„Религията трябва да бъде приемана като източник на енергия. Тогава тя може да бъде направлявана с оглед на целите ни, но само в границите, определени от опита на преживяното. Тук е потайният смисъл на Свободната Воля.“


Мисионария Протектива

Плътна облачна покривка се бе настанила над Централата и работната стая на Одрейди тънеше в сива тишина, към която тя се чувстваше съпричастна заради обхваналото я вътрешно бездействие. Сякаш не смееше да направи каквото й да е движение, за да не разбуни опасни сили.

Ценят на изпитанието на Мурбела с Агонията. Не трябва да мисля за поличби.

Метеорологичната служба пусна категорично предупреждение за идващите облаци. Оказаха се резултат на неочаквано преместване_. _Бяха взети коригиращи мерки, за които също бе необходимо време. Междувременно трябваше да се очакват силни ветрове, можеше да има и валежи.

Шийена и Тамалани стояха до прозореца и гледаха зле регулираната атмосферна обстановка. Раменете им се допираха.

Одрейди ги наблюдаваше от стола си до масата. След вчерашното Споделяне двете се бяха превърнали в нещо подобно на една личност, което впрочем не бе неочаквано събитие. Знаеше се за такива, макар и немногобройни, прецеденти. Случаите на размяна, протичащи в присъствието на отровен екстракт от подправката или при реална смърт, не позволяваха по-нататъшен контакт между участниците в ритуала. Беше интересно да се наблюдава. Гърбовете им странно си приличаха — изпънати и неподвижни.

Екстремните мерки, наложили и направили възможно Споделянето, предизвикваха мощни изменения на личността и Одрейди от собствен опит знаеше, че са необходими толерантност и разбиране. Каквото и да бе скрила младата света майка, Там също ще го запази скрито. Нещо, свързано с изначалното чувство за хуманност у Шийена. На Тамалани можеше да се вярва. Не че наблюдателите-вардияни щяха да спрат да следят и опипват и най-незначителните подробности, но точно сега никой нямаше нужда от нова криза.

— Днес е денят на Мурбела — каза Одрейди.

— Вероятността тя да не оцелее е голяма — заяви Белонда, прегърбена напред в стола си с биологично саморегулиране. — Какво ще стане тогава с нашия скъпоценен план?

Нашият план!

— Екстремна ситуация — отвърна старшата майка.

В този контекст понятието имаше няколко значения. Белонда го изтълкува като възможност за прибиране на персоналните спомени на Мурбела в мига на смъртта й.

— Не бива да позволяваме на Айдахо да наблюдава — уточни тя.

— Заповедта ми остава в сила — каза Одрейди. — Мурбела го пожела и аз дадох дума.

— Грешка — замърмори Белонда. — Грешка…

Одрейди знаеше откъде извират опасенията й. Бяха видими за всички — някъде в Мурбела е стаено нещо изключително болезнено. То я принуждава да се плаши от определени въпроси така, както се чувства животно, намиращо се пред хищник. Каквато и да е причината, корените й бяха много дълбоко. Дори хипнотичен транс не можеше да ги извади наяве.

— Е добре! — заговори високо Одрейди, за да подчертае, че се отнася за всички присъстващи. — Никога преди не сме го правили по този начин. Тъй като не можем да изведем Дънкан от кораба, налага се ние да отидем при него. Той ще присъства.

Шокът за Белонда продължаваше. Досега никой — с изключение на проклетия Куизъц Хадерах и сина му Тирана — не бе научавал подробностите на висшата тайна на „Бин Джезърит“. И двете чудовища бяха почувствали Агонията. Две катастрофи! Нямаше никакво значение, че тази на Тирана бе протекла едновременно навътре във всяка клетка, за да го превърне в симбионт на пясъчен червей — нито истински Шай-хулуд, нито истински човек. Също и Муад’Диб! Той дръзна да преживее теста с Агонията и виж какво стана в крайна сметка!

Шийена се обърна от прозореца и направи крачка към масата. Дори и сега Одрейди продължаваше да изпитва странното усещане, че застаналите там две жени са се превърнали в подобие на Янус — гръб в гръб, но едно същество…

— Бел е объркана от обещанието ти — рече Шийена.

Колко внимателен и мек бе гласът й!

— Дънкан може да се окаже катализаторът, който да издърпа Мурбела през премеждието — поясни Одрейди. — Изглежда подценявате любовната сила.

— Не! — обади се Тамалани, сякаш говореше на прозореца пред себе си. — Аз не се страхувам от силата на любовта.

— Може и така да е!

Бел все още се държеше надменно и донякъде презрително, но думите й прозвучаха естествено, въпреки че запази непреклонното си изражение.

— Високомерие — измърмори Шийена.

— Какво? — рязко се завъртя Белонда в специалния си стол, принуждавайки го да изквичи с възмущение.

— Със Сцитал претърпяхме общо поражение — каза Шийена.

— Нима? — Светата майка явно продължаваше да се терзае за тайната й.

— Мислим, че правим история — добави младата жена и се върна на мястото си до Тамалани. Двете продължаваха да гледат от прозореца.

Белонда отново се обърна към Одрейди:

— Разбираш ли го?

Старшата майка не й обърна внимание. Нека ментатът се потруди сам и намери отговора!

Прожекционният апарат на работната маса прещрака и се появи съобщение, което Одрейди изговори:

— На кораба още няма готовност.

Отново погледна безкомпромисните неподвижни гърбове до прозореца.

История ли?

Що се отнася до Дома на Ордена, самата тя предпочиташе да мисли за съвсем малко неща като за правене на история преди времето на почитаемите мами. Може би с изключение само на постоянното достигане до сан на светите майки, преминали през изпитанието Агония с подправката.

Също като река.

Тя течеше и отиваше нанякъде. Можеш да застанеш на брега (както мислеше понякога, че са постъпвали тук) и да следиш течението. От картата разбираш закъде пътува реката, но никое изображение няма да ти разкрие по-съществени неща. Защото не съществува карта, която да ти покаже потайните движения на речното тяло. Какво ставаше с тях, къде отиваха по-нататък?

В днешно време картите нямаха особена стойност. Разпечатка или снимка от Архивната служба не бе пособието, което им трябваше. Някъде сигурно има нещо по-добро и свързано с всички онези животи. Би могъл да носиш такава карта в паметта си и от време на време да я оглеждаш по-отблизо.

Какво ли се е случило със светата майка Перинти, която пратихме миналата година?

Картата-в-паметта щеше да се наложи и с нейна помощ да се изработи „Сценарий за Перинти“.

Никак не ни харесва, че ни е подхванало нечие чуждо течение, че не знаем какво ще се появи на следващия завой на реката. Винаги предпочитаме полет отгоре, дори когато някоя командна позиция трябва да остане само част от други вълни. Всичко, което тече, включва непредсказуеми неща.

Одрейди вдигна поглед, за да види наблюдават ли я трите й събеседнички. Тамалани и Шийена се оказаха с гръб към прозореца.

— Почитаемите мами явно не си спомнят, че приемането на която и да е форма на консерватизъм може да бъде опасно — рече Одрейди. — И ние ли сме го забравили?

Те продължиха да я гледат безмълвно, въпреки че бяха чули думите й. Станеш ли прекалено консервативен, оставаш неподготвен за изненади. Ето на какво ги бе учил Муад’Диб, а неговият син Тиранът бе направил Урока незабравим.

Навъсеното изражение на Белонда не се промени.

От дълбините на Одрейдиното съзнание пошепна Тараза: Внимавай, Дар. Аз имах късмет. Бързо се сдобих с предимство. Също като теб. Но ти не можеш да разчиташ на късмет и това ме притеснява. Дори не помисляй за случайно щастие. Много по-добре е да се довериш на водните си изображения. И нека Бел да си каже приказката!

— Белонда — рече Одрейди. — струва ми се, че ти прие Дънкан.

— В определени граници — изречено с ясно обвиняващ тон. — Мисля, че трябва да отидем на кораба — заговори Шийена, наблягайки на необходимостта от действие. — Мястото тук не е добро за чакане. Боим ли се от онова, което може да стане с нея?

Там и Шийена се обърнаха едновременно към вратата, сякаш един и същ кукловод придърпваше конците, на които бяха окачени.

Прекъсването бе добре дошло за Одрейди. Въпросът на Шийена я обезпокои. Какво би могло да стане от Мурбела ли? Катализатор, сестри мои. Катализатор.

Вятърът ги разтърси, когато излязоха от Централата. Този път Одрейди бе благодарна за тръбоводния транспорт. Ходенето пеша можеше да почака по-благоприятни температури, когато нямаше да усещат фучащото дърпане в полите на робите си.

След като седнаха в отделен вагон, Белонда отново подхвана обвинителния си припев.

— Всичко, което върши, може да е само прикритие.

Отново и отново повтаряше често звучащото предупреждение на „Бин Джезърит“ за ограничаване на зависимостта им от ментатите: „Логиката е сляпа и нерядко познава единствено собственото си минало.“

Тамалани се обади с неочаквана подкрепа:

— Бел, отиваш към параноя!

Шийена се отзова с по-мек глас:

— Чух те да казваш, Белонда, че логиката е подходяща за играта билярден шахмат, но нерядко се движи прекалено бавно за потребностите на оцеляването.

Светата майка седеше пламнала и мълчалива; само слабият съскащ тропот на преминаването през тръбовода нарушаваше спокойствието.

В кораба не бива да се вземат болки и обиди.

Одрейди също се обади, повтаряйки тона на Шийена:

— Бел, драга Бел. Нямаме време, за да огледаме всички разклонения на сполетялата ни беда. Вече не можем да казваме: „Ако това се случи, със сигурност трябва да последва онова, а тогава нашите ходове ще са тези, тези и тези…“

Ето че и Белонда се обади със злорадо подхилване:

— О, мили Боже! Каква бъркотия представлява умът на обикновения човек. В противен случай нямаше да ми се налага да настоявам, че имаме нужда, но не можем да си позволим само едно — достатъчно време за всеки отделен план.

Сега говореше ментатът в нея, намеквайки им, че знае за дефекта, причинен от гордостта на обикновените и умствени способности. Колко зле организирано и неподредено място! Представете си какво натворява не-ментатът, боравещ с порядък от толкова ниско ниво. Тя се пресегна през пътеката и потупа Одрейди по рамото:

— Всичко е в ред, Дар. Ще се държа както трябва.

Старшата майка се запита какво би помислил външен човек наблюдавал сцената. И четирите действаха в синхрон заради една сестра.

Но и заради изпитанието с Агонията, очакващо Мурбела.

Хората виждаха само външната страна на маската, носена от светите майки.

Когато сме длъжни (а това се налага през повечето от дните, в които живеем сега), извършваното от нас се отличава с изненадващо равнище на компетентност. Никакво възгордяване, просто факт. Но само да се отпуснем за миг, и в периферията чуваме същия брътвеж, както е при обикновените хора. Нашият просто е по-обемист. Прекарваме живота си в малки общности също като останалите. Сфери на духа и сфери на тялото.

Белонда се бе успокоила и отпуснала ръце в скута си. Знаеше какво е замислила Одрейди, но засега го запазваше за себе си. Това бе доверие, минаващо отвъд способностите на ментата за преценка на бъдещи възможности, превръщайки се в нещо по-важно, в чиято основа бе хуманността. Обективизираната преценка бе великолепен инструмент, но нищо повече. В края на краищата ефективността на всички инструменти зависеше от факта в чии ръце са попаднали. Одрейди не съумяваше да намери отговор на въпроса как да изрази благодарността си, без да се стигне до намаляване на доверието.

Трябва да извървя мълчаливо пътя си по опънатото под мен въже.

Сетивата й долавяха празнотата на зейналата пропаст и цялата обстановка с кошмарните видения, призовани от тези размишления. Невидимият преследвач с брадвата бе стигнал още по-близо. Искаше да се обърне и идентифицира дебнещата фигура, но все още успяваше да устои на изкушението. Няма да допусна грешката на Муад’Диб! Прорицанието-предупреждение, което видя за първи път на Дюн, при руините на сийча Табър, нямаше да бъде прогонено и обезсилено, докато не свърши или тя, или Сестринството. Нима страховете ми създадоха тази ужасяваща заплаха? Определено не! И въпреки всичко тя долавяше, че е гледала втренчено във Времето в оня древен укрепен пост на свободните, сякаш цялото минало и цялото бъдеще са били замръзнали в една картина, която не подлежи на промяна. Муад’Диб, трябва да се освободя напълно от теб!

Пристигането им в зоната на приземяване я откъсна от мислите, изпълнени със страховити видения.

Мурбела чакаше в помещението, подготвено от прокторите. В средата се намираше неголям амфитеатър от около седем метра по дължината на ограждащата го отсрещна стена. Тапицирани пейки се извисяваха нагоре в стръмна дъга — места за не повече от двайсетина наблюдатели. Прокторите бяха я оставили без обяснения на най-долната пейка; съсредоточила оттам погледа си в маса, носена от суспенсорно устройство. Отстрани на масата висяха ремъци, чието предназначение бе да обездвижат всеки, който легне върху нея.

Мен.

Мислеше за странната поредица от стаи, включени в огромното помещение. Досега никога не бе допускана в тукашната част на кораба. Изложена на показ, почувства се много по-неуютно, отколкото ако се намираше под открито небе. Малките стаи, през които я доведоха до амфитеатъра, очевидно бяха предназначени за спешна медицинска дейност — реанимационна апаратура, санитарни ухания, антисептици.

Довеждането й тук бе протекло безапелационно. Не получи отговор на нито един от въпросите си. Прокторите я взеха по време на упражненията по прана-бинду от класа за напреднали помощници. Казаха само: „По заповед на старшата света майка.“

Поведението на стражата й разкри много неща. Внимателно, но безкомпромисно. Задачата им бе да не допуснат тя да избяга. Както и да отиде там, където бе наредено. Не бих правила и опит за бягство!

Къде ли е Дънкан?

Одрейди й бе обещала той да бъде с нея по време на Агонията. Отсъствието му означаваше ли, че сега няма да пристъпят към крайното изпитание? Или го бяха скрили зад някоя секретна стена, през която да гледа, без да бъде видян?

Искам го до мен!

Нима не разбираха как да я държат в ръцете си? Не, познаваха я достатъчно добре!

Заплашвайки да ме лишат от този мъж. Той е всичко необходимо, за да остана тук и да бъда доволна. Задоволена! Каква безсмислена дума. Допълнена. Така е по-добре. Аз не съм цяла, когато сме разделени. И той също го знае, дяволите да го вземат.

Мурбела се усмихна. Откъде го знае ли? Хм, защото и Дънкан изпитва същото.

Нима това бе любов? Теглещото я желание ни най-малко не отслабваше силите й. А любовта причинява слабост, твърдяха и в „Бин Джезърит“, и при почитаемите мами. Тя обаче се чувстваше по-силна с Дънкан. Дори малките му прояви на внимание вливаха в нея нова енергия. Когато сутрин й донасяше димяща чаша тонизиращ чай, чувстваше се по-добре, защото го вземаше от ръцете му. Може би има нещо повече от любов между нас?

Одрейди и придружителите й влязоха в амфитеатъра откъм най-горния ред и спряха за миг, загледани в седящата долу фигура. Бе облечена в дълга и гарнирана с бяло роба на старша послушница, седнала с подпрени на коленете лакти, положила брадичка върху свитите си юмруци. Цялото й внимание бе съсредоточено в масата.

Тя знае.

— Къде е Дънкан? — запита Одрейди.

Мурбела стана и се обърна, докато старшата майка задаваше въпроса, който потвърди подозренията й.

— Ще го намеря — каза Шийена и ги остави.

Мурбела чакаше мълчаливо, пресрещнала погледа на Одрейди.

Трябва да стане наша — мислеше старшата майка. „Бин Джезърит“ никога не се бе нуждаел повече от нещо. Колко незначителна бе фигурата долу, а колко важни черти бяха събрани в личността й. Почти овалното лице, разширяващо се около веждите, говореше за нов бин-джезъритски дух. В широко изтеглените едно от друго зелени очи под извитите вежди вече не бе стаен зъл поглед, нямаше и оранжеви петънца. Малката уста бе спряла да се цупи.

Готова е.

Шийена се върна с Дънкан.

Одрейди го погледна бегло. Нервен. Значи вече му е казала. Добре. Това бе приятелска постъпка. Може би точно приятели му трябваха тук.

— Сега ще седнеш и ще останеш на мястото си, докато не те повикам — рече Одрейди. — Шийена, стой при него.

Без да й бъде наредено, Тамалани застана от другата му страна. С внимателен жест младата жена прикани и двамата да седнат.

Придружена от Белонда, Одрейди слезе при Мурбела и приближи до масата. Оралните спрейове, подредени в далечния край, бяха готови за довеждане на пациентката в нужното състояние. Старшата майка посочи модифицираните спринцовки и кимна на Белонда, която излезе през страничната врата, за да потърси светата майка лекар-Сук, натоварена със зареждането им с екстракт от подправката.

Отмествайки масата от отвъдната стена, Одрейди се зае с проверка на ремъците и разполагане на подложките възглавнички. Провери с методични движения дали всичко е поставено на място върху малката лавица под масата. Обърна внимание на предпазителя за уста, недаващ възможност на Агонизиращата да прехапе езика си. Дори го опипа, за да се увери, че е достатъчно здрав. Мурбела имаше извънредно яки челюстни мускули.

Белонда се върна с екстракт от подправка и се зае да пълни резервоарите на спрейовете. От отровната есенция се разнесе остър мирис на горчив дарчин.

Привличайки вниманието на Одрейди, Мурбела каза:

— Благодарна съм ти, че сама проверяваш всичко.

— Благодарна значи! — захили се Белонда, без да вдига поглед от възложената й работа.

— Бел, нека аз решавам какво да правя — заяви старшата майка, гледайки внимателно към Мурбела.

Белонда не прекъсна заниманието си, но се почувства, че душевното й равновесие е нарушено. Нима отново ще остане в сянка? Мурбела не бе преставала да се удивява на промяната в поведението на помощниците, оказали се в компанията на старшата майка. Определено обезличаване. Телом там и същевременно отсъстващи. Така и не успяваше да го постигне, дори след като пробният й период привърши и тя се озова сред напредналите помощници. И с Белонда ли бе същото?

Отправила напрегнат поглед към Мурбела, Одрейди каза:

— Знам какви резерви таиш в сърцето си и какви граници поставяш на обвързването с нас. Още по-добре. Не възразявам, тъй като резервите ти, общо взето, се различават съвсем малко от онова, което всяка света майка къта в себе си.

Откритост.

— А разликата, ако искаш да знаеш, се заключава в чувството за отговорност. Аз отговарям за Сестринството, доколкото то все още съществува… Наистина голяма отговорност, въпреки че някога гледах на нея с неприязън и завист.

Белонда изсумтя.

Одрейди сякаш не го забеляза и продължи:

— След Тирана Сестринството малко нещо се повкисна. Контактът с почитаемите мами никак не подобри нещата. От тях се разнася дъх на мъртвило и упадък, докато се спускат мълчаливо и все по-надолу по хълма.

— Защо ми казваш всички тези неща именно сега? — попита Мурбела със забележим страх в гласа си.

— Знаеш ли защо? Защото по някакъв странен начин най-лошото от упадъка на почитаемите мами не се е докоснало до теб. Може би се дължи на спонтанния ти характер. Макар че нравът ти претърпя известна промяна и видимо омекна след Гамму.

— Благодарение на тебе!

— Известна част от необуздаността ти изчезна и ти придоби по-голяма уравновесеност. Така ще можеш да живееш по-здравословно.

— Ако преживея това! — с рязко кимване на главата тя посочи към масата зад себе си.

— Мурбела, искам да запомниш колко важна е Уравновесеността. Хомеостазата. Всяка група хора, избрала самоубийството, когато има други възможности за избор, постъпва безумно. Хомеостазата става жертва на тази лудост.

Бившата почитаема мама погледна към пода и гласът на Белонда изплющя:

— Слушай я, глупачке! Тя прави всичко по силите си, за да ти помогне.

— Няма нищо, Бел. Това си е работа между нас.

И тъй като Мурбела продължаваше да гледа втренчено надолу, Одрейди изрече:

— Заповед на старшата света майка. Погледни ме!

Главата на другата жена рязко се вдигна и тя загледа говорещата в очите.

Одрейди рядко си служеше с този прийом, но резултатът бе винаги превъзходен. Помощниците можеха да бъдат доведени до истерия с негова помощ, ала лесно се научаваха как да се справят с излишната си склонност да реагират емоционално. Изглежда Мурбела бе по-скоро разгневена, отколкото изплашена. Отлично! Ето че бе дошло време да закове вниманието й.

— Оплакваше се от бавния ход на твоето обучение — каза Одрейди. — Това бе направено преди всичко с оглед на потребностите ти. Преподавателите до един бяха подбрани така, че импулсивността да е непозната за тях. Моите указания бяха категорични: „Не отваряйте шлюза на силите повече, отколкото обучаваната е в състояние да поеме.“

— Откъде знаеш с какво мога да се справя? — изречено с все още яден глас.

Одрейди само се усмихна.

Мурбела се обърка от продължаващото й мълчание. Нима бе постъпила глупашки пред старшата майка, пред Дънкан и… всички останали? Колко унизително!

Одрейди си напомни, че не бива да я оставя прекалено дълго сама с уязвимостта й. Погрешна тактика — специално за случая. Изобщо не се налагаше да я провокира. В нея бе остро развито усещането за съответстващо на потребностите на момента поведение. Именно от това се страхуваха, защото то можеше да се окаже източник на мотивацията й да избира винаги пътя на най-малкото съпротивление. Нека да не бъде така. А сега — честност докрай! най-съвършеният инструмент на „Бин Джезърит“ в образователния процес. Класическата техника, обвързваща помощница и учител.

— Ще съм до теб през цялото изпитание с Агонията. Ако се провалиш, ще ми бъде тежко.

— А Дънкан? — въпрос, зададен със сълзи в очите.

— Разрешено му е да ти помогне с всичко, с което може. Мурбела вдигна глава към редовете за сядане и само за миг погледите им с Айдахо се вкопчиха един в друг. Той леко се повдигна от мястото си, но ръката на Тамалани върху рамото му го накара да се върне обратно.

Могат да убият моята любима — помисли. — Длъжен ли съм да седя тук и само да гледам как това се случва? Нали Одрейди каза, че ще му позволят да помогне, ако се наложи? Не, сега не можеше да спре по средата на пътя, Трябва да вярвам на Дар. О, вие, долу в преизподнята! Тя не знае колко силна ще бъде мъката ми, ако… Ако… — затвори очите си.

— Бел — прозвуча гласът на Одрейди с усещането за изоставеност и с онази крехкост на остротата на ножа.

Белонда хвана Мурбела за ръката под лакътя и й помогна да се разположи върху масата, която леко се разклати, докато поеме товара на тялото й.

Ето го и истинското пропадане — помисли лежащата.

Сякаш не бе тя, когато долови затягането на ремъците и целенасоченото раздвижване около нея.

— Рутинна практика — обади се Одрейди.

Рутинна ли? През цялото време Мурбела бе изпитвала неприязън към рутинните правила, които щяха да я превърнат в бин-джезъритка, към цялото това учение, внимателното вслушване в прокторите и в ответните реакции от нейна страна… Особено бе намразила необходимостта да усъвършенства реакциите си, които винаги бе смятала за адекватни, но сега просто нямаше място за измъкване — тук, под взора на всевиждащите очи.

Адекватни! Каква опасна дума.

Точно това признание търсеха те. Защото то бе лостът, потребен за тяхната послушница.

Ако мразиш, мрази по-силно. Използвай омразата си като сила, направляваща те към онова, което ти е потребно.

Удивително нещо бе фактът, че учителите й прозираха в нейното поведение! Искаше да притежава това им умение. Ой, колко много го искаше!

Трябва да ги превъзхождам в тази способност.

Тя бе явление, на което можеше да завиди всяка почитаема мама. Внезапно се видя с двойно зрение — на бин-джезъритка и на почитаема мама. Сплашващо възприятие!

Нечия ръка докосна бузата й, помести главата и си замина.

Отговорност. Скоро ще узная какво разбират те под „нов усет за историята“.

Възгледът на „Бин Джезърит“ за историята наистина я очароваше. Как ли се вглеждаха в множеството отминали неща? Беше ли то заложено в по-важна и обхватна схема? С цената на нищо не можеше да устои на изкушението да стане една от тях.

Това е мигът, когато научавам.

Забеляза как над устата й се появява спрей-спринцовка и застава в работна позиция. Движеше я ръката на Белонда.

Носим граала в главите си — бе казала Одрейди. — Ако той стане и твое притежание, крепи го внимателно.

Спреят-спринцовка докосна устните й. Мурбела затвори очи и в същия момент почувства как нечии пръсти разтварят устата й. До зъбите й се докосна студен метал. Сега с нея бе само споменът за гласа на Одрейди:

Избягвай излишествата. И поправяй отново и отново, така че винаги да имаш в ръцете си чудесна смес, за която ще са необходими все повече и повече корекции. Разлюляване. Фанатиците са превъзходни създатели на несигурност.

Нашият граал. Той притежава линейна продължителност, тъй като всяка света майка носи една и съща непоколебимост. Заедно ще запазим това навеки.

Горчива течност бликна в устата й. Мурбела преглътна конвулсивно. Почувства как в гърлото й потича пламък и се спуска към стомаха. Нямаше болка, само силно парене. Запита се дали това бе всичко. Почувства топлина в стомаха си.

Бавно, много бавно — бяха необходими няколко удара на сърцето, за да го долови — топлината потече навън. И когато стигна до върховете на пръстите, тя усети как тялото й се сгърчва. Изви се в дъга върху покритата с възглавнички маса. Нещо меко, но здраво зае мястото на спрея-спринцовка в устата й.

Гласове. Чуваше ги и знаеше, че разговарят хора, ала не съумяваше да различи думите.

Докато се опитваше да съсредоточи вниманието си, постепенно чувстваше как губи усещане за собственото си тяло. Някъде се гърчеше плът и имаше болка, но тя не бе там.

Една ръка докосна нейната и я стисна здраво. Разпозна хвата на Дънкан и точно в този миг агонията обхвана тялото й. Дробовете я боляха при издишване. Но не и когато си поемаше дъх. После те се освободиха от съдържанието си, ала вече не се изпълваха достатъчно с въздух. Усещането й за присъствие в жива плът се превърна на тънка нишка, виеща се през голям брой други присъствия. Чувстваше как отвсякъде я ограждат хора — твърде много за малкия амфитеатър.

В полезрението й се появи още едно човешко същество. Сякаш се бе озовала в работеща промишлена совалка някъде из космоса… Твърде примитивна. Прекалено много бе оставено на ръчното управление. Множество мигащи светлини. На командното табло бе някаква жена — дребна и неспретната, потна от работа. Имаше дълга и тъмна коса, събрана на кок-шиньон25, кичури от който се бяха измъкнали и стърчаха покрай бузите й. Носеше къса дреха от едно парче в блестящи червени, сини и зелени отсенки.

Машинария.

В непосредствена близост се долавяше присъствието на гигантски машини и механизми. Дрехата на жената бе в ярък контраст с мрачната и запусната техника. Тя заговори, ала устните й не помръдваха.

„Ей, слушай! Когато дойде време да се заемеш с управлението тук, не се превръщай в рушител. Моята задача е да ти помогна, за да избегнеш поразиите. Знаеш ли го?“

Мурбела направи опит да отговори, но се оказа без глас.

„Момиче, не се напрягай толкова — рече жената. — Чувам те.“

Понечи да отклони вниманието си от нея.

Къде се намираше това място?

Един оператор, гигантско складово помещение… Промишлено предприятие… Всичко е автоматизирано… Плетеница от линии за обратна връзка, събрани в малкото пространство със сложни системи за управление.

Силейки се поне да пошепне, Мурбела попита: Коя сте вие?, при което чу тътена на собствения си глас. Каква страшна болка в ушите!

„Не толкова високо! Аз съм водачът ти — мохалата. Онзи, който те направлява, за да избегнеш рушителите.“

Защити ме, Дур! Тук е не-място.

Докато го помисли, контролната зала изчезна. Сега тя се оказа преселник в пусто пространство, осъден да не почувства никога покой и никога да не бъде дори и за миг в убежище. Всичко около нея стана нематериално с изключение на отлитащите й мисли. Бе загубила веществения си характер; остана само някаква крехка нишка, разпознавана като съзнание.

Съградила съм себе си от мъгла.

Дойде Друга Памет с късчета от преживян опит, за който знаеше, че не е неин. Някакви лица я гледаха със злобен и похотлив поглед, настоявайки да им обърне внимание, но жената пред командното табло на совалката я изтегли със себе си. Мурбела съумя да различи основните потребности, въпреки че не можеше да им придаде взаимно обвързана форма.

„Това са животи от миналото ти“ — обади се жената при таблото за управление; гласът й бе безплътен и не идваше от видимо място.

„Наследници сме на люде, извършили противни дела — продължи тя. — Не ни харесва да признаем, че сред нашите предци е имало истински варвари. Една света майка трябва обаче да го стори. Нямаме друг избор.“

Засега можеше само да обмисля въпросите си. Защо аз… Защо трябва…

„Победителите са тези, които оставят потомство. Ние сме техни наследници. Често за победата се плаща с висока морална цена. Варварство е дори твърде неизразителна дума за някои от нещата, които са вършили предците ни.“

Мурбела почувства как позната ръка докосва бузата й. Дънкан! Докосването върна раздиращата агония. О, Дънкан! Нараняваш ме със страшна болка.

Въпреки страданието тя долови празни места в поредицата от животи, разкриващи се пред нея. После всички спряха напълно.

„Само онова, което можеш да възприемеш сега — обади се безплътният глас. — Други ще дойдат по-късно, когато станеш по-силна, ако оцелееш…“

Селективен филтър. — Думи на Одрейди. — Нуждата отваря врати.

Настойчиво ридание се понесе откъм останалите присъстващи. Вопли: Виждаш ли? Разбираш ли какво се случва, когато пренебрегнеш здравия разум?

Агонията се засили. Не можеше да й избяга. Пламък докосваше всеки нерв. Искаше да вика, да крещи заплахи, да моли за милост. Бурен наплив от нестройни чувства придружаваха болката, но тя не им обърна внимание. Сякаш вървеше по тънката нишка на едно съществуване. Всеки момент нишката можеше да се скъса!…

Умирам.

Влакното се разтегна. Ще се прекъсне! Няма надежда да издържи. Мускулите не искат да се подчинят. По всяка вероятност дори вече нямаше мускули. Въобще не й трябваха. Те боляха. Същински ад, който никога нямаше да свърши, даже и след като влакното се скъса… По протежението му горяха пламъци, облизващи съзнанието й.

Ръце разтърсиха нейните рамене. Дънкан, недей… Всяко движение бе болка, за каквато не беше и помисляла, че може да съществува. Ето това наистина заслужаваше да бъде наречено Агония!

Нишката престана да се разтяга. Дори вече се връщаше обратно със свиване. Превърна се в нещо малко, подобно на парченце наденица, но събрало толкова изумителна болка, че всичко друго престана да съществува. Самото усещане за реалност ставаше неясно, полупрозрачно и накрая призрачно… „Виждаш ли?“ — някъде отдалече дойде гласът на мохалата-водач.

Виждам… неща.

Не, не беше съвсем виждане. По-скоро неясно осъзнаване на присъствието на други. Други парченца наденица. Друга Памет, попаднала в обвивката на отминали животи. Те се проточиха покрай нея в редица, чиято дължина не можеше да определи. Прозирна мъгла. Тук-там мъглата се раздираше отчасти и зад нея мержелееха събития. Не, не точно събития. А спомен.

„Вземи участие — каза водещата я. — Видя как са се постарали нашите предшественици. Те са унижение и за най-ядната клетва, която можеш да се сетиш. Не търси извинения, че времената са били такива! Просто не забравяй: няма нито един невинен!“

Отвратително! Отвратително!

Вече не можеше да издържа. Всичко около нея се превърна в отражения и разкъсваща се мъгла. Някъде много напред имаше сияние, но тя разбираше, че не може да стигне до него.

Няма я Агонията.

Точно така. Колко възхитително може да бъде това!

Къде е прекрасното състояние?

Устни докоснаха челото, а после и нейните. Дънкан! Тя се пресегна нагоре. Ръцете ми са свободни. Пръстите й се плъзнаха в позната коса. Истина е!

Агонията отстъпи. Едва сега Мурбела можа да осъзнае, че бе преминала през болка, за чиято страшна сила нямаше думи. Агония! Тя раздираше душата и я премоделираше. Влизаш една личност, а излизаш друга.

Дънкан! Отвори очи; точно над нея бе лицето му. Още ли го обичам? Той е тук. Той е котва, към която се притискам в най-страшните моменти. Но обичам ли го?

Нямаше отговор.

Одрейди се Обади отнякъде, без тя да я вижда:

— Свалете дрехите й. Дайте кърпи. Прогизнала е. И донесете полагаемата й се дреха.

Дочуха се бързи стъпки и суетня, след което старшата майка се обади отново:

— Мурбела, радвам се да ти кажа, че премина, и то по трудния път.

Колко възторжен бе гласът й. Защо ли се радва? Къде е чувството за отговорност? Къде е граалът, дето би следвало да усещам в главата си? Някой да ми отговори!

Но жената при командното табло на совалката я нямаше.

Само аз останах. И си спомням за жестокости, които могат да извикат тръпка дори у една почитаема мама.

Точно тогава зърна граала. Той не бе нещо_, _а въпрос. Как да изравня блюдата на везната?

Загрузка...