Дръж се здраво

Тридесет и първа глава

Мюз старателно разпита дъщерята на Мариан Гилеспи, но Ясмин не можа да й каже нищо ново.

Не била виждала майка си оттогава. Дори не знаела, че се е върнала в града.

— Мислех, че е в Лос Анджелис — каза Ясмин.

— Тя ли ти каза, че ще ходи? — попита Мюз.

— Да. — После се сети. — Всъщност, изпрати ми имейл. Мюз си спомни, че бе чула същото и от Гай Новак.

— Пазиш ли го?

— Трябва да проверя. Мариан Окей ли е?

— Ти на малко име ли наричаш майка си?

— Тя май нямаше желание да е майка — сви рамене Ясмин. — Та си рекох, защо да й го натяквам? И започнах да й викам Мариан.

Колко бързо растат, помисли си Мюз. И повтори въпроса си:

— Пазиш ли още имейла?

— Сигурно. Трябва да е в компютъра.

— Би ли ми разпечатала един екземпляр, ако обичаш?

Ясмин сбърчи вежди.

— Но ти не ми казваш за какво става дума — каза го без въпросителна нотка.

— Засега няма нищо, за което да се тревожиш.

— Ясно. Дечицата не бива да се тревожат излишно. А ако ставаше дума за собствената ти майка, а ти беше на моите години, щеше ли да искаш да знаеш?

— Напълно резонно. Но ние все още не знаем нищо конкретно. Татко ти скоро ще се върне. А на мен този имейл наистина ми е необходим.

Ясмин тръгна нагоре по стълбите. Приятелката й остана в стаята. Мюз по принцип би предпочела да разпита Ясмин насаме, но приятелката й сякаш й действаше успокояващо.

— Как каза, че се казваш? — попита Мюз.

— Джил Бай.

— А виждала ли си някога майката на Ясмин?

— Да, един-два пъти.

— Струваш ми се разтревожена.

Джил направи кисела физиономия.

— Защо да не съм? Ти си от полицията и питаш за майката на приятелката ми.

Деца.

Ясмин изприпка надолу по стълбите с лист в ръка.

— Заповядай.

Ясно, каза си наум Мюз. Нищо чудно, че никой не се е оплакал от липсата на Джейн Доу. Колко просто е само. Живее сама във Флорида. При нейния стил на живот и при наличието на подобен мейл могат да минат месеци, ако не и повече, докато някому му хрумне, че може да й се е случило нещо лошо.

— Върши ли работа? — попита Ясмин.

— Да. Много съм ти благодарна.

Сълзи напряха в очите на Ясмин.

— Тя си е моята майка, нали разбираш?

— Напълно.

— Тя си ме обича. — Ясмин се разрида. Мюз понечи да я прегърне, но момичето я възпря с вдигната ръка. — Тя просто не знае как да е майка. Но се старае. И все не й се удава.

— Разбирам те. Нищо лошо не искам да кажа за нея.

— Кажи ми какво е станало, тогава? Моля ти се.

— Не мога — отвърна Мюз.

— Но е нещо лошо, нали? Поне това можеш да ми кажеш. Лошо ли е?

На Мюз й се щеше да е откровена с момичето, но нито времето, нито мястото бе подходящо.

— Татко ти скоро ще е тук. А аз трябва да се връщам на работа.

— Успокой се — каза Наш.

Джо Луистън се изправи без видимо усилие. Учителите сигурно владеят това движение — помисли си Наш.

— Съжалявам. Не биваше да те замесвам.

— Правилно постъпи, като ми се обади.

Наш огледа едновремешния си шурей. Мислеше за него като за „едновремешен“, а не „бивш“ — „бивш“ се казваше при развод. Касандра Луистън, обожаваната от него Касандра, бе израснала с петима братя. Джо Луистън бе най-малкият и най-любимият й от всички. Касандра бе преживяла особено тежко убийството на най-големия, Къртис, преди малко повече от десет години. Плакала бе с дни наред, отказваше да стане от леглото, та макар Наш да съзнаваше липсата на логика в подобни мисли, понякога се питаше дали пък точно тази мъка не й бе докарала болестта? Възможно ли бе имунната й система да е отслабнала заради скръбта? А ако животоизсмукващите клетки на рака са у всеки от нас и само да чакат да смъкнем гарда, че да преминат в тотална атака?

— Обещавам ти да намеря онзи, който е убил Къртис — бе казал Наш на любимата си.

Но не бе изпълнил обещанието си, макар това да нямаше никакво значение за Касандра. Тя не търсеше отмъщение. Страдаше единствено от отсъствието на брат си. Затова й се бе заклел още тогава да не позволи на болката, да се върне. Да защитава онези, които тя обичаше. Да е неотлъчно до тях.

Повторил й бе клетвата си до смъртното й легло.

Това сякаш я поуспокои.

— Нали няма да ги зарежеш? — попита го тя.

— Няма.

— И те ще са винаги с теб.

Той бе замълчал.

Джо пристъпи към него. Наш огледа класната стая. Промените от времето, когато самият той бе ученик, не бяха кой знае колко големи. Пак имаше написани на ръка правила за поведение, ръкописни двойки от букви — главни и малки. Цветни петна накъдето и да се обърнеш. На въже за простор се сушаха наскоро завършени картини.

— Случи се и още нещо — каза Джо.

— Кажи.

— Гай Новак непрестанно минава с колата си покрай нас. Забавя ход и не извръща очи. Сякаш иска да сплаши Доли и Али.

— Откога това?

— Вече ще стане една седмица.

— Защо не си ми казал досега?

— Не му обръщах внимание. Мислех, че ще престане.

Наш затвори очи.

— Сбъркахме още от самото начало.

— Какво искаш да кажеш?

Всъщност нямаше нужда да му се обяснява. Доли Луистън и досега получаваше онези имейли. А това можеше да означава само едно: не ги е пращала Мариан, макар след всичките мъчения да бе признала, че е тя.

Пращал ги е Гай Новак.

Спомни си за обещанието, което бе дал на Касандра. Ясно му бе какво следва да направи при създалата се ситуация.

— Голям глупак съм — каза Джо Луистън.

— Чуй ме, Джо.

Имаше адски уплашен вид. Добре че Касандра не можеше да види малкото си братче в това му състояние, помисли си Наш. Сети се как изглеждаше Касандра към края. Опадала коса. Прежълтяла кожа. Отворени рани по темето и лицето. Не можеше вече да задържа. Понякога болките й ставаха непоносими, но тя бе изкопчила от него обещанието да не се меси. Устните й се свиваха, очите й се изблещваха, а отвътре сякаш я разкъсваха железни орлови нокти. Накрая устата й се разрани отвътре, та не можеше и да приказва. Наш седеше до нея, гледаше я и усещаше нарастващата ярост.

— Всичко ще се оправи, Джо.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Ти просто не се тревожи, Окей? Всичко ще е наред. Обещавам ти.

Бетси Хил чакаше Адам в малката горичка зад дома им.

Обраслото с шубрак място попадаше в имота им, но така и не си бяха направили труда да го почистят. Преди няколко години бе станало дума с Рон да го разчистят и на мястото да направят плувен басейн, но разноските се бяха оказали непосилни, а и близнаците бяха още малки. Така си и останаха нещата. Когато Спенсър стана на девет, Рон му построи тук нещо като крепост. Деца се събираха да си играят. Имаше и една стара люлка, изписана от каталога на „Сиърс“. Всичко това си стоеше занемарено от години, макар Бетси да съзираше тук-таме някой ръждясал гвоздей или парче тръба.

След някоя и друга година Спенсър започна да се събира на същото място с приятели. Веднъж Бетси бе намерила празни бутилки от бира. Опитала се бе да повдигне въпроса пред Спенсър, но колчем подемаше този разговор, той се отдръпваше все повече в себе си. Какво толкова — тийнейджър пил бира. Голяма работа!

— Мисис Хил?

Извърна се и видя Адам. Бе дошъл от обратната страна, откъм задния двор на Кадисънови.

— Божичко, какво са ти направили? — възкликна тя.

На мръсното му лице имаше оток. Ръката му бе увита с купища бинт. Ризата му бе съдрана.

— Нищо ми няма.

Бетси бе решила да го послуша и не се беше обадила на родителите му. Страх я бе да не изпусне удалата й се възможност. Дори и да бе сбъркала, какво значение можеше да има след всички грешни решения, които бе вземала през изминалите няколко месеца? Въпреки това първите й думи бяха:

— Родителите ти са страшно разтревожени.

— Знам.

— Какво е станало, Адам? Къде беше досега?

Той поклати глава. Начинът, по който го направи, й напомни за баща му. Колкото повече растат, толкова по-често се наблюдава подобно нещо — не само заприличват на бащите си, но и възприемат същите маниери. Адам се бе източил по-високо от баща си, беше станал почти мъж.

— Предполагам, че снимката е качена на онзи сайт от доста време — каза Адам. — Аз не го посещавам.

— Наистина ли?

— Никога.

— А защо, ако мога да попитам?

— За мен няма нищо общо със Спенсър. Разбирате ли? Дори не познавам момичетата, които са създали страницата. Достатъчно други неща ми напомнят за него. Затова и не я гледам.

— Знаеш ли кой е направил снимката?

— Мисля, че беше ДиДжей Хъф. Не съм сигурен, много съм далеч. Гледам настрани. Но ДиДжей е качил доста снимки на този сайт. Сигурно ги е качил наведнъж, а аз дори не съзнавах, че е я е направил точно през онази нощ.

— Какво точно се случи, Адам?

Адам се разплака. А само секунди преди това тя го бе възприела като почти мъж. Мъжът изчезна и пред нея отново стоеше момчето.

— Сбихме се.

Бетси стоеше неподвижно. Бяха на около два метра един от друг, но тя направо чувстваше как кръвта шурти по вените му.

— Оттам му е охлузването на лицето — каза Адам.

— Ти ли го удари?

Адам кимна.

— Но вие бяхте приятели? Какво ви накара да се сбиете?

— Пиехме и се друсахме. Стана спор за едно момиче. Изтървахме нервите си. Сбутахме се, после той посегна да ме удари с юмрук. Приведох се и го ударих по лицето.

— За някакво момиче?

Адам сведе очи.

— Кой друг беше там? — попита тя.

— Няма значение — поклати глава Адам.

— За мен има.

— Защо? Нали аз се сбих с него.

Бетси се опита да си представи случилото се. Синът й, красавецът, е изживявал последния си ден на тази земя, а най-добрият му приятел го ударил по лицето. Насили се да запази гласа си спокоен, но не успя.

— Нищо не разбирам. Къде бяхте?

— Трябваше да ходим до Бронкс. Там има едно място, където момчета и момичета на нашата възраст могат да се веселят.

— В Бронкс?

— Но се сбихме със Спенсър преди да тръгнем. Ударих го и го нарекох какво ли не. Бях откачил. После той избяга. Трябваше да тръгна след него. Но не го направих. Оставих го. Трябваше да се сетя какво е намислил.

Бетси Хил стоеше като вкочанена. Сети се за думите на Рон, че никой не е карал сина им да краде хапчета и водка от дома им.

Все си задаваше въпроса: „Кой уби детето ми?“ Но отговорът й бе известен.

Още от самото начало. Мъчила се бе да си обясни необяснимото и сигурно щеше да успее, но обикновено човешкото поведение е далеч по-сложно. Случва се двама братя да бъдат отгледани по един и същ начин и единият да израсте възпитан и добър, а от другия да излезе убиец. Някой може да каже, че природата в крайна сметка е надвила над средата, но и това невинаги е обяснението — животът понякога се променя под влиянието на някое случайно събитие, нещо във вятъра, нещо съвсем незначително, което обърква химията на конкретния човешки мозък, а след трагедията търсим обяснение, донякъде го намираме, но то си остава теоретизиране след събитието.

— Разкажи ми как точно стана, Адам.

— Той после се опита да ми се обади. Но видях, че е той и не отговорих. Оставих телефонът да превключи на гласова поща. Той вече се бе надрусал яко. Беше потиснат и трябваше да се усетя. Трябваше да му простя. Но не го направих. А последното му съобщение до мен гласеше именно това: че съжалява и че знае изхода. И по-рано беше ставало дума за самоубийство. На всеки му минава подобна мисъл през главата. Но при него бе по-различно. Много по-сериозно. А аз се сбих с него. Нарекох го разни работи и му казах, че никога няма да му простя.

Бетси Хил поклати глава.

— Той беше много добро момче, мисис Хил.

— Той е взел таблетките от нашето шкафче с лекарствата… — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Адам.

— Знам. Всички го правехме.

Думите му я объркаха. Не можеше да събере мислите си.

— И се сбихте заради момиче?

— Аз съм виновен — каза Адам. — Аз изтървах нервите си. Не го опазих. Когато най-после изслушах съобщенията, бе прекалено късно. Моментално отидох на покрива. Но го заварих мъртъв.

— Ти ли го намери?

Той кимна.

— И никога нищо не каза?

— Беше ме страх. Но вече не ме е. Всичко вече свършва.

— Какво свършва?

— Страшно съжалявам, мисис Хил. Не можах да го опазя. При което Бетси каза:

— И аз не успях, Адам.

Направи крачка напред, но Адам поклати глава.

— Всичко вече свършва.

После отстъпи две крачки, извърна се и избяга.