Осма глава

Главен следовател Лорън Мюз погледна часовника си. Време за среща.

— Приготви ли ми нещата? — попита младата си помощничка Шамик Джонсън. Двете се бяха запознали по време на едно доста нашумяло дело за изнасилване и след малко бурно начало в службата Шамик се бе превърнала в почти незаменим кадър.

— Ето ги — рече Шамик.

— Доста са.

— Знам.

Мюз грабна големия плик.

— Всичко ли е вътре?

Шамик се посмръщи:

— Не. Ти не ми каза нищо конкретно.

Мюз й се извини и се отправи по коридора към офиса на прокурора на окръг Есекс, а по-точно казано, към кабинета на своя шеф Пол Коуплънд.

Рецепционистката — новачка, а Мюз никога не помнеше имена — я посрещна с усмивка.

— Всички са вътре и те чакат.

— Кои всички?

— Прокурорът Коуплънд.

— Но ти каза „всички“.

— Моля?

— Ти каза, че „всички“ ме чакат. Това предполага да са повече от един човек. А вероятно и повече от двама.

Рецепционистката придоби объркан вид:

— Извинявай. Трябва да са четирима-петима.

— При прокурора Коуплънд?

— Да.

— И кои са те?

Тя сви рамене:

— Мисля, че са други следователи.

Мюз не бе сигурна как да възприеме новината. Беше поискала среща на четири очи, за да обсъдят политически чувствителната ситуация с Франк Тремънт. Не можеше да си обясни защо в кабинета му трябва да има и други следователи.

Чу смеховете им още преди да отвори вратата. Наистина бяха шестима, включително шефът й Пол Коуплънд. И бяха само мъже. Единият бе Франк Тремънт. Други трима бяха от нейния отдел. Последният изглеждаше бегло познат. Държеше бележник и химикалка, а на масата пред себе си имаше касетофон.

Коуп, както всички наричаха Пол Коуплънд, седеше зад бюрото си и се смееше с отметната назад глава на нещо, което Тремънт току-що му бе пошепнал.

Мюз усети как бузите й пламнаха.

— Здравей, Мюз — провикна се той.

— Коуп — отвърна тя и кимна на останалите.

— Влез и затвори вратата след себе си.

Влезе и усети как погледите им се събраха върху й. Още по-пламнали бузи. Почувства се в клопка и направи опит да изгледа кръвнишки Коуп. Той обаче отказа да се трогне. Просто си стоеше ухилен като някакъв глупав хубавец, какъвто всъщност си беше. Опита се да му направи знак с очи, че иска първо да поприказват насаме, че има чувството да е попаднала в засада, но той се разсея.

— Да започваме тогава, а?

— Окей — каза Лорън.

— Чакай, познаваш ли се с всички?

Коуп бе внесъл смут в службата. Още с пристигането си като нов окръжен прокурор бе шашнал всички, като повиши Мюз на поста главен окръжен следовател. Обикновено даваха длъжността на някой дългогодишен печен мъж, който да напътства назначения по политическа линия новодошъл в дебрите на системата. Когато я бе избрал, Лорън Мюз бе сред най-младите следователи в отдела. Запитан от журналистите по какви критерии я бе предпочел пред дългогодишните служители-мъже, той им отговори само с една дума: „Качества.“

А ето, че сега бе в една стая с четирима от подминатите стари служители.

— Този господин не го познавам — кимна Мюз по посока на мъжа с бележника и химикалката.

— А, извинявай. — Коуп протегна ръка с жеста на водещ на телевизионно състезание и лепна на лицето си готовата си екранна усмивка. — Представям ти Том Гогън, репортер от „Стар Леджър“.

Мюз премълча. Писарушката-зет на Тремънт. Нещата съвсем се подреждаха.

— Можем ли да почваме вече? — попита я той.

— Както кажеш, Коуп.

— Добре. Франк тук има някакво оплакване. Имаш думата, Франк.

Пол Коуплънд наближаваше четирийсетте. Съпругата му бе починала от рак наскоро след раждането на вече седемгодишната им дъщеря Кара. Отгледал я бе сам. До този момент поне. Снимките на Кара бяха изчезнали от бюрото му. Мюз си спомни, че след пристигането си Коуп бе сложил една на лавицата точно зад стола си. Но един ден, след като бе разпитвал някакъв педофил, Коуп я беше махнал. Така и не го попита за причините, но предполагаше, че има някаква връзка.

И на годеницата му нямаше снимка, но на закачалката висеше увит в найлон смокинг. Сватбата бе насрочена за идната събота. Мюз щеше да присъства. Нещо повече — щеше да е една от шаферките.

Коуп седна зад бюрото и остави Тремънт да говори. Свободни столове нямаше, та Мюз остана права. Чувстваше се оголена и възмутена. Един от подчинените й се канеше да я нападне, а Коуп — предполагаемият й защитник — го остави да действа на свобода. Стисна зъби, за да не започне на всяка дума да го обвинява в сексизъм, но си даваше сметка, че ако самата тя беше мъж, нямаше да остави глупостите на Тремънт без последствие. Щеше да има властта да го изхвърли като мръсно коте, без да й пука за политическите и медийните последствия.

Сега стоеше и кипеше отвътре.

Макар и седнал, Франк Тремънт повдигна колан:

— С цялото ми уважение към мис Мюз, значи…

— Главен следовател Мюз — поправи го Лорън.

— Пардон?

— Не съм ти мис Мюз. Имам си титла. Аз съм главен следовател. И съм ти началник.

Тремънт се подсмихна. Извърна се бавно към колегите си следователи, сетне към зет си с изражение на лицето, което сякаш говореше: Аз какво ви казвах?

— О, нещо много сме чувствителни — рече и включи на пълен сарказъм: — Главен следовател Мюз?

Мюз хвърли поглед към Коуп. Той остана неподвижен. Лицето му не излъчваше никаква утеха. Каза единствено:

— Извинявай за прекъсването. Продължавай, Франк.

Мюз усети как ръцете й се свиха в юмруци.

— Добре. Аз, значи, имам двайсет и осем години стаж в борбата с престъпността. Аз попаднах на случая с проститутката в Пети район. Това, че Мюз се яви непоканена, е едно на ръка. Не ми се нрави. Не е по протокола. Но щом иска да се прави на полезна, така да е. Обаче тя започва да заповядва. Започва да се налага и да подкопава авторитета ми пред униформите. — Разпери широко ръце. — А това никак не е хубаво.

Коуп кимна:

— Ти, значи, попадна на този случай.

— Аз.

— Опиши ми го.

— Ъ?

— Опиши ми случая.

— Не знаем още кой знае колко. Мъртва проститутка. С размазано от бой лице. Аз смятам, че е била бита до смърт. Самоличност все още неизяснена. Разпитахме някои от другите проститутки, но никоя не я познава.

— Другите не знаят името й, или изобщо не я познават?

— Не си отварят много устата, ама нали знаеш как е. Никой нищо не бил видял. Ще ги пообработим.

— Друго?

— Намерихме зелена кърпа. Не съвпада напълно, но е близка до цвета на облеклото на една нова банда. Наредих да приберат някои от членовете й, които знаем. Ще ги разпитаме, да видим дали някой от тях няма да се изпусне за нещо. Ровим и из компютрите, дали няма някой със сходен начин на действие, който се движи сред проститутките в района.

— Е, и?

— Дотук нищо. Искам да кажа, умрели курви наспорил бог. Ама и ти, шефе, това го знаеш. За тази година ни е седмата.

— Отпечатъци?

— Прекарахме ги през местната база данни. Няма съвпадение. Ще се обърнем и към NCIC2, но за това ще ни трябва повечко време.

— Окей — кимна Коуп. — Та какво всъщност беше оплакването ти от Мюз…?

— Виж какво, не желая да настъпвам ничии мазоли, но дай да си говорим честно: тя тая длъжност изобщо не я заслужава. Ти я избра само защото е жена. Дотук разбирам. Така стоят нещата в наше време. Можеш да бачкаш като хамалин сума ти години, но това няма никакво значение, ако някой друг има черна кожа или е без хуй. И това го разбирам. Но пак става дума за дискриминация. Искам да кажа, само защото аз съм мъж, а тя жена, от това не трябва да следва, че тя ще лети нагоре, а аз — не. Ако аз й бях началник и поставях под въпрос всяко нейно действие, тя сто на сто щеше да писне, че я малтретирам като жена и щеше да ми съдере задника от съдебни дела.

— Разбирам какво искаш да кажеш — кимна отново Коуп и се извърна към Лорън. — Мюз?

— Какво?

— Нещо да кажеш?

— Първо на първо, не съм сигурна, че съм единствената в тази стая без хуй — и хвърли поглед към Тремънт.

— Друго? — подкани я Коуп.

— Чувствам се с вързани ръце.

— Това не е така — възрази Коуп. — Но това, че си му началник, не значи, че трябва да си му и бавачка, нали? И аз съм ти шеф, но не те водя за ръчичка. — Мюз кипеше вътрешно. — Следовател Тремънт е тук от дълги години. Има приятели и се радва на уважение. Именно затова му давам тази възможност. Иска да повдигне въпроса в пресата. Да направи официално оплакване. Аз предложих да проведем това съвещание. Да поговорим спокойно. Да покани мистър Гогън, за да може той да види как действаме открито и без враждебност.

Погледите на всички бяха отправени към нея.

— И пак ще те попитам — каза й Коуп. Погледите им се срещнаха. — Имаш ли нещо да кажеш по изказването на следовател Тремънт?

По лицето му шареше усмивка. Не широка, само в ъгълчетата на устните. И изведнъж всичко й стана ясно.

— Имам — отвърна Мюз.

— Давам ти думата.

Този път Коуп постави ръцете си на тила и се облегна назад.

— Да започнем оттам, че според мен жертвата не е проститутка.

Коуп вдигна високо вежди, сякаш това бе най-шокиращото изказване на света:

— Как така?

— Не е.

— Но аз видях дрехите й — каза Коуп. — И току-що изслушах доклада на Франк. Да не говорим за мястото, където е открит трупът — всички знаят, че това е район с проститутки.

— Включително и убиецът й — допълни Мюз. — Именно затова я е изхвърлил там.

Франк Тремънт се изсмя на глас:

— Абсолютни глупости, Мюз. Нужни са улики, пиленце, а не интуиция.

— Улики ли искаш, Франк?

— Ами да. Ама ти нямаш никакви.

— Какво ще кажеш за цвета на кожата й?

— В смисъл?

— В смисъл, че е бяла.

— Забележително! — Тремънт обърна дланите си към тавана. — Направо съм сразен. — Погледна към Гогън. — Нали записваш безценните й мисли, Том. Аз само подхвърлих, ей така, че проститутка не може да ни е приоритет номер едно и веднага ме изкараха тесногръд неандерталец. Но когато тя казва, че жертвата не може да е била курва, само защото е бяла — това вече се таксува за висш професионализъм.

Помаха заканително пръст към нея:

— Мюз, не ти стига стажът на улицата.

— Но ти каза, че имало още седем убити проститутки.

— Е, та?

— Известно ли ти е, че и седемте са афроамериканки?

— Това абсолютно нищо не значи. Може другите шест да са били… да кажем… високи, а тази — ниска. Но това значи ли, че не е проститутка?

Мюз отиде до таблото на стената. Извади една снимка от плика и я закачи с кабарче.

— Това е от местопрестъплението.

Погледите им се извърнаха.

— Тълпата зад полицейската лента — поясни Тремънт.

— Браво, Франк. Но следващия път вдигни ръка и изчакай да ти дам думата.

Тремънт скръсти ръце:

— Та какво трябва да видим?

— Ти какво виждаш?

— Проститутки — отвърна Тремънт.

— Точно така. Колко на брой?

— Не знам. Да ги преброя ли?

— Горе-долу.

— Около двайсет.

— Браво, Франк. Точният им брой е двайсет и три.

— Е, и?

— Преброй колко от тях са бели, ако обичаш.

Отговорът бе повече от очебиен: нула.

— Мюз, ти да не искаш да кажеш, че няма бели проститутки?

— Има. Но в този район са изключително малко. Прегледах сводките от последните три месеца. В описа на задържаните няма нито една бяла арестувана за проституция в радиус от три преки за целия този период. А и, както ти сам отбеляза, пръстовите й отпечатъци не са регистрирани. Колко местни проститутки могат да се похвалят с подобно нещо?

— Много — отвърна Тремънт. — Идват от друг щат, заседяват се за известно време, умират или се преместват в Атлантик Сити. Страхотна си, Мюз — разпери той ръце. — Аз що не взема да се пенсионирам?

Засмя се на собствената си шега. Но Мюз само извади още няколко снимки и ги закачи на таблото:

— Погледни ръцете на жертвата.

— Е и?

— Никакви следи от убождания — нито една. Предварителният токсикологичен рапорт не сочи наличието на забранени наркотици в кръвта й. Та ти пак ми кажи, Франк: колко от белите проститутки в Пети район не се друсат?

Това му запуши устата временно.

— Има вид на човек, който се храни добре — продължи Мюз, — макар в наше време това да не е толкова показателно. Никакви съществени по-ранни охлузвания или счупвания — също доста нетипично за проститутка от района. За състоянието на зъбите й не може да се каже почти нищо, тъй като повечето са избити. Но малкото останали показват, че е полагала грижи за тях. А сега погледни тук.

Закачи още една силно увеличена фотография.

— Обувки? — запита Тремънт.

— Получаваш златна звездичка, Франк.

Коуп й хвърли бърз поглед: „По-полека със сарказма.“

— При това курвенски — продължи Тремънт. Дълги, заострени токчета „ела ме изяж“. Виж си грозните хъш пъпис, Мюз. Някога носила ли си токчета като онези?

— Никога, Франк. А ти?

Останалите се разсмяха. Коуп поклати неодобрително глава.

— Какво искаш да кажеш тогава? — запита Тремънт. — Направо са като извадени от каталог за проститутки.

— Погледни обаче ходилата — посочи ги тя с молив.

— Какво да им гледам?

— Нищо. Точно там е работата. Никакви следи от носене — нито една.

— Е, добре: нови са.

— Прекалено нови. Нарочно поисках да увеличат снимката. — Закачи на таблото увеличения образ. — Абсолютно никакви драскотини. Тези обувки не са носени. Дори веднъж.

Присъстващите се умълчаха.

— Е и?

— Убедителен аргумент, Франк.

— Глей си работата, Мюз. Това изобщо не значи…

— И, между другото, в нея няма никаква семенна течност.

— Голяма работа. Може да й е бил първият клиент за вечерта.

— Напълно възможно. Но има и тен, на който следва да обърнеш внимание.

— Какво?

— Загар.

Опита се да посрещне думите й с присмех, но вече губеше почва под краката си.

— Не си ли чула, че тези момичета ги наричат „уличници“, Мюз? Улиците са на открито, нали разбираш? И тези момичета работят на открито. И то много.

— Като изключим факта, че напоследък не сме видели кой знае колко слънце, линиите между тена и незагорялата кожа не са там, където би трябвало да бъдат. Минават оттук — посочи тя раменете, — но няма никакъв тен по коремната област. Там е съвсем бяла. Накратко казано, жената е носела блузи, а не бюстиета. После да видим каква е тази голяма кърпа, стисната в ръката й.

— Дръпнала я е от извършителя по време на нападението.

— Не, не я е дръпнала. Очевидна фалшива улика. Тялото е преместено, Франк. От нас се иска да повярваме, че я е дръпнала от врата му, докато се е съпротивлявала. И те просто са я оставили, когато са изхвърляли тялото. Звучи ли ти нормално?

— Може да е някакво послание от бандата.

— Възможно. Сега да обърнем внимание на нанесения й побой.

— Какво му е?

— Прекалено методичен е. Никой не бие някого с подобна прецизност.

— И каква е тезата ти?

— Очевидна е. Някой не желае да я идентифицираме. И още нещо: обърни внимание на това, къде е изхвърлена.

— Район, известен с проститутките си.

— Точно така. Вече знаем, че не е убита там. Там е изхвърлена. Защо точно там? Ако е била проститутка, защо ще го афишират? Защо им е да изхвърлят проститутка в район, известен с уличниците си. Ще ти кажа. Защото ако от самото начало я приемат за уличница, а случаят се падне на някой дебелогъз мързелив следовател и той реши да следва най-лесния път…

— На кого викаш дебелогъз? — рипна Франк Тремънт. Но Коуп тихичко каза:

— Седни, Франк.

— И ти й даваш да ме…

— Шшт! — изсъска му Коуп. — Какъв е тоя звук?

Всички млъкнаха.

— Какъв звук?

Коуп сложи ръка до ухото си.

— Слушай, Франк. Не го ли чуваш? — Снижил бе гласа си до шепот. — Това е звукът на твоята некомпетентност, който достига до ушите на масите. И то не само некомпетентност, ами и самоубийствената ти тъпота да се заяждаш с началничката си, когато фактите не те подкрепят.

— Не съм длъжен да търпя…

— Шшт. Заслушай се.

Мюз едва се сдържаше да не се изсмее.

— Вие чухте ли го, мистър Гогън? — попита Коуп.

Гогън се прокашля:

— Чух каквото трябваше да чуя.

— Прекрасно. Щото и аз. И понеже поискахте да запишете това съвещание, аз си позволих да сторя същото. — И Коуп извади малък касетофон иззад една от книгите на бюрото си. — Просто ей така, в случай, че шефът ви поиска да чуе какво точно се е казало тук, а вашият се е оказал повреден или нещо от сорта. На никого не му се ще да вярва, че ще наклоните везните в репортажа си в полза на вашия шурей, нали така?

Коуп им се усмихна. Не му отговориха със същото.

— Някой да има да каже нещо, господа? Няма. Добре тогава. Да се върнем към работата си. Франк, ти си свободен до края на деня. Няма да е лошо да огледаш вариантите, с които разполагаш, както и някои от прекрасните пенсионни планове, които предлагаме.

Загрузка...