Кон

1

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Четвъртък, 9 септември

Тази сутрин класът беше необичайно кротък, когато направих проверка по списък на лист хартия (дневникът все още липсваше): Джаксън — отсъства, Найт — отстранен, а още трима други — въвлечени в инцидент, който ставаше все по-заплетен.

Разбира се, бащата на Джаксън се беше оплакал. Също и родителите на Найт: според тях синът им просто бе отговорил на непоносима провокация от страна на други ученици, насъскани, както Найт твърдеше, от класния ръководител.

Директорът, затрупан с безброй жалби относно повишението на таксите, отговори уклончиво, като обеща да проучи случая. В резултат на това Сътклиф, Макнеър и Алън-Джоунс прекараха по-голямата част от часа по латински пред кабинета на Пат Бишъп, защото Найт ги беше посочил за свои главни мъчители, а аз получих съобщение, предадено ми от доктор Дивайн, при първа възможност да обясня ситуацията на директора.

Разбира се, не обърнах внимание. Някои от нас имат часове, дежурства, контролни за проверяване — да не говорим за разчистване на шкафове в новия кабинет по германистика, както напомних на доктор Дивайн, щом получих съобщението.

Въпреки това се подразних от неоправданата намеса на директора. Това беше вътрешен въпрос, който можеше и трябваше да се разреши от класния ръководител. Опазил ни бог от администратори с много свободно време: когато директорът започне да се меси във въпроси, засягащи дисциплината, резултатите могат да бъдат катастрофални.

Същото ми каза и Алън-Джоунс по време на обяд.

— Просто му пуснахме фитила — каза той малко неловко. — Попрекалихме. Разбирате как е.

Аз разбирах. Бишъп разбираше. Но разбирах, че директорът не разбира. Той подозира всички в конспирация. Представям си седмиците телефонни обаждания, писма до родители, многобройни наказания, отстранявания и други административни мерки, докато въпросът загуби актуалност. Това ме отегчава. Сътклиф получава стипендия, която може да загуби в случай на сериозно провинение, бащата на Макнеър е сприхав и не би приел спокойно отстраняване на сина си от училище, а Алън-Джоунс старши е военен и гневът от лудориите на будния му син често води до насилие.

Ако ме бяха оставили да предприема свои мерки, аз бих се справил с виновниците бързо и ефективно, без да се налага намеса на родителите — защото колкото е тежко да се изслушват обясненията на учениците, дваж по-непоносимо е да се говори с родителите им — но вече беше късно. Когато слязох по стълбите към Стаята на учителя, бях в лошо настроение, затова когато идиотът Мийк се сблъска с мен на влизане и едва не ме събори, аз го удостоих с цветист епитет.

— По дяволите, кой ти е ял от паницата? — възкликна Джеф Лайт, учителят по спорт, като надникна иззад брой на „Мирър“.

Погледнах къде е седнал. Третото място от прозореца, под часовника. Знам, че е глупаво, но Сакото от туид е създание със своя територия, а и вече почти ме бяха изкарали от нерви. Разбира се, не очаквах новаците да знаят тези неща, но Пеърман и Роуч пиеха кафе в стаята, Кити Тийг седеше наблизо и преглеждаше тетрадки, а Макдонаф беше на обичайното си място и четеше. И четиримата погледнаха към Лайт така, сякаш беше купчина боклуци, която някой бе пропуснал да измете.

Роуч услужливо се изкашля.

— Струва ми се, че си седнал на стола на Рой — каза той.

Лайт сви рамене, но не помръдна. До него седеше Изи, географът с пясъчносиво лице, и ядеше оризов пудинг направо от кутията. Кийн, бъдещият романист, гледаше през прозореца, през който се виждаше самотният силует на Пат Бишъп.

— Не, сериозно, човече — продължи Роуч. — Рой винаги седи там. На практика той и столът са едно цяло.

Лайт протегна безкрайните си крака, с което си спечели поглед от седналата в ъгъла Изабел Тапи.

— Учителят по латински, нали? — каза той. — Чудаци с тоги. Като ги видя, ми иде да си плюя на петите.

— Ecce, stercuspro cerebro habes11 — отвърнах му аз, с което накарах Макдонаф да се намръщи, а Пеърман да кимне разсеяно, сякаш ставаше дума за цитат, за чийто произход не можеше да се сети. Пени Нейшън ме погледна с една от жалните си усмивки и посочи стола до себе си.

— Няма нищо — казах. — Няма да остана дълго.

Бог да ми е на помощ, не бях толкова отчаян. Сложих чайника и отворих шкафа до мивката, за да извадя чашата си.

Можете да научите много за характера на даден учител от чашата му за кафе. Джеф и Пени Нейшън имат еднакви чаши с надписи „КАПИТАН“ и „ЮНГА“. Роуч има чаша с Хоумър Симпсън, Грахфогел — с „Досиетата X“, а суровата натура на Хилари Паметника ни се разкрива всеки ден от огромната й чаша с надпис „НАЙ-ДОБРИЯТ ДЯДО НА СВЕТА“, изрисуван с колебливи детски букви. Чашата на Пеърман е купена по време на училищна екскурзия до Париж и е със снимка на поета Жак Превер с цигара в уста. Доктор Дивайн се отнася с презрение към обикновените чаши и използва сервиза от китайски порцелан на директора — привилегия, запазена за гости, надути Костюми и самия директор. Бишъп, който се радва на особена популярност сред учениците, всеки триместър има различна чаша с анимационен герой (този триместър с Мечето Йоги), подарък от класа му.

Моята е юбилейна чаша на „Сейнт Осуалдс“, ограничено издание от 1990. Ерик Скуунз също има такава, както и още неколцина от старата гвардия, но моята е с нащърбена дръжка и по това я различавам от останалите. С приходите от тази чаша построихме новата спортна зала и аз гордо ползвам своята. Или бих я ползвал, ако я намеря.

— По дяволите. Първо дневникът, а сега и проклетата чаша.

— Вземи моята — предложи Макдонаф (с Чарлс и Даяна, малко поочукана).

— Не е там работата.

И наистина не беше: да преместиш учителска чаша от обичайното й място е също толкова лошо, колкото да заемеш чужд стол. Столът, кабинетът, класната стая, а сега и чашата. Започвах да се чувствам обсаден.

Кийн ме погледна присмехулно как си наливам чай в чужда чаша.

— Олеква ми, като знам, че не само аз имам лош ден — каза той.

— Така ли?

— Загубих двата си свободни часа днес. С 5Г, а после и с класа на Боб Стрейндж по английска литература.

Уф. Разбира се, всички знаят, че господин Стрейндж е много зает: тъй като е Трети учител и е натоварен с графика, през годините той е успял да си изгради система от курсове, задължения, заседания, административни задачи и други необходими дела, от които почти не му остава време да се занимава с учениците. Но Кийн изглеждаше достатъчно способен — в края на краищата, беше оцелял след „Сънибанк Парк“, а аз съм виждал много силни мъже, смазани от тормоза на учениците там.

— Ще се оправя — каза Кийн, когато му изказах съчувствието си. — Впрочем от всичко това става добър материал за книгата ми.

А, да, книгата.

— Щом ти помага да оцелееш — отбелязах аз, като се чудех дали говори сериозно. У Кийн има нещо като кротка шеговитост, характерна за начинаещите, която ме кара да се съмнявам във всяка негова дума. Въпреки това със сигурност го предпочитам пред мускулестия Лайт, мазния Изи или боязливия Мийк.

— Впрочем доктор Дивайн дойде да ви търси — продължи Кийн. — Спомена нещо за някакви шкафове.

— Добре. — Това беше най-добрата новина за деня, макар че след историята с 3С дори битката с германците изгуби част от очарованието си.

— Той накара Джими да ги изнесе на двора — каза Кийн. — Колкото може по-бързо.

— Какво?

— Пречат на движението — мисля, че така каза. Нещо във връзка с Правилника за хигиена и безопасност.

Изругах. Явно Киселото грозде много искаше този кабинет. Малко колеги дръзваха да излизат с номера за Правилника за хигиена и безопасност. Допих чая си и се втурнах към бившия кабинет по класически езици, където заварих Джими с отвертка в ръка да завинтва нещо на вратата.

— Звънец, шефе — обясни той, като видя учудването ми. — Така доктор Дивайн ще знае, че има някой отвън.

— Разбирам.

По мое време просто чукахме на вратата. Джими обаче беше очарован.

— Ако видите да свети червено, значи говори с някого вътре — каза той. — Ако е зелено, значи е свободен и можете да влезете.

— А жълтата светлина?

Джими се намръщи.

— Ако свети жълто… доктор Дивайн иска да провери кой е отвън. — Той млъкна за момент и се намръщи. — И ако е някой важен, го пуска да влезе.

— Много тевтонско — отбелязах аз, минах покрай него и влязох в кабинета си.

Вътре цареше забележителен и неприятен ред. Нови шкафове с различни цветове в зависимост от предназначението, красив уред за охлаждане на вода, голямо махагоново бюро с компютър на него, девствено чисто преспапие и снимка на госпожа Кисело грозде, поставена в рамка. Килимът беше почистен, растенията ми, тези ветерани, напукани и прашни от жажда и забрава, бяха изнесени, на стената се мъдреше самодоволна табелка с надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и ламиниран график на катедрени заседания, дежурства, клубове и работни групи.

Нямах какво да кажа.

— Прибрах нещата ви, шефе — обади се Джими. — Да ви ги донеса ли?

Защо да си прави труда? Знаех, че съм победен. Затътрих се обратно към Стаята на учителя, за да удавя мъката си в чай.

2

През следващите няколко седмици Леон и аз се сприятелихме. Не беше толкова рисковано, колкото изглежда, отчасти защото бяхме в различни Домове — той в „Амадеус“, а аз се представих за ученик от „Бъркби“ — и в различни класове. Срещахме се сутрин, аз обличах дрехите си под униформата от „Сейнт Осуалдс“ и закъснявах за часовете, като представях поредица от изобретателни извинения.

Пропусках часовете по физическо — историята с астмата свърши отлична работа — и прекарвах междучасията и обедните почивки в двора на „Сейнт Осуалдс“. Започнах да се възприемам почти като истински „Ози“, от Леон научавах кои са дежурните учители, всички клюки, местния жаргон. С него ходех в библиотеката, играех шах, седях по пейките на двора като всички останали. С него бях част от училището.

Нямаше да успея, ако Леон беше по-общителен, по-популярен ученик, но скоро разбрах, че и той не се чувства на мястото си, макар че за разлика от мен страни от другите по избор, а не по необходимост. „Сънибанк Парк“ би го унищожил за седмица, но в „Сейнт Осуалдс“ интелигентността се цени повече от всичко, а той беше достатъчно хитър, за да се възползва от това. Беше любезен и почтителен към учителите — поне в тяхно присъствие — и това, както забелязах, му даваше огромно предимство, ако загазеше, което ставаше често. Леон като че ли си търсеше белята: беше специалист по шегите, по дребните отмъщения, по прикритите прояви на пренебрежение. Но рядко го хващаха. Ако аз бях Найт, той беше Алън-Джоунс: чаровник, хитрец, прикрит бунтар. И въпреки това ме харесваше. Въпреки това бяхме приятели.

Аз съчинявах истории от предишното си училище, за да го забавлявам, играех ролята, която, както мислех, отговаряше на очакванията му. От време на време въвеждах герои от другия си живот: госпожица Потс, госпожица Маколи, господин Брей. Говорех за Брей с истинска омраза, припомнях си подигравките и кривенето му, а Леон ме слушаше със заинтересован поглед, който не изразяваше точно съчувствие.

— Жалко, че не си могъл да си го върнеш — каза той веднъж. — Да накараш този тип да си плати.

— Какво предлагаш? — попитах аз. — Вуду?

— Не — отвърна Леон замислен. — Не съвсем.



Вече познавах Леон от месец. Краят на летния триместър витаеше във въздуха с мириса на окосена трева и свобода, още месец — и всички училища щяха да затворят врати (осем седмици и половина — безгранично, невъобразимо дълго време): нямаше да има нужда да сменям униформи и да бягам от часовете, можех да забравя за бележките и извиненията.

Леон и аз вече имахме планове: да ходим на кино, да се разхождаме из гората, да обикаляме из града. В „Сънибанк Парк“ изпитите, доколкото можеха да се нарекат така, бяха приключили. Часовете бяха символични, дисциплината — слаба. Някои учители вече бяха изоставили предметите си и гледаха „Уимбълдън“ по телевизията, други посвещаваха времето си на игри и частни занимания. Бягствата до „Сейнт Оз“ бяха по-лесни от всякога. Това беше най-щастливото време в живота ми.

Тогава ме сполетя беда. Можеше изобщо да не се случи, беше чисто съвпадение, нищо повече. Но светът ми рухна и застраши всичко, на което се надявах — и причина за това беше учителят по физическо, господин Брей.

Във въодушевлението си изобщо не се сещах за господин Брей. Вече не ходех на физическо — така или иначе не ме биваше в спорта — и мислех, че не липсвам на никого. Дори и без господин Брей часовете по физическо бяха ежеседмично мъчение: хвърляха дрехите ми под душовете, криеха или крадяха спортния ми екип, чупеха очилата ми, несръчните ми опити да участвам в заниманията се посрещаха със смях и презрение.

Самият Брей беше основен подстрекател на тези подигравки, като постоянно ме избираше за „демонстрациите“ си, на които безмилостно изтъкваше всичките ми физически недостатъци.

Краката ми бяха кльощави, коленете — силно изпъкнали, затова когато се налагаше да ползвам екип от наличните в салона (моят твърде често „изчезваше“ и баща ми невинаги се съгласяваше да ми купи нов), Брей ми даваше огромни шорти, които смехотворно се вееха, докато бягах, в резултат на което получих прякора „Гръмовните гащи“. Почитателите на господин Брей го сметнаха за невероятно забавен и така прякорът ми остана. Това създаде у някои ученици впечатлението, че имам проблем с газоотделянето и така Снайд Цайса стана Снайд Вонята; всеки ден ме обсипваха с подигравки на тема зрял фасул и по време на мачове (на които винаги ме оставяха като последна резерва) Брей се провикваше към другите играчи: „Внимавайте, че Снайд е на бобена диета!“.

Както казах, отсъствието ми от час не беше голяма загуба за учителя или поне така си мислех. Но не бях взел предвид злобата на този човек. Не му беше достатъчно да има група от поддръжници и подмазвачи. Не му стигаше да зяпа момичетата (и при удобен случай скришом да опипва някое под претекст, че прави „демонстрация“), нито да унижава момчетата с тролския си хумор. Всеки актьор се нуждае от публика, но Брей се нуждаеше от нещо повече. Нуждаеше се от жертва.

Вече от четири седмици пропусках часовете по физическо. Представях си коментарите:

— Ученици, къде са Гръмовните гащи?

— Не знам, сър. В библиотеката, сър. В кенефа, сър. Вече не ходи на физическо, сър. Страда от астма, сър.

— По-скоро страда от шубе.

След време със сигурност забравяха за мен. Вероятно Брей си намираше друга мишена — имаше ги в изобилие. Дебелата Пеги Джонсън или пъпчивият Харолд Ман, или разплутата като кифла Луси Робинс, или Джефри Стюарт, който тичаше като момиче. Накрая Брей неизбежно щеше да се спре на някого от тях — и те го знаеха, затова ме гледаха враждебно в клас или на сборовете, мразеха ме за това, че успявам да се измъкна.

Тъкмо те, неудачниците, не се отказваха, продължаваха с шегите за Гръмовните гащи, постоянно подмятаха нещо за боб и астма, докато в мое отсъствие часовете се превръщаха в клоунада без клоун и накрая господин Брей започна да подозира нещо.

Не знам кога и къде ме беше видял. Може би на излизане от библиотеката. Не внимавах достатъчно, Леон изпълваше целия ми живот и Брей и кликата му се бяха превърнали в безплътни сенки. Така или иначе, на другата сутрин той ме чакаше: по-късно разбрах, че е разменил дежурството си с друг учител, за да ме спипа.

— Хей, май доста се тъпчеш с боб за човек, болен от астма — каза Брей, когато влязох тичешком през входа за закъснели.

Погледнах го и се вцепених от страх. Той се усмихваше злобно като бронзов тотем от езически култ.

— Какво? Езикът ли си глътна?

— Закъснявам, сър — заекнах аз, за да спечеля време. — Баща ми е…

Брей се надвеси над мен и презрението му почти ме смаза.

— Може би баща ти ще ми каже нещо повече за тази твоя астма — каза той. — Не беше ли пазач в мъжката гимназия? От време на време идва в местната кръчма.

Едва дишах. За секунда повярвах, че наистина имам астма, че дробовете ми ще се пръснат от ужас. Молех се да стане — в този момент смъртта ми изглеждаше далеч по-сладка от другите алтернативи.

Брей видя ужаса ми и усмивката му стана по-зловеща.

— Ела довечера пред съблекалните — каза той. — И не закъснявай.

През целия ден треперех от страх. Коремът ме болеше, не можех да се съсредоточа, влизах в чужди класни стаи, не можех да ям. В следобедната почивка вече бях в такава паника, че госпожица Потс, стажант учителката, забеляза и попита какво има.

— Нищо, госпожице — отвърнах аз в отчаян опит да отклоня вниманието от себе си. — Просто малко ме боли глава.

— Не е само това — каза тя, след като се приближи. — Не изглеждаш добре…

— Нищо ми няма, госпожице. Наистина.

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома. Може да имаш някакъв вирус.

— Не! — не можах да овладея гласа си.

Това щеше безкрайно да влоши нещата; ако не отидех на срещата, Брей щеше да говори с баща ми и всеки шанс да избегна разкритието щеше да бъде пропилян.

Госпожица Потс се намръщи.

— Погледни ме. Случило ли се е нещо?

Аз мълчаливо поклатих глава. Госпожица Потс беше само студентка, не по-голяма от приятелката на баща ми. Обичаше да се харесва, да си придава важност: едно момиче от нашия клас, Уенди Ловел, се правеше на болна по време на обяд и когато госпожица Потс разбра, се обади на Асоциацията за хранителни смущения.

Тя често говореше за полово самоосъзнаване, беше специалист по расова дискриминация, бе посещавала курсове по самоутвърждаване, физическо насилие и наркотици. Усещах, че госпожица Потс си търси подходящата кауза, но знаех, че ще бъде в училище само до края на триместъра и след няколко седмици няма да я има.

— Моля ви, госпожице — прошепнах аз.

— Хайде, скъпо дете — нежно ме подкани госпожица Потс. — На мен можеш да кажеш.

Тайната беше проста като всички тайни. Места като „Сейнт Осуалдс“ — и дори в известна степен „Сънибанк Парк“ — имат свои системи за сигурност, изградени не от противопожарни детектори и скрити камери, а от дебел пласт блъф.

Никой не посяга на учител — никой не дръзва да посегне на училище. И защо? Инстинктивното раболепие пред авторитета — то е по-силно от страха от наказанието. За учениците си учителят винаги е „сър“, независимо колко години са минали от училищната скамейка; дори в зряла възраст откриваме, че старите рефлекси не са изчезнали, а само са заглъхнали с времето и при подходящ стимул излизат на повърхността. Кой би дръзнал да блъфира? Кой би се осмелил? Това е немислимо.

Но отчаянието ми беше непоносимо. От едната страна бе „Сейнт Осуалдс“, Леон, всичко, за което копнеех, всичко, към което се стремях. От другата — господин Брей, надвесен над мен като самия Господ Бог. Смеех ли? Имах ли шанс да успея?

— Хайде, детето ми — нежно приканваше госпожица Потс, съзряла златна възможност. — Можеш да споделиш с мен, на никого няма да кажа.

Престорих се, че се колебая. После тихо промълвих:

— Става дума за господин Брей — казах аз и я погледнах в очите. — За господин Брей и Трейси Дилейси.

3

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Петък, 10 септември

Първата седмица беше дълга. Винаги е така, но тази година като че ли проблемите започнаха твърде отрано. Днес Андертън-Пулит отсъства (поредната алергична реакция, казва майка му), но Найт и Джаксън са в час, Джаксън — с внушителна синина под окото, която подхожда на счупения му нос; Макнеър, Сътклиф и Алън-Джоунс са със забележки за лошо поведение (Алън-Джоунс има белег на лицето с ясно отпечатани четири пръста, получен, както самият той твърди, по време на футболен мач).

Мийк пое кръжока по география, който благодарение на Боб Стрейндж сега се събира всяка седмица в моята класна стая, Бишъп е разтегнал сухожилие в резултат на прекалено ентусиазирано бягане, Изабел Тапи започна да се навърта около спортната зала, облечена в поредица от дръзки полички, нашествието на доктор Дивайн към кабинета по класически езици бе временно прекратено поради новооткрита миша дупка зад ламперията на една от стените, моята чаша и дневникът на класа ми все така липсват, което предизвиква неодобрението на Марлийн, а в четвъртък, когато се върнах от обяд, открих, че любимата ми писалка — „Паркър“, зелена, със златно перо — е изчезнала от чекмеджето в бюрото ми.

Загубата на последната направо ме вбеси, отчасти защото бях излязъл от стаята само за половин час и, което беше по-важно, защото стана по време на обяд, а това означаваше, че крадецът е от моя клас. От моя любим 3С — добри момчета, или поне така си мислех, лоялни към мен. По това време в коридора дежуреха Джеф Лайт и — какво съвпадение — Изабел Тапи, но (нищо чудно) никой от двамата не беше забелязал външни лица да влизат в стая 59.

Същия следобед споменах пред класа за изчезналата писалка с надеждата, че някой може да я е взел за малко и да е забравил да я върне, но момчетата ме изгледаха с недоумение.

— Какво, никой ли не я е виждал? Тейлър? Джаксън?

— Не, сър. Изобщо, сър.

— Прайс? Пинк? Сътклиф?

— Не, сър.

— Найт?

Найт отмести поглед със самодоволна усмивка.

— Найт?

Проверих присъстващите по списък и освободих момчетата. Сега определено се чувствах неудобно. Не ми беше приятно да го правя, но имаше само един начин да открия злосторника и той беше да претърся шкафчетата на учениците. За късмет този следобед бях свободен, затова взех шперца и списъка с номерата на шкафчетата, оставих Мийк в стая 59 с група по-малки ученици, които едва ли щяха да буйстват, и тръгнах към средния коридор, където се помещаваха шкафчетата на 3С клас.

Започнах да претърсвам по азбучен ред, без да бързам, като обръщах особено внимание на съдържанието на несесерите, но не намерих нищо, освен половин кутия цигари в шкафчето на Алън-Джоунс и порносписание в това на Джаксън.

После дойде ред на Найт: шкафчето му беше претъпкано с листа, книги и всевъзможни дреболии. Измежду две папки падна сребърна кутия във формата на калкулатор; отворих я, но вътре нямаше писалка. Следващото шкафче беше на Лемън, после на Ню, на Пинк, на Андертън-Пулит — затрупано с книги на любимата му тема, самолети от Първата световна война. Прерових всички шкафчета, намерих забранено тесте карти и няколко снимки на разголени момичета, но не и писалка „Паркър“.

Прекарах близо час при шкафчетата, достатъчно, за да удари звънецът и коридорът да се напълни с ученици, но, за щастие, на никого не му хрумна да отиде до шкафчето си между часовете.

Ядосах се още повече — не заради загубата на писалката, която в края на краищата можех да заменя с друга, а заради факта, че част от любовта ми към тези момчета бе помрачена от станалото и докато не намерех крадеца, не бих могъл занапред да им имам доверие.

* * *

Днес бях дежурен след часовете и следях опашката за автобуса. Мийк беше на плаца, едва различим сред учениците, които излизаха от училище, а Паметника стоеше на стълбите към параклиса и наблюдаваше всичко отвисоко.

— Довиждане, сър! Приятно прекарване на почивните дни! — Това беше Макнеър, който тичаше с изкривена вратовръзка и разпасана риза. След него търчеше Алън-Джоунс, както винаги на максимална скорост, сякаш от това зависеше животът му.

— По-полека! — провикнах се аз. — Ще си счупите главите!

— Съжалявам, сър — изкрещя Алън-Джоунс, без да забавя скорост.

Не можах да не се усмихна. Помня, че и аз тичах така — не толкова отдавна, когато уикендите се простираха пред мен като безкрайни игрища. Сега минават за един миг: седмици, месеци, години — всички потъват като в бездънна магическа шапка. И въпреки това се чудя. Защо момчетата все тичат? И кога аз спрях да тичам?

— Господин Стрейтли…

Наоколо се вдигаше такъв шум, че не бях чул кога новият директор ме настигна. Дори в петък следобед видът му е безупречен: бяла риза, сив костюм, вратовръзка, вързана и разположена под най-правилния ъгъл.

— Господин директоре.

Мрази да го наричат просто „господин директоре“. Това му напомня, че в историята на „Сейнт Осуалдс“ той не е нито единствен, нито незаменим.

— Онзи ученик от вашия клас ли е? Който тича с неприбрана риза?

— Не — излъгах аз.

Директорът има административна мания към ризи, чорапи и други униформени подробности. Като чу отговора ми, той ме погледна скептично.

— Тази седмица ми направи впечатление известно пренебрежение на учениците към униформата. Надявам се да им обясните колко е важно да правим добро впечатление извън вратите на училището.

— Разбира се, господин директоре.

С наближаването на инспекцията правенето на добро впечатление се превърна в един от основните приоритети на новия директор. Гимназията „Крал Хенри“ има строги правила по отношение на облеклото, включително сламени шапки през лятото и високи шапки за членовете на църковния хор — това според него допринася за по-високите им позиции в списъците с престижни учебни заведения. Моите изцапани с мастило хулигани не се отнасят така благосклонно към съперниците си — или Хенриетите, както по традиция ги наричат нашите ученици — но трябва да призная, че аз споделям мнението им. Бунтът към униформите е своеобразен ритуал за посвещаване и нашите ученици — особено тези от 3С — изразяват бунта си чрез разпасаните ризи, отрязаните вратовръзки и неподходящите чорапи.

Опитах се да кажа това на новия директор, но той ме изгледа с такава погнуса, че по-добре да си бях мълчал.

— Чорапи ли, господин Стрейтли? — попита директорът, сякаш му говорех за някаква нова, нечувана перверзия.

— Ами да — отвърнах аз. — Нали знаете, с Хоумър Симпсън, „Саут Парк“, Скуби Ду.

— Но ние имаме изисквания за чорапите — каза новият директор. — Сиви, вълнени, три четвърти, с жълта и бяла ивица по края. Осем и деветдесет и девет за чифт, от магазина за училищни униформи.

Безпомощно свих рамене. От петнайсет години беше директор на „Сейнт Осуалдс“ и още не беше разбрал, че никой — никой! — не носи униформени чорапи.

— Е, надявам се да сложите край на това — каза той, все още потресен. — Всяко момче трябва да носи униформа, пълна униформа, постоянно. Ще се наложи да пусна заповед.

Запитах се дали като ученик директорът е носил униформа, пълна униформа, постоянно. Опитах се да си го представя и установих, че не е трудно. Въздъхнах.

— Fac ut vivas12, господин директоре.

— Какво?

— Непременно, сър.

— И като стана дума за заповеди… Секретарката ми три пъти ви изпраща по имейла покана да дойдете в кабинета ми.

— Така ли, господин директоре?

— Да, господин Стрейтли. — Тонът му звънна като лед. — Получихме оплакване.

Беше от Найт, разбира се. Или по-скоро от майката на Найт, изкуствена блондинка на неопределена възраст с променливи настроения, благословена с щедра издръжка от бившия си съпруг и в резултат на това с достатъчно свободно време, за да се занимава с редовно подаване на жалби. Този път мотивът беше, че съм превърнал сина й в жертва заради еврейския му произход.

— Антисемитизмът е много сериозно обвинение — обяви директорът. — Двайсет и пет процента от клиентите ни — тоест родителите на учениците ни — принадлежат към еврейската общност, а едва ли се налага да ви напомням…

— Не, не се налага, господин директоре.

Това беше прекалено. Да заемеш страната на ученик срещу учител — при това на публично място, където всеки би могъл да чуе — бе повече от нелоялно. Почувствах как нервите ми се опъват.

— Тук става въпрос за личен конфликт и аз очаквам да ме подкрепите изцяло срещу това неоснователно обвинение. И понеже стана дума, може би трябва да ви напомня, че по отношение на дисциплината съществува пирамидална структура, която започва от класния ръководител, затова не ми е приятно някой да ми отнема задълженията, без да се консултира с мен.

— Господин Стрейтли! — Директорът изглеждаше силно потресен.

— Да, господин директоре.

— Има още нещо.

Застинах в гневно очакване.

— Госпожа Найт казва, че вчера следобед от шкафчето на сина й е изчезнала скъпа писалка, подарък за неговата Бар Мицва. А вас, господин Стрейтли, са ви видели да отваряте шкафчетата на 3С клас точно по това време.

„По дяволите!“ — изругах наум. Трябваше да бъда по-предпазлив и — съгласно правилника — да претърся шкафчетата в присъствието на самите ученици. Но 3С са моят клас — до голяма степен любимият ми клас. По-лесно беше да постъпя както правех винаги: скришом да отворя шкафчето на виновника, да извадя вещественото доказателство и да оставя нещата така. Това беше свършило работа с Алън-Джоунс и табелките за вратите, можеше да свърши работа и с Найт. Само че в неговото шкафче не намерих нищо — макар и интуицията да ми подсказваше, че е виновен — и със сигурност не бях взел нищо от там.

Директорът беше улучил целта.

— Госпожа Найт ви обвинява не само в това, че редовно тормозите и унижавате момчето, но и че на практика сте го обвинили в кражба, а когато той е отрекъл, сте взели ценен предмет от шкафчето му, може би с надеждата, че ще го принудите да си признае.

— Разбирам. Е, ще ви кажа какво мисля аз за госпожа Найт…

— Училищната застрахователна компания ще покрие загубата, разбира се. Но това повдига въпроса…

— Какво?

Не можех да повярвам на ушите си. Учениците всеки ден губят по нещо. Предлагането на компенсация в този случай означаваше признаване на вината ми.

— Няма да се хвана. Сто процента проклетото нещо ще се окаже под леглото му или още някъде.

— Предпочитам да разреша случая на това ниво, отколкото да го отнасям до Управителния съвет — каза директорът с необичайно откровен тон.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз. — Но направите ли го, в понеделник сутринта ще намерите оставката ми на бюрото си.

Директорът пребледня.

— Успокойте се, Рой…

— Не мога да се съглася с това. Дълг на директора е да застава зад подчинените си, а не да се измъква при първата злобна клевета.

Настъпи хладно мълчание. Осъзнах, че гласът ми, свикнал с акустиката в Камбанарията, е набрал сила. Няколко момчета и родителите им стояха достатъчно близо до нас, за да ни чуят, а дребничкият Мийк, който продължаваше да дежури на плаца, ме гледаше със зяпнала уста.

— Много добре, господин Стрейтли — сковано отговори новият директор.

След тези думи се отдалечи, оставяйки у мен чувството, че в най-добрия случай съм победил в словесната схватка, а в най-лошия съм си вкарал опустошителен автогол.

4

Горкият стар Стрейтли. Днес си тръгна толкова умърлушен, че почти съжалих за откраднатата му писалка. Стори ми се стар — не страховит, а просто стар, тъжен комедиант с подпухнало лице, прехвърлил годините на разцвета си. Не беше така, разбира се. У Рой Стрейтли има истински хъс, истински — и опасен — ум. И все пак — наречете го носталгия, ако щете, или порочност — днес той ми хареса повече откогато и да било. Чудя се дали да не му помогна малко. Заради доброто старо време.

Да, може би. Може би ще го направя.

Отпразнувах първата си седмица с бутилка шампанско. Играта едва започва, разбира се, но аз вече посях достатъчно отровни семена — и това е само началото. Найт се показва като ценен инструмент — почти „малък приятел“, както се изразява Стрейтли: говори с мен през всяко междучасие, попива всяка моя дума. О, не казвам нищо директно — аз най-добре от всички разбирам от тези неща — но с намеци и общи приказки мисля, че успявам да го ориентирам в правилната посока.

Разбира се, майка му не се оплака на Управителния съвет. Не очаквах да го направи въпреки всичките си истерии. Поне не този път. Въпреки всичко случките не се забравят. Оставят дълбока следа там, където трябва.

Скандалът е онази плесен, от която основите рухват. „Сейнт Осуалдс“ е видял достатъчно такива скандали, грижливо потулвани от Управителния съвет и членовете на Тръста. Историята с Шейкшафт например или онази неприятна случка с портиера преди петнайсет години. Как му беше името — Снайд? Училището е старо, не помни подробностите, но това само показва, че на никого не може да се вярва.

В случая с господин Брей в моето училище нямаше Тръст, който да вземе нещата в свои ръце. В продължение на минута госпожица Потс слуша с ококорени очи и уста, която все повече се изкривяваше от омерзение.

— Но Трейси е на петнайсет! — възкликна тя (която в часовете на господин Брей винаги полагаше усилия да се държи любезно и чието лице сега се бе изопнало от възмущение). — На петнайсет!

Аз кимнах.

— Не казвайте на никого. Той ще ме убие, ако разбере, че го знаете от мен.

Това беше стръв и госпожица Потс я налапа, в което не се и съмнявах.

— Нищо няма да ти се случи — твърдо обеща тя. — Трябва само да ми разкажеш всичко.



След часовете не отидох на срещата с Брей. По това време седях пред кабинета на директора и със страх и въодушевление се вслушвах в звуците от драмата, която се разиграваше вътре. Разбира се, Брей отрече всичко, но опиянената от любов Трейси, въобразила си, че е Жулиета, се разрида неудържимо от публичното му предателство, заплаши, че ще се самоубие и накрая обяви, че е бременна — от което членовете на учителския съвет изпаднаха в паника и започнаха да си разменят взаимни обвинения, Брей се втурна да търси представителя на профсъюзите, а госпожица Потс заплаши да разкаже всичко на местната преса, ако веднага не се вземат мерки, за да се предпазят други невинни момичета от посегателствата на този перверзник, когото тя винаги е подозирала и който трябва да бъде тикнат в затвора.



На следващия ден господин Брей не дойде на училище заради започналото разследване, а в светлината на последвалите разкрития повече не се върна. В следващия триместър Трейси призна, че всъщност не е бременна (за явно облекчение на не един от съучениците си), по физическо дойде нова учителка, госпожица Апълуайт, която прие извинението ми за астмата без въпроси и други прояви на любопитство, а аз открих, че дори без уроци по карате вече се ползвам с известно уважение сред някои съученици като хлапето, дръзнало да изобличи мръсника Брей.

Както казах, един добре премерен удар може да повали гигант. Брей беше първият. Експерименталният случай, ако щете. Може би съучениците ми го усетиха, усетиха, че в края на краищата умея да отвръщам, защото след това повечето подигравки, които бяха превърнали живота ми в ад, кротко секнаха. Разбира се, не се ползвах с по-голяма популярност от преди, но докато по-рано хората полагаха всячески усилия да ме тормозят, сега ме оставяха да правя каквото искам — както учители, така и ученици.

Твърде малко, твърде късно. Тогава аз ходех в „Сейнт Осуалдс“ почти всеки ден. Разхождах се по коридорите, говорех с Леон през междучасията и в обедната почивка, опиянявах се от щастие. Дойде седмицата на изпитите и когато нямаше изпит, Леон можеше да седи в библиотеката и тогава двамата бягахме в града, обикаляхме музикалните магазини — понякога дори крадяхме от тях, макар че Леон нямаше нужда да го прави, защото имаше джобни пари в изобилие.

Аз обаче нямах. Буквално всичките ми пари — малката ми седмична издръжка, както и парите за обяд, които вече не харчех в училище — отиваха за усъвършенстване на измамата.

Непредвидените ми разходи бяха огромни: книги, канцеларски материали, напитки и закуски от лавката, билети за автобус до стадиона и, разбира се, униформата. Скоро установих, че макар и всички ученици да носеха еднакви униформи, трябваше да се поддържа определен стандарт. Леон ме познаваше като нов ученик, син на полицейски инспектор, затова беше немислимо да продължавам да нося захабената униформа, сглобена от изгубени вещи, или окъсаните и мръсни кецове, с които ходех. Имах нужда от нова униформа, от лъскави обувки, от кожена чанта.

Някои от тези неща крадях от шкафчетата на учениците след училище, като свалях етикетите с имената и слагах свои. Други неща купувах със спестените си пари. Веднъж-дваж дори откраднах от парите на баща си, докато го нямаше, като знаех, че ще се прибере пиян и може би после няма да помни колко точно е похарчил. Това свърши работа, но баща ми се оказа по-паметлив за тези неща, отколкото очаквах, и втория път за малко да ме хване. За щастие, в къщата имаше друг заподозрян, по-вероятен извършител от мен. Последва ужасна разправия и през следващите две седмици Пепси ходеше със слънчеви очила, а аз повече не рискувах да крада от баща си.

Вместо това крадях от магазините. Преструвах се пред Леон, че го правя за забавление: имахме състезание по кражба на дискове, като деляхме плячката помежду си в нашия „клуб“ в гората зад училище. Аз се представях неочаквано добре в тази игра, но Леон имаше природна дарба, не изпитваше никакъв страх, беше пригодил едно дълго палто специално за целта и пъхаше дисковете в големите джобове на подплатата, докато палтото натежаваше и той едва можеше да ходи. Веднъж за малко да ни хванат: на излизане от вратата подплатата на палтото му се скъса и касетите и дисковете се разпиляха по земята. Момичето на касата ни гледаше със зяпнала уста, клиентите ни зяпаха, дори детективът на магазина се беше вцепенил от учудване. Аз понечих да избягам, но Леон само се усмихна със съжаление, грижливо събра дисковете си и едва тогава се втурна да бяга, размахвайки полите на палтото си като криле. Дълго след това не смеех да отида в този магазин — макар че накрая го направихме по настояване на Леон, но както той каза, и без това вече бяхме отмъкнали всичко хубаво.

Всичко е въпрос на поведение. Леон ме научи на това, макар че ако знаеше за измамата ми, сигурно дори той би ме признал за победител в тази игра. Но това беше невъзможно. За Леон повечето хора бяха „банални“. Учениците от „Сънибанк“ бяха „паплач“, а онези, които живееха в общинските блокове (сред тях и блоковете на „Аби Роуд“, където някога живеех и аз с родителите си) — „дроги“, „проститутки“, „дрипльовци“ и „пролетариат“.

Разбира се, аз споделях презрението му, но моята омраза беше по-дълбока. Аз знаех неща, които Леон с хубавата си къща, латинския си и електрическата си китара не би могъл да знае. Нашето приятелство не беше дружба между равни. В света, който си бяхме създали, нямаше място за детето на Джон и Шарън Снайд.

Единственото ми съжаление беше, че играта ни не можеше да продължи вечно. Но на дванайсет човек не се замисля често за бъдещето и ако на хоризонта се задаваха тъмни облаци, новото ми приятелство ме заслепяваше до такава степен, че не можех да ги забележа.

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 15 септември

Вчера, когато влязох в класната си стая след обедната почивка, на таблото за съобщения висеше рисунка: груба карикатура на моя милост с хитлеристки мустачки. От устата ми излизаше балонче, в което пишеше: „Juden’ram!“13.

Всеки можеше да я е окачил — някой от учениците на Дивайн, които бяха тук след голямото междучасие, или ученик на Мийк, или дори някой дежурен с извратено чувство за хумор — но аз знаех, че това е Найт. Личеше си по самодоволната му физиономия, по това как отбягваше погледа ми, по закъснението, с което произнесе „сър“ след „да“ — дързост, която само аз забелязах.

Разбира се, махнах рисунката, смачках я и я хвърлих в кошчето, без да покажа, че съм я видял, но във въздуха миришеше на бунт. Иначе всичко изглеждаше спокойно, но аз съм тук от прекалено дълго, за да се оставя да ме заблудят: това е само затишие пред буря, кризата тепърва предстои.

Така и не разбрах кой ме е видял да тършувам из шкафчетата. Можеше да е всеки, който обича да клюкарства: Джеф и Пени Нейшън са такива, вечно докладват за „процедурни аномалии“ по благочестивия си начин, зад който се крие истинско злорадство. Тази година по стечение на обстоятелствата преподавам на сина им — умно, безлично момче — и още от отпечатването на графика те проявяват нездравословен интерес към методите ми на преподаване. Би могла да бъде и Изабел Тапи, която никога не ме е харесвала, или Мийк, който си има причини да ме мрази, или дори някой от учениците.

Не че има значение, разбира се. Но още от първия ден имам чувството, че някой ме наблюдава — изпитателно и безмилостно. Предполагам, че Цезар се е чувствал по същия начин в навечерието на мартенските Иди.

В класната стая всичко върви както обикновено. Групата на първокурсниците все още е с впечатлението, че глаголът е „дума-действие“, тази на шестокурсниците, съставена от ученици под средното ниво, усърдно пъшка над „Енеида“, IX, моят клас 3С се бори с герундива (за трети път) сред остроумните коментари на Сътклиф и Алън-Джоунс (неустоим както винаги) и по-дълбокомислените забележки на Андертън-Пулит, смятащ латинския за загуба на време, което би могъл да посвети на самолетите от Първата световна война.

Никой не обръщаше внимание на Найт, който приключи с работата си, без да обели и дума, а малкото контролно, което им дадох в края на часа, ме успокои, че сега повечето от тях са толкова запознати с герундива, колкото се полага на всеки третокурсник. В качеството на бонус към контролното Сътклиф беше прибавил дръзки рисунки, които илюстрираха „представители на герундива в естествения им хабитат“ и „какво става, когато герундив срещне герундив“. Да не забравя някой ден да поговоря със Сътклиф. Междувременно залепих рисунките на бюрото си в качеството на малък, ободрителен антидот срещу загадъчната карикатура от тази сутрин.

В катедрата стават и добри, и лоши неща. Даян Деър като че ли се приспособява бързо, което е добре дошло, защото Пеърман е по-неефективен от всякога. Вината не е изцяло негова — аз съм донякъде привързан към Пеърман въпреки неговата неорганизираност: в края на краищата, човекът има мозък — но след новите попълнения Скуунз става все по-досаден, заяжда се и злослови до такава степен, че кроткият Пеърман постоянно е на ръба на нервна криза и дори Кити е умърлушена. Само Тапи като че ли не се влияе от това, може би в резултат на зараждащата се интимност между нея и омерзителния Лайт, с когото все по-често се появява в „Жадния професор“ или дълго и напоително обядва в столовата.

Германците, от друга страна, се наслаждават на превъзходството си. Да им е сладко. Мишките може да са унищожени — пожертвани в името на Правилника за хигиена и безопасност — но призракът на Стрейтли ще продължава да ги преследва, да дрънчи с вериги и да стряска спокойствието на новите обитатели на кабинета му.

На цената на едно питие в „Жадния професор“ успях да се сдобия с ключ за новия кабинет по германистика, в който се оттеглям всеки път, когато Дивайн има заседание на Дома. Знам, че то продължава само десет минути, но за това време аз обикновено предизвиквам безобиден хаос — кафени чаши по бюрото, преместен телефон, попълнени кръстословици в екземпляра на „Таймс“, лично притежание на Киселото грозде — колкото да му напомня, че още ме има.

Моите шкафове са пренесени в близкия до кабинета Архив — това също смущава доктор Дивайн, който доскоро не знаеше за съществуването на врата между двете стаи, но аз я открих. Той се оплаква, че усеща мирис на цигари в кабинета си и с благочестиво самодоволство ме заплашва с Правилника за хигиена и безопасност; казва, че сред многото книги може лесно да се предизвика пожар, и се кани да постави противопожарен детектор.

За щастие, Боб Стрейндж, който в качеството си на Трети учител отговаря за разходите на всяка катедра, даде да се разбере, че до приключването на инспекцията не бива да се правят повече неоправдани разходи, така че засега Киселото грозде е принуден да търпи присъствието ми, докато несъмнено планира следващия си ход.

Междувременно директорът продължава офанзивата си срещу чорапите. Съветът в понеделник бе изцяло посветен на тази тема и в резултат на това буквално всички ученици от моя клас започнаха да идват на училище с най-екстравагантни чорапи, в отделни случаи придружени с крещящи жартиери.

Дотук съм преброил един чифт с Бъгс Бъни, три с Барт Симпсън, един „Саут Парк“, четири с Бийвъс и Бътхед, а Алън-Джоунс се появи със сигналнорозови чорапи с Пауърпъф Гърлс, избродирани с блестящи конци. Цяло щастие е, че очите ми не са като едно време и че никога не забелязвам тези неща.

Разбира се, никой не се заблуждаваше за причината, породила внезапния интерес на новия директор към ученическите чорапи. Датата на училищната инспекция наближаваше, а след обезсърчителните изпитни резултати от лятото (благодарение на прекомерния брой курсови работи и последните нововъведения в системата на образованието) той знае, че не може да си позволи неблагоприятен доклад.

Като последица от това чорапите, ризите, вратовръзките и други подобни ще бъдат мишена номер едно за този триместър, както и разните там графити, нарушения на Правилника за хигиена и безопасност, мишки, компютърна неграмотност и движение от лявата страна на коридора. Ще има вътрешно оценяване на новоназначените учители, вече се печата нова брошура, сформиран е комитет, който да обсъжда възможностите за подобряване имиджа на училището, а на паркинга за посетители е прибавен нов ред места за инвалиди.

В разгара на тази бурна дейност портиерът Фалоу е повече от досаден. Благословен със способността да изглежда зает, когато не върши нищо, той души из ъглите и край класните стаи с бележник в ръка, надзирава ремонтните и обновителните работи, с които се занимава Джими. Така успява да подслуша много от разговорите между учителите, които, както подозирам, предава на доктор Дивайн. Разбира се, макар външно да се отнася с презрение към клюките в Стаята на учителя, Киселото грозде е забележително добре осведомен.

Този следобед госпожица Деър седя в класната ми стая, за да замества Мийк, който е болен. Стомашно разстройство, или поне така казва Боб Стрейндж, но аз имам своите подозрения. Едни хора са родени за учители, други не, и макар че Мийк не би могъл да счупи местния рекорд — той принадлежи на един учител по математика на име Джером Фентиман, който още първия ден изчезна по време на междучасие и повече не се появи — няма да се учудя, ако ни е напуснал насред триместъра под претекст, че страда от загадъчна болест.

За щастие, госпожица Деър е замесена от по-жилаво тесто. Чувам я от учителската как говори на компютърните генийчета на Мийк. Кротостта й е измамна, под нея се крият интелигентност и блестящи способности. Давам си сметка, че отчуждеността й не се дължи на срамежливост. Тя просто се чувства добре в собствената си компания и няма много общо с останалите новаци. Виждам я доста често — в края на краищата, делим една стая — и съм изненадан от бързината, с която тя се приспособи към хаотичната топография на „Сейнт Осуалдс“, към множеството стаи, традиции и табута, към инфраструктурата. Държи се дружелюбно с момчетата, без да попада в клопката на интимниченето, знае как да наказва, без да предизвиква негодувание, знае добре предмета си.

Днес преди часовете я заварих да оценява писмени работи в класната ми стая и няколко секунди я наблюдавах, преди тя да е забелязала присъствието ми. Стройна, делова, в снежнобяла блуза и спретнати сиви панталони, с тъмна коса, подстригана късо на дискретна хубава прическа. Пристъпих напред, тя ме видя и тутакси скочи, освобождавайки стола ми.

— Добро утро, сър. Не очаквах да дойдете толкова рано.

Беше седем и четирийсет и пет. Верен на себе си, Лайт всяка сутрин пристига в девет без пет, Бишъп идва рано, но само за редовния си крос навън, дори Джери Грахфогел не влиза в стаята преди осем. И това „сър“ — надявах се жената да не се окаже поредното мекотело. От друга страна, не ми харесва, когато новаците свободно се обръщат към мен на малко име, сякаш съм водопроводчикът или някой, когото са срещнали в бара.

— Защо не сте в Стаята на учителя? — попитах аз.

— Господин Пеърман и господин Скуунз обсъждаха последните назначения. Стори ми се, че ще е по-тактично да се оттегля.

— Разбирам.

Седнах и запалих сутрешната си „Голоаз“.

— Съжалявам, сър. Трябваше да ви помоля за разрешение. — Тонът й беше учтив, но очите й блестяха.

Реших, че е амбициозна и още повече я харесах за това.

— Цигара?

— Не, благодаря, не пуша.

— Никакви пороци, а? Опазил ни бог от още едно Кисело грозде.

— Повярвайте ми, имам достатъчно пороци.

— Хм.

— Един от вашите ученици ми каза, че преподавате в тази стая от двайсет години.

— Повече, ако се броят годините, в които съм я делил с Други.

В онези дни тук имаше цяла класическа империя, учителят по френски беше един — Сако от туид, закърмен с метода „Асимил“14, — а да се учи немски беше непатриотично.

О tempore! О mores!15 Въздъхнах дълбоко като Хораций на моста, който собственоръчно отблъсква варварските орди.

Госпожица Деър се усмихваше.

— Е, доста различно е от стаите с пластмасови маси и бели дъски. Мисля, че сте прав да държите на тази стая. Освен това харесвам латинистите. Не се налага да ги уча на граматика. И знаят правописа.

Личеше си, че е интелигентно момиче. Зачудих се какво иска от мен. Имаше далеч по-бързи начини за изкачване по йерархичната стълбица, отколкото през Камбанарията, а ако наистина това целеше, подмазването й би свършило по-добра работа пред Боб Стрейндж, Пеърман или Дивайн.

— На места като това човек трябва да внимава — казах й аз. — Преди да се усетите, ще бъдете на шейсет и пет, с наднормено тегло и цялата в тебешир.

Госпожица Деър се усмихна и взе купчината с писмени работи.

— Сигурна съм, че имате работа — каза тя и тръгна към вратата. Изведнъж се спря. — Извинете за въпроса, сър, но нямате намерение да се пенсионирате тази година, нали?

— Да се пенсионирам? Сигурно се шегувате. Аз се готвя да ставам центурион. — Погледнах я изпитателно. — Защо? Да не би някой да е споменал нещо?

Госпожица Деър като че ли се смути.

— Просто… — Тя се колебаеше. — Тъй като съм млад учител, господин Стрейндж ме помоли да редактирам училищното списание. И докато преглеждах списъка на катедрите и учителите, случайно забелязах…

— Какво забелязахте? — Любезността й започваше да ми действа на нервите. — Изплюйте камъчето, за бога!

— Просто… Тази година името ви не фигурира в списъците — каза госпожица Деър. — Сякаш класическите езици са… — Тя отново млъкна, сякаш търсеше подходящата дума и аз почувствах как търпението ми се изчерпва.

— Какво? Какво? Маргинализирани? Претопени? По дяволите терминологията, изкажете си мисълта! Какво става с проклетите класически езици?

— Добър въпрос, сър — невъзмутимо отвърна госпожица Деър. — Доколкото може да се съди по училищната документация — рекламни брошури, списъци на катедри, училищно списание — просто такова нещо не съществува. — Тя отново млъкна. — И, сър… В списъците на учителите вие също не съществувате.

6

Понеделник, 20 септември

До края на седмицата скандалът беше гръмнал в цялото училище. Предвид обстоятелствата би могло да се очаква, че на първо време старият Стрейтли ще си мълчи, ще премисля възможностите си и ще кротува, но това не беше в характера му, макар и да бе единственият разумен ход. И тъй като Стрейтли беше Стрейтли, веднага щом провери фактите, той се запъти право към кабинета на Стрейндж и влезе в пряка конфронтация с него.

Естествено, Стрейндж отрече да е предприемал каквито и да било подмолни действия. Той каза, че новата катедра просто ще се нарича Катедра по чужди езици, като ще включва и класическите, и съвременните езици, а също и два нови предмета — компютърна лингвистика и лингвистичен дизайн, които ще се преподават веднъж седмично, веднага щом пристигне съответният софтуер (което, както обясни Стрейндж, ще стане преди училищната инспекция на 6 декември).

Той каза също, че класическите езици не са нито пренебрегнати, нито маргинализирани, вместо това целият профил на Катедрата по чужди езици е разширен в съответствие с новите учебни програми. В „Крал Хенри“ са направили това още преди четири години, а при тази жестока конкуренция…

Това, което Рой Стрейтли каза, не става за документиране. За щастие, доколкото разбрах, повечето му ругатни са били изречени на латински, но въпреки всичко между двамата се възцари хладна и дребнава любезност.

„Боб“ стана „господин Стрейндж“. За пръв път в кариерата си Стрейтли започна строго да спазва правилата и сега настоява да го уведомяват за всички промени в графика не по-късно от осем и трийсет сутринта, което принуждава пунктуалния Стрейндж да идва на работа двайсет минути по-рано от обичайното за себе си време. В резултат на това Стрейтли получава дежурства на двора в дъждовно време или в петък следобед, което не допринася за отслабване на напрежението помежду им.

Все пак, колкото и забавно да изглежда, това е малка маневра за отвличане на вниманието. „Сейнт Осуалдс“ е преживял хиляди драматични дрязги от този род. Измина втората ми седмица в училището, аз се чувствам съвсем удобно в ролята си и макар да се изкушавам да удължа насладата от новосъздадената ситуация, знам, че няма по-подходящ момент да нанеса удара си. Но по кого?

Не по Бишъп, не по директора. По Стрейтли? Интригуващо е, още повече, че рано или късно ще дойде и неговият ред, но тази игра ми доставя твърде голямо удоволствие, за да се отърва от него толкова бързо. Не. Всъщност има само едно място, откъдето мога да започна. От портиера.

* * *

Онова лято беше лошо за Джон Снайд. Той пиеше повече от преди и най-после това бе започнало да си личи. Тъй като поначало беше едър мъж, постепенно и почти неусетно с годините бе трупал килограми и като че ли изведнъж стана очевидно дебел.

За пръв път и аз си дадох сметка за това: виждах как момчетата от „Сейнт Осуалдс“ минават през портала и колко бавно се движи баща ми, виждах кръвясалите му очи, виждах мечешкия му намусен темперамент. Макар и рядко да го показваше в работно време, аз знаех, че е там, притаен като гнездо на оси под земята, което само чака някой да го разрови.

Доктор Тайди, касиерът, изказа неодобрението си по този повод, но досега баща ми успяваше да избегне официалните предупреждения. Момчетата също го знаеха, особено по-малките, които през това лято го дразнеха, крещяха „Джон! Хей, Джон!“ с момичешките си гласчета, ходеха след него на групи, докато той изпълняваше задълженията си, тичаха след косачката, с която той методично обикаляше игрищата за крикет и футбол и едрият му мечешки задник стърчеше от двете страни на тясната седалка.

Баща ми имаше куп прякори: Джони Дебелака, Плешивия Джон (той беше станал чувствителен относно оредяващото си теме и се мъчеше да го прикрие, използвайки за камуфлаж дълъг кичур коса, който зализваше отгоре му), Джон Поничката, Големия Мазен Джон. Косачката беше неизбежен извор на шеги: момчетата я наричаха Адската машина или Тротинетката на Джон, тя постоянно се разваляше и се носеха слухове, че Джон е изхабил маслото от нея, за да зализва косата си, че я кара, защото е по-бърза от колата му. Случваше се учениците да долавят застоялия бирен дъх от устата на баща ми рано сутрин и по този повод също се появиха множество подигравки: момчетата се преструваха на замаяни от изпаренията, питаха с колко е превишил позволените промили алкохол и дали може да кара Адската машина.

Няма нужда да споменавам, че при обиколките си из училището гледах да стоя настрана от тези момчета, защото макар да знаех, че баща ми не вижда по-далеч от униформата на „Сейнт Осуалдс“, родството ми с него ме караше да се чувствам неловко и да се срамувам. В такива моменти ми се струваше, че изобщо не го познавам, а когато подигравките го изваждаха от равновесие и той започваше да отвръща — отначало с викове, а после и с юмруци — аз треперех от мъчително неудобство, срам и омраза.

Тези чувства до голяма степен бяха последица от приятелството ми с Леон. Макар да се държеше като бунтар с дългата си коса и кражбите от магазините, той продължаваше да бъде продукт на средата си, да говори с презрение за тези, които наричаше „пролетарии“ и „простолюдие“, да се подиграва на съучениците ми от „Сънибанк“ с безмилостна и язвителна злоба.

Колкото до мен, аз безрезервно се присъединявах към подигравките. Открай време изпитвах омраза към „Сънибанк Парк“, не чувствах съпричастност с учениците там и затова без колебание прегърнах каузата на „Сейнт Осуалдс“. Там ми беше мястото и аз се стараех всичко в мен — косата, гласът, маниерите — да отразява тази моя принадлежност към него. По онова време повече от всичко мечтаех измислицата ми да е действителност, копнеех за бащата полицейски инспектор от въображението си и мразех от цялото си сърце дебелия портиер със зловонен дъх и издут бирен корем. Той ставаше все по-раздразнителен, провалените ми уроци по карате бяха задълбочили разочарованието му от мен и от време на време се случваше да ме гледа с искрена и открита неприязън.

Все пак понякога правеше плахи, нерешителни опити. Канеше ме на футболни мачове, даваше ми пари за кино. През повечето време обаче не правеше нищо. Гледах го как от ден на ден затъва все повече и повече в рутината си — телевизия, бира, готова храна и непохватен, шумен (най-често несполучлив) секс. Скоро и това престана, посещенията на Пепси започнаха да стават все по-редки. Случваше се да я виждам в града, веднъж дори в парка в компанията на млад мъж. Той беше с кожено яке и беше пъхнал ръка под розовия ангорски пуловер на Пепси. След това тя съвсем престана да идва у дома.

Каква ирония, че единственото спасение на баща ми в онези дни беше онова, което той намразваше все повече. Някога „Сейнт Осуалдс“ бе неговият живот, неговата надежда, неговата гордост, а сега като че ли започваше да го дразни заради собствената му неуместност. Така или иначе, той търпеше, изпълняваше съвестно задълженията си, макар и вече без любов, упорито обръщаше едрия си гръб на момчетата, които го дразнеха и пееха груби шеговити песнички за него. Търпеше заради мен, заради мен издържа почти до края. Сега го знам — сега, когато вече е късно — но на дванайсет толкова неща са невидими, толкова неща са неоткрити.

— Хей, Пинчбек!

Седяхме на плаца под буковите дървета. Слънцето печеше силно и Джон Снайд косеше тревата. Помня мириса — мириса на учебните дни: на окосена трева, на прах, на бърз и безконтролен растеж.

— Като че ли Големият Джон има проблем.

Погледнах. Така беше: на края на игрището за крикет Адската машина пак се беше повредила и баща ми се опитваше да я запали, ругаеше, потеше се, мъчеше се да разхлаби потния колан на джинсите си. Малките момчета вече бяха започнали да се събират около него: цял кордон пигмеи, наобиколили ранен носорог.

— Джон! Хей, Джон!

Виковете долитаха до мен през игрището за крикет, птичи гласчета в маранята. Момчетата подскачаха напред-назад, предизвикваха се един друг да застанат по-близо.

— Разкарайте се оттук! — Баща ми размаха ръце като човек, който плаши гарги. Дрезгавият му вик достигна до нас със секунда закъснение, последван от пронизителен смях. Учениците се разбягаха с писъци, но след малко пак се върнаха и се разкискаха като момичета.

Леон се подсмихна.

— Ела — каза. — Ще се посмеем.

Последвах го неохотно, като вървях отзад. Свалих очилата, които биеха на очи. Нямаше защо да си правя труда — баща ми беше пиян. Пиян и ядосан, раздразнен от жегата и малките ученици, които не го оставяха на мира.

— Извинете, господин Снайд, сър — каза Леон, приближил го в гръб.

Той се обърна със зяпнала уста, стъписан от обръщението „сър“.

Леон го погледна в лицето, учтив и усмихнат.

— Доктор Тайди иска да ви види в канцеларията — каза той. — Казва, че е важно.

Баща ми мразеше касиера — хитър човек с остър език, който управляваше финансите на училището от безупречния си малък кабинет недалеч от будката на портиера. Враждебността между тях биеше на очи. Тайди беше спретнат до крайност, дребнав. Всяка сутрин ходеше в параклиса, пиеше чай от лайка за успокояване на нервите, отглеждаше орхидеи в училищната оранжерия, с които печелеше награди на различни конкурси. Всичко у Джон Снайд като че ли нарочно го дразнеше: тромавата му походка, грубите му маниери, начинът, по който панталоните му висяха от кръста, разкривайки пожълтяло бельо.

— Доктор Тайди? — попита баща ми с присвити очи.

— Да, сър — каза Леон.

— По дяволите.

Той закрачи тромаво към канцеларията.

Леон ми се усмихна.

— Чудя се какво ли ще каже Тайди, като помирише дъха му — каза той и прокара пръсти по очукания корпус на Адската машина. После се обърна към мен с блеснали очи. — Хей, Пинчбек, какво ще кажеш да се повозим?

Поклатих глава с ужас, но в същото време с любопитство.

— Хайде, Пинчбек. Такава възможност не е за изпускане.

И с един скок се озова на седалката, натисна копчето на стартера, косачката забръмча…

— Последен шанс, Пинчбек.

Не можех да устоя на предизвикателството. Скочих зад волана и едва успях да запазя равновесие, когато машината рязко тръгна. Малките ученици се разбягаха с писъци. Леон се смееше неудържимо, иззад колелата хвърчаха победоносни зелени пръски и Джон Снайд се втурна през полето, прекалено тромав, за да може да ни стигне, но гневен, обезумял от ярост:

— Хей, момчета! Проклети момчета!

Леон ме погледна. Наближавахме края на игрището, Адската машина издаваше чудовищни звуци, отзад виждахме Джон Снайд, безнадеждно далеч от нас, и доктор Тайди с лице, почервеняло от гняв.

За секунда ме обзе опияняваща радост. Ние бяхме великолепни, бяхме Буч и Сънданс, които скачат от ръба на пропастта, скачат от косачката, окъпани в трева и слава, и бягат, бягат с всички сили, докато Адската машина неконтролируемо продължава внушителния си бавен ход към дърветата.

Така и не ни хванаха. Малките ученици не можаха да ни разпознаят, а касиерът беше толкова ядосан от поведението на баща ми — повече от мръсния език, който бе държал на учениците, отколкото от пиянството и недобросъвестното изпълняване на задълженията — че забрави да проследи уликите, ако изобщо имаше такива. Господин Роуч, който беше дежурен в онзи ден, получи мъмрене от директора, а баща ми — официално предупреждение и сметка за нанесените щети.

Случилото се не ме засегна по никакъв начин. Поредната граница беше прекрачена и аз изпитвах възторг от това. Дори след натопяването на мръсника Брей удоволствието не беше толкова голямо; дни наред ходех като в розова мъгла, през която виждах, чувах и усещах единствено Леон.

Това беше любов.



По онова време не смеех да го нарека с тези думи. Леон ми беше приятел. Не би могъл да бъде нищо повече. И все пак това беше любов — изгаряща, сляпа, опияняваща, безсънна, жертвоготовна любов. Всичко в живота ми се пречупваше през бляскавата й призма: първата ми мисъл сутрин, последната ми мисъл вечер беше за Леон. Нямах дързостта да вярвам, че чувствата ми са дори отчасти споделени, за него аз бях просто един новобранец — вярно, забавен, но все пак по-нисш от него. Имаше дни, когато прекарваше обедната си почивка с мен, и други, в които ме караше да го чакам по цял час, без изобщо да си дава сметка за рисковете, на които ежедневно се подлагах, за да бъда с него.

Въпреки всичко изпитвах радост. Нямах нужда от постоянното присъствие на Леон, за да се опивам от щастието си: стигаше ми само да знам, че е наблизо. Казвах си, че трябва хитрост, търпение. Чувствах, че за нищо на света не бива да му досаждам, и криех чувствата си зад маска от остроумие, докато замислях още по-изобретателни начини за задоволяване на тайното си обожание.

Веднъж си разменихме пуловерите и цяла седмица аз носих неговия. Вечер отварях шкафчето на Леон с шперца на баща си и тършувах из нещата му, четях записките му от часовете, книгите му, разглеждах драскулките, които рисуваше в моменти на отегчение, опитите му да упражнява подписа си. Извън ролята си на ученик от „Сейнт Осуалдс“ аз го наблюдавах отдалеч, понякога минавах покрай къщата му с надеждата да зърна него или дори сестра му, която обожавах по асоциация. Знаех номера на колата на майка му. Тайно хранех кучето му. Сресвах рядката си кестенява коса така, че да прилича на неговата, изучавах физиономиите и вкусовете му. А се познавахме едва от шест седмици.

Очаквах наближаващата лятна ваканция с облекчение и тревога. Облекчение, защото усилията, които полагах, за да ходя на две училища едновременно — макар и нередовно — започваха да дават отражение. Госпожица Маколи се беше оплакала заради честите ми отсъствия и ненаписаните домашни и макар да подправях съвършено подписа на баща си, винаги имаше опасност някой да го срещне случайно и измамата ми да се разкрие. Тревога, защото макар че скоро щях да имам свободата да виждам Леон когато пожелая, това означаваше да се подлагам на още по-големи рискове в поддържането на измамата в цивилния живот.

За щастие, паяжините ми в „Сейнт Осуалдс“ вече бяха изплетени. Останалото беше въпрос на време, място и добре подбран реквизит, предимно костюми, с чиято помощ бих могъл да се представям за заможното момче от средната класа, чиято роля играех.

Откраднах чифт скъпи маратонки от един спортен магазин в града и ново колело (моето беше крайно неподходящо) от двора на заможна къща далеч от квартала на Леон. За по-сигурно го пребоядисах и продадох своето на съботния битпазар. Ако баща ми забележеше, щях да му кажа, че е трябвало да разменя старото си колело, което е започнало да ми омалява, за ново втора ръка. Историята беше достоверна и сигурно би свършила работа, но към края на триместъра баща ми съвсем се отпусна и вече не забелязваше нищо.



Сега Фалоу е заел мястото му. Дебелият Фалоу с провисналите устни и старата ватенка. И той е прегърбен като баща ми от годините, прекарани на косачката, и той като баща ми има шкембе, заплашително щръкнало над тесния лъскав колан на панталоните. По традиция всички училищни портиери се казват Джон и Фалоу не прави изключение, но сега момчетата не тичат след него и не го дразнят, както правеха с баща ми. Радвам се; ако го правеха, щях да се намеся, засега обаче не искам да привличам вниманието.

Но Фалоу ме вбесява. Има косми в ушите и чете „Дъ Нюз ъв дъ Уърлд“ в малката си будка, обут в стари чехли на босо, пие чай с мляко и не обръща внимание на нещата, които стават наоколо. Малоумникът Джими върши всичката работа: строителни ремонти, дърводелство, електричество, канализация. Фалоу само вдига телефона. Обича да кара хората да чакат — разтревожени майки, които питат за домашните на болните си синове, богати бащи, задържани на заседание с директора — понякога дълго, докато си допие чая и надраска съобщението върху жълт лист хартия. Обича да пътува и понякога ходи на еднодневни екскурзии до Франция, организирани от местния работнически клуб — там обикаля супермаркетите, яде чипс край туристическия автобус и се оплаква от французите.

На работа е груб или почтителен в зависимост от статута на посетителя, взема от момчетата по една лира, за да отвори шкафче с шперца, зяпа краката на учителките, докато се качват по стълбите. С по-нисшестоящите е надут и самоуверен, използва изрази като: „Разбираш ли к’во искам да кажа?“ и „Ще ти го кажа безплатно, човече“.

С по-висшите ешелони се държи раболепно, с ветераните — омерзително приятелски, с новаци като мен — немногословно и делово, сякаш няма време за губене в празни приказки. В петък след часовете ходи в компютърното крило, уж за да изключи компютрите, но всъщност да сърфира из порносайтове, докато отвън Джими лъска коридорите и усърдно търка дъските, докато придаде на старото дърво мек блясък.

За по-малко от минута едночасовият му труд отива по дяволите. В понеделник сутринта до осем и половина подовете са вече толкова мръсни и издраскани, сякаш Джими никога не ги е лъскал. Фалоу знае това и макар да не чисти сам, все пак изпитва смътно недоволство към учителите и учениците, сякаш те пречат нещата да вървят гладко.

Затова портиерът прекарва живота си в дребни и злобни отмъщения. Никой не му обръща внимание — той е слуга и може да си позволява волности, които остават незабелязани. Учителите нямат и представа, но аз го наблюдавам. От позицията си в Камбанарията виждам малката му къщичка и мога да следя кой влиза, кой излиза, без някой да ме забележи.

Пред портала на училището има фургон за сладолед. Баща ми никога не би допуснал това, но Фалоу не възразява и след училище или по време на обедната почивка там се събира опашка от ученици. Някои си изяждат сладоледа пред фургона, други се връщат с издути джобове и дяволити усмивки на хора, успели да преметнат някого. Официално на малките ученици се забранява да напускат очертанията на училището, но фургонът е само няколко метра по-нататък и Пат Бишъп си затваря очите, стига само учениците да не пресичат оживената улица. Впрочем самият той обича сладолед и вече няколко пъти го виждам да стои с кофичка в ръка, докато наглежда момчетата в двора.

Фалоу също ходи до фургона за сладолед. Прави го сутрин, след като часовете вече са започнали, и обикаля отдалеч, за да не минава под прозорците на Стаята на учителя. Случва се да се връща с найлонова торба — лека, но доста издута — която оставя под тезгяха на будката си. Понякога се връща със сладолед, друг път не.

За петнайсет години много от училищните ключове са сменени. Това може да се очаква — „Сейнт Осуалдс“ винаги е бил примамлива мишена и трябва да има охрана — но будката на портиера е едно от изключенията. В края на краищата, защо му е на някого да влиза с взлом в портиерската будка? Там има само старо кресло, газова печка, чайник, телефон и няколко порносписания, скрити под тезгяха. Има и друго скривалище, по-трудно за откриване, зад капака на вентилационната система — тайна, ревностно предавана от портиер на портиер. Не е много голямо, но лесно може да побере дузина бири, както баща ми установи, доверявайки ми го с думите: „Шефовете не трябва да знаят всичко“.



Днес на път за вкъщи се чувствах добре. Лятото е почти към края си и светлината е някак зърнесто жълтеникава, напомня ми за телевизията от моето детство. Нощите стават студени и апартаментът ми под наем на шест мили от центъра на града скоро ще се нуждае от отопление. Не е особено удобен — една стая, кухненски бокс и миниатюрна баня — но това беше най-евтиното жилище, което можах да намеря, а и не смятам да се задържам.

Апартаментът е практически празен. Има разтегателен диван, бюро, лампа, компютър и модем. Може би ще ги оставя тук, когато си тръгвам. Компютърът е чист — или ще бъде, след като изтрия уличаващите файлове от хард диска. Колата е взета под наем и също ще бъде грижливо почистена от фирмата, докато разследването на полицията стигне до мен.

Старата ми хазайка обича да клюкарства. Чуди се защо толкова приятна, спретната личност като мен е избрала да живее в долнопробна сграда, обитавана от наркомани, бивши затворници и безработни. Казах й, че работя в отдел продажби на голяма международна компания за софтуер, че фирмата е трябвало да ми осигури жилище, но строителите още не са завършили сградата. Тя клати глава, възмущава се от неблагонадеждните строителни предприемачи и се надява, че до Коледа ще успея да се нанеса в новия си дом.

— Защото сигурно е тежко да нямаш собствено жилище, нали, мило дете? Особено на Коледа…

Очите й сантиментално се навлажняват. Чудя се дали да не й кажа, че повечето стари хора умират през зимата, че три четвърти от самоубийствата се извършват по време на коледните празници. Но засега трябва да пазя поведение, затова добродушно отговарям на въпросите й, слушам спомените й, държа се безупречно. За благодарност хазайката е сложила в апартамента ми пердета и ваза с прашни изкуствени цветя.

— Чувствайте се у дома си, макар и далеч от дома — казва тя. — И ако имате нужда от нещо, винаги съм на ваше разположение.

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Четвъртък, 23 септември

Всичко започна в понеделник и аз разбрах, че нещо се е случило, когато видях колите. Волвото на Пат Бишъп беше на паркинга както обикновено, винаги първото от вратата — Пат понякога прекарва цели нощи в кабинета си, когато има работа — но беше невероятно, че колата на Боб Стрейндж е тук преди осем сутринта, а до нея се мъдреше и аудито на директора, и ягуарът на свещеника, и пет-шест други коли, сред които и черно-бяла полицейска, всичките наредени на служебния паркинг пред къщата на портиера.

Лично аз предпочитам автобуса. В претовареното движение той е по-бърз, а и местата, на които ходя, са на работа и до магазина. Впрочем сега пътувам с карта за намаление и макар да не мога да се отърся от усещането, че има някакво недоразумение (възраст — 64? Как е възможно аз да съм на 64, за бога?), така спестявам пари.

Тръгнах по дългата алея към „Сейнт Осуалдс“. На завоя липите блестяха, позлатени от наближаващата есен, а от влажната трева се издигаха тънки струйки бяла пара. По пътя надзърнах в будката на портиера. Фалоу не беше там.

Никой в Стаята на учителя като че ли не знаеше какво точно се е случило. Стрейндж и Бишъп бяха в кабинета на директора с доктор Тайди и сержант Елис, участъковия полицай. От Фалоу все така нямаше и следа.

Зачудих се дали някой не е влязъл с взлом. Такива неща се случват от време на време, макар че в повечето случаи Фалоу си гледа работата. Вярно, подмазва се на началството и, разбира се, от години взема подкупи. Дребни неща — чувал въглища, кутия бисквити от кухнята, плюс рекета на ученици за отварянето на шкафчетата, но иначе е достатъчно отговорен, а като се има предвид, че взема заплата, равна на една десета от заплатата на най-младия учител, човек си затваря очите. Надявах се да не се е случило нищо лошо с Фалоу.

Както винаги, учениците бяха най-добре осведомени. От сутринта се носеха какви ли не слухове: че Фалоу получил инфаркт, че заплашил директора, че го уволнили. Но Сътклиф, Макнеър и Алън-Джоунс дойдоха при мен в междучасието и ме попитаха с типичния весел, непринуден вид, който си придават, когато знаят, че някой друг е загазил:

— Сър, Фалоу арестуван ли е?

— Кой ви каза? — попитах аз в отговор с преднамерено многозначителна усмивка.

— О, чух някой да споменава нещо подобно. — Във всяко училище слуховете са разменна монета и аз не очаквах Макнеър да издаде информатора си, но явно някои източници са по-сигурни от други. Изражението на лицето му ме наведе на мисълта, че тази клюка идва от човек, на когото може да се вярва.

— Намерили скривалище в къщата на портиера — каза Сътклиф. — Измъкнали какви ли не неща.

— Като например?

Алън-Джоунс сви рамене.

— Кой знае!

— Може би цигари?

Момчетата се спогледаха. Сътклиф леко се изчерви. Алън Джоунс се подсмихна.

— Може би.

По-късно историята излезе наяве: Фалоу използвал евтините пътувания до Франция, за да внася безмитни цигари и после да ги продава на момчетата чрез продавача на сладолед, който му бил приятел.

Печалбата била висока — цената за една цигара стигала до лира в зависимост от възрастта на купувачите — но учениците на „Сейнт Осуалдс“ имат пари в изобилие, а освен това тръпката от нарушаването на правилата под самия нос на Втория учител е почти неустоима. Тази схема работела от месеци, може би дори от години; полицията намерила към петдесет картона цигари, скрити зад един капак в будката на портиера и още стотици в гаража му, наредени от пода до тавана зад стари книжни рафтове.

И Фалоу, и продавачът на сладолед си признали за цигарите. За другите предмети, открити в къщата му, портиерът отрекъл и не бил в състояние да даде обяснение. Найт познал писалката си, подарена му за Бар Мицва, а аз с известно недоумение прибрах старата си зелена писалка „Паркър“. Донякъде бях облекчен от факта, че кражбата не е била дело на ученик от моя клас, но, от друга страна, си давах сметка, че това е още един гвоздей в ковчега на Джон Фалоу, който отведнъж загуби дома си, работата си, а най-вероятно и свободата си.

Така и не разбрах кой е докладвал на властите. Чух, че имало анонимно писмо: във всеки случай личността на доносника не се изясни. Роби Роуч казва, че трябва да е бил вътрешен човек (пушач и близък до Фалоу), някой подлец, който е искал да създаде проблеми на портиера. Сигурно е прав, макар и никак да не ми е приятно да мисля, че за случката е отговорен мой колега.

Може би ученик? По някаква причина това ми се струва още по-лошо: ужасява ме мисълта, че някое от момчетата ни е способно собственоръчно да нанесе такава голяма вреда.

Момче като Найт? Това е само предположение, но у Найт се забелязва някакво самодоволство, пробуждане, което ме дразни дори повече от обичайната му намусеност. Найт? Нямам основания да мисля така. И въпреки това си го мисля, дълбоко в себе си, където държа всички значими мисли. Наречете го предубеденост, наречете го инстинкт. Сигурен бях, че момчето знае нещо.

Междувременно малкият скандал се разраства. Ще има разследване от „Митници и акцизи“, а макар да не е много вероятно училището да предприеме мерки срещу мен — всеки намек за лоша реклама хвърля директора в ужас — госпожа Найт засега отказва да оттегли жалбата си. Ще бъде уведомен Управителният съвет, освен това ще се задават въпроси около портиера, назначаването му (доктор Тайди вече е заел отбранителна позиция и проверява целия персонал по поддръжката за полицейски досиета), евентуалната му замяна. Накратко, случката с Фалоу разбуни духовете в цялото училище — от канцеларията до Тихата стая.

Момчетата го усещат и са крайно недисциплинирани, сякаш изпитват границите на търпението ни. Член на училищния персонал, макар и само портиер, е публично унижен — във въздуха се носи мирис на бунт: във вторник Мийк изскочи от часа си по компютърна грамотност целият пребледнял и разтреперан; Макдонаф раздаде поредица от злобни наказания, Роби Роуч бе повален от загадъчна болест, с което предизвика гнева на колегите си от катедрата, принудени да го заместват. Боб Стрейндж изцяло се покри от часовете с оправданието, че е прекалено зает, а днес директорът свика извънреден съвет, на който обяви (за всеобщо, макар и негласно възмущение), че в злобните слухове около господин Фалоу няма и капка истина и че всеки ученик, разпространяващ такива слухове, ще бъде наказван най-строго.

Но Вторият учител Пат Бишъп пострада най-много от аферата „Фалоугейт“, както я кръсти Алън-Джоунс. Мисля, че отчасти защото подобна постъпка е напълно непостижима за ума му: предаността на Пат към „Сейнт Осуалдс“ надхвърля период от трийсет години и каквито и грехове да има, той е честен до педантизъм. Цялата му философия (ако може да се нарече така, защото нашият Пат не е философ) се основава на твърдото убеждение, че хората са природно добри и дълбоко в сърцето си искат да правят добро, дори да им се случи да кривнат от правия път. Тази способност да вижда доброто у всички е същината на общуването му с учениците и му върши отлична работа, шегобийците и хулиганите се засрамват от добродушния и непреклонен нрав на Пат и дори колегите са във възторг от него.

Но случаят Фалоу предизвика у него същинска криза. Първо, защото го бяха заблудили — Пат се обвиняваше, че не е забелязал какво става — и, второ, заради презрението към него, което подобна измама предполагаше. Фактът, че Фалоу, към когото Пат винаги се беше отнасял любезно и с уважение, му се отплати по такъв злобен начин, го разтърси и засрами. Той добре помни историята с Джон Снайд и се чуди дали и тогава не е сбъркал някъде. Не говори за тези неща, но аз виждам, че напоследък се усмихва по-рядко, стои в кабинета си през деня, сутрин прави по-малко обиколки на игрището и често се заседява до късно.

Колкото до езиковата катедра, тя пострада по-малко от другите. Това отчасти се дължи на Пеърман, чийто природен цинизъм служи като оправдание за Стрейндж да страни от нас и отблъсква тревожния гняв на директора. В часовете на Джери Грахфогел е като че ли по-шумно от обикновено, но недотам, че да се налага моята намеса. Джеф и Пени Нейшън са натъжени, но не и изненадани, клатят глава на подлостта на човешката природа. Доктор Дивайн използва историята с Фалоу, за да тероризира горкия Джими. Ерик Скуунз е в лошо настроение, но не повече от обикновено. Даян Деър, също като творчески изкушения Кийн, следи всичко с голям интерес.

— Тук нещата се развиват като в заплетена сапунена опера — каза ми тя сутринта в Стаята на учителя. — Никога не се знае какво ще стане по-нататък.

Признах, че в доброто старо училище от време на време стават неща, които не са лишени от развлекателна стойност.

— Затова ли от толкова години киснете тук? Искам да кажа… — Госпожица Деър млъкна, вероятно осъзнала неучтивото значение на думите си.

— Кисна тук, както така любезно се изразихте, защото съм достатъчно старомоден да вярвам, че учениците може да имат някаква полза от уроците ми и което е по-важно, защото това дразни господин Стрейндж.

— Извинете — каза тя.

— Не се извинявайте. Не ви отива.

Трудно е да обясниш „Сейнт Осуалдс“, още по-трудно на някого, с когото те дели пропаст от четирийсет години. Тя е млада, привлекателна, умна, един ден ще се влюби, може би ще има деца. Ще има къща, която ще й бъде истински дом, а не второто място след класната стая, ще прекарва ваканциите на далечни места. Поне така се надявам; алтернативата би била да се присъедини към останалите роби и да остане окована за кораба, докато някой не я изрита през борда.

— Нямах намерение да ви обидя, сър — каза госпожица Деър.

— Не сте ме обидили.

Може би с възрастта съм започнал да омеквам или пък случката с Фалоу ме е потресла повече, отколкото си давам сметка.

— Просто тази сутрин се чувствам малко като герой на Кафка. Обвинявам за това доктор Дивайн.

Тя се засмя на думите ми и аз реших, че има защо. Но изражението на лицето й остана някак безпокойно. Госпожица Деър се приспособи доста бързо към живота в „Сейнт Осуалдс“: виждам как влиза в час с куфарче и куп книги в ръце, чувам я как говори с учениците с деловия бодър тон на медицинска сестра. И тя като Кийн притежава самообладание, което й върши добра работа в училище, където всеки трябва да си извоюва мястото и където да молиш за помощ е признак на слабост. Даян Деър умее да имитира гняв и да прикрива недоволството си, когато се налага, знае, че учителят трябва да бъде преди всичко актьор, винаги да владее публиката и винаги да контролира сцената. Необичайно е млад учител да притежава това качество; предполагам, че и госпожица Деър, и господин Кийн са родени таланти, тъй както съм сигурен, че Мийк не е.

— Идвате в интересно време — казах аз. — Инспекция, преструктуриране, измяна и заговор. Солта на „Сейнт Осуалдс“. Ако преживеете тези неща…

— Родителите ми бяха учители. Знам какво да очаквам.

Това обясняваше всичко. Винаги си личи. Взех си чаша (не моята, тя още липсва) от рафта до мивката.

— Чай?

Тя се усмихна.

— Кокаинът на учителите.

Погледнах съдържанието на чайника и налях и за двамата. С годините бях свикнал да пия чай в най-елементарната му форма — без нищо. Но когато погледнах гъстата кафява утайка в чашата си, тя ми се стори прекалено силна. Свих рамене и си сложих мляко и захар. „Което не ни убива, ни прави по-силни“ — подходящо мото за място като „Сейнт Осуалдс“, което винаги е на ръба на трагедията или на фарса.

Огледах колегите си, насядали на групички из старата учителска стая, и изпитах дълбок и неочакван прилив на нежност. В ъгъла седеше Макдонаф със своя „Мирър“, до него — Паметника, заровила глава в брой на „Телеграф“, Пеърман обсъждаше френската порнография от XIX век с Кити Тийг, Изабел Тапи съзерцаваше червилото на устните си в малко огледалце, Обединените нации ядяха разделен помежду си банан. Стари приятели, добри колеги.

Както казах, трудно е да обясниш „Сейнт Осуалдс“: звуците рано сутрин, ехото от стъпките на момчетата по каменното стълбище, мириса на препечени филийки от столовата, характерния шум от влаченето на претъпкани раници по прясно лъснатия под. Почетните дъски с позлатени имена от времето на моя прапрадядо, военният мемориал, снимките на отборите, дръзките млади лица, пожълтели от времето. Метафора на вечността.

Боже, ставам сантиментален. От възрастта е: само преди миг оплаквах съдбата си, а сега съм готов да се разплача от умиление. Може да е от времето. И все пак, както казва Камю, трябва да си представяме Сизиф щастлив. Аз нещастен ли съм? Знам само, че нещо ни е разтърсило, разтърсило ни е до основи. Носи се във въздуха — мирис на бунт; и не знам откъде, но съм сигурен, че ще отиде по-далеч от историята с Фалоу. Каквото и да е, то не е свършило. А още е едва септември.

Загрузка...