Дръж се здраво

Тридесет и трета глава

Рон първо се убеди, че Бетси и близнаците не са си у дома. После отиде в стаята на мъртвия си син. Не искаше никой да знае.

Облегна се на рамката на вратата. Втренчи се в леглото, сякаш искаше да извика образа на сина си: сякаш, ако наистина се напънеше, на леглото наистина щеше да се появи човек. Щеше да е Спенсър, легнал по гръб, с очи, вперени, както винаги, в тавана, смълчан и с насълзени очи.

Как са могли да не го забележат?

Поглеждаш назад и си даваш сметка, че момчето ти винаги е било малко необщително, винаги малко натъжено, малко еднообразно. Не си искал да му слагаш етикет от рода на „маниакална депресия“. Все пак още е дете и вероятно ще израсте и тази фаза. Но сега, като се замислиш, се сещаш колко пъти си минал покрай стаята му, когато вратата е била затворена, а Рон отваряше, без да чука — та това е собственият му дом, по дяволите, откъде накъде ще чука, — и заварваше Спенсър да лежи със сълзи във вперените в тавана очи, при което Рон го питаше „Всичко ли е Окей?“, а той отговаряше „Разбира се, татко“, а после Рон затваряше вратата след себе си и слагаше край на разговора им.

Егати бащата!

Сам бе виновен. Винеше единствено себе си, че не е усетил какво се крие зад поведението на сина му. За това, че бе оставил таблетките и водката на достъпно за сина му място. Но най-вече за онова, което си бе мислил.

Може и да бе кризата на средната възраст. Но Рон не бе убеден. Прекалено удобно извинение беше. Истината бе, че Рон мразеше живота си. Мразеше работата си. Мразеше да се прибира у дома, където децата не го слушаха, цареше постоянна глъч и все трябваше да претичва до магазина за електрически крушки, да се притеснява как ще плати сметката за газта и колко ще спести за бъдещото следване на децата, та искаше да се махне от всичко това. А и как поначало бе попаднал в клопката на подобен живот? Защо споделя съдбата на толкова много мъже? Мечтаеше си за къща от неодялани дървета насред някоя гора, където да е съвсем сам, далеч от всякакви мобифони, само с един отвор сред короните на дърветата, през който да усеща ласките на слънцето по лицето си.

Така прекарваше живота си в мечти за избавление, докато един ден — бум! — господ се отзова на молитвите му като му отне сина.

Изпитваше ужас от тази къща, този ковчег. Бетси така и нямаше да се накани да се преместят. Между него и близнаците нямаше никаква сериозна връзка. Мъжът остава в семейното огнище по задължение, но защо? Какъв смисъл има? Жертваш собственото си щастие в името на някаква смътна надежда, че това ще осигури щастието на следващото поколение. Но къде е гаранцията, че ако аз си остана нещастен, децата ми ще са много по-добре? Що за глупост. Нима Спенсър бе имал полза от саможертвата му?

Спомни си за дните след смъртта на Спенсър. Бе влязъл в стаята му не толкова за да извади вещите му, колкото за да ги прегледа. Помагаше му, неизвестно защо. Ровенето във вещите на сина му го привличаше. Сякаш ако го опознаеше тепърва, нещо щеше да се промени. Бетси го бе сварила веднъж и бе изпаднала в истерия. Тогава престана да ходи там и никога не спомена какво беше открил — и макар да се опитваше да възстанови връзката им с Бетси, макар да дебнеше за всеки удобен момент да я привлече към себе си, жената, в която навремето се беше влюбил, вече я нямаше. Нищо чудно отдавна да си бе отишла — вече в нищо не можеше да е сигурен, — но и малкото останало от нея заровиха в оня проклет сандък заедно със Спенсър.

Стресна го захлопването на задната врата. Не бе чул пристигането на колата й. Забърза надолу по стълбите и видя Бетси. После забеляза изражението на лицето й и попита:

— Какво е станало?

— Спенсър се е самоубил — отвърна тя.

Рон остана безмълвен, несигурен как да реагира.

— Надявах се на нещо повече — продължи тя.

— Знам — кимна той.

— Вечно ще се терзаем какво е трябвало да направим, за да го опазим. Но може би… Не знам, може и да не е имало нищо. Може да не сме обърнали внимание на някои неща, но и да бяхме ги видели, може би нямаше да има значение. И се мразя за това, че все за тези работи си мисля, понеже не искам да намерим покой — а после си казвам, че всъщност вече не ме вълнува нито покоят, нито вината, нито нищо. Просто искам да се върна назад към някой друг ден. Разбираш ли? Ден, в който, ако бяхме променили и най-малкото нещо — ако бяхме свърнали наляво по улицата, а не надясно, или ако бяхме боядисали къщата в жълто, вместо в синьо, нещо такова, всичко е щяло да се развие по съвсем различен начин.

Той остана в очакване да чуе още. Когато тя се умълча, той попита:

— Какво е станало, Бетси?

— Идвам от среща с Адам Бай.

— Къде го видя?

— В задния двор. Където едно време си играеха.

— И какво рече той?

Разказа му за сбиването, за обажданията, за чувството му за вина. Рон се опита да смели новините.

— За момиче ли са се сбили?

— Да — отвърна тя.

Но Рон си даваше сметка, че нещата са далеч по-сложни. Бетси се извърна.

— Къде отиваш? — попита я.

— Трябва да кажа на Тиа.

Тиа и Майк решиха да си разделят задачите.

Моу ги чакаше у тях. Двамата с Майк тръгнаха обратно за Бронкс, а Тиа се настани пред компютъра. Майк разказа на Моу какво се бе случило междувременно. Моу шофираше и слушаше, без да го прекъсва. Когато Майк свърши, Моу само каза:

— Онова съобщение по инстант месинджъра. От СиДжей8115.

— Какво за това съобщение?

Моу гледаше пътя.

— Моу?

— Не знам. Но няма начин да има още осем хиляди сто и четиринайсет други СиДжей.

— Е, и?

— Числата никога не са случайни — каза Моу. — Винаги означават нещо. Просто трябва да откриеш що е то.

Майк трябваше да се досети. Когато работата опреше до числа, Моу беше едва ли не гениално дете-идиотче. Именно благодарение на тази си способност бе успял да влезе в „Дартмът“ — отлични оценки по математика на изпита SAT и невероятни аритметични изчисления наум.

— Някаква идея какво могат да означават?

— Все още не — поклати глава Моу. После попита: — А сега какво?

— Трябва да се обадя по телефона.

Набра номера на клуб „Джагуар“. Изненада се, когато Розмари МакДевит лично вдигна.

— Обажда се Майк Бай.

— Така и предположих. Днес не работим, но очаквах да се обадиш.

— Трябва да поговорим.

— И аз така мисля — отвърна Розмари. — Знаеш къде съм. Ела веднага.

Тиа провери електронната поща на Адам, но нямаше нищо съществено. Приятелите му Кларк и Оливия продължаваха да му пишат все по разтревожено, но засега нямаше нищо от ДиДжей Хъф. Това разтревожи Тиа. Стана и излезе навън. Провери резервния ключ. Беше си на мястото. Моу го бе ползвал наскоро и бе казал, че го е върнал. И понеже знаеше мястото му, Моу вероятно автоматично влизаше в списъка на заподозрените. Моу наистина притежаваше черти, които Тиа не харесваше, но бе изключено да му няма доверие. Никога не би сторил зло на семейството й. Малко са хората на този свят, които биха спрели куршума, предназначен за теб. А Моу можеше да не го направи за Тиа, но за Майк, Адам и Джил — винаги.

Звъненето на телефона я завари навън. Хукна към къщата и го вдигна на третото позвъняване. Не й остана време да погледне кой се обажда.

— Ало?

— Тиа? Обажда се Гай Новак.

Гласът му наподобяваше нещо, което пада от висока сграда и няма къде да се приземи.

— Какво е станало?

— Момичетата са добре, не се притеснявай. Не си ли гледала новините?

— Не, защо? Той изхлипа:

— Бившата ми жена е убита. Току-що опознах трупа й.

Тиа очакваше да чуе всичко друго, но не и това.

— О, божичко, моите съболезнования, Гай.

— Ти за момичетата не се притеснявай. Приятелката ми Бет е у дома с тях. Току-що им позвъних. Добре са.

— Какво е станало с Мариан? — попита Тиа.

— Пребили са я до смърт.

— Боже милостиви…

Тиа я беше виждала само няколко пъти. Мариан бе избягала горе-долу по времето, когато Ясмин и Джил тръгнаха на училище. Беше се оформило сочно градско скандалче — майка, неспособна да носи товара на майчинството, превърта, напуска дома и започва някакъв уж разгулен живот в по-топъл климат, пълна безотговорност. Повечето майки говореха за случилото се с такъв възмутен тон, че Тиа започна да се пита дали пък не й завиждат и не й се възхищават поне малко за това, че е отхвърлила веригите, макар и по един саморазрушителен и егоистичен начин.

— Хванали ли са убиеца?

— Не. До днес дори не са знаели коя е.

— Искрено съжалявам, Гай.

— В момента пътувам към къщи. Ясмин още не знае. Трябва да й кажа.

— Разбира се.

— И не смятам, че Джил трябва да присъства.

— Абсолютно — съгласи се Тиа. — Веднага идвам да я взема. С нещо друго можем ли да ти помогнем?

— Засега не. Но може би няма да е лошо Джил да намине по-късно. Знам, че искам много, но Ясмин има нужда от приятелка.

— Разбира се. Всичко, каквото ви трябва с Ясмин.

— Благодаря ти, Тиа.

Той прекрати разговора. Тиа стоеше като гръмната. Пребита до смърт. Мозъкът й не го побираше. Поначало не можеше да върши много неща едновременно, но последните няколко дни наистина я бяха довършили.

Грабна ключовете, замисли се дали да не се обади на Майк, но се отказа. Фокусирал се бе, подобно на лазер, върху издирването на Адам. Не биваше да го прекъсва. Когато излезе навън, небето синееше с блясъка на яйце на червеношийка. Погледна надолу по улицата — смълчани домове, добре подстригани зелени площи. Греъм и съпругата му бяха навън. Той учеше шестгодишния си син да кара колело, държеше седалката отзад, докато момчето въртеше педалите — още един ритуал за създаване на доверие, от рода на онези упражнения, при които се отпускаш да паднеш назад, понеже знаеш, че другият е готов да те поеме. Греъм се бе занемарил физически до безнадеждна степен. С длан на челото, за да не й блести слънцето, жена му ги наблюдаваше от двора. На лицето й грееше усмивка. На съседната алея Данте Лоримън паркира своето БМВ–5-а.

— Здравей, Тиа.

— Здрасти, Данте.

— Как си?

— Добре съм, а ти?

— И аз.

Естествено, и двамата лъжеха. Тя пак се огледа в двете посоки. Къщите толкова много си приличаха — яки сгради, от които се очакваше да закрилят прекалено крехките си обитатели. Лоримънови бяха с болен син. Нейният собствен син го нямаше и най-вероятно бе замесен в някакво престъпление.

Мобифонът й иззвъня, докато се наместваше зад волана. Погледна номера — Бетси Хил. Може би най-добре щеше да е да не се обади. В края на краищата те двете с Бетси преследваха коренно различни цели. Нямаше намерение да й разправя за фарм партитата или за подозренията на полицията. Поне засега.

Телефонът пак иззвъня.

Понечи да натисне червения бутон за прехвърляне в гласова поща. Важното за този момент бе да намерят Адам. Всичко останало отиваше на заден план. Но пък Бетси може да е открила нещо, което да й подскаже какво става.

Натисна зеления бутон.

— Ало?

— Току-що видях Адам — каза Бетси.

Счупеният нос на Карсън започваше да го боли. Наблюдаваше Розмари МакДевит, докато тя оставяше слушалката.

Клуб „Джагуар“ бе потънал в тишина. След несъстоялото се сбиване с Бай и приятеля му с канадската ливада Розмари го бе затворила и бе разпратила всички да си вървят у дома. Останаха само двамата с Карсън.

Тя бе красавица, разкошна мацка, но обичайно бойката й фасада май беше на път да се разпадне. Тя обви раменете си с двете си ръце.

Карсън седеше насреща й. Болката в носа не му позволи да направи презрителна гримаса.

— Старецът на Адам ли беше?

— Той.

— Трябва да се отървем и от двамата.

Тя поклати глава.

— Защо?

— Просто остави всичко на мен — каза тя.

— Ти май не си даваш сметка какво става.

Розмари не отвърна.

— Хората, за които работим…

— Ние не работим за никого — прекъсна го тя.

— Добре де, както искаш ги наречи: нашите съдружници, нашите пласьори. Те са опасни.

Тя затвори очи.

— Никой нищо не може да докаже.

— Така си мислиш ти.

— Просто остави всичко на мен, Окей?

— Но той е на път да дойде.

— Именно. Ще разговарям с него. Знам какво правя. Отивай си.

— За да останеш с него насаме?

— Не в този смисъл — поклати глава Розмари.

— А в какъв?

— Мога да се споразумея с него. Да го убедя. Просто остави нещата на мен.

Застанал сам на хълма, Адам сякаш още чуваше гласа на Спенсър.

Истински съжалявам…

Адам затвори очи. Съобщенията от гласовата поща. Още не ги бе изтрил. Слушаше ги всеки ден и оставяше болката да го разкъсва отново и отново.

Адам, моля те, обади ми се…

Прости ми, Окей? Само кажи, че ми прощаваш…

И в съня си ги чуваше всяка нощ, особено онова, последното, на което езикът на Спенсър вече се преплиташе и той явно е падал стремглаво към смъртта си.

Не го правя заради теб, Адам. Разбираш ли ме? Опитай се да ме разбереш. Заради себе си го правя. Много ми е тежко. Открай време ми е тежко…

На хълма до училището Адам чакаше ДиДжей Хъф. Бащата на ДиДжей, шефът на полицията, който бе израснал в града, разправяше, че навремето момчета от гимназията се събирали тук да се друсат. Било сборно място за хулиганите. Другите заобикаляли хълма отдалеч.

Огледа се. Далеч под него бе футболното игрище. Играл бе навремето в някаква детска група, но сокърът така й не му хареса. Предпочиташе леда — студа и плъзгането на кънките. С огромно удоволствие нагласяваше по себе си всичките му там кори и маската и се съсредоточаваше върху основната задача — да опази вратата суха. От него зависеше едва ли не всичко. Ако си добър, ако си безгрешен, няма начин тимът ти да загуби. Повечето деца се бояха от подобна отговорност. Адам я поемаше с цялата си душа.

Прости ми, Окей…

Не, помисли си Адам, ти трябва на мен да ми простиш.

Настроенията на Спенсър открай време си бяха непостоянни — ту превъзбуден до небесата, ту потиснат от някаква размазваща депресия. Понякога разправяше как щял да избяга от дома си и да започне свой собствен бизнес, но най-вече го занимаваше темата за смъртта, която щяла да сложи край на болката. Малко или повече, подобни приказки можеха да се чуят от всеки подрастващ. Предната година Адам дори бе тръгнал да сключва пакт за самоубийство със Спенсър, но за него самия всичко си оставаше само на приказка.

А трябваше да се усети, че Спенсър наистина ще го стори.

Прости ми…

А прошката щеше ли да промени нещата в крайна сметка? Що се отнася до същата вечер, вероятно — да. Приятелят му щеше да просъществува още един ден. След него — и друг. А после? Кой знае?

— Адам?

Извърна се. Беше ДиДжей Хъф.

— Окей ли си? — попита го ДиДжей.

— Намерил се кой да пита.

— Не очаквах да стане така. Забелязах, че баща ти ме следи и се обадих на Карсън.

— След което избяга.

— Не очаквах те да го нападнат.

— А какво мислеше, че ще стане, ДиДжей?

Той сви рамене, а на Адам му направиха впечатление кръвясалите му очи, избилата по лицето му пот и полюляващата се стойка.

— Надрусал си се — каза Адам.

— Чудо голямо. Не те разбирам обаче. Как можа да кажеш на баща си?

— Нищо не съм му казвал.

Адам бе измислил какво точно щеше да направи през онази нощ. Бе ходил дори до специализирания магазин за охранителна техника в града. Мислеше, че ще му трябва жица, както бе виждал да става по телевизията, но му предложиха нещо с вид на обикновена химикалка, което можело да записва звука, и катарама за колан, която заснемала видео. Беше си наумил да запише всичко и да го занесе в полицията — не в местната, тъй като там работеше бащата на ДиДжей, — пък после, да става каквото ще. Поемаше голям риск, но нямаше друг избор.

Затъваше.

Усещаше как се е устремил към дъното и съзнаваше, че ако сам не се спаси, щеше да свърши като Спенсър. Именно това искаше да избегне, а оттам се оформиха и плановете му за последната вечер.

А баща му, за беля, изведнъж си науми да го води на мача на „Рейнджърс“.

В никакъв случай не можеше да отиде. Сигурно имаше някаква дребна възможност да поотложи плана си, но ако не се появеше вечерта, Розмари, Карсън и останалите щяха да станат подозрителни. Усещаха го, че се е разколебал. Веднъж вече го бяха придърпали обратно със заплахата, че ще го накиснат. Нямаше друг избор, освен да се измъкне и да отиде в „Джагуар“.

А когато баща му се появи, целият му план отиде на кино.

Ръката му гореше от раната от ножа. Сигурно ще трябва да я шият, има вероятност дори да се инфектира. Помъчил се бе да я промие, но насмалко не припадна от болката. Засега обаче се търпеше. Нека първо оправи цялата тая история.

— Карсън и другите казват, че си ни бил приготвил капан — рече ДиДжей.

— Нищо подобно — излъга Адам.

— Баща ти е дошъл първо у нас.

— Кога?

— Не знам точно. Може би час преди да стигнем в Бронкс. Моят баща го видял как седи в кола на отсрещната страна на улицата.

Адам искаше да обмисли нещата, но нямаше време.

— Трябва да сложим край на цялата тази работа, ДиДжей.

— Виж какво, говорих вече с баща ми. Той работи по случая. Полицай е. Тия неща са му ясни.

— Спенсър умря.

— За това не отговаряме.

— Напротив, ДиДжей.

— Спенсър си беше объркан. Сам си сложи край.

— Но ние го оставихме да умре. — Адам погледна надясно. Сви ръката си в юмрук — последният човешки жест, докоснал Спенсър. Юмрукът на първия му приятел. — Аз го ударих.

— Както и да е. Ако искаш да се чувстваш виновен — твоя си работа. Но не може да повлечеш и останалите със себе си.

— Не става дума само за вина. Опитаха се да убият баща ми. И мен искаха да убият, по дяволите.

— Нищо не разбираш — поклати глава ДиДжей.

— Какво да разбирам?

— Предадем ли се, спукана ни е работата. Най-вероятно ще ни пъхнат в пандиза. Край на всякакво следване. Розмари и Карсън на кого мислиш, че са продавали таблетките — на Армията на спасението ли? В цялата тая работа участват и хора от мафията, не разбираш ли? Карсън се е побъркал от шубе.

Адам не каза нищо.

— Моят старец каза, че е достатъчно да си траем и всичко ще се размине.

— Ти вярваш ли му?

— Аз те вкарах там, но нищо повече не могат да ми лепнат. А кочаните с рецептите са на баща ти. Просто трябва да им кажем, че сме дотук.

— И ако не ни пуснат?

— Баща ми ще упражни натиск. Той казва, че можел да ни оправи. В най-лошия случай вземаме адвокат и млъкваме тотално.

Адам зачака да чуе продължението.

— Решението се отнася до всички ни — каза ДиДжей. — Ще прецакаш не само своето бъдеще, но и моето. И Кларк е замесен, И Оливия.

— Този аргумент вече съм го слушал.

— И все още е валиден, Адам. Може да не са толкова пряко замесени, колкото ти и аз, но и те ще загазят.

— Не съм съгласен.

— С какво?

Адам изгледа приятеля си:

— Ти така ли си действал цял живот, ДиДжей?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, щом закъсаш и хоп — баща ти те спасява.

— Ти на кой ги приказваш тия, бе?

— Не можем да оставим всичко просто така.

— Спенсър се самоуби. Ние нищо не сме му правили.

Адам погледна надолу през дърветата. Футболното игрище бе празно, но по пистата още тичаха неколцина. Изви глава леко наляво. Опита се да намери с поглед онова парче от покрива, където бяха открили Спенсър, но то бе зад предната кула. ДиДжей застана до него.

— Едно време баща ми е киснел тук — каза ДиДжей. — Когато учел в гимназията. Бил е едно от лошите момчета, нали разбираш? Пушел козчета и пиел бира. Биел се.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа следното. В онези дни е имало възможност да надживееш грешките си. Хората обръщали глава настрани. Бил си младеж — полагало ти се е да по-изпуснеш малко пара. Когато бил на нашите години, баща ми откраднал кола. Е, хванали го, но успял да се измъкне с някакво извънсъдебно споразумение. Сега е един от най-видните пазители на законите в града. А какво щеше да излезе от него, ако растеше сега? Щеше да изперколяса. Представи си в какво абсурдно време живеем. Свирнеш на някое момиче — хайде в пандиза. Дори само да бутнеш с гърди някой в коридора, пак ще ти изрисуват някакво обвинение. Една грешка — и да те няма. Баща ми казва, че всичко това било глупости. Как щели сме да се ориентираме в живота?

— Но това не значи, че можем да правим каквото си поискаме.

— Слушай, Адам. Само след две години заминаваме да следваме. Всичко това ще остане в миналото. Та ние не сме престъпници. Не можем да оставим тоя миг да разбие целия ни живот.

— Разби Спенсъровия.

— Не сме виновни ние.

— А онези едва не убиха баща ми. Наложило се е да го закарат в болница.

— Знам. Както знам и какво щеше да ми е, ако ставаше въпрос за моя баща. Но не трябва да откачаш по този повод. Успокой се и премисли нещата. Вече говорих с Карсън. Той иска да отидем при него и да обсъдим положението.

— Идеално — намръщи се Адам.

— Сериозно ти говоря.

— Но той е ненормален, ДиДжей. Много добре го знаеш. Нали току-що сам ми го каза: мислел е, че ви поставям капан.

Адам се напъна да проясни мозъка си, но изпитваше адска умора. Не бе мигнал цяла нощ. Болеше го, бе каталясал и объркан. Не бе спирал да мисли, но и сега нямаше представа какво да направи.

Трябваше да каже истината на родителите си.

Нямаше как, обаче. Прекаленото друсане води дотам, че започваш да възприемаш за врагове единствените хора, които те обичат безусловно и ще те обичат завинаги, без значение колко си закъсал.

Нима не бяха го следили?

Това поне го знаеше със сигурност. Нямаха му доверие. Първоначално тази мисъл го бе вбесила, но след като по-размисли, сам си зададе въпроса: а той беше ли заслужил доверието им?

Както и да е, предната вечер бе изпаднал в паника. Беше избягал и се беше скрил. Имаше нужда от време за размисъл.

— Трябва да говоря с нашите — каза.

— Не те съветвам да го правиш.

Адам го изгледа.

— Дай ми телефона си.

ДиДжей поклати глава. Адам пристъпи напред и сви юмрук.

— Не ме карай сам да си го взема.

Очите на ДиДжей се насълзиха. Вдигна ръка, извади мобифона си и го подаде на Адам. Адам набра домашния си телефон. Никой не се обади. Набра мобифона на баща си. Пак никакъв отговор. Позвъни и на майка си. Същото.

— Адам? — каза ДиДжей.

Позамисли се, преди да набере следващия. Вече й звъня веднъж, само, за да й каже, че е добре и да я накара да се закълне, че няма да съобщи на родителите му.

Набра номера на Джил.

— Ало?

— Аз съм.

— Адам? Ела си, моля ти се. Знаеш ли колко ме е страх?

— Къде са мама и татко?

— Мама идва да ме прибере от Ясмин. Тати те търси.

— Имаш ли представа къде е?

— Май за Бронкс замина. Мама спомена нещо такова. И за клуб „Джагуар“.

Адам затвори очи. По дяволите. Вече знаеха.

— Слушай, аз трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— Няма страшно. Не се тревожи. Като видиш мама, кажи й, че си се чула с мен, че съм добре и че скоро ще се върна у дома. Кажи й да се обади на татко и да го накара и той да се прибере, Окей?

— Адам?

— Само това й кажи.

— Много ме е страх.

— Не се плаши, Джил, чу ли? Само направи това, което ти казвам. Скоро всичко ще свърши.

Приключи разговора и погледна ДиДжей.

— С колата ли си?

— Да.

— Трябва да бързаме.

Наш видя необозначената полицейска кола да спира пред къщата.

От нея излезе Гай Новак. Цивилният полицай понечи също да слезе, но Новак му махна с ръка да си върви. Протегна се през отворения прозорец, ръкува се с ченгето и се запъти като замаян към входната врата.

Наш усети, че телефонът му вибрира. Вече не му се налагаше да проверява кой го търси. Знаеше, че пак ще е Джо Луистън. Беше изслушал първото му отчаяно съобщение само преди няколко минути:

Божичко, Наш, какво си замислил? Не това исках от теб. Моля те, не наранявай никого повече, Окей? Само… Мислех, че само ще й поговориш, или ще се добереш до видеото, или нещо такова. И ако познаваш и другата жена, моля ти се, не й прави нищо лошо. Ох, господи, господи…

И така нататък.

Гай Новак влезе у дома си. Наш се приближи. Само след три минути входната врата отново се отвори. Излезе жена. Приятелката на Гай Новак. Той я целуна по бузата. Вратата се затвори подире й. Гаджето тръгна по пътеката. Когато стигна до колата, се обърна назад и поклати глава. Може и да плачеше, но Наш не я виждаше добре.

След трийсет секунди и тя си замина.

Сега вече времето му бе наистина ограничено. Някъде нещо беше объркал. Бяха разпознали Мариан. Съобщиха го по новините. Полицията бе разпитала мъжа й. Хората си мислят, че полицаите са тъп народ. Ама не са. Всички предимства бяха на тяхна страна. Наш винаги се бе съобразявал с този факт. Именно заради това си беше направил всичкия труд да скрие самоличността на Мариан.

Чувството за самосъхранение му подсказваше да бяга, да се скрие, да се измъкне от страната. Но това не му вършеше работа. Все още имаше възможност да помогне на Джо Луистън, дори ако Джо не искаше да помогне сам на себе си. После ще му се обади и ще го придума да си мълчи. А и самият Джо може в някой миг да погледне трезво на нещата. Засега бе в паника, но нали именно той бе потърсил помощ от Наш? Вероятно щеше сам да осъзнае кой е правилният ход.

Усещаше вече сърбежа. Лудото, както обичаше да го нарича. Знаеше, че в къщата има деца. Нямаше никакъв интерес да им причинява болка — или се самозалъгваше? Понякога и сам не знаеше. Хората постоянно се самозаблуждават, а склонността не бе чужда и на Наш понякога.

От чисто практическа гледна точка обаче нямаше никакво време за губене. Трябваше да действа моментално. Със или без лудото, децата можеха да пострадат и случайно.

В джоба си имаше нож. Извади го и се запъти към задната врата на къщата на Новак. Зае се с ключалката.