Домът на Ордена

Айдахо, седнал сам пред командното табло с клавиатурата, се натъкна случайно на материал, който бе въвел в паметта на общите системи за управление още в самото начало на принудителния период, и се почувства буквално зарязан (спря се по-късно на тази дума) в положения и сетивни възприятия от оня по-ранен етап. Вече не беше следобедът на един обезсърчаващ ден в не-кораба. Той се бе върнал там, разтеглен между тогава и сега така, както животите на серийно възкресявания гола го свързват с първоначалното му раждане.

Моментално зърна онова, което бе нарекъл „мрежата“, а също и възрастната двойка, изобразена с плетеница от пресечени линии; телата на двамата се виждаха като през трептящи и просветващи низи от навързани скъпоценни камъни — зелени, сини, златисти и едно блестящо в сребърната гама, от което очите го заболяха.

Веднага долови богоподобното спокойствие и сигурност на тези хора, които имаха нещо много общо помежду си. Думата обикновени излезе на вътрешния му екран. Сега вече познатият градински пейзаж се насложи зад тях — цветни храсти (рози според него), хълмисти тревни пространства, високи дървета.

Двамината го гледаха с напрегнат, втренчен поглед, който го накара да се почувства гол.

Но каква нова сила имаше във визията! Тя вече не беше затворена в Големия трюм и някакъв непрекъснато увеличаващ силата си магнит го притегляше долу толкова често, че той бе убеден в появата на тревога сред наблюдателите-вардияни.

Дали е следващият Куизъц Хадерах?

Налице бе определена степен на подозрителност и ако в „Бин Джезърит“ минеха отвъд нея, щяха да го убият. Колко внимателно го следяха вече! Въпроси, загрижени предположения… Но въпреки всичко той не можеше да се отдръпне от видението пред себе си.

Защо двойката възрастни хора му бе толкова позната? Близки от миналото? От семейството?

Преравянето на ментатските спомени не предложи нищо, съответстващо на направените догадки. Закръглени лица. Почти скрити брадички. Плътни гънки под долната челюст. Тъмни очи. Мрежата още повече затъмняваше цвета им. Жената бе облечена в дълга синьозелена рокля, скриваща краката. Бяла престилка със зелени точки покриваше дрехата й от големите гърди до малко под талията. Градински инструменти провисваха от клупчета, навързани по престилката. В лявата си ръка държеше лопатка за разсаждане. Косата й бе сива. Кичурчета се бяха освободили от обвиващата я зелена кърпа и играеха около очите на жената, подчертавайки смеха, избликнал в тях. Изглеждаше съвсем по бабешки…

Мъжът до нея й бе точно копие, сякаш създаден от същия творец. Работна дреха от широки панталони с нагръдник над изпъкнал корем. Без шапка. Тъмни очи с проблясващи отражения. Четка от късо подстригана, остра сива коса.

Лицето му имаше най-благото изражение, виждано някога от Айдахо. Усмивка бе подвила нагоре ъгълчетата на устата му. В лявата си ръка държеше къса права лопата, а в протегнатата напред дясна се стараеше да опази в равновесие нещо, което приличаше на малка метална топка. От топката се излъчваше пронизително свистене, което принуди Айдахо да запуши с длани ушите си. Звукът не спря. После постепенно заглъхна. Той свали ръцете си.

Вдъхващи доверие лица. Мисълта разбуди подозренията му и в същия миг схвана причината за чувството, че ги познава. Твърде много приличаха на лицетанцьори, включително и с чипите си носове.

Приведе се напред, ала картината-видение запази предишното разстояние.

— Лицетанцьори — прошепна Айдахо.

Мрежата и възрастната двойка изчезнаха.

На мястото им се появи Мурбела в трикото си за тренировки с блестящ ебонитово-черен цвят. Той се присегна и я докосна, преди да повярва, че наистина е пред него.

— Какво ти е, Дънкан? Целият си в пот.

— Мисля… Сигурно е нещо, което проклетите тлейлаксианци са имплантирали. Допреди миг виждах… Навярно бяха лицетанцьори. Те… Гледаха към мен и нещо свистеше… Заболя ме.

Жената извърна глава към видеоочите, но не изгледаше разтревожена. Случилото се бе факт, който сестрите сигурно познаваха и той едва ли представляваше непосредствена опасност, освен може би за Сцитал…

Мурбела приседна встрани и го хвана за ръката, преди да попита:

— Дали не е последица от онова, което са сторили с тялото ти в аксолотловите резервоари?

— Не!

— Но ти каза…

— Тялото ми не представлява само бройка нов багаж за сегашното пътуване. В него се намира целият химичен състав, както и материята, от която винаги съм бивал изграждан. Умът — в него е разликата!

Този път Мурбела май наистина се разтревожи. Знаеше, че в „Бин Джезърит“ се безпокоят от всички причудливи дарби:

— Проклет да е Сцитал!

— Ще разбера какво е — успокояващо добави той.

Затвори очи и я чу да става. Ръката й се отдръпна от неговата.

— Дънкан, може би не трябваше да го правиш…

Чу стъпките й да се отдалечават.

Памет. Къде бяха скрили потайното нещо? Дълбоко е оригиналните клетки ли?

До този момент бе мислил за паметта си като за пособие на ментат. Можеше да повика — сякаш пред огледала — собствените си изображения от отдавна отминали времена. В едър план дори, за да огледа внимателно някоя бръчица, изтеглена от възрастта. Лица. Поредица от маски осветявана от различни ъгли личност, която той нарича „аз“. Леко непропорционални черти. Някъде е със сива коса, на други места — със същински каракул, какъвто има и в сегашния си живот. Понякога с веселяшко изражение, други пъти — сериозен и вглъбен в себе си, търсейки сякаш мъдрост за идващия нов ден. А сред всичко това — съзнание, което наблюдава и взема необходимите решения. Някой, дето прави избора… Тлейлаксианците бяха свършили необходимото.

Айдахо почувства биещата из тялото му кръв и разбра, че опасността е съвсем близо. Беше специално подготвен за нея. Но не от тлейлаксианците. Просто бе роден с тази дарба.

Ето какво значи да си жив.

Нито паметта от другите му животи, нито онова; което тлейлаксианците бяха направили с него, не бе променило ни най-малко разположеното на огромна дълбочина съзнание.

Отвори очите си. Мурбела продължавате да е наблизо, ала с неясно изражение на лицето.

Ето как ще изглежда като света майка.

Промяната не му хареса.

— Какво става, ако „Бин Джезърит“ падне? — попита той. Дочу отговора и кимна: Да. Ето го най-лошото предположение. Клопката през целия исторически път на Сестринството. А ти не го искаш, любима моя.

Прочете го върху лицето й, когато тя се обърна и си тръгна.

Погледна нагоре към видеоочите и каза:

— Дар. Трябва да говоря с теб, Дар.

Никакъв отговор от никой от механизмите наоколо. Не бе и очаквал такъв и въпреки това знаеше, че може да й говори, а тя трябва да слуша.

— Стигнах до нашия проблем от другата му страна. — Представи си бързото жужене на записващите устройства, които шеметно нахвърляха звуците на гласа му върху ридулианови кристали. — Промъкнах се в мозъците и на почитаеми мами. Мурбела отеква.

Ето как ще заостри вниманието й. Разполага със собствена почитаема мама. Но разполага не е точната дума. Защото той всъщност я няма. Дори в леглото. Те просто се имат един друг. Подхождат си по същия начин, по който изглежда си подхождаха онези хора от видението. Това ли бе съзрял там? Двама възрастни, подготвени в сексуален аспект от почитаемите мами?

— Сега ме занимава друг въпрос — каза той. — Как да се справя с „Бин Джезърит“?

Ръкавицата бе хвърлена.

— Епизоди — продължи с думата, ползвана с удоволствие от# Одрейди. — Ето как трябва да виждаме онова, което ни се случва — Кратки епизоди. Дори предположението за най-лошото стечение# на обстоятелствата следва да бъде екранирано на този фон. Разпръскването прави да изглежда незначително всичко, сторено от нас.

Така им се пада! Демонстрация на стойността, предназначена за сестрите. Почитаемите мами се явяват в по-добра перспектива. Те се връщат в Старата империя. Приятели пигмейчета. Знаеше, че Одрейди ще го види. Бел щеше да се погрижи.

Някъде там, в Безкрайната вселена, един състав съдебни заседатели бе издал присъда срещу почитаемите мамя. Законът и неговите изпълнители не бяха успели да вземат превес в полза на ловджийките. Подозираше, че във визията си бе видял двама от този състав. Дори да се окажеха лицетанцьори, не бяха от онези на Сцитал. Двамината зад проблясващата мрежа не принадлежаха никому освен на самите себе си.