Дръж се здраво

Тридесета глава

Бетси Хил седеше на пода в стаята на сина си. В ръката й беше старият мобифон на Спенсър. Батерията отдавна бе свършила. Тя просто го държеше, гледаше го и не знаеше какво да направи.

В деня, в който го откриха, бе заварила Рон да изнася мебелите от стаята му — така, както по-рано бе изнесъл стола му от кухнята. Бетси най-категорично се възпротиви. Между огъването и пречупването имаше такава огромна разлика, че дори и Рон можеше да я съзре.

В продължение на цели дни след самоубийството тя лягаше тук на пода, свита като зародиш в утробата, и ридаеше. Болката направо разкъсваше корема й. Искаше едно-единствено нещо — да умре; да се остави на агонията да я победи и да я погълне. Но не стана. Положи длани върху леглото и опъна чаршафите. Завря лице във възглавницата, но тя вече на нищо не миришеше. Кога бе станало това?

Сети се за разговора си с Тиа Бай и какво можеше да означава — сега и в крайна сметка. Нищо всъщност. В крайна сметка Спенсър вече не бе между живите. Поне в това отношение Рон имаше право. Истината, ако я научеше, нямаше да промени нищо, нямаше дори да помогне раната да зарасне. Нито пък щеше да й даде проклетото „примирение“, тъй като, честно казано, то не й бе нужно. Коя майка — майка, изневерила толкова много на детето си — би да продължи да живее, да забрави болката, да получи някакъв покой?

— Здрасти.

Вдигна очи. На вратата стоеше Рон. Направи опит да й се усмихне. Тя пъхна мобифона обратно в джоба си.

— Добре ли си? — попита я.

— Рон?

Зачака въпроса й.

— Трябва да разбера какво всъщност е станало през онази нощ.

— Знам — отвърна Рон.

— То няма да ни го върне. Съзнавам го. Дори няма да ни помогне да се почувстваме по-нормално. Но все пак смятам, че сме длъжни.

— Защо? — попита я той.

— И аз не знам.

Рон кимна. Влезе и се приведе над нея. За миг й се стори, че се кани да я прегърне и тялото й се вдърви. Той я усети, примига, после се изправи.

— Излизам — каза.

Обърна се и излезе. Бетси пак извади телефона от джоба си. Включи зареждащото устройство, после включи и телефона. Сви се пак като в утроба и отново заплака. Спомни си как и синът й лежеше в тази поза — и това ли беше по наследство? — на онзи студен, твърд покрив.

Провери списъка на последните му разговори. Нямаше нищо ново. И преди го беше правила, но не и през последните няколко седмици. През онази нощ Спенсър бе звънял три пъти на Адам Бай. Бе разговарял с него само час преди да пусне прощалния си текст. Този разговор бе траял само една минута. Адам бе казал, че линията била лоша и нищо не разбрал от думите на Спенсър. Дали пък не ме излъга? — помисли си тя сега.

Полицаите бяха намерили мобифона на покрива до тялото на Спенсър.

Сега тя го държеше. Затвори очи. Бе полузаспала, в онази пресечна точка между съня и будното състояние, когато чу звън. Първата й мисъл бе, че е мобифонът на Спенсър, но после осъзна, че е домашният им телефон.

Бетси искаше да го остави да включи на гласова поща, но после й мина през ум, че може да е Тиа Бай. Успя да се отлепи от пода. В стаята на Спенсър имаше дериват. Погледна номера на повиквателя. Не й беше познат.

— Ало?

Мълчание.

— Ало?

А от другата страна момчешки глас през сълзи изрече:

— Видях те с мама на покрива.

Бетси се стресна.

— Адам?

— Страшно ми е мъчно, мисис Хил.

— Откъде се обаждаш?

— От уличен автомат.

— Къде?

Още хлипове.

— Адам?

— Ние със Спенсър се срещахме във вашия заден двор. В онази горичка, където бяха двете люлки. Знаете ли ги?

— Да.

— Мога да те чакам там.

— Окей. Кога?

— Ние със Спенсър харесвахме това място, защото оттам се виждаше кой идва и кой си отива. Така че, ако кажеш някому, ще го видя. Обещай ми, че няма да кажеш.

— Обещавам. Кога?

— След един час.

— Окей.

— Мисис Хил?

— Кажи.

— Онова, което стана със Спенсър — рече Адам. — Аз бях виновен.

Още щом минаха последната пряка, Майк и Тиа съзряха мъжа с дългата коса и мръсните нокти да крачи по тревата пред дома им.

— Това не е ли Брет от твоята служба?

Тиа кимна.

— Помолих го да провери оня имейл, за партито у Хъф.

Свърнаха в алеята към гаража. Сюзън и Данте Лоримън също бяха навън. Данте им махна. Майк му отвърна. Погледна към Сюзън. Тя вдигна насила ръка, после тръгна да се прибира. Майк пак махна, — след което извърна поглед. Сега не му беше до любезности.

Мобифонът му иззвъня, Погледна номера и се намръщи.

— Кой е? — попита Тиа.

— Айлийн. Федералните и нея са разпитвали. Трябва да се обадя.

Тиа кимна:

— Аз отивам да говоря с Брет.

Излезе от колата. Брет продължаваше да крачи напред-назад и да води развълнуван разговор със себе си. Тя му викна и спря.

— Някой е решил да те побърка, Тиа — каза Брет.

— Как така?

— За да съм сигурен, трябва първо да видя компютъра на Адам.

На Тиа й идваше да му зададе още куп въпроси, но така щеше само да изгуби време. Отвори и пусна Брет да влезе. Знаеше откъде да мине.

— Казала ли си някому за програмата, която ви инсталирах?

— За програмата за следене? Не. До снощи, имам предвид. Тогава се наложи да обясняваме на полицията и прочее.

— А преди това? Някой друг знаеше ли за нея?

— Не. Ние с Майк не се гордеем особено с това, което направихме. Чакай, и приятелят ни Моу знае всъщност.

— Кой?

— Ами той е почти кръстник на Адам. Но Моу никога не би сторил зло на сина ни.

Брет сви рамене. Влезли бяха в стаята на Адам. Компютърът си стоеше включен. Брет седна и зачука по клавиатурата. Отвори пощенската кутия на Адам и пусна някаква програма. По екрана минаваха разни символи. Тиа гледаше без нищо да разбира.

— Какво търсиш?

Той затъкна провисналата си коса зад ушите и се загледа в екрана.

— Чакай. Онзи имейл, за който ме пита, нали каза, че бил изтрит? Чудех се дали пък няма някъде някоя функция за изпращане на съобщението след определено време, но не открих и тогава… — Спря насред дума. — Чакай… Окей, ето го.

— Ето го кое?

— Нещо крайно необичайно, само това мога да кажа. Ти твърдиш, че Адам не си е бил у дома, когато се е получил имейлът. От друга страна, знаем, че имейлът е бил прочетен на неговия компютър, нали така?

— Да.

— Имаш ли представа кой е можел да бъде?

— Ни най-малко. И двамата с Майк бяхме на работа.

— Щото има и нещо още по-интересно: съобщението не само е било прочетено на компютъра на Адам. Изпратено е било от същия компютър.

Тиа направи гримаса.

— Значи някой е успял да влезе, включил е компютъра му, изпратил му е имейл от собствения му компютър за партито у Хъф, после е отворил имейла, след което го е изтрил. Така ли излиза?

— Горе-долу това искам да кажа.

— Защо ще му е притрябвало на някой да направи всичко това?

Брет вдигна рамене.

— За да те побърка. Друга причина не виждам.

— Но никой не знаеше за „Е-СпайРайт“. Освен Майк, аз и Моу и… — опита се да улови погледа му, но той извърна очи — и ти.

— Ей, не ме гледай така.

— Казал си и на Хестър Кримстайн!

— Само на нея. Повярвай ми.

Тиа се замисли. После пак огледа Брет с мръсните му нокти, наболата брада и модерната му, макар и силно износена тениска и се запита как е могла да има доверие на човек, когото не познава чак толкова много — каква глупост бе извършила всъщност?

Как изобщо вярваше, че всичките му думи са истина?

Беше й показал как може да влезе в интернет и чак от Бостън да провери сводките. Тогава нима бе толкова трудно да се предположи, че и той си е създал парола, с която да влиза в програмата и да ги чете. Тя как щеше да разбере? Как изобщо можеше да разбере човек какво всъщност има на компютъра си? Всякакви фирми инсталираха спайуер, за да следят какви сайтове посещаваш. Магазини ти дават карти за отстъпка, та да следят какво купуваш. Един господ знае фирмите-производителки на компютри какъв софтуер залагат фабрично на твърдия ти диск. Търсачките помнят точно какво те интересува и благодарение на нищожните разходи за памет никога не го изтриват.

Толкова ли беше трудно да се предположи, че Брет може да знае повече, отколкото си признава?

— Ало?

— Майк? — каза Айлийн Голдфарб.

Майк видя Тиа и Брет да влизат в къщата. Притисна телефона към ухото си.

— Какво става? — попита съдружничката си.

— Имах разговор със Сюзън Лоримън за биологичния баща на Лукас.

— Кога? — изненада се Майк.

— Днес. Тя ми се обади. Срещнахме се в закусвалнята.

— Е, и?

— Задънена улица.

— Истинският баща ли?

— Да.

— В какъв смисъл?

— Желае да го запази в тайна.

— Името на бащата ли? Жалко.

— Не името.

— А какво?

— Обясни ми защо няма смисъл да дълбаем в тази посока.

— Не те разбирам — рече Майк.

— Просто ми повярвай. Описа ми ситуацията. Задънена улица е.

— Не разбирам защо.

— И аз не разбирах, докато тя не ми обясни.

— И тя иска и причината ли да остане в тайна?

— Точно така.

— Предполагам, че става дума за нещо неудобно. Затова е разговаряла с теб, а не с мен.

— Не бих го нарекла неудобно.

— А как би го нарекла?

— Звучиш така, сякаш ми нямаш доверие.

Майк прехвърли телефона на другото ухо:

— При нормални обстоятелства, Айлийн, бих ти доверил и живота си.

— Но?

— Току-що бях разпитан от съвместен екип на ДЕА и федералната прокуратура.

Мълчание.

— И с теб са разговаряли, доколкото разбрах.

— Вярно е.

— А защо не ми каза?

— Бяха съвсем конкретни. Казаха, че ако ти съобщя, ще компрометирам важно федерално разследване. Заплашиха ме, че ще ме съдят за възпрепятстване на правосъдието и ще ме лишат от лекарските ми права, ако само дума обеля пред теб.

Майк нищо не каза.

— Имай предвид — отбеляза Айлийн с леко ледена нотка в гласа, — че и моето име е там, на рецептите.

— Знам.

— Какво, по дяволите, става, Майк?

— Дълга история.

— Знаеш ли какво ми казаха?

— Ти сериозно ли ми задаваш този въпрос?

— Показаха ми кочаните с наши рецепти. Дадоха ми и списъка на изписаните лекарства. Нито един от хората не е наш пациент. Да не говорим, че никога не ползваме поне половината от описаните там лекарства.

— Знам.

— И моята кариера виси на косъм — рече тя. — Аз положих основите на тази клиника. Знаеш какво значи тя за мен.

В гласа й имаше нещо непознато, нотка на някаква скрита обида.

— Съжалявам, Айлийн. Мъча се да разбера какво всъщност става.

— Смятам, че ми дължиш много по-подробно обяснение от това „дълга история“.

— Истината е, че не знам точно какво става. Адам изчезна. Трябва да го открия.

— Какво значи „изчезна“?

Той накратко й разказа. Когато свърши, Айлийн рече:

— Нямам никакво желание да задам обичайния въпрос.

— Тогава недей.

— Но не искам да загубя клиниката си, Майк.

— Нашата клиника, Айлийн.

— Прав си. Та ако има как да ти помогна да намериш Адам… — започна тя.

— Ще ти се обадя.

Наш спря микробуса пред апартамента на Пиетра в Хотърн.

Трябва да се разделят за известно време. Усещаше го. Пукнатините в отношенията им вече личаха. Не че нямаше да останат някак си свързани завинаги — но не както беше с Касандра. Изобщо не можеше да става сравнение. И все пак нещо оставаше, нещо, което все ги връщаше един към друг. В началото вероятно ставаше дума за отплата, за благодарност, че я е спасил от онова ужасно място, но пък може и да не е искала да бъде спасена. Спасяването й може би се бе превърнало в проклятие и сега тя носеше отговорност за него, а не обратното.

Пиетра погледна през стъклото.

— Наш?

— Кажи.

Тя докосна шията си.

— Онези войници, дето заклаха семейството ми. Всички онези гадости, които им причиниха. И на мен… — Млъкна.

— Слушам те.

— Смяташ ли, че те всички са били убийци, изнасилвачи и инквизитори? Ако нямаше война, пак ли са щели да вършат същото?

Наш не отвърна.

— Единият, когото намерихме, беше хлебар — каза тя. — Навремето ходехме в магазина му. Цялото ни семейство. Той беше много мил с нас. Даваше на децата близалки.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако нямаше война — продължи Пиетра, — те просто щяха да живеят както преди. Щяха да са си хлебари, ковачи, дърводелци. Нямаше да се превърнат в убийци.

— И ти мислиш, че и с теб щеше да е същото, така ли? — попита я. — Че и ти щеше да си останеш актриса?

— Не говоря за себе си — каза Пиетра. — Говоря за онези войници.

— Добре, де, добре. Доколкото схващам логиката ти, ти смяташ, че поведението им се е определило от войната.

— Не си ли съгласен?

— Не съм.

Тя бавно извърна глава към него.

— А защо не си?

— Ти твърдиш, че войната ги е принудила да действат по неестествен за тях начин.

— Точно така.

— А не е ли било точно обратното? Войната да ги е освободила да покажат истинската си същност? Не смяташ ли, че не войната, а самото общество принуждава хората да действат срещу истинската си природа?

Пиетра отвори вратата и слезе. Той я изчака да влезе в сградата. Превключи на скорост и потегли. Трийсет минути по-късно паркира в една пряка между две необитавани на вид къщи. Не му трябваше микробусът да е на видно място на някой паркинг.

Залепи фалшивия мустак и нахлупи бейзболна шапка. Прекоси пеша трите преки до голямата тухлена сграда. И тя имаш запустял вид. Предната врата щеше да е заключена, убеден бе Наш. Но в една от страничните врати бе пъхнал достатъчно дебело парче картон. Отвори я и заслиза по стълбите.

По стените на коридора висяха детски рисунки. На една дъска за обяви бяха окачени съчинения. Наш спря и прочете няколко — всичките от третокласници, и все за тях си. Така учат децата в днешно време. Все „аз“, „аз“. Ти си страхотен. Ти си уникален, специален и никой, ама никой, не е обикновен — което, като се замислиш, приравнява всички ни към обикновеното.

Сви към една от класните стаи на долния етаж. На пода с кръстосани крака седеше Джо Луистън. В ръцете си държеше листове, а очите му бяха пълни със сълзи. Вдигна очи, когато чу Наш да влиза.

— Не става — каза Джо Луистън. — Тя продължава да праща имейлите.