Дневниците на една курва

Глава VIII Злополучен флирт с Маргина

Пролетта на 2009 година. Живеех в луксозен мезонет в баровския квартал „Манастирски ливади“. Наема го плащаше бившият ми приятел, син на депутат от БСП. Разделихме се след поредната му изневяра с някаква глупава сервитьорка от чалготека в Студентски град. Хванах ги да мачкат чаршафите, които лично бях купила за първата ни годишнина. Въпреки че още същата вечер нещастникът искаше да ми подари луксозния си джип в знак на извинение, аз като една горда мадама не склоних.

Безкрайните му заливания с приятели, придружени от двудневни аф-търи с евтини жени, ми бяха дошли до гуша. Не отказах обаче да покрива разходите ми през следващите шест месеца, докато си стъпя на красивите крака. Заради него се бях отказала от любимото си хоби - танците.

Седмици наред не можех да повярвам как може да предпочете пред мен някаква тъпанарка, която си изкарва прехраната със символичните бакшиши на впиянчени типове, дадени срещу мазна усмивка след пощипване на още по-мазния й целулитен задник. Бях напълно отвратена от мъжете.

Една студена мартенска нощ по новините вървеше репортаж за Мар-гините, братята основатели на силовата групировка СИК. Заслушах се. Обвиняваха ги в създаване и ръководене на организирана престъпна група, подготвяла убийствата на генерал Любен Гоцев, Никола Дамянов и Иван Тодоров-Доктора.

Малкия брат бях виждала предишното лято в едно от култовите плажни заведения в Слънчев бряг, заобиколен от дузина охранители и няколко засукани манекенки по прашки, пърхащи около него. Николай не предизвика в мен никакъв интерес, но брат му - Големия Маргин - намирах за доста интересен. Бях чела някъде из Интернет, че като млад е бил доста обещаващ състезател по борба. Явно впоследствие е пренасочил таланта си в друга насока, защото от бившия си бях чувала, че се слави като голямо страшилище в ъндърграунд средите и много хора треперят само като го видят.

А в репортажа го намирах доста симпатичен - имаше светли очи и чаровна усмивка. За миг през акъла ми мина опасната идея да си станем малко по-близки. Маргина се славеше и като голям ценител на женската красота. С него щях да натрия носа на това богато копеле - той чука сервитьорка, а аз съм с един от най-известните и загадъчни мъже в България.

На следващата вечер мой състудент ме покани на дискотека по повод събиране на випуска в някаква чалготека до Софийския университет.

- Носи се слух, че Маргините имат участие като собственици там. Ама не се притеснявай, не били конфликтни! Казват, че са точни пичове - бяха думите на Петър.

- Идвам! - отговорих и побързах да затворя.

В главата ми се върна идеята от снощи. Толкова исках да се срещна с този мъж, че обърнах целия си гардероб и може би около два часа не спрях да се преобличам. Редувах пред огледалото тоалети на модния тогава Роберто Кавали, „Долче и Габана“, „Армани“, „Версаче“. На финала избрах изчистени дънки и черен дизайнерски потник. Токчетата ми бяха дълги колкото пениса на средностатистическия българин.

Зализах косата си, сложих малко спирала и гланц и викнах такси, вътрешен глас ми подсказваше, че тази нощ ще се случи нещо велико. Това чувство никога не ме лъжеше!

С влизането в дискотека започнах да се оглеждам. Светлина липсваше и едвам виждах къде стъпвам, а и барът беше огромен - лъскав, на няколко нива. Плюшени лилави сепарета отделяха ВИП зоната от дансинга.

Минаха два часа, а двамата скандални братя не се появяваха. Нервно играех някаква тъпа игра на телефона си и обръщах водките като вода. Планът ми се беше провалил с гръм и трясък. Чувствах се по-нелепа и по-жалка дори от Анастасия Мозер, застанала за снимка до Хубавото На-де.

Разочарована и пияна се прибрах вкъщи. Трудно заспах. Толкова ли бях тъпа, че да си помисля, че мъж като Мартина би искал да бъде с жена като мен, дори и за една вечер. Събудих се до някакъв тип, който явно съм забърсала впоследствие, без да имам спомен от къде. Напъдих го набързо и изпаднах в познатата депресия.

След няколко дни получих есемес от стар познат. Искал да се видим. Зачудих се какво пък желае този младеж от мен, не се бяхме чували повече от година. Имахме среща на централния вход на Южния парк. След дежурното „Здравей“ ми поддаде една кутия. Каза да я отворя вкъщи, скоро съм щяла да разбера от кого е. Докато реагирам, той беше отпрашил с лъскавия си джип. Недоумяваща нищо, седнах на близката пейка и отворих пакета. Беше старателно опакован с лъскава златна хартия и голяма червена панделка. Вътре открих последен модел смарт телефон с включена СИМ карта и вече получен есемес: „Надявам се този подарък да те накара да се усмихнеш!“ Стреснах се - какво беше това, кой е този мъж?

Обадих се на „куриера“ и той започна да се смее:

- Човекът те е видял в една дискотека. Отговори му. Нищо не иска от теб, голям пич е!

Гледах тъпо телефона около две минути и написах, че горещо благодаря, но не приемам подаръци от непознати.

„Краси, приятно ми е!“ - гласеше светкавичният отговор.

Беше Маргина.

Без да се усетя, телефонът моментално стана вещта, без която не можех да дишам. Пишехме си доста често в продължение на няколко седмици. През това време той имаше проблеми с властта - обвиняваха го, че е ръководител на организирана престъпна група. Нелепо обвинение, което впоследствие безславно рухна. По време на телефонните ни разговори аз го гледах в новинарските емисии. Гласът му ме възбуждаше, но отказвах всяка покана за вечеря.

Имаше нещо съмнително в нашата заигравка. Страхувах се. Щом написах името му в „Гугъл“, като лавина към мене се спуснаха безброй информации за обиски, открити пистолети, обвинения в убийство. Борех се със себе си. Колкото го харесвах, толкова и се притеснявах да застана лице в лице с него. Респектираше ме.

До един ден.

Покани ме на кафе в офиса му за застраховки, намиращ се срещу един от най-хубавите хотели в София. Бях тръгнала на обиколка по магазините, имах нужда от нова рокля за рождения ден на брат ми. Трепереща се качих в асансьора, в който на 19 януари 2004 година загинаха Стоил Славов и тримата му гардове. Чувствах се особено, докато бавно пърпорех между етажите. За миг си представих, че някаква бомба отново се взривява, а аз съм напълно безпомощна. Преди да се свлека на пода от ужас, асансьорът пристигна на етажа. Взрив нямаше.

Високо мускулесто момче ме упъти към кабинета на мъжа, за когото бленувах и от когото се страхувах повече от дявола.

- Ооо, как сме?

Гласът беше на самоуверен и властен човек, но примесен с някаква нотка доброта. Момичета като мен улавят тези полутонове безпогрешно.

Той ме посрещна с топла прегръдка и започна да ме убеждава, че е човек като всички останали и няма от какво да се боя. Бюрото му от дъбово дърво беше изпълнено с вестници. Имаше охранителни камери навсякъде из стаята. Въпреки това залях панталона си от притеснение с прясно изцедения портокалов сок и това ми послужи за оправдание да напусна кабинета му на десетата минута.

Той се смееше чаровно и изстреля:

- Ама, ти май се притесни, а? Спокойно, не съм толкова страшен!

В ранния следобед получих покана за вечеря. Бях седнала с приятелка на кафе до „Св. Александър Невски“ и тя успя да ме убеди да отида.

- Ти луда ли си, какво толкова може да ти се случи? Нали го харесваш? - бяха думите й.

Е, престраших се.

В уречения час пред входа ме чакаше черен джип. Шофьорът беше страшен веселяк и докато стигнем до гъзарския ресторант с панорамна гледка на цяла София, ми разказа няколко вулгарни вица и аз бях успяла да се отпусна. Явно често му се случваше да вози гаджетата на шефа и имаше железен подход.

На уединена маса до прозореца ме чакаше Маргина. Беше облечен със светлосини дънки и спортна фланелка. Не ме беше изчакал с поръчката и вече ядеше с охота салатата си капрезе и отпиваше от чаша с бяло вино.

В мига, в който седнах до него, ми се изпотиха ръцете.

- Спокойно, момиче, какво толкова ти става? - бяха първите му думи. - Ти имаш всичко, което не харесвам в една жена: силиконови устни, силиконови цици и татуировки. Въпреки това нещо ме грабна. Дръж се естествено! - продължи с дяволита усмивка соченият за един от най-опасните хора в България.

Изпих една водка на екс и някак си разговорът тръгна.

След няколко часа имах чувството, че го познавам от години. Говорихме за всичко, той беше изчел много книги и постоянно цитираше китайски сентенции и древни поговорки. Разбрах, че мрази необразовани хора и наркотици повече от всичко на света. За него беше важно заобикалящите го да се забавляват и да се чувстват удовлетворени от живота си, беше готов да помогне на всеки, който иска да учи в чужбина, но няма тази възможност. Продължихме вечерта в дискотеката, в която според слуховете имаше участие той. Дотам стигнахме с две бронирани коли: в едната - ние, а в другата - охраните му. Попитах го защо се вози в такива коли и има толкова много гардове - шест или седем на брой. Той делово ми отговори, че има лоши хора и времената са опасни. Потреперих, но не казах нищо.

В бара седях като вдървена, не можех да осъзная какво ми се случва. Имах чувството, че всички ме гледат с укор. Никога не бях излизала с човек, заклеймен като престъпник, а камо ли с влиятелен бос, когото обвиняват в убийства. Не вярвах да е поръчал нечия екзекуция, но знае ли човек.

Към 3 през нощта ми направи знак да си тръгваме. Според него след този час по дискотеките остават само наркоманите, селяните и евтините курви, чакащи мъжете да изпият достатъчно количество алкохол, за да искат да ги чукат. Каква наблюдателност!

Излязохме през някакви тайни коридори от заведението и поехме по „Симеоновско шосе“. Този маршрут нямаше да ме отведе вкъщи, пътувахме към неговата къща. Това беше предизвестеният край на вечерта.

Маргина живееше в палат, обзаведен с фамозни мебели на „Версаче“ и „Ферагамо“. В градината му имаше римски статуи и много кучета.

Щом охраните отвориха входната врата, ни посрещна момче, разхождащо малко лъвче. Инстинктивно изпищях.

- Спокойно, той е бебе. Няма да те ухапе! - усмихна се Краси.

След това отиде при лъвчето и го мачка няколко секунди.

Не мога да опиша какво чувствах в този момент. Единственото, което исках, беше да се прибера.

Нервно и с насълзени очи го помолих да изпрати някой да ме закара до вкъщи.

- Много те харесвам, но този живот не е за мен - чух се да изричам думите.

Той ме погледна с учудване и презрение. След секунда каза тихо:

- Окей, ти си решаваш! Бъди щастлива!

Маргина никога повече не ме потърси, а аз замених подарения телефон за екстеншън с една приятелка фризьорка. Исках да стана жена, по която такъв тип мъже не се заглеждат.

Чудя се дали не сбърках.