Дръж се здраво

Деветнадесета глава

Доли Луистън забеляза, че колата минава отново покрай къщата им.

И отново забави ход. Както предния път. И както по-предния.

— Същият човек — каза.

Съпругът й, Джо Луистън, учител на пети клас, не вдигна поглед. Правеше се, че съсредоточено проверява тетрадки.

— Джо?

— Чух какво каза, Доли — отвърна й рязко. — И какво да направя?

— Той няма това право. — Видя как колата отмина и сякаш се стопи в далечината. — Дали да не се обадим в полицията?

— И какво да им кажем?

— Че ни следи.

— Минава по нашата улица. Това не е престъпление.

— Но кара бавно.

— И това не е престъпно.

— Разкажи им за онзи случай.

Той изпръхтя и сведе поглед към тетрадките:

— Сигурен съм, че ще проявят огромно съчувствие.

— И ние имаме дете.

Тя в действителност често хвърляше око на компютъра, на чийто екран се виждаше тригодишната им Али. Уебсайтът K-LittleGym й позволяваше да наблюдава с помощта на уебкамера какво прави детето им в детската градина — ядене, редене на кубчета, слушане на приказки, самостоятелни занимания, пеене, всичко — така че винаги да им е под око. Именно затова Доли бе избрала K-Little.

И двамата с Джо работеха в основни училища. Джо преподаваше на пети клас в „Маунт Райкър“, а тя — на втори клас в „Парамъс“. Самата Доли би предпочела да не работи повече, но една заплата не стигаше. Съпругът й все още обичаше професията си, но на Доли в един момент бе започнала да й тежи. Онези, които я познаваха, биха казали, че това е станало горе-долу по времето, когато се роди Али, но нещата не бяха толкова прости. Та тя продължаваше да ходи на работа и да се разправя с недоволни родители, но най обичаше да гледа уебсайта на K-Little, та да е сигурна, че детенцето й е в безопасност.

Гай Новак, мъжът, който минаваше покрай дома им с колата си, не бе имал възможност да наблюдава дъщеря си, нито да е сигурен, че тя е в безопасност. Така че, от една страна, Доли напълно го разбираше, та дори и съчувстваше на безсилието му. Но това не значеше, че е готова да му позволи да стори нещо на семейството й. На тоя свят нещата често се свеждаха до „ние или те“ и проклета да е, ако им позволи да спечелят „те“.

Обърна се и хвърли поглед към Джо. Главата му бе клюмнала, а очите — затворени.

Мина откъм гърба му и сложи длани на раменете му. Той потръпна от допира. Потръпването бе само за миг, но тя усети как минава по цялото му тяло. През последните няколко седмици ставаше все по-напрегнат. Остави ръцете си там, където бяха, и той постепенно се отпусна. Започна да масажира плещите му. Едно време страшно му харесваше. Този път й потрябваха няколко минути, но накрая раменете му започнаха да омекват.

— Не се притеснявай.

— Изтървах нервите си.

— Разбирам.

— Стигнах до ръба, както винаги, но този път…

— Разбирам.

Наистина го разбираше. Именно затова смятаха Джо Луистън за добър учител. У него имаше плам. Успяваше да задържи вниманието на учениците си, шегуваше се с тях, понякога прекрачваше границата на позволеното, но те точно затова го обичаха. Слушаха какво им говори и се учеха. И в миналото бе имало дребни родителски оплаквания от изпълненията му, но той си имаше достатъчно привърженици, та му се разминаваше. Повечето родители направо се биеха да вкарат детето си в класа на Джо. Радваше ги това, че децата им ходят с удоволствие на училище и че учителят им е обзет от истински ентусиазъм, а не отчиташе просто дейност. За разлика от Доли.

— Страшно го обидих онова дете — каза той.

— Не си го направил нарочно. Децата и родителите продължават да те обичат.

Той не отговори.

— Ще й мине. Всичко е до време, Джо. И това ще се забрави.

Долната му устна затрепери. Той направо се съсипваше. И колкото и да го обичаше, колкото и да знаеше, че тя никога няма да може да се сравнява с него като учител и човек, Доли съзнаваше и това, че съпругът й не е от най-силните мъже. Независимо какво смятаха хората. Израснал в голямо семейство, най-малкият от петте деца, а баща им бил ужасно доминираща личност. Все се подигравал с най-малкия и най-нежния си син, та Джо намирал спасение в това да е смешен и забавен. Джо Луистън бе най-свестният мъж, който познаваше, но същевременно бе слаб.

Това не й пречеше. Беше се нагърбила с функциите на семеен стожер. На нея се бе паднало да крепи мъж и семейство.

— Съжалявам, че се изпуснах — каза Джо.

— Няма нищо.

— Ти си права. И това ще се забрави.

— Точно така. — Целуна го по врата, после по любимото му място — зад ухото. Пусна език и го завъртя. Този път обаче той не изстена. — Защо не оставиш тетрадките за малко? — Пошепна му тя.

Той се отдръпна, макар и съвсем леко.

— Не мога. Трябва да ги свърша.

Доли се изправи и отстъпи крачка назад. Джо Луистън се усети и се опита да замаже гафа:

— Какво ще кажеш за някой друг път?

Това тя го казваше, когато не бе в настроение. Нима не бе „женски“ израз? В това отношение поне Джо винаги беше агресивната страна — там поне не показваше слабост, — но през последните няколко месеца, откакто бе направил оная грешка на езика, с извинение за израза, дори и в това отношение се бе променил.

— Защо не? — отвърна тя и го остави.

— Къде отиваш? — попита той.

— Излизам за малко — каза Доли. — Ще се отбия до магазина, после ще взема Али. Ти си гледай тетрадките.

Доли Луистън се качи набързо до горния етаж, влезе в интернета, намери адреса на Гай Новак и инструкции как да стигне дотам. Провери и електронната си поща в училище — родителските оплаквания край нямаха, — но от два дни нещо й бе станало.

— Пощата ми още не работи — провикна се тя към долния етаж.

— Ще видя какво й е — отвърна Джо.

Доли разпечата упътването как да стигне до дома на Гай Новак, сгъна листа на четири и го пъхна в джоба си. На излизане лепна целувка върху темето на Джо. Той й каза, че я обича. Тя му отвърна, че и тя го обича.

Грабна ключовете и се впусна след Гай Новак.

По израженията на лицата им Тиа разбра: полицаите не вярваха, че Адам е изчезнал.

— Мислех, че ще го включите в жълтия бюлетин, или нещо такова — каза Тия.

Полицаите пред нея бяха комична двойка. Единият бе дребен латино в униформа и се казваше Гутиерес. Високата черна жена до него се бе представила като детектив Клеър Шлич.

Отговорът на въпроса й дойде именно от Шлич:

— Случаят със сина ви не отговаря на изискванията за жълт бюлетин.

— Защо?

— Трябва да са налице някакви улики, че наистина са го отвлекли.

— Но той е само на шестнайсет и липсва.

— Вярно.

— Какви улики ви трябват повече?

— Не би било лошо да има някакъв свидетел — вдигна рамене Шлич.

— Нима при всички отвличания се намират свидетели?

— Права сте, госпожо. Но трябва да има някакви улики за отвличане или физическа заплаха. Вие имате ли такива?

Не можеше да каже, че са невъзпитани; по-скоро би ги описала като надменни. Най-старателно си записаха всички сведения. Не махнаха с ръка на загрижеността й, но и не се канеха да зарежат всичко друго, че да насочат всички сили по нейния случай. Това пролича ясно от допълнителните въпроси, които Клеър Шлич зададе, след като изслуша Майк и Тиа:

Значи сте следили какво прави синът ви на компютъра си?

Активирали сте, значи, GPS-а за неговия мобифон?

Поведението му ви е тревожело, затова сте го проследили до Бронкс, така ли?

Бягал е от дома и друг път, значи?

И други от този сорт. От една страна, Тиа не обвиняваше двамата полицаи, но за нея най-важна бе липсата на Адам.

Гутиерес бе вече разговарял с Майк преди тя да дойде. Той попита:

— Казвате, че на улицата сте видели Даниел Хъф-младши, ДиДжей? И че вероятно е бил с вашия син?

— Да.

— Току-що разговарях с баща му. И той е полицай, нали знаете?

— Знам.

— Той каза, че синът му не е излизал от дома си през онази нощ.

Тиа хвърли поглед на Майк и забеляза как нещо в погледа му избухна. Зениците му се изостриха като карфици. Този поглед й бе познат. Сложи ръка върху неговата, но нямаше начин да го укроти.

— Лъже — каза Майк.

Полицаят вдигна рамене. Тиа забеляза, че лицето на Майк потъмнява. Той погледна към нея, после към Моу и каза:

— Махаме се оттук. Моментално.

Докторът настояваше Майк да остане поне още един ден, но беше изключено. Тиа бе достатъчно разумна да не се опита да играе ролята на загрижената невеста. Знаеше, че Майк ще се пребори с нараняванията. Бе дяволски корав. Сътресението му бе трето — беше получил две още на хокейното поле. Бяха му избивали повече зъби и правили повече шевове, отколкото се полагат на един мъж; бяха му чупили носа два пъти, а челюстта — веднъж, но той не бе пропуснал нито един мач. В повечето случаи дори бе доигравал мача, в който го бяха контузили.

Съзнаваше освен това, че няма смисъл да спори с Майк — пък й нямаше подобно намерение. За нея по-важно бе той да стане от леглото и да тръгне да търси сина им. Повече щеше да го боли, ако не прави нищо.

Моу помогна на Майк да седне. Тиа му помогна да се облече. По дрехите му имаше кървави петна. На Майк му бе все едно. Стана. Бяха почти на вратата, когато тя усети вибрациите на мобифона си. Дано да е Адам. Но не бе.

Хестър Кримстайн дори не каза „ало“.

— Нещо ново за сина ти?

— Нищо. Според полицията сам е избягал.

— А нима не е така?

Тиа се закова.

— В никакъв случай.

— Брет ми каза, че го шпионирате — рече Хестър.

Брет и голямата му уста, мина й през акъла. Прекрасно.

— Проверявам какво прави онлайн.

— Не по врат, а по шия.

— Адам не би избягал по този начин.

— За пръв път чувам родител да казва това, ей богу.

— Познавам сина си.

— И това — допълни Хестър. — Новината е лоша. Не отложиха снемането.

— Но, Хестър…

— Изслушай ме, преди да си казала, че няма да се връщаш в Бостън. Вече съм уредила да те вземат с лимузина. Тя в момента е пред болницата.

— Не мога…

— Чакай, Тиа. Поне това ми дължиш. Шофьорът ще те закара до летището в Титърбъро, което не е далеч от вас. Аз имам свой самолет. Ти имаш мобифон. Ако научиш нещо ново, шофьорът незабавно ще те откара. В самолета също има телефон. Ако научиш нещо, докато си във въздуха, пилотът ще те закара там за нула време. Може да открият Адам във Филаделфия, да речем. За теб е по-добре да имаш частен самолет на твое разположение.

Майк хвърли въпросителен поглед на Тиа. Тя поклати глава и им даде знак да тръгват. Излязоха през вратата.

— Стигнеш ли в Бостън, снемаш показанията — продължи Хестър. — Ако излезе нещо ново по време на снемането, зарязваш всичко и се качваш на самолета. От Бостън до Титърбъро са четирийсет минути. Най-вероятно синът ти ще цъфне на вратата с обикновеното юношеско оправдание, че е пил някъде с приятели. Във всеки случай, ще си си у дома след час-два.

Тиа се замисли.

— Има резон в това, което казвам, нали? — каза Хестър.

— Има.

— Чудесно.

— Но все пак не мога…

— Защо?

— Няма да мога да се съсредоточа.

— Пълни глупости. Нали ти казах за какво са ми тези показания.

— Да, но ти искаш да флиртувам. Докато мъжът ми е в болница…

— Откъдето излиза в момента. На всичко съм в течение, Тиа.

— Дори така да е. Мъжът ми е пребит, а синът ми го няма. Смяташ ли, че ще съм в състояние да флиртувам, докато снемам показанията?

— Да си в състояние ли? Какво ме интересува дали ще си в състояние? Просто отиваш и действаш. Тиа, заложили сме на карта свободата на един човек.

— Не можеш ли да намериш някой друг?

Мълчание.

— Това ли беше окончателният ти отговор? — запита Хестър.

— Окончателен ли? — каза Тиа. — Значи ли това, че ще остана без работа?

— Не от днес — отвърна Хестър, — но не и след много време. Защото вече ще знам, че не мога да разчитам на теб.

— Няма да пожаля сили да спечеля отново доверието ти.

— Няма да успееш. Не си падам по даването на втори възможности. За мен работят куп адвокати, на които няма да им се налага. Така че ще те оставя да вършиш черната работа, докато сама се откажеш. Жалко. Мислех, че си човек с възможности.

Хестър Кримстайн окачи слушалката. Озоваха се навън. Майк продължаваше да наблюдава жена си.

— Тиа?

— Не ми се говори.

Моу ги закара у дома.

— Какво да правим сега? — попита Тиа.

Майк глътна една болкоуспокояваща таблетка.

— Ти най-добре върви да прибереш Джил.

— Окей. А ти?

— Като начало — каза Майк — искам да си побъбря с капитан Даниел Хъф, защо ме излъга.