Дръж се здраво

Шестнадесета глава

В съня отнякъде се чува писукане, а след това и думите: Съжалявам, татко…

В действителност: Майк чу в тъмнината нечий глас. Говореше на испански.

Достатъчно знаеше езика — щом работиш в болница на 168-а улица, няма начин да не знаеш поне медицинските термини на испански, — за да осъзнае, че жената се моли с всичка сила. Майк се опита да извърне глава, но не успя. Няма значение. Всичко пред очите му бе черно. Слепоочията му тътнеха, докато в мрака жената повтаряше молитвата си.

В главата на Майк отекваше собствената му мантра:

Адам. Къде е Адам?

Постепенно осъзна, че очите му всъщност са затворени. Направи опит да ги отвори. В началото не се получи. Послуша още малко, после се съсредоточи върху клепачите си, върху това просто да ги вдигне. Отне му известно време, но в крайна сметка успя да примигне няколко пъти. Блъскането в слепоочията се засили, сякаш го млатеше ковашки чук. Вдигна полека ръка и притисна главата си отстрани, сякаш така щеше да поуталожи болката.

Флуоресцентната светлина от белия таван го накара да присвие очи. Испанската молитва продължаваше. Усети в носа си позната миризма — съчетание от силни дезинфектанти, изпражнения, отмираща фауна и абсолютната липса на естествен приток от чист въздух. Главата му се килна наляво. Видя гърбом жена, привела се над нечие легло. Пръстите й се движеха трескаво по молитвената броеница. Главата й сякаш бе положена върху гърдите на мъж. Хлипанията й се редуваха с молитвените думи, а понякога идваха и едновременно с тях.

Опита се да протегне ръка и да я утеши. Лекарският инстинкт. Но в ръката му бе забодена система и полека-лека му стана ясно, че самият той е пациент. Напъна се да си спомни какво се бе случило, как се бе озовал тук. Отне му известно време. В мозъка му бе пълна мъгла. Насили се да я разсее.

С идването в съзнание бе изпитал и някакво могъщо душевно терзание. Направил бе опит да го прогони, но за да улесни възвръщането на паметта си, му се наложи да го пусне обратно. В същия миг се върна и мантрата, само че този път се състоеше от една-единствена дума:

Адам.

Нахлуха и други спомени. Беше тръгнал да търси Адам. Говорил бе с оня гард, Антъни. Свърнал бе в страничната уличка. Там видя онази ужасна жена с отвратителната й перука…

После се появи и нож…

Намушкали ли го бяха?

Струваше му се, че не. Завъртя глава на другата страна. Още един пациент. Черен мъж с притворени очи. Огледа се за собственото си семейство. Нямаше никой. Нищо чудно. Вероятно отскоро се намираше тук. Трябваше им време да се свържат с Тиа. Тя беше в Бостън. Трябваше й време да стигне дотук. Джил бе у Новак. А Адам?

Във филмите пациентът винаги идва на себе си в самостоятелна стая, лекарят и сестрата вече са там, сякаш цяла нощ само това са чакали, и му се усмихват отгоре с куп готови отговори. Наблизо обаче нямаше никакъв персонал. Майк знаеше какво трябва да направи. Напипа бутона на края на омотания около таблата кабел и позвъни за сестрата.

Мина известно време. Не можа да прецени колко. Времето се влачеше. Гласът на молещата се жена замлъкна. Тя се изправи и изтри очи. Сега вече Майк можеше да види мъжа на леглото. Значително по-млад от жената. Майка и син, най-вероятно. Какво ли ги бе довело тук?

Погледна към прозореца зад нея. Пердетата бяха разтворени и навън грееше слънце.

Ден.

А бе загубил съзнание през нощта. Преди много часове. А може би и дни? Откъде да знаеше? Занатиска упорито звънеца за сестрата, макар да му бе ясно, че няма смисъл. Започна да го обзема паника. Болката в главата му се засилваше — ковашкият чук се беше преместил към дясното слепоочие.

— Браво, браво.

Извърна глава към вратата. Влезе сестрата, едра жена с увиснали върху мощния й бюст очила за четене. На табелката за името пишеше БЕРТА БОНДИ. Погледна го отгоре и се намръщи:

— Добре дошъл в свободния свят, сънчо. Как си?

На Майк му трябваха една-две секунди, докато намери гласа си:

— Като че съм се целунал с ТИР.

— Сигурно щеше да е по-здравословно от онова, което си вършил. Жаден ли си?

— Пресъхнал.

Берта кимна и взе чаша с лед. Наклони я към устата му. Макар и с болничен вкус, ледът му се услади.

— Намираш се в болницата „Бронкс Лебанън“ — уведоми го Берта. — Имаш ли някакви спомени?

— Нападнаха ме. Няколко души, предполагам.

— Хм, хм. А как се казваш?

— Майк Бай.

— Кажи ми фамилията си буква по буква.

Каза й го. Имаше чувството, че проверява мисловната му дейност, та си позволи да даде и малко допълнителни сведения:

— Лекар съм — каза. — Хирург-трансплантатор към „Ню Йорк презвитериън“.

Тя се намръщи още повече, сякаш й бе дал грешен отговор.

— Сериозно ли?

— Да.

Ново смръщване.

— Изкарах ли го? — попита Майк.

— Кое?

— Теста за мисловна дейност.

— Не съм лекуващият лекар. Той ще дойде след малко. Попитах как се казваш, защото не знаем кой си. Докараха те без портфейл, без мобифон, без ключове, без нищо. Нападателите ти са отмъкнали всичко.

Майк се канеше да каже нещо, но мълниеносна болка разцепи мозъка му. Стисна зъби, преброи наум до десет. Когато болката отмина, запита:

— Откога съм в безсъзнание?

— Цяла нощ. Шест-седем часа.

— Сега колко е часът?

— Осем сутринта.

— И никой не е уведомил семейството ми, така ли?

— Нали ти казах. Нямахме представа кой си.

— Дай ми телефон. Трябва да се обадя на жена си.

— На жена си ли? Сигурен ли си?

Главата му бе размътена. Сигурно му бяха дали някакво лекарство, та сега не можеше да изчисли защо тя му задава този тъп въпрос.

— Че как иначе?

Берта сви рамене.

— Телефонът е до леглото ти, но трябва да се обадя да го включат. И сигурно ще трябва да ти помогна да набереш номера.

— Предполагам.

— Между впрочем, имаш ли здравна осигуровка? Ще трябва да попълним едни формуляри.

Майк понечи да се усмихне. Всичко по реда си.

— Имам.

— Ще пратя някой от приемната да снеме данните ти.

Лекуващият скоро ще дойде да поговорите за нараняванията ти.

— Тежки ли са?

— Били са те здраво, а по това, че толкова дълго беше в безсъзнание, може да се заключи, че имаш сътресение и черепно-мозъчна травма. Но по-добре да чуеш подробностите от доктора, ако нямаш нищо против. Ще се опитам да го изпратя по-скоро.

Разбираше я. Не е прието дежурната сестра да поставя диагнози.

— Много ли те боли? — попита Берта.

— Средно.

— В момента си на болкоуспокояващи, та сигурно ще те заболи още повече, преди да отшуми. Ще ти сложа малко морфин.

— Благодаря.

— До скоро.

Запъти се към вратата. Майк се сети за още нещо.

— Сестро?

Тя се извърна.

— Няма ли някой полицай, който чака да разговаря с мен?

— Моля?

— Бил съм нападнат, а ако се съди по думите ти — и обран, Полицията това не я ли интересува?

Тя скръсти ръце върху гърдите си.

— И ти какво мислиш? Че си нямат друга работа, освен да седят тук, докато се събудиш ли?

Права беше. И лекарите стояха на главата ти само по телевизията.

А Берта добави:

— Пък и повечето такива пострадали като теб не подават оплаквания.

— Какви „такива“?

Тя пак смръщи чело:

— Да ти повикам ли и полицията?

— По-добре първо да говоря с жена ми.

— Да — каза тя. — Да, може би това ще е най-добре. Майк протегна ръка към бутона за регулиране на леглото.

Болката преряза гръдния му кош. Дробовете му спряха. Опипом намери устройството и натисна най-горното копче. Леглото избута тялото му в полулегнало положение. Опита се да се поизправи още малко. После бавно се пресегна за телефона. Долепи слушалката до ухото си. Още не го бяха включили.

Тиа сигурно е изпаднала в паника.

Дали Адам се е прибрал вече?

Кой, по дяволите, го бе бил?

— Мистър Бай?

Сестра Берта бе отново на вратата.

— Доктор Бай — поправи я той.

— Пардон, забравих.

Не че искаше да се изтъкне. Но не пречи в болницата да знаят, че си имат работа с човек от професията. Когато спрат полицай за превишена скорост, веднага казва на колегата си с какво си изкарва хляба. Сложи го към графа „Не пречи“.

— Тук има един полицай по съвсем друг случай — каза тя. — Искаш ли да говориш с него?

— Да, благодаря. Но може ли да ми включат телефона?

— Всеки момент ще стане.

В стаята влезе униформен полицай. Дребен на ръст, латино, с тънки мустачки. На Майк му се видя около трийсет и пет годишен. Представи се с името Гутиерес.

— Наистина ли желаете да подадете оплакване? — попита.

— Разбира се.

И онзи се намръщи.

— Защо?

— Аз ви докарах тук.

— Благодаря.

— Моля. А знаете ли къде ви намерих?

Майк се замисли за секунда.

— В уличката до клуба? Забравих й името.

— Точно така.

Загледа се очаквателно в Майк. А на него едва сега му се проясни.

— Не е това, което си мислите — каза Майк.

— А какво е това, което си мисля?

— Че ме е подмамила проститутка.

— Да ви е подмамила?

Майк се опита да свие рамене:

— Сигурно гледам много телевизия.

— Добре. Не съм много силен по изводите, но знам следното: намерих ви в уличка, която е свърталище на проститутки. Възрастта ви е поне с двайсет до трийсет години над средната за посетителите на клубовете в района. Женен сте. Нападнали са ви, обрали са ви, а и са ви били точно така както бият някой подмамен — направи с пръсти знак за кавички — от проститутка или от сутеньора й.

— Не търсех платена любов — каза Майк.

— Ама, разбира се. Отишли сте да се наслаждавате на пейзажа. Изключителен е. Да не говорим за прекрасния аромат. На мен поне няма нужда да ми го обяснявате. Самият аз го намирам за крайно привлекателен.

— Търсех сина си.

— В онази уличка?

— Да. Видях един негов приятел… — Болката се върна Усети накъде върви разговорът. Доста трябваше да им обяснява. А после? Пък и какво щеше да открие този полицай?

Трябваше да се свърже с Тиа.

— Много ме боли в момента — каза Майк.

Гутиерес кимна.

— Разбирам. Това е визитката ми. Ако искате да говорите или да подадете оплакване, обадете ми се. Окей?

Гутиерес остави визитката на нощното шкафче и си отиде. Майк дори не я погледна. При всичката болка успя да вдигне телефона и да набере мобилния номер на Тиа.