Бетси Хил наблюдаваше как мъжът й Рон паркира аудито си в гаража. Запазил беше младежката си хубост. Прошарената му коса клонеше вече повече към бялото, но сините му очи, които покойният им син бе наследил, все още искряха и лицето му бе почти без бръчки. За разлика от повечето си колеги, бе успял да не се налее около кръста, поддържаше тялото си с необходимия минимум физически натоварвания и внимаваше какво яде.
На масата пред себе си бе сложила разпечатаната от майспейс фотография. От един час я гледаше и се чудеше какво да предприеме. Близнаците бяха у сестра й. Точно в този момент предпочиташе да не са си у дома.
Чу Рон да влиза през вратата към гаража, а след това да се провиква:
— Бетс!
— В кухнята съм, скъпи.
Рон нахлу с огряно от усмивка лице. Отдавна не го бе виждала да се смее, та пъхна снимката под едно от списанията. Щеше й се да го погледа засмян поне още няколко минути.
— Здравей — каза й той.
— Здрасти. Как мина денят ти?
— Прекрасно. — Продължи да се смее. — Имам една изненада.
— Нима?
Рон се приближи, приведе се, целуна я по бузата и хвърли брошурата върху кухненската маса. Бетси я взе.
— Едноседмичен круиз — обяви Рон. — Само погледни маршрута, Бетс. Отбелязах страницата със стикер.
Тя я разтвори: круизът почваше от Маями бийч и минаваше през Бахамските острови, Сейнт Томас и един друг остров — частно владение на собственика на кораба.
— Абсолютно същият като на сватбеното ни пътешествие — възторжено изрече Рон. — Корабът, естествено, е друг. Старият вече не плава. Този е чисто нов. При това направих резервация на най-горната палуба — каюта с балкон. Уредих дори кой да се грижи през това време за Боби и Кари.
— Искаш да оставим близнаците сами за цяла седмица?
— Защо не?
— Все още са прекалено зависими, Рон.
Усмивката му започна да залязва.
— Нищо няма да им се случи.
Иска да се отърве от настоящето, мина й през ума. Няма нищо лошо всъщност. Животът си върви. Това е просто неговият си начин да се бори с несгодите. Да се отърве. А някой ден, хрумна й, ще пожелае и самата нея да я няма. Може да остави за себе си близнаците, но всички онези спомени първата им целувка пред библиотеката, прекараната първа нощ на плажа, фантастичното окъпано в слънце сватбено пътешествие, остъргването на онези отвратителни тапети в първия им дом, онуй посещение на „Фармърс маркет“, когато се бяха смели до сълзи — всичко това вече не съществуваше.
В нея Рон вижда мъртвия си син.
— Бетс?
Кимна му.
— Може и да си прав.
Той седна до нея и взе ръката й в своята.
— Днес говорих със Сид. Трябва им мениджър за новия офис в Атланта. Това е една прекрасна възможност.
Иска да бяга, мина й през ума. Засега все още я търпи, но присъствието й винаги ще му причинява болка.
— Обичам те, Рон.
— И аз те обичам, мила.
Тя искаше той да е щастлив. Готова бе да го пусне, стига това да му е от полза. Необходимо му бе да се махне от нея. Не понася настоящето. Но не може и тя да избяга заедно с него. Винаги ще му напомня за Спенсър, за онази кошмарна нощ върху училищния покрив. А тя го обича. Има нужда от него. Колкото и егоистично да звучеше, мисълта, че може да го загуби, я ужасяваше.
— Какво ще кажеш за Атланта? — попита Рон.
— Засега нищо.
— Страшно ще ти хареса.
Целия си живот бе прекарала в Ню Джърси.
— Знам, че така, накуп, всичко ти идва въз множко — рече той. — Дай да обсъдим нещата едно по едно. Първо круиза, съгласна ли си?
— Окей.
Готов е да отиде навсякъде, само да не е тук. Иска да върне времето. И тя е готова да опита, но ще е безполезно. Връщане няма. Никога. Особено след като имаш близнаците.
— Отивам да се преоблека — каза Рон.
Пак я целуна по бузата. Устните му бяха студени. Сякаш вече си бе заминал. Щеше да го изгуби. Дали след три месеца, или след две години, но рано или късно единственият мъж, който бе обичала, щеше да си тръгне. Дори докато я целуваше, усещаше отдалечаването му.
— Рон?
Той спря с ръка върху стълбищното перило. Обърна се към нея с погледа на човек, който е бил хванат, докато се е мъчел да се изсули. Раменете му увиснаха.
— Трябва да ти покажа нещо — каза Бетси.
Тиа седеше в конферентната зала на бостънския хотел „Фоур сийзънс“ и чакаше компютърджията Брет да донастрои лаптопа. Погледна кой я търси по мобифона — беше Майк.
— На път за мача ли сте вече?
— Не — отвърна той.
— Какво е станало?
— Адам го няма.
— Изобщо ли не се е прибирал?
— Дошъл си е, помотал се малко из стаята си, после хукнал нанякъде.
— И е оставил Джил сама?
— Да.
— Това не е в негов стил.
— Знам.
— Искам да кажа, и друг път е проявявал безотговорност, ама да остави сестричето си без надзор…
— Знам.
Тиа се замисли.
— Звъня ли му по мобифона?
— А ти как мислиш? За толкова тъп ли ме имаш?
— Добре де, не си го изкарвай на мен — прекъсна го Тиа.
— Тогава не ми задавай тъпи въпроси. Разбира се, че го търсих. Няколко пъти при това. Дори оставих — остро поемане на въздух — съобщения да ми се обади.
Тиа забеляза как Брет се правеше, че не чува. Отдалечи се от него.
— Извинявай — рече. — Не исках…
— Нито пък аз. И двамата сме на тръни.
— Какво мислиш да правим?
— Какво можем да направим? — попита Майк. — Аз лично ще чакам тук.
— Ами ако не се прибере?
Мълчание.
— Не искам да ходи на онова парти — рече Майк.
— Съгласна съм.
— Но ако отида там и го спра…
— То също ще е нетипично за теб.
— Кажи ти какво мислиш — попита я той.
— Според мен трябва, независимо от всичко, да отидеш и да го прибереш. Намери някакъв по-заобиколен начин.
— Като как точно си го представяш?
— Никак, засега. Но партито надали ще почне по-рано от два часа. Имаме още време за мислене.
— Добре. Може пък и да ми излезе късметът и да го открия дотогава.
— Звъня ли на Кларк и Оливия?
— Тиа!
— Пардон. Знам, че вече си го направил. Искаш ли да се прибера?
— И какво ще направиш?
— Не знам.
— Тук с нищо не можеш да помогнеш. Взел съм нещата в свои ръце. Всъщност не трябваше дори да те безпокоя.
— Напротив, много хубаво правиш. Няма смисъл да ми спестяваш подобни неприятности. Предпочитам да съм вътре в нещата.
— Добре, пак ще ти звънна. Не се притеснявай.
— Обади ми се веднага, щом го чуеш.
— Окей.
Разговорът приключи. Брет вдигна глава от компютъра:
— Неприятности ли имаш?
— Слушаше ли ме?
Брет вдигна рамене:
— Защо не прегледате доклада на „Е-СпайРайт“?
— Ще кажа на Майк и това да направи после.
— Ти самата можеш да го прочетеш оттук.
— Това не става ли само от служебния ми компютър?
— Ами! Отвсякъде можеш, стига да си включена в интернет.
— Значи и всеки друг може да го види — намръщи се Тиа.
— Не. Все пак трябва да имаш потребителското име и паролата. Просто отиваш на страницата на „Е-СпайРайт“ и влизаш като регистриран юзър. Току-виж си попаднала на някой имейл или нещо друго, което синът ти е получил.
Тиа се замисли.
Брет отиде до лаптопа и изчука нещо на клавиатурата. После завъртя екрана към нея. Началната страница на „Е-СпайРайт“ се бе отворила.
— Ще сляза до долу да пия една сода — рече Брет. — Ти искаш ли нещо да ти донеса?
Тя поклати глава.
— Действай тогава — каза Брет.
Запъти се към вратата, а тя седна на стола и зададе име и парола. Стигна до страницата с доклада и поиска данните от последния ден. Почти нищо ново, с изключение на кратък чат по инстант месинджъра със загадъчния СиДжей8115.
СиДжей8115: какво има?
ХокейАдам1117: майка му ме причака след училище.
СиДжей8115: какво ти каза?
ХокейАдам1117: научила е нещо.
СиДжей8115: ти какво й каза.
ХокейАдам1117: нищо, избягах.
СиДжей8115: довечера ще го обсъдим.
Тиа го прочете втори път. После грабна мобифона и натисна копчето за бързо повикване.
— Майк?
— Кажи.
— Веднага го намери, каквото и да ти коства.
Рон пое снимката.
Погледът му се задържа върху нея, но Бетси усети, че е престанал да я вижда. Езикът на тялото му й подсказваше, че вече нищо не може да го засегне. Той потръпна, тялото му замръзна. Остави снимката на масата и скръсти ръце. После пак я взе.
— И какво променя това? — попита.
Замига начесто, подобно на заекващ, запецнал на особено трудна дума. Видът му я ужаси. От години не бе виждала това му ситно мигане. Според свекърва й децата много биели Рон, докато бил във втори клас, но той не й казвал. Тогава се появило мигането. С годините бе започнало да изчезва и сега почти не се проявяваше. Дори когато бяха научили за Спенсър, Бетси не го бе забелязала.
Защо й трябваше да му показва снимката? Рон се бе прибрал с желанието да й протегне ръка, а тя я бе шляпнала да се махне.
— Не е бил сам през онази нощ.
— Е?
— Не разбираш ли какво искам да ти кажа?
— Може първо да е излязъл с приятели. Какво от това?
— Те защо нищо не казват?
— Откъде да знам? Може да ги страх; може Спенсър да им е казал да си мълчат; възможно е и ти да бъркаш датата. Може да ги е видял за малко, пък после да е излязъл. Може снимката да е направена много по-рано през същия ден.
— Не е така. Пресрещнах Адам Бай след училище…
— Какво?!
— Изчаках да бие последният звънец. Показах му снимката.
Рон поклати глава в недоумение.
— А той избяга. Сто на сто има нещо гнило в цялата работа.
— Като какво?
— Отде да знам. Нали помниш, че когато полицията намери Спенсър, едното му око бе насинено?
— Те имаха обяснение. Вероятно бил изгубил съзнание и е паднал на лицето си.
— Или някой го е ударил.
— Никой не го е удрял, Бетс — възрази Рон с омекнал глас.
Бетси замълча. Мигането се учести още повече. По бузите му потекоха сълзи. Протегна ръка към него, но той се отдръпна.
— Спенсър е смесил хапчета и алкохол. Това не ти ли е ясно, Бетси?
Тя продължи да мълчи.
— Никой не го е карал насила да открадне онази бутилка водка от шкафа ни. Никой не го е карал насила да измъкне онези мои хапове от чекмеджето, където ги бях оставил незаключени. Това не можем да отречем, нали? Вярно — аз съм този, който е оставил флакона с предписаните ми хапчета на открито. Онези, от които продължавах да купувам, дори когато трябваше вече да съм преодолял болката и да заживея нормално, нали така?
— Рон, не става дума за…
— За какво не става дума? Мислиш, че не усещам ли?
— Какво усещаш? — попита тя. Макар да знаеше отговора. — Не те обвинявам, кълна ти се.
— Напротив, смяташ, че вината е у мен.
Тя поклати глава. Но той не забеляза. Той вече бе излязъл навън.