Дръж се здраво

Седемнадесета глава

Лорън Мюз гледаше записа от уличната камера близо до мястото, където бяха намерили Джейн Доу. Нищо не се набиваше на очи, но пък и тя не бе очаквала нещо повече. По това време през този участък минаваха десетки автомобили. Нямаше критерий, по който да ги отсее. Трупът се побираше и в най-малкия багажник.

Но тя продължаваше да се взира и да се надява. Лентата се извъртя — и какво? Едно голямо нищо.

Кларънс пак почука и подаде глава през вратата:

— Няма да ми повярваш, шефе.

— Слушам те.

— Първо на първо, забрави за изчезналия мъж. Оня Бай. Познай къде е?

— Предавам се.

— В болница в Бронкс. Жена му заминава в командировка, той излиза, а някаква проститутка го пребива.

Мюз направи гримаса.

— Жител на Ливингстън е търсел проститутка в оня район?

— Ами отде да знам — някои си падат по бедните квартали. Но и това не е главната новина. — Кларънс седна без покана, което не бе в негов стил. Бе навил ръкавите на ризата си, а през месестото му лице се мъчеше да избие лека усмивка.

— Акурата МДХ на Кордоба е още на хотелския паркинг — каза. — Местните полицаи почукали на някои от вратите. Не била там. Затова реших да се върна назад.

— В смисъл?

— На последното място, където знаем със сигурност, че е била. Молът „Палисейдс“. Мястото е доста голямо, та имат доста стабилна система за сигурност. И взех, че им се обадих.

— На охраната?

— Точно така. И слушай какво излезе: вчера към пет следобед дошъл някакъв и казал, че бил видял как една жена със зелена акура МДХ отишла до колата си, натоварила в нея покупките си, след което отишла при мъжа, чийто бял микробус бил паркиран до нея. Видял я да влиза в буса — без всякаква принуда, — но вратата се затворила зад нея. И дотук онзи нищо не го усъмнило, но после видял как друга жена дошла и седнала в акурата на първата. След което и двата автомобила заминали заедно.

Мюз се облегна назад.

— Микробусът и акурата?

— Точно така.

— Като зад волана на акурата седяла другата жена?

— Точно така. Та тоя човек, значи, отива и съобщава видяното на охраната, а гардовете викат „Е, и?“ И не му обръщат никакво внимание. Ами какво могат да направят. Така че просто го слагат към дело. Но когато аз им се обаждам, изведнъж нещо им светва и вадят сводката. Първо на първо, всичко това се е случило точно пред „Таргет“. Човекът направил донесението в пет и петнайсет. А знаем, че Реба Кордоба е платила на касата на „Таргет“ в четири и петдесет и две — времето е отбелязано на касовата бележка.

Камбанен звън отекна в ушите на Мюз, но тя не успя да определи точно откъде идеше.

— Обади се на „Таргет“ — каза. — Сто на сто имат камери за наблюдение.

— В момента работим съвместно с главното управление на „Таргет“. Нужни са ни два-три часа, не повече. И още нещо. Може да е важно, може и да не е. Но успяхме да разберем какво е купила от „Таргет“. Няколко детски филма на дивиди, детско бельо, дрехи — всичко детско.

— Каквото една жена не би купила, ако се кани да бяга с любовник.

— Именно, освен ако не се кани да вземе и децата, което тя не е сторила. И още нещо. Успяхме да отворим акурата й на паркинга, но в нея нямаше торба от „Таргет“. Съпругът й провери и у тях, да не би да се е отбила там и да я е оставила. И там нищо от „Таргет“.

Студени тръпки полазиха бавно по тила на Мюз.

— Какво има? — попита той.

— Искам да видя сводката от охраната. Намери номера на човека, който я е видял да се качва в микробуса. Разчопли паметта му. Какво друго е забелязал — коли, описание на пътниците, каквото се сети. Сигурна съм, че гардовете не са го разпитали тъй подробно. Искам да знам всичко.

— Окей.

Поговориха още минута-две, но мозъкът й въртеше на високи обороти, а пулсът й се учести. След като Кларънс излезе, Мюз вдигна слушалката и набра номера на мобифона на своя началник, Пол Коуплънд.

— Ало?

— Къде си? — попита Мюз.

— Току-що оставих Кара. Идвам към службата.

— Искам да обсъдя нещо с теб, Коуп.

— Кога?

— Моментално.

— Но аз имам среща с бъдещата ми булка в един ресторант. Ще уточняваме за последно схемата за сядане.

— Схемата за сядане?

— Точно така, Мюз. Схемата за сядане. Кои гости къде ще седят.

— И това те вълнува?

— Ни най-малко.

— Остави Люси сама да я подреди.

— Ами да. Тя сякаш и така не е взела нещата в свои ръце. Влачи ме насам-натам, но не ми дава и дума да кажа. Бил съм само балсам за очите.

— И това е вярно, Коуп.

— Съгласен съм, но имам и мозък.

— И точно той ми е нужен в момента — каза тя.

— Защо? Какво има?

— Имам едно от адски лудо предчувствие, но искам да прецениш дали наистина съм попаднала на нещо, или съвсем съм откачила.

— То по-важно ли е от това, кой друг ще седне на масата на леля Карол и чичо Джери?

— Не бих казала. Някакво си там убийство.

— Ще се пожертвам. Идвам веднага.

Телефонният звън събуди Джил.

Бе в стаята на Ясмин. А Ясмин се мъчеше да впечатли останалите момичета с това, че съвсем е полудяла на тема момчета. На една от стените имаше постер на Зак Ефрън — сладурът от филмите „Хайскул мюзикъл“, а на другата — на близнаците Спраус от „Суит лайф“. Третият постер бе на Майли Сайръс от „Хана Монтана“ — е, този път момиче, а не готин тип, но все пак… Всичко издаваше отчаянието на приятелката й.

Леглото на Ясмин бе до вратата, а на Джил — до прозореца. И двете бяха отрупани с меки животни. Веднъж Ясмин бе казала на Джил, че най-хубавото на развода е състезанието по глезене — и двамата родители се надпреварваха кой какви играчки да й купува. Макар майката да виждаше Ясмин само четири-пет пъти годишно, не преставаше да й праща разни работи. Ясмин имаше вече поне две дузини „Мече с гардероб“ — едното в униформата на мажоретка, друго — до възглавницата на Джил — като поп-звезда с диаманти по шортите, бюстие и микрофонен кабел около косматия си врат. Цял тон животни от поредицата „Уебкинз“ се търкаляха по пода, включително цели три хипопотама. Нощното шкафче бе отрупано със стари броеве на детско-юношеските списания „Джей14“, „Тийн пийпъл“ и „Попстар“. Мокетът бе с дълъг косъм — нещо, което бе излязло от мода още през седемдесетте години, според собствените й родители, но сега се радваше на неочаквана популярност сред подрастващите девойки. На бюрото стоеше чисто нов Апъл аймак.

Ясмин беше царица на компютрите. Джил — също.

Джил седна в леглото. Ясмин примига и я погледна. В далечината Джил чуваше плътен мъжки глас да говори по телефона. Мистър Новак. На нощното шкафче между двете стоеше часовник с формата на Хоумър Симпсън. Показваше седем и петнайсет сутринта.

Прекалено рано за телефонни обаждания, особено по време на уикенд, помисли си Джил.

Предната вечер бяха стояли до късно. Първо ходиха на вечеря и на сладолед с мистър Новак и досадната му нова приятелка Бет. Тя бе към четирийсетгодишна и се смееше на всичко, което мистър Новак кажеше. А бе, изобщо се правеше на ученичка, която иска някое момче да я забележи. Джил смяташе, че такава фаза се изживява. Може би не беше права.

В стаята на Ясмин имаше телевизор с плазмен екран. Баща й ги остави да гледат филми до насита.

— Уикенд е — обяви мистър Новак с широка усмивка. — Карайте, докато ви писне. Направиха си пуканки в микровълновата и гледаха филми за над тринайсетгодишни, та дори и един за над седемнайсетгодишни, за който, ако научеха, родителите на Джил щяха да изкрейзят.

Джил стана от леглото. Пишкаше й се, но по-важно бе да разбере какво е станало снощи, дали баща й е открил Адам. Тревожеше се. И тя бе звъняла на Адам от мобифона си. Да се крие от мама и татко — Окей, имаше резон. Но никога не си бе представяла, че ще откаже да се обажда на сестричката си или да отговаря на есемесите й. Адам винаги й се обаждаше.

Този път обаче — не.

От което Джил се тревожеше още повече. Провери мобифона си.

— Какво правиш? — попита Ясмин.

— Гледам дали Адам не ме е търсил.

— Е, и?

— Не е.

Ясмин се умълча.

Някой почука леко на вратата, после я отвори. Мистър Новак подаде глава и прошепна:

— Хей, вие, защо не спите?

— Телефонът ни събуди — отвърна Ясмин.

— Кой се обади? — попита Джил.

Мистър Новак я изгледа.

— Майка ти.

Джил се вцепени.

— Какво е станало?

— Нищо особено, миличка — отвърна мистър Новак, а Джил усети, че я лъже. — Просто попита може ли да останеш тук и днес. Ще се разходим до мола, а след това да идем на кино. Какво ще кажеш?

— Защо иска да оставам тук? — запита Джил.

— Не знам, скъпа. Просто каза, че имала някакъв нов ангажимент и ме помоли да й направя тази услуга. Но каза да ти предам, че те обича и че всичко е наред.

Джил замълча. Лъжеше я. Усещаше го. И Ясмин го усещаше. Хвърли поглед на приятелката си. Нямаше смисъл да любопитства. Нямаше нищо да им каже. Явно смяташе, че единайсетгодишните им мозъчета не знаят как да се справят с истината, или някакво друго глупаво възрастно оправдание.

— Ще изляза набързо за няколко минути — каза мистър Новак.

— Къде отиваш? — попита Ясмин.

— До офиса. Да си взема някои неща. Но Бет току-що дойде. Долу е и гледа телевизия, ако ви потрябва за нещо.

— Дойде просто ей така? — запита язвително Ясмин.

— Ами, да.

— Искаш да кажеш, че не е преспала у нас? Слушай, тате, ти на колко години смяташ, че сме?

— Увличаш се, млада госпожице — намръщи се той.

— Както кажеш.

Той затвори вратата след себе си. Джил седна на леглото. Ясмин се доближи.

— Какво мислиш, че е станало? — попита Ясмин.

Джил не отвърна, но посоката на мислите й никак не й се харесваше.

Коуп влезе в кабинета на Мюз. Новият му син костюм хич не му стои зле, помисли си тя.

— Пресконференция ли ще даваш?

— Как позна?

— Като те гледам как си се изтупал.

— Тая дума „изтупал“ още ли се ползва?

— Би трябвало.

— Добре, съгласих се. Аз съм самата изтупаност. Тупалка. Изтупанко. Тупалейшън.

Лорън Мюз вдигна листа пред себе си.

— Виж какво получих преди малко.

— Какво пише?

— Франк Тремънт си подава оставката. Иска да се пенсионира.

— Сериозна загуба.

— Точно така — изгледа го Мюз.

— Какво има?

— Вчерашният ти номер с оня репортер.

— Е, и какво?

— Излезе леко като опекунство от твоя страна — рече Мюз. — Нямам нужда да ме спасяваш.

— Изобщо не те спасявах. Реално погледнато, бях те сложил на мушката.

— В какъв смисъл?

— Или щеше да извадиш улики, с които да издухаш Тремънт, или щеше да се провалиш. Единият от двама ви щеше да излезе пълен глупак.

— Той или аз, така ли?

— Точно така. Истината е, че Тремънт е един доносник и само пречи на службата. Исках да го махна от егоистични подбуди.

— А ако нямах необходимите улики?

Коуп сви рамене:

— Тогава вероятно ти щеше да подадеш оставка.

— И ти беше готов на подобен риск?

— Какъв риск? Тремънт е един тъп мързел. Ако излезе, че и той мисли по-правилно от теб, значи не заслужаваш да си шеф.

— Едно на нула.

— Хайде, стига толкова. Не си ме извикала да си приказваме за Франк Тремънт. Какво има?

Разказа му всичко за изчезването на Реба Кордоба — за свидетеля пред „Таргет“, за микробуса, за паркинга на „Рамада“ в Ийст Хановер. Коуп седеше на стола и я наблюдаваше със сивите си очи. Страхотни очи имаше — меняха цвета си според осветлението. Лорън Мюз бе леко влюбена в Пол Коуплънд. Но преди това пък бе нещо като влюбена в предшественика му — значително по-възрастен мъж, с когото по нищо не си приличаха. Може би просто си падаше по авторитети.

Влюбването й бе напълно безобидно — по-скоро оценка, а не копнеж. Не будуваше нощем, за да мисли за него, нито пък обитаваше сексуалните й и всякакви други фантазии. Обичаше привлекателността на Пол Коуплънд, без да го желае. Търсеше същите качества в мъжете, с които излизаше, но един бог знае защо досега не бе попаднала на такъв човек.

Мюз познаваше миналото на шефа си, ужаса, който бе преживял, ада от най-новите разкрития. Може да се каже, че именно тя го бе превела през целия пъкъл. Подобно на много от познатите й мъже, и Пол Коуплънд бе пострадал, но някак си бе успял да спечели от това. Много от мъжете, които се занимават с политика — а неговата длъжност бе точно такава, политическо назначение, — са амбициозни, но не познават страданието. Коуп го познаваше. Та като прокурор хем бе способен на повече съчувствие, хем не търпеше толкова оправданията на защитата.

Мюз изреди всички факти по изчезването на Реба Кордоба, без да излага теориите си. Той я наблюдаваше и кимаше бавно.

— Така — каза Коуп. — И ти смяташ, че тази Реба Кордоба има някаква връзка с твоята Джейн Доу, познах ли?

— Позна.

— И какво смяташ: че имаме работа със сериен убиец?

— Възможно е, макар серийните убийци поначало да действат сами. А в този случай има и съучастник жена.

— Окей. Да чуем първо защо смяташ, че има връзка.

— Първо, начинът на действие.

— Две бели жени на сходна възраст — каза Коуп. — Едната намерена в Нюарк, облечена като проститутка. Другата… Е, за нея още не знаем къде е.

— Отчасти е така. Но има нещо по-голямо, което ми се навря в очите. Използването на фалшиви улики за отвличане на вниманието.

— Не разбирам за какво става дума.

— Говорим за две сравнително заможни жени над четирийсет години, изчезнали в продължение на горе-долу двайсет и четири часа. Ето ти едно странно сходство. Но нещо повече: от първия случай, с Джейн Доу, знаем, че убиецът е предприел сложни мерки, за да ни заблуди, нали така?

— Точно така.

— И е направил същото и с Реба Кордоба.

— Като е паркирал колата й до мотела ли?

Тя кимна.

— И в двата случая полага специални усилия да ни отклони от следата. С Джейн Доу прави опит да ни убеди, че е проститутка. После с Реба Кордоба прави така, че да я вземем за жена, която изневерява на съпруга си и е забягнала с любовника си.

— Е, малко насилено ми се струва — направи гримаса Коуп.

— Може, но все пак е нещо. Не искам да ти прозвучи расистки, но колко често се случва хубава омъжена жена от предградие като Ливингстън да вземе да избяга с някой любовник?

— Случва се.

— Може, но подобна стъпка се планира много по-подробно. Не се предполага да отиде на пазар до мола в близост до пързалката, където дъщеря й е на урок по кънки, да купи детско бельо, а след това какво? — да хвърли всичко и да хукне при любовника. Освен това имаме и свидетел, някой си Стивън Ерико, който я е видял да влиза в микробус пред „Таргет“, а друга жена изкарала колата й.

— Ако приемем, че именно така е станало.

— Бъди сигурен.

— Окей. Дори да е така. Каква друга връзка намираш между Реба Кордоба и нашата Джейн Доу?

Мюз вдигна вежда.

— Пазя най-доброто за десерт.

— Слава богу.

— Да се върнем на Стивън Ерико.

— Свидетелят от мола?

— Същият. Ерико прави донесението си. Вярно, само по себе си не е нищо особено. Не виня гардовете на „Палисейдс“. Но потърсих името му в интернет. Има свой собствен блог със снимка. Едър, висок мъж с рошава брада и тениска на Грейтфул Дед. От разговора ми с него усетих, че е малко откачен на тема конспирации. Също така обича да се замесва в разни истории. Нали разбираш? Отива в мола с надеждата да хване някой, който краде от магазина.

— Добре.

— Но благодарение на това има силно развита наблюдателност. Ерико казва, че е видял жена, отговаряща на описанието на Реба Кордоба, да влиза в бял микробус шевролет. Нещо повече, записал е номера на микробуса.

— Е, и?

— Издирих го. Регистриран е на името на някоя си Хелън Каснер от Скарсдейл, Ню Йорк.

— И тя ли притежава бял микробус?

— Да, само че нейният все още си стои пред къщата й. Коуп кимна. Усети я накъде бие.

— Значи смяташ, че някой е подменил регистрационните табели на мисис Каснер?

— Именно. Адски стар номер, но все още върви. Открадваш кола, с която да извършиш престъплението, после сменяш табелите, в случай, че някой те е видял. Допълнителна заблуда. Но малко престъпници съзнават, че най-ефикасният метод е да подмениш табелите с тези на автомобил от същия модел като твоя. Това действа още по-объркващо.

— И поради това смяташ, че микробусът пред „Таргет“ е бил откраднат.

— Не си ли съгласен?

— Предполагам, че съм — отвърна Коуп. — А и разказът на мистър Ерико започва да си тежи на мястото. Разбирам и защо следва да се притесняваме за Реба Кордоба. Но все още не виждам връзката с нашата Джейн Доу.

— Виж това.

Завъртя към него монитора на компютъра. Коуп прехвърли вниманието си върху екрана.

— Какво е това?

— Запис от охранителна камера, монтирана на сграда в близост до мястото, където намерихме Джейн Доу. Сутринта я гледах с убеждението, че само си губя времето. Но сега… — Мюз бе спряла лентата на нужното място. Натисна бутона. На екрана се появи бял микробус. Натисна ПАУЗА и образът замръзна.

— Бял микробус — каза Коуп и се приближи.

— Точно така. Бял микробус шевролет.

— В Ню Джърси сигурно са регистрирани милиарди бели микробуси шевролет — рече Коуп. — Успя ли да видиш регистрационния номер?

— Успях.

— И предполагам, че е онзи, който е на името на жената Каснер?

— Не е.

Коуп присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Абсолютно друг номер.

— И какво му е толкова специалното?

— Този номер — посочи тя екрана — JYL–419 — принадлежи на мистър Дейвид Пълкингъм от Армънк, Ню Йорк.

— Който също има бял микробус?

— Да. И който същия ден е бил в мола „Палисейдс“.

— Възможно ли е той да е нашият човек?

— Седемдесет и три годишен е, криминално нерегистриран.

— Тоест още една смяна на номерата, така ли?

— Точно така.

В кабинета надникна Кларънс Мороу:

— Шефе?

— Кажи.

Той видя Пол Коуплънд и се изпъна, сякаш да му отдаде чест.

— Добро утро, господин прокурор.

— Здрасти, Кларънс.

Кларънс изчака.

— Казвай какво има — рече му Мюз.

— Току-що говорих по телефона с Хелън Каснер.

— И?

— Накарах я да провери табелите на буса си. Ти излезе права. Някой й ги е подменил, а тя изобщо не забелязала.

— Друго?

— Гвоздеят. Табелите на буса й в момента. — Кларънс посочи белия автомобил на екрана. — Принадлежат на мистър Дейвид Пълкингъм.

Мюз се усмихна на Коуп и обърна длани към тавана:

— Тая връзка стига ли ти?

— Да — отвърна Коуп. — Напълно достатъчно.