Дневниците на една курва

Глава IX Моят герой Балотели

Имаше един период от живота ми, в който се бях установила за кратко в родния си град Варна. Град, в който хората никога не можаха да простят на софиянци, че с гордост носят титлата „столичани“, и намираха всеки удобен повод, за да ги уязвят. Аз обаче исках да уязвя единствено банковата сметка на любимия си с поредната ми кифленска прищявка - да си отворя дамски бутик, както подобава на една уважаваща се държанка.

От няколко месеца се занимавах само с това - търсех помещение, персонал, обзавеждане. Мери, моя близка приятелка от Италия, ми беше обещала да съдейства със своите контакти и да зареждам евтина, но скъпа на вид стока. Контакти, за които, меко казано, бих я убила, колкото и близки да бяхме на теория.

Но да се върна на бутика... Идеята ми беше да прилича на малко китно ателие - уникални стоки, богати клиенти и още по-тлъсти печалби.

И като заговорихме за печалби, не знам защо се сетих за моя приятел - мастит бизнесмен в хазартния бизнес на черно, който освен любовта на живота ми беше и основният ми спонсор. Всъщност той имаше нужда някъде да си „пере“ парите, а аз исках след време, като ме разкара, да има откъде да вадя някой лев за наема на скромната си квартира. Това прозвуча така, все едно всеки момент ще започна да прося, но май си е самата истина.

Дойде време да избирам стоката. Момент, който за една жертва на модата, каквато бях аз, означава това, което е коледната литургия за монахините. Качих се на самолета сама, защото и без това с моя бяхме в обтегнати отношения през изминалите няколко седмици. Бях дочула, че някакъв футболист прецакал мач и сметките излезли без кръчмар, пардон, залозите без лихвар. Любимият май беше позагубил около стотина хиляди долара и никак не му беше до моите парцали. Ето защо реших да се оттегля мълчаливо, без драми, по пътя към личното си благоденствие.

Моята приятелка Мери ме чакаше на летището в Милано ухилена до уши. От чиста проба женска суета първо забелязах новата й чанта „Ша-нел“ и обувките „Гучи“. Завиждах й за дрехите, които може да си позволи, или казано с други думи, за да не изглежда толкова злобно - за начина, по който успяваше винаги да изглежда толкова скъпа и същевременно скромна.

Разцелувахме се и се запътихме към нейното миникупърче, боядисано с американското знаме. Мери беше предначертала нашия шопингтур, който по традиция започваше с лека закуска в кафенето на Долче. Имах чувството, че съм в рая. Обожавах малките италиански улици, романтичните ресторанти и лудия нощен живот. Всяко мое посещение на Милано бе свързано с някакво приключение. Чудех се какво ли ми е приготвила съдбата сега. И подаръкът ми не закъсня.

С Мери паркирахме в самия двор на къщата на Долче и Габана. Истинско архитектурно бижу, разположено на една кредитна карта разстояние от „Монте Наполеоне“. Всъщност това право Мери си беше извоювала след няколко години системно трошене на милиони по техните дизайнерски виждания. А колкото до кеша, с който тя така разточително оперираше, той беше на нейния приятел, горд собственик на три ресторанта в близост до площад „Дуомо“. Невзрачен мъж, осъзнал липсата си на физически качества, която щедро компенсираше, за да не бъде изоставен. Каквото пожелаеше, това имаше неговата принцеса, включително и мезонет на съседната пряка.

В кафенето на двамата прословути дизайнери беше пълна лудница. Няколко от звездите на футболния отбор „Интер“ бяха дошли да си напазаруват от магазина над сладкарницата и отпред имаше стълпотворе-ние от деца. Италианците бяха болни на тема футбол и този хаос не ме учудваше. Преди няколко месеца, когато идвах с приятеля си, бях засяк-ла целия отбор на „Интер“ в една от местните гъзарски дискотеки и имах нужда от 40 минути, за да стигна от сепарето до тоалетната.

Същата нощ за първи път пред очите ми мина най-лудият футболист на света - Марио Балотели. Както обикновено, и тогава той беше заобиколен от няколко сексапилни мацки, които една през друга се надпреварваха да наливат шампанско в чашата му и мазно да поставят ягоди в си-ликоновите си устни. Лично за мен тази картинка беше гротескова, но все пак това е Марио Балотели и на него му отиваше да се държи така. В софийските дискотеки на такава гледка човек можеше да се натъкне почти всяка вечер, но главният герой едва ли е вкарал повече от два гола за цялото българско първенство.

- Искаш ли да ходим на мач? Имам билети за „Сан Сиро“. „Интер“ играят с „Болоня“ след два дни - прекъсна въртележката ми във времето Мери.

- Само ако ме запознаеш с някой футболист! - започнах истерично да се смея и точно тогава Балотели мина покрай нас.

Всъщност мина буквално през нас и ме блъсна с торбичката си с покупки за няколко хиляди евро. Сладка болка, която отмина за секунди, щом видях как Мери го смъмри. Не вярвах на очите си, че моята Мери е приятелка с Марио. Нищо повече не ми беше нужно, а и не разбрах и дума от разговора им, защото си дрънкаха на италиански. Аз, освен „Си, си“ друго не можех да казвам.

- Харесва те, харесва те! Марио те кани на вечеря след мача - запи-сука Мери. Е, значи и италианските футболисти не се различават от българските особено. Щом видят красиво момиче, не пропускат да се пробват, за да го запишат в тефтерчето си с бройки.

Но да не се лъжем, Марио беше идеалът ми за мъж - висок, с прекрасно оформени мускули, смъкнати дънки и развлечена тениска. Кецовете му имаха по-големи езици от моите, а в очилата му можех да се огледам по-добре, отколкото в собственото си огледало. Кожата му беше гладка като кадифе, а зъбите му - кристално бели. Парфюмът му оставяше следа десет минути след като се бе разминал с нас.

Арогантното му поведение го правеше адски секси. Усетих как се възбуждам при мисълта, че мога да изляза с него. Но още не знаех какво да кажа на Мери - кокетно се съгласих само да отидем заедно на мача. Исках да го видя как тича по терена потен и обезумяло да се кара с другите футболисти - това все пак беше негова запазена марка. Марио Бало-тели беше лошото момче в италианския футбол.

Мери имаше билети за ВИП ложата, която беше точно над главите на футболистите. Усетих несравним адреналин, когато от тунелчето видях да излизат най-желаните футболисти в целия свят и, разбира се, треньорът на „Интер“ Жозе Моуриньо. Толкова много му се възхищавах, за мен той беше наистина велик. Стойката му, поведението му, маниерите му - всичко в него издаваше мъжкарския дух.

Чух силна глъчка и се обърнах - зад гърба ми седеше президентът на „Интер“, крупният италиански предприемач Масимо Морати. За него бях чувала само, че работи в нефтения бизнес и е несметно богат. Облечен с бежов шлифер и сив костюм, президентът на „Интер“ по нищо не напомняше на българските клубни президенти. За разлика от тях той не демонстрираше несметните си богатства, разхождайки една дузина охранители по стадиона. Масимо Морати седеше съвсем спокойно с някакъв приятел или бизнес партньор и чакаше мачът да започне.

Аз също нямах търпение. Видях Балотели да се загрява и нещо ми трепна, а когато представяха титулярите и стигнаха до неговото име, публиката откачи. За тях той беше Супер Марио, те крещяха името му с голяма любов. За Италия Балотели беше легенда още от момента, в който навърши 19 години, а аз се правех на ощипана мома и не исках да приема поканата му за една вечеря.

Не усетих как излетяха деветдесетте минути от мача - моят герой отбеляза много красив гол малко след началото на второто полувреме, а крайният резултат беше 3:0 в полза на „Нерадзурите“ срещу „Болоня“.

- Ще се пие шампанско тази вечер. Айде да ги поздравим пред съблекалнята - извика Мери и усетих как ме дърпа за ръката.

През едни коридорчета се озовахме точно пред отбора на „Интер“. Изпотени, но доволни, те раздаваха автографи на запалянковците. Марио беше обграден от десетина деца, които не спираха да карат родителите си да ги снимат с него.

Когато ме видя, палаво ми намигна. „Ще се видим на паркинга“ беше единственото, което разбрах от жестовете му.

С Мери затърсихме колата си в подземния гараж. Когато паркирахме на идване, до нас нямаше никой, а сега от лявата ни страна блестеше спортно ауди с две врати.

- В тази кола ще се возиш довечера - захили се Мери, - на Марио е.

Тя не беше довършила още изречението си, когато самият той изскочи отнякъде. Държеше цигара и търсеше огънче. Така и не успях да схвана - пушеше ли, или просто се правеше на интересен. Отпраши с мръсна газ, а аз още не можех да осъзная какво се случва. Къде бях попаднала? Какво ми се случваше?

Два часа по-късно пиех мартини в една от най-гъзарските дискотеки в Милано. Седяхме на ВИП сепаре, запазено от гаджето на Мери срещу скромната сума от 500 евро.

Не минаха и тридесет минути, и настана страшна суматоха. Футболистите на „Интер“ идваха да празнуват. Гостите на заведението започнаха да развяват футболни шалчета и да пеят някакви песни. Все едно не влизаха футболисти, а богове.

Разбира се, Марио и още двама от отбора седнаха при нас. За да притъпя напрежението си, обърнах немедлено няколко чаши от най-скъпото шампанско на екс.

Не помня как е приключила вечерта. Първите си проблясъци получих в удобното легло на Мери.

Имах ужасен махмурлук и метален вкус в устата, а моята добра приятелка ми разказа как съм се изложила пред момчетата.

В момента, в който Марио тръгнал да ме целува, аз съм припаднала и се наложило много бързо да ме откарат в болница. Дали още тогава съм разбрала каква е същинската разлика между световноизвестните и родните футболисти, по които все пак съм спец?

На следващия ден отлетях за България. Гаджето ми дори не ме чакаше на летището, пак имаше нещо по-важно от мен. Това, което пропускаше, освен да ме посрещне, беше, че се връщах не просто с нови парцалки от Милано, но и с десетки есемеси от лошото момче на европейския футбол.

Скоро след като се прибрах, започнах отново да получавам палави съобщения. Този път Марио ме канеше в Манчестър - най-новата спирка в шеметната му кариера. Описваше ми подробно екстрите, с който разполагаше имението му, изцяло осигурено от собствениците на отбора. Медиите на Острова го оценяваха на 1,3 милиона паунда. Купувайки си Ба-лотели, те се задължаваха да задоволят всяка прищявка на разглезеното дете чудо. Същото дете чудо, което преди две години реши да запали фойерверки в банята, в която можеше и да ме е чукал, и замалко 1,3 милиона паунда не хвръкнаха във въздуха.

Та в това имение Балотели планираше да се позабавляваме аз, той, моите приятелки и неговите съотборници. Идеята никак не ми се струваше лоша, вече си представях как в паузите от разюздани партита пазарувам в най-скъпите магазини и вечеряме в най-изисканите ресторанти. Фантазията ми се развинти дотам, че вече се виждах как грея на първа страница на световните таблоиди от джакузито на Марио Балотели без горнище.

Всичките ми мечти се изпариха с един хубав бой. Не, Балотели не се беше сбил в бар след мач. Гаджето ми намери телефона, прочете съобщенията, които си бях разменяла с един от любимите му футболисти, и ми смени физиономията за няколко седмици напред.

Още ме е яд, че дори не повярва, че това е истинският Балотели. Помисли си, че съм болен мозък, който кръщава любовниците си с имена на известни футболисти.

Мъжете просто не могат да проумеят едно. За една красива жена няма граници в секса. Може да се озове в леглото както на селския Мунчо, така и на някое световно величие - Берлускони, Балотели, защо не и Оба-ма. Зависи от нея. От сексапила, амбицията, желанията й, както и, разбира се, от късмета й.

Просто защото всички мъже искат едно и също (няма да се изразя меко) - сочна вагина.