Домът на Ордена

— Кой е очаквал, че инсталацията за пречистване на въздуха ще се повреди?

Въпросът на равина не бе отправен лично към никого. Той седна на ниска пейка, притиснал силно към гърдите си свитък на стар ръкопис. Съвременната техника го бе опазила, но все пак изглеждаше крехък и уязвим. Равинът бе изгубил представа за времето. Късно сутринта, може би. Не много отдавна хапнаха по нещо, което би могло да мине за закуска.

— Да, аз го очаквах!

Сякаш говореше на свитъка:

— Агнецът Божи дойде и си отиде, а вратите ни се оказаха заключени.

Ребека доближи и го загледа отгоре надолу.

— Моля те, рави. Може ли това да помогне на усилията на Джошуа?

— Не сме изоставени — рече равинът, пак на стария свитък. — Ние бяхме тези, които се скриха. След като чуждите не могат да ни намерят, къде би ни търсил някой свой, за да ни помогне?

После внезапно се взря в жената и очите му зад очилата я пронизаха:

— Ребека, ти ли донесе злото?

Тя знаеше какво иска да каже.

— Хората отвън винаги смятат, че около „Бин Джезърит“ има нещо нечестно.

— Значи аз, твоят рави, съм от външните?

— Не. Ти сам се отчуждаваш от себе си. Говоря от гледната точка на Сестринството, на което ме накара да помогна. Онова, дето те вършат, често е отегчително. Досадно и повтарящо се, но не и зло.

— Аз ли те накарах да им помогнеш? Да, аз! Прости ми, Ребека. Ако ни сполети нещастие, причината е в мен.

— Рави! Престани! Те са едно разширено родословие. Все още силно чувствителни към индивидуализма. Нищо ли не означава за теб това огромно семейство? Обижда ли те високият ми пост?

— Ребека, ще ти кажа какво ме обижда. С моя помощ ти се научи да вникваш в най-различни книги… — Той вдигна свитъка на ръкописа, все едно, че беше тояга.

— Рави, те нямат никакви книги. О, да, разполагат с кода, но там има само напомнящи съвети, понякога полезни, друг път направо за изхвърляне… Винаги обаче приспособяват своята кода към съвременните изисквания.

— Ребека, има книги, които не могат да бъдат приспособявани!

Тя на свой ред се вторачи в него със зле прикрито изумление. Така ли вижда Сестринството? Или сега говори страхът му?

Джошуа дойде и застана до нея с мазните си ръце и черни петна по ръцете и бузите.

— Предположението ти се оказа вярно. Работи отново. Но не знам колко дълго ще изтрае. Проблемът е, че…

— Не знаеш какъв е проблемът! — прекъсна го равинът.

— Механичен проблем, рави — каза Ребека. — Силовото поле на не-стаята поврежда механизмите.

— Не можем да си набавим нефрикционно устройство — каза Джошуа. — Би ни издало, да не говорим за цената, която ще трябва да плат им.

— Твоите машини не са единственото повредено нещо.

Джошуа погледна към Ребека, повдигайки вежди.

Какво му е? Той инстинктивно вярваше в „Бин Джезърит“. Явно това бе засегнало равина. Неговите хора търсеха водачи на друго място.

— Ребека, мислиш ли, че ревнувам?

Равинът я изненада с въпроса си. Тя поклати отрицателно глава.

— Притежаваш дарби — продължи той, — които други бързат да използват. Ти предложи как да се отстрани повредата, нали? Другите ли… казаха как?

Ребека сви рамена. Да, ето го предишния равин — неоспорван в собствената си къща.

— Трябва ли да те похваля? — попита той. — Вече имаш власт, нали? Сега ти ли ще ни управляваш?

— Рави, никой, а най-малко аз съм го допускала — засегна се, но нямаше намерение да го показва.

— Прости ми, дъще. Това ти май наричаш „лек удар“.

— Не се нуждая от похвалите ти, рави. И ти прощавам, разбира се.

— Твоите „Други“ имат ли да кажат нещо по въпроса?

— „Бин Джезърит“ твърди, че страхът от похвали води началото си от древната забрана за поощряване на децата. Това отслабвало гнева на боговете.

Той кимна с глава и рече:

— Понякога е нужна само капчица мъдрост.

Джошуа изглеждаше объркан:

— Ще се опитам да заспя. Би трябвало да си почина. — Хвърли изразителен поглед към машинарията, от която се разнасяше тежко стържене.

Остави ги и се отправи към тъмния край на помещението, препъвайки се в някаква детска играчка по пътя. Равинът потупа пейката до себе си.

— Седни, Ребека. Тя го послуша.

— Страх ме е за теб, за нас, за всичко, което представляваме. — Мъжът погали свитъка на стария ръкопис. — Бяхме предани на толкова много поколения. — Обходи стаята с втренчен поглед. — А ние тук нямаме дори…

Ребека избърса сълзите от очите си.

— Погрешно съдиш Сестринството, рави. Бин-джезъритките искат само да усъвършенстват хората, а заедно с тях и онези, които ги управляват.

— Те го твърдят.

— Така смятам и аз. За тях управлението е форма на изкуство. Забавно ли ти се струва?

— Засилваш любопитството ми. Дали всички тези жени не се самозалъгват с мечти за собствената си значимост?

— Те се определят и като наблюдатели-вардияни.

— Нещо като кучета ли?

— Да, подобни на тях. Да са будни винаги, когато трябва да се даде урок. Това е, което искат. Но не бива да се опитваш да дадеш урок на някого, който не може да го разбере…

— Винаги с малко мъдрост — отзвуча тъжно от устата — сами се управляват артистично, така ли?

— Мислят за себе си като за състав от съдебни заседатели с абсолютна власт. Няма закон, който да налага вето върху решенията на тяхното жури.

Той размаха стария свитък пред лицето й:

— Така си и мислех!

— Поне не и закон, сътворен от човек, рави.

— Казваш ми, че тези жени, които моделират религии по свой образ и подобие, вярват в сила, по-голяма от тях самите…

— Вярата им, рави, не би съответствала на нашата, но аз наистина не я мисля за зло.

— Каква е тази… хм, вяра?

— Наричат я „изравняващо пренасяне“. Разглеждат я и в генетичен аспект, и като инстинкт. От прекалено интелигентни родители се очаква да имат деца близо до средното ниво, например.

— Пренасяне. Това е религия, така ли да го разбирам?

— Ето защо избягват известността. Те са по-скоро съветници, дори хора, които понякога качват и свалят царе, но държат да не са в центъра на вниманието.

— Това пренасяне… Вярват ли, че то има Създател?

— Не допускат, че има. Вярват само в осезаемото движение.

— И каква е тяхната функция в него?

— Вземат предпазни мерки.

— В присъствието на Сатаната, би трябвало да смятам!

— Те не се противопоставят на естествения поток. Изглежда, че само го пресичат, принуждавайки го да работи за тях, като използват завихрянията му.

— О-у-у!

— Рави, в древността капитаните са го разбирали и правили доста добре. Сестринството разполага със съвременна информация за теченията от много карти; те им посочват местата, които да отбягват, както и къде да положат максимални усилия.

Той отново размаха свитъка:

— Това не е съвременна карта на течения.

— Ти изопачаваш нещата, рави. Сестрите познават недостатъците на уж всемогъщите машини. — Ребека хвърли поглед към запъхтените двигатели. — Те ни виждат в поток, на който машините не могат да се противопоставят.

— Още малко мъдрости! Не знам, дъще. Приемаш намеса в политиката. Но в божиите дела…

— Изравняващо пренасяне, рави. Оказва силно влияние върху бляскави изобретатели, които произлизат от масите, ала създават нови неща. Дори когато новото помага, пренасящата сила настига създателя му.

— Ребека, а кой казва кое помага и кое не?

— Просто ти обяснявам онова, в което те вярват. Виждат данъчното облагане например като пренасяща сила, която отнема свободната енергия, създаваща новото. Човекът с изострена чувствителност я открива, както казват те.

— А тези… почитаеми мами ли бяха?

— Отговарят напълно на модела. Управнички с ограничена власт, възнамеряващи да отслабят всички потенциални претенденти. Отстраняват одарените. Притъпяват интелигентността.

Слаб пиюкащ звук дойде откъм машинното. Джошуа мина покрай тях, преди да успят да се изправят. Наведе се над екрана, показващ какво става навън.

— Върнаха се — каза той. — Вижте. Копаят в пепелта точно над нас.

— Откриха ли ни? — прозвуча сякаш с облекчение откъм равина.

Джошуа гледаше екрана.

Ребека се наведе до него, изучавайки копачите — десет мъже с оня замечтан израз в очите, характерен за обсебените от почитаемите мами.

— Копаят наслуки — каза тя и се изправи.

— Сигурна ли си? — Джошуа стори същото и се вгледа внимателно в лицето й, търсейки мълчаливо потвърждение.

Всяка бин-джезъритка можеше да го забележи.

— Виж сам! — Ребека показа с жест екрана. — Тръгват си. Отиват към обора на свинохлите.

— Където им е мястото — измърмори равинът.