Дневниците на една курва

Глава VII Любов с Тони Клюна

Спечелих конкурс с китно име в родния си град, който се намираше в Розовата долина. Аз, нелепо ухилена и още по-нелепо облечена, с венец от рози, лъснах по местната кабелна телевизия и вестник. Някой в редакцията на един от що-годе тиражните всекидневници нямал с какво да си запълни страницата и снимката ми обиколи България. Така ме забелязал, който трябва, и след седмица вече имах покана да се снимам в календар за кафе на зърна. По зърна. Хонорарът се равняваше на сума, която дотогава не бях виждала накуп. Дори не се замислих.

Качих се на автобуса за София и не виждах табелата със задрасканото на име на гадния малък град, вече се виждах как грея от билбордове-те на НДК. Майка ми ми беше натъпкала чантата с грижливо опаковани сандвичи с домашна лютеница и суджук, а тати ми беше дал едно мус-калче с розово масло, да го нося армаган на фотографа. Да видят какви чудеса има в нашия край.

Притеснявах се малко, въпреки че знаех, че съм най-хубава в целия град. Никога не се бях снимала за истинска фотосесия, само за снимките за бележника в училище.

„Ще се справиш! Ти си нашата гордост! После ще те поканят за нещо по-голямо!“ - чувах окуражителните думи на родата.

Влизахме в София и се паникьосах още повече. Със слизането изхвърлих и мускала, и сандвичите. Чакаше ме букерът на най-известната агенция в България. Качихме се в луксозна лимузина, а той не спираше да говори по телефона. Уреждаше някакъв коктейл и командореше какви дрехи трябва да се приготвят за момичетата. Трябвало да ти се прииска да ги купиш веднага щом ги зърнеш. Скоро разбрах, че е говорел за манекенките, не за дрехите. Пристигнахме в едно хале насред нищото. Вътре имаше още пет момичета. Всички изглеждаха на не повече от 22-23 години. Много по-освободени и нахакани от мен. Пиеха бяло вино и пушеха цигари със странен мирис, като задържаха дъха си по няколко секунди. Не бях усещала подобно нещо досега.

- Искаш ли да си дръпнеш? - ме попита едната мацка.

Но приятелката й я скастри:

- Ти луда ли си, виж я к'ва е залухава! Кой знае от кое село са я изсипали, като й гледам пластмасовото герданче. Отдалеч се усеща, че мирише на обор. Те се хилеха неадекватно, а аз си замълчах и търпеливо зачаках да дойде моят ред. Знаех, че ще има такива подмятания, и бях подготвена. Днес си давам сметка, че Орешарски има сериозен конкурент в мое лице на тема „непукизъм“.

Гримира ме гримьорът, за когото бях чела единствено по списанията. Каза ми, че приличам на Цеци Красимирова, което вероятно трябваше да е комплимент.

- Разбирам ги аз тия неща, тия, дето ги гледаш по телевизията, всичките са ми минали през ръцете. С тези очи ще покориш България, момиче. Не ги слушай тия кокошки. Те вече са амортизирани и се чудят на кой да си избият комплексите. Ако не пафнат една трева и не опънат две линии кока, не могат да си кажат името. Никога не си позволявай да заприличаш на тях! - нареждаше гримьорът.

След два месеца аз вече живеех в София. Хонорарът от календара ми стигна да си платя квартирата за шест месеца напред. Бързо влязох в час с модерните заведения, местните тарикати и тънкостите на занаята. Бях от малък град, но всичко ми идваше отръки. Обичах секса и не го криех. С дълбокото си деколте и сини очи, които отработено наивно въртях, станах любимката на букерите в агенцията и на всички рекламодатели.

Работата вървеше чудесно до една майска вечер година след конкурса, който ме изстреля в София. Разхождах се по преките на „Витошка“ с една колежка. Прибирахме се от кастинг и още бяхме превъзбудени. Шумно обсъждахме недъзите на другите момичета. „Леле, колко са й къси ръцете на Марина, как успява да си обърше задника?“ беше най-мили-ят коментар.

Видяхме кафене, приличащо на ирландски пъб, и решихме да спрем за по чаша вино. Оказа се сладкарница. Отпред имаше няколко лимузини и два черни джипа, но такива коли виждахме и пред агенцията всеки ден и не ни смутиха особено. А по момчетата със слушалките даже не се загледахме. Женският ни разговор беше смутен на петнадесетата минута. Мъж на около тридесетина години, с къса и вече прошарена коса и малки присвити хитри очички се доближи до нас. Седеше на съседна маса с двама свои приятели, които изобщо не приличаха на хора, които са там заради вкусните торти. Искал да се запознаем и да ни почерпи.

Загледах го, имаше нещо интригуващо в него. Харесах го веднага и той го усети.

Два часа по-късно в сладкарницата седяхме само двамата. Бях запленена от този мъж, а той се разтапяше от моя кокетен поглед. Държеше ръката ми и не спираше да повтаря колко го успокоявам. От време на време нервно се изправяше и започваше да се оглежда. Викаше едно от момчетата със слушалките, казваше му нещо набързо и пак се връщаше при мен. Не исках срещата да свършва, но той ме увери, че трябва да тръгвам вече. Имал огромно желание да ме закара, но не било безопасно за мен.

Още на тази първа среща Антон Милтенов-Клюна беше много откровен с мен. Каза ми, че откакто главният секретар на МВР Бойко Борисов го обявил за наследник на Косьо Самоковеца, няма и ден спокойствие. До момента имаше четири покушения срещу него, очевидно неуспешни, но всяко следващото можеше да е. Веднъж го целили с гранато-мет по „Цариградско“, но го отнесло едно дърво, а не джипът. Освен това имаше и проблеми с правосъдието - богат набор от дознания и обвинения, едното от които за убийство.

Бях чела разни неща за него покрай боя в „Ескейп“, но не знаех как изглежда. Е, току-що бях правила секс с един от най-големите наркобо-сове в България. Лошите момчета са по-възбуждащи от досиетата си.

Вместо да се изплаша от тази информация, усетих влага по бикините си. Бях адски възбудена. Хванах ръката му и я насочих към слабините си. След три минути вече се чукахме в тоалетната на сладкарницата. Не мога да си спомня броя на оргазмите си. В тази майска нощ аз намерих своя принц с черно наметало.

Срещахме се един път в седмицата, обикновено в сладкарницата, в която се запознахме. Клюна ми звънеше от различни номера всеки път. С всеки изминал ден ставаше все по-странен. Страхуваше се за живота си, не ми споделяше за бизнеса си и усещаше, че следващото покушение ще е успешно. Мерките му за сигурност бяха по-добри от тези на президента. Страхът го беше обзел до такава степен, че момчета се возеха на задната седалка до него. С лица, обърнати към прозорците, и ръце на патла-ците. Седях на предната седалка и обикновено мълчах, докато се возехме към тайния му апартамент. Всеки път минавахме по различен маршрут, знаех, че не иска да запомням мястото.

Тази игра на криеница хранеше глада ми за силни усещания. Никога нямаше да се откажа от този мъж и усещането да си лягам до него. Знаех, че за него бях много специална, въпреки че досега дори не ме беше попитал дали имам пари за цигари. Впоследствие разбрах, че Клюна не се слави с щедрост.

Една вечер се случи нещо, след което разбрах, че няма да остареем заедно. Качихме се в апартамента, следвани от охраната му. Както ми наливаше дежурната чаша вино преди феноменалния секс, осветлението спря.

- Бързо! - изсъска Клюна и ме хвана за ръката.

Започнахме да тичаме по някакви коридори и аварийни стълбища. Усещах учестения му пулс. Никога не го бях виждала толкова уплашен. Това беше поредният опит за покушение срещу него. Дните му бяха преброени.

Озовахме се някак в подземен гараж. Там ни чакаше друга кола, която да ни заведе на сигурно място. Качихме се, а километражът показваше скорост, с която обикновено се печели рали „България“.

Антон ме целуна по челото и каза на момчетата да спрат на първия светофар. Сложи в ръката ми смачкана банкнота и каза:

- Прибери се веднага! Ще ти звънна скоро!

Трепереща и с насълзени очи се прибрах вкъщи. Цяла нощ в главата ми се прожектираше един и същ филм - как тичам из тъмните коридори.

Дни наред седях в леглото си с телефона в ръка. Но той не се обаждаше. Нямах дори есемес. Плачех и не знаех какво да правя. Четях криминалните хроники всеки ден, но нищо ново. И по-добре.

На 30 юли сутринта Клюна ми звънна. От уличен телефон. Имахме среща в 10 вечерта в нашата сладкарница, на кръстовището между улиците „Ангел Кънчев“ и „Солунска“.

Цял ден треперех от превъзбуда. Бях най-щастливата. Вярвах, че всичко се е разминало. Нямах търпение да го разцелувам. Отидох в салона на агенцията и ги помолих да ме гримират като за ревю на Верса-че. Косата ми беше съвършена, а блясъкът й се виждаше от самолет. Бях се натъкмила с розова копринена рокля. Тръгнах пеша към сладкарницата, защото офисът беше съвсем наблизо. Сърцето ми щеше да изскочи от вълнение.

Видях един полицай да отбива движението на „Ангел Кънчев“ и изтръпнах. Затичах към сладкарницата. Полицаите ме дръпнаха бързо.

- Не може да минете! Станало е убийство!

Свлякох се в краката им. Бях закъсняла. Тялото на Клюна вече пътуваше към моргата.