и извадих щифта. После, придържайки вратата с крак, за да не се затвори, отново наместих обкова и стегнах винтовете. Ето. Отвън вратата изглеждаше съвсем нормално. Но влезеш ли веднъж…

Разбира се, нищо не е напълно сигурно. Изабел може да не се върне в стаята си. Чистачите могат да проявят необичайно усърдие, Джими може да надникне вътре. Но не очаквам да стане така. Мисля, че познавам „Сейнт Осуалдс“ по-добре от повечето учители, а и имах достатъчно време да свикна с рутината му. Освен това неизвестността е половината удоволствие, нали? Казах си, че дори да не проработи, винаги мога да повторя опита на сутринта.

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 27 октомври

Снощи спах лошо. Може би от вятъра или от спомена за самодоволната физиономия на Найт, или от внезапния артилерийски обстрел на дъжда точно след полунощ, или от сънищата, живи и тревожни, каквито не бях имал от години.

Преди лягане изпих две чаши кларе — разбира се, не очаквам Бевънс да одобри това, както и пая с месо, който вървеше с тях — и в три и половина се събудих жаден, с натежала глава и тежко предчувствие, че най-лошото тепърва предстои.

Излязох за училище по-рано, за да избистря мислите си и да имам време да планирам стратегия срещу Найт. Все още валеше и когато стигнах портите на „Сейнт Осуалдс“, палтото и шапката ми бяха прогизнали от дъжд.

Беше едва осем без петнайсет и на служебния паркинг имаше малко коли: колата на директора, на Пат Бишъп и малката небесносиня мазда на Изабел Тапи. Тъкмо се чудех на това (Изабел рядко пристига преди осем и половина, а най-често дори в девет), когато чух шум от кола зад гърба си. Обърнах се и видях очуканото старо волво на Пеърман да влиза в пустия паркинг, оставяйки криволичеща следа върху влажния асфалт. На седалката до шофьора беше Кити Тийг. И двамата изглеждаха напрегнати — Кити се криеше зад вестник, Пеърман вървеше много бързо.

Хрумна ми, че може да се е случило нещо със съпругата на Пеърман, Сали. Бях я виждал само веднъж след заболяването й и тя ми се стори съсухрена и прежълтяла въпреки широката храбра усмивка, а кестенявата коса на главата й като че ли беше перука.

Но когато видях Пеърман да влиза, следван от Кити, разбрах, че е нещо по-сериозно. Лицето му беше отчаяно. Той не отвърна на поздрава ми, почти не ме погледна, докато отваряше вратата. Зад него Кити вдигна глава и веднага избухна в сълзи, това ме изненада и докато се опомня, за да я попитам какво става, Пеърман вече се отдалечаваше по средния коридор, оставяйки след себе си диря от мокри стъпки по излъскания паркет.

— За бога, какво се е случило? — попитах аз.

Кити закри лицето си с ръце.

— Сали… — започна тя. — Получила е писмо. Тази сутрин. Отворила го е на закуска.

— Писмо? — Сали и Кити бяха близки, но въпреки това такава скръб ми се виждаше неоправдана. — Какво писмо?

В първия миг тя като че ли нямаше сили да отговори. После ме погледна през размазания си грим и тихо каза:

— Анонимно писмо. За Крис и мен.

— Наистина ли? — Трябваше ми известно време да разбера какво има предвид. Кити и Пеърман? Пеърман и госпожица Тийг?

Помислих си, че наистина остарявам: изобщо не ми беше хрумвало. Знаех, че са приятели, че Кити му помага, често дори в извънработно време. Но сега всичко излезе наяве: представях си как са пазили връзката си в тайна от Сали, за да не я тревожат, как са се надявали един ден да се оженят, а сега… сега…

Заведох Кити в Стаята на учителя, направих чай, изчаках я с чашата в ръка пред женската тоалетна. След десет минути Кити се появи със зачервени очи и страдалческо лице под пресния слой бежова пудра, видя чая и отново избухна в сълзи.

Не бях очаквал това от Кити Тийг. Тя беше в „Сейнт Осуалдс“ от осем години и никога досега не бях я виждал да плаче. Предложих й носната си кърпа и й подадох чая, като се чувствах неловко и се молех (с известно чувство на вина) да дойде някой по-опитен в тези неща — госпожица Деър може би — за да ме смени.

— Добре ли си? — (Тромав гамбит на добронамерен мъж).

Кити поклати глава. Естествено, че не беше добре, това се виждаше, но Сакото от туид не се слави с умения в общуването с противоположния пол, а все пак трябваше да кажа нещо.

— Искаш ли да повикам някого?

Предполагам, че имах предвид Пеърман: казвах си, че като ръководител катедра това е негова отговорност. Или Бишъп — той е човекът, който обикновено се занимава с емоционалните кризи на персонала. Или Марлийн — да! При мисълта за секретарката, действала толкова бързо в деня на моя припадък и толкова грижовна към учениците, изведнъж ме заля вълна от облекчение и благодарност. Силната Марлийн, преживяла развода и смъртта на сина си, без да рухне. Тя щеше да знае как да постъпи, а дори да не знаеше, поне беше запозната с етикета в общуването с разплакани жени, недостъпен на мъжете.

Марлийн тъкмо излизаше от кабинета на Бишъп. Предполагам, че я приемам за даденост, както правят и останалите учители.

— Марлийн, чудя се дали… — започнах аз.

Тя ме изгледа с престорена строгост.

— Господин Стрейтли. — Винаги ме нарича „господин Стрейтли“, макар че от години всички учители я наричат Марлийн. — Сигурно още не сте намерили онзи дневник.

— Уви, не.

— Хм. Така си и мислех. Какво има сега?

Обясних й за Кити, без да навлизам в подробности. Марлийн ме погледна загрижено.

— Нещастието никога не идва само — каза тя. — Понякога се чудя защо изобщо стоя тук. Пат се съсипва, всички са като на тръни заради училищната инспекция, а сега и това…

За миг ми се стори толкова обезпокоена, че се почувствах виновен за това, че съм я разтревожил.

— Не, няма проблем — каза Марлийн, като видя физиономията ми. — Оставете на мен. Мисля, че в момента и без това имате достатъчно грижи.

Беше права. Сега цялата катедра се крепеше на мен, госпожица Деър и Обединените нации. Доктор Дивайн отсъстваше по административни причини, Грахфогел още го нямаше, а тази сутрин в свободните си часове поех първокурсниците на Тапи и класа на Пеърман, плюс рутинното оценяване на новаците, този път на безупречния Изи.

Найт отсъстваше и аз не можех да го попитам за графитите на оградата си, нито за писалката, която бях намерил на местопрестъплението. Вместо това написах пълен доклад за случилото се и предоставих едно копие на Пат Бишъп и друго на господин Брад, който освен ръководител катедра по компютърни науки е и ръководител на трети курс. Мога и да почакам, сега имам доказателство за деянието на Найт и ще се разправям с него, когато му дойде времето. Ще отложа удоволствието, така да се каже.

През междучасието поех дежурството в коридора вместо Пеърман, а след обедната почивка останах да наглеждам неговия и моя клас плюс тези на Тапи и Грахфогел в салона, докато навън валеше безмилостен дъжд, а в другия край на коридора безспирен поток от хора влизаше и излизаше от кабинета на директора.

По-късно, пет минути преди края на часовете, Марлийн дойде да ми каже, че Пат ме вика. Намерих го в кабинета му заедно с Пеърман, който изглеждаше неспокоен. До бюрото седеше госпожица Деър, която ме погледна съчувствено на влизане и аз разбрах, че нещо се е случило.

— Предполагам, че става въпрос за ученика Найт.

Всъщност учудих се, че не чака пред кабинета на Бишъп; може би Пат вече беше говорил с него, въпреки че по правилник ученик не можеше да се разпитва преди класният му ръководител да е говорил с Втория учител.

В първия миг лицето на Пат беше безизразно. После той поклати глава.

— Не. Тони Брад ще се заеме с това. Той е ръководител на курса, нали така? Не, става дума за инцидент от миналата нощ. След съвета.

Бишъп погледна ръцете си — признак, че не знае как да започне. Видях, че ноктите му са в ужасно състояние, изгризани почти до дъно.

— Какъв инцидент? — попитах аз.

В първия момент той отбягваше погледа ми.

— Съветът е свършил малко преди шест.

— Точно така — казах. — Госпожица Деър ме закара у дома.

— Знам. Всички са си тръгнали по същото време, с изключение на госпожица Тийг и господин Пеърман, които са се задържали още двайсет минути.

Свих рамене. Накъде ли биеше и защо говореше толкова официално. Погледнах Пеърман, но по изражението му не можах да отгатна нищо.

— Госпожица Деър казва, че на излизане сте видели Джими Уат в долния коридор — продължи Пат. — Лъскал пода и чакал, за да заключи.

— Точно така — отвърнах аз. — Защо? Какво се е случило?

Това обясняваше донякъде поведението на Бишъп. И Джими, точно като Фалоу, беше назначен от него и навремето Пат отнесе доста критики за това. Все пак Джими вършеше добра работа. Не беше много умен, разбира се, но беше предан, а това е най-важното в „Сейнт Осуалдс“.

— След снощния инцидент Джими Уат беше уволнен.

Не можех да повярвам.

— Какъв инцидент?

Госпожица Деър ме погледна.

— Явно не е проверил всички стаи, преди да заключи. По някакъв начин Изабел е останала в стаята си, уплашила се е, подхлъзнала се е по стълбите и е счупила глезена си. Едва тази сутрин в шест часа е успяла да излезе.

— Добре ли е?

— Някога да е била добре?

Не можах да не се усмихна. Това беше типичен фарс в стил „Сейнт Осуалдс“, който стана още по-смешен заради плачевното изражение на лицето на Пат.

— Смей се — сопна ми се той, — но получихме официална жалба. Нарушение на правилника за хигиена и безопасност.

Това означаваше намеса на Дивайн.

— Явно някой е разлял нещо на стълбите — нещо като олио.

Значи не беше толкова забавно.

— Сигурно би могъл да поговориш с нея.

— Повярвай ми, опитах. — Пат въздъхна. — Госпожица Тапи си мисли, че това не е просто неволна грешка на Джими. Според нея има зла умисъл. А повярвай ми, тя си знае правата.

Разбира се, че си ги знаеше. Хората като нея са такива. Доктор Дивайн беше профсъюзният й представител, предположих, че вече я е осведомил каква точно компенсация би могла да очаква. Щеше да има жалба за нараняване на работното място, за лишаване от работоспособност (със сигурност никой не би могъл да очаква, че тя ще ходи на работа със счупен глезен) плюс жалба за нанесени морални щети. За каквото и да се сетите, тя щеше да го е споменала: травма, болки в гърба, хронична умора, каквото и да е. Щях да я замествам през следващите дванайсет месеца.

Колкото до рекламата, „Икзаминър“ щеше да има повод за празненство. Забравете Найт. Тапи с дългите си крака и физиономия на измъчена храброст беше далеч по-апетитен залък.

— Сякаш не ни стигаха проблемите, и то точно преди инспекцията — горчиво каза Пат. — Кажи ми, Рой, има ли други неприятности, за които трябва да знам?

8

Петък, 29 октомври

Добрият стар Бишъп. Странно, че попита за това. Всъщност аз се сещам за поне две неща: едното вече наближава бавно и неотстъпно като приливна вълна, а второто любезно го съпътства.

По мои впечатления литературата е изпълнена с утешителни лигавщини за умиращите. За търпението им, за разбирането им. Моят опит сочи, че умиращият може да бъде също толкова злобен и безмилостен, колкото и онези, които оставя след себе си. Сали Пеърман е пример за това. Въз основата на едно-единствено писмо (съчинено с голямо старание, трябва да призная) тя задейства всички обичайни клишета: смени бравите, обади се на адвоката, изпрати децата при баба им, разпиля дрехите на съпруга си по моравата отпред. Пеърман, разбира се, вече не може да лъже. Той като че ли се надяваше да бъде разкрит. Погледът му изразява злочестина и облекчение. Типично за католик. Но поне му носи утеха.

Кити Тийг е друга работа. Сега няма кой да я утеши. Смазан от мазохистичното си чувство за вина, Пеърман почти не говори с нея, не я поглежда. Сигурно тайно я държи отговорна — тя е жена в края на краищата — и докато Сали все повече потъва в носталгична мъгла, подсладена от угризенията му, Кити знае, че никога не би могла да си съперничи с нея.

Днес тя не дойде на училище. Вероятно заради преживяния стрес. Пеърман отново пое часовете си, но изглежда разсеян, а без Кити, която да му помага, е чудовищно неорганизиран. В резултат на това постоянно допуска грешки, забрави да влезе в часа на Изи, за да го оцени, забрави за дежурството си в обедната почивка, изгуби цяло междучасие в търсене на купчина контролни по литература на шести курс, които не помни къде е оставил (всъщност те са в шкафчето на Кити в Тихата стая, знам, защото аз ги сложих там).

Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против човека. Но трябва да продължа напред. А по-ефективно е да се работи по катедри — ан блок, ако щете — отколкото да се хвърлят разпилени усилия из цялото училище.

Колкото до другите ми проекти… приключението на Тапи не успя да влезе в днешните вестници. Добър знак: това означава, че „Икзаминър“ пази материала за почивните дни, но ако се вярва на слуховете, Изабел е преживяла силен стрес, обвинява цялото училище за злополучното си падане (и конкретно Пат Бишъп, който явно не е проявил достатъчно съчувствие в решителния момент), очаква пълна подкрепа от профсъюзите и щедра компенсация, било то със съдебно или извънсъдебно споразумение.

Грахфогел пак отсъства. Чувам, че горкият човек напоследък страда от мигрена, но мисля, че по-скоро отсъствието му има нещо общо с натрапчивите телефонни обаждания, които получава напоследък. След вечерта, която прекара навън с Лайт и учениците, изглежда доста умърлушен. Разбира се, живеем в епохата на равенството, когато не може да има дискриминация на основата на раса, религия и пол (ха!), но въпреки това той знае, че да бъдеш хомосексуалист в мъжка гимназия означава да си много уязвим и постоянно се пита как се е издал и пред кого.

При нормални обстоятелства Грахфогел би могъл да се обърне за помощ към Пеърман, но сега Пеърман има свои грижи, а доктор Дивайн, който на практика му е шеф и ръководител катедра, никога не би го разбрал. Но грешката си е негова. Трябвало е да помисли, преди да се сприятелява с Джеф Лайт. Къде му е бил умът? Лайт рискува далеч по-малко. От него блика тестостерон. Тапи го усеща, макар че ми е любопитно какво ще каже, когато цялата история излезе наяве. Засега Лайт показва голямо съчувствие към съдбата на Изабел Тапи: той е профсъюзен деец и приветства всяко предизвикателство към системата. Добре. Но кой знае, може би и това ще свърши зле. С малко помощ отвън, разбира се.

А Джими Уат? Джими си отиде завинаги и на негово място дойде нов екип чистачи от града, които работят на акорд. На никого не му пука, с изключение на касиера (работниците на акорд излизат по-скъпо, освен това работят по разписание и си знаят правата) и може би на Бишъп, който има слабост към безнадеждните случаи (като баща ми например) и който би искал да даде втори шанс на Джими. Това не важи за директора, който успя да изгони малоумния Уат от училището със зашеметяваща (и недотам законна) бързина (от това би излязла интересна статия на Къртицата Мол, след като случаят с Тапи отшуми) и който прекара последните два дни затворен в кабинета си, общувайки с учителите само по интеркома и чрез Боб Стрейндж — единствения член на ръководството, който остава напълно равнодушен към тези дребни проблеми.

Колкото до Рой Стрейтли, не очаквайте да го забравя. Той заема място в мислите ми повече от всички останали. Но допълнителните задължения му отнемат цялото време, което е добре, защото се готвя да навляза в следващия етап от разрушителния си план. Въпреки това и Стрейтли има за какво да се тревожи: случайно се намирах в компютърното крило, когато чух гласа му в коридора и успях да подслушам интересен разговор между него и Брад относно а) Колин Найт, и б) Ейдриън Мийк, новия учител по компютри.

— Но аз не съм писал нищо лошо за него — протестираше Стрейтли. — Изслушах урока му, попълних бланката и изразих мнението си обективно. Нищо повече.

— Лош контрол върху класа — каза Брад, който четеше от бланката за оценяване. — Лошо изнасяне на урока. Липса на обаяние? Къде е обективността тук?

Последва пауза, докато Стрейтли преглеждаше бланката.

— Не съм писал това — каза той накрая.

— Е, със сигурност прилича на твоя почерк.

Последва нова, по-дълга пауза. Хрумна ми да изляза от стаята, за да видя изражението на лицето на Стрейтли, но реших да не го правя. Не исках да привличам вниманието към себе си, особено на това място, което скоро щеше да се превърне в местопрестъпление.

— Не съм писал това — повтори Стрейтли.

— Кой тогава го е писал?

— Не знам. Някой шегаджия.

— Рой… — По тона на Брад личеше, че започва да се чувства неудобно. Познат ми е — тревожният, леко утешителен тон на човек, който говори с опасен луд. — Виж, Рой, разбирам, че искаш да бъдеш справедливо критичен и така нататък. Знам, че младият Мийк не е най-талантливият учител, който сме имали…

— Не — каза Стрейтли. — Не е. Но не съм го оплюл. Не можеш да приемеш тази бланка, след като не съм я попълнил аз.

— Разбира се, Рой, но…

— Но какво? — В гласа на Стрейтли сега се долавяше гняв. Никога не е обичал да се разправя с Костюми, както ги нарича, и си личеше, че цялата тази работа го дразни.

— Виж, сигурен ли си, че просто не си… забравил какво си написал?

— Как така ще съм забравил?

Брад помълча малко.

— Ами имам предвид, че може би си бързал или…

Тихичко се изсмях в шепа. Брад не е първият учител, който предполага, че Рой Стрейтли „се износва“, както казва Бишъп. Аз посях това семе в няколко глави, а и има достатъчно случаи на ирационално поведение, хронично забравяне и дреболии, които правят идеята да изглежда правдоподобна. Стрейтли, разбира се, изобщо не подозира.

— Господин Брад, вярно, че скоро ще направя сто триместъра тук, но съм далеч от старческата сенилност. А сега ако може да говорим за нещо важно. — (Запитах се какво ще каже Мийк, когато му съобщя, че Стрейтли смята оценяването му за нещо маловажно). — Дали успя да намериш свободно време в претоварения си график, за да прочетеш доклада ми за Колин Найт?

Аз се усмихнах пред компютърния екран.

— А, Найт — незаинтересовано каза Брад.

А, Найт.

Както казах, не ми е трудно да се идентифицирам с момче като Найт. Всъщност с него нямаме нищо общо — като дете в мен имаше много повече дързост, злоба и издръжливост — но с повече пари и по-добри родители можех да се окажа на неговото място. У Найт има дълго трупано негодувание, което мога да използвам, а тъй като е саможив, най-вероятно няма да сподели нищо с никого, докато не стане необратимото. Ако желанията бяха коне, както казвахме ние като деца, старият Стрейтли щеше да е стъпкан още преди години. Сега подготвям Найт (основно извън часовете), а ако не в друго, то поне в злобата и отмъщението той е способен ученик.

Не ми отне много време. Отначало не правех нищо директно: две думи тук, побутване там.

— Представи си, че аз съм класният ти ръководител — казвах му аз, докато той ходеше като куче след мен по време на дежурствата ми из двора. — Ако имаш проблем и чувстваш, че не можеш да го обсъдиш с господин Стрейтли, ела при мен.

И Найт идваше. За три седмици се наслушах на жалкото му хленчене, на глупавите му оплаквания: никой не го обича, учителите се заяждат с него, учениците го наричат тъпак и загубеняк. Постоянно е нещастен, освен когато се радва на нещастието на другите. Всъщност той ми помогна да пусна доста слухове за себе си, както и за горкия господин Грахфогел, чиито отсъствия се забелязват и енергично се обсъждат. Когато Грахфогел се върне — ако изобщо се върне — ще намери подробностите от личния си живот с всички добавки и украси, които момчетата може да са добавили от себе си, изписани по всички чинове и тоалетни в цялото училище.

През повечето време обаче Найт обича да се оплаква. Аз го слушам със съчувствие и макар вече да ми е напълно ясно защо Стрейтли не може да понася хлапето, трябва да призная, че се радвам на напредъка на ученика си. Нахалството, обидчивостта и злорадството се удават на Найт с особена лекота.

Наистина жалко, че трябва да си отиде, но както би казал старият ми баща, не можеш да направиш омлет, без да убиеш някого.

9

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Петък, 29 октомври

Какъв задник е този Брад. Какъв невероятен задник. На кого изобщо му е хрумнало, че от него може да излезе добър ръководител на курс? Започна с това, че на практика ме обяви за сенилен заради идиотската бланка за оценяване на Мийк, после има нахалството да се усъмни в мнението ми по случая Колин Найт. Искал още доказателства, можете ли да повярвате? Искал да знае дали съм говорил с момчето.

Дали съм говорил с момчето? Естествено, че говорих, и ако изобщо някога съм виждал ученик да лъже… Знаете ли, по очите се познава, по това как току се стрелват някъде долу вляво, сякаш там има нещо — може би тоалетна хартия, залепнала на обувката ми, или голяма локва, която трябва да се заобиколи. Личи си по смирения поглед, по преувеличената готовност, с която отговарят, по поредицата от „Честна дума, сър“ и „Кълна се, сър“, а зад това — крадливото самодоволство, сякаш знаят нещо повече.

Не се съмнявах, че всичко ще се свърши, щом извадя писалката. Оставих го известно време да говори, да се кълне, че казва истината, да се кълне в майка си. После се появи и тя — писалката на Найт, с инициалите му отгоре, намерена на местопрестъплението.

Той зяпна. Лицето му посърна. Бяхме сами в Камбанарията по време на обедната почивка. Навън беше свеж слънчев ден, момчетата тичаха из двора, гонеха есента. Чувах далечните им викове — като на чайки, носени от вятъра. Найт също ги чуваше и гледаше с копнеж към прозореца.

— Е? — попитах аз, като се стараех да не изглеждам прекалено доволен. В края на краищата, той беше само момче. — Това е твоята писалка, нали, Найт?

Мълчание. Найт стоеше с ръце в джобовете и все повече се смаляваше пред очите ми. Знаеше, че провинението е сериозно, достойно за изключване от училище. Виждах го в очите му: петното в досието, разочарованието на майка му, гнева на баща му, пропилените перспективи.

— Така ли е, Найт?

Той кимна мълчаливо.

Изпратих го при ръководителя на курса, но той така и не е стигнал до там. По-късно следобед Брейзноуз го видял на спирката на автобуса, но не обърнал внимание. Решил, че Найт има час за зъболекар или отива до някой магазин в града. Никой друг не помни да го е виждал: момче с права коса в униформа на „Сейнт Осуалдс“, с черна раница и физиономия на човек, понесъл бремето на целия свят на плещите си.

— О, разбира се, че говорих с него. Найт не каза почти нищо. Особено след като му показах писалката.

Брад ме погледна смутен.

— Разбирам. А какво точно каза на момчето?

— Обясних му колко сериозно е провинението.

— Имаше ли свидетели?

Вече ми дойде до гуша. Разбира се, че нямаше, какви свидетели през обедната почивка, когато хиляда момчета играят навън?

— Какво става, Брад? — попитах аз. — Да не би родителите да са се оплакали? Това ли е? Пак ли тормозя момчето? Или може би знаят твърде добре, че синът им е лъжец и че единствено заради доброто име на „Сейнт Осуалдс“ не съм отишъл в полицията?

Брад си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да обсъдим това другаде — предложи той смутено (часът беше осем сутринта и ние се намирахме в долния коридор, където нямаше жива душа). — Исках Пат Бишъп да присъства, но в кабинета му го няма, а не мога да го намеря по телефона. О, боже — при това възклицание Брад подръпна тънкия си мустак, — наистина мисля, че трябва да изчакаме идването на съответните упълномощени лица…

Бях готов да отправя парлива забележка относно ръководителите на курсове и съответните упълномощени лица, когато влезе Мийк. Той ми хвърли отровен поглед и се обърна към Брад.

— Проблем в лабораториите — каза младият учител с безличния си глас. — Мисля, че трябва да погледнете.

Брад не скри облекчението си. Компютърните проблеми бяха стихията му. Без неприятни човешки контакти, без недоразумения, без лъжи, само машини за програмиране и декодиране. Знаех, че тази седмица постоянно има някакви компютърни проблеми — вирус, или поне така чух — в резултат на което за мое голямо удоволствие комуникацията по имейл беше напълно прекратена и за няколко дни катедрата по компютърни науки се премести в библиотеката.

— Съжалявам, господин Стрейтли. — Пак същият поглед, като на човек, чието спасение е дошло в последната минута. — Дългът ме зове.

В края на обедната почивка намерих бележка от Бишъп (написана на ръка) в пощенската си кутия. Не преди това, убеден съм, макар Марлийн да казва, че я е пуснала още сутринта. Но сутринта имаше толкова проблеми: отсъствието на Грахфогел, депресията на Кити, Пеърман, който се преструваше, че всичко е наред, но изглеждаше уморен и блед и имаше тъмни кръгове под очите. Чух от Марлийн (която винаги знае всичко), че тази нощ е спал в училището и че не се прибирал у дома от вторник, когато анонимното писмо е разкрило дългогодишната му изневяра. Марлийн казва още, че Кити обвинява себе си, защото смята, че е подвела Пеърман и се пита дали не е нейна вината, че загадъчният автор на писмото е научил истината.

Пеърман казва, че не е така, но въпреки всичко страни от нея. Типично за мъж, казва Марлийн, толкова е погълнат от собствените си проблеми, че не забелязва колко страда горката Кити.

Знам, че е по-добре да не коментирам. Не заемам ничия страна. Само се надявам Пеърман и Кити да могат да работят заедно след случилото се. Не бих искал да загубя никого от тях, особено тази година, когато толкова други неща тръгнаха на зле.

Все пак има едно утешение. Сред всичките си паднали духом колеги Ерик Скуунз е изненадващо непоклатим. Макар в добри времена да има труден характер, в лоши разгръща докрай възможностите си и поема задълженията на Пеърман, без да се оплаква (и с известно удоволствие). Разбира се, Скуунз би искал да ръководи катедрата. Вероятно дори би се справял добре: макар че му липсва чарът на Пеърман, той усърдно върши всякакъв вид административна работа. Но с възрастта е станал кисел и само в моменти на криза се проявява истинската същност на Ерик Скуунз, на младия човек, когото познавах преди трийсет години — предприемчив, енергичен, демон в класната стая, неуморен организатор, дързък младотурчин.

„Сейнт Осуалдс“ поглъща тези неща: енергията, амбицията, мечтите. С такива мисли влязох в Стаята на учителя пет минути преди края на обедната почивка, стиснал в едната ръка стара кафява чаша, а в другата — изсъхнала бисквита (от учителските запаси: чувствам, че след като плащам, трябва да получавам достатъчно за парите си).

По това време в стаята винаги е оживено като на железопътна гара, от която пътниците потеглят към различни дестинации. Заварих обичайните заподозрени, заели съответните си места: Роуч, Лайт (необичайно хрисим) и Изи запълваха петте минути до началото на следобедните часове с четене на „Дейли Мирър“. Паметника дремеше, Пени Нейшън седеше с Кити в женския ъгъл, госпожица Деър четеше книга, дори младият Кийн надникна за малко, колкото да си поеме дъх след обедното дежурство.

— О, сър — започна той, щом ме видя. — Господин Бишъп ви търси. Мисля, че ви е изпратил съобщение.

Съобщение? Вероятно имейл. Този човек никога няма да се научи.

Намерих Бишъп в кабинета му. Присвиваше очи пред компютърния екран, надянал на носа си очила за четене. Щом влязох, веднага ги свали (той си дава ясна сметка как изглежда, а тези кръгли очилца биха подхождали повече на някой стар академик, отколкото на бивш ръгбист).

— Не си си счупил краката от бързане.

— Съжалявам — кротко казах аз. — Не съм видял съобщението ти.

— Глупости — отсече Бишъп. — Никога не си проверяваш пощата. До гуша ми дойде, Стрейтли, омръзна ми да пращам да те викат като някой ученик от пети курс, който не си пише домашните.

Не можах да сдържа усмивката си. Харесвам го, нали знаете. Не е Костюм — макар че се опитва, Бог да му е на помощ — и когато е ядосан, си го казва, не е като директора.

— Vere dicis?23 — любезно попитах аз.

— Зарежи тия работи — каза Бишъп. — Затънали сме до ушите, и то по твоя вина.

Погледнах го. Не се шегуваше.

— Какъв е проблемът? Нова жалба? — Предполагам, че съм очаквал да чуя пак нещо за пуловера на Пули, макар че това беше повече по вкуса на Боб Стрейндж.

— По-лошо — каза Пат. — Става дума за Колин Найт. Офейкал е.

— Какво?

Пат ме изгледа гневно.

— Вчера, след малката ви разправия в обедната почивка. Взел си чантата, излязъл и никой — ама съвсем никой, нито родителите, нито приятелите, нито една жива душа, по дяволите, не го е мяркал оттогава.