Дръж се здраво

Тридесет и шеста глава

Пиетра чу спирачките на пристигащите автомобили. Погледна през прозореца и забеляза дребната жена, която с решителни крачки се бе запътила към входа. Премести поглед надясно, видя четирите полицейски коли и всичко й стана ясно.

Без всякакво колебание грабна мобифона. В списъка й за бързо набиране имаше само един номер. Натисна го.

— Какво има? — запита Наш на второто позвъняване.

— Полицията е тук.

Още щом видя Джо Луистън да слиза по стълбите, Доли го запита:

— Какво е станало?

— Нищо — отвърна й с все още изтръпнали устни.

— Виждаш ми се зачервен.

— Нищо ми няма.

Доли обаче познаваше съпруга си много добре и не се хвана. Стана и се приближи до него. Той отстъпи назад и само дето не побягна.

— Какво има?

— Нищо, кълна ти се.

Тя застана точно пред него.

— Гай Новак ли? Какво пак е направил? Защото, ако…

Джо сложи ръце на раменете на съпругата си. Очите му зашариха по лицето й. Тя открай време разчиташе настроенията му. Точно в това бе проблемът. Прекалено добре го познаваше. Почти нямаха тайни един от друг. Но в случая ставаше дума именно за тайна. Мариан Гилеспи.

Влязла в ролята на загрижен родител, бе поискала да се срещне с него. Чула била за ужасното нещо, което Джо казал на дъщеря й Ясмин, но звучеше така, сякаш бе готова да прояви разбиране. Понякога човек изръсва нещо, което не е искал да каже, бе му рекла по телефона. Никой не е застрахован от грешки. Бившият й съпруг може и да е пощурял от гняв, но тя, Мариан, не е. Била готова да седне и да разговаря, за да чуе позицията и на Джо по въпроса.

Сигурно има начин нещата да се оправят, предположила бе Мариан.

Джо бе въздъхнал от облекчение.

Седнаха и разговаряха. Мариан му съчувстваше. Докосна ръката му. Страшно й допадал учителският му подход. Изгледа го жадно, а и беше облечена в нещо с дълбоко деколте и впито по тялото. Прегръдката им в края на срещата трая с няколко секунди повече, отколкото трябваше. Устните й се задържаха близо до врата му. Дишането й се учести. Неговото също.

Как можа да допусне подобна глупост?

— Джо? — Доли направи крачка назад. — Какво има?

Мариан от самото начало е имала предвид да го прелъсти за отмъщение. Как можа да не се усети? А след като тя постигна своето, само няколко часа след като той си тръгна от мотела й, започна да му се обажда по телефона:

„Всичко съм записала, копеле мръсно…“

Заложила скрита камера в хотелската стая и сега заплашваше да изпрати записа първо на Доли, после на училищното настоятелство, а след това — на всеки имейл адрес, който открие в училищния указател. Заплахите й траяха три дни. Джо престана да спи, да яде. Отслабна. Умоляваше я да не го прави. По едно време Мариан като че ли загуби ентусиазъм, сякаш цялото мероприятие с отмъщението я бе изтощило. Обади му се да му каже, че май нямало в крайна сметка да праща записа.

Целта й е била да го измъчи — е, напълно бе успяла — и сигурно е решила, че му стига.

На следващия ден обаче Мариан прати имейл на служебния адрес на жена му.

Лъжливата кучка.

Слава богу, че Доли не бе много на „ти“ с електронната поща. Джо знаеше паролата й и често я проверяваше вместо нея. Когато видя имейла с прикаченото към него видео, направо откачи. Изтри го и смени паролата, та Доли да не може да влезе в собствената си пощенска кутия.

Добре, де, но колко дълго можеше да задържи положението?

Не знаеше какво да предприеме. Не познаваше никой, който да го разбере и да заеме безрезервно неговата страна. И тогава се сети за Наш.

— Божичко, Доли…

— Кажи.

Трябваше да сложи край на цялата история. Наш беше убил човек. Убил бе самата Мариан Гилеспи. Сега липсваше и онази жена, Кордоба. Джо се мъчеше да разбере връзката между двете. Вероятно Мариан е дала копие от записа на Реба Кордоба. Имаше резон.

— Кажи ми, Джо.

Самият Джо бе извършил нещо лошо, но с намесването на Наш престъплението му бе станало хилядократно по-голямо. Идваше му да си признае всичко пред Доли. Ясно му бе, че друг начин нямаше.

Доли го погледна в очите и кимна:

— Не се бой. Просто ми разкажи.

В този миг обаче с Джо Луистън стана нещо странно. Заработи инстинктът му за самосъхранение. Добре, де, Наш бе сторил нещо ужасно, но защо трябваше Джо да го подсилва още повече като извърши брачно (в най-добрия случай) самоубийство? Какво щеше да спечели, ако съсипеше Доли, а неминуемо — и цялото си семейство? В края на краищата Наш носеше отговорността за собствените си деяния. Джо изобщо не го бе карал да стига толкова далеч — най-малкото пък да убива някого! Очакваше Наш да предложи пари на Мариан срещу записа, да сключи някакво споразумение с нея и в най-лошия случай — да я сплаши. Открай време усещаше, че Наш действа на ръба, но и през ум не му беше минавало, че може да стигне чак дотам.

Какъв смисъл имаше да вдига тревога сега?

Наш, който имаше желание да му помогне, щеше да свърши в затвора. Пък и кой го бе вкарал в игра, а?

Джо.

Нима полицията щеше да повярва, че Джо не е знаел какво ще направи Наш? Като си помислиш, Наш напълно влизаше в ролята на наемния убиец. А нали полицията винаги гонеше повече онзи, който е дал поръчката?

В случая — пак Джо.

Все още съществуваше вероятност, макар и малка, всичко да се размине. Не успяват да хванат Наш. Никой никога не вижда видеото. Вярно, Мариан е мъртва, но нищо не може да се направи по въпроса — нима тя не си го търсеше? Не беше ли прекалила с шантажирането? Вярно, Джо бе направил неволна грешка, но нима Мариан не се бе юрнала да разбива семейството му?

Имаше обаче една малка подробност.

Днес се бе получил нов имейл. А Мариан бе мъртва. Което означаваше, че Джо не е успял да запуши всички пробойни.

Гай Новак — последната пролука, която му оставаше да запуши. Точно там трябваше да отиде Наш. А Наш не се обаждаше, нито пък отговаряше на текстовете му, защото в момента изпълняваше поставената му задача.

Сега вече всичко му бе ясно.

Трябваше да седи мирно и да се надява на най-доброто. Но това означаваше, че Гай Новак може да умре.

Което вероятно щеше да сложи край на проблемите му.

— Джо? — каза Доли. — Кажи ми, какво има?

Не знаеше как да постъпи. Но във всеки случай не възнамеряваше да казва на Доли. Имаха малка дъщеричка, процъфтяващо семейство. С подобни неща шега не бива.

Но и не можеш да оставиш човек да умре току-така.

— Трябва да вървя — каза и хукна към вратата.

Наш прошепна в ухото на Гай Новак:

— Викни на момичетата, че слизаш в мазето и не искаш да те безпокоят. Разбра ли?

Гай кимна. Отиде до долния край на стълбите. Наш натисна острието на ножа в гърба му, съвсем близо до бъбрека. Установил бе от личен опит, че това е най-добрата техника — натискаш малко повечко, отколкото е необходимо. Колкото да усетят болката и да разберат, че не си играеш.

— Момичета, слизам до мазето за няколко минути. Вие стойте горе, Окей? Не искам да ми пречите.

Отгоре се дочу слаб глас:

— Окей.

Гай се извърна към Наш. Наш прокара върха на ножа през гърба му и го опря в корема му. Гай нито трепна, нито отстъпи.

— Ти ли уби жена ми?

— Мислех, че ти е бивша — усмихна се Наш.

— Какво искаш от мен?

— Къде са ти компютрите?

— Лаптопът е в чантата до стола. Настолният е в кухнята.

— Други?

— Няма. Вземай ги и изчезвай.

— Първо трябва да си поговорим, Гай.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Имам и пари. Твои са. Само не закачай момичетата.

Наш го огледа. Сигурно си даваше сметка, че вероятно днес му е последният ден на земята. Нищо в дотогавашната ми биография не подсказваше, че е способен на героизъм, но сега сякаш бе събрал всичко у себе си и се готвеше за някаква отчаяна последна отбрана.

— Ако не се опъваш, няма да ги пипна — каза Наш.

Гай го погледна право в очите, сякаш искаше да съзре лъжата в тях. Наш отвори вратата към мазето. Слязоха заедно. Наш затвори вратата след себе си и щракна ключа на лампата. Мазето си стоеше недовършено. Подът бе от гол бетон. По тръбите къркореше вода. Срещу един сандък бе подпряно платно с акварелен пейзаж. Наоколо бяха пръснати стари шапки, постери и кашони.

Наш носеше всичко необходимо в сака си. Извади ролката изолирбанд и точно в този миг Гай Новак извърши голяма грешка.

Опита се да го удари с юмрук и се провикна:

— Бягайте, момичета!

Наш го перна с лакът през гърлото, с което го прекъсна. После го тресна с длан по челото. Гай се хвана за гърлото и се срути на пода.

— Само гък да кажеш още — изсъска Наш, — ще доведа дъщеря ти и ще те накарам да гледаш. Разбра ли?

Гай се смрази. Бащинството е способно да превърне в смелчага дори и един жалък червей като Гай Новак. Дали и те с Касандра щяха да имат вече деца, мина през ума на Наш. Сигурно. Касандра произхождаше от голямо семейство. Казваше, че иска и те да имат много деца. Той самият не бе толкова убеден — мирогледът му беше доста по-мрачен от нейния, — но никога нищо нямаше да й откаже.

Погледна надолу. Дали пък да не ръгне Новак в крака или да му отреже някой пръст? Няма нужда. Гай бе направил своя ход и си бе извлякъл поуката. Повече нямаше да посмее.

— Обърни се по корем и сложи ръце зад гърба си.

Гай изпълни командата. Наш омота изолирбанда около китките и лактите му. После повтори същото и с краката. Опъна назад ръцете, сви краката в коленете и привърза китките към глезените. Класика в жанра. Накрая омота устата на Гай пет пъти.

И едва тогава Наш се отправи към вратата на мазето.

Гай започна да се дърпа, но нямаше нужда. Наш искаше само да се убеди, че момичетата не са чули глупавия му крясък. Открехна вратата. Все още се чуваше телевизорът от горния етаж. Момичетата не се виждаха никакви. Затвори вратата и се върна долу.

— Бившата ти жена е направила един видеозапис. Искам да ми кажеш къде е.

Устата на Гай беше омотана. Объркването му си личеше по очите: как може да отговори, ако устата му е запушена? Наш му се усмихна и му показа острието.

— Ще ми кажеш след няколко минути, Окей?

Вибраторът на мобифона му отново се включи. Сигурно е пак Луистън, си каза, но като погледна номера на повиквателя, веднага му стана ясно, че новините са лоши.

— Какво има? — попита.

— Полицията е тук — каза Пиетра.

Наш ни най-малко не се изненада. Падне ли дори само една подпора, всичко почва да се срутва. Сега вече времето никак не му стигаше. Не можеше да си позволи да кисне тук и да измъчва бавно Гай. Трябваше да бърза.

А как можеше бързо да накара Гай да говори?

Наш поклати глава. Онова, което ни кара да сме смели — за което сме готови да умрем, — то ни прави и слаби.

— Ще се отбия за малко при дъщеря ти — каза на Гай. — А след това ще проговориш, нали?

Очите на Гай щяха да изскочат. Задърпа се, както беше завързан, и се опита да подскаже на Наш онова, което той вече знаеше. Наистина щеше да говори. Щеше да си каже всичко, само и само да остави дъщеря му на мира. Наш обаче знаеше, че още по-лесно ще се добере до сведенията, ако дъщеря му е пред очите му. Според някои самата заплаха е достатъчна. Можеше и да се окажат прави.

Но Наш искаше да доведе дъщеря му и заради друго.

Пое дълбоко въздух. Краят наближаваше. Вече го виждаше. Да, искаше да оцелее и да се измъкне оттук, но лудото не само се бе промъкнало, но и го бе обзело изцяло. Лудото подпали кръвта във вените му и той се почувства възбуден и жив.

Тръгна нагоре по стълбите. Чуваше зад гърба си как завързаният Гай пощурява. За миг лудото отстъпи и Наш насмалко не се върна. Гай беше готов всичко да си каже. А може и да не беше съвсем готов. Тогава може би наистина щеше да му се стори, че е само заплаха.

Не, трябваше да изпълни замисленото.

Отвори вратата и излезе в преддверието. Погледна нагоре към стълбите. Телевизорът продължаваше да работи. Направи още една крачка.

Но спря, когато чу звънеца на входната врата.

Тиа паркира на алеята пред дома на Новак. Остави в колата мобифона и портфейла си и се забърза към предната врата. Опитваше се да смели чутото от Бетси Хил. Синът й е добре. Това беше най-важното. Може и да има някоя и друга дребна рана, но е жив, здрав и дори способен да бяга. Бе казал на Бетси и други неща — как се чувствал виновен за смъртта на Спенсър и прочее. Но с всичко това можеха да се справят. Първо е нужно да оцелееш. Да го прибереш у дома. След това вече можеш да се тревожиш за останалото.

Все още потънала в тези си мисли, Тиа позвъни на входната врата на Новак.

Преглътна и се сети, че и неговото семейство е преживяло съсипваща загуба. Сигурно бе важно да изрази съболезнованията си, но всъщност й идваше единствено да грабне дъщеря си, да намери сина и съпруга си, да ги закара у дома и да заключи завинаги вратите.

Никой не й отвори.

Опита се да надникне през малкото прозорче, но отражението й пречеше. Допря длани до слепоочията си и пак се взря. Стори й се, че видя някой да се отдръпва рязко назад. Може да е било и сянка. Пак натисна звънеца. Този път се чу сума ти шум. Момичетата се спускаха като хуни по стълбите.

Юрнаха се към вратата. Отвори Ясмин. Джил бе само на метър-два зад нея.

— Здравей, мисис Бай.

— Здрасти, Ясмин.

По изражението на момичето личеше, че Гай още не й е казал, но това не я изненада. Явно чака Джил да си тръгне, та да остане насаме с Ясмин.

— Къде е татко ти?

Ясмин сви рамене.

— Май каза, че слиза в мазето.

За миг останаха на местата си. Къщата бе тиха като гробница. Изчакаха още една-две секунди, да чуят някакъв звук. Нищо.

Сигурно Гай се бори със скръбта, реши Тиа. Трябва просто да вземе Джил и да си тръгне. Нито една от трите на помръдна. Изведнъж й се стори, че не постъпва правилно. Обичайната практика е, когато оставяш детето си някъде, да отидеш с него до вратата, за да се убедиш, че има възрастен човек, който да го поеме.

А сега имаше чувството, че оставя Ясмин сама.

— Гай? — провикна се Тиа.

— Няма проблем, мисис Бай. Аз съм вече голяма и мога да стоя сама.

Спорен въпрос. Бяха на една никаква възраст. Сигурно могат да се оправят сами с разните там мобифони. Самата Джил вече напираше да й дават повече свобода. Била вече доказала, че могат да й гласуват доверие. Адам на нейните години го оставяха сам, което в крайна сметка май не се бе оказало особено удачно.

Но не това я тревожеше в момента. Не ставаше дума за оставяне на Ясмин сама. Колата на баща й бе на алеята. Нямаше начин да не си е у дома. Трябваше да каже на Ясмин за станалото с майка й.

— Гай?

Пак никакъв отговор.

Момичетата се спогледаха. Някаква сянка премина по лицата им.

— Къде каза, че е отишъл? — попита Тиа.

— В мазето.

— Какво има там?

— Нищо особено. Стари кашони и боклуци. Много е гадно.

За какво му е притрябвало на Гай Новак точно сега да ходи там?

Явно е търсел място да се усамоти. Според Ясмин там било пълно с кашони. Може да е прибрал някакви спомени от Мариан и сега сигурно седи на пода и разглежда стари снимки. Нещо от този род. И вероятно не я е чул през затворената врата на мазето.

Това обяснение й се стори логично.

Но изведнъж се сети за сянката, която бе зърнала за миг, когато погледна през прозорчето. Да не би да е бил Гай? Нима се криеше от нея? И в това имаше някакъв резон. Може просто да не му е до нея. Да не иска с никого да разговаря. Сигурно.

Добре, мина й през ума, но все пак никак не й се щеше да остави Ясмин в това състояние.

— Гай? — провикна се още по-силно.

Пак нищо.

Запъти се към вратата на мазето. Много жалко, ако точно сега е решил да се усамотява. Достатъчно щеше да е да й извика „Тук съм“. Почука. Никакъв отговор. Хвана топката на дръжката и я завъртя. Побутна вратата навътре.

Не светеше лампа.

Обърна се пак към момичетата:

— Миличка, ти сигурна ли си, че е слязъл точно тук?

— Ами така каза.

Тиа погледна към Джил. Тя потвърди с кимане на глава. Загложди я някакъв смътен страх. По телефона Гай й прозвуча ужасно съсипан, а след това е слязъл в тъмното мазе…

Не, в никакъв случай не би го направил. Не можеше да постъпи така с Ясмин…

Тогава дочу някакъв шум. Приглушен. Някакво стържене, сякаш нещо се бори с нещо друго. Сигурно беше някакъв плъх.

Шумът се повтори. Не, не беше плъх. Беше нещо много по-голямо.

Какво по…?

Изгледа строго двете момичета.

— Вие стойте тук. Чухте ли? Не слизайте, докато не ви повикам.

Затърси опипом ключа на стената. Намери го и запали лампата. Краката й вече слизаха надолу. А когато стигна до долу, когато се огледа и видя Гай Новак омотан и със запушена уста, спря на място и моментално хукна назад.

— Бягайте, момичета! Излезте…

Думите замряха в гърлото й. Вратата на мазето се затваряше.

Напред пристъпи някакъв мъж. С дясната си ръка държеше през гърлото ужасената Ясмин. А с лявата държеше Джил.