Джентълмени и играчи

1

Неделя, 31 октомври

Нощта на Хелоуин. Един от любимите ми празници. Именно тази нощ, а не Нощта на кладите с безвкусните си тържества (а и винаги ми се е струвало доста нелепо децата да празнуват страшната смърт на човек, виновен най-вече в това, че се е водил по чужди идеи).

Вярно е, Гай Фокс винаги ми е бил симпатичен. Може би защото и аз до голяма степен се намирам в същото положение: на самотен заговорник, разчитащ единствено на собствената си съобразителност в борбата с мощния си противник. Но Фокс е бил предаден. Аз нямам съратници, нямам никого, с когото да обсъждам подривните си планове и ако някой ме предаде, това ще бъде само собствената ми небрежност или глупост.

Разкритията ме ободряват, защото заниманието ми е самотно и аз често жадувам да споделя с някого триумфа, вълненията от своя бунт. Но тази седмица бележи края на поредния етап от плана ми. Ролята на пикадора е изчерпана, време е на сцената да излезе матадорът.

Започнах с Найт.

Малко съжалявам: през този триместър той ми беше от голяма полза, а и, разбира се, нямам нищо лично против момчето, но то все някога трябва да изчезне — знае прекалено много (независимо дали го съзнава или не), за да може да остане.

Разбира се, очаквах да предизвикам криза. И аз като всички хора на изкуството обичам да провокирам, но реакцията на Стрейтли на малкото ми произведение на оградата му със сигурност надхвърли очакванията ми. Знаех, че ще намери писалката и ще стигне до логичния извод.

Както казах, тези учители от „Сейнт Осуалдс“ са много предсказуеми. Трябва само да натиснеш копчетата, да дръпнеш лоста и да ги гледаш как се самоунищожават. Найт беше вече готов, Стрейтли още узрява. За няколко пакета „Кемъл“ момчетата от „Сънибанк“ се съгласиха да подхранят параноята на стареца; същото направих и с Колин Найт. Всичко е готово, и двамата главни герои заеха позиция за битка. Остана само решаващото сражение.

Разбира се, знаех, че ще дойде при мен. „Представи си, че аз съм класният ти ръководител“, казах му и той ме послуша. В четвъртък след обедната почивка горкото момче дотича при мен разплакано и ми разказа всичко.

— Успокой се, Колин — казах аз, като го поведох към един празен кабинет в средния коридор. — В какво точно те обвини господин Стрейтли?

Найт ми разказа с много сълзи и сополи.

— Разбирам.

Сърцето ми заби учестено. Започна се. Вече нямаше спиране. Гамбитът ми се беше отплатил щедро и сега аз трябваше само да наблюдавам как „Сейнт Осуалдс“ се разрушава, част по част.

— Какво да правя? — Момчето беше близко до истерия, разплаканото му лице бе почти посиняло от тревога. — Той ще каже на майка ми, ще се обади в полицията, може дори да ме изключат…

А, изключването. Най-голямото безчестие. В поредицата от ужасни последствия то е по-страшно дори от родителите и полицията.

— Няма да те изключат — твърдо казах аз.

— Откъде знаете?

— Колин, погледни ме. — Найт истерично клатеше глава. — Погледни ме.

Той се подчини, все още разтреперан, но наченките на истерия бавно започваха да отшумяват.

— Чуй ме, Колин — казах аз. Кратки изречения, поглед право в очите и уверен тон. Учителите често използват този метод, както и лекарите, и свещениците, и други илюзионисти. — Слушай ме внимателно. Няма да те изключат. Прави каквото ти казвам, ела с мен и всичко ще се оправи.

Той ме чакаше, както се бяхме уговорили, на автобусната спирка до служебния паркинг. Беше четири без десет и вече се смрачаваше. Излязох от часа си десет минути по-рано (като никога) и улицата беше пуста. Спрях колата си на отсрещния тротоар. Найт дотича и седна на седалката отпред, пребледнял от ужас и надежда.

— Всичко е наред, Колин — успокоих го аз. — Ще те закарам у дома.

Не беше точно по плана. Наистина първоначалната ми идея не беше такава. Наречете го безразсъдство, ако искате, но този следобед, докато се отдалечавах от „Сейнт Осуалдс“ по улицата, потъмняла от ситния октомврийски дъжд, все още нямах конкретна представа какво ще правя с Колин Найт. В личен план, разбира се, обичам да изпипвам нещата до съвършенство. Да покривам всички бази.

Но понякога е по-добре да разчиташ изцяло на инстинкта си. Леон ме научи на това и трябва да призная, че някои от най-добрите ми ходове са били спонтанните, случайни проблясъци.

Същото стана и с Колин Найт: осени ме внезапно вдъхновение, точно когато минавахме покрай градския парк.

Казах ви, че открай време обичам Хелоуин. Като дете го предпочитах пред публичните празненства в Нощта на кладите, които винаги са предизвиквали у мен смътно недоверие със своята комерсиалност, с тролското си веселие и голямото си барбекю. Най-много от всичко мразех градското увеселение с огъня в парка, където хората се събират масово, за да видят запалването на огромната клада и посредствените фойерверки. Често има пътуващи панаири, докарани от цинични търговци в търсене на по-голяма печалба, будка за хотдог, голям чук „Провери силата си (Всеки печели!)“, стрелбище с проядени от молци плюшени мечета, провесени за вратовете като трофеи, захаросани ябълки (смачкани и кафяви под яркочервения слой захар) и много джебчии, които невъзмутимо си пробиват път през празничната тълпа.

Ненавиждам този тип безпричинни публични събирания. Шумът, потта, суетнята, жегата и предчувствието за насилие, което всеки момент ще избухне, винаги са ме отблъсквали. Ако щете вярвайте, но аз мразя насилието. Най-вече, струва ми се, поради липсата на изисканост. Поради грубата му, покъртителна глупост. Баща ми обичаше градинските увеселения в Нощта на кладите по същите причини, поради които аз ги ненавиждах; в такива моменти той се чувстваше щастлив с бутилка бира в ръка, зачервено от огъня лице, чифт извънземни антени на главата (или дяволски рога, както се случи) и поглед, устремен нагоре към фойерверките, които припукват в опушеното небе.

Но тъкмо след този спомен ме осени идеята — толкова гениална, че ме накара да се усмихна. Не се съмнявах, че Леон би се гордял с мен: с един удар щях да разреша двата си проблема — отстраняването и заличаването на следите.

Дадох мигач и завих към парка. Големият портал беше отворен — всъщност това е единственото време в годината, когато вътре може да се влиза с коли — и аз бавно подкарах към главната алея.

— Какво ще правим тук? — попита Найт, забравил тревогата си.

Той ядеше шоколад и играеше на някаква игра на свръхмодерния си мобилен телефон. В едното му ухо имаше слушалка.

— Трябва да оставя нещо тук — казах аз. — За кладата.

Според мен това е единственото предимство на кладата в парка. Тя дава възможност на всеки, който иска, да се отърве от нежелани стари вещи. Дърво, слама, хартия и картон са винаги добре дошли, но това важи и за всички леснозапалими предмети. Приемат се автомобилни гуми, стари дивани, дюшеци, вестници и гражданите могат да донесат каквото пожелаят.

Разбира се, когато пристигнахме, кладата беше вече издигната — по всички правила и с голямо старание. Това бе пирамида с височина четирийсет фута24 и великолепна конструкция: грижливо подредени мебели, играчки, хартии, дрехи, чували с отпадъци, щайги и — по стара традиция — чучела. Десетки чучела, някои с табели на вратовете, едни по-елементарни, други съвсем като хора, изправени, седнали и полегнали в различни пози по незапалената клада. Районът в диаметър около нея беше отцепен: когато се запали, температурата става толкова висока, че ако някой се приближи, рискува да изгори.

— Внушително, нали? — казах аз и паркирах в максимална близост до отцепения район. Пътят по-нататък беше блокиран от множество камионетки, натоварени с най-различни отпадъци. Предположих, че все пак сме достатъчно близо до огъня.

— Да — отвърна Найт. — Какво носиш?

— Ела да видиш — казах аз и слязох от колата. — И без това сигурно ще се наложи да ми помогнеш. Малко ще ми е трудно да пренеса всичко без чужда помощ.

Найт слезе, без да сваля слушалката от ухото си. В първия миг си помислих, че сигурно ще протестира, но той тръгна след мен, като гледаше незаинтересовано кладата.

Аз отворих багажника.

— Хубав телефон.

— Да — каза Найт.

— Обичам големите клади, а ти?

— И аз.

— Дано само не завали. Няма по-лошо от клада, която не гори добре. Макар че сигурно използват нещо — бензин, предполагам — за да я запалят. Винаги като че ли се разгаря бързо…

Докато говорех, стоях между Найт и колата. Може би не е било необходимо. Той не беше особено досетлив. Като помисля, стореното от мен е в услуга на генофонда.

— Ела, Колин.

Найт пристъпи напред.

— Добро момче.

Удар в гърба — лек тласък. За момент си спомних чука — „Провери силата си (Всеки печели!)“ — от моето детство, представих си как го вдигам високо, а наоколо мирише на пуканки, дим, горещ хотдог и пържен лук, баща ми се усмихва с нелепите извънземни антени на главата си, Леон държи цигара „Кемъл“ в изцапаните си с мастило пръсти, гледа ме окуражително…

С всичка сила блъснах капака на багажника и чух онова неописуемо — но успокояващо познато — изхрущяване, което отново ми показа, че планът ми е успял.

2

Имаше доста кръв.

Очаквах го, затова не се изненадах, но все пак ще ми се наложи да дам костюма си на химическо чистене.

Не си мислете, че ми е било приятно; всъщност всяка проява на насилие ме отвращава и много по-лесно би ми било да оставя Найт да падне отвисоко или да се задави с фъстък — всичко друго пред това примитивно и нечистоплътно решение. Но не може да се отрече, че все пак беше решение, при това добро. Найт нямаше как да остане жив, освен това трябва да вземе участие в по-нататъшните ми действия.

Като примамка, така да се каже.

Използвах телефона му за кратък разговор, като преди това го избърсах във влажната трева. После го изключих и го прибрах в джоба си. Сложих на главата на Найт черен найлонов чувал (винаги си нося няколко в багажника, за всеки случай) и го завързах с ластик. Същото направих и с ръцете му. Настаних го в счупено кресло в подножието на пирамидата и сложих в скута му купчина списания, омотани с връв. Когато свърших, той изглеждаше точно като останалите чучела на кладата, само може би малко по-реалистичен.

Докато се трудех, край мен мина старец с куче. Поздрави ме, кучето излая и двамата отминаха. Никой не забеляза кръвта по тревата, а колкото до тялото, от опит знам, че когато не се държиш като убиец, на никого не му минава през ум, че си такъв, независимо какви доказателства съществуват срещу теб. Ако някога реша да се захвана с обири (а един ден и това може да стане: харесва ми да мисля, че имам много възможности за реализация), ще ходя с маска и плетен пуловер и ще нося пазарска чанта с надпис „КРАДЕНИ ПАРИ“. Който ме види, ще си мисли, че отивам на карнавал, и няма да ме подозира. Забелязвам, че повечето хора са крайно ненаблюдателни, особено за неща, които са непосредствено под носа им.

През почивните дни отпразнувах успеха си с огън. В края на краищата такава е традицията.

Открих, че къщата на портиера гори доста добре предвид отколешния проблем с влагата. Единственото, за което съжалявам, е, че новият портиер — Шатълуърт, мисля, че така се казва — още не се беше нанесъл. Но все пак къщата бе празна, Джими беше уволнен — не можех да избера по-подходящ момент.

В „Сейнт Осуалдс“ има няколко охранителни видеокамери, повечето съсредоточени на главния вход и внушителния портал. Предполагах, че къщата на портиера не е под наблюдение. За всеки случай бях с качулка, достатъчно голяма, за да закрива лицето ми. На всяка камера би се видял единствено силует с качулка, с ученическа раница през рамо и две кутии без етикети в ръцете, който тича покрай оградата към къщата на портиера.

Не беше трудно да вляза. По-трудно бе да овладея спомените, които витаеха между стените: миризмата на баща ми, киселия дъх на влага, призрачното ухание на „Цинобър“. Повечето мебели бяха собственост на „Сейнт Осуалдс“ и още стояха там: гардеробът, часовникът, тежката маса и столове, които никога не използвахме. Бледият правоъгълник върху тапета във всекидневната, където по времето на баща ми имаше картина (сантиментална рисунка на момиче с куче), неочаквано ме развълнува.

Изведнъж по някаква абсурдна асоциация си спомних къщата на Рой Стрейтли с редиците училищни снимки на усмихнати момчета в избледнели униформи, застиналите в очакване лица на дръзки млади мъртъвци. Беше ужасно. По-лошо — беше банално. Мислех, че бавно и методично, с бодра стъпка ще излея бензин върху старите килими, старите мебели. Вместо това направих каквото трябваше с крадлива привързаност и побягнах, както бягат престъпниците, нарушителите, за пръв път от онзи ден в „Сейнт Осуалдс“, когато видях красивата сграда с блесналите на слънцето прозорци и я пожелах за себе си.

Това беше нещо, което Леон не разбираше. Той не виждаше „Сейнт Осуалдс“, не виждаше изяществото му, историята му, арогантната му правота. За него това беше просто училище с чинове, по които да драска, стени, които да покрива с графити, учители, които да осмива и да предизвиква. Колко погрешно, Леон. Колко детински, фатално погрешно.

И така, изгорих къщата на портиера, но докато пламъците подскачаха и съскаха злорадо, вместо очаквания възторг аз изпитах смътно угризение, това слабо и най-безполезно от всички чувства.

Когато дойде полицията, аз възвърнах самообладанието си. След като смених широката блуза с качулка с нещо по-подходящо, аз им разказах всичко, което очакваха да чуят (младеж с качулка на главата, избягал презглава) и ги оставих да намерят празните кутии и захвърлената раница. По това време пристигнаха пожарните и се заловиха за работа. Дотогава вече не беше останало много за гасене.

Ученическа шега — така ще пише в „Икзаминър“: веселба в нощта на Хелоуин, отишла твърде далеч. Шампанското ми се стори безвкусно, но въпреки това го изпих, докато провеждах рутинните разговори по телефона на Найт и слушах шума от фойерверките отвън, примесен с виковете на малките веселяци — вещици, призраци и вампири — които тичаха долу по улицата.

Ако застана в най-десния край на прозореца, мога да видя „Дог Лейн“. Чудя се дали тази вечер и Стрейтли стои на прозореца си на нощна лампа и спуснати пердета. Със сигурност очаква някаква пакост. От Найт или от ученици на „Сънибанк“, или от неизвестни духове. Стрейтли вярва в духовете — и има причина — а тази вечер те са се развихрили като внезапно нахлули спомени, които плашат живите.

Нека ги плашат. Мъртвите нямат много забавления. Аз дадох своя принос, сложих прът в старото колело на „Сейнт Осуалдс“. Наречете го жертвоприношение, ако желаете. Кръвен данък. Ако това не ги задоволи, тогава какво?

3

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 1 ноември

Какъв погром. Какъв ужасен погром. Разбира се, снощи видях пламъците, но си помислих, че е празничният огън по случай деня на Гай Фокс, подранил с няколко дни и запален малко встрани от обичайното място. После чух сирените на пожарните коли и реших, че трябва да отида. Толкова ми напомни за онзи път, за воя на сирените в мрака, за Пат Бишъп, стиснал проклетия мегафон като побеснял кинорежисьор…

Когато излязох, навън беше страшно студено. Радвах се, че съм с палтото и карирания си шал, получен като коледен подарък от едно момче в дните, когато учениците все още правеха такива неща. Въздухът миришеше приятно — на пушек, мъгла и барут — и макар че беше късно, по улицата вървеше група деца с чувалче с лакомства. Едно от тях, облечено като призрак, пусна някаква хартийка на улицата — обвивка от „Сникърс“, струва ми се — и аз машинално се наведох да я вдигна.

— Хей! — извиках с учителския глас.

Призракът — момче на осем-девет години — се спря.

— Изпусна нещо — казах аз и му подадох хартийката.

— Какво? — Призракът ме изгледа така, все едно бях луд.

— Изпусна нещо — повторих търпеливо. — Там има кошче за боклук. — Аз посочих близкото улично кошче. — Иди да хвърлиш хартията.

— Какво?

Зад него децата се побутваха и се подсмихваха. Някой се изкиска под евтината пластмасова маска. „Сънибанк Парк“, помислих си аз и въздъхнах. Или малки хулигани от общинските жилища на „Аби Роуд“. Кои други родители биха пуснали децата си да скитат по улиците в единайсет и половина вечерта без възрастен придружител?

— В кошчето, ако обичаш — казах аз. — Сигурен съм, че не са те учили да хвърляш боклуци на улицата.

Усмихнах се. Пет-шест малки лица се взираха в мен с почуда. Имаше един вълк, три призрака, сбръчкан вампир със сополив нос и нещо трудно за идентифициране, което приличаше на върколак, на джудже или на някакво безименно холивудско творение.

Малкият призрак погледна мен, после хартийката.

— Точно така — казах аз, като го видях да тръгва към кошчето.

При тези думи той се обърна и ми се ухили, оголвайки зъби, жълти като на стар пушач.

— Майната ти! — извика хлапето и се затича по улицата, като пътьом хвърли обвивката от „Сникърс“ на плочките. Другите хукнаха в противоположната посока и разхвърляха след себе си хартийки. Смеховете и подвикванията им отекнаха в студения въздух.

Не биваше да им обръщам внимание. Като учител се сблъсквам с какви ли не деца, дори в „Сейнт Осуалдс“, където, в края на краищата, средата е привилегирована. Учениците от „Сънибанк“ са друга порода: в кварталите, от които идват, се шири алкохолизъм, наркомания, бедност, насилие. Там ругатните и лошите обноски са нещо съвсем естествено, като „добър ден“ и „довиждане“. В тях няма зла умисъл. Но все пак това ме подразни — може би повече, отколкото си струваше. Същата вечер бях раздал три чувала лакомства, сред тях имаше и шоколадчета „Сникърс“.

Вдигнах хартийката, пуснах я в кошчето и се почувствах необичайно потиснат. Остарявам, това е. Очакванията ми за младежта (и за човечеството като цяло, предполагам) са доста старомодни. Макар да подозирах — дори може би дълбоко в себе си знаех — че огънят, който бях видял, има нещо общо със „Сейнт Осуалдс“, не го очаквах: абсурдният оптимизъм, който винаги е бил най-хубавата и най-лошата черта в характера ми, не ми позволява да мисля отрицателно. Затова искрено се изненадах, когато пристигнах в училището, заварих пожарникарите и пламъците и разбрах, че къщата на портиера е запалена.

Можеше да бъде и по-зле. Можеше да е библиотеката. Веднъж там е имало пожар — много преди мен, през 1845 — при който са изгорели над хиляда книги, някои от тях редки. Забравена свещ може би: в архивите на училището няма нищо, което да предполага умишлен палеж.

Но този беше. В доклада на пожарната пише, че е използван бензин, има очевидец, съобщил за момче с качулка на главата, излязло тичешком. Най-лошото: раницата на Найт, захвърлена на местопрестъплението, пообгоряла, но лесна за идентифициране, пълна с учебници, надписани с името и класа му.

Разбира се, Бишъп беше там. Сновеше сред пожарникарите и действаше толкова енергично, че в първия момент го взех за един от тях. После дойде при мен целият в сажди, със зачервени очи и разрошена коса, поруменял почти до степен на апоплексия от жегата и вълнението.

— Вътре няма никой — каза той задъхан и аз едва сега забелязах, че носи под мишница голям стенен часовник. Приличаше на ръгбист, който бърза да направи тъчдаун. — Помислих, че мога да спася от огъня някои неща.

После отново се отдалечи и аз видях силуета му, жалък на фона на пламъците. Извиках след него, но бях изгубил гласа си; след няколко минути го видях да влачи дъбова ракла през горящата врата.

Както казах, пълен погром.

Тази сутрин районът беше отцепен, останките все още тлееха гневно червени, а цялото училище миришеше на нощна клада. В класа ми няма друга тема за разговор, изчезването на Найт, а сега и пожарът подклаждат слухове от такива необуздани мащаби, че директорът е принуден да свика спешен съвет, на който да обсъдим вариантите за действие.

Той винаги е избирал достоверното отричане. Спомнете си историята с Джон Снайд. Дори Фалоугейт беше безцеремонно опроверган, а сега директорът се готви да отрече и случая Найтсбридж (както го кръсти Алън-Джоунс), особено след като „Икзаминър“ започна да задава натрапчиви въпроси с надеждата да напипа някой нов скандал.

Разбира се, до утре новината ще е обиколила целия град. Някой ученик ще се разприказва — винаги става така — и всички ще научат. Изчезнал ученик. Последвало отмъстително нападение над училището, вероятно провокирано — кой знае? — от тормоз и непоносими подигравки. Няма бележка. Момчето го няма. Къде? Защо?

Предположих — както всички останали — че полицаите идват заради Найт. Те пристигнаха в училището в осем и трийсет, петима — трима от тях цивилни, една жена, четирима мъже. Нашият участъков полицай (сержант Елис, ветеран, обигран във връзки с обществеността и разговори по мъжки на четири очи) не беше с тях и още тогава трябваше да заподозра, че нещо не е наред, макар че бях твърде зает със собствените си грижи, за да им обърна внимание.

Всички бяха заети. И с основание: половината катедра липсва; компютрите са заразени с опасен вирус, момчетата — с бунт и недоумение; учителите са изнервени и не могат да се съсредоточат. Не бях виждал Бишъп от предишната нощ, Марлийн ми каза, че се е обгазил, но е отказал да постъпи в болница и на всичкото отгоре е прекарал остатъка от нощта в училище, в оглеждане на щетите и разговори с полицията.

Разбира се, общото, макар и неофициално становище, възприето поне от ръководството, е, че аз съм виновен. Марлийн ми го каза: видяла чернова на писмо, което Боб Стрейндж диктувал на секретарката си и което сега очаквало одобрението на Бишъп. Аз нямах възможност да го прочета, но мога да се досетя както за стила, така и за съдържанието му. Боб Стрейндж е специалист по безкръвните разправи и в хода на кариерата си се е специализирал в писането на подобни писма. „В светлината на последните събития…“, „със съжаление, но неизбежно…“, „вече не може да се толерира…“, „творчески отпуск на пълна заплата, докато…“

Сигурно се споменаваше за странното ми поведение, за това, че все по-често забравям, както и за любопитния инцидент с Андертън-Пулит, без да забравяме злополучното оценяване на Мийк, пуловера на Пули и множество по-дребни пропуски, неизбежни в кариерата на всеки учител, отбелязани, номерирани и складирани от Стрейндж за по-нататъшна употреба в случаи като този.

После щеше да дойде ред на протегнатата ръка, на благодарствената грамота за „тридесет и три години предана служба“, на уверенията в дълбоко уважение, изречени тихо, с присвити устни. Зад всичко това контекстът винаги е един и същ: „Вече си ни в тежест“. Накратко, Стрейндж ми готвеше чашата с бучиниш.

О, не мога да кажа, че това ме учудва. Но в продължение на дълги години аз съм давал всичко на „Сейнт Осуалдс“ и може би съм си въобразил, че това ме прави изключение от правилото. Не е така: механизмът, който представлява сърцето на „Сейнт Осуалдс“, е бездушен и неумолим като компютрите на Стрейндж. Това не е зла умисъл, а просто уравнение. Аз съм стар, скъпоструващ, неефективен, изхабена част от стара машина, която вече не върши работа. А ако наистина избухне скандал, кой по-добре от мен може да понесе вината? Стрейндж знае, че аз няма да вдигна шум. Първо, защото е недостойно, а и защото не искам да въвличам „Сейнт Осуалдс“ в допълнителен скандал. Щедро споразумение, прибавено към пенсията, красноречива реч на Пат Бишъп в Стаята на учителя, намек за крехкото ми здраве и новите възможности, които се откриват пред мен с предстоящото пенсиониране, чашата с бучиниш, ловко скрита сред лаври и гръмки фрази.

По дяволите. Почти съм убеден, че го е планирал от самото начало: нахлуването в кабинета ми, изваждането ми от брошурата, намесата в работата ми. Чакал е досега само защото Бишъп не е бил подръка. Имал е нужда от Бишъп за съюзник. И го е получил: харесвам Пат, но нямам илюзии по отношение на неговата лоялност. „Сейнт Осуалдс“ е на първо място. А директорът? Знаех, че той би се радвал да представи случая пред Управителния съвет. А там доктор Пули ще свърши останалата работа. И кой, казвах си, ще се трогне? А юбилеят ми? В положението, в което се намирах, от него ме делеше цяла вечност.

В обедната почивка получих бележка от доктор Дивайн, написана на ръка като никога (предположих, че компютрите все още не работят) и донесена от един петокурсник.

Запитах се дали и той участва в заговора. Едва ли би го пропуснал. Затова го накарах да чака, прегледах няколко контролни, посмях се с момчетата, пих чай. След десет минути Дивайн се завъртя пред стаята ми като дервиш и щом видях изражението на лицето му, махнах на момчетата да излязат и му посветих цялото си внимание.

Може да сте останали с впечатлението, че между мен и Киселото грозде има някаква стара вражда. Ако е така, дълбоко се заблуждавате: всъщност през повечето време препирните помежду ни искрено ме забавляват, макар че невинаги сме на едно и също мнение по въпросите за правилника, униформите, хигиената и безопасността, чистотата или поведението.

Все пак знам къде е границата и още щом видях лицето на стария досадник, всяко намерение да се препирам с него се изпари. Дивайн изглеждаше болен. Не просто блед, което е обичайно за него, а жълт, безпомощен, стар. Вратовръзката му беше изкривена, косата му, обикновено безупречна, беше разрошена и го правеше да прилича на човек, стоял дълго на силен вятър. Дори походката му, друг път стегната и ритмична като на робот, сега беше неравномерна: той влезе в стаята ми, олюлявайки се като механична играчка, и тежко се отпусна на най-близкия чин.

— Какво се е случило?

В гласа ми нямаше и следа от закачливост. Първата ми мисъл беше, че някой е умрял: жена му, ученик, близък колега. Само ужасна катастрофа би се отразила така на доктор Дивайн.

Признак за силния му смут беше, че той не се възползва от възможността да ме сгълчи за това, че не съм се отзовал на повикването му. Киселото грозде продължи да седи на чина, подпрял кльощавите си гърди на щръкналите колене.

Аз извадих „Голоаз“, запалих една цигара и му я подадох.

Дивайн не беше пушил от години, но я пое, без да каже и дума.

Зачаках. Не съм прочут с умението си да успокоявам, но знам как да се държа с притеснени ученици, а в този момент Дивайн ми приличаше точно на такъв, побелял, силно разтревожен ученик, с уплашено лице и прибрани към гърдите колене в отчаян опит за защита.

— Полицията — промълви той задъхан.

— Какво?

— Арестували са Пат Бишъп.

Наложи се да изчакам доста, докато науча цялата история. Първо, Дивайн не я знаеше. Каза, че имало нещо общо с компютрите, но не знаеше подробности. Спомена Найт и разпити на ученици на Бишъп, макар че в какво точно обвиняваха Пат никой не знаеше.

Все пак разбирах защо Дивайн е толкова уплашен. Той винаги се е старал да стои близо до ръководството и естествено се страхуваше, че може да се окаже забъркан в този нов, неясен скандал. Разбрах, че полицаите са го разпитвали надълго и нашироко, че са се заинтересували, когато им е казал, че Пат неколкократно е канил на гости господин и госпожа Кисело грозде и че сега претърсват кабинета му в търсене на доказателства.

— Доказателства! — възкликна Дивайн и угаси цигарата си. — Какво очакват да намерят? Поне да знаех…

Половин час по-късно двама полицаи изнесоха компютъра на Бишъп. Когато Марлийн ги попита защо, не получи никакъв отговор. Тримата им колеги останаха, за да „проведат допълнителни разпити“, предимно в компютърното крило, което сега бе затворено за целия персонал на училището. Един от полицаите (жената) влезе в класната ми стая по време на осмия час и ме попита кога за последно съм ползвал компютрите там. Уведомих я, че никога не използвам компютрите, тъй като изобщо не се интересувам от електронни игри, и тя си тръгна с вид на училищен инспектор, който се готви да напише неблагоприятен доклад.

След това класът стана напълно неконтролируем и през последните десет минути от часа играхме на бесеница, докато в главата ми се въртяха объркани мисли и невидимият палец (винаги наблизо) почукваше по гръдния ми кош с нарастващо упорство.

След часа отидох да потърся господин Брад, но той говореше със заобикалки за някакви вируси в училищната мрежа, за пароли, защити и сваляне от Интернет — все неща, които за мен са също толкова безинтересни, колкото произведенията на Тацит за господин Брад.

В резултат на това сега знам също толкова малко, колкото и през обедната почивка. Тръгнах си от училище (след като близо час напразно чаках Боб Стрейндж да излезе от кабинета си) объркан и силно разтревожен. Каквото и да е това, то не е свършило. Може да е ноември, но имам чувството, че мартенските Иди сега започват.

4

Вторник, 2 ноември

Моят ученик пак стигна до вестниците. Този път в националния печат, което ме изпълва с гордост (разбира се, Къртицата Мол му помогна малко, но рано или късно той щеше да го направи и сам).

„Дейли Мейл“ обвинява родителите, „Гардиън“ го представя като жертва, „Телеграф“ е прибавил обзорна статия за вандализма и как да се борим с него. Всичко това много ме радва; имаше и сълзливо телевизионно обръщение на майката на Найт, която уверяваше Колин, че нищо лошо няма да му се случи, и го молеше да се върне у дома.

Бишъп беше отстранен до приключване на разследването. Не се учудвам: нещата, които намериха в компютъра му, със сигурност са допринесли за това. Джери Грахфогел също трябва вече да е арестуван, а много скоро ще последват и други арести. Новината връхлетя училището като бомба — онази бомба със закъснител, която заложих в началото на триместъра.

Вирус за премахване на защитите. Старателно подбрани интернет линкове. Писма, изпратени до и от личната поща на Найт до хотмейл адрес, достъпен от училищната мрежа. Колекция от картинки, предимно снимки, но и няколко интересни клипа, изпратени до адреси на учители и свалени в защитени с пароли файлове.

Разбира се, нищо от това не би излязло наяве, ако полицията не се беше заела да разследва електронната кореспонденция на Колин Найт. Но във времето на интернет чатовете и виртуалните хищници човек трябва да покрива всички бази.

Найт отговаряше на профила за жертва — самотен младеж, непопулярен в училище. Знаех, че рано или късно ще направят връзката. Те я направиха рано. Господин Брад помогна, преглеждайки системата след заразяването с вируса. Останалото беше само въпрос на проследяване.

Нататък е просто. Това е урок, който хората от „Сейнт Осуалдс“ тепърва трябва да научат и който аз научих преди около десет години. Толкова са самодоволни тези хора, толкова арогантни и наивни. Те трябва да разберат това, което аз разбрах пред голямата табела „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“: че правилата и законите на света се крепят на същата опасна смесица от блъф и самонадеяност, че всяко правило може да бъде нарушено, че прекрачването на границата, подобно на всяко друго престъпление, остава безнаказано, когато няма кой да го види. Това е важен урок в образованието на всяко дете — а както казваше баща ми, образованието е най-ценното нещо на света.

Но защо? — чувам ви да питате. Понякога и аз се питам същото. Защо го правя? Защо упорствам след толкова години?

Отмъщение? Де да беше толкова просто. Но и вие, и аз знаем, че е далеч по-сложно. Признавам, че отмъщението е една от причините. Отмъщение за Джулиан Пинчбек може би, за хленчещото страхливо дете, което се криеше в ъглите и отчаяно искаше да бъде някой друг.

За себе си? Сега се харесвам. Аз съм стабилна личност. Имам работа, в която проявявам неочакван талант. „Сейнт Осуалдс“ може все така да не ме вижда, но аз усъвършенствах ролята си и сега тя не се свежда до проста измама. За пръв път ми хрумва, че мога да се задържа тук по-дълго.

Със сигурност идеята ме изкушава. Началото ми е обещаващо, а в периоди на революция редовите офицери бързо се издигат в йерархията. Може да се окажа един от тези офицери. Да получа всичко — всичко, което „Сейнт Осуалдс“ може да предложи: пагони, оръжие и слава.

Чудя се дали да приема.

Пинчбек би се зарадвал от сърце на такава възможност. Разбира се, ако не щастлив, Пинчбек беше доволен, че може да остане незабелязан. Но аз не съм той.

Какво искам тогава?

Какво искам най-много от всичко?

Ако беше въпрос само на отмъщение, аз можех просто да запаля основната сграда вместо къщата на портиера и да оставя цялото гнездо на оси да изгори. Можех да сложа арсеник в чайника или кокаин в оранжадата. Но тогава нямаше да е толкова забавно, нали? Всеки може да го направи. Но никой не би направил това, което правя аз, никой никога не го е правил. И все пак едно нещо липсва от картината на победата ми. Моето лице. Лицето на художника сред тълпата на фона. И с течение на времето тази дребна липса става все по-голяма.

Поглед. Едно от значенията на тази дума означава „представа, гледище“. Основното й значение обаче е „насочване на очите към нещо“. Това — да ме видят — е единственото ми желание, да не бъда просто бегла фигура в далечината, дванайсетият човек в мача между Джентълмени и Играчи. Дори невидимите могат да хвърлят сенки, но моята сянка, издължила се с годините, се е изгубила в мрачните коридори на „Сейнт Осуалдс“.

Но стига толкова. Вече се започна. Името Снайд вече се споменава. Също и това на Пинчбек. И преди да свърши, докато „Сейнт Осуалдс“ се приближава към неизбежната си съдба, аз ви обещавам: ще ме видят.

Междувременно се задоволявам с преподаване. Но по моя предмет няма изпити. Единствено тест по оцеляване. В това аз имам известен опит — в края на краищата училището „Сънибанк Парк“ все трябва да ме е научило на нещо — но ми харесва да мисля, че останалото е природен талант. В „Сейнт Осуалдс“ моята дарба щеше да се рафинира и на нейно място да дойдат латинският, Шекспир и всички удобни осигуровки на този толкова привилегирован свят. На първо място „Сейнт Осуалдс“ те учи на конформизъм, на отборен дух, на игра по правилата. Игра, в която Пат Бишъп няма равен на себе си, което го прави най-подходящата първа жертва.

Както вече казах, за да повалиш „Сейнт Осуалдс“, трябва да удариш в сърцето, не в главата. А Бишъп е сърцето на училището: добродушен, честен, уважаван и обичан както от ученици, така и от учители. Приятел на изпадналите в беда, силна ръка за слабите, съвест, треньор, вдъхновение. Истински мъж, спортист, джентълмен, човек, който не прехвърля задачите си на другите, а работи неуморно и с радост за доброто на „Сейнт Осуалдс“. Той никога не се е женил — как би могъл? Точно като при Стрейтли, предаността му към училището изключва възможността за нормален семеен живот. Някои долни хора биха могли да си помислят, че има други предпочитания. Особено в този климат, където простото желание да работиш с деца може да бъде основателен повод за подозрения. Но Бишъп? Бишъп?

Никой не вярва в това, но в учителската стая вече цари разделение. Едни гневно се възмущават от немислимото обвинение (Стрейтли е сред тях). Други (Боб Стрейндж, семейство Нейшън, Джеф Лайт, Пади Макдонаф) тихо разговарят помежду си. Откъслечни клишета и догадки — „Няма дим без огън“, „Винаги ми се е струвал прекалено свестен“, „Доста беше близък с момчетата — разбирате какво имам предвид“ — се носеха из стаята като димни кръгчета.

Поразително е с каква лекота приятелите стават неприятели, след като страхът и личният интерес изместят другарските отношения. Трябваше да го предположа; сега вече сигурно и Бишъп е започнал да го забелязва.

Има три стадия на реакция на подобно обвинение. Първият — отричане. Вторият — гняв. Третият — капитулация. Баща ми, разбира се, се призна за виновен от самото начало. Нечленоразделно, гневно, смутено. Пат Бишъп сигурно е изиграл по-добър спектакъл. Вторият учител на „Сейнт Осуалдс“ не е човек, който лесно се сплашва. Но доказателствата бяха налице, не можеха да се отрекат. Разговори в чата, водени след часовете от защитения му с парола компютър в „Сейнт Осуалдс“. Текстово съобщение, изпратено от телефона на Найт до този на Бишъп вечерта, когато избухна пожарът. Картинки в паметта на компютъра. Много картинки, все на момчета, някои изобразяващи неща, за които Пат в своята невинност дори не е чувал.

Разбира се, той отрече. Първо с мрачно учудване. После с ужас, възмущение, гняв, а накрая със сълзливо объркване, което го уличи дори повече от доказателствата, намерени от полицията.

Претърсиха къщата му. Прибраха много снимки в качеството на доказателства. Училищни снимки: на отбори по ръгби, на ученици на Бишъп през различните години, които се усмихваха по стените, без да подозират, че един ден ще бъдат използвани като доказателства. Имаше и албуми. Десетки албуми, пълни със снимки на момчета на училищни екскурзии, мачове на чужд терен, дни преди завършването, момчета в лодки на някаква река в Уелс, момчета, голи до кръста край морето, застанали в редици, гладки крака, разрошени коси, млади лица, усмихващи се пред обектива.

Толкова много момчета, казваха те. Не е ли малко… необичайно?

Разбира се, Бишъп възрази. Той е учител, всички учители пазят такива неща. Стрейтли би могъл да им го каже: как година след година нито един ученик не се забравя, как някои лица се задържат дълго в паметта. Толкова много момчета, сменящи се като сезоните. Естествено е да чувстваш известна носталгия, още по-естествено е в отсъствието на свое семейство да се привържеш към момчетата, на които преподаваш, да се привържеш и…

Как точно да се привържеш? Ето тук беше мръсният момент. Те го надушиха въпреки протестите му, наобиколиха го като хиени. Той отрече с погнуса. Но те бяха любезни, говореха за стрес, за преумора, за помощ.

Компютърът му беше защитен с парола. Разбира се, някой друг би могъл да я научи. Някой друг би могъл да използва компютъра му. Някой друг би могъл да запише картинките там. Но кредитната карта, използвана за плащането на снимките, беше неговата. Банката го потвърди и Бишъп изобщо не можа да обясни как със собствената му кредитна карта е било платено за свалянето на стотици снимки в компютъра в кабинета му.

Позволете ни да ви помогнем, господин Бишъп.

Ха, знам ги тези приказки. Но те напипаха ахилесовата му пета: не похотливостта, както очакваха, а нещо далеч по-опасно — желанието да получи одобрение. Фаталният му стремеж да се хареса.

Кажи ни за момчетата, Пат.

Повечето хора не забелязват това у него. Виждат едрото му телосложение, силата му, безрезервната му преданост. Зад всичко това той е жалко създание, неспокоен, несигурен, с вечните си кросове отчаяно се стреми да излезе напред. Но „Сейнт Осуалдс“ е взискателен учител с отлична памет. Нищо не забравя, нищо не прощава. Дори в кариерата на Бишъп е имало провали, погрешни съждения. Той го знае, както и аз, но момчетата са неговата гаранция. Щастливите им лица му казват, че е успял. Младостта им го стимулира…

Мръснишки смях в залата.

Не, няма предвид това.

Тогава какво точно има предвид? Отново се скупчват около него като кучета около мечка. Като малките момчета около баща ми, докато той ругае и кълне, едрият му задник стърчи от седалката на Адската машина, а те крещят и подскачат.

Кажи ни за момчетата, Пат.

Кажи ни за Найт.

— Ама че идиот — каза Роуч днес в Стаята на учителя. — Колко глупав трябва да е човек, за да използва собственото си име и кредитна карта?

Макар още да не го подозира, самият Роуч е в опасност. Няколко нишки водят към него, а близостта му с Джеф Лайт и Джери Грахфогел е очевидна. Горкият Джери, доколкото чух, вече го разследват, макар че слабите му нерви го правят неблагонадежден свидетел. Интернет порнография е намерена и в неговия компютър, също платена с кредитната му карта.

— Винаги съм знаел, че е особняк — каза Лайт. — Голям приятел с момчетата, разбираш ли какво искам да кажа?

Роуч кимна.

— Това само идва да покаже, че в днешно време не можеш да бъдеш сигурен в никого — каза той.

Колко вярно. Следях разговора отдалеч с известна доза иронично учудване. Господата от „Сейнт Осуалдс“ са доверчиви хора: оставят ключове в джобовете на саката, които мятат по облегалките на столовете, държат портфейли в чекмеджетата на бюрата си, не заключват кабинетите си. Кражбата на кредитна карта е нищо работа, не се изисква ловкост и обикновено картата дори може да се върне на мястото й, преди собственикът да е забелязал, че я няма.

Картата на Роуч е единствената, която не успях да върна — той веднага я обяви за изчезнала и не ми даде време за това — но Бишъп, Лайт и Грахфогел нямат оправдание. Единственото, за което съжалявам, е, че не успях да натопя и Рой Стрейтли — би било гениално с един замах да пратя всички по дяволите — но старата лисица дори няма кредитна карта, а и не знам дали е достатъчно компютърно грамотен, за да знае как се пуска компютър.

Все пак това може да се промени. Играта между него и мен едва сега започва, а толкова отдавна я планирам, че не ми се иска да свърши така бързо. Той вече е на ръба на отстраняването, стои в училище само поради отсъствието на Втория учител, а отчайващият недостиг на учители в неговата катедра го прави — макар и само докато трае кризата — незаменим.

В петък има рожден ден. В Нощта на кладите: предполагам, че го очаква с ужас, при старите хора често е така. Трябва да му изпратя подарък, нещо приятно, което да отвлече мислите му от неприятностите през седмицата. Засега нямам никакви идеи, но и напоследък не ми остава свободно време.

Дайте ми време.

5

Знаете ли, оттогава мразя рождените дни. Подаръци, торта, картонени шапки и тържество с приятели — години наред копнеех за тези неща, но не ги получавах, точно както копнеех за „Сейнт Осуалдс“ и завидната му патина на състоятелност и уважение. На рождените си дни Леон ходеше на ресторант, където носеше вратовръзка и му позволяваха да пие вино. До тринайсетгодишната си възраст аз изобщо не знаех какво е ресторант. „Пилеене на пари“ — мърмореше Джон Снайд. Дори преди майка ми да си отиде, рождените ми дни се празнуваха набързо, с купена торта и свещи, които грижливо се прибираха в стара кутия за тютюн (с миналогодишни трохи, полепнали по краищата) за следващия път. Подаръците ми се поднасяха в хартиени пликове от магазина с етикетите по тях, понякога пеехме „Честит рожден ден“, но с мрачно неудобство, характерно за работническата класа.

Разбира се, след като тя си отиде, дори това престана. Когато се сещаше за рождения ми ден, баща ми ми даваше пари, като казваше „да си взема каквото ми се иска“ — но нямаше нито приятели, нито картички, нито тържества. Веднъж Пепси се помъчи да направи нещо: пица със свещички и шоколадова торта, накривена на една страна. Опитах се да й благодаря, но чувствах, че са ме изиграли, донякъде простичките усилия на Пепси ми се видяха дори по-лоши от нищо. Когато нямаше нищо, поне можех да забравя кой ден е днес. Но в онази година беше различно. Онзи август — още го помня със свръхестествената яснота на ярък сън — горещ и сладък, ухаещ на пипер, пушек, гума и трева. Вълшебно, ужасно, опияняващо време: оставаха две седмици до тринайсетия ми рожден ден и баща ми се готвеше да ме изненада.

Не го каза точно с тези думи, но аз го усещах. Той беше въодушевен, нервен, загадъчен. Мяташе се от крайно раздразнение от всичко, което правех, в изблици на сълзлива носталгия, казваше ми, че пораствам, предлагаше ми бира, надяваше се, че един ден, когато напусна дома, няма да забравя бедния си стар баща, който винаги е правил всичко за мен.

Най-необичайното бе, че пилееше пари. Джон Снайд — който винаги беше толкова стиснат, че рециклираше фасове от изпушените си цигари и свиваше събрания тютюн в тънки хартийки, като наричаше това „петъчна аванта“ — най-после бе открил радостта от терапията на пазаруването. Нов костюм — за интервютата за работа, каза. Златен синджир с медальон. Цяла каса „Стела Артоа“ — невероятно за човек, който твърдеше, че презира чуждестранната бира — и шест бутилки малцово уиски, които прибра в бараката зад къщата под старо памучно покривало за легло. Имаше и лотарийни билети — десетки — нов диван, дрехи за мен (аз растях), бельо, фланелки, дискове, обувки.

Имаше и телефонни обаждания. Късно нощем, когато мислеше, че вече спя, аз го чувах да говори с приглушен глас по цели часове. Отначало си помислих, че се обажда на секстелефон или прави опити да се събере с Пепси: в шепота му имаше някаква потайност. Веднъж дочух нещо от коридора: само няколко думи, които тревожно заседнаха в съзнанието ми.

— Тогава колко? — Мълчание. — Добре. Това е за добро. Детето има нужда от майка.

Майка?

Дотогава майка ми пишеше всеки ден. За пет години нито дума, а сега нямаше спиране, обсипваше ни с картички, писма, колети. Повечето от тях се въргаляха неотворени под леглото ми. Самолетният билет до Париж за септември още стоеше неразпечатан в плика си и аз мислех, че може би баща ми най-после е разбрал, че не искам нищо от Шарън Снайд, нищо, което да ми напомня живота преди „Сейнт Осуалдс“.

После писмата изведнъж секнаха. Може би това трябваше да ме обезпокои, да ми подскаже, че тя замисля нещо, което държи в тайна от мен.

Но дните минаваха и нищо не се случваше. Телефонните разговори също престанаха — или може би баща ми внимаваше повече — така или иначе, аз не чувах нищо и мислите ми като стрелка на компас отново се завъртяха към севера.

Леон, Леон, Леон: той никога не беше излизал от ума ми. След заминаването на Франческа стана разсеян и затворен в себе си. Аз правех опити да го разведря, но вече като че ли нищо не го интересуваше, той се отнасяше с презрение към обичайните ни игри, непрекъснато се мяташе между състояния на маниакална радост и намусено безразличие, но което беше по-лошо, сега сякаш се дразнеше от намесата ми в самотата му, питаше ме със сарказъм дали нямам други приятели и постоянно ми се присмиваше за детинските идеи и липсата на опит.

Само ако знаеше. В развитието си аз бях на светлинни години пред него. В края на краищата победих господин Брей и скоро щях да продължа напред със завоеванията си. Но с Леон винаги се чувствах глупаво и болезнено се мъчех да му се харесам. Той го усещаше и това го правеше жесток. Беше на възраст, когато всичко изглежда черно-бяло, ново и категорично, когато възрастните са неизмеримо глупави, когато законът на „аз“-а изпреварва всички останали и опасният коктейл от хормони придава на всяко чувство кошмарна интензивност.

Най-лошото от всичко бе, че той беше влюбен. Мъчително, отчаяно, жестоко влюбен във Франческа Тайнън, която се беше върнала в училището си в Чешиър и с която той почти всеки ден говореше тайно по телефона, навъртайки огромни сметки, разкрити — със закъснение — в края на четиримесечието.

— Не може да се сравни с нищо — казваше той, и не за пръв път. Намираше се в маниакалната си фаза и всеки момент щеше да премине към сарказма и откритото презрение. — Можеш да говориш каквото си искаш — всички говорят — но не знаеш какво е. Аз го изпитах. Наистина го изпитах. Ти може и да си изпитвал далечно подобие на това, докато си се натискал в съблекалните със съученичките си от шести клас в началното училище.

Аз направих физиономия, като се престорих, че ми е смешно. Но не беше. В такива моменти у Леон се появяваше злоба, почти жестокост, косата му падаше на очите, лицето му беше бледо, от тялото му се разнасяше кисела миризма, а около устата му имаше прясно избили пъпки.

— Бас държа, че ще ти хареса, женчо. Ще ти хареса, бас държа, нали, госпожичке? — Той ме погледна и в сивите му очи видях злостна проницателност. — Госпожичка — повтори с грозна насмешка, а после вятърът се смени, слънцето изгря и той отново стана предишният Леон, заговори за концерт, на който иска да отиде, за косата на Франческа и как блести на светлината, за диск, който си е купил, за краката на Франческа, колко са дълги, за новия филм за Джеймс Бонд. Започвах да мисля, че се е пошегувал, но после си спомнях хладната проницателност в очите му и с неудобство се чудех как се е досетил.

Трябваше още тогава да сложа край на това. Знаех, че нищо няма да се промени към по-добро. Но чувствах безпомощност, объркване, смут. Дълбоко в себе си още вярвах, че мога да го променя, че всичко може да стане както преди. Трябваше да вярвам: това беше единствената искрица надежда на иначе мрачния ми хоризонт. А и той имаше нужда от мен. Нямаше да види Франческа най-малко до Коледа. Това ми даваше приблизително пет месеца. Пет месеца, за да го излекувам от манията му, да извлека отровата, проникнала в хубавото ни приятелство.

О, налагаше се да му угаждам. Предполагам, повече, отколкото му беше полезно. Но няма нищо по-злобно от влюбените, освен ако не се броят неизлечимо болните, с които имат много общи характеристики. И двата вида са егоисти, затворени в себе си, манипулатори, нестабилни и пазят цялата си нежност за любимия човек (или за себе си), а на приятелите си се нахвърлят като бесни кучета. Такъв беше и Леон, но въпреки това аз държах на него повече от всякога — най-после споделяхме едно и също страдание.

В човъркането на раната има някакво перверзно удоволствие. Влюбените го правят постоянно, търсят най-интензивните източници на болка и се опиват от нея, жертват се отново и отново за любимия с глупаво упорство, което поетите често вземат за всеотдайност. При Леон такъв източник на болка беше говоренето за Франческа. При мен — слушането на приказките му. След известно време стана непоносимо: любовта, подобно на рака, обсебва живота на страдащия до такава степен, че той губи способността да води разговор на каквато и да било друга тема (с което втръсва до прималяване на слушателя) — и аз все по-отчаяно се опитвах да внеса разнообразие в разговорите си с Леон.

— Предизвиквам те. — Стояхме пред музикалния магазин. — Хайде, предизвиквам те. Да видим дали още ти стиска.

Той ме погледна изненадан, после надникна през рамото ми в магазина. Нещо бегло премина по лицето му — може би сянка от отминало удоволствие. Усмихна се и ми се стори, че в сивите му очи видях бледо отражение на предишния безгрижен, невлюбен Леон.

— На мен ли говориш? — попита той.

И така играехме — на единствената игра, която Леон все още приемаше да играе. И с нея започна „лечението“: неприятно, може би дори брутално, но необходимо, точно като агресивната химиотерапия, която се използва срещу рака. У двама ни бликаше агресия и ние просто я обръщахме навън вместо навътре.

Започнахме с кражби. Отначало дребни: дискове, книги, дрехи, които криехме в малката си колиба в гората зад „Сейнт Осуалдс“. Постепенно залогът на лечението нарасна. Драскахме графити по стените и чупехме автобусни спирки. Хвърляхме камъни по минаващите коли, обръщахме надгробни камъни в стария двор на църквата, крещяхме обидни думи по старците, които разхождаха кучетата си наблизо. През тези две седмици аз се разкъсвах между мъчително отчаяние и неописуема радост, отново бяхме заедно — Буч и Сънданс — и макар и за минути, Франческа изчезваше от разговора, тръпката от нея отстъпваше пред по-силни, по-опасни усещания.

Но това никога не траеше дълго. Лечението ми действаше срещу симптомите, но не и срещу заболяването и аз с болка установих, че пациентът ми се нуждае от все по-големи дози въодушевление, за да реагира. Често ми се налагаше да измислям нови предизвикателства и впрягах цялото си въображение, за да изнамирам все по-силни усещания.

— Музикалният магазин?

— Не.

— Гробището?

— Банално.

— Естрадата в парка?

— Вече сме го правили.

Вярно беше: предишната нощ влязохме в общинския парк и изпотрошихме всички седалки пред градската естрада, както и малките заграждения наоколо. Не ми беше приятно да го правя: помнех как като съвсем малко дете майка ми ме водеше в парка, как лятото ухаеше на окосена трева, хотдог и захарен памук, как оркестърът свиреше. Помнех как Шарън Снайд седеше на един от сините пластмасови столове и пушеше, докато аз марширувах нагоре-надолу под ритъма на невидим барабан. За миг това ме накара да се смутя. Тогава бях на шест години и все още имах майка, която миришеше на цигари и „Цинобър“, и нямаше нищо по-внушително и великолепно от градската естрада през лятото, и само хулиганите чупеха и рушаха.

— Какво има, Пинчбек? — Беше късно, на лунната светлина лицето на Леон изглеждаше гладко, мрачно и проницателно. — Много ли ти дойде?

Да. Много, дори прекалено. Но не можех да го кажа на Леон; в края на краищата той беше пациентът.

— Хайде — пришпори ме той. — Приеми го като урок по добър вкус.

Направих го и бързо се опомних. Леон ми нареди да разруша естрадата, аз му отвърнах, като го предизвиках да върже консервени кутии за ауспусите на всички коли пред полицейския участък. Залозите нарастваха, предизвикателствата ставаха все по-сложни за изпълнение, дори до степен на сюрреализъм (върволица от умрели гълъби, завързани за оградата на парка, поредица от живописни графити по стените на Методистката църква), драскахме и цапахме стени, чупехме прозорци и плашехме малките деца от единия до другия край на града. Оставаше само едно място.

— „Сейнт Осуалдс“.

— Не става.

Досега бяхме избягвали училището, като се изключат рисунките по стените на спортната зала. До тринайсетия ми рожден ден оставаха броени дни, а с него наближаваше и загадъчната и дългоочаквана изненада. Баща ми се правеше на спокоен, но аз виждах, че едва се сдържа. Не пиеше, беше подновил упражненията си, къщата беше безупречна, а на лицето му се бе появила напрегната, суха усмивка, която не издаваше какво става вътре в него. Приличаше на Клинт Истууд в „Скитникът от платата“, малко дебел за Клинт, но със същите присвити очи и съсредоточено очакване на някакво апокалиптично събитие. Харесваше ми — това говореше за решителност — и не исках да съсипя всичко заради някаква идиотска шега.

— Хайде, Пинчбек. Fac ut vivas. Живей си живота.

— Какъв е смисълът? — Не биваше да упорствам прекалено, защото Леон щеше да си помисли, че се страхувам да приема предизвикателството. — Правили сме го в „Сейнт Осуалдс“ милион пъти.

— Не и това. — Очите му блестяха. — Предизвиквам те… Предизвиквам те да се покатериш на покрива на параклиса.

После ми се усмихна и в този миг видях мъжа, който би могъл да стане, подмолния му чар, неустоимия му хумор. Блъсна ме като юмрук — любовта ми към него, единственото чисто чувство в цялото ми сложно, тъжно юношество. Хрумна ми, че ако беше поискал да скоча от покрива, сигурно щях да се съглася.

— На покрива?

Той кимна.

За малко да избухна в смях.

— Добре, ще го направя — казах аз. — Ще ти донеса нещо за спомен.

— Няма нужда — отвърна Леон. — Сам ще си го взема. Какво? — попита той, като видя учудването ми. — Нали не мислиш, че ще те оставя да се качиш сам?

6

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 3 ноември

Пет дни, и нито вест от Найт. Нито дума и от Бишъп, макар че завчера го видях в „Тескос“ с разсеян поглед да бута количка с котешка храна (дори не съм сигурен, че Пат Бишъп има котка). Заговорих го, но той не ми отвърна. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни и трябва да призная, че нямах смелост да завържа разговор.

Знам, че Марлийн му се обажда всеки ден да проверява дали е добре — жената има сърце, което не може да се каже за директора: той забрани на всички учители да общуват с Бишъп, докато нещата не се изяснят.

Полицаите пак стояха тук цял ден — трима души, разпитваха учителите, момчетата, секретарките и всички останали с бездушната ефективност на училищни инспектори. Отворена е телефонна линия, на която момчетата могат да се обаждат анонимно, за да потвърдят вече установеното. Много момчета се обадиха — повечето настояваха, че господин Бишъп не би могъл да направи нищо нередно. Други бяха привиквани за разпит в извънучебно време.

Това прави преподаването невъзможно. Класът ми не иска да говори за нищо друго, но тъй като недвусмислено ми беше казано, че всяко обсъждане на проблема може да влоши положението на Пат, аз не позволявам на учениците да го правят. Много от тях са силно разтревожени, в четвъртия час по латински заварих Брейзноуз да плаче в тоалетните на средния коридор, а дори Алън-Джоунс и Макнеър, на които обикновено може да се разчита да намерят смешното и в най-тежката ситуация, сега са мълчаливи и равнодушни. Същото важи за целия клас — дори Андертън-Пулит изглежда по-чудат от обикновено и покрай всичките си останали чудатости е развил новия екстравагантен навик да накуцва.

Последният слух е, че Джери Грахфогел също е бил разпитван и може да му повдигнат обвинение. Носят се и други, още по-невероятни слухове, според които всички отсъстващи учители са заподозрени в нещо.

Споменава се името на Дивайн, а той днес отсъства, макар че това само по себе си не означава нищо. Нелепо е, но вчера сутринта в „Икзаминър“ се цитираха „вътрешни източници от училището“ (най-вероятно ученици) и се намекваше, че зад „достопочтените порти“ на доброто старо училище е разкрита дългогодишна педофилска верига от безпрецедентен характер.

Както казах, нелепо е. Аз преподавам в „Сейнт Осуалдс“ от трийсет и три години и знам за какво говоря. Тук не би могло да стане подобно нещо — не защото се мислим за по-добри от всички останали (независимо какво пишат в „Икзаминър“), а просто защото на място като „Сейнт Осуалдс“ нищо не може да остане дълго в тайна. От Боб Стрейндж — може би, той не излиза от кабинета си и е заровил глава в графиците; а също и от Костюмите, които не виждат нищо, освен ако не е под формата на имейл. Но от мен? От учениците? Никога.

О, виждал съм достатъчно порочни колеги. Имаше един доктор Джеху, който впоследствие се оказа най-обикновен господин Джеху от Университета в Дърам и който, както се разбра, вече се беше прославил там. Това беше преди години, когато такива неща не стигаха до новините, и той си тръгна кротко, без скандал, както повечето като него, без да навреди. Или господин Тайт-Уийвър, учител по изкуства, който се опита да въведе рисуването от натура. Или господин Гропър, развил нещастно увлечение по студентка по английска литература, с четиридесет години по-млада от него. Или дори нашият Грахфогел, за когото всички ученици знаят, че е хомосексуалист — напълно безобиден — но който ужасно се бои за работата си и за това Управителният съвет да не научи. Боя се, че вече е малко късно, но той не е перверзник, както злобно намеква „Икзаминър“. Лайт може да е скучен задник, но не вярвам да е по-голям перверзник от Грахфогел. Дивайн? Не ме разсмивайте. А колкото до Бишъп, е… познавам Бишъп. По-важното е, че учениците го познават, обичат го, а повярвайте ми, ако имаше и най-малката сянка на нередност у него, те щяха първи да го разберат. Момчетата имат инстинкт за такива неща, а в училище като „Сейнт Осуалдс“ клюките се разпространяват със скоростта на епидемия. Разберете: от трийсет и три години преподавам рамо до рамо с Пат Бишъп и ако в тези обвинения имаше и капка истина, щях да знам. Момчетата щяха да ми кажат.

В Стаята на учителя обаче мненията продължават да се поляризират. Много колеги изобщо не говорят за това, за да не се забъркат в скандала. Някои (макар и малобройни) се отнасят с открито презрение към обвиненията. Други се възползват от възможността да разпространяват кротки, самодоволни клевети.

Една от тях е Пени Нейшън. Спомням си какво пишеше за нея в бележника на Кийн: „отровна благодетелка“ и се чудя как съм могъл да работя с нея толкова години, без да забележа природната й злоба.

— Вторият учител трябва да бъде като министър-председател — говореше тя в Стаята на учителя през обедната почивка. — Щастливо женен като Джеф и мен. — Бърза усмивка към нейния капитан, днес издокаран в тъмносин костюм на райета, който подхождаше идеално на комбинацията от пола и пуловер на Пени. На ревера му блещукаше малка сребърна рибка. — По този начин се отхвърля всяка възможност за подозрения, нали така? Във всеки случай, щом ще работиш с деца — тя произнесе думата „деца“ със сочен сладникав тон а ла Уолт Дисни, сякаш самата мисъл за децата я караше да се разтапя от умиление, — трябва да имаш свои, нали?

Пак същата усмивка. Чудя се дали не вижда съпруга си на мястото на Пат в недотам далечно бъдеще. Джеф със сигурност е достатъчно амбициозен: усърден богомолец, семеен човек, играч джентълмен, ветеран на множество курсове за повишаване на квалификацията.

Той не е единственият с амбиции. Ерик Скуунз също вече се натиска за поста — за мое учудване, защото винаги съм смятал Ерик за открит човек въпреки злобата му от това, че все не го повишават. Изглежда, че съм грешил: този следобед, като слушах разговора в Стаята на учителя, с изненада видях как се съюзява с Обединените нации срещу Хилари Паметника, която винаги е била поддръжничка на Пат и която в края на кариерата си няма какво да загуби, ако сложи картите си на масата.

— Със сигурност скоро ще стане ясно, че това е някакво недоразумение — казваше Паметника. — Тези компютри! Как да имаш вяра в тях? Постоянно се развалят. А онова там — как се казваше — спам? То е причината. Сто на сто старият Пат е получил някакъв спам и дори не е знаел, че го има. Колкото до Грахфогел, той дори не е арестуван. Само са го разпитали. За да помогне на разследването им.

Ерик презрително изсумтя.

— Ще видите — каза той (човекът не използва компютър повече от мен). — Проблемът ви е, че сте прекалено доверчиви. Всички говорят едно и също, нали? Някой излиза на магистралата и убива десет души. После казват: „А той беше толкова свестен човек!“. Или водач на скаути, който от години опипва учениците: „О, децата толкова го обичат, и за миг не бихме си помислили!“. Там е проблемът. Никой не може да предположи. Никой не мисли, че такова нещо може да стане в собствения му двор. Впрочем какво толкова знаем за Пат Бишъп? О, прави се на порядъчен — и още как! Но какво знаем за него? Или за другите си колеги?

Това беше забележка, която ме смути и още продължава да ме тревожи. Ерик се караше с Пат от години, но винаги съм смятал, че както и в моите дребни схватки с доктор Дивайн, в това няма нищо лично. Разбира се, Ерик е сърдит на Пат. Добър учител, макар и малко старомоден, от него би станал приличен ръководител на курс, ако се разбираше по-добре с началството. Но въпреки всичко винаги съм вярвал, че той е лоялен. Ако изобщо съм очаквал някой от колегите да забие нож в гърба на горкия Пат, не съм предполагал, че това може да е Ерик. Сега вече не знам: днес в погледа му имаше нещо, което ми разкриваше за Скуунз повече, отколкото бих искал да знам. Той винаги е обичал да клюкарства, разбира се, но през всичките тези години не бях забелязвал хапливото злорадство в очите на стария си колега.

Съжалявам за това. Но той беше прав: какво знаем за колегите си? Тридесет и три години — и какво знаем един за друг? За мен неприятното разкритие беше свързано не с Пат, а с всички останали. Скуунз. Обединените нации. Роуч, който умира от страх, че приятелството му с Лайт и Грахфогел може да породи съмнения за самия него. Брад, който възприема всичко случило се като лична провокация към него и към катедрата по компютърни науки. Мийк, който само повтаря дума по дума казаното от Брад. Изи, който се води по мнението на мнозинството. Макдонаф, който през междучасието заяви, че само перверзник би назначил хомосексуалиста Грахфогел за учител.

Най-лошото от всичко е, че никой не се противопоставя на обвиненията; дори Кити, която винаги е била в приятелски отношения с Джери Грахфогел и която няколко пъти е канила Бишъп на вечеря, не каза нищо по време на обедната почивка, а само сведе очи към чашата си с бегло изражение на погнуса, като не смееше да ме погледне. Знам, че сега я вълнуват други неща. И все пак не ми беше приятно. Сигурно сте забелязали, че съм привързан към Кити Тийг.

Въпреки всичко с облекчение виждам, че поне на едно-две места здравият разум все още тържествува. Крис Кийн и Даян Деър са сред малкото незасегнати от подлостта. Докато си наливах чай, те стояха до прозореца и се възмущаваха от колегите, които така бързо обявиха Бишъп за виновен без съд и присъда.

— Мисля, че всеки има право на справедливо изслушване — отбеляза Кийн, след като изказах чувствата си на глас. — Разбира се, аз не познавам господин Бишъп, но трябва да кажа, че някак не ми прилича на престъпник.

— Съгласна съм — намеси се госпожица Деър. — Впрочем момчетата наистина като че ли са привързани към него.

— Така е — обадих се аз на висок глас, за да предизвикам благонравното мнозинство. — Това е недоразумение.

— Или капан — каза Кийн замислен.

— Капан?

— Защо не? — Той сви рамене. — От някого, който му има зъб. Недоволен учител. Бивш ученик. Който и да е. Трябва само да има достъп до училището плюс известна компютърна грамотност.

Компютрите. Знаех си. Без тях ни беше по-добре. Но думите на Кийн ме накараха да се замисля — всъщност запитах се как, за бога, сам не съм се сетил. Нищо не нанася такава вреда на едно училище, както шумен сексскандал. Нали нещо подобно се случи преди време в „Сънибанк Парк“? Нали самият аз съм го виждал в дните на стария директор?

Разбира се, вкусовете на Шейкшафт не бяха ориентирани към момчетата, а към секретарките и младите учителки. Такива истории рядко надхвърлят стадия на заплахите, те се решават като между зрели хора, рядко излизат извън училището.

Но този път беше различно. Вестниците откриха сезона за клюки, свързани с учителската професия. Историите за педофили преобладават в популярната преса. Не минава и седмица, без да излезе нова история. Учители, водачи на скаути, полицаи, свещеници. Всичките лесна плячка.

— Възможно е — обади се Мийк, който слушаше разговора. Не очаквах точно той да изкаже мнение: досега предимно кимаше енергично на всяка дума на Брад. — Предполагам, че достатъчно хора са сърдити за нещо на „Сейнт Осуалдс“ — продължи младият учител с тихия си глас. — Фалоу например. Или Найт.

— Найт?

Възцари се мълчание. В бурния развой на събитията почти бях забравил за избягалия си ученик.

— Найт не може да е виновен за това.

— Защо не? — попита Кийн. — От него може да се очаква.

О, да. От него наистина можеше да се очаква. Видях как лицето на Ерик Скуунз потъмня: той слушаше, а по безгрижните погледи на колегите можех да съдя, че и те следят разговора.

— Паролите на учителите не са трудни за отгатване — каза Мийк. — Имам предвид, че всеки с достъп до административните данни…

— Това е нелепо — обади се господин Брад. — Паролите са съвсем тайни.

— Вашата е „Аманда“ — каза Кийн усмихнат. — Името на дъщеря ви. Паролата на господин Бишъп е „Гоу, Джони, гоу“ — не е нужно голямо въображение, за да се сетиш, като се има предвид страстта му към спорта. На Джери вероятно е нещо от „Досиетата X“. Може би „Мълдър“ или „Скъли“.

Госпожица Деър се засмя.

— Кажете ми професионален шпионин ли сте, или това е само хоби?

— Просто внимавам — отговори Кийн.

Но Скуунз все още гледаше недоверчиво.

— Никой от нашите ученици не би се осмелил — каза той. — Още по-малко това мекотело.

— Защо? — попита Кийн.

— Просто не би дръзнал — презрително отвърна Скуунз. — За да тръгнеш срещу „Сейнт Осуалдс“, трябва кураж.

— Или мозък — каза Кийн. — Какво? Нима искате да ми кажете, че никога досега не се е случвало?

7

Четвъртък, 4 ноември

Колко неприятно. И то точно когато бях на път да се разправя окончателно с Бишъп. За да се почувствам по-добре, отидох в интернет клуба в града, влязох в хотмейлската поща на Найт (полицията със сигурност вече я следи) и изпратих няколко приятно обидни съобщения до избрани учители от „Сейнт Осуалдс“. Това донякъде ме разсея от яда ми, а и ще продължи да подхранва надеждата, че Найт е още жив.

После се прибрах в апартамента си, където изпратих нова статия от Къртицата Мол в „Икзаминър“. Изпратих и есемес до мобилния телефон на Дивайн, а след това се обадих на Бишъп с променен глас и провинциален акцент. Това ме накара да се почувствам по-добре — чудно как като се занимаваш с досадни неща, настроението ти може да се разведри — и след като си поех дъх, позвъних, за да предам отровното си съобщение.

Гласът му ми се стори по-дебел от обикновено, сякаш беше на лекарства. Разбира се, вече наближаваше полунощ, така че можеше и да е сънен. Аз лично не се нуждая от много сън — три-четири часа обикновено са ми достатъчни — и рядко сънувам. Винаги се чудя на хората, които рухват, когато спят по-малко от осем или десет часа и, струва ми се, през половината време сънуват: безполезни, накъсани сънища, които след това разказват на другите. Предполагам, че Бишъп спи много, сънува ярки сънища и е привърженик на фройдисткия анализ. Не тази вечер. Тази вечер в главата му ще се въртят тревожни мисли.

След час отново се обадих. Този път гласът на Бишъп звучеше дрезгаво като на баща ми след тежка нощ.

— Какво искаш? — изрева той като бик и нещо изпука по трасето.

— Знаеш какво искаме. — Винаги е полезно да говориш от името на няколко души, когато подклаждаш параноя. — Искаме справедливост. Искаме да си получиш заслуженото, мръсен перверзник.

Разбира се, досега вече трябваше да е затворил. Но Бишъп никога не е бил от досетливите. Вместо това той избухна, опита се да възрази:

— Анонимни обаждания? Само това ли можете? Нека ви кажа нещо…

— Не, Бишъп. Ние ще ти кажем. — Гласът ми забръждя, тънък и пакостлив, придружен със статично електричество. — Знаем какво си направил. Знаем къде живееш. Ще ни паднеш. Само въпрос на време е.

Щрак.

Нищо сложно, както виждате. Но вече свърши отлична работа при Грахфогел, който сега изобщо не си включва телефона. Впрочем тази вечер се разходих до дома му, просто за всеки случай. По едно време ми се стори, че някой наднича иззад пердетата на всекидневната, но аз бях с ръкавици и качулка и знаех, че той не би се осмелил да излезе навън.

Накрая за трети път позвъних на Бишъп.

— Близо сме — казах с тънък глас.

— Кои сте вие? — Този път той беше нащрек и тонът му беше по-рязък. — Какво искате, за бога?

Щрак.

После — у дома и в леглото за следващите четири часа. Тази нощ сънувах.

8

— Какво става, Пинчбек?

Двайсет и трети август, навечерието на тринайсетия ми рожден ден. Стояхме пред страничната врата на училището — претенциозна малка решетка от XIX век на входа към библиотеката и параклиса. Това беше едно от любимите ми места в „Сейнт Осуалдс“, приличаше на извадено от роман на Уолтър Скот — училищният герб в червено и златисто над мотото (прибавено сравнително наскоро, но няколко думи на латински будят страхопочитание у платежоспособните родители). Audere, agere, auferre.

Леон ми се усмихна. Косата му падаше свободно върху очите.

— Признай си, госпожичке — каза той подигравателно. — От тук изглежда доста високо, нали?

Аз свих рамене. Засега закачките му бяха достатъчно безобидни, но можех да разчета знаците. Ако покажех слабост, ако проявях и най-малкото раздразнение от този глупав прякор, той щеше да излее върху мен целия си сарказъм и презрение.

— Далеч е — казах безгрижно. — Но няма да ми е за пръв път. Лесно е, като знаеш как да го направиш.

— Наистина ли? — Личеше си, че не ми вярва. — Покажи ми тогава.

Не исках. Ключовете на баща ми бяха тайна, която нямах намерение да разкривам пред никого, дори (и може би най-вече) пред Леон. Но ги напипвах в джоба на джинсите си, сякаш ме предизвикваха да ги покажа, да ги споделя, да прекрача последната забранена граница.

Леон ме гледаше като домашна котка, която се колебае дали да си поиграе с мишката или да я разкъса. Изведнъж ме връхлетя спомен за него в градината с Франческа, небрежно сложил ръка върху нейната, кожата му — мургавозелена в сенките. Нищо чудно, че я обичаше. Как можех изобщо да се сравнявам с нея? Тя беше споделила нещо с него, тайна, нещо могъщо, което аз не можех и да се надявам да повторя.

Или пък можех.

— Уха! — Очите на Леон се разшириха, когато видя ключовете. — Откъде ги измъкна?

— От будката на големия Джон. В края на триместъра. — Напук на себе си се усмихнах на учудената му физиономия. — Извадих дубликати в обедната почивка и после ги върнах на мястото им. — Това беше почти вярно. Направих го точно след като баща ми ме наби, докато лежеше мъртвешки пиян в стаята си. — Кучият син даже не забеляза.

Сега Леон ме гледаше с нов блясък в очите. В тях имаше възхищение, но това ме накара да се почувствам малко неудобно.

— Виж ти, виж ти — каза той накрая. — А пък аз те мислех за поредния новобранец без въображение и хъс. И досега не си казал на никого, така ли?

Аз поклатих глава.

— Е, браво на теб. — Лицето на Леон бавно се озари от нежна, очарователна усмивка. — Значи това е нашата тайна.

В споделянето на тайни има някаква неустоима магия. Чувствах как ме завладява, докато показвах на Леон царството си, макар и с известно съжаление. Коридорите и нишите, закътаните тавански помещения и тайните мазета на „Сейнт Осуалдс“ вече не бяха само мои. Сега те принадлежаха и на Леон.

Излязохме на покрива през един от прозорците в горния коридор. Предварително изключих алармата в тази част на училището и грижливо затворих външната врата. Беше късно — най-малко единайсет часа — и обиколките на баща ми отдавна бяха приключили. По това време никой не можеше да дойде. Никой не можеше да заподозре присъствието ни.

Прозорецът водеше към покрива на библиотеката. Аз се изкатерих със заучена ловкост, Леон ме последва усмихнат. Тук дебелите, покрити с мъх каменни керемиди се спускаха под полегат наклон и завършваха с дълбок оловен улей. По цялото протежение на улея имаше перваз, по който портиерът трябваше да минава с метла в ръка, за да почиства падналите листа и боклуци, макар че поради страха си от високото баща ми никога не го правеше. Ако се съдеше по състоянието на оловното покритие, той изобщо не беше поглеждал улеите, в резултат на което те бяха пълни с мръсотия и отпадъци.

Погледнах нагоре. Луната беше почти пълна, вълшебна на пурпурнокафявото небе. От време на време малки облачета я закриваха, но тя продължаваше да грее ярко и да очертава всеки комин, всеки улей, всяка керемида в мастиленосиньо. Чух как зад мен Леон шумно затаи дъх.

— Уха!

Погледнах надолу: далеч под мен се виждаше къщата на портиера, цялата осветена като коледна елха. Баща ми беше там, може би гледаше телевизия или правеше коремни преси пред огледалото. Той като че ли не възразяваше срещу късното ми прибиране: от месеци не ме питаше къде ходя и с кого.

— Уха! — повтори Леон.

Аз се усмихнах: изпълваше ме абсурдна гордост, сякаш всичко това бе построено лично от мен. Улових се за едно въже, донесено и вързано за близкия комин още преди месеци, и тръгнах да се изкачвам нагоре към билото. Комините се извисяваха над мен като крале и тежките им корони се открояваха в черно на фона на небето. Над тях — само звезди.

— Хайде!

Олюлях се и разперих ръце, сякаш за да уловя нощта. За секунда ми се стори, че мога да пристъпя в искрящия въздух и да полетя.

— Хайде, ела!

Леон бавно ме последва. Лунната светлина ни превръщаше в призраци. Лицето му беше бледо и озадачено — като на учудено дете.

— Уха!

— Това не е всичко.

Успехът ми ме зашемети и аз го поведох по перваза — широка пътека, по която играеха сенки. Хванах го за ръка и той не се възпротиви, а кротко ме последва, протегнал другата си ръка във въздуха. Два пъти го предупредих за изместена керемида, за счупена стълба.

— От колко време идваш тук?

— От доста.

— Боже.

— Харесва ли ти?

— И още как.

След половин час катерене и спускане спряхме да починем на гладкия широк парапет над покрива на параклиса. Тежките каменни керемиди бяха поели дневната горещина и дори сега бяха още топли. Легнахме на парапета и гаргойлите се сгушиха в краката ни. Леон извади пакет цигари и двамата си разделихме една, загледани в града, ширнал се като одеяло от светлини.

— Това е невероятно. Не мога да повярвам, че толкова време не си ми казал.

— Сега ти казах, нали?

— Хм.

Той лежеше до мен, пъхнал ръце под главата си. Единият му лакът докосваше моя: чувствах допира му като гореща ютия.

— Представи си какво е да правиш секс тук — каза Леон. — Можеш да останеш цяла нощ, ако искаш, и никой няма да разбере.

В тона му долових лек упрек, сякаш си представяше нощите с хубавата Франческа сред сенките на комините крале.

— Предполагам.

Не исках да мисля за това, за тях. Мълчаливото разбиране премина между нас като експресен влак. Близостта му беше непоносима, пареше като коприва. Усещах мириса на потта му, на цигарения дим и натрапчивото упойващо ухание на дългата му коса. Той се взираше в небето, в очите му сияеха звезди.

Небрежно протегнах ръка и усетих рамото му с върховете на пръстите си — пет парещи иглички. Леон не реагира. Бавно разтворих длан и тя се плъзна по ръкава, ръката, гърдите му. Не мислех, дланта ми сякаш съществуваше отделно от тялото ми.

— Липсва ли ти? Франческа имам предвид? — Гласът ми трепереше и краят на изречението отекна необичайно пискливо.

Леон се усмихна. Неговият глас беше мутирал преди месеци и той обичаше да ме дразни за моята незрялост.

— О, Пинчбек. Такова си хлапе.

— Само питам.

— Малко хлапе.

— Млъкни, Леон.

— Да не мислиш, че беше сериозно? Луна, любов, романтика и други такива идиотщини? Боже, Пинчбек, толкова ли си банален?

— Млъкни, Леон. — Лицето ми пламтеше, помислих си за лунна светлина, зима, лед.

Той се разсмя.

— Съжалявам, че разбивам илюзиите ти, госпожичке.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид любов, за бога. Тя беше просто една кучка.

Това ме потресе.

— Не е вярно.

Помислих си за Франческа, за дългата й коса, за стройните й крака. Помислих си за Леон и за всичко, което жертвах за него, за романтиката, тревогите и мъчението от споделената му страст.

— Знаеш, че не е вярно. И не ме наричай „госпожичка“.

— Иначе какво? — Той седна, очите му блестяха.

— Стига, Леон. Не разваляй всичко.

— Да не мислиш, че ми е първата? О, Пинчбек, кога ще пораснеш? Приказваш точно като нея, знаеш ли? Погледни се: тормозиш се, мъчиш се да излекуваш разбитото ми сърце, сякаш изобщо някога ми е пукало за момиче…

— Но ти каза…

— Само те будалках, глупчо! Не разбра ли?

Аз стъписано поклатих глава.

Леон ме ощипа по ръката, не с лошо чувство.

— Госпожичке, такъв си романтик! Вярно, тя беше сладка, но все пак е само момиче. И не беше първата. Дори не беше най-добрата, с която съм бил, ако трябва да бъда честен. И със сигурност — със сигурност — няма да е последната.

— Не ти вярвам — казах аз.

— Не ми ли вярваш? Чуй, хлапе. — Той се смееше, изпълнен с енергия, ситните косъмчета по ръцете му блестяха като сребро на лунната светлина. — Казвал ли съм ти защо ме изритаха от предишното училище?

— Не. Защо?

— Чуках един даскал, госпожичке. Господин Уийкс по металообработване. В работилницата след часовете. Вдигна се голям шум…

— Не! — разсмях се заедно с него от чисто негодувание.

— Казваше, че ме обича. Глупав развратник. Пишеше ми писма.

— Не! — Ококорих очи. — Не!

— Никой не ме обвини. Лошо влияние, казаха. Доверчиво момче, опасен перверзник. Не разкриха самоличността ми, за да запазят невинното дете. По онова време всички вестници писаха за случая.

— Олеле.

Изобщо не се съмнявах, че казва истината. Това обясняваше толкова много неща: безразличието му, преждевременната му полова зрялост, дързостта му. Боже, дързостта му.

— Какво стана?

Леон сви рамене.

— Pactum factum. Развратникът влезе на топло. За седем години. Малко ми беше мъчно за него, честно. — Той се усмихна снизходително. — Биваше си го този господин Уийкс. Водеше ме по клубове и така нататък. Обаче грозник. С дебело шкембе. И стар — имам предвид, трийсет и отгоре…

— Боже, Леон!

— Е, какво да ти кажа. Не е задължително да го гледаш. Освен това ми даваше разни работи — пари, дискове, този часовник струва към пет стотачки…

— Не!

— Така или иначе, майка ми се побърка. Наложи се да ходя на психотерапевт и прочее. Може да ми се е отразило, казва майка ми. Може никога да не се възстановя.

— И как… — Виеше ми се свят от нощта наоколо и от признанията му. Преглътнах, гърлото ми беше пресъхнало. — Как…

— Как беше ли? — Той се обърна към мен и ме придърпа към себе си. — Искаш ли да разбереш как беше?

Времето се втурна напред. Аз обичам приключенските книги и често ми се е случвало да чета как „времето спира“, като например: „когато човекоядците наобиколиха беззащитните деца, за миг времето спря“. В този случай обаче аз ясно усетих как то потегли като влак, който бърза да излезе от гарата. Отново като че ли се разпаднах, ръцете ми запърхаха като криле на птица, устата на Леон се залепи за моята, ръцете му запълзяха по мен, дърпайки дрехите ми със сладка целенасоченост.

Той все още се смееше: момче от светлина и мрак, призрак; под себе си усещах грубата момчешка топлина на керемидите, приятното триене на дрехите по кожата ми. Бях близо до припадък, треперех от вълнение и страх, от метежно опиянение и ирационална радост. Чувството ми за опасност се изпари, бях само кожа, всеки инч — милиони точки на беззащитно възприятие. Несвързани мисли блещукаха в главата ми като светулки.

Той никога не я е обичал.

Любовта е банална.

Никога не може да му пука за момиче.

О, Леон, Леон.

Той захвърли ризата си и започна да се бори с ципа ми; през цялото време аз се смеех и плачех, а Леон говореше и се смееше, едва чувах думите му от сеизмичното туптене на сърцето си.

После всичко секна.

Просто така. Застинал кадър на голите ни или полуголите ни тела: аз в колоната на сянката, която се точеше покрай комина, той на лунната светлина — ледена статуя. Ин и Ян: моето лице — озарено, неговото — потъмняло от учудване, шок, гняв.

— Леон…

— Господи.

— Леон, съжалявам, трябваше…

— Боже! — Той се отдръпна с протегнати ръце, този път, сякаш за да се предпази. — Боже, Пинчбек…

Времето. Времето политна. Лицето му беше обезобразено от омраза и отвращение. Ръцете му ме отблъскваха в тъмното.

Думите пърхаха в мен като пеперуда в твърде малък буркан. Нищо не излизаше. Аз изгубих равновесие, паднах назад и гърбът ми опря в комина; не говорех, не плачех, дори не чувствах гняв. Това дойде по-късно.

— Ти, малко перверзно изчадие! — Гласът на Леон трепереше. — Проклето… малко… перверзно…

Презрението, омразата в гласа му ми казаха всичко, което имах нужда да знам. Нададох вой — протяжен, отчаян вой на горчивина и болка — и се втурнах с тихи бързи стъпки по обраслите с мъх керемиди, прескочих парапета и хукнах по перваза.

Леон ме последва с ругатни, натежал от гняв. Но той не познаваше покрива. Чувах го далеч зад гърба си, как се препъва, как непредпазливо пада върху керемидите. По пътя си събаряше някои и те експлодираха като гранати долу в двора. Докато минаваше от страната на параклиса, Леон се подхлъзна и падна. Един комин спря падането му и ударът сякаш разтърси всички улуци, всички керемиди и комини. Хванах се за клоните на един бъз, които стърчаха през решетката на отдавна задръстена шахта, и продължих изкачването си нагоре. Зад мен Леон се катереше и ругаеше.

Аз бягах инстинктивно: нямаше смисъл да се обяснявам точно сега. Гневът на баща ми беше съвсем същият. В мислите си отново станах на девет години, представих си как се пазя от смъртоносната дъга на юмрука му. Може би по-късно щях да обясня на Леон. По-късно, когато има възможност да размисли. Засега единственото, което исках, беше да избягам.

Реших да не губя време в опити да се върна през прозореца на библиотеката. По-близо се намираше Камбанарията с малките си балкончета, проядени от лишеи и птичи курешки. Камбанарията беше поредната приумица на „Сейнт Осуалдс“: малка четвъртита конструкция с арка, където, доколкото ми е известно, никога не е имало камбана. От едната й страна имаше стръмен оловен водоливник, отвеждащ до улук, от който дъждовната вода се изливаше в дълбок, вмирисан на гълъби кладенец между сградите. От другата страна покривът се спускаше почти отвесно, като единственото, което отделяше стоящия на покрива от северния плац двеста фута25 по-надолу, беше един тънък перваз.

Предпазливо погледнах.

От пътешествията си по покрива знаех, че точно под мен е стаята на Стрейтли и че прозорецът, който води на разпадащия се балкон, не се затваря плътно. Олюлях се на перваза, опитвайки се да преценя разстоянието от там до мястото, където се намирах, после леко подскочих на парапета, а оттам се спуснах на балкона.

Както се надявах, прозорецът се отвори лесно. Пъхнах се през него, счупената дръжка одраска гърба ми, но аз не обърнах внимание и изведнъж алармата се включи — пронизителен, непоносим вой, който ме оглуши и обърка.

В пристъп на паника се измъкнах по същия начин, по който влязох. Долу на плаца прожекторите блеснаха и аз приклекнах, за да се скрия от силното осветление, като безпомощно изругах.

Всичко се обърка. Преди да влезем, аз изключих алармата в библиотечното крило, но в паниката и объркването си забравих, че сигнализацията на Камбанарията е още включена и сега сирените виеха пискливо като златната птица в „Джак и бобеното зърно“, нямаше начин баща ми да не чуе, а Леон все още беше някъде тук и не можеше да се измъкне…

Изправих се на балкона и скочих обратно на перваза, като междувременно хвърлих поглед към осветения плац. Там стояха двама души и гледаха нагоре, гигантските им сенки бяха разперени около тях като ветрило. Сгуших се в сянката на Камбанарията, пропълзях до ръба на покрива и отново погледнах надолу.

От двора ме гледаше Пат Бишъп, а до него стоеше баща ми.

9

— Ето там. Там.

Радиогласове отдалеч.

Понечих да се скрия, разбира се, но Бишъп вече бе забелязал движението, кръглата тъмна глава на фона на светлото небе.

— Момчета на покрива.

Момчета. Разбира се, това беше най-логичното предположение.

— Колко са? — обади се Бишъп, тогава по-млад, мускулест, стегнат и само леко червендалест.

— Не знам, сър. Поне две, струва ми се.

Отново се осмелих да погледна надолу. Баща ми все още ме гледаше с обърнато нагоре мъгляво лице. Бишъп вече бързо вървеше нанякъде. Беше тежък, набит, целият мускули. Баща ми го следваше с по-бавна крачка, огромната му сянка се удвояваше и утрояваше от светлините. Аз не си направих труда да ги погледна отново. Знаех накъде са се запътили.

Баща ми изключи алармата. Мегафонът беше идея на Бишъп — той го използваше на спортни празници и тренировки по противопожарна безопасност — и от него гласът му стана невъзможно оглушителен и пронизителен.

— Хей, момчета! — започна той. — Останете по местата си! Не се опитвайте да слезете! Помощта идва!

Така говореше Бишъп по време на криза: като герой от някой американски екшън. Личеше си, че се наслаждава на ролята си: новоназначен Втори учител, човек на действието, спасител, съветник на света.

За петнайсет години той почти не се е променил — този особен вид праведна арогантност рядко изчезва. Дори самата мисъл, че може да оправи нещата единствено с мегафон и няколко сладки приказки — как ви се струва?

Часът бе един и половина, луната се беше скрила, небето, никога съвсем тъмно по това време на годината, бе придобило безплътно сияние. Над мен някъде на покрива на параклиса беше Леон, спокоен, съсредоточен, седеше и чакаше. Някой беше повикал пожарникарите: вече чувах сирени в далечината, които приближаваха към нас. Скоро щяха да ни хванат.

— Съобщете местоположението си! — Пак Бишъп, който възторжено размахваше мегафона си. — Повтарям, съобщете местоположението си!

Все още нищо от Леон. Запитах се дали е успял сам да намери прозореца на библиотеката, дали са го заловили или още тича безшумно по коридорите и търси откъде да излезе.

Някъде над мен издрънча керемида. После се разнесе шум като от плъзгане — обутите му в кецове крака стъпваха по оловния улей. След малко го видях — главата му се мярна над парапета на параклиса. Докато гледах, той започна да се движи — бавно, почти незабележимо — по тесния перваз, който водеше към Камбанарията.

Разумно, казах си. Сигурно беше разбрал, че влизането през прозореца на библиотеката вече е невъзможно: покривът покрай параклиса беше полегат и ако се опиташе да мине по него, щяха да го видят. Камбанарията беше по-висока, но по-сигурна, там можеше да се скрие. Аз обаче бях от другата й страна и ако сега станех, за да тръгна към него, веднага щяха да ме забележат отдолу. Реших да заобиколя по дългия път през покрива на Обсерваторията и да застана с Леон в сенките, където нямаше да ни виждат.

— Момчета! Слушайте! — Това отново беше гласът на Бишъп, толкова силен, че запуших уши. — Няма да ви накажат! — Обърнах се, за да скрия нервната си усмивка: той беше толкова убедителен, че сам си вярваше. — Само останете на местата си! Повтарям! Останете на местата си!

Леон, разбира се, не се върза. И двамата знаехме, че системата работи с такива плоски лъжи.

— Няма да ви накажат!

Представих си как Леон се усмихва на тази чудовищна лъжа и изведнъж изпитах болка от това, че сега не съм с него, за да се повеселим. Щеше да е толкова хубаво, казвах си, Буч и Сънданс, заловени на покрива, двама бунтари, отправящи предизвикателство към обединените сили на „Сейнт Осуалдс“ и реда.

Но сега… Осъзнах, че има повече от една причина да не искам да хванат Леон. Собственото ми положение далеч не беше сигурно — само една дума, само един поглед към мен и измамата ми се проваляше завинаги. Нямаше връщане назад — след тази нощ Пинчбек трябваше да изчезне. Разбира се, това можеше да стане много лесно. Само Леон знаеше, че Пинчбек е призрак, фалшификат, кукла от парцали и грим.

Тогава обаче не се страхувах толкова за себе си. Познавах покрива по-добре от всички и ако се скриех, можех да избегна разкритието. Но ако Леон кажеше нещо на баща ми… ако поне единият от двамата направеше връзката…

Не измамата щеше да предизвика гнева на всички, а предизвикателството. Към „Сейнт Осуалдс“, към системата, към всичко. Вече си го представях: разпитите, вечерните вестници, отзивите в националната преса.

Можех да преживея наказанието — бях само на тринайсет, за бога, какво толкова щяха да ми направят? Но се страхувах от присмеха. От присмеха и от презрението, и от съзнанието, че въпреки всичко училището „Сейнт Осуалдс“ е победило.

Виждах как баща ми стои с увиснали рамене и гледа към покрива. Усещах ужаса му — не просто от атаката срещу „Сейнт Осуалдс“, а от работата, която го чакаше. Джон Снайд не беше много досетлив, но беше посвоему съвестен и със сигурност знаеше какво трябва да направи.

— Трябва да отида при тях. — Гласът му, слаб, но ясно различим, стигна до слуха ми от плаца.

— Какво? — В стремежа си да се прави на екшън герой Бишъп съвсем беше пренебрегнал най-простото решение. Пожарникарите още не бяха пристигнали, полицията, вечно претоварена с работа, дори още не беше тръгнала.

— Трябва да се кача горе. Това ми е работата. — Този път гласът му беше по-силен: портиерът на „Сейнт Осуалдс“ трябва да бъде силен. Помнех това от лекциите на Бишъп: „Разчитаме на теб, Джон. «Сейнт Осуалдс» разчита на теб да изпълниш дълга си“.

Бишъп измери разстоянието с поглед. Виждах го как пресмята, как претегля възможностите. Момчета на покрива, човек на земята, портиер по средата. Той искаше лично да се качи — разбира се, че искаше — но ако изоставеше поста си, кой щеше да държи мегафона? Кой щеше да се занимава с пожарникарите? Кой щеше да владее положението?

— Не ги сплашвай. Не ги доближавай. Пази се, разбра ли? Тръгни по пожарната стълба. Качи се на покрива. Аз ще ги придумам да слязат.

„Ще ги придумам да слязат.“ Поредната фраза на Бишъп, изречена с тон на екшън герой. Той би се радвал да се покатери на покрива на параклиса и може би дори да слезе по пожарната стълба с припаднало момче на ръце: нямаше да му коства никакво усилие, но за баща ми бе нечовешко усилие да го направи.

Никога не използвах пожарната стълба. Предпочитах по-неконвенционални методи за качване и слизане: прозореца на библиотеката, Камбанарията, таванския прозорец в студиото по изкуство, през който се излизаше на тясна метална греда, свързваща студиото с Обсерваторията.

Джон Снайд не знаеше за тези неща, но и да знаеше, не би ги използвал. Макар да бях дребно дете, аз вече тежах доста и трудно се придвижвах по стъкления покрив на Обсерваторията, а също с мъка си проправях път през бръшляна на тесния перваз. Знаех, че за всичките си години като портиер в „Сейнт Осуалдс“ баща ми никога не се е качвал по пожарната стълба в средния коридор, да не говорим за опасните улеи и керемиди по-нататък. Можех да се обзаложа, че и сега няма да го направи, а дори да се осмели, няма да стигне далеч.

Погледнах към изхода от средния коридор. Ето я пожарната стълба: скелет на динозавър, проснат на полегатия склон. Беше в лошо състояние: през дебелата боя избиваха мехурчета ръжда; но конструкцията изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи един човек. Щеше ли да се осмели? И ако го направеше, как щях да постъпя аз?

Хрумна ми да се върна обратно през прозореца на библиотеката, но беше прекалено рисковано, виждаше се от земята. Използвах друг път, като минах по дълга греда между два големи тавански прозореца на студиото по изкуство, след това прекосих стъкления покрив на Обсерваторията и се върнах по главния улей към параклиса. Знаех поне десет пътя за бягство. Имах ключове, а освен това познавах всеки килер, всеки коридор и задно стълбище. С Леон можехме да се измъкнем и да не ни хванат. Напук на себе си изпитвах въодушевление, почти си представях как ще подновим приятелството си, как ще забравим глупавата свада, увлечени в това голямо приключение…

Сега вече пожарната стълба беше безопасно далеч, но знаех, че за минута-две ще трябва да се изложа на показ. Все пак рискът не бе голям. Малко вероятно беше след като са видели очертанията ми на безлунното небе, хората на двора да ме познаят.

Тогава хукнах, като стъпвах здраво по обраслите с мъх керемиди. Отдолу чувах Бишъп с мегафона: „Останете на местата си! Помощта идва!“, но знаех, че не ме е видял. Стигнах гръбнака на динозавъра — билото на основната сграда — спрях и го възседнах. Леон не се виждаше никъде. Предположих, че се крие в далечния край на Камбанарията, където е най-тъмно и където ако не си подаде главата, няма да го видят.

Бързо запълзях на четири крака по билото. Когато влязох в сянката на Камбанарията, погледнах назад, но не видях баща си нито на пожарната стълба, нито на перваза. Не видях и Леон. Стигнах Камбанарията, прескочих добре познатия кладенец между нея и покрива на параклиса и под удобното прикритие на сянката огледах царството си. Позволих си да извикам:

— Леон!

Нямаше отговор. Тихият ми глас отекна във влажната нощ:

— Леон!

Тогава го видях проснат на парапета пред мен, наклонил глава като гаргойл, за да вижда сцената долу.

— Леон!

Знаех, че ме е чул, но не помръдваше. Започнах да се придвижвам към него, без да вдигам глава. Все още имахме време, можех да му покажа прозореца, да го отведа някъде, където да се скрие и после, когато пътят е вече чист, да го измъкна незабелязано. Исках да му го кажа, но не знаех дали ще ме послуша.

Приближих се; отдолу мегафонът оглушително се прозина. Изведнъж блеснаха светлини и озариха покрива в червено и синьо, за секунда видях сянката на Леон върху керемидите, после той отново легна и изруга. Пожарникарите бяха пристигнали.

— Леон!

Пак нищо. Леон беше като зазидан за парапета. От мегафона се надигна гигантски размазан рев, който ни връхлетя като воденични камъни.

— Хей, вие! Не мърдайте! Останете на местата си!

Подадох глава над парапета — знаех, че отдолу се вижда само една черна издатина сред многото други. От наблюдателния си пост виждах четвъртитата фигура на Пат Бишъп, дългите неонови светлини на пожарната, тъмните пеперудени сенки на мъжете около нея.

Лицето на Леон беше безизразно — гъба в тъмното.

— Малко мръсно копеле.

— Хайде, човече — казах аз. — Още имаме време.

— За какво? За едно бързо чукане?

— Леон, стига. Не е това, което си мислиш.

— Наистина ли? — Той се разсмя.

— Моля те, Леон. Знам откъде да излезем. Но трябва да побързаме. Баща ми вече върви насам и…

Мълчание, дълго като смърт.

Под нас — гласове, примесени и смътни като дим от клада. Над нас — Камбанарията с издадения си балкон. Пред нас — кладенецът, разделящ Камбанарията от покрива на параклиса, воняща дупка, подобна на сифон, заобиколена от гнезда на гълъби и улуци, които се спускаха полегато до тясното гърло между сградите.

— Баща ти ли? — попита Леон.

Тогава от покрива зад нас се чу шум. Обърнах се и видях човек на перваза, който препречваше пътя ни. Между нас се простираха петдесет фута покрив и макар че первазът беше широк, човекът се олюляваше, сякаш вървеше по въже, притискаше ръце към гърдите си и със съсредоточено лице пристъпяше към нас, за да ни стигне.

— Стойте там — каза той. — Идвам да ви помогна.

Беше Джон Снайд.

Не можеше да види лицата ни. И двамата бяхме в сянка. Два призрака на покрива — можехме да се измъкнем, знаех го. Кладенецът, който отделяше параклиса от Камбанарията, беше дълбок, но гърлото му бе тясно — пет фута в най-широката си част. Аз редовно го прескачах и знаех, че дори на тъмно рискът е малък. Баща ми никога не би дръзнал да ни последва. Можехме да се изкатерим по покрива, да минем по перваза на Камбанарията и да скочим на балкона, точно както направих и предишния път. Знаех, че там има сто места, на които можем да се скрием.

Не мислех какво ще стане по-нататък. Отново си представих, че двамата сме Буч и Сънданс, застинали в рамките на настоящето, герои завинаги. Трябваше само да скочим.

Мисля, че се поколебах. Искам да вярвам, че действията ми поне донякъде са били обусловени от разумна мисъл, а не от слепия инстинкт на бягащо животно. Но след това в спомените ми има вакуум. Може би в този момент престанах да сънувам: може би през този миг изхабих всичките сънища, отредени ми до края на живота — никога повече сънища.

Тогава обаче приличаше повече на пробуждане. Пробуждане след години сън. Мислите се щураха в главата ми като метеори в лятно небе.

Леон, засмян, допрял устни до косата ми.

Леон и аз на косачката.

Леон и Франческа, която никога не бе обичал.

„Сейнт Осуалдс“ и близостта — осезаемата близост — до победата в играта.

Времето спря. Увиснах в пространството като кръст от звезди. От едната ми страна — Леон. От другата — баща ми. Както казах, мисля, че се поколебах.

После погледнах Леон.

Леон ме погледна в отговор.

Скочихме.