Джентълмени и играчи

1

Петък, 5 ноември

Нощта на кладите

9,15 вечерта

— Е — каза той. — Мисля, че това беше краят.

Фойерверките бяха свършили и тълпата започна да се разпръсква. Потоци от хора бавно запълзяха към изходите. Отцепеният район беше почти пуст, остана само мирисът на дим.

— Може би трябва да потърсим Марлийн. Не искам да я оставяме сама.

Добрият стар Стрейтли. Вечният джентълмен. И толкова досетлив — със сигурност повече от майка ми или психоаналитика ми, или всички други професионалисти, които се бяха опитвали да надникнат в тийнейджърския ми ум. Не беше отгатнал всичко — още не — но беше съвсем близо, на финалната права. При мисълта за това сърцето ми заби по-силно. Преди много време аз го бях застрашила като пешка и бях изгубила. Сега най-после го предизвиквах като царица.

Обърнах се към него, усмихнах се и казах:

— Vale, magister.

— Какво казахте?

Тя се беше обърнала към изхода, на светлината на догарящия огън лицето й изглеждаше много младо под червената барета, очите й блестяха от танцуващите пламъци.

— Чухте ме. И тогава ме чухте, нали, сър?

Тогава? Невидимият показалец ме бодна леко, почти съчувствено. Изпитах внезапно желание да седна, но устоях.

— След време ще си спомните — каза госпожица Деър усмихната. — В края на краищата вие никога не забравяте лица.

Наблюдавах го как мисли. Мъглата се беше сгъстила, едва виждах близките дървета. Зад гърба ми кладата догаряше, ако не завалеше дъжд въглените щяха да пушат още два-три дни. Стрейтли се намръщи, мургав като сбръчкан тотем в мъждивата светлина. Мина минута. Две минути. Започнах да се тревожа. Толкова ли беше остарял? Нима беше забравил? И какво щях да направя, ако и сега ме подведе?

Най-после той заговори:

— Джули, нали?

Още малко, старче. Поех си дъх.

— Джулия, сър. Джулия Снайд.

Джулия Снайд.

Толкова време мина, откакто за последно чух това име. Толкова отдавна не бях се сещал за нея. Но ето че беше тук, в облика на Даян Деър, гледаше ме с топлота — и лека насмешка — с блестящите си кафяви очи.

— Сменили сте името си? — попитах накрая.

Тя се усмихна.

— Наложи се поради обстоятелствата.

Разбирах. Беше заминала за Франция…

— Париж, нали? Предполагам, че там сте научили френски.

— Бях добра ученичка.

Спомних си онзи ден в къщата на портиера. Тъмната й коса, по-къса, отколкото сега, спретнатите момичешки дрехи, плисираната пола и пуловера в пастелен цвят. Тогава тя ми се усмихна, малко срамежливо, но със загадъчно знание в очите. Спомням си колко бях сигурен, че крие нещо…

Сега я гледах на слабата светлина и се чудех как не съм я видял. Запитах се какво търси тук сега, как се е превърнала от дъщеря на портиер в самоуверена млада жена. Но най-вече се питах какво знаеше за онзи случай и защо го бе скрила от мен преди години.

— Познавахте Пинчбек, нали? — попитах аз.

Тя мълчаливо кимна.

— Но тогава… къде е Кийн?

Даян се усмихна.

— Както казах, наложи му се да си тръгне.

Е, заслужаваше си го, хитрата лисица. По дяволите и той, и бележниците му. Още от пръв поглед трябваше да се сетя: бележките, рисунките, кратките наблюдения върху характера и историята на „Сейнт Осуалдс“. Помня как се запитах още тогава дали да не го премахна, но по онова време умът ми беше зает с други неща, а и освен снимката нямаше много доказателства, които да ме уличат.

Човек би си помислил, че начинаещ писател ще бъде прекалено зает с Музата си, за да се рови в такива стари истории. Но той се зарови, освен това беше учил известно време в „Сънибанк Парк“ — беше с три-четири години по-голям от мен, затова не се сети веднага.

Самата аз не се сетих, но с течение на времето мисля, че си спомних лицето му. Бях го виждала още преди да стана ученичка в „Сънибанк“, един ден, когато банда момчета го причакаха след училище; помня спретнатите му дрехи — нетипични за тамошен ученик — и книгите под мишница, които го превръщаха в мишена. Тогава си помислих, че това можеше да съм аз.

Докато гледах как бият това момче, научих нещо. Бъди незабележима, казвах си. Не изглеждай прекалено умна. Не носи книги. А ако усетиш опасност, плюй си на петите. Кийн не бягаше. И тогава, и сега това беше основният му проблем.

Донякъде ми е мъчно. Но след като видях бележника, разбрах, че не мога да го оставя жив. Вече беше намерил груповата снимка от „Сейнт Осуалдс“, беше говорил с Марлийн, но най-вече бе открил онази снимка, направена бог знае кога по време на спортен празник в „Сънибанк“, на която аз стоях в задната редица (за късмет Гръмовните гащи не се виждаха). След като направеше връзката (а това беше неизбежно), нямаше нищо по-лесно от това да се зарови във фотоархива на „Сънибанк“ и да намери каквото търси.

Преди няколко месеца си бях купила нож — за 24,99 от военния магазин — и трябва да призная, че се оказа доста добър: с тънко, добре заточено острие от двете страни, смъртоносно оръжие. Точно като мен. Жалко, че трябваше да се простя с него — бях го предвидила за Стрейтли, но нямаше да е лесно да го измъкна, а и не исках да се разхождам из градския парк с кърваво оръжие в джоба. Нямаше опасност да намерят отпечатъци по дръжката. Носех ръкавици.

Проследих го до отцепения район, точно когато фойерверките започваха. Наблизо бяха дърветата, а под тях сенките бяха почти непрогледни. Разбира се, наоколо гъмжеше от хора, но повечето от тях гледаха в небето, а на цветните светлини от фойерверките никой не видя кратката драма, която се разигра под дърветата.

Оказа се изненадващо трудно да намушкаш някого между ребрата. Най-трудно е с мускулите: те се свиват, както знаете, и дори ако избегнете реброто, трябва да пробиете пласта от напрегнати мускули, за да причините истинска вреда. Да се намушка сърцето е също толкова рисковано — гръдната кост пречи. Идеалният метод е да се цели гръбначният стълб между третия и четвъртия прешлен, но кажете ми, как очаквате да намеря точното място в тъмното, още повече под дебело зимно яке?

Разбира се, можех да му прережа гърлото, но онези, които са го опитвали наистина, а не просто са гледали как става във филмите, ще ви кажат, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Затова аз се спрях на мястото малко над диафрагмата, точно под мечовидния израстък. Оставих го под дърветата, където дори и да го видеха, щяха да решат, че е пиян, и да отминат. Не съм учител по биология, така че мога само да предполагам техническата причина за смъртта — загуба на кръв или пробит бял дроб — но едно ще ви кажа със сигурност: той изобщо не го очакваше.

— Убихте ли го?

— Да, сър. Нищо лично.

Хрумна ми, че може би наистина съм болен, че всичко това е вид халюцинация, която говори за подсъзнанието ми повече, отколкото бих искал да знам. Със сигурност се чувствах зле. В лявата си подмишница усетих болезнено подръпване. Невидимият показалец се превърна в цяла длан, която неумолимо натискаше гръдния ми кош и ме караше да се задъхвам.

— Господин Стрейтли? — Гласът на госпожица Деър ми се стори загрижен.

— Само леко убождане — казах аз, като рязко седнах. Калната земя, макар и мека, ми се стори непоносимо студена, студът пулсираше в тревата като умиращо сърце. — Убихте ли го? — повторих въпроса си.

— Той беше пречка, сър. Както казах, наложи се да си тръгне.

— А Найт?

Последва мълчание.

— И Найт — отвърна госпожица Деър.

За миг — ужасен миг — дъхът ми секна. Не харесвах момчето, но то беше от моя клас и предполагам, че въпреки всичко се бях надявал…

— Господин Стрейтли, моля ви. Сега не ми е до това. Хайде, станете.

Тя пъхна рамо под мишницата ми — явно беше по-силна, отколкото изглеждаше — и се помъчи да ме изправи.

— Найт е мъртъв? — глухо попитах аз.

— Не се тревожете, сър. Стана бързо. — Госпожица Деър ме подпря с хълбока си, за да стъпя на крака. — Но имах нужда от жертва, при това не просто от труп. Трябваше ми история. Убито момче е чудо за три дни, но изчезнало момче дълго поддържа интереса. Разследвания, предположения, сълзливи обръщения от разстроената майка, интервюта с приятели, а после, когато надеждата започне да угасва, идва ред на претърсването на езера и язовири, намирането на части от дрехи, неизбежните ДНК тестове на всички педофили в областта. Известно ви е как става, сър. Знаят, но не знаят. И докато не разберат със сигурност…

Отново усетих убождане под мишницата и изпъшках. Госпожица Деър веднага омекна.

— Съжалявам, сър — каза тя с по-нежен глас. — Това вече няма значение. Найт може да почака. И без това за никъде не бърза, нали? Дишайте бавно. Да вървим. И, за бога, гледайте ме, когато ви говоря. Нямаме много време.

И така, аз дишах, гледах и вървях, и бавно закуцукахме към дърветата, аз — увиснал като албатрос на врата на госпожица Деър.

2

Петък, 5 ноември

9,30 вечерта

Под дърветата имаше пейка. Ние се довлякохме до нея през калната трева и аз толкова рязко седнах, че почувствах как старото ми сърце подскочи като счупена пружина.

Госпожица Деър се опитваше да ми каже нещо. Аз се опитвах да й обясня, че в момента мисля за други неща. О, знам, че рано или късно за всички идва край, но аз си бях представял нещо по-различно от тази лудост насред калното поле. Но Кийн беше мъртъв, Найт беше мъртъв, госпожица Деър беше някой друг, а аз не можех повече да се преструвам, че агонията, която изпитвам, е само леко убождане. Старостта е толкова недостойна, казах си. Не слава в Сената, а прибързан изход през задната врата на линейката — или по-лошо, бавно угасване. И въпреки това се борех. Чувах как сърцето ми се мъчи да бие, да поддържа старото тяло още малко, и си помислих: готови ли сме някога? И можем ли изобщо някога наистина да повярваме?

— Моля ви, господин Стрейтли. Трябва да се съсредоточите.

Да се съсредоточа, друг път!

— Случайно съм много зает в момента — казах аз. — С дребния въпрос на неизбежната си кончина. Може би по-късно…

Но споменът отново ме връхлетя, по-ярък, почти можех да го докосна. Лице, синьо-червено, обърнато към мен, детско лице, изопнато от уплаха и решителност, видяно веднъж преди петнайсет години…

— Ш-шт — каза госпожица Деър. — Виждате ли ме сега?

И изведнъж я видях.

Кратък миг на съкрушителна яснота. Плочки домино, изправени в редица, които ожесточено падат една върху друга. Картини в черно и бяло, изведнъж придобили релефност, оживял натюрморт, познато лице, което се разпада като мозайка и се превръща в нещо коренно различно.

Погледнах и в този момент видях Пинчбек: лице, обърнато към мен, очила, отразяващи светлините на пожарната кола. И в същото време видях Джулия Снайд с равния й черен бретон, и госпожица Деър, чиито сиви очи надничаха под ученическата барета, светлините от фойерверките се отразяваха в лицето й — и изведнъж разбрах.

Виждате ли ме сега?

Да.

Улових момента. Челюстта му увисна. Лицето му сякаш се отпусна: все едно гледах бързо разлагаща се снимка. Изведнъж ми се стори много по-стар от своите шейсет и пет години, всъщност истински центурион.

Катарзис. За това говореше моят психоаналитик, но до този момент аз не бях изпитвала нищо подобно. Погледът на Стрейтли. Разбирането — ужасът — и покрай него, струва ми се, съжаление.

— Джулиан Пинчбек. Джулия Снайд.

Тогава се усмихнах и почувствах как годините паднаха от гърба ми като тежък товар.

— През цялото време беше пред вас, сър — казах аз. — И вие така и не го видяхте. Дори не се досетихте.

Той въздъхна. Сега изглеждаше наистина болен, лицето му блестеше от пот. Дъхът му излизаше на пресекулки. Надявах се да не умре. Твърде дълго бях чакала този момент. О, накрая и това щеше да стане, разбира се — със или без нож, аз лесно можех да го довърша — но преди това исках да разбере. Да види и да се увери.

— Разбирам — каза той (знаех, че не разбира). — Случилото се беше ужасно (така беше). Но защо трябва да си го изкарвате на „Сейнт Осуалдс“? Защо обвинявате Пат Бишъп, Грахфогел, Кийн или Лайт — и защо убихте Найт, който беше просто едно момче…

— Найт беше стръв — обясних аз. — Тъжно, но необходимо. А колкото до другите, не ме разсмивайте. Бишъп? Какъв лицемер. Бяга презглава при първия намек за скандал. Грахфогел? Това щеше да стане рано или късно, независимо дали се бях намесила. Лайт? Без него е по-добре. А колкото до Дивайн, на практика аз ви направих услуга. По-интересен е начинът, по който историята се повтаря. Вижте колко бързо директорът се отърва от Бишъп, когато се уплаши, че скандалът може да навреди на училището. Сега Бишъп знае как се е чувствал баща ми. Нямаше значение дали Снайд е виновен или не. Дори нямаше значение, че един ученик е загинал. Това, което имаше значение — и което още има — е училището. Момчетата идват и си отиват. Портиерите идват и си отиват. Но боже опази да стане нещо, което да опетни „Сейнт Осуалдс“. То трябва да се пренебрегне, да се закопае, да се скрие. Това е мотото на училището. Нали? — Поех си дъх. — Но вече не. Най-после привлякох вниманието ви.

Той издаде звук, който можеше да бъде и смях.

— Може би. Но не можахте ли просто да ни изпратите картичка?

Добрият стар Стрейтли. Вечният комедиант.

— Той ви обичаше, сър. Винаги ви е обичал.

— Кой? Баща ви?

— Не, сър. Леон.

Последва дълго, мрачно мълчание. Почти чувах как сърцето му бие. Празничната тълпа отдавна се беше разпръснала и оставаха само единици, чиито силуети се открояваха на далечната светлина от кладата и вече пустите въртележки. Бяхме сами — доколкото можехме да бъдем — и наоколо се чуваше само шумът на голите дървета, бавното, тихо поскърцване на клоните, рядкото изшумоляване на някое дребно животно — мишка или плъх — в падналите листа.

Мълчанието продължи толкова дълго, че се уплаших старецът да не е заспал — или да е отишъл на някое далечно място, където не мога да го последвам. После той въздъхна и протегна ръка към мен в тъмното. Докосна ръката ми със студени пръсти.

— Леон Мичъл — бавно произнесе той. — Затова ли било всичко?

3

Нощта на кладите

9,35 вечерта

Леон Мичъл. Трябваше да се досетя от самото начало, че Леон Мичъл стои в дъното на тази история. От всичките ми призраци той е най-немирният. И от всичките си ученици него съм запомнил най-ясно.

Веднъж говорих за него с Пат Бишъп: опитвах се да разбера какво точно е станало и дали съм могъл да направя нещо. Пат ме увери, че не. Тогава аз стоях на балкона. Момчетата бяха под мен на покрива на параклиса. Портиерът вече беше пристигнал. След като не можех да летя като Супермен, какво бих могъл да направя, за да предотвратя трагедията? Всичко стана толкова бързо. Никой не можеше да се намеси. Но закъснелите преценки са измамно оръжие, те превръщат ангелите в злодеи, тигрите в агънца. С времето съмненията узряват като сирене, никой спомен не е в безопасност.

Можех ли да го спра? Не знам колко пъти съм си задавал този въпрос. В малките часове на нощта това често ми се струва възможно, събитията се връщат с неестествена яснота и отново и отново момчето пада, четиринайсетгодишно момче, и този път аз съм там, на балкона, като стара Жулиета и ясно си представям как Леон Мичъл се държи за ръждивия ръб, как счупените му нокти се забиват в плесенясалия камък, как в очите му се чете ужас.

— Пинчбек?

Гласът ми го стряска. Властен глас, отекнал така неочаквано в нощта. Той инстинктивно поглежда нагоре — хватката му отслабва. Може би изкрещява, придърпва се нагоре, кракът му се забива в стената, която вече се е олющила.

И тогава започва — отначало бавно, а после невъобразимо бързо, и има секунди, цели секунди да мисли за голямото разстояние, за страховития мрак.

Вината набира скорост като лавина.

Спомени — бързи проблясъци на тъмен екран.

Плочки домино, изправени в редица — и нарастващото убеждение, че може би аз съм виновен, че ако не бях извикал точно в този момент, може би, само може би…

Вдигнах поглед към госпожица Деър и видях, че ме гледа.

— Кажете ми. Кого точно обвинявате?

Даян Деър мълчеше.

— Кажете ми.

Убождането, което не беше убождане, здраво ме стегна отляво, но след всичките тези години потребността да знам беше станала по-мъчителна. Гледах я, толкова спокойна и невъзмутима, в мъглата приличаше на ренесансова мадона.

— Вие бяхте там — произнесох с усилие. — Аз ли бях причината Леон да падне?

О, какъв хитрец, помислих си. Моят психоаналитик може да научи един-два трика от него. Да ми хвърля в лицето тази сантименталност — може би с надеждата да спечели повече време…

— Моля ви — каза той. — Трябва да знам.

— Защо? — попитах аз.

— Той беше от моите момчета.

Толкова просто. Толкова опустошително. „От моите момчета“. Изведнъж ми се прииска да не беше идвал или да се бях отървала от него, както се отървах от Кийн — лесно, безболезнено. О, той се чувстваше зле, но сега аз се задушавах, аз усещах как лавината се търкаля срещу мен. Прииска ми се да се засмея, но в очите ми се появиха сълзи. След толкова години възможно ли беше Рой Стрейтли да обвинява себе си? Беше невероятно. Беше ужасно.

— Още малко и ще ми кажете, че ви е бил като син. — Треперенето на гласа издаде злобата ми. Всъщност бях разстроена.

— Изгубените ми момчета — каза той, без да ми обръща внимание. — Трийсет и три години, и още ги помня всичките. Снимките им по стената на всекидневната ми. Имената им в дневниците ми. Хюит, 1972. Констабъл, 1986. Джеймстоун, Дийкин, Станли, Паулсън… Найт… — Стрейтли млъкна. — И Мичъл, разбира се. Как бих могъл да го забравя? Малкият кучи син.

Знаете ли, случва се от време на време. Не можеш да ги харесваш всичките — макар че всячески се мъчиш да се отнасяш с тях еднакво. Но понякога има момчета — като Мичъл, като Найт — които колкото и да се мъча, не мога да харесвам.

Изключен от предишното училище за съблазняване на учител, разглезен до невъзможност от родителите си, лъжец, използвач, манипулатор. О, той беше умен, дори можеше да бъде чаровен. Но аз знаех какво представлява — и й го казах. Прояден чак до сърцевината.

— Не сте прав, сър — каза тя. — Леон ми беше приятел. Най-добрият приятел, който някога съм имала. Държеше на мен, обичаше ме и ако вие не бяхте там — ако не се провикнахте точно когато не трябваше…

Гласът й звучеше странно, за пръв път, откакто я познавах, той беше писклив и неконтролируем. Едва тогава ми хрумна, че е намислила да ме убие — абсурдно наистина, защото още докато слушах изповедта й, трябваше да се досетя. Предполагам, че трябваше да се страхувам, но вместо това, въпреки болката отляво, единственото, което чувствах, бе усилващ се гняв към тази жена, сякаш беше умен ученик, който допуска елементарна граматична грешка.

— Кога ще пораснете? — възкликнах аз. — Леон никога не е мислил за друг, освен за себе си. Той обичаше да експлоатира хората. Точно това правеше: настройваше ги едни срещу други, навиваше ги като играчки. Не бих се изненадал, ако той е предложил да се качите на покрива, просто за да види какво ще стане.

Тя си пое дъх — звук, подобен на котешко съскане — и аз разбрах, че съм прекрачил границата. После възвърна самообладание и сякаш изобщо не го беше губила, се разсмя.

— Вие сте истински Макиавели, сър.

Приех го като комплимент и й го казах.

— Така е, сър. Винаги съм ви уважавала. Дори сега мисля за вас по-скоро като за противник, отколкото като за враг.

— Внимавайте, госпожице Деър, ще ми завъртите главата.

Тя отново се разсмя, силно и звънко.

— Дори тогава — каза с блеснали очи. — Исках да ме видите. Исках да знаете…

Разказа ми как е слушала уроците ми, как е преглеждала бележките ми, как е трупала разпилените зрънца от щедрата реколта на „Сейнт Осуалдс“. Докато говореше, за момент се отнесох — болката отслабваше. Тя разказваше за онези дни, когато заемала учебници, крадяла части от униформи, нарушавала правила. Като мишка си свила гнездо в Камбанарията и на покрива, трупала знания, хранела се с каквото намери. Била жадна за знание, нямала насита. И без изобщо да подозирам, аз съм бил нейният учител, избран в мига, в който съм я заговорил в коридора, а сега избран отново, за да понеса вината за смъртта на приятеля й, самоубийството на баща й и множеството провали в живота й.

Случва се понякога. Повечето ми колеги са се сблъсквали с това по едно или друго време. То е неизбежна последица от учителската професия, от общуването с чувствителни деца. Разбира се, на жените учителки това се случва ежедневно, колкото до останалите, слава богу, само от време на време. Но момчетата са момчета и понякога се увличат по учител (било мъж или жена), понякога го наричат любов. Случвало се е и на мен, и на Кити, и дори на старото Кисело грозде, което веднъж в продължение на шест месеца не можеше да се отърве от вниманието на млад ученик на име Майкъл Смолс, който постоянно търсеше претекст, за да ходи след него, да монополизира личното му време и накрая (когато героят му не можа да отговори на невъзможните очаквания) при всеки удобен случай се оплакваше от него на господин и госпожа Смолс, в резултат на което те го преместиха от „Сейнт Осуалдс“ (след поредица от опустошително ниски оценки) в друго училище; казаха ми, че там се укротил и бързо се влюбил в младата си учителка по испански.

По всичко личеше, че аз съм бил в същата ситуация. Нямам претенциите да бъда Фройд или някой като него, но дори на мен ми е ясно, че тази нещастна млада жена по някаква причина е избрала мен, точно както младият Смолс бе избрал Киселото грозде, и ми е приписала качества — а сега и отговорности — които изобщо не отговаряха на реалните ми възможности. По-лошото беше, че бе направила същото и с Леон Мичъл, който, тъй като беше мъртъв, бе придобил статут и романтика, до които никой жив човек, колкото и съвършен да е, не можеше да стигне. Между нас не можеше да има никакво сравнение. В края на краищата за каква победа може да се говори, когато водиш битка с мъртвец?

Все пак гневът оставаше. Причината беше загубата, разбирате ли, тя ме смущаваше, безпричинното похабяване. Госпожица Деър беше млада, умна, талантлива: би трябвало да я очаква бляскав живот, пълен с обещания. Вместо това тя бе избрала да се прикрепи като някой стар центурион към разнебитения кораб на „Сейнт Осуалдс“, към златния нимб на Леон Мичъл — точно на него, момче, забележително единствено с невероятната си посредственост и глупавото пропиляване на младия си живот.

Опитах се да й го кажа, но тя не ме слушаше.

— Той щеше да стане забележителен човек — упорито отсече госпожица Деър. — Леон беше особен. Различен. Умен. Имаше свободен дух. Не играеше по правилата. Хората щяха да го запомнят.

— Да го запомнят? Може би. Със сигурност не познавах друг човек, който да оставя толкова поражения след себе си. Горката Марлийн. Знаеше истината, но Леон й беше син и тя го обичаше, каквото и да правеше той. И онзи учител в старото му училище. По металообработване — женен, глупав. Леон го унищожи. Егоистично, заради мимолетен каприз, защото се отегчи от вниманието му. А жена му? И тя беше учителка, а в тази професия човек е виновен по асоциация. Две кариери отидоха по дяволите. Човекът влезе в затвора. Бракът им се разпадна. А онова момиче — как се казваше? Едва ли беше на повече от четиринайсет. Всички те станаха жертви на малките игрички на Леон Мичъл. А сега и аз, и Бишъп, и Грахфогел, и Дивайн — и вие, госпожице Деър. Защо си мислите, че сте по-различна?

Спрях да си поема дъх и се възцари мълчание. Такова пълно мълчание, че се запитах дали не си е тръгнала. После промълви с тих, леден глас:

— Какво момиче?

4

Нощта на кладите

9,45 вечерта

Знаех, че са се видели в болницата, където аз не посмях да отида. О, много исках, но майката на Леон стоеше до леглото му през цялото време и рискът беше прекалено голям. Но Франческа отиде, а също и господин и госпожа Тайнън, и Бишъп. И Стрейтли, разбира се.

Той си я спомняше добре. В края на краищата, кой би я забравил: петнайсетгодишна и хубава по начин, който старите мъже намират за особено вълнуващ. Сигурно я беше забелязал първо заради косата й, заради начина, по който падаше на лицето й като сурова коприна. Сигурно е била притеснена, но и развълнувана от драматизма на събитията, от реалната трагедия, в която и тя участва. Беше се облякла в черно като за погребение, но вероятно защото й отиваше — едва ли е мислила, че Леон наистина ще умре. Той беше на четиринайсет, за бога. На четиринайсет смъртта съществува само по телевизията.

Стрейтли не е говорил с момичето. Отишъл е до кафето, за да донесе на Марлийн чаша чай и да убие времето, докато посетителите на Леон си тръгнат. Видял е Франческа на излизане от стаята — сигурно пак се е впечатлил от косата, развяна като воал на гърба й — и му е минало през ум, че коремът й е по-закръглен от обичайното за пълните момичета: всъщност дългите стройни крака и тесните рамене не подхождали на такъв издаден корем, по-скоро…

Аз си поех дъх, използвайки метода, на който ме учеше психоаналитикът ми. На пет вдишваш, на десет издишваш. Мирисът на дим и влажна растителност беше много силен, в мъглата от устата ми излезе пара като огнен дъх на дракон.

Той лъжеше, разбира се. Леон щеше да сподели с мен. Казах му го. Старецът на пейката седеше съвсем неподвижен, не казваше нищо.

— Това е лъжа, старче.

Сега детето трябваше да е на четиринайсет — точно на възрастта на Леон, когато почина. Момче или момиче? Момче, разбира се. На възрастта на Леон, със сивите очи на Леон, с кожата на Франческа. Невъзможно е, казвах си — и все пак образът не искаше да изчезне. Това момче, това въображаемо момче — със скулите на Леон, с пълната горна устна на Франческа… Чудех се дали е знаел. Дали би могъл да не знае?

Е, какво, ако знаеше? Франческа нямаше значение за него. Тя беше само момиче, Леон ми каза така. Поредната кучка, нито първата, нито най-добрата. И въпреки това го беше запазил в тайна от мен, от Пинчбек — най-добрия си приятел. Защо? Срамувал ли се е? Страхувал ли се е? Мислех, че Леон е над тези неща. Леон, свободният дух. И все пак…

— Кажете, че лъжете, и ще ви оставя жив.

Нито дума от Стрейтли, само звук, сякаш старо куче се върти в съня си. Проклет да е, казах си. Играта ни практически беше приключила, а той се опитваше да внесе елемент на съмнение. Това ме подразни, сякаш отношенията ми със „Сейнт Осуалдс“ не бяха само отмъщение за съсипания ми живот, а нещо далеч по-сложно, далеч по-неблагородно.

— Говоря сериозно — казах аз. — Или играта ще свърши.

Болката в гърдите беше намаляла, но на нейно място се появи дълбок и непоносим студ. В мрака над главата си чувах учестеното дишане на госпожица Деър. Запитах се дали ще ме убие сега или просто ще остави природата да свърши своето. Установих, че това не ме интересува особено.

Все пак се чудех защо толкова се вълнува. Мнението ми за Леон като че ли не й повлия, но когато споменах за бременното момиче, тя се сепна. Явно госпожица Деър не знаеше. Замислих се какво означава това за мен.

— Това е лъжа — повтори тя. В гласа й нямаше и следа от присмех. Сега всяка дума беше заредена със смъртоносно статично електричество. — Леон щеше да ми каже.

Поклатих глава.

— Не. Бил е уплашен. Ужасен, че перспективите му за университета могат да се провалят. Отначало отричаше, но накрая майка му измъкна истината от него. Колкото до мен, не съм чувал нищо за момичето. Нито за семейството й. Но аз бях класен ръководител на Леон. Трябваше да ми кажат. Разбира се, и той, и момичето бяха малолетни. Но Мичъл и Тайнън бяха приятелски семейства и предполагам, че с подкрепата на родителите и църквата нещата са се подредили.

— Измисляте си. — Гласът й беше безизразен. — Леон никога не би се притеснявал за тези неща. Би казал, че са банални.

— Да. Той обичаше тази дума, нали? Претенциозен малък наглец. Мислеше си, че за него правилата не важат. Да. Беше банално и го плашеше. В края на краищата той беше само на четиринайсет.

Последва мълчание. Госпожица Деър се извисяваше над мен като монолит. Най-после заговори:

— Момче или момиче? — попита.

Значи все пак ми повярва. Поех дълбоко дъх и ръката, която притискаше гърдите ми, като че ли се отдръпна — съвсем леко.

— Не знам. Загубих връзка със семейството. — Разбира се. Всички загубихме връзка с тях. — Навремето се говореше за осиновяване, но Марлийн така и не ми каза какво е станало, а и аз не попитах. Вие поне би трябвало да разбирате защо.

Последва ново мълчание, този път по-дълго от предишното. После тя се разсмя — тихо и отчаяно. Разбирах я. Беше трагично. Беше смешно.

— Понякога се изисква смелост да се изправиш пред истината. Да видиш героите си — и злодеите си — каквито са в действителност. Да се видиш така, както те виждат другите. Чудя се, госпожице Деър, през цялото време повтаряхте, че сте била невидима — самата вие виждали ли сте се някога?

— Какво имате предвид?

— Знаете какво имам предвид.

Тя искаше истината. И аз й я дадох, като още се чудех по каква причина се подлагам на това — и за кого. За Марлийн? За Бишъп? За Найт? Или просто за Рой Стрейтли, бакалавър, някогашен класен ръководител на момче на име Леон Мичъл, към което се бе отнасял така, както и към всички останали момчета — или поне горещо се надявах да е било така, при цялото въздействие на закъснелите преценки и на онзи упорит страх, че може би съм знаел, че момчето ще падне, знаел съм, но не съм предприел нищо, не съм попречил на другото момче, на момчето, което го бутна.

— Това е, нали? — тихо попитах аз. — Това е истината. Вие го бутнахте, после размислихте и решихте да му помогнете. Но аз бях там, а вие трябваше да бягате…

Защото мисля, че това видях, когато надникнах с късогледите си очи от прозореца си в Камбанарията. Две момчета, едното с лице към мен, другото с гръб, а между мен и тях — фигурата на училищния портиер, чиято сянка се простираше по покрива.

Той извика и момчетата побягнаха, едното — с гръб към мен — се втурна пред другото и спря почти срещу мен в сянката на Камбанарията. Другият беше Леон. Веднага го познах, за кратко зърнах лицето му на светлините, докато тичаше към приятеля си и към улея.

Скокът трябваше да е лесен. Няколко крачки — и щяха да стигнат големия парапет, по който да прекосят главния покрив. Лесен скок за момчетата, но виждах, че Джон Снайд напредва неуверено и не би могъл да ги настигне там.

Можех — трябваше — да извикам още тогава, но исках да разбера кое е другото момче. Вече знаех, че не е от моя клас. Познавам момчетата си и дори на тъмно бих ги разпознал. Двамата стояха на ръба, дълъг лъч светлина от плаца озаряваше косата на Леон в пурпурно и синьо. Другото момче беше още в сянка, с една ръка сякаш закриваше лицето си от наближаващия портиер. Последва разгорещен спор за нещо.

Той продължи десет секунди, може би по-малко. Не чувах какво казваха момчетата, долових само думите „скачаме“ и „портиер“, придружени с рязък, неприятен смях. Ядосах се, точно както се ядосах и на неканените гости в градината си, вандалите, които надраскаха оградата ми. Дразнеше ме не толкова самото нарушение на правилата, нито че ме бяха повикали посред нощ (всъщност дойдох доброволно, щом чух, че нещо се е случило). Не, гневът ми беше по-дълбок. Момчетата правят бели, такъв е животът. За трийсет години съм видял достатъчно. Но единият беше мой ученик. И аз се чувствах точно така, както вероятно се бе чувствал Мийк в онзи ден в Камбанарията. Не го показах, разбира се — да бъдеш учител означава да криеш истинския си гняв и да се преструваш на ядосан, когато не си — но все пак щеше да ми достави удоволствие да видя физиономиите на тези момчета, когато ги извикам по име в тъмното. За това обаче трябваше да знам имената и на двамата.

Вече бях познал Леон, разбира се. Знаех, че на сутринта ще издаде приятеля си. Но до сутринта оставаха часове, тогава вече на момчетата щеше да им е ясно, точно както и на мен, че не съм могъл да ги спра. Представях си как ще реагират на гневните ми викове — със смях и подигравки — как ще побегнат. По-късно щях да ги накарам да си платят. Но легендата щеше да се разнесе и училището щеше да запомни — не как съм ги наказал да чистят двора или съм ги отстранил от часове за пет дни — а фактът, че някакви момчета са предизвикали стария Квазимодо на собствен терен и — дори само за няколко часа — са се измъкнали.

Затова чаках, присвивах очи да различа чертите на второто момче. За миг то отстъпи назад, за да се приготви за скок, и аз ги зърнах — внезапен проблясък на синьо-червените светлини ми показа детско лице, изкривено от силно вълнение, оголени зъби, очи като цепки. Едва го познах, но все пак бях сигурен, че съм го виждал. Момче от „Сейнт Осуалдс“. То се затича и скочи. Портиерът бързо се приближаваше — широкият му гръб отчасти скриваше момчетата от погледа ми — и изведнъж в блясъка на светлините със сигурност видях как ръката на Пинчбек се докосна до рамото на Леон, само за секунда, преди и двамата да изчезнат в тъмното.

Разбира се, не беше точно така. Поне не от моята гледна точка. Но все пак е близо до истината. Да, старче, аз блъснах Леон и когато ме повика по име, разбрах, че си видял как го направих.

Може би дори исках някой да ме види, най-после да признае съществуването ми. Но бях объркана, ужасена от стореното, въодушевена от дързостта си, разтреперана от чувство за вина, от гняв, от ужас и любов. Бих дала всичко, за да променя нещата, за да стане така, както ти го разказах, Буч и Сънданс на покрива на параклиса, последен миг, последен съучастнически поглед между приятели, преди да направим смелия си скок към свободата. Но не беше така. Изобщо не беше така.

— Баща ти ли? — попита Леон.

— Скачай! — извиках аз. — Хайде, човече, скачай!

Леон ме гледаше втренчено с лице, синьо от светлините на пожарната.

— Значи това било — каза той. — Ти си хлапето на портиера.

— Побързай — изсъсках аз. — Няма време.

Но Леон най-после беше прозрял истината, погледът, който така мразех, пак се появи в очите му, устните му се присвиха в жестока насмешка.

— За това дори си струва да се оставя да ме хванат — прошепна той, — само за да видя физиономиите им…

— Престани, Леон.

— Иначе какво, госпожичке? Какво ще направиш, а?

В устата ми имаше отвратителен вкус, вкус на кисел метал: разбрах, че съм прехапала устната си. Кръвта се стичаше по брадичката ми като слюнка.

— Моля те, Леон…

Но Леон се смееше задъхано, като луд, и за миг се видях през неговите очи, видях дебелата Пеги Джонсън и Джефри Стюарт, и Харолд Ман, и Луси Робинс, и всички загубеняци от класа на господин Брей, и учениците от „Сънибанк“ без бъдеще извън общинските жилища на „Аби Роуд“, парцаливците, просяците и пролетариите, и — най-лошо от всичко — видях себе си, ясно, за пръв път.

Тогава го блъснах.

Трудно ми е да си припомня ясно този момент. Понякога си казвам, че е било нещастен случай. Понякога дори си вярвам. Може би съм очаквала той да скочи — Спайдърмен скача на двойно по-голямо разстояние, самата аз го бях правила достатъчно пъти, за да съм сигурна, че Леон няма да падне. Но той падна.

Ръката ми на рамото му.

Онзи звук.

Боже. Онзи звук.

5

Нощта на кладите

9,55 вечерта

Ето, най-после чу всичко. Съжалявам, че трябваше да стане тук и сега. Нямах търпение да посрещна Коледа в „Сейнт Осуалдс“, да не говорим за инспекцията, разбира се. Но нашата игра свърши. Царят е сам. Всички други фигури напуснаха дъската и сега можем честно да се погледнем в очите — за пръв и последен път.

Вярвам, че ме харесваше. Мисля, че ме уважаваше. Сега ме познаваш. Това исках от теб, старче. Уважение. Поглед. Онази странна видимост, толкова естествена за онези, които не са като мен.

— Сър! Сър!

Той отвори очи. Добре. Уплаших се, че съм го изгубила. Може би щеше да е по-хуманно да го довърша, но открих, че не мога да го направя. Той ме беше видял. Знаеше истината.

Ако сега го убиех, победата ми нямаше да е сладка.

Тогава реми, учителю. Мога да го преживея.

Впрочем има едно последно нещо, което ме смущава — въпрос, останал без отговор, заради който не мога да обявя края на играта. Изведнъж ми хрумна, че отговорът може да не ми хареса. Въпреки това имах нужда да разбера.

— Кажете ми, сър, след като ме видяхте да бутам Леон, защо още тогава не казахте? Защо ме защитихте след онова, което направих?

Разбира се, знаех какво искам да каже. И мълчаливо го погледнах в лицето, като приклекнах, за да доловя и най-слабия шепот.

— Кажете ми, сър. Защо не съобщихте?

Известно време цареше тишина; чуваше се само дишането му, дрезгаво и бавно. Запитах се дали не съм закъсняла, дали не е решил да умре, просто за да ме подразни. После той заговори — гласът му беше слаб, но аз го чух добре. Каза:

— „Сейнт Осуалдс“.

Тя каза „без лъжи“. Е, дадох й истината. Доколкото можех, разбира се, макар че след това не помнех каква част от нея съм произнесъл на глас.

Затова пазих тайната през всичките тези години, не казах на полицията какво съм видял на покрива, оставих историята да умре заедно с Джон Снайд. Трябва да разберете, смъртта на Леон на територията на училището беше достатъчно трагично събитие. Самоубийството на портиера влоши нещата. Но да намеся дете — да обвиня дете… Това би изстреляло тъжната история във всички таблоиди. „Сейнт Осуалдс“ не го заслужаваше. Моите колеги, моите момчета — вредата, която това можеше да им нанесе, беше непредвидима.

А и впрочем какво толкова бях видял? Лице, зърнато за част от секундата на колеблива светлина. Ръката на рамото на Леон. Фигурата на портиера, която закриваше полезрението ми. Не беше достатъчно.

Затова оставих всичко както си беше. Казвах си, че не е непочтено — в края на краищата самият аз не вярвах на собствените си очи. Но сега истината излезе наяве, върна се като огромна колесница, за да размаже мен, приятелите ми — всички, които навремето исках да защитя — под гигантските си колела.

— „Сейнт Осуалдс“. — Гласът й отекна замислено, едва чуто през разстоянието от мрак.

Кимнах доволен, че е разбрала. А и как да не разбере? Тя познаваше „Сейнт Осуалдс“ не по-зле от мен, знаеше навиците му и мрачните му тайни, грижите му и радостите му. Трудно е да обясниш място като „Сейнт Осуалдс“. Също като преподаването, или си роден за него, или не. Попаднат ли тук, много хора се оказват неспособни да напуснат — поне до деня, в който старото училище реши да ги изплюе (със или без малък хонорар от фонда на учителя). Толкова години съм прекарал в „Сейнт Осуалдс“, че нищо друго не съществува за мен, нямам приятели извън Стаята на учителя, нямам надежди извън учениците си, нямам живот извън…

— „Сейнт Осуалдс“ — повтори тя. — Разбира се. Странно, сър. Помислих си, че може да сте го направили заради мен.

— Заради вас? — попитах аз. — Защо?

Нещо падна на ръката ми — капка от близките дървета или друго, не бях сигурен. Изведнъж почувствах прилив на състрадание — със сигурност неуместен, но въпреки това го почувствах.

Наистина ли е могла да си помисли, че толкова години съм мълчал заради някакво невъзможно приятелство между нас? Това би обяснило много неща: привързаността й към мен, убийствената нужда от одобрение, всевъзможните, все по-барокови начини да привлече вниманието ми. О, тя беше чудовище, но в този момент изпитах съчувствие към нея и протегнах в мрака тромавата си старческа ръка.

Госпожица Деър я пое.

— Проклетото училище „Сейнт Осуалдс“. Проклет вампир.

Знаех какво има предвид. Можеш да даваш и да даваш, и да даваш, но „Сейнт Осуалдс“ винаги е гладен, изяжда всичко — любов, живот, преданост — без да може да задоволи безграничния си апетит.

— Как можете да го търпите, сър? Какво има там за вас?

Добър въпрос, госпожице Деър. Фактът е, че нямам избор: аз съм като птица майка, изправена пред човката на пиле с чудовищни пропорции и ненаситна лакомия.

— Истината е, че много от нас — поне старата гвардия — биха излъгали и дори умрели за „Сейнт Осуалдс“, ако дългът го изисква.

Не добавих, че наистина в момента ми се струва, че умирам, но това беше само защото устата ми беше пресъхнала.

Тя неочаквано се изкиска.

— Вие сте цар на драмите. Знаете ли, за малко бях готова да изпълня желанието ви — да ви дам възможност да умрете за „Сейнт Осуалдс“ и да видя колко благодарност ще получите за това.

— Никаква благодарност — казах аз, — но ще спестя много от данъци.

Беше жалък опит за последна дума, но при тези обстоятелства не бях способен на нищо по-добро.

— Не бъдете идиот, сър. Няма да умрете.

— Вече съм на шейсет и пет и мога да правя каквото си искам.

— И да пропуснете юбилея си?

— Важна е играта — цитирах аз отнякъде, не помня откъде. — Не този, който я играе.

— Зависи на чия страна сте.

Аз се засмях. Умно момиче, казах си, но съм готов да се обзаложа с всекиго, който твърди, че жените разбират от крикет.

— Сега трябва да поспя — промърморих сънено. — Лека нощ. Sets quod dicunt…27

— Не още, сър — каза госпожица Деър. — Не можете да спите сега…

— Само гледайте — отвърнах аз и затворих очи.

Последва дълго мълчание. После чух гласа й, все по-тих, чух стъпките й, докато студът все повече ме обгръщаше.

— Честит рожден ден, учителю.

Последните й думи прозвучаха много далечно, много окончателно в тъмното. Покровът на мрака, помислих си. Всеки момент очаквах да видя тунела от светлина, за който постоянно говори Пени Нейшън, небесните пратеници, които ме пришпорват да вървя напред.

Честно казано, винаги съм мислил, че това звучи малко глупаво, но сега ми хрумна, че наистина виждам светлина — или призрачен зеленикав блясък — и чувам гласовете на изгубените си приятели да шепнат името ми.

— Господин Стрейтли…

Странно, казах си, не съм очаквал небесните създания да се обръщат толкова официално към хората. Но ясно чух думите и на зелената светлина видях, че госпожица Деър си е отишла, а онова, което съм взел за паднал клон в мрака, е човек, легнал на земята само на десет крачки от мен.

— Господин Стрейтли. — Същият шепот с глас, също толкова човешки и дрезгав като моя.

Сега вече забелязах протегнатата ръка, бледото лице в голямата качулка и слабата зелена светлина, която най-после разпознах като светещ екран на мобилен телефон. Тя озари лицето. Познато лице, с напрегнато, но спокойно изражение. Като държеше телефона, с мъчително усилие фигурата запълзя към мен.

— Кийн? — попитах аз.

6

Париж, 5 район

Петък, 12 ноември

Обадих се на Бърза помощ. В нощта на кладите край парка винаги има линейки за всеки случай, ако стане злополука, бой или пожар, затова трябваше само да позвъня (за последен път от телефона на Найт) и да съобщя, че възрастен мъж е припаднал, като обясних къде се намира, така че да го намерят навреме и аз да мога да избягам.

Стана бързо. През годините съм станала почти специалист по измъкванията. В десет часа пристигнах в апартамента си, в десет и петнайсет бях готова с багажа. Оставих наетата кола (с ключове на таблото) на „Аби Роуд“: със сигурност до десет и трийсет са я откраднали или запалили. Вече бях изтрила всичко от компютъра си и бях извадила твърдия диск, а всичко останало разпилях край железопътната линия на път за гарата. Имах само малък куфар с дрехите на госпожица Деър, който оставих в урна на Армията на спасението: знаех, че ще изперат и ще ги изпратят в Третия свят. Накрая пуснах няколко документа, които разкриваха предишната ми самоличност, в кошче за боклук, платих стая в евтин мотел и билет за влака.

Трябва да призная, че Париж ми липсваше. Преди петнайсет години не бих повярвала, че е възможно, но сега харесвах този град. Свободна съм от майка си (тъжна история, двама изгорели до смърт при пожар в апартамент), в резултат на което съм наследник на прилична сума. Промених името си, точно както бе направила майка ми, и преди две години започнах да преподавам английски в приятна гимназия, като наскоро си взех творчески отпуск, за да завърша изследването, което ще ми донесе повишение. Надявам се на това: всъщност знам, че скоро ще избухне скандал (по повод малкия проблем, който прекият ми началник има с комара) и това може да ми осигури удобен пост. Не е „Сейнт Осуалдс“, но върши работа. Поне засега.

Що се отнася до Стрейтли, надявам се да е оцелял. От всички учители само той заслужаваше моето уважение — не мога да кажа същото за учителите от „Сънибанк Парк“, нито за онези от парижката гимназия, които срещнах след тях. Никой друг — нито учител, нито родител, нито психоаналитик — не ме е научил на нещо, което си струва да знам. Може би затова го оставих жив. Или може би за да докажа на себе си, че най-после съм надминала стария си учител — макар че в неговия случай оцеляването е свързано и с отговорности, а какво ще донесат разкритията му на „Сейнт Осуалдс“, не може да се каже. Със сигурност ако иска да предпази колегите си от скандал, не виждам друга алтернатива, освен отново да повдигне въпроса за старата история със Снайд. Ще бъде неприятно. Ще споменат името ми.

Нямам големи притеснения по този въпрос обаче: следите ми са добре прикрити и за разлика от „Сейнт Осуалдс“ аз отново ще се измъкна невидима и невредима. Но училището е преживявало и други скандали и макар че новите събития ще го представят в много неблагоприятна светлина, предполагам, че ще издържи. Донякъде тайно се надявам да стане така. В края на краищата оставила съм голяма част от себе си там.

Сега, докато седя в любимото си кафене (няма да ви кажа кое е) на чаша кафе с кроасани и ноемврийският вятър вие и хленчи по просторния булевард, аз се чувствам почти като на почивка. Във въздуха витае същият мирис на обещание, на нови планове. Би трябвало да се забавлявам. Остават ми още два месеца отпуск, предстои ми нов, вълнуващ проект, но най-вече, най-невероятно — аз съм свободна.

Но толкова дълго влачих след себе си отмъщението, че бремето му почти ми липсва, липсва ми целта, която да преследвам. Засега ми се струва, че инерцията ми е изхабена. Интересно чувство, но разваля момента, за пръв път от много години мисля за Леон. Знам, че звучи странно — та нали той беше с мен през цялото време? Но имам предвид истинския Леон, а не фигурата, получила се под влияние на времето и пространството. Сега трябваше да е на трийсет. Помня как казваше: „На трийсет човек е вече стар. За бога, убий ме, преди да стана на толкова“.

По-рано не можех, но сега виждам Леон на трийсет, Леон женен, пуснал шкембе, Леон с работа, Леон с дете. И сега виждам колко обикновен изглежда, забравен с времето, сведен до поредица от стари снимки с избледнели цветове, с комични спомени за отдавна отминала мода — Боже, наистина ли са носили това? — и изведнъж нелепо започвам да плача. Не за Леон от въображението ми, а за себе си, за малката госпожичка, която бях, която сега е на двайсет и осем, устремена с всичка сила и завинаги към неизвестна, нова тъмнина. Мога ли да го понеса, питам се. И ще спра ли някога?

— He, la reinette. Са vapas?28

Това е Андре Жубер, собственикът на кафенето, човек към шейсетте, тънък като бастун и тъмнокос. Той ме познава — или си мисли, че ме познава — и на острото му лице се чете тревога. Аз махам с ръка — Tout va bien29 — и след като оставям няколко монети на масата, излизам на булеварда, където сълзите ми ще изсъхнат на суровия вятър. Може би ще спомена това на следващия сеанс при психоаналитика ми. От друга страна, може изобщо да не отида.

Психоаналитикът ми се казва Зара, носи обемисти пуловери и ползва парфюм „Лер дю Тан“. Не знае нищо за мен, освен измислиците, които съм й разказвала, предписва ми хомеопатични тинктури от сепия и йод за успокояване на нервите. Изпълнена е със съчувствие заради тежкото ми детство и трагедиите, които в ранна възраст са ме лишили първо от баща, а после от майка, пастрок и сестра. Тревожи се заради моята срамежливост, момчешки маниери и факта, че никога не съм била интимна с мъж. Обвинява баща ми, когото й описах по-скоро като Рой Стрейтли, и ме подтиква да търся близост, катарзис, самоопределение.

Мисля, че го правя.

От отсрещната страна на булеварда Париж е пъстър и изискан, брулен от ноемврийския вятър. Това ме прави неспокойна, иска ми се да видя къде точно отива вятърът, да зърна цвета на светлината отвъд далечния хоризонт.

Парижката гимназия изглежда банална в сравнение със „Сейнт Осуалдс“. Малкият ми проект не е нов и перспективата да се установя, да приема повишението, да запълня нишата сега ми се струва прекалено лесна. След „Сейнт Осуалдс“ искам повече. Все още искам да желая, да действам, да постигам — и дори Париж ми се струва твърде малък, за да задоволи амбициите ми.

Къде тогава? В Америка сигурно е хубаво, в тази земя на нови открития, където дори само фактът, че си британец, автоматично ти дава статут на джентълмен. Страна на черно-бели ценности — това е Америка, страна на интересни противоречия. Чувствам, че там има щедри награди за талантливи играчи като мен. Да, в Америка може да ми хареса.

Или в Италия, където всяка катедрала ми напомня за „Сейнт Осуалдс“, а светлината блести като злато по прахоляка и разорението на великолепните древни градове. Или в Португалия, или в Испания — или още по-далеч, в Индия и Япония — докато един ден отново се озова пред портите на „Сейнт Осуалдс“ като змия, захапала опашката си, която с амбицията си да пълзи опасва земята.

Сега като помисля, ми се струва неизбежно. Не тази година — може би дори не това десетилетие — но един ден ще застана там, ще погледна игрището за крикет и игрището за ръгби, и двора, и арките, и комините, и прозорците на мъжката гимназия „Сейнт Осуалдс“. Тази мисъл ми се струва странно успокоителна — като свещ на перваза на прозорец, запалена специално за мен — сякаш ходът на времето, който през последните няколко години долавям все по-осезателно, е само шепа отминаващи облаци над златистите покриви. Никой няма да знае коя съм. Годините на преобразяване са ми придали защитна окраска. Само един човек ще ме познае, а аз възнамерявам да изчакам, докато Рой Стрейтли се пенсионира, за да покажа лицето си — някое от лицата си — в „Сейнт Осуалдс“. Жалко донякъде. Бих се радвала да изиграем още една партия. Все пак, когато се върна в „Сейнт Осуалдс“, няма да пропусна да потърся името му на почетната дъска сред старите центуриони. Имам силното предчувствие, че ще го намеря там.

7

14 ноември

Мисля, че е неделя, но не съм много сигурен. Сестрата с розовата коса пак е тук, чисти отделението, а мисля, че видях и Марлийн преди време да седи кротко на стола до леглото ми и да чете. Но днес наистина е първият ден, в който времето върви с нормалния си ход и в който приливите на безсъзнание от предишните ми дни и нощи започнаха да отшумяват.

Изглежда, че госпожица Деър е изчезнала безследно. След злополучната вечер апартаментът й се оказа празен, колата й бе намерена запалена, пликът с последната й заплата остана неприбран. Марлийн, която разпределя времето си между болницата и училището, ми каза, че удостоверенията и писмата, представени при кандидатстването й за работа, са се оказали фалшиви и че истинската Даян Деър, получила диплома от Кеймбридж преди пет години, от три години работи в малко издателство в Лондон и дори не е чувала за „Сейнт Осуалдс“.

Естествено, полицията разпространи нейно описание. Но външният вид може да се промени, самоличността може да се фалшифицира и аз предполагам, че госпожица Деър — или госпожица Снайд, ако все още се казва така — дълго време ще остане неразкрита.

Боя се, че не можах да помогна на полицията толкова, колкото се очакваше. Знам само, че тя повика Бърза помощ и че лекарите, дошли на местопроизшествието, спасиха живота ми. На следващия ден жена, представила се като дъщеря ми, е донесла опакован като подарък пакет в болницата: вътре намерих старомоден сребърен часовник с красива гравюра.

Никой не можа да си припомни как е изглеждала младата жена, макар че аз и без това нямам дъщеря, нито роднина, която да отговаря на описанието. Така или иначе жената повече не се върна, а часовникът си е просто часовник, малко стар и поочукан, но много точен въпреки възрастта си, а циферблатът му, който не е особено красив, със сигурност притежава характер.

Това не беше единственият подарък, който получих през тази седмица. Никога не съм виждал толкова цветя накуп: за малко да си помисля, че наистина вече съм труп. Все пак знам, че е от добри чувства. Получих един щръкнал кактус от моите калпазани с дръзката бележка: „С мисъл за вас“. Имаше африканска виолетка от Кити Тийг, жълти хризантеми от Пеърман, мимози от Джими, смесен букет от Стаята на учителя, нарциси от благопристойните Обединени нации, фикус от Хилари Паметника (може би, за да замени растенията в саксии, които Дивайн извади от кабинета по класически езици), от самия Дивайн — голям рицин, който стои до леглото ми с вид на сърдито неодобрение, сякаш пита защо още не съм умрял.

Бях близо, или поне така ми казаха.

Колкото до Кийн, операцията му продължи няколко часа и за нея отидоха шест банки кръв. Завчера дойде да ме види и макар сестрата да му забранява да става от количката, той изглеждаше невероятно добре за човек, който е бил на косъм от смъртта. Разбрах, че си е водил записки за престоя си в болницата с рисунки на сестрите и кратки наблюдения за живота на пациентите. Казва, че един ден може да напише книга за това. Радвам се, че случилото се не е потиснало творческото му вдъхновение, макар да му казах, че от учител драскач не излиза нищо добро и че ако иска прилична кариера, трябва да се ограничи с това, което наистина умее.

Пат Бишъп е излязъл от сърдечното отделение. Сестрата с розовата коса (която се казва Роузи) твърди, че това е голямо облекчение.

— Трима учители от „Сейнт Осуалдс“ по едно и също време? Косата ми ще посивее — мърмори тя, но забелязах, че напоследък значително омекна (вероятно страничен ефект от чара на Пат) и че прекарва повече време с мен, отколкото с другите си пациенти.

В светлината на новите разкрития обвиненията срещу Пат бяха свалени, макар че той все още е отстранен до следващо нареждане от новия директор. Другите ми колеги имаха повече късмет — никой от тях не беше официално обвинен, така че могат да се върнат на работа. Джими също се върна, официално до намиране на заместник, но аз предполагам, че ще остане за постоянно. Самият Джими смята, че трябва да благодари на мен за втория си шанс, макар да му казах няколко пъти, че нямам нищо общо с това. Само споменах няколко думи на доктор Тайди, това е всичко, за останалото е виновна наближаващата училищна инспекция и фактът, че без нашия малоумен, но способен общ работник много от необходимите винтчета и гайки в машината на „Сейнт Осуалдс“ щяха да се развинтят.

Колкото до останалите колеги, чух, че Изабел е напуснала. Лайт също (за да започне курс за бизнес мениджъри, защото учителската професия му се е сторила твърде тежка). Пеърман се е върнал за разочарование на Ерик Скуунз, който вече си е представял как ръководи катедрата, а Кити Тийг е подала молба за работа в „Крал Хенри“, където не се съмнявам, че ще я вземат. На по-горните етажи Боб Стрейндж ръководи нещата временно, макар че според слуховете му се налага да се справя с много недисциплинирани прояви на момчетата, а чух също, че на Пат е предложена щедра сума, за да стои настрана.

Марлийн смята, че Пат трябва да се бори — профсъюзите със сигурност ще го подкрепят — но скандалът си е скандал, независимо от изхода, а винаги ще има хора, които ще го обвиняват. Горкият Пат. Предполагам, че все още може да намери място на заместник-директор другаде или, още по-добре, пост на екзаминатор, но сърцето му принадлежи на „Сейнт Осуалдс“ и сега е разбито. Не от полицейското разследване — полицаите просто си вършеха работата — а от хилядите понесени обиди, анонимните телефонни обаждания, неудобните случайни срещи, приятелите, които усетиха накъде духа вятърът и се обърнаха срещу него.

— Мога да се върна — каза ми той, преди да си тръгне. — Но няма да е същото.

Знам какво има предвид. Веднъж развалена, магията никога не може да се възстанови.

— Освен това не искам да постъпя така със „Сейнт Осуалдс“.

— Не виждам защо — намеси се Марлийн, която го чакаше. — В края на краищата къде беше „Сейнт Осуалдс“, когато ти имаше нужда от помощ?

Пат само сви рамене. Не можеш да го обясниш, не на жена, дори да е една на милиони като Марлийн. Надявам се, че ще се погрижи за Пат, надявам се, ще проумее, че има неща, които остават неразбрани.

Найт?

Колин Найт все така липсва и вече всички го смятат за мъртъв, с изключение на родителите му. Господин Найт възнамерява да съди училището и вече се е хвърлил в шумна медийна кампания, настоява за прокарване на „Закон на Колин“, според който всеки учител трябва да се подлага на задължителни ДНК тестове, психологически оценки и строги полицейски проверки — за да се гарантира, твърди той, че случилото се с неговия син няма да се случи повече. Госпожа Найт отслабна и се отрупа с още бижута, на снимките във вестниците и в ежедневните телевизионни бюлетини тя изглежда суетна, лустросана жена, чиито врат и ръце едва издържат теглото на множеството вериги, пръстени и гривни, които висят от нея като коледна украса. Аз лично се съмнявам някога да намерят тялото на сина й. Във водоемите не се намери нито следа, обръщенията към съгражданите предизвикаха много добронамерени реакции, много надежди, много добра воля, но без резултат. „Все още има надежда“ — казва госпожа Найт по телевизията, но причината телевизията още да я показва не е момчето (което всички са отписали), а трогателната гледка на жена в костюм на „Шанел“ и обсипана с диаманти, която все още храни илюзии и ще се надява, докато умре. Това е по-добро шоу от „Биг Брадър“. Никога не съм я харесвал и сега нямам причини да го правя, но я съжалявам. Марлийн прави всичко възможно, за да я подкрепя, тъй както подкрепя и Пат; но Марлийн все пак имаше и дъщеря, Шарлот, която не можеше да замени Леон, но все пак беше дете, надежда, обещание. Госпожа Найт няма нищо — нищо, освен спомен, който избледнява с времето. Легендата за Колин Найт се разраства, колкото повече я разказват. Както всички подобни жертви, той стана популярен в ретроспекция, обичан от учителите и от приятелите. Добър ученик, който можеше да стигне далеч. Снимката във вестника го показва на рожден ден, на единайсет или дванайсет години, усмихнат дръзко (не мисля, че някога съм виждал Найт усмихнат), с измита коса, бистри очи, чиста кожа. Едва го познах, но действителното момче вече няма значение, това е Найт, който всички ще помним: трагичната картина на изгубеното малко момче.

Чудя се какво мисли Марлийн за всичко това. В края на краищата и тя е загубила сина си. Днес я попитах между другото, докато Пат събираше багажа си (растения, книги, картички, балони). Зададох й и въпроса, който толкова дълго бе стоял без отговор и трябваше да стане друго убийство, за да го произнеса на глас:

— Марлийн — попитах, — какво стана с бебето?

Тя стоеше до леглото с очила за четене на носа и разглеждаше табелката на една палма в саксия. Имах предвид детето на Леон, разбира се — на Леон и на Франческа — и Марлийн сигурно ме разбра, защото лицето й изведнъж застина в предпазлива безизразност, която за кратко ми напомни госпожа Найт.

— Това растение е изсъхнало — каза тя. — Трябва да се полее. Рой, никак не умеете да се грижите за растенията.

Погледнах я.

— Марлийн…

В края на краищата това беше нейното внуче. Детето на Леон, новата надежда, живото доказателство, че не си е отишъл безследно, че животът продължава, че винаги идва пролет — все клишета, знам, но такива са малките колелца, които задвижват големите колела. Какво бихме правили без тях?

— Марлийн — повторих аз.

Погледът й се спря на Бишъп, който говореше с Роузи на известно разстояние от нас. Тя бавно кимна.

— Исках да го взема — каза накрая. — Той беше син на Леон, разбира се, че го исках. Но бях разведена, твърде стара, за да осиновя дете, имах дъщеря, която се нуждаеше от мен, и работа, която отнемаше голяма част от времето ми. Макар че бях баба, те така и не ми го дадоха. Освен това знаех, че видя ли го дори само веднъж, няма да мога да се разделя с него.

Дали бебето за осиновяване. Марлийн така и не се опитала да разбере къде е отишло. Може да е навсякъде. Не знае нито имена, нито адреси. Може да е всеки. Може да го е виждала и да не е разбрала: на мач по крикет, във влака или просто на улицата. Може да е мъртво — случва се, знаете — а може и да е тук, сега, четиринайсетгодишно момче сред хиляди други, младо, полупознато лице, буйна коса, поглед…

— Сигурно не е било лесно.

— Преживях го — каза тя.

— А сега?

Мълчание. Пат беше готов за тръгване. Приближи се до леглото ми — непознат мъж в джинси и фланелка (учителите от „Сейнт Осуалдс“ носят костюми) — и се усмихна.

— Ще се оправим — каза Марлийн и го хвана за ръка.

За пръв път я виждах да прави това и за пръв път разбрах, че никога повече няма да ги видя в „Сейнт Осуалдс“.

— На добър час — казах аз, като имах предвид „довиждане“.

За миг двамата се спряха до леглото ми, ръка за ръка, погледнаха ме.

— Грижи се за себе си, старче — каза Пат. — Ще се виждаме. Боже, не мога да те видя от всичките тези проклети цветя.

8

Понеделник, 6 декември

Очевидно не съм желан. Или поне така ми каза Боб Стрейндж, когато тази сутрин дойдох на работа.

— За бога, Рой. Момчетата няма да умрат, ако пропуснат няколко урока по латински!

Е, може и да не умрат, но аз се интересувам от резултатите на учениците си, интересувам се от бъдещето на класическите езици в училище, а и се чувствам много по-добре.

О, докторът говори каквото говорят всички доктори, но аз помня Бевънс още като малко пълничко момче в часа ми по латински с навик непрекъснато да си събува едната обувка и проклет да съм, ако му позволя да ми нарежда.

Разбрах, че сега Мийк отговаря за класа ми. Личи си по шума, който се носи отгоре, докато седя в Тихата стая — странно носталгична смесица от звуци, сред които се чува упоритото потропване на Андертън-Пулит и звучният глас на Брейзноуз. Има и смях; и за миг се пренесох във времето — неопределено време — в което чувах смеха на момчетата, протестите на Мийк, усещах мириса на тебешир и изгорени филийки от средния коридор, заслушвах се в далечните звънци, трясък на врати и стъпки, и онова особено хлъзгане, характерно за раници, влачени по лъснатия под, и токчетата на колежките ми, тракащи на път за някой кабинет, за някой съвет, и съзерцавах златистия въздух на Камбанарията, изпълнен с лъскави прашинки.

Поех дълбоко дъх.

Ах.

Струва ми се, че съм отсъствал години, но вече чувствам как събитията от миналите седмици се отдалечават като сън, сънуван от някой друг преди много, много време. Тук, в „Сейнт Осуалдс“, все още има да се водят битки, да се преподават уроци, да се учат момчета, да се обясняват тънкостите на Хораций и опасностите на абсолютния аблатив. Сизифов труд, но докато още мога, ще продължавам да го правя. С чаша чай в едната ръка и брой на „Таймс“ в другата, отворен на кръстословицата, с тога, която бърше лъснатия под, аз решително крача към Камбанарията.

— А, Стрейтли. — Това е Дивайн. Не мога да сбъркам този сух, неодобрителен глас, нито факта, че никога не се обръща към мен на малко име.

Ето го, стои на стълбите: сив костюм, изгладена тога и синя копринена вратовръзка. Колосан — това дори не е достатъчно силна дума, за да опише неговата скованост, дървеното му лице е като на индианец на фона на изгряващо слънце. Разбира се, след случая с Деър той ми е задължен, а предполагам, че това само влошава нещата.

Зад него стоят на стража двама мъже в костюми, готови за административна дейност. Разбира се. Инспекторите. Покрай цялото си въодушевление бях забравил, че трябваше да дойдат днес, макар да забелязах необичайна резервираност сред момчетата, когато пристигнаха сутринта, а и имаше три запазени места на паркинга за посетители, които не бях видял предния ден.

— А, инквизицията. — Аз махнах за поздрав. Киселото грозде ми хвърли един от онези погледи.

— Това е господин Брамли — каза той, като махна почтително към единия от посетителите, — а това е колегата му господин Флоун. Тази сутрин те ще следят уроците ни.

— Разбирам.

На Дивайн може да се разчита да ми погоди такъв номер още в първия ден. Все пак човекът, който отговаря за хигиената и безопасността, не бива да се спира пред нищо, а и твърде отдавна съм в „Сейнт Осуалдс“, за да се притесня от чифт костюми с табелки. Усмихнах им се най-сърдечно и веднага побързах да съобщя:

— Е, аз тъкмо отивам към кабинета по класически езици. Толкова е важно човек да има свое пространство, нали? О, не му обръщайте внимание — казах на инспекторите, когато Дивайн изведнъж се втурна по средния коридор като газела. — Малко е зле с нервите.

Пет минути по-късно стигнахме до кабинета. Приятно място, трябва да призная, винаги съм го харесвал, а след като Дивайн го пребоядиса, стана още по-хубаво. Растенията ми се върнаха тук от шкафа, в който той ги бе напъхал, а книгите ми са приятно наредени на няколко рафта зад бюрото. Най-хубавото е, че табелката с надпис „Кабинет по германистика“ сега е заменена от по-малка, на която пише просто „Класически езици“.

Е, нали знаете, един ден печелиш, друг ден губиш. Затова с победоносно чувство влязох в стая 59, като накарах Мийк да зяпне от учудване и в Камбанарията да се възцари мълчание.

То трая само няколко секунди, после по пода се разнесе шум като ракета, която ще излети: те станаха на крака, всички до един, ръкопляскаха, викаха, смееха се и ме поздравяваха. Пинк и Ню, Алън-Джоунс и Макнеър, Сътклиф и Брейзноуз, и Джаксън, и Андертън-Пулит, и Адамчик, и Тейлър, и Сайкс. Всичките ми момчета — е, не съвсем всичките — и както стояха, смееха се, ръкопляскаха и крещяха името ми, изведнъж видях, че с тях стои и Мийк и на брадатото му лице сияеше искрена усмивка.

— Това е Квазимодо!

— Той е жив!

— Върнахте се, сър!

— Това означава ли, че този триместър няма да имаме по-добър учител?

Погледнах часовника си. Затворих капака. На него пишеше училищното мото:

Разбира се, няма как да знам със сигурност, че именно госпожица Деър ми го е изпратила, но мисля, че е тя. Чудя се къде ли е — кой ли е — сега. Нещо ми подсказва, че още не сме чули всичко за нея. Тази мисъл не ме смущава толкова, колкото би трябвало. И преди сме посрещали предизвикателства и сме ги преодолявали. Войни, смърт, скандали. Момчетата и учителите идват и си отиват, но „Сейнт Осуалдс“ остава завинаги. Нашата малка частица вечност.

Затова ли го е направила? Вярвам, че може и да е така. Намерила е място за себе си в сърцето на „Сейнт Осуалдс“: след три месеца престой се превърна в легенда. А сега какво? Отново ли ще се върне към статута на невидима — с малък живот, малка длъжност, може би дори семейство? Това ли правят чудовищата, когато героите остареят?

За секунда оставям шума да вилнее. Оглушителен е, сякаш не трийсет, а триста момчета вдигат бунт в малката стая. Камбанарията се разтресе, Мийк ме погледна притеснен, дори гълъбите отлетяха от балкона, оставяйки разпиляна перушина. Този момент ще остане за дълго в паметта ми. Зимното слънце, което наднича през прозорците, преобърнатите столове, надрасканите чинове, ученическите чанти, разпилени по избелелите дъски, мирисът на тебешир и прах, на дърво и кожа, на мишки и хора. И на момчета, разбира се. На разрошени момчета с ококорени очи, усмихнати, с лъскави чела, които блестят на слънцето, немирници с изцапани от мастило пръсти, които тропат, мятат каскети, крещят с разпасани ризи и неуниформени чорапи.

В някои моменти звучният шепот върши работа. В други обаче, когато наистина трябва да се съобщи нещо важно, се налага и да изкрещя.

Отворих уста и нищо не излезе.

Нищо. Нито звук.

Отвън удари звънецът — далечно бръждене, което по-скоро усетих, отколкото чух през виковете на момчетата. За момент реших, че това е краят, че съм изгубил подхода си заедно с гласа си, че вместо да застанат мирно, момчетата просто ще се втурнат навън и ще оставят мен и горкия Мийк слаби и протестиращи срещу анархията им. За миг почти повярвах, че е така, докато стоях на вратата с чашата си в ръка, а момчетата скочиха, готови да излязат.

После пристъпих две крачки напред, качих се на своя квартердек, опрях длани на бюрото и изпробвах силата на дробовете си:

— Джентълмени, тишина!

Точно както си мислех.

Звучно както винаги.