Джентълмени и играчи

1

Понеделник, 27 септември

Въпреки всички усилия на директора случаят с Фалоу стигна до вестниците. Не в „Нюз ъв дъ Уърлд“ — това би било прекалено висока летва — а в местния „Икзаминър“, който е почти също толкова добър. Традиционният конфликт между училището и градът е изострен, затова лошите новини от „Сейнт Осуалдс“ се разнасят бързо и в по-голямата си част се посрещат с ожесточено и неблагочестиво злорадство. Последвалата статия беше победоносна и язвителна, представяща Фалоу като дългогодишен служител в училището, уволнен (набързо и без намесата на профсъюзите) за все още недоказано престъпление, и в същото време като вероятен мошеник, който от години живее на гърба на система, представлявана от ентусиазирани млади богаташчета, безлични бюрократи и откъснати от действителността академици.

Ситуацията много напомняше на Давид и Голиат: Фалоу беше символ на работническата класа, изправила се срещу чудовищните машини на богатството и привилегиите. Авторът на статията, подписал се просто като „Къртицата Мол“, намеква, че „Сейнт Осуалдс“ е изпълнен с подобни скандали и дребни случаи на корупция, че методите на преподаване са безнадеждно остарели, че пушенето (а вероятно и употребата на наркотици) е широко разпространена практика и че дори сградите така отчаяно се нуждаят от ремонт, че сериозните инциденти са почти неизбежни. Отстрани беше поместена редакционна статия, озаглавена „Частните училища — на скрап?“, която приканваше читателите да изкажат мислите и оплакванията си срещу „Сейнт Осуалдс“ и традиционната система, която го подкрепя.

Изпитвам приятно задоволство. Статията е излязла почти без поправки, а аз обещах да държа редакцията в течение за по-нататъшния развой на събитията. В писмото си до тях намекнах, че съм източник, близък до училището — тукашно момче, ученик, член на Управителния съвет, може би дори учител — без да споменавам подробности (по-късно може да се наложи да ги променя).

Използвах една от наскоро отворените си електронни пощи — mole@hotmail.com — за да предотвратя евентуалните опити за разкриване на самоличността ми. Не че някой от „Икзаминър“ ще се опита — те са свикнали да отразяват предимно кучешки изложби и местни политически свади, а не да се занимават с разследваща журналистика — но човек никога не знае как може да завърши подобна история. Дори аз не знам със сигурност и може би тъкмо това я прави забавна.

Тази сутрин, когато пристигнах в училище, навън валеше. Уличното движение беше по-мудно от обичайното и аз с мъка потисках досадата си, докато пъплех по улиците на града. Една от причините местните жители да мразят „Сейнт Осуалдс“ са задръстванията, които се образуват в пикови часове: стотиците чисти, лъскави ягуари, волво и внушителни джипове, които изпълват улиците всяка сутрин, натоварени с чисти, лъскави момчета с пуловери и каскети.

Някои ползват коли дори когато живеят на по-малко от миля разстояние. Пази боже, чистото, лъскаво момче да прескача локви и да диша отровни изпарения или (още по-лошо) да прихване нещо от невзрачните, недодялани ученици на близкото училище „Сънибанк Парк“: кресливите разпасани момчета с евтини спортни якета и окъсани маратонки, заливащите се от смях момичета с къси поли и боядисани коси. На тяхната възраст аз ходех пеша на училище, носех същите евтини обувки и захабени чорапи и понякога, докато карам наетата кола на път за работа, все още усещам как в мен се надига онзи гняв, неукротимият гняв от това, че принадлежа към тях и че не искам да е така.

Помня един ден късно през лятото. Леон беше отегчен, училището бе свършило и ние седяхме на детска площадка в града (помня въртележката: боята й се беше изтъркала чак до метала от ръцете на няколко поколения деца), пушехме „Кемъл“ (Леон пушеше, затова и аз го правех) и гледахме минаващите край нас ученици от „Сънибанк“.

— Варвари. Простолюдие. Пролетариат.

Пръстите му бяха дълги и изящни, силно изцапани с мастило и никотин. По пътеката се приближаваше групичка ученици от „Сънибанк“, които влачеха чантите си, крещяха, вдигаха прахоляк в горещия следобед. Те не бяха заплаха за нас, макар че понякога се налагаше да бягаме, преследвани от тамошните банди.

Веднъж, когато ме нямаше, бяха притиснали Леон край кофите за смет зад училището и го бяха смазали от бой с ритници. Аз ги мразех още повече за това, дори повече от Леон — в края на краищата, това бяха хора от моята среда. Но тези бяха само момичета: четири вървяха в група, едно — на моята възраст — малко изоставаше; те шумно мляскаха дъвки, смееха се и пищяха, тичаха по пътеката и размятаха загрубели крака под късите поли.

Видях, че момичето, което изостава от групата, е Пеги Джонсън, дебеланата от часовете по физическо, и инстинктивно обърнах глава, но Леон ме погледна и ми намигна.

— Е?

Знаех какво означава този поглед. Познавах го от разходките ни из града, от кражбите в магазините, от малките ни прояви на бунт. Леон гледаше дяволито, вперил светлите си очи в Пеги, която подтичваше зад групичката.

— Е, какво ще кажеш?

Другите четири момичета вървяха много напред. С потно лице и тревожен поглед Пеги установи, че е сама.

— О, не — казах аз.

Истината беше, че нямах нищо против Пеги: тромаво, безобидно момиче, на една крачка от умствената изостаналост. Дори малко я съжалявах.

Леон ме изгледа с презрение.

— Какво, Пинчбек, да не ти е гадже? — подкачи ме той. — Хайде!

Изведнъж нададе победоносен вопъл и се втурна през площадката. Аз го последвах: казах си, че нищо друго не мога да направя.

Грабнахме й чантите — Леон взе екипа й по физическо, пъхнат в обикновен найлонов плик, аз взех брезентовата й чанта с изрисувани отгоре малки сърчица. После хукнахме да бягаме в кръг около нея — прекалено бързо, за да може Пеги да ни настигне — като я оставихме да крещи след нас. Аз просто исках да избягам, преди да ме е познала, но така се засилих, че се блъснах в нея и я съборих на земята.

Като видя това, Леон избухна в смях и аз злобно се разсмях с него, макар да знаех, че в друг момент можех аз да седя на пътеката и да крещя през сълзи: „Мръсници, гадняри!“, докато някой хвърля кецовете ми със завързани връзки по високите клони на дърветата, а страниците на учебниците ми хвърчат в топлия летен въздух като конфети.

Съжалявам, Пеги. При това почти искрено. Тя не беше лоша, поне не колкото другите. Но просто беше наблизо и изглеждаше отвратително с мазната си коса и зачервеното си от яд лице — почти можеше да мине за дете на баща ми. Затова аз стъпках учебниците й, изпразних чантите й, разпилях екипа й по физическо в жълтия прахоляк (още виждам тъмносините й шорти, просторни и размъкнати като моите легендарни Гръмовни гащи).

— Озита! Гадове!

„Силните оцеляват“ — казах си наум аз; яд ме беше на нея, яд ме беше на себе си, но изпитвах въодушевление от жестокостта си, сякаш това бе някакъв изпит, сякаш с това си действие скъсих още повече разстоянието между себе си и „Сейнт Осуалдс“, между детето, което бях, и това, което исках да бъда.

— Гадове.

Светофарът светеше зелено, но върволицата от коли отпред беше прекалено дълга, за да мога да мина. Няколко момчета видяха, че могат да пресекат улицата — сред тях познах Макнеър, един от любимците на Стрейтли, дребничкия хулиган Джаксън от същия клас и тромавата рачешка походка на Андертън-Пулит — и точно в този момент колите пред мен се раздвижиха.

Джаксън пресече тичешком. Макнеър го последва. Пред мен се отвори празнина от 4–5 метра; знаех, че ако побързам, мога да мина. В противен случай светлината щеше отново да се смени и да вися на кръстовището още пет минути, докато се изниже безкрайната върволица от коли. Но Андертън-Пулит не тичаше. Той беше едро момче, което на тринайсет вече изглеждаше като на средна възраст, вървеше бавно и дори не ме погледна, когато натиснах клаксона, сякаш като не ми обръщаше внимание, можеше да ме накара да изчезна. С куфарче в едната ръка и кутия за сандвичи в другата, Андертън-Пулит грижливо заобиколи локвата на платното и когато се махна от пътя ми, светлината вече се беше сменила и аз трябваше да чакам.

Нищо особено, знам. Но това бе проява на арогантност, на лениво презрение, типични за „Сейнт Осуалдс“. Зачудих се какво би направил Андертън-Пулит, ако просто подкарам колата към него — или през него. Щеше ли да се затича? Или щеше да се закове на място, самоуверен, глупав, убеден до последно, че няма да го направя, че не мога…

За съжаление, и дума не можеше да става да прегазя Андертън-Пулит. Първо, колата ми трябваше, а и фирмата за коли под наем щеше да заподозре нещо, ако я върнех със смачкана предница. Казах си, че има много други начини, а и заслужавах да получа нещо за награда. Спрях на поредния светофар, усмихнах се и пуснах радиото.

Първия половин час от обедната почивка прекарах в стая 59. Благодарение на Боб Стрейндж, Стрейтли беше излязъл — или седеше в своя Архив, или в качеството си на дежурен учител патрулираше по коридорите. Стаята беше пълна с ученици. Едни пишеха домашни, други играеха шах или разговаряха на кутия безалкохолно и чипс.

Всички учители мразят дъждовното време: учениците нямат къде да отидат, освен да седят по стаите и някой трябва да ги наглежда: подът е кален и стават злополуки, стаите са претъпкани и шумни, свадите прерастват в битки. Аз вече се намесих в една — между Джаксън и Брейзноуз (дебело разплуто момче, което още не се е научило как да използва едрите си габарити като предимство) — след това проследих почистването на стаята, поправих правописните грешки в домашното на Тейлър, приех ментов бонбон от Пинк и фъстък от Найт, поговорих няколко минути с момчетата на задните чинове, които ядяха донесените от къщи сандвичи, после, когато работата ми приключи, отидох в Тихата стая, за да проследя текущите събития на чаша силен чай.

Разбира се, аз нямам свой клас. Никой от новите учители не е класен ръководител. Това ни дава повече свободно време и по-широки перспективи; мога да гледам отстрани и да забелязвам пропуските, източниците на заплаха, слабите места на училището, минутите — или секундите — когато гигантът е най-уязвим.

Един от тези моменти е звънецът в края на обедната почивка. Следобедната проверка на учениците още не е започнала, макар че обедната почивка официално е приключила. На теория това е пролука от пет минути, в която учителите се сменят и тези, които седят в учителската, тръгват към класните стаи, а дежурните по време на обедната почивка имат време да подредят нещата си (може би да прелистят някой вестник) и да се подготвят за проверка на учениците.

В действителност обаче това е петминутен период на уязвимост в иначе гладко протичащата схема на работа. Никой не е дежурен, много учители — а понякога и ученици — все още се местят от стая в стая. Затова няма нищо чудно, че повечето произшествия стават по това време: боеве, кражби, дребни прояви на вандализъм, откъслечни нарушения на дисциплината, извършвани мимоходом и под прикритието на бурното оживление, което предхожда следобедните занятия. Поради тази причина едва с петминутно закъснение се установи, че Андертън-Пулит е припаднал.

Можеше да стане и по-рано, ако той беше популярен ученик. Но не беше: вечно сядаше встрани от другите, ядеше си сандвича (зеленчуков пастет и бяло сирене върху черен хляб — винаги един и същ) на бавни, усърдни хапки, приличаше повече на костенурка, отколкото на тринайсетгодишно момче. Във всеки клас има по един такъв — преждевременно съзрял, очилат хипохондрик, когото всички избягват до такава степен, че дори не се заяждат с него, защото изглежда прекалено дебелокож, за да си струва труда, говори педантично като старец и това му създава репутацията на умно момче, държи се учтиво с учителите, което го прави техен фаворит.

Стрейтли го намира за забавен и това е обяснимо: като момче вероятно и той е бил същият. На мен ми се струва досаден, в отсъствието на Стрейтли ходи след мен, когато дежуря на двора, и ми чете дълбокомислени лекции за различните си увлечения (научна фантастика, компютри, самолети от Първата световна война), говори ми за болестите си, реални и въображаеми (астма, непоносимост към определени храни, агорафобия, алергии, депресии, кожни раздразнения).

Докато седях в Тихата стая, аз се забавлявах да идентифицирам звуците, които долитаха от тавана, и да гадая дали припадъкът на Андертън-Пулит е мним или въображаем.

Никой друг не забелязваше, никой друг не се ослушваше. Роби Роуч, който имаше свободен час и също като мен не е класен ръководител (заради прекомерното натоварване с извънкласни дейности), се ровеше в шкафа си. Забелязах вътре пакет френски цигари (подарък от Фалоу), който той бързо скри зад купчина книги. Изабел Тапи, която е на половин график и поради това също не е класен ръководител, пиеше вода „Евиан“ и четеше книга с мека подвързия.

Чух звънеца за влизане в час, последван от глъчка — дивата ученическа прелюдия преди началото на часа — шум от нещо (стол?), съборено на земята. После силните викове на Джаксън и Брейзноуз, подновили битката си, още един паднал стол, след това — тишина. Предположих, че Стрейтли е влязъл. Разбира се, ето го и неговия глас, приглушения шепот на момчетата, ритуалните каденци на проверката за отсъстващи, познати и близки като гласовете на футболните коментатори в събота следобед.

— Адамчик?

— Тук.

— Алмънд?

— Тук.

— Алън-Джоунс?

— Тук съм, сър.

— Андертън-Пулит?

Тишина.

— Андертън-Пулит?

2

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 29 септември

Все още няма новини за Андертън-Пулит. Приемам това като добър знак: чувал съм, че в някои случаи алергичните реакции могат да се окажат фатални, но така или иначе, мисълта, че едно от момчетата ми може да е умряло — наистина умряло — в моята класна стая, в моя час, кара сърцето ми да подскача и дланите ми да се потят.

За всичките си години като учител съм имал три смъртни случая на ученици от моя клас. Лицата им ме гледат всеки ден от груповите снимки в Средния коридор: Хюит, починал от менингит през коледната ваканция на 1972 година; Констабъл, прегазен от кола през 1986 година на собствената си улица, докато тичал след изпусната футболна топка; и, разбира се, Мичъл от 1989 — Мичъл, който продължава да ме тревожи до ден-днешен. Всичко това е станало извън часовете, но за всеки случай (особено за последния) аз изпитвам вина, сякаш съм бил длъжен постоянно да ги наблюдавам.

После идва ред на старата гвардия. Джеймстоун — рак на трийсет и две години, Дийкин — мозъчен тумор, Станли — автомобилна катастрофа, Паулсън — самоубил се преди две години, никой не знае защо, оставил съпруга и осемгодишна дъщеря със синдром на Даун. Те продължават да бъдат моите момчета — всички до един, и досега като си спомня за тях, усещам празнота и тъга, примесена с онова мъчително, необяснимо убеждение, че е трябвало да бъда до тях.

В първия момент помислих, че се преструва. Учениците буйстваха, Джаксън се биеше с някого в ъгъла, аз бързах да въдворя ред. Може да е изпаднал в безсъзнание още преди да вляза, да са минали ценни секунди, докато усмиря класа и намеря писалката си. Казват, че било анафилактичен шок — Бог ми е свидетел, често бях чувал момчето да ми говори за това, макар и да смятах, че болестите му се дължат повече на свръхгрижовната му майка, отколкото на реалното му физическо състояние.

Твърде късно установих, че всичко е било записано в досието му заедно с множество препоръки към нас във връзка с диетата му, упражненията, униформата (изкуствените материи предизвикваха у него кожни раздразнения), фобиите, антибиотиците, религиозното възпитание и социалната интеграция. В графата „алергии“: пшеница (средна непоносимост) и с едри букви, придружени със звездичка и множество удивителни — ядки!

Разбира се, Андертън-Пулит не яде ядки. Той се храни само с онова, което майка му е обявила за безопасно и което отговаря на собствената му ограничена представа за това какво може и какво не може да яде. Всеки ден съдържанието на кутията му за сандвичи е винаги едно и също: два сандвича с бяло сирене, зеленчуков пастет и черен хляб, нарязани на четвъртинки, един домат, един банан, пакетче желирани бонбони „Мейнардс“ (от които той изяжда само червените и черните) и кутия фанта. Изяждането на всички тези неща му отнема цялата обедна почивка, той никога не ходи до лавката и не приема храна от никое друго момче.

Не ме питайте как съм успял да го сваля по стълбите. Костваше ми много усилия, момчетата безполезно се щураха около мен, възбудени и объркани, аз виках за помощ, но единствено Джери Грахфогел от съседната стая излезе, пребледня и се затюхка: „О, боже, о, боже!“, като размахваше малките си ръчички и нервно се озърташе във всички посоки.

— Джери, повикай помощ! — наредих му аз, докато крепях Андертън-Пулит на едното си рамо. — Повикай бърза помощ. Modo fac17.

Грахфогел само ме зяпаше. Алън-Джоунс пръв реагира: втурна се надолу по стълбите и прескачайки по две стъпала, без малко не събори идващата насреща му Изабел Тапи. Макнеър хукна към кабинета на Пат Бишъп, а Пинк и Тейлър ми помогнаха да удържа припадналото момче. Когато стигнахме долния коридор, аз се чувствах така, сякаш дробовете ми бяха пълни с разтопено олово и с искрена благодарност предадох товара си на Бишъп, който като че ли се зарадва на поставената задача и подхвана Андертън-Пулит като бебе.

Смътно дочувах как зад гърба ми Сътклиф довършва проверката на класа. Алън-Джоунс говореше по телефона с болницата — „Казват, че ще стане по-бързо, ако вие сам го закарате, сър!“ — Грахфогел се мъчеше да обуздае класа си, който масово се бе струпал да види какво става, а новият директор тревожно подаде глава от кабинета си, следван от Пат Бишъп и Марлийн, която уплашено надничаше зад рамото му.

— Господин Стрейтли! — Дори в такъв извънреден случай той съумяваше да запази вдървеното си любопитно изражение, сякаш лицето му бе направено от друг материал — гипс, може би слонова кост — а не от плът. — Може би ще ми обясните…

Но наоколо настана ужасна шумотевица, като най-оглушително от всички шумове беше биенето на сърцето ми; това ми напомни за старите приключенски книги от моето детство, в които пътешественици изкачваха вулкани под зловещата какофония на туземни барабани.

Облегнах се на стената в долния коридор: изведнъж ми се стори, че вместо от кости, вени и сухожилия краката ми са направени от желе. Белите дробове ме боляха, на едно място, някъде около горното копче на жилетката ми, като че ли някой продължително е забивал показалец в подкрепа на някакво свое твърдение. Огледах се за стол, на който да седна, но беше късно: целият свят се наклони и аз се плъзнах надолу по стената.

— Господин Стрейтли! — Обърнато с главата надолу, лицето на директора изглеждаше по-зловещо от всякога. „Намръщен директор“ — помислих си аз отвлечено. — „Подходяща жертва за умилостивяване на сърдития бог на вулкана.“ И въпреки болката в гърдите не можах да се сдържа и се разсмях.

— Господин Стрейтли! Господин Бишъп! Може ли някой да ми каже какво става тук?

Невидимият показалец отново се заби в мен и аз седнах на пода. Винаги експедитивната Марлийн реагира първа: коленичи до мен и без колебание разтвори сакото ми, за да напипа сърцето. Барабаните на туземците биеха, сега по-скоро усещах, отколкото виждах движението около себе си.

— Господин Стрейтли, дръжте се! — Тя ухаеше на цветя и женственост, почувствах, че може би трябва да подхвърля нещо остроумно, но не се сещах какво да кажа. Гърдите ме боляха, ушите ми бучаха, помъчих се да стана, но не можах. Свлякох се още по-надолу, погледът ми се изравни с Пауърпъф Гърлс на чорапите на Алън-Джоунс и аз се усмихнах.

Последното, което си спомням, е лицето на директора, засенчило полезрението ми, и себе си да казвам:

— Буана, туземците няма да влязат в Забранения град.

След това съм изгубил съзнание.

Събудих се в болницата. Докторът каза, че съм имал късмет, получил съм така наречения микроинфаркт, предизвикан от тревога и пренапрягане. Поисках веднага да стана, но той не ми позволи, като каза, че трябва да остана под наблюдение поне три-четири дни.

Медицинска сестра на средна възраст с розова коса и маниери на възпитателка в детска градина дойде да ми задава въпроси, като си записваше отговорите с изражение на снизходително неодобрение, сякаш бях дете, което продължава да се напикава в леглото.

— Така, господин Стрейтли, колко цигари пушим седмично?

— Не мога да кажа, госпожо. Не съм достатъчно интимно запознат с навиците ви на пушач.

Медицинската сестра ме погледна стъписана.

— А, имате предвид мен! — казах аз. — Извинете, помислих, че може би сте член на кралското семейство.

Тя присви очи.

— Господин Стрейтли, имам работа.

— И аз. Трети курс латински, част втора, пети триместър.

— Сигурна съм, че известно време ще се оправят и без вас — отбеляза сестрата. — Никой не е незаменим.

Меланхолична мисъл.

— Мислех, че ваше задължение е да се грижите за доброто ми самочувствие.

— Ще го имам предвид, веднага щом попълним тази малка анкета.

За трийсет минути Рой Хюбърт Стрейтли беше сведен до нещо, много сходно с училищен регистър — загадъчни съкращения и чавки в квадратчета — след което медицинската сестра придоби по-доволен вид. Трябва да призная, че нещата не изглеждаха добре: възраст — шестдесет и четири, заседнал начин на живот, умерен пушач, употреба на алкохол — умерена, тегло — между нормално и наднормено. Докторът прочете написаното с мрачно задоволство. Заключи, че това е предупреждение, знак от боговете.

— Знаете, че вече не сте на двайсет и една — каза ми той. — Има неща, които просто не бива да правите.

Стара песен, чувал съм я и преди.

— Знам, знам. Да не пуша, да не пия, да не ям риба с пържени картофи, да не участвам в кросове, да не ходя по жени, да не…

Докторът ме прекъсна:

— Говорих с личния ви лекар. Доктор Бевънс, нали?

— Бевънс. С него сме стари познайници. От 1975 до 1979 ми беше ученик. Умно момче. Отличник по латински. Завърши медицина в Дърам.

— Да. — Тази малка сричка бе натоварена с тонове неодобрение. — Казва, че от известно време се безпокои за вас.

— Наистина ли?

— Да.

По дяволите. Даваш на момчетата класическо образование, а те ето как ти се отплащат. Обръщат се срещу теб, малките неблагодарници, и докато се усетиш, вече си на диета, ходиш по анцуг и се оглеждаш за старчески дом.

— Хайде, изплюйте камъчето. Какво препоръчва този път малкият негодник? Топла бира? Ядрено-магнитен резонанс? Пиявици? Спомням си го, като беше в моя клас — нисичък, закръглен, вечно притеснен. И сега ми нарежда какво да правя!

— Той е много привързан към вас, господин Стрейтли.

Започва се, помислих си.

— Но вие сте на шестдесет и пет…

— На шестдесет и четири. Рожденият ми ден е на пети ноември. Нощта на кладите18.

Той отмина сведението за Нощта на кладите с пренебрежително кимване.

— Очевидно смятате, че можете до безкрайност да я карате както досега…

— Каква е алтернативата? Да легна в гроба?

Докторът въздъхна.

— Сигурен съм, че образован човек като вас може да намери полза и удоволствие от пенсионирането си. Ще си изберете хоби…

Хоби, как пък не!

— Нямам намерение да се пенсионирам.

— Бъдете разумен, господин Стрейтли…

„Сейнт Осуалдс“ беше моят свят в продължение на повече от трийсет години. Какво има отвъд него? Седнах в леглото и спуснах крака на пода.

— Чувствам се добре.

3

Четвъртък, 30 септември

Горкият стар Стрейтли. Знаете ли, отидох да го видя веднага след часовете и разбрах, че е напуснал сърдечното отделение за голямо неудоволствие на лекарите. Но намерих адреса му в справочника на „Сейнт Осуалдс“, така че тръгнах към дома му с малко растение в саксия, купено от магазина в болницата.

Досега не се бяхме срещали извън училище. Осъзнах, че е старец с набола старческа брада, с костеливи старчески крака, обути в опърпани кожени чехли. Изглеждаше почти трогателно щастлив, че ме вижда.

— Не биваше да се тревожите — обяви той. — От утре съм на работа.

— Наистина ли? Толкова скоро? — Почти го обикнах за тези му думи, но в същото време се тревожех. Прекалено много се наслаждавах на играта ни, за да го изгубя по такава глупава причина. — Не трябва ли да си починете малко, поне няколко дни?

— Не започвайте и вие — каза той. — Наслушах се на достатъчно такива приказки в болницата. „Ще си изберете хоби“, казва докторът, нещо спокойно като препариране на животни или макраме. Боже, защо просто не ми даде чашата с бучиниш и да се свърши?

Стори ми се, че прекалено драматизира, и му го казах.

— Е, да — отвърна Стрейтли намусен. — В това ме бива най-много.

Къщата му е миниатюрна — две стаи горе, две долу — на тиха улица на десет минути път от „Сейнт Осуалдс“. Всекидневната му е пълна до тавана с книги — едни наредени по рафтове, други не — така че стените почти не се виждат. Навсякъде килимите са изтъркани чак до основата, с изключение на салона, където се спотайва архивен кафяв килим от Аксминстър. Мирише на прах, лак и куче, умряло преди пет години; големият училищен радиатор във всекидневната грее немилостиво, има кухня с мозайка на пода, а всяко свободно парче стена е заето от снимки на ученици.

Той ми поднесе чай в чаша на „Сейнт Осуалдс“ и някакви съмнителни шоколадови бисквити в метална кутия от полицата над камината. Забелязах, че в дома си изглежда по-дребен.

— Как е Андертън-Пулит? — Доколкото разбрах, по време на престоя си в болницата задавал този въпрос през десет минути, дори когато момчето вече беше извън опасност. — Разбраха ли какво се е случило?

Аз поклатих глава.

— Никой не ви обвинява, господин Стрейтли.

— Не е там въпросът.

И наистина не беше: снимките на стените го потвърждаваха, редовете усмихнати млади лица. Запитах се дали и Леон не е сред тях. Какво ли щях да почувствам, ако видех лицето му в дома на Стрейтли? И какво ли щях да почувствам, ако се видех до него с нахлупен на очите каскет, със закопчана догоре риза втора ръка?

— Нещастието обича числото три — каза Стрейтли и посегна да си вземе бисквита, но размисли. — Първо Фалоу, после Андертън-Пулит… Чакам да видя кой ще е третият.

Усмихнах се.

— Нямах представа, че сте суеверен, сър.

— Суверен? Това идва с опита. — Той все пак си взе бисквита и я потопи в чая си. — Когато е работил в „Сейнт Осуалдс“ толкова дълго, човек не може да не вярва в знаци, поличби и…

— Призраци? — подхвърлих аз с небрежна усмивка.

Стрейтли не отвърна на усмивката ми.

— Разбира се — каза той. — В проклетото училище гъмжи от тях.

Запитах се дали не си мисли за баща ми. Или за Леон. За миг се запитах дали и аз не съм призрак.

4

През същото това лято Джон Снайд започна да се разпада — бавно и незабележимо. Отначало проявите бяха дребни, едва видими на фона на живота ми, в който Леон заемаше основното място и всичко друго се свеждаше до ред смътни силуети на далечния и мъгляв хоризонт. Но юли напредваше, краят на триместъра наближаваше и сприхавият му нрав, който открай време се проявяваше, стана нещо неизменно.

Най-ясно от всичко помня гнева му. През това лято баща ми като че ли постоянно беше ядосан. На мен, на училището, на загадъчните художници на графити, които драскаха по стените на спортната зала. На малките ученици, които го дразнеха, докато караше косачката. На двете по-големи момчета, които я подкараха веднъж и заради които баща ми получи официално предупреждение. На кучетата на съседите, които оставяха нежелани сувенири на игрището за крикет и той трябваше да ги събира със салфетки в найлонова торба. На правителството, на собственика на бара, на хората, които минаваха на отсрещния тротоар, щом го видеха да се прибира с мърморене от супермаркета.

В понеделник сутрин, дни преди края на триместъра, баща ми хвана един първокурсник да рови под тезгяха в портиерската будка. Момчето се оправда, че търси изгубена чанта, но Джон Снайд не беше вчерашен, за да се хване. Намеренията на ученика се четяха на лицето му — кражба, вандализъм или някакъв друг опит да унижи Джон Снайд: той вече се беше натъкнал на малката бутилка ирландско уиски, скрита под купчина стари вестници, и малките му очички блестяха дяволито и доволно. Така поне си помисли баща ми и разпознал маймунското лице и наглите обноски на един от малките негодници, които му се подиграваха, той реши да му даде урок.

О, не вярвам да го е набил. Предаността му към „Сейнт Осуалдс“ беше горчива, но истинска и макар вече да мразеше много хора в училището — касиера, директора и особено учениците — самата институция му внушаваше уважение. Но момчето се опитало да го заплаши, казало му: „Не ме докосвай!“, поискало да излезе от портиерската будка, а накрая с глас, който пропищял ушите на баща ми (неделната вечер беше тежка и този път това си личеше), се развикало: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме!“, докато крясъците му стигнали до ушите на доктор Тайди в близката канцелария и той дотичал запъхтян.

Заварил момчето с маймунска физиономия — Матюс, така се казваше — да плаче. Джон Снайд беше едър човек, внушителен дори когато не беше ядосан, а в онзи ден той бе много, много ядосан. Тайди видял кръвясалите очи на баща ми и смачканите му дрехи, видял разплаканото лице на момчето и изцапаните му сиви униформени панталони и си направил неизбежния извод. Това беше капката, от която чашата преля: още същата сутрин повикаха Джон Снайд в кабинета на директора в присъствието на Пат Бишъп (като гаранция за обективността на процедурата) и му отправиха второ, последно предупреждение.

Старият директор би постъпил другояче. Баща ми беше убеден в това. Шейкшафт знаеше колко е тежко да се работи в училище и би се справил със ситуацията, без да прави сцени. Но новият човек беше от държавния сектор, възпитан в дух на политическа коректност и обществена активност. Освен това под суровата си външност той бе слаб и тази възможност да се утвърди като силен, решителен лидер (без да поема какъвто и да било професионален риск) беше твърде добра, за да я изпусне.

Директорът каза, че ще има разследване, че засега Снайд ще продължи да изпълнява задълженията си, като всеки ден се отбива в канцеларията за инструкции, но по никакъв начин няма да контактува с момчетата. Още един такъв инцидент — думата „инцидент“ бе произнесена с благопристойното самодоволство на ревностен богомолец и трезвеник — и ще последва незабавно уволнение.

Баща ми беше сигурен, че Бишъп е на негова страна. Добрият стар Бишъп, казваше той, похабява се като чиновник, а трябва да бъде директор. Разбира се, баща ми имаше защо да харесва този едър, грубоват мъж с нос на ръгбист и пролетарски вкусове. Но Бишъп беше предан на „Сейнт Осуалдс“ и колкото и да съчувстваше на баща ми за неволите му, аз знаех, че ако се стигне до избор, училището ще може изцяло да разчита на него.

Все пак, каза той, през ваканцията Снайд ще има време да се възстанови. Бишъп знаеше, че баща ми пие много, че се е запуснал, но иначе е добър човек, служил предано на училището в продължение на пет години, и може да се справи с това.

Типичен израз на Бишъп: „Можеш да се справиш с това“. И на момчетата говори по същия войнишки начин, като треньор по ръгби, който повдига духа на отбора. Речта му, също както тази на баща ми, изобилства откъм клишета: „Можеш да се справиш с това“, „Бъди мъж“, „Колкото по-едър, толкова по-тежко пада“.

Това беше език, който баща ми обичаше и разбираше, и за известно време Бишъп успя да повдигне духа му. Заради него Джон Снайд престана да се напива. Подстрига се и започна да се облича по-грижливо. Стреснат от обвинението, че „се е запуснал“, както се изрази Бишъп, той дори започна да тренира вечер, като правеше коремни преси пред телевизора, докато аз четях книга и мечтаех баща ми да не ми е баща.

После дойде ваканцията и напрежението отслабна. Задълженията му намаляха, нямаше ученици, който да тровят живота му, той безпрепятствено косеше тревата и патрулираше сам из владенията си, като зорко се оглеждаше за художници на графити или кучета.

В онези дни почти ми се струваше, че е щастлив: в едната ръка с ключове, в другата с кутия бира баща ми се разхождаше из малкото си царство с ясното съзнание, че има място там — като малка, но необходима гайка в голяма лъскава машина. Бишъп бе казал така, значи беше така.

Колкото до мен, аз имах други грижи. Дадох на Леон три дни след края на триместъра и после му се обадих, за да си уредим среща: той се държа дружелюбно, но без ентусиазъм, каза, че с майка му имат някакви гости и той трябва да ги забавлява. Това ми подейства като удар след всичките ми усилия и грижливи планове, но го приех, без да се оплаквам, защото знаех, че най-добрият начин да се справя с проявите на упорство у Леон е да не им обръщам внимание и да отстъпя.

— Тези хора приятели на майка ти ли са? — попитах аз, по-скоро за да удължа още малко разговора, отколкото от истински интерес.

— Да. Семейство Тайнън с детето си. Малко е досадно, но Чарли и аз трябва да помагаме. Нали знаеш: подай сандвичите с краставици, донеси шери и така нататък. — Тонът му звучеше унило, но не можех да се отърся от чувството, че докато говори, се усмихва.

— Дете ли? — попитах аз, представяйки си някой умен, весел ученик, който изцяло ще ме измести от полезрението на Леон.

— Ъ-хъ. Франческа. Малко дебело момиче, лудо по конете. Добре че Чарли е тук, защото иначе трябваше да се занимавам и с нея.

— Добре. — Не можах да прикрия докрай разочарованието си.

— Не се тревожи — каза Леон. — Няма да останат дълго. Ще ти се обадя, става ли?

Това ме ужаси. Разбира се, не можех да откажа да дам на Леон телефонния си номер. Но мисълта, че баща ми можеше да вдигне слушалката, ме изпълваше с тревога.

— Сигурно ще се видим — казах аз. — Не е толкова важно.

И така, аз зачаках. Изпитвах едновременно безпокойство и отегчение, разкъсвах се между желанието да чакам до телефона, ако Леон се обади, и също толкова силния импулс да се кача на колелото и да мина покрай къщата с надеждата „случайно“ да го срещна. Нямах други приятели, четенето ме изнервяше, не можех дори да слушам музика, защото тя ми напомняше за Леон. Беше прекрасно лято, от онези, които съществуват само в спомените и в някои книги — горещо, синьо-зелено, изпълнено с пчели и ромолене, но за мен нямаше значение, дори всеки ден да валеше. Без Леон нямаше радост, аз се спотайвах в ъглите, крадях от магазините от чиста злоба.

След известно време баща ми забеляза. Добрите му намерения бяха породили у него нова, временна наблюдателност, той започна да прави коментари по повод нервите и избухливостта ми. Нарече го „мъките на растежа“ и ми препоръча упражнения и чист въздух.

Аз наистина растях: през август щях да стана на тринайсет и изведнъж се източих на ръст. Тялото ми продължаваше да бъде мършаво и кокалесто като на птица, но виждах, че въпреки това униформата ми от „Сейнт Осуалдс“ започва да ми омалява, особено пуловерът (скоро щеше да се наложи да си потърся нов), а глезените ми стърчат поне с два инча от панталоните.

Мина седмица, после още една. Усещах как ваканцията се изнизва и не можех да направя нищо. Дали Леон беше заминал? Докато минавах с колелото покрай къщата му, забелязах отворена врата, която водеше към задния двор, чух смях и гласове в топлия въздух, макар че не можех да определя колко души са, нито дали моят приятел е сред тях.

Запитах се какви ли са гостите. Знаех, че са банкер и секретарка на високопоставен чиновник — като майката на Леон. Хора с професии, които ядяха сандвичи с краставици и пиеха коктейли на верандата. Хора, каквито Джон и Шарън Снайд никога не можеха да бъдат, независимо колко пари имаха. Родители, каквито аз исках да имам.

Тази мисъл ме обсеби, започнах да си представям семейство Тайнън — той с леко ленено сако, тя с бяла лятна рокля — госпожа Мичъл до тях с кана разхладително питие и поднос с високи чаши, Леон и сестра му Чарли, седнали на тревата, всички позлатени от светлината и от още нещо — онова, което зърнах за пръв път в „Сейнт Осуалдс“ в деня, когато прекрачих границата.

Границата. Тя отново се изпречи пред погледа ми, изкусителна с достъпната си близост. Сега почти я виждах — златната линия, която ме отделяше от всичко желано. Какво още трябваше да направя? Нима от месеци не прекарвах цялото си време във вражеския лагер като вълк единак, тръгнал на лов с хрътките, за да краде тайно от храната им? Защо беше тази изолация? Защо Леон не ми се обади?

Дали по някакъв начин бе усетил, че не съм като него и сега се срамуваше да общува с мен? Седях в будката до портата, не смеех да изляза, за да не ме забележат, и бях почти сигурен, че е разбрал. У мен имаше нещо евтино — може би особен мирис или полиестерен блясък, които ме бяха издали. Дегизировката ми не беше достатъчно убедителна и той ме е разкрил. Това ме подлудяваше: трябваше да разбера, затова в неделя грижливо се облякох и подкарах колелото си към къщата на Леон.

Дързък ход. Леон никога не ме бе канил в дома си — карането на колело отпред не се броеше — и когато отворих портата и тръгнах по дългата алея към къщата, забелязах, че ръцете ми треперят. Това беше голяма къща в стил Едуард VII с две фасади, с градинки отпред и отстрани, и заден двор с лятна пристройка и овощна градина.

Стари богаташи, както би казал баща ми със завист и презрение; но за мен това беше светът от книгите, от „Лястовици и амазонки“19, от Великолепната петорка20, свят с лимонада на верандата, пансиони, пикници край морето и добродушни готвачки, които правят палачинки, изискани майки, полегнали на дивана, бащи, които пушат лули и са вечно прави, вечно добронамерени, макар и рядко да се задържат у дома. Още нямах тринайсет, а вече чувствах бремето на старостта, сякаш не можех да имам детство — поне онова детство, което заслужавах.

Почуках — иззад къщата долитаха гласове. Майката на Леон говореше нещо за госпожа Тачър и профсъюзите, мъжки глас — „Единственото, което може да се направи, е…“ — и приглушено подрънкване на кана с ледени кубчета. После — гласът на Леон, сякаш съвсем наблизо, който каза: „Моля ви, стига с тази политика. Някой иска ли лимонада с лед?“.

— Да! — Това беше сестрата на Леон, Чарли.

После — друг глас, момичешки, плътен и модулиран:

— Да. Разбира се.

Сигурно беше Франческа. Когато Леон ми каза името й по телефона, то ми се стори доста глупаво, но кой знае защо, вече не мислех така. Бавно тръгнах към страничната фасада на къщата — ако някой ме видеше, щях да кажа, че не са ме чули да чукам на вратата — и надникнах иззад ъгъла.

Беше почти така, както си го представях. Зад къщата имаше веранда, над нея — голямо дърво, което хвърляше мозайка от светлосенки върху масите и столовете. Там беше госпожа Мичъл, русокоса и хубава, облечена в джинси и снежнобяла риза, които много я подмладяваха; госпожа Тайнън в сандали и изискана ленена рокля, Шарлот, седнала на люлката, а с лице към мен по джинси, изтъркани кецове и с избеляла фланелка „Странглърс“ стоеше Леон.

Стори ми се пораснал. За три седмици чертите на лицето му се бяха изострили, тялото му се бе издължило, а косата, която още в учебно време беше на ръба на позволеното в правилника на „Сейнт Осуалдс“, сега падаше на очите му. Без униформа той можеше да бъде всеки, приличаше на всяко друго момче от моето училище, ако не беше онова сияние, патината, която се образува от живота в такава къща, от часовете по латински с Квазимодо в Камбанарията, от яденето на палачинки с пушена сьомга и пиенето на лимонада с лед вместо бира с риба и пържени картофи, от това, че не му се налага да заключва вратата на стаята си в събота вечер.

Обля ме вълна от любов и копнеж — не само по Леон, а по всичко, което олицетворяваше. Вълната беше толкова мощна, толкова загадъчно зряла в силата си, че в първия миг дори не забелязах момичето отстрани — Франческа, малкото дебело момиче със страст към конете, за което Леон се изказа толкова пренебрежително по телефона. После я видях и застинах в учудване и смущение, като забравих дори да се скрия.

Може и да е била малко дебело момиче със страст към конете. Но сега… Нямах думи да я опиша. Всяко сравнение беше невъзможно. Собственият ми опит в сферата на женската красота се ограничаваше с примери като Пепси, жените в списанията на баща ми и момичетата като Трейси Дилейси. Нямах представа какво е — но тогава нямаше да го забележа, нали?

Спомних си за Пепси, за изкуствените й нокти и постоянния мирис на лак за коса, за Трейси с нейните дъвки, насинени крака и намусена физиономия, за жените в списанията, превзето свенливи, но някак хищни, целите на показ, сякаш проснати на маса на патолог. Спомних си за майка си и за мириса на „Цинобър“.

Това момиче сякаш принадлежеше към съвсем друг вид. На четиринайсет, може би на петнайсет, стройно, мургаво. Въплъщение на сиянието, коса, вързана небрежно на опашка, дълги стройни крака в къси панталони цвят каки.

Малко златно кръстче, сгушено във вдлъбнатината на врата й. Стъпала на танцьорка, лице, окъпано в зелените отблясъци на лятото. Ето защо Леон не се беше обадил: заради това момиче, това хубаво момиче.

— Хей! Хей, Пинчбек!

Боже, забеляза ме. Хрумна ми да побягна, но Леон вече вървеше към мен, изненадан, но не неприятно, следван на няколко крачки разстояние от момичето. Гърдите ме стегнаха, сърцето ми се сви до размерите на орех. Опитах да се усмихна, усещах лицето си като маска.

— Здравей, Леон — казах аз. — Здравейте, госпожо Мичъл. Просто минавах наблизо.

Представете си, ако можете, този ужасен следобед. Исках да си отида у дома, но Леон не позволи; наложи се да преживея два крайно напрегнати часа в задния двор, да пия лимонада, която изгаряше стомаха ми, докато майката на Леон ме обсипваше с въпроси за семейството ми, а господин Тайнън ме потупваше по рамото и размишляваше на глас за всички лудории, които двамата с Леон вършим в училище.

Беше истинско мъчение. Главата ме болеше, стомахът ми се обръщаше, а през цялото време трябваше да се усмихвам, да се държа любезно и да отговарям на въпроси, докато Леон и момичето му — защото вече нямаше съмнение, че това е неговото момиче — се изтягаха на сянка и си шушукаха, мургавата ръка на Леон почти небрежно докосваше по-светлото рамо на Франческа, сивите му очи бяха пълни със слънце и с нея.

Не знам как успявах да отговарям на въпросите им. Помня, че майката на Леон беше особено, мъчително любезна: правеше всичко, за да ме включва в разговора, разпитваше ме за хобитата ми, ваканцията ми, мислите ми. Аз отговарях почти напосоки, следвайки животинския си инстинкт да се крия, и може би се представях успешно, макар че Шарлот ме гледаше с мълчание, което би ми се видяло подозрително, ако можех да мисля за друго, освен за страданието си.

Накрая госпожа Мичъл като че ли забеляза нещо, защото ме погледна изпитателно и каза, че не й изглеждам добре.

— Боли ме глава — отвърнах и направих опит да се усмихна, докато Леон си играеше с кичур от меднорусата коса на Франческа. — Понякога получавам мигрена — отчаяно импровизирах аз. — Най-добре да се прибера у дома и да си легна.

Майката на Леон не ме пускаше. Предложи ми да легна в стаята на Леон, да взема аспирин, обсипа ме с такава любезност, че за малко да се разплача. Може би нещо се изписа на лицето ми, защото тя се усмихна, потупа ме по рамото и каза:

— Добре тогава, Джулиан, скъпи. Прибери се у дома и си легни. Може би така е най-добре.

— Благодаря, госпожо Мичъл — отговорих аз и кимнах с благодарност. Наистина ми беше зле. — Прекарах чудесно. Наистина.

Леон ми махна, а госпожа Мичъл настоя да ми даде голямо лепкаво парче торта, увито в хартиена салфетка, което да си занеса у дома. Докато вървях по алеята към улицата, гласът й долетя иззад къщата.

— Какво забавно момче, Леон. Толкова любезно и резервирано. Добър приятел ли ти е?

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Вторник, 5 октомври

Официалната диагноза от болницата беше анафилактичен шок, предизвикан от поглъщане на фъстъци или храна със съдържание на фъстъци, вероятно по случайност.

Разбира се, вдигна се страшна олелия. Това е възмутително, каза госпожа Андертън-Пулит на Пат Бишъп, училището трябва да осигурява безопасна среда за сина й. Защо по време на припадъка му учениците са били без надзор? Как учителят не е забелязал кога горкият Джеймс е изгубил съзнание?

Пат положи всички усилия да успокои разтревожената майка. В такава ситуация той е в стихията си, умее да преодолява враждебността, има рамене с подходящия за утешаване размер, излъчва убедителна доза авторитет. Обеща, че инцидентът ще бъде разследван най-обстойно, но увери госпожа Андертън-Пулит, че господин Стрейтли е много добросъвестен учител и че несъмнено е положил всички усилия за осигуряване безопасността на сина й.

Дотогава въпросният син вече седеше в леглото, четеше „Практическа аеронавтика“ и изглеждаше доста доволен от живота.

В същото време господин Андертън-Пулит, член на Управителния съвет на училището и бивш член на националния отбор на Англия по крикет, тормозеше болничната администрация да анализира останките от сандвича на сина му за следи от ядки. Той се закле, че ако се открие и най-малката следа, ще съди производителите на храни, докато им отнеме и последното пени, да не говорим за веригите от дистрибутори и продавачи. Но анализите така и не бяха направени, защото преди да започнат, фъстъкът се намери — плаващ и почти непокътнат на дъното на кутията фанта на Джеймс.

Отначало семейство Андертън-Пулит бяха озадачени. Как този фъстък би могъл да попадне в напитката на сина им? Първоначалната им реакция беше да се свържат с производителя и да подадат жалба в съда, но скоро стана очевидно, че няма никакви доказателства за нарушение от негова страна. Кутията вече беше отворена — всичко би могло да падне в нея.

Да падне или някой да го сложи.

Беше неизбежно: ако някой е пуснал нещо във фантата на Джеймс, този някой беше негов съученик. Което бе по-лошо, злосторникът със сигурност знаеше, че действието му би довело до опасни, ако не и необратими последици. Родителите на Андертън-Пулит отнесоха въпроса направо до директора, като в гнева и възмущението си прескочиха дори Бишъп, и обявиха намерението си, ако училището не предприеме нищо, да се обърнат направо към полицията.

Трябваше да бъда там. Непростимо е, че не бях, но на сутринта, когато се събудих след краткия си престой в болницата, се чувствах толкова изтощен — толкова разнебитен и стар — че се обадих в училището и казах на Боб Стрейндж, че няма да отида на работа.

— Не съм и очаквал да дойдеш — каза Стрейндж с тон, който прозвуча учудено. — Предполагах, че ще те оставят в болницата поне през почивните дни. — Благопристойният му официален тон не успя да скрие искреното му неодобрение от това, че не е станало така. — Мога да уредя други да поемат часовете ти за следващите шест седмици.

— Няма да се наложи. В понеделник се връщам.

Но до понеделник се разнесоха още новини: предприето бе разследване на класа ми, призоваваха се и се разпитваха свидетели, претърсваха се шкафчета, провеждаха се телефонни разговори. Доктор Дивайн също беше намесен в случая като отговорник за хигиената и безопасността, и заедно с Бишъп, Стрейндж, директора и доктор Пули, председател на Управителния съвет, прекара дълго време в директорския кабинет със семейство Андертън-Пулит.

Резултат: в понеделник сутринта се върнах и заварих в класа си пълен хаос. Нова случка с Найт бе заглушила дори шума около излязлата наскоро — и посрещната с крайно негодувание — статия в „Икзаминър“, в която зловещо се намекваше за таен източник от училището. Разкритията от разследването на директора бяха недвусмислени: в деня на инцидента Найт купил пакет фъстъци от училищната лавка и през обедната почивка ги донесъл в класната стая. Отначало момчето отричаше, но имаше няколко свидетели, сред които и един учител. Най-накрая си призна, че ги е купил, но отричаше да е пускал фъстък във фантата на Андертън-Пулит. Освен това, добави Найт със сълзи на очи, той харесва Андертън-Пулит и не би си позволил да го нарани.

В деня на отстраняването на Найт се появи списък със свидетелите на боя между него и Джаксън. Разбира се, сред тях беше и Андертън-Пулит. Мотивът беше налице.

Е, обвинението не би издържало в Олд Бейли21. Но училището не е съдебна зала, то има свои правила и методи на прилагането им, има своя система, свои защитни мерки. Подобно на църквата, подобно на армията, то се грижи за своите. Когато се върнах на работа, установих, че Найт вече е бил осъден, обявен за виновен и отстранен от часове до края на триместъра.

Аз обаче не вярвах това да е негово дело.

— Не че Найт не е способен на нещо подобно — казах на Даян Деър в Стаята на учителя по време на обедната почивка. — Той е нагъл малък негодник и е далеч по-вероятно да направи някоя беля подмолно, отколкото открито, но… — въздъхнах аз. — Не ми се вярва. Не го харесвам, но не мога да повярвам, че дори той би постъпил толкова глупаво.

— Никога не подценявайте глупостта — отбеляза Пеърман, който стоеше наблизо.

— Не, но това е зла умисъл — каза Даян. — Ако момчето е знаело какво прави…

— Ако е знаело какво прави — прекъсна я Лайт от мястото си под часовника, — трябва да го затворят. Напоследък четем за такива хлапета — изнасилвания, обири, убийства, бог знае още какво — и дори не могат да ги затворят, защото проклетите милозливи либерали не позволяват.

— По мое време — мрачно се намеси Макдонаф — имаше пръчки.

— Оставете пръчките — отвърна Лайт. — Върнете военната повинност. Да ги научи на дисциплина.

Боже, помислих си, какъв задник. Той продължи да говори още няколко минути в същия напомпан, безмозъчен дух, с което си спечели сладострастен поглед от Изабел Тапи, която го наблюдаваше от ъгъла си.

Младият Кийн, който също слушаше, направи бърза комична мимика извън полезрението на учителя по спортни игри, като изкриви острите, умни черти на лицето си в точна пародия на изражението на Лайт. Аз се престорих, че не виждам и се подсмихнах в шепа.

— Можем до безкрайност да говорим за дисциплината — обади се Роуч иззад своя „Мирър“, — но какви санкции имаме? Направиш ли нещо лошо, оставаш след часовете. Направиш ли нещо по-лошо, те отстраняват от часовете, което е точно обратното. Какъв е смисълът?

— Няма никакъв смисъл — отговори Лайт. — Но трябва да предприемем нещо. Независимо дали Найт или някой друг го е направил…

— А ако не е? — попита Роуч.

Макдонаф махна с ръка.

— Не е важно. Важното е да се въдвори ред. Който и да е виновникът, бъдете сигурни, че следващия път ще се замисли, ако знае, че наказанието е бой с пръчка.

Лайт кимна. Кийн направи още една физиономия. Даян сви рамене, а Пеърман се усмихна с чувство на разсеяно и иронично превъзходство.

— Найт е бил — отсече Роуч. — Той е способен на такава глупост.

— Все пак не ми се връзва. Нещо не е наред.

Момчетата бяха необичайно сдържани по въпроса. При други обстоятелства подобен инцидент би се посрещнал като щастлива възможност да се откъснат от училищната рутина — с дребни разправии и малки лудории, тайни шушукания и боеве, типичните прояви на юношески вълнения. Но този път като че ли бе различно. Беше прекрачена някаква граница и дори момчетата, които не изпитваха симпатия към Андертън-Пулит, възприемаха случилото се с безпокойство и неодобрение.

— Ама тоя не е наред, нали, сър? — каза Джаксън. — Нали разбирате, не че е луд или нещо такова, но все пак не е съвсем нормален.

— Андертън-Пулит ще се оправи ли, сър? — попита Тейлър, който също страда от алергии.

— За щастие, да. — Момчето си почиваше у дома и доколкото можеше да се съди, вече се беше възстановило напълно. — Но последствията можеха да бъдат фатални.

Последва неловка пауза, в която учениците се спогледаха. До този момент малцина от тях се бяха сблъсквали със смъртта, като се изключи кучето, котката, някоя баба или дядо; мисълта, че техен съученик е могъл наистина да умре, и то пред тях, в класната стая, изведнъж ги уплаши.

— Сигурно е станало случайно — каза Тейлър накрая.

— И аз така мисля.

Надявах се да съм прав.

— Доктор Дивайн казва, че ако имаме нужда, можем да отидем на психолог — подхвърли Макнеър.

— Имате ли нужда?

— Ще бъдем ли освободени от часове, сър?

Аз го погледнах и видях широката му усмивка.

— Само през трупа ми.

През останалата част от деня чувството на безпокойство се засили. Алън-Джоунс беше хиперактивен, Сътклиф — депресиран, Джаксън — заядлив, Пинк — въодушевен. Освен това духаше вятър, а вятърът, както всеки учител знае, прави класовете недисциплинирани и учениците нервни. Хлопаха врати, дрънчаха прозорци, октомври ни връхлетя стремглаво и изведнъж настъпи есен.

Обичам есента, драматизма й: златният лъв реве през задната врата на годината и тръска гривата си от листа. Опасно време — на ожесточен гняв и измамно спокойствие, на конфети в джобовете и кестени в юмруците. Това е сезонът, в който се чувствам най-близо до момчето, което някога бях, и в същото време най-близо до смъртта. Тогава в „Сейнт Осуалдс“ е най-красиво: сред златото на липите кулата стърчи оголена като гръклян.

Но тази година има още нещо. Деветдесет и девет триместъра, трийсет и три есени, половината ми живот. Тази година многото триместри тегнат над мен като непоносимо бреме и аз се питам дали младият Бевънс все пак не е прав. Пенсионирането не е непременно смъртна присъда.

Още един триместър — и ще станат сто, да се оттеглиш след такъв юбилей не е срамно. Впрочем нещата се променят и така трябва. Само аз съм твърде стар за промени.

На път за вкъщи в понеделник вечер надзърнах в будката на портиера. Все още не са намерили заместник на Фалоу и междувременно Джими Уат е поел толкова портиерски задължения, с колкото може да се справи. Например да вдига телефона в будката, но не го бива за телефонист, често се случва по погрешка да прекъсне разговора, когато трябва да го прехвърли. В резултат на това никой не отговаря на обажданията през деня и объркването нараства.

Вината е на касиера, Джими прави каквото му кажат, не умее да решава сам. Може да смени бушон или брава, да измете падналите листа, дори да се покатери на телеграфен стълб, за да свали от там чифт обувки, завързани една за друга и преметнати през жиците от някой училищен хулиган. Лайт го нарича Джими Четирийсетте вата и се подиграва на глуповатото му лице и забавеното му говорене. Разбира се, преди години самият Лайт е бил хулиган, това още си личи по червендалестото му лице и агресивната, странно предпазлива походка — стероиди или хемороиди, не знам каква е причината. Във всеки случай мястото на Джими изобщо не е в будката и доктор Тайди го знае, но просто така е по-лесно (и по-евтино, разбира се) — да го използва като пазач до назначаването на нов портиер. Впрочем Фалоу е работил за училището петнайсет години и не може за една нощ да бъде лишен от дома си, каквато и да е причината. Замислих се за това, докато минавах покрай будката; не че особено харесвах Фалоу, но той беше част от училището — малка, но необходима част — и отсъствието му се усещаше.

Когато минах, видях, че в будката седи жена. Не си зададох въпроса какво търси там; предположих, че е секретарка, наета временно от училището, за да приема обажданията и да замества Джими, докато той изпълнява някое от многобройните си задължения. Жена с прошарена коса и костюм, малко стара за обичайния контингент на агенциите за работа, с лице, което ми се стори странно познато. Трябваше да я попитам коя е. Доктор Дивайн постоянно говори за външни лица, за убийства в американски училища, за това колко лесно е някой маниак да влезе в сградите и да ги опустоши — но Дивайн си е такъв. В края на краищата той е отговорник за хигиената и безопасността и трябва да оправдае заплатата си.

Но аз бързах и не заговорих жената с прошарената коса. Едва когато видях статията и снимката й в „Икзаминър“, я познах, но вече беше късно. Загадъчният информатор бе нанесъл поредния си удар и този път мишената бях аз.

6

Понеделник, 11 октомври

Както би могло да се очаква, госпожа Найт не се отнесе благосклонно към отстраняването на единствения си син от училище. Знаете какви са този тип жени: разточителни, арогантни, леко невротични и страдащи от онази странна слепота, която засяга само майките на тийнейджъри. Тя връхлетя в „Сейнт Осуалдс“ още на сутринта след оповестяването на решението и пожела да види директора. Той не беше в училището, разбира се, затова набързо се свика среща на Бишъп (нервен и изтощен), доктор Дивайн (отговорник по хигиената и безопасността) и поради отсъствието на Рой Стрейтли — мен.

Госпожа Найт изглеждаше зловещо в костюма си от „Шанел“. Изпъната като струна на твърдия стол в кабинета на Бишъп, тя изпепели трима ни с очи, блеснали като циркони.

— Госпожо Найт — започна Дивайн, — момчето можеше да умре.

Госпожа Найт не се заинтригува.

— Разбирам вашата загриженост — каза тя. — Но, изглежда, по време на инцидента учениците са били без надзор. Колкото до вината на сина ми…

Бишъп я прекъсна.

— Това не е съвсем вярно. През междучасието в стаята са влизали няколко учители, макар и…

— А някой от тях видял ли е синът ми да пуска фъстък в напитката на другото момче?

— Госпожо Найт, не става дума…

— Е? Видял ли е?

Бишъп очевидно се чувстваше неловко. В края на краищата, решението да отстрани Найт беше взето от директора, вероятно самият Бишъп би подходил към въпроса другояче.

— Доказателствата сочат, че синът ви е виновен, госпожо Найт. Не казвам, че го е направил умишлено…

Категорично:

— Синът ми не лъже.

— Всички момчета лъжат — намеси се Дивайн и беше прав, но не предвиди реакцията на госпожа Найт.

Тя го измери с поглед.

— Наистина ли? В такъв случай може би трябва да преразгледате разказа на Андертън-Пулит за предполагаемото сбиване между Джаксън и сина ми.

Дивайн не очакваше това.

— Госпожо Найт, наистина не виждам каква е връзката…

— Не виждате ли? Аз виждам. — Тя се обърна към Бишъп. — Виждам целенасочена кампания за очерняне на сина ми. Всеизвестно е, че господин Стрейтли има фаворити — неговите „калпазани“, както той ги нарича — но аз не очаквам да заемете неговата страна. Синът ми е подложен на тормоз, обвинения, унижения, а сега е отстранен от училище и това ще влезе в досието му, може би дори ще повлияе на перспективите му за университета, а не му е дадена възможност да се защити. И знаете ли защо, господин Бишъп? Имате ли представа защо?

Изправен срещу такава атака, Бишъп изгуби ума и дума. Чарът му — доколкото го има — е единственото му оръжие, а госпожа Найт беше бронирана срещу него. Усмивката, успяла да укроти баща ми, не разтопи леда, а като че ли я вбеси още повече.

— Ще ви кажа, искате ли? — продължи тя. — Синът ми беше обвинен в кражба, в сбиване, а сега, доколкото разбирам, и в опит за убийство. — Тук Бишъп направи опит да я прекъсне, но тя махна с ръка на протеста му. — И знаете ли защо е нарочен по такъв начин? Попитахте ли господин Стрейтли? Попитахте ли другите момчета? — Госпожа Найт направи пауза, за да подсили ефекта, срещна погледа ми, аз окуражително й кимнах и тя обяви, точно както бе направил синът й в часа на Стрейтли: — Защото е евреин! Синът ми е жертва на дискриминация! Искам да проучите случая и ако не го направите, очаквайте писмо от адвоката ми.

Настана оглушително мълчание. Госпожа Найт излезе, разстрелвайки тишината с тракането на токчетата си, доктор Дивайн остана потресен, Пат Бишъп се отпусна на стола си и закри очи с ръка, а аз си позволих едва забележимо да се усмихна.

Естествено, разбрахме се въпросът да не се обсъжда извън кабинета. Дивайн ме помоли за това от самото начало и аз му го обещах с подобаваща искреност и почтителност. Той каза, че изобщо не е трябвало да присъствам и че са имали нужда от свидетел поради отсъствието на класния ръководител на момчето. Не че някой съжали за липсата на Стрейтли: и Бишъп, и Дивайн бяха убедени, че със своята докачливост старецът само би влошил и без това тежкото положение.

— Разбира се, че не е вярно — каза Бишъп, докато се възстановяваше на чаша чай. — В „Сейнт Осуалдс“ никога не е имало и намек за антисемитизъм. Никога.

Дивайн не изглеждаше толкова сигурен.

— И аз като всички съм привързан към Рой Стрейтли — заяви той. — Но не може да се отрече, че на моменти е доста чудат. Само защото е тук по-дълго от всички нас, си мисли, че училището му принадлежи.

— Със сигурност не би искал да навреди на никого — отбелязах аз. — Това е тежка работа за човек на неговата възраст, а всеки допуска грешки от време на време.

Бишъп ме погледна.

— Какво имате предвид? Чули ли сте нещо?

— Не, сър.

— Наистина ли? — Това беше Дивайн, който от любопитство без малко да падне от стола.

— Наистина, сър. Просто исках да кажа… — Аз се поколебах.

— Какво? Кажете най-сетне!

— Нищо особено, сър. Мисля, че за своята възраст той е учудващо наблюдателен. Просто напоследък забелязвам…

И аз със скромно нежелание изредих случаите с липсващия дневник, непрочетените имейли, смехотворния шум, който вдигна заради изчезването на онази стара зелена писалка, без да пропускам няколкото важни минути, в които не беше забелязал припадналото момче на пода на класната стая.

Засега упоритото отричане е най-добрата тактика в обвиняването на врага. По този начин аз успях при цялото си уважение и възхищение от Рой Стрейтли невинно да намекна за останалото. Така се показвах като предан, макар и малко наивен член на училищната общност и освен това се погрижих съмнението да се загнезди като трънче в главите на Бишъп и Дивайн, подготвяйки ги за следващата стъпка, която се появи под формата на статия в „Икзаминър“ още същата седмица.

Гордея се с малката си статия: смесица от факти, предположения и подъл хумор, които би трябвало да отекнат подобаващо в арогантната душа на „Сейнт Осуалдс“. Съжалявам единствено, че не можах да се подпиша с името си — дори с фалшивото си име, макар че и Къртицата Мол върши работа.

Използвах за прикритие една жена репортер и й изпратих материала, като добавих няколко детайла, за да улесня разследването й. Статията излезе със снимка на младия Найт, спретнат и благонадежден в училищната си униформа, и портрет на класа от 1997 година, на който Стрейтли изглеждаше немарлив и безцветен, заобиколен от момчета.

Разбира се, всяка критика към „Сейнт Осуалдс“ е балсам за „Икзаминър“. До края на седмицата по случая се появиха два материала в националната преса: единият — шеговито каре на страница 10 в „Нюз ъв дъ Уърлд“, а другият — по-задълбочена обзорна статия в „Гардиън“, озаглавена „Сурово правораздаване в независимите училища“.

Като цяло — добра работа. Погрижих се засега да не споменавам нищо за антисемитизъм и наблегнах на трогателното описание на семейство Найт като почтени, но бедни хора. Това искат читателите — истории за обикновени хора (или поне така си мислят), които с цената на лишения спестяват, за да изпратят децата си в най-добрите възможни училища — макар че ми се иска да видя как някой от тях ще похарчи осем хиляди за такси вместо за бира, когато правителството предоставя безплатно образование, за бога!

Баща ми също четеше „Нюз ъв дъ Уърлд“ и използваше същите измислени клишета като „Училището е най-добрата инвестиция“ и „Учението е за цял живот“, макар че доколкото можех да съдя, не отиваше по-далеч от приказките и ако изобщо виждаше ирония в тях, с нищо не го показваше.

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 13 октомври

В понеделник сутринта Найт се върна, надянал физиономия на смел мъченик, като жертва на покушение, с едва забележима насмешка. Другите момчета го посрещнаха предпазливо, но не нелюбезно, дори забелязах, че Брейзноуз, който обикновено го отбягва, сега полагаше усилия да се държи приятелски, седна до него по време на обедната почивка и дори му предложи половината от своя шоколад. Сякаш Брейзноуз — постоянна жертва на подигравки — бе намерил потенциален защитник в реабилитирания Найт и държеше да се сближи с него.

Андертън-Пулит също се върна. Изглеждаше неочаквано добре за човек, избегнал смъртта на косъм, носеше нова книга за самолети от Първата световна война, с която да ни досажда. Колкото до мен, аз бях по-зле. Признах го на Даян Деър, която попита дали е разумно да се връщам толкова бързо на работа, а по-късно и на Пат Бишъп, който отбеляза, че изглеждам уморен.

Трябва да кажа, че самият той не изглеждаше особено добре. Първо случаят с Фалоу, после сцената с Андертън-Пулит, а накрая и тази история с Найт… Чух от Марлийн, че Пат е прекарал няколко поредни нощи в кабинета си, а сега забелязах, че лицето му е по-червено от обикновено и очите му са кръвясали. От начина, по който подхвана разговора, се досетих, че новият директор го е изпратил да ме преслуша, и си личеше, че Бишъп не е доволен от това, но като Втори учител е задължен да се подчинява на директора, независимо какво е мнението му по въпроса.

— Изглеждаш изтощен, Рой. Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да бъдеш тук?

— Няма ми нищо, което една добра медицинска сестра да не може да излекува.

Той не се усмихна.

— След това, което се случи, би трябвало да си починеш поне седмица-две.

Усещах накъде бие.

— Нищо не се е случило — отсякох аз.

— Не е вярно. Получи пристъп…

— Нерви. Нищо повече.

Пат въздъхна.

— Рой, бъди разумен…

— Не ми чети лекции, Пат. Не съм от твоите ученици.

— Не се дръж така. Просто си помислихме…

— Ти, директорът и Стрейндж?

— Просто си помислихме, че малко почивка ще ти се отрази добре.

Погледнах го, но той не отвърна на погледа ми.

— Почивка? — Започвах да се изнервям. — Да, разбирам, че ще ви бъде много удобно, ако изчезна за няколко седмици. Докато нещата се уталожат. Докато пригладите няколкото разрошени перца. Или подготвите почвата за някои нови идеи на господин Стрейндж.

Бях прав и това го ядоса. Не каза нищо, но виждах, че му се иска, а лицето му, и без това зачервено, придоби по-наситен цвят.

— Износваш се, Рой — каза той. — Признай си, забравяш разни неща. И вече не си млад като преди.

— Кой е?

Пат се намръщи.

— Говори се, че е време да те отстраним.

— Така ли? — Сигурно е работа на Стрейндж или може би на Дивайн, който е хвърлил око на стая 59, последната крепост от малката ми империя. — Не се съмнявам, че си им казал какво ще стане, ако се опитат. Отстраняване без официално предупреждение? — Аз не съм профсъюзен човек, но Киселото грозде и директорът са. — Който живее по правилата, умира по правилата. И те го знаят.

Пат отново не посмя да срещне погледа ми.

— Надявах се да не се налага да ти го казвам, но ти не ми остави избор.

— Какво ще ми кажеш? — попитах аз, макар че знаех отговора.

— Вече е изготвено предупреждение — каза той.

— Изготвено? От кого? — Сякаш не знаех. От Стрейндж, разбира се, човека, който премахна катедрата ми, оряза графика ми и който сега се налагаше да ме пенсионира, докато Костюмите и Брадите превземат света.

Бишъп въздъхна.

— Слушай, Рой, ти не си единственият с проблеми.

— Не се съмнявам — отвърнах аз. — Някои от нас обаче… Някои от нас обаче получават по-големи заплати от другите и могат да се справят с проблемите си. Вярно е все пак, че рядко се замисляме за личния живот на колегите си. Деца, любовници, домове. Момчетата винаги се стъписват, когато ни виждат извън „Сейнт Осуалдс“ — да си купуваме храна в супермаркета, да се подстригваме в бръснарницата, да пием в бара. Стъписват се и се радват, все едно са видели някоя знаменитост на улицата. „В събота ви видях в града, сър!“ Сигурно си ни представят окачени зад вратата на класната стая като тоги, които висят там от петък вечер до понеделник сутрин.

Честно казано, чувствам се донякъде виновен за това. Но когато видях Бишъп днес — наистина го видях, с телосложението му на ръгбист, превърнало се в сланини въпреки ежедневните кросове, с изнуреното му лице на човек, така и не разбрал кога от четиринайсет е станал на петдесет — изпитах неочаквано съчувствие към него.

— Виж, Пат. Знам, че…

Но Бишъп вече вървеше по горния коридор, прегърбен, с ръце в джобовете, с широки, леко увиснали рамене. Това беше поза, в каквато го бях виждал много пъти, когато училищният отбор по ръгби губеше срещу „Крал Хенри“, но познавах Пат твърде добре, за да вярвам, че покрусата, която демонстрира, е нещо повече от поза. Не, той беше ядосан. Може би на себе си — Пат е свестен, макар да е човек на директора — но повече на упорството ми, на липсата на колективен дух и разбиране за това в какво трудно положение се намира.

О, съчувствах му, но Вторият учител на място като „Сейнт Осуалдс“ би следвало да очаква, че ще се сблъсква с проблеми. Той знае, че директорът ще се радва да ме направи изкупителна жертва — в края на краищата, аз нямам още много години пред себе си, освен това съм скъп и наближавам възрастта за пенсиониране. Ако ме заместят, това би облекчило мнозина — с някое младо момче, чиновник, Костюм, компютърно грамотен, ветеран на много курсове, с добри изгледи за бързо повишение. Малкият ми здравословен проблем сигурно ги е обнадеждил. Най-после имат извинение, за да се отърват от стария Стрейтли без много шум. Достойно пенсиониране по здравословни причини, сребърен плакет, запечатан плик, ласкателна реч пред учителите.

Колкото до историята с Найт и останалото — е, какво по-лесно от това да се хвърли вината — макар и негласно — върху бивш колега? Старомоден, от старата гвардия, нали знаете, много добър човек, но малко особняк, неподходящ за работа в екип. Не като нас.

Грешите, господин директоре. Нямам намерение тихо и кротко да се пенсионирам. А колкото до официалното ви предупреждение, pone ubi non sol lucet22. Аз ще направя сто триместъра или ще умра по пътя към Почетната дъска.

Когато се прибрах у дома същата вечер, все още бях враждебно настроен и невидимият показалец отново леко, но упорито започна да ме боде в гърдите. Взех две от хапчетата, предписани ми от Бевънс, и ги глътнах с малко шери, преди да седна да преглеждам контролните на пети клас. Когато свърших, беше тъмно. В седем часа станах да дръпна пердетата и погледът ми улови движение в градината. Надникнах през прозореца.

Градината ми е дълга и тясна, очевидно останка от епохата на лентовото земеделие, с плет от едната страна, зид от другата и разнообразни храсти и зеленчуци по средата. В далечния край има голям кестен, който виси над „Дог Лейн“ през оградата. Под дървото има островче мъхеста трева, на което обичам да седя през лятото (или обичах, преди процесът на ставането да започне да ме затруднява), и малка стара барака, в която държа разни неща.

Никога не са ме обирали. Не вярвам в къщата ми да има нещо, което да си струва да се краде, с изключение на книгите, но престъпното братство обикновено ги смята за предмети без стойност. „Дог Лейн“ обаче има опасна репутация: на ъгъла има бар, от който се разнася глъч, в далечния край има будка за риба и пържени картофи, от която се разнасят боклуци, и разбира се, наблизо е училището „Сънибанк Парк“, от което се разнася каквото ви дойде наум: шум, боклуци и два пъти дневно оживено движение, подобно на миграция на слонове, което би засрамило и най-недисциплинираните ученици на „Сейнт Осуалдс“. Аз се старая да бъда толерантен към всичко това. Дори си затварям очите за хулиганите, които прескачат оградата ми в сезона на събиране на кестени. През октомври кестенът принадлежи на всички, включително на учениците от „Сънибанк“.

Но този път беше различно. Първо, часовете отдавна бяха свършили. Беше тъмно и доста студено, а в очертанията, които ми се мярнаха, имаше нещо неприятно крадливо.

Долепих лице до прозореца и в далечния край на градината видях три или четири силуета, не толкова едри, че да бъдат на възрастни хора. Значи бяха хлапета: сега дочувах гласовете им, силно приглушени, през стъклото.

Това ме учуди. Обикновено ловците на кестени действат бързо и не се натрапват. Повечето хора на улицата знаят с какво се занимавам и уважават професията ми, а учениците от „Сънибанк“, на които правя забележки за хвърлянето на боклуци, рядко — да не кажа никога — отвръщат.

Почуках силно по стъклото. Сега ще побегнат, казах си, но вместо това фигурите застинаха неподвижно и след няколко секунди дочух — съвсем ясно — хихикане под дървото.

— Това вече е прекалено. — С четири крачки стигнах вратата. — Хей! — провикнах се аз с най-внушителния си учителски тон. — Какво, по дяволите, правите там?

От дъното на градината се разнесе смях. Стори ми се, че двама побягнаха — видях за кратко неоновите контури на силуетите им над оградата. Другите двама останаха под сигурното прикритие на тъмнината и дължината на пътеката.

— Питам ви какво правите!

За пръв път от години момче — дори от „Сънибанк“ — ме предизвикваше. Усетих прилив на адреналин и невидимият показалец отново се заби в гърдите ми.

— Я елате насам!

— Иначе какво? — Гласът беше дързък и младежки. — Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?

— Как пък не, виж го колко е дърт!

Гневът ми даде сили: втурнах се по пътеката като бизон, но беше тъмно, земята беше кална, единият ми крак в чехъл се подхлъзна и аз загубих равновесие.

Не паднах, но едва се задържах. Навехнах си коляното и когато отново погледнах, двете момчета прескачаха оградата със смях и писъци като грозни птици.

8

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Четвъртък, 14 октомври

Това беше незначителен инцидент. Дразнеща дреболия, нищо повече. Никой не пострада. И все пак… Преди време аз щях да хвана тези момчета, каквото и да ми струваше, и да им издърпам ушите. Сега вече не, разбира се. Учениците от „Сънибанк“ си знаят правата. Но отдавна авторитетът ми не е бил предизвикван толкова умишлено. Децата усещат слабостта. Всички деца я усещат. И не биваше да се втурвам така в тъмното, особено след предупрежденията на Бевънс. Изглеждаше прибързано, недостойно. Грешка на неопитен учител. Трябваше да се промъкна на „Дог Лейн“ и да ги хвана, докато прескачат оградата. Те бяха само момчета, тринайсет-четиринайсетгодишни, ако се съдеше по гласовете им. Откога Рой Стрейтли се оставя на някакви момчета да го надвият?

Размишлявах над случката повече, отколкото заслужаваше. Може би затова после спах лошо — или може би заради шерито, или заради притеснението от разговора си с Бишъп. Така или иначе се събудих уморен, измих се, облякох се, направих си препечени филийки и изпих чаша чай, докато чаках пощальона. Разбира се, в седем и трийсет пощенската кутия хлопна и, разбира се, в нея имаше писмо с логото на „Сейнт Осуалдс“, подписано от Е. Грей, директор, бакалавър, и доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, с копие (както се твърдеше) за личното ми досие, където ще остане за период от 12 (дванадесет) месеца, след което ще бъде извадено от досието при условие, че няма последващи жалби срещу мен и при пълна дискретност на Управителния съвет, дрън-дрън, по дяволите, дрън-дрън.

В друг ден изобщо нямаше да се трогна. Умората обаче ме правеше уязвим, така че без ентусиазъм и с коляно, което още ме болеше от снощното злополучно приключение, тръгнах пеша към „Сейнт Осуалдс“. Без да знам защо го правя, аз направих малък завой към „Дог Лейн“, може би, за да проверя за следи от вчерашното нахлуване в двора ми.

Тогава я видях. Не бих могъл да я пропусна: свастика, нарисувана на оградата с маркер, а отдолу надпис „ХИТЛЕР“ с едри букви. Явно беше отскоро, почти със сигурност работа на снощните хулигани от „Сънибанк“ — ако наистина бяха от „Сънибанк“. Но аз не бях забравил карикатурата, окачена на таблото за съобщения в класната стая, изобразяваща ме като нисък дебел нацист, нито убеждението си, че Найт стои зад това.

Възможно ли бе Найт да е разбрал къде живея? Не беше трудно: адресът ми беше в училищния справочник, а и сигурно десетки момчета ме виждаха как се прибирам към къщи. Въпреки това не можех да повярвам, че Найт — точно Найт — би дръзнал да направи нещо подобно.

Учителската игра се гради на блъф, разбира се, но Найт не е достатъчно добър играч, за да ми даде шах. Не, сигурно е съвпадение, на път за вкъщи някой ученик от „Сънибанк Парк“, случайно въоръжен с маркер, е видял хубавата ми чиста ограда и ненакърнената й повърхност го е подразнила.

През почивните дни ще я почистя с шкурка и ще я лакирам наново. И без това има нужда от освежаване, а както всеки учител знае, едни графити водят след себе си други. Но докато вървях към „Сейнт Осуалдс“, не можех да се отърся от чувството, че всички неприятности от последните седмици — Фалоугейт, кампанията на „Икзаминър“, снощната случка, нелепата история с фъстъка във фантата на Андертън-Пулит и дори превзетото писмо на директора от тази сутрин по някакъв начин — загадъчно, ирационално, преднамерено — са свързани помежду си.

Училищата като корабите са богати на суеверия, а „Сейнт Осуалдс“ — повече от другите. Заради призраците може би или ритуалите и традициите, които карат старите колела, макар и със скърцане, да се движат. Но през този триместър от самото начало ни спохожда единствено лош късмет. На борда има някой, който носи нещастие. Само да знаех кой е.

Тази сутрин, когато влязох в Стаята на учителя, заварих подозрителна тишина. Сигурно се беше разнесъл слух за предупреждението ми, защото през целия ден щом влизах някъде, разговорите секваха, а блясъкът в очите на Киселото грозде не предвещаваше нищо добро.

Обединените нации ме избягваха, Грахфогел изглеждаше потаен, Скуунз бе по-саможив от всякога, а Пеърман нямаше нищо общо с обичайната си весела натура. Кити също изглеждаше прекалено заета — почти не отвърна на поздрава ми, когато влязох, и това доста ме разтревожи: Кити и аз открай време сме приятели и се надявах да не се е случило нещо, което да промени отношенията ни. Не вярвах да е така — в края на краищата, дребните тревоги от миналата седмица не й се бяха отразили; но когато вдигна очи и ме погледна, в лицето й определено имаше нещо необичайно. Седнах до нея на чаша чай (изчезналата ми юбилейна чаша бе заменена с друга — обикновена, кафява — от къщи), но тя като че ли беше потънала в книгите си и почти не обели дума.

Обядът ми представляваше тъжно меню от зеленчуци — благодарение на отмъстителния Бевънс — последвано от чаша чай без захар. Взех чашата със себе си в стая 59, макар че повечето момчета бяха навън, с изключение на Андертън-Пулит, доволно заровил глава в книгите си по аеронавтика, и Уотърс, Пинк и Лемън, които кротко играеха на карти в ъгъла.

От десет минути проверявах контролни, когато вдигнах глава и видях заека Мийк, застанал до бюрото ми с розов лист хартия в ръка и поглед, изразяващ смесица от омраза и почтителност на бледото брадясало лице.

— Сутринта получих този лист, сър — каза той и ми подаде хартията. Така и не ми беше простил намесата в часа му и факта, че станах свидетел на унижението му пред момчетата. В резултат на това сега се обръща към мен със „сър“ като ученик, а тонът му е равен и безизразен като този на Найт.

— Какво е това?

— Бланка за оценяване, сър.

— О, богове. Съвсем забравих.

Разбира се, вътрешното оценяване: пази боже да пропуснем да попълним всички необходими хартийки преди официалната инспекция през декември. Предполагам, че и за мен имаше такава бланка, новият директор беше голям почитател на вътрешното оценяване, въведено от Боб Стрейндж, който иска да въведе и повече квалификационни курсове за персонала, ежегодни курсове по мениджмънт и индивидуално заплащане според представянето на учителя. Не проумявам — резултатите на учителя са добри колкото учениците, на които преподава — но това държи Боб далеч от класната стая, което е най-същественото.

Основният принцип на оценяване е прост: всеки млад учител поотделно се наблюдава в класната стая и се оценява от по-възрастен колега, всеки класен ръководител от ръководител на курс, всеки ръководител на курс от заместник-директор, тоест от Пат Бишъп и Боб Стрейндж. Вторият и Третият учител се оценяват лично от директора (макар че в случая със Стрейндж времето му в класната стая е толкова малко, че не знам защо изобщо си струва да се оценява). Директорът, който е географ, почти не преподава, но прекарва повечето си време в курсове и лекции пред студенти на тема расова дискриминация или наркомании.

— Пише, че днес следобед ще присъствате в часа ми — каза Мийк. Не изглеждаше много доволен от това. — Трети клас, информатика.

— Благодаря, господин Мийк. — Запитах се кой шегобиец е решил да ми възложи да наблюдавам час по информатика. Сякаш не знаех. При това точно на Мийк. Е, добре, казах си. Отиде ми свободният час.

В учителската кариера има дни, когато всичко се обърква. Знам, преживявал съм го неведнъж: дни, когато единственото разумно нещо е да се прибереш у дома и да си легнеш. Днешният ден беше такъв: абсурдна върволица от недоразумения и досадни дреболии, разпилени боклуци, изгубени учебници, безсмислени дрязги, неприятни административни задължения, извънредни дежурства и подозрителни коментари в коридорите.

Разправия с Ерик Скуунз по повод някакво провинение на Сътклиф, дневникът ми (все така липсва и ми създава проблеми с Марлийн), вятър (винаги неблагоприятен), теч в ученическите тоалетни и последвало частично наводнение на средния коридор, Найт (необяснимо самодоволен), доктор Дивайн (също), няколко досадни размествания на класовете в резултат на теча, изпратени по имейл (о, богове!) до всички учители, в резултат на което влязох със закъснение в допълнителния си сутрешен час — английски, на мястото на Роуч.

Има много предимства в това да си стар учител. Едно от тях е, че ако си си създал репутация на строг преподавател, почти не се налага да я подсилваш с доказателства. Слухът се разнася — „Не се бъзикайте със Стрейтли“ — и спокойствието ми е осигурено. Днес обаче беше различно. О, случват се и такива неща и ако беше станало в който и да било друг ден, аз не бих реагирал по този начин. Но класът беше голям, от малки ученици — трийсет и пет момчета, и нито един латинист между тях. Те ме познаваха само по репутация, а неотдавнашната статия в местната преса не помагаше много.

Бях закъснял с десет минути и в класа вече се вдигаше шум. Учениците нямаха поставена задача и когато влязох, очаквах да застанат мирно и да млъкнат, но те само ме погледнаха и най-безцеремонно подновиха заниманията си: игри на карти, приказки, някаква разправия отзад, придружена с преобръщане на столове и силна миризма на дъвка във въздуха.

Не биваше да се ядосвам. Добрият учител прави разлика между престорения и истинския гняв — престореният е безобидна игра, част от арсенала за блъфиране, но истинският трябва да се прикрива на всяка цена, в противен случай момчетата — тези изкусни манипулатори — ще разберат, че са спечелили точка.

Но аз бях уморен. Денят ми започна зле, учениците не ме познаваха, а аз още бях ядосан заради случката в градината от предишната вечер. Тези дръзки млади гласове — „Как пък не, виж го колко е дърт!“ — ми звучаха твърде познато, за да мога лесно да ги забравя. Едно момче ме погледна и се обърна към съседа си по чин. Стори ми се, че ясно чух: „Фъстъците са за вас, сър!“, съпроводено с грозно хихикане.

И се хванах — като новак, като стажант-учител — на най-стария номер на света. Загубих самообладание.

— Господа, тишина! — Това обикновено работи. Този път обаче не стана, забелязах как групичка момчета отзад открито се смеят на износената тога, която бях забравил да съблека след дежурството си в междучасието. Чух: „Фъстъците са за вас, сър!“ (или поне така ми се стори), и ако не друго, то шумът като че ли се усили.

— Казах: тишина! — изкрещях аз, внушителен звук при обичайни обстоятелства, но бях забравил за Бевънс и съвета му да не се ядосвам и невидимият показалец ме бодна в гърдите насред крясъка. Момчетата отзад се разкискаха и аз неволно се запитах дали сред тях няма някой от снощните злосторници — „Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?“.

Е, в такава ситуация неизбежно има жертви. В този случай — осем без право на обедна почивка, което може би беше малко прекалено, но в края на краищата, дисциплината е лична грижа на учителя и Стрейндж нямаше право да се меси. Той обаче го направи: мина покрай стаята в най-неподходящия момент, случайно чу виковете ми и погледна през стъклото на вратата точно в мига, когато бях хванал едно от хихикащите момчета за ръкава на пуловера, за да го обърна с лице към себе си.

— Господин Стрейтли!

Разбира се, в днешно време никой не докосва ученик. Възцари се мълчание, ръкавът на момчето се оказа скъсан на лакътя.

— Нали видяхте, сър? Той ме удари.

Всички знаеха, че не съм. Дори Стрейндж знаеше, макар че лицето му остана безизразно. Невидимият показалец отново ме смушка в гърдите. Момчето — името му беше Пули — показа скъсания си пуловер за инспекция.

— Чисто нов беше!

Не беше: всички го виждаха. Тъканта беше излъскана от износване, а ръкавът беше възкъс. Миналогодишен пуловер, на който беше дошло времето да се смени. Но аз бях прекалил — вече го виждах съвсем ясно.

— Може би ще разкажете на господин Стрейндж цялата случка — предложих и обърнах гръб на смълчания клас.

Третият учител ме погледна като змия.

— А когато свършите с господин Пули, върнете го в час, ако обичате — казах аз. — Трябва да уредим наказанието му.

Стрейндж нямаше друг избор, освен да излезе от стаята заедно с Пули. Предполагам, че не му беше приятно да бъде командван от колега, но тогава не трябваше да се намесва, нали? Все пак имах чувството, че Стрейндж няма да остави нещата така. Това беше прекалено добра възможност — а както си припомних (с малко закъснение), младият Пули беше най-големият син на доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, на чието име съвсем наскоро се бях натъкнал в официалното си писмено предупреждение.

Разбира се, след това толкова се разстроих, че обърках стаите и закъснях с двайсет минути за часа на Мийк, в който трябваше да го оценявам. Когато влязох, всички се обърнаха да ме погледнат, с изключение на самия Мийк, чието бледо лице беше като вдървено от неодобрение.

Седнах в дъното — някой ми беше приготвил стол — и разгърнах розовата бланка за оценяване. Прегледах листа. Беше обичайният формат с квадратчета за попълване: планиране на урока, изнасяне, стимулиране, ентусиазъм, контрол над класа. Оценки от едно до пет плюс няколко реда за коментар като в хотелски въпросник.

Запитах се какво мнение се очаква да дам; но в класа беше тихо, като се изключат двама-трима бъбривци на последните чинове, гласът на Мийк беше силен и уверен, компютърните екрани се държаха, както се очаква от тях, показваха някакви предизвикващи мигрена схеми, които вероятно представляваха предмета на упражнението. В края на краищата предположих, че урокът протича задоволително, усмихнах се окуражително на злочестия Мийк, тръгнах си по-рано с надеждата да пийна набързо чаша чай преди следващия час и пъхнах розовата бланка в пощенската кутия на Третия учител.

Докато го правех, забелязах нещо на пода в краката си. Беше малък бележник джобен размер с червена подвързия. Разгърнах го набързо и видях, че е изписан до половината със ситен почерк, а от вътрешната страна на подвързията прочетох името „К. Кийн“.

А, Кийн. Огледах се из учителската стая, но новия учител по английски го нямаше. Затова прибрах бележника в джоба, с намерението по-късно да го върна на Кийн. Грешка, както се оказа. Все пак знаете какво казват за хората, които подслушват на чужди врати.

Всеки учител си ги води — бележки за учениците, бележки за графика и дежурствата, бележки за случки, важни и маловажни. По бележника може да се съди за учителя точно толкова, колкото и по чашата му: бележникът на Грахфогел е спретнат, с различни цветове на страниците, който сякаш призовава за ред; Кити има сериозен на вид дневник джобен формат; Дивайн — внушително черно томче с малко бележки в него. Скуунз използва все същите зелени тетрадки от 1961 година насам, Обединените нации имат бележници, раздавани безплатно от Християнската асоциация, Пеърман разнася купчина листчета с причудливи форми, които събира в използвани пликове за писма.

След като бях отворил бележника, не можех да устоя на изкушението да надникна в записките на Кийн и докато се усетя, че не бива да ги чета, вече се бях увлякъл.

Разбира се, знаех, че човекът е писател. Дори изглежда така: притежава тихото самодоволство на страничен наблюдател, който се наслаждава на видяното, защото знае, че няма да се задържи дълго. Учуди ме колко много вече бе видял — дрязгите, съперничеството, малките тайни от живота на Стаята на учителя. В бележника имаше страници, изписани от горе до долу с толкова ситни букви, че почти не се четяха: бележки върху отделни хора, скечове, дочути изказвания, слухове, истории, новини.

Преглеждах страниците, като напрягах очите си да разшифровам ситния шрифт. Споменаваха се Фалоугейт, фъстъците, фаворитите. Имаше и малко училищна история — видях имената на Снайд, Пинчбек и Мичъл редом до сгъната изрезка от вестник, разказваща онази тъжна история. До тях — ксерокопие на официална училищна снимка на „Сейнт Осуалдс“, цветна фотография от спортен празник на някакво друго училище — момчета и момичета, насядали с кръстосани крака на тревата — и лош портрет на Джон Снайд с вид на престъпник, както изглеждат повечето хора на вестникарските снимки.

Видях още няколко страници, изпълнени с рисунки, предимно карикатури. Тук беше директорът, строг и с ледено изражение, представен като Дон Кихот редом с Бишъп — Санчо. Тук беше и Боб Стрейндж, хибрид между човек и компютърен терминал. И моят Андертън-Пулит беше там с очила и шлем на летец, и Найт, чието увлечение по новата му учителка бе безмилостно разкрито; госпожица Деър, изобразена като старомодна очилата учителка, до която седеше Скуунз като лаещ ротвайлер. Дори аз бях там, прегърбен, в черната си тога, увиснал на въже от Камбанарията и стиснал под мишница Кити в качеството на закръглена Есмералда.

Това ме накара да се усмихна, но в същото време се почувствах неудобно. Предполагам, че винаги съм се отнасял с особена топлота към Кити Тийг. Не съм го крил, разбира се — просто нямах представа, че е толкова очевидно. Запитах се дали Кити го е забелязала.

По дяволите, казах си. Нима от самото начало не видях, че момчето е амбициозно? И въпреки това го харесвах. Още го харесвам, ако трябва да бъда откровен.

Р. Стрейтли: латински. Предано старо момче на „Сейнт Осуалдс“. Над шейсетте, пушач, възпълен, подстригва се сам. Всеки ден носи едно и също кафяво сако от туид с кожени кръпки на лактите (е, тук малко прекали, умнико, в официални случаи и на погребения нося тъмносин костюм), хоби — заяждане с ръководството и флиртуват с учителката по френски. Момчетата са неочаквано привързани към него (забравяш Колин Найт), което е примка на шията на Б. Стрейндж. Безобиден.

Е, харесва ми. Безобиден, друг път!

Все пак можеше да бъде и по-зле: под името на Пени Нейшън прочетох „отровна благодетелка“, а под това на Изабел Тапи — „френска торта“. Не можех да отрека, че човекът притежава дарба. Щях да продължа да чета, но в този момент удари звънецът за началото на часа и аз неохотно пъхнах бележника в чекмеджето на бюрото си с надеждата да го дочета по-късно.

Така и не го направих. Когато се върнах в стаята след часовете, открих, че чекмеджето е празно и бележника го няма. Тогава си помислих, че Кийн, който също като Даян има часове в стаята ми, го е намерил и си го е прибрал. Не го попитах — по очевидни причини — и едва по-късно, когато скандалите започнаха да избухват един подир друг, се сетих да направя връзката между малкия червен бележник и вездесъщата Къртица Мол, която познаваше училището така добре и която знаеше толкова много за безобидните ни дребни навици.

9

Петък, 15 октомври

Като цяло още една успешна седмица. Същото важи и за измъкването на бележника с уличаващото му съдържание. Предполагам, че Стрейтли е прочел нещичко от него, макар че едва ли е стигнал до края. Почеркът е прекалено ситен за старите му очи, а и ако си беше направил подозрителни изводи, досега щеше да се забележи в поведението му. Все пак не би било разумно да запазя бележника. Затова го изгорих — не без съжаление — за да не попадне във вражески ръце. Може би ще трябва да се заема с този проблем, но не днес. Днес имам други грижи, за които да мисля.

Октомври е, триместърът е в разгара си и аз имам много работа (нямам предвид само оценяването на контролни). Не, тази седмица трябва да ходя в училището всеки ден. Разбрах се с Пат Бишъп, който също почти не излиза от училище, и с господин Брад, ръководител катедра по компютърни науки, с когото имам неофициална уговорка.

Всичко е съвсем невинно — в края на краищата, интересът ми към технологиите не е новина за никого, а от опит знам, че най-доброто скривалище е на най-откритото място. Бишъп одобрява идеята ми да се усъвършенствам: той не разбира много от компютри, но ме надзирава по своя добродушен, фамилиарен начин, като от време на време наднича от кабинета си, за да види дали нямам нужда от помощ.

Аз не съм компютърен гений. Една-две елементарни грешки създадоха впечатлението, че не се отличавам с особени способности, но имам желание да се уча, което дава възможност на Бишъп да чувства превъзходство над мен и така да ми осигурява прикритие, ако случайно ми потрябва. Съмнявам се: ако по-късно някой се усъмни в работата ми на компютрите, знам, че мога да разчитам на Пат да каже, че просто нямам достатъчно опит в тези неща.

Всички учители в „Сейнт Осуалдс“ имат имейл адреси. Те се състоят от инициалите им, следвани от адреса на училищния уебсайт. На теория всеки учител трябва да проверява пощата си два пъти дневно за спешни съобщения от Боб Стрейндж, но на практика някои изобщо не го правят. Сред тях са Рой Стрейтли и Ерик Скуунз; много други използват системата, но са пропуснали да персонализират пощите си и са запазили общата парола („PASSWORD“) за достъп до имейлите си. Дори онези като Бишъп, които си въобразяват, че са по-грамотни компютърно, са достатъчно предсказуеми: Бишъп използва за парола името на любимия си спортист и дори Стрейндж, който би трябвало да е по-досетлив, има серия от близки до ума кодове (моминското име на жена му, датата му на раждане и така нататък).

Дори не ми се налагаше да правя догадки. Фалоу, който всяка нощ ползваше компютрите, държеше списък с пароли в бележника си в портиерската будка, както и кутия дискове (с материали, свалени от Интернет), които никой не си бе направил труда да погледне. Като минах по стъпките му (под друга самоличност), успях да заложа доста убедителна следа. Но което беше по-добре, за няколко минути неутрализирах защитата на училищната мрежа и изпратих грижливо приготвен файл на адрес admin@saintoswalds.com от един адрес в хотмейл, с който пуснах простичък вирус, предназначен да дреме в системата една-две седмици и след това да се пробуди за действие.

Знам, че не е най-вълнуващата хакерска работа. И въпреки това ми достави удоволствие. Реших, че мога да си позволя да го отпразнувам с вечеря навън и някое и друго питие в „Жадния професор“. Това се оказа грешка: не знаех, че толкова много колеги — и ученици — ходят там. Още пиех първото си питие, когато дойде малка група — разпознах Джеф Лайт, Джери Грахфогел и дългокосия географ Роби Роуч в компанията на седемнайсет-осемнайсетгодишни ученици от „Сейнт Осуалдс“, вероятно шестокурсници.

Нямаше защо да се учудвам — не е тайна, че Роуч обича да общува с учениците. Лайт също. Грахфогел обаче изглеждаше леко притеснен, но той винаги изглежда така, а и е достатъчно разумен да знае, че — както казва Стрейтли — прекомерното сближаване с учениците не води до нищо добро.

Изкушавах се да остана. Нямах причина да страня от тях, но мисълта да се присъединя към компанията им, да „разпусна“, както би се изразил отвратителният Лайт, и да „гаврътна една-две чашки“, ми беше крайно неприятна. За щастие, седях близо до вратата и успях да се измъкна бързо и незабелязано.

Видях колата на Лайт — черен „Форд Проуб“ — в уличката до бара и се поколебах дали да не счупя страничното стъкло, но си казах, че на улицата може да има камери за наблюдение и не си струва да рискувам заради някаква глупава приумица. Вместо това тръгнах по дългия път към къщи — вечерта беше приятна, а и си обещах да хвърля още един поглед върху оградата на Рой Стрейтли.

Вече беше изтрил драсканиците. Не се учудих: макар че надписът не се виждаше от къщата, вероятно присъствието му го дразнеше, точно както го подразни наглото поведение на момчетата, влезли в градината му. Може би ще го повторя — само за да видя лицето му — но не тази вечер. Тази вечер заслужавам нещо по-добро.

И така, прибрах се в своята стая с пердета и отворих втората бутилка шампанско (имам каса с шест бутилки и възнамерявам до Коледа да ги отворя всичките), прегледах и написах няколко писма, после слязох до телефонния автомат отвън и се обадих на местната полиция, за да съобщя за черен „Форд Проуб“ (регистрационен номер LIT 3), потеглил с превишена скорост от бар „Жадния професор“.

Това е поведение, което психотерапевтът ми не одобрява. Казва, че е твърде импулсивно, твърде предубедено. Невинаги се съобразявам с чувствата на другите, а би трябвало. Но сега не рискувах нищо: не съобщих името си, а и ще се съгласите, че Лайт си го заслужава. И той като господин Брей е самовлюбен хулиган, който не се съобразява с правилата и искрено вярва, че след няколко бири шофира по-добре. И той е предсказуем. Всички са толкова предсказуеми.

Тъкмо там е слабото им място. На всички от „Сейнт Осуалдс“. Лайт, разбира се, е самодоволен глупак, но дори Стрейтли, който не е такъв, притежава същата глупава самоувереност. Кой би дръзнал да ме нападне? Да нападне „Сейнт Осуалдс“?

Аз, господа.