Дукесата

Глава деветнадесета

Пътуваха до три часа следобед и през цялото време Тревилиън й разказваше за Африка, за Китай и за други чудни места. Скараха се само веднъж, когато той заговори за един африкански вожд, който бил любопитен да разбере какви деца ще се родят от бял мъж и черна жена. Наредил да съберат двадесет и пет момичета от селото и помолил капитан Бейкър да ги оплоди.

— И ти какво направи?

— Ами направих единствено възможното при тези обстоятелства.

Клер се усмихна с надежда.

— Отказал си.

Тревилиън й намигна.

— Просто на следващата сутрин се наложи да тръгна един час по-късно.

Минаха няколко секунди, преди Клер да разбере. Искаше й се да го разпита по-подробно, но се въздържа.

В три часа спряха пред друга странноприемница и Тревилиън нае две стаи.

— Пристигнахме. Сега ще спим до полунощ.

Клер не искаше да си легне, докато той не й се закле, че ще я събуди, щом тръгне към дома на Пауъл. Едва след това тя тръгна към стаята си. Беше толкова капнала, че й беше трудно да се съблече. Просна се на леглото, без дори да се завие.

Когато се събуди, навън беше още тъмно, но в стаята гореше лампа. Разтърка си очите и се огледа. На един стол в другия край на стаята седеше Тревилиън с бележник в ръка, и на кука в тавана висяха обръчите на турнела й.

Клер разтърка още веднъж очи. Той рисуваше приспособлението, което издуваше полата й отзад.

— Добре ли спа? — попита Тревилиън, без да откъсва очи от бележника си.

— Как смееш! — Разсъни се изведнъж тя, скочи и смъкна турнела от куката.

— Много интересно приспособление. Има няколко африкански племена, които носят нещо подобно, но там ги плетат от трева. Приличат по-скоро на кошница, отколкото на телен кафез. Ако се наложи, могат да носят вода в тях. А това тук и при най-добро желание не може да послужи за нещо полезно.

— Да не съм от някое негърско племе, та да ме изследваш — пристъпи тя войнствено с пламнали от гняв очи.

Той погледна нощницата й и се усмихна.

— Бих изследвал и други неща, които се намират под дрехите ти. — Посочи й с очи леглото. — Може да отложим с няколко часа посещението си при Пауъл. Дори с много часове.

Клер отстъпи крачка назад.

— Не биваше да влизаш посред нощ в стаята ми. Трябваше да почукаш.

— Колко време ти трябва, за да се приготвиш? И не слагай това чудо. — Той посочи турнела. — Ако се наложи да влезем през прозореца, ще се заклещиш.

— Трябва да го сложа. Роклята ми е така ушита, че без турнела ще се влачи отзад.

Тревилиън я изгледа презрително.

— Не го слагай — повтори той ядосано, обърна се и излезе от стаята.

Половин час по-късно Клер се появи във вестибюла. Носеше своя тъмнозелен костюм и турнела, който издуваше полата отзад. Изражението й трябваше да предупреди Тревилиън, че е готова за схватка, която смята да спечели.

Той понечи да направи някаква забележка, но само й подаде един сандвич.

— Дано се заклещиш на прозореца! А сега да тръгваме.

Клер обаче се забави още малко, докато гостилничарят не й донесе едно пакетче. Тревилиън не я попита какво е това, а и тя нямаше желание да му каже.

Скоро стигнаха до хубавата къщичка, в която бе отседнал Пауъл.

— Наистина ли ще влезем с взлом? — прошепна Клер.

— Да. — Тревилиън я погледна изпитателно. — Може да не участваш, ако не искаш.

Клер поклати глава, пое си дълбоко дъх и го последва в задния двор на къщата.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме сигнала на Оман.

Клер седна на малката веранда и се умълча умърлушено. След няколко минути се разнесе такъв силен грохот, че тя подскочи и ушите й забучаха. Сякаш няколко оръдия обстрелваха къщичката.

— Хайде! — извика Тревилиън и хвърли камък в най-близкия прозорец. Преди Клер да се усети, той я вдигна на ръце и я тласна към прозореца.

Клер се промуши ловко през отвора, но турнелът й, разбира се, се заклещи в рамката. Не посмя да помоли Тревилиън за помощ, а се дръпна малко назад, извъртя обръча и се промуши в стаята.

Секунда по-късно и Тревилиън скочи до нея. Намираха се в килера зад кухнята и до тях долиташе суматохата от улицата. Някои хора — вероятно слуги — тичаха към предната част на къщата.

Тревилиън улови Клер за ръката и я поведе уверено през тъмни стаи и коридори, докато стигнаха една тясна стълба. Къщата явно му беше добре позната. Качиха се на горния етаж и на два пъти се притискаха в стената, за да не ги видят. Клер забеляза един човек — може би Пауъл — да изхвръква от стаята си и да се втурва по коридора, като се мъчи да завърже халата над нощницата си.

Докато глъчката на улицата не стихваше, Тревилиън заведе Клер до една заключена врата. Без да се бави, той я изкърти.

Когато пристъпи прага, на Клер й се стори, че попада в друг свят. Просторната стая беше цялата в полупрозрачни копринени завеси, които проблясваха във всички цветове на дъгата. Те се люлееха от течението и шумоляха, а въздухът ухаеше на сантал и жасмин. Тревилиън не обърна внимание на тази красота, докато Клер остана с отворена уста на вратата. Подът беше покрит със скъпи копринени килими, напластени един върху друг, а върху тях Клер видя през прозрачните копринени воали, спускащи се от тавана, купища разноцветни възглавници.

Тревилиън влезе навътре, като отмахваше прозрачните завеси. Клер го следваше по петите. Внезапно той спря. Бе намерил, каквото търсеше.

Върху възглавниците бе коленичило с молитвено събрани длани най-прелестното създание на света. Клер виждаше само профила, но изящните черти развълнуваха душата й. Дълги черни мигли се спускаха над бузи с цвета на пчелен мед. Малкият, чудесно оформен нос и сочните извити устни бяха самото съвършенство.

Клер пристъпи иззад гърба на Тревилиън, за да види по-добре жената. Тя беше малка и изящна — по-изящна от Клер — и под прозрачните й дрехи се виждаха нежни момичешки гърди. Стоеше напълно неподвижна и Клер започна да се пита дали е жива, или е някоя изключителна статуя от злато и абанос.

Оглушителният шум откъм улицата върна Клер към действителността.

— Трябва да се махаме оттук — прошепна тя на Тревилиън, но той седеше неподвижен и съзерцаваше жената. Клер пристъпи към нея, за да докосне рамото й, но той я спря с жест.

— Тя се моли — прошепна само с устни.

Клер изчака още няколко секунди. Ако ги пипнеха в къщата на Джек Пауъл, затворът не им мърдаше. Стига преди това Пауъл не ги застреляше, разбира се.

Мина цяла вечност, докато жената най-сетне вдигна глава, обърна се и забеляза Тревилиън. Клер само за миг-два зърна лицето й, но дъхът й секна, толкова покоряваща беше нейната красота. Сладко овално лице, лъчезарни бадемови очи, фин нос и пълни чувствени устни. Клер веднага я намрази.

Омразата й нарасна още повече, когато жената с меден глас възкликна:

— Франк! — и се хвърли в обятията на Тревилиън.

Той я притисна към гърдите си. Грациозните й крачета в бродирани с бисер пантофки, висяха над пода. Тя го целуваше — първо брадичката, шията, после наред всичко, което можеше да достигне, като не спираше да гука на своя мек, провлечен език, който звучеше като любовен напев.

— Да се махаме оттук! — настоя Клер отчаяно. Дори не забелязваше, че Тревилиън се опитва да избегне целувките на жената. Той сякаш се интересуваше повече от реакциите на Клер, отколкото от милувките на това чудно момиче.

— Тръгвайте най-после! — изсъска Клер вън от себе си.

Тревилиън кимна и каза нещо на жената. Тя също кимна и продължи да го милва по врата.

— Тревилиън! — изкрещя Клер — ще ни хванат!

Той й се усмихна, сякаш му бе направила комплимент и остави Ниса на пода. Едва сега сякаш жената забеляза Клер.

Ниса отстъпи крачка назад и я разгледа от главата до петите. Клер не смееше да мръдне, само очите й пламтяха от гняв. Ниса обиколи Клер и застана зад нея. Каза нещо на Тревилиън и той й отговори.

— Какво прави тя? — попита Клер.

— Според Ниса задникът ти изглежда като гърбицата на камила. Обясних й, че под роклята носиш телена кошница, но не за да приличаш на камила.

Клер го стрелна гневно.

Ниса отново се приближи да Тревилиън и го заговори.

— Какво казва сега? — попита Клер.

— Чакай да видим дали ще успея да го преведа точно. Разправя, че хълбоците ти били широки като на крава, а кожата ти на цвят приличала на вътрешностите на жаба, или може би на гущер. Все още имам трудности с пешанския език, нали разбираш. Гърдите ти били огромни като планина. Но допълни, че вероятно са фалшиви като задника ти. Според нея очите ти са прекалено кръгли и твърде доверчиви. Освен това…

— Кажи й, че всичко в гърдите ми е истинско, докато нейните са като на дете.

— А, така ли? — възкликна Тревилиън с явен интерес. — Значи не носиш никаква възглавничка отпред?

Тя го изпепели с поглед.

— Хайде по-скоро да изчезваме оттук!… Грабвай я и…

— И какво ще правим после с нея? — попита Тревилиън, който царски се забавляваше от тази сцена. — Ще я изхвърлим от каретата на някой завой?

Клер му се усмихна мило.

— По-скоро мислех да я омотаем около някое колело. Тя е толкова плоска, че едва ли ще друса.

Тревилиън се изсмя и понеже Ниса отново му каза нещо, преведе:

— Иска да й прибереш нещата. Пауъл не й осигурил прислуга и ти си можела да й станеш слугиня.

— Наистина ли? Предай й, че аз, обикновената простосмъртна, не се смятам за достойна да докосвам одеждите на Лунната перла.

Тревилиън се изсмя повторно и заговори тихо на Ниса. Тя му отговори нещо, от което той се намръщи и поклати глава. Последва словесна престрелка, докато Ниса тропна с крак.

— Какво има? — попита Клер.

— Иска си чашата. А аз, дявол да го вземе, нямам желание да я търся.

— Каква чаша?

Тревилиън само махна с ръка, но Ниса сложи ръка върху рамото му и го погледна с гореща молба. Клер се разгневи още повече, като забеляза как изведнъж лицето на Тревилиън се смекчи. Никога не го беше виждала толкова мекушав. После той погледна към нея.

— Златна чаша, украсена със скъпоценни камъни. Носи я от Пеша и отказва да тръгне без нея.

— Къде е тя?

Тревилиън вдигна рамене.

— Долу в някакъв шкаф.

Клер тъкмо се зарадва, че може би Ниса няма да тръгне без чашата си, но Тревилиън отгатна мислите й.

— Джек я заключвал в тази стая като пленница. Не й разрешавал да излиза нито за миг, нито дори да подиша чист въздух в градината. От седмици не е виждала слънцето. Няма съмнение — той е решил да я показва като екзотично животно.

Клер огледа отново Ниса. Бяха почти еднакви на ръст и на една и съща възраст, но по всичко друго напълно се различаваха. Клер беше привлекателна и с по-здравата си, женствена фигура, и с прасковения цвят на кожата си, докато Ниса беше крехка и златиста. Екзотичното момиче гледаше все да се увие около Тревилиън, сякаш търсеше закрила у него.

— Така да бъде — отсече Клер. — Ще я вземем с нас.

Тревилиън се обърна, усмихна се на Ниса и й каза нещо.

Тъмните очи на момичето пламнаха от гняв и тя седна пред своя олтар, скръстила ръце на гърди. Тревилиън се наведе и я вдигна. Ниса се разкрещя. Тревилиън й запуши устата, но тя го ухапа.

— Аз ще донесе чашата — каза Клер и тръгна към вратата.

— Почакай, знам къде е — каза той мрачно. — Ти остани тук и й събери нещата. Като се върна, тръгваме.

Тревилиън излезе. Американката погледна Лунната перла. Красавицата се усмихна. Здрави, бели зъби. Естествено, помисли си Клер, няма да са почернели и развалени я.

— Ако искате да си вземете нещо, сега е моментът. Моите дрехи сигурно няма да ви подхождат, а и ще са ви прекалено широки в гърдите — отбеляза тя ехидно.

Ниса пак се усмихна и, сякаш разбрала думите на Клер, отвори една позлатена ракла до стената. Извади някакви дрехи и ги напъха в голяма чанта с чудесни бродерии. После взе малката статуя от олтара, пусна я в чантата и отново седна на възглавницата. Посочи с ръка другата възглавница, но Клер не се възползва от поканата й. Беше й трудно да се отпусне пред тази жена, която беше сравнила кожата й с вътрешностите на жаба.

Клер отмести воалите и се опита да надникне през прозореца. Искаше да види какво става на улицата. Но на него имаше желязна решетка и се виждаше само стената на съседната къща.

Мина цяла вечност, докато Тревилиън се върна и извади изпод жакета си златна, обсипана с благородни камъни чаша. Не беше много красива, но вероятно имаше друга стойност. Клер взе чашата и я поднесе към светлината. Някои от камъните бяха добре шлифовани, но други изглеждаха съвсем необработени.

— Не е нищо особено, нали? — каза Клер.

Ниса скочи като хищник, грабна чашата от ръцете й и я измери със злобен поглед.

— Не е ли по-добре да тръгваме? — попита с насмешка Тревилиън. — Преди да сте се хванали за косите? Оман едва удържа вече хората на улицата.

Двете жени последваха Тревилиън надолу по стълбата, като на два пъти им се наложи да се крият, за да не ги видят хората, които се връщаха в къщата. Прекосиха задния двор и излязоха на малка уличка.

Вървяха дълго по обиколни тесни улички, докато попаднаха на Оман. Чакаше ги в каретата, сякаш нищо не се е случило. Но винаги безупречно белите му дрехи бяха изпокъсани и измърсени от барута на фойерверките, а на бузата му имаше рана. Ниса го поздрави радостно и му каза нещо, от което едрият мъж се усмихна.

Тримата се настаниха в каретата и камшикът на Оман изплющя по гърбовете на конете. Ниса се настани до Тревилиън, а Клер седна срещу тях.

Американката беше бясна. Облегна се на тапицерията и затвори очи. Каза си, че не я е грижа какво прави Тревилиън с тази жена, но надаваше ухо за всяка тяхна дума. Все й се струваше, че си шепнат любовни признания. И защо не? Не беше ли естествено тази жена да е влюбена в човека, който й е спасил веднъж живота, а сега отново я освобождаваше?

— Искаш ли да спрем, за да поспиш? Или предпочиташ да продължим? — попита Тревилиън.

Клер се престори на изненадана.

— На мен ли говориш? Вече си мислех, че си забравил съществуването ми.

— Ниса спи.

— Е, това обяснява всичко — отвърна Клер язвително. — Сигурно успя да й разкажеш преживелиците си, откакто сте се разделили.

— Ниса не е добра слушателка — каза Тревилиън тихо. — Не са много жените, които се интересуват от делата ми. Повечето не приличат на теб.

Гневът на Клер се поуталожи.

— Това ме изненадва. Тя, изглежда, изпитва голям интерес към теб.

— В леглото може би, но иначе не. Зная от опит, че хората неохотно усвояват нови знания, а ако научат нещо, обичат да го разказват на другите, но не харесват процеса на усвояването като теб.

— В леглото ли? — прошепна Клер.

— Боже милостиви, мадам, току-що ти направих голям комплимент, а ти ми отвръщаш с ревност?

— Комплимент ли? — избухна Клер. — За какво са ми комплиментите ти, когато си влюбен в Ниса!

Дори в тъмната карета се видя как блеснаха очите му.

— Грешиш.

Клер се обърна настрана и затвори очи.

— Не ме е грижа какво правиш. Намерихме онова, за което тръгнахме, и аз съм доволна. Джек Пауъл няма да представи доказателството си. Може би ще научиш твоята… твоята любовница на малко английски, за да разкаже пред Кралското географско дружество как си я спасил от Пауъл и от злочестата й съдба в Пеша. А аз смятам да подремна малко.

Клер обаче не намираше покой. Наистина затвори очи, но прекалено добре съзнаваше как жената на отсрещната седалка се притиска до Тревилиън.

Слънцето изгря и те спряха, за да сменят конете. Ниса се събуди свежа и немирна като дете. По пътя двамата с Тревилиън прекарваха времето в игри. Тревилиън предложи на Клер да се присъедини към тях, но тя отказа. От време на време им хвърляше ревнив поглед и забелязваше как се забавляват.

По едно време Ниса каза нещо на Тревилиън. Той се обърна към Клер.

— Ниса смята, че изглеждаш стара и озлобена, когато бърчиш така челото си. Това те загрозявало и скоро щели да ти се появят бръчки.

— Но аз изобщо не се мръщя. Аз само… — Клер се чудеше какво да каже.

Ниса отново изчурулика нещо на Тревилиън.

— Тя смята, че ревнуваш от нея.

— Това е смешно. Каза ли й, че аз настоях да те придружа? Ти искаше да ме оставиш в къщи.

— Много неща й разказах. За Хари и предстоящата ви сватба. Разправих й дори за твоето семейство и за сладката ти сестричка.

— И какво точно й разказа? Обясни ли й, че сестра ми е по-хубава от нея?

Тревилиън се усмихна.

— Не, не съм. Мисля, че няма да ми повярва.

— Тя е суетна, нали? Суетна и не особено умна, ако се съди по глупавата игра, на която толкова се радвахте. Може ли да чете?

— Съмнявам се.

Клер изсумтя доволно и се загледа през прозореца. Беше решила да не поглежда повече към двамата.

Когато пристигнаха в Брамли, беше един часа сутринта и Клер знаеше, че трябва да си легне веднага. Надяваше се, че Маймунката е успяла да прикрие отсъствието й. Оман й помогна да слезе от каретата и тя видя Ниса и Тревилиън, застанали един до друг в мрака. Не искаше да ги оставя сами и непрекъснато си мислеше, че Ниса само чака да се пъхне при Тревилиън в леглото на принц Чарли.

— Умирам от глад, Оман — заяви Клер. — Знам, че е късно, но как мислите, ще се намери ли в кулата нещо за ядене? Трябва да хапна нещо. — Тя усети изпитателния поглед на Тревилиън, но се направи на разсеяна.

Оман кимна и Клер го последва в западното крило. Ниса и Тревилиън се присъединиха към нея.

Оман сервираше студена вечеря в спалнята. Клер седна срещу Ниса, но беше много изненадана, когато Тревилиън се отпусна на стола до нея. За да я гледа, докато се храни, помисли си Клер и наведе глава над чинията си. Ниса каза нещо на Тревилиън.

— Тя пита дали си още девствена — каза небрежно Тревилиън. Клер едва не подскочи от стола.

— Кажи й, че това не я засяга. И още, че в моята страна такъв въпрос е проява на невъзпитание.

Ниса каза още нещо с мелодичния си глас.

— Твърди, че и в нейната страна било проява на невъзпитание, но тя е Лунната перла и не я е грижа какво е прието и какво не. Пита дали… — Той не довърши мисълта си и заговори с Ниса. Двамата си размениха няколко реплики.

— Какво ти каза сега за мен? — попита Клер.

— Нищо особено — промърмори Тревилиън.

— Искам да знам. Кажи ми.

Тревилиън погледна отначало Ниса, после Клер.

— Твърди, че изглеждаш като девственица и че било срам и позор, дето още не си…

— Дето още не съм какво?

— Нищо — промърмори под нос Тревилиън и продължи да яде.

— Но аз искам да знам какво каза! — Клер беше уморена, разстроена и на края на силите си. Всеки момент щеше да се разплаче.

— Ниса смята, че е жалко, дето пазиш девствеността си. Според нея капитан Бейкър бил великолепен любовник и можела само да ти го препоръча.

Клер забеляза лека усмивка по прелестното личице на Ниса, която седеше срещу нея в прозрачната си рокля, и се вбеси. Значи тази жена й се подиграваш, че тя, Клер Уилъгби, нямаше опит в любовта?

— Предай й, че не съм девствена и вече съм имала няколко любовника.

— Няма да й предам нищо подобно. — Тревилиън изглеждаше объркан от признанието й.

Клер му хвърли яростен поглед.

— Ти ли ми се правиш на учуден? Ти, с твоите двадесет и пет жени за една нощ? Свениш се от една малка лъжа? Предай й, че съм имала по цяла дузина любовници на нощ.

Тревилиън й намигна развеселено.

— Е, това е прекалено много.

— А, така ли? — намръщи се Клер. — Какво тогава ще я впечатли?

— Един мъж, който те е държал будна цяла нощ.

— Само един ли?

Тревилиън се изсмя.

— Един, но добър.

— Хубаво, тогава й предай, че съм имала най-добрия любовник на света.

— И кой е той? Хари ли?

— Остави Хари на мира! — Клер като че ли се разколеба да отговаря на Ниса и се втренчи в чинията си.

— Ще й предам, че двамата сме прекарали много нощи в екстаз — каза Тревилиън тихо — и че си ми доставила най-голямата наслада от всички жени, които съм притежавал.

Клер го погледна и по гърба й полазиха тръпки, когато срещна погледа му.

— Ще го направиш ли?

На лицето му се изписа най-нежната усмивка, която човек можеше да си представи, и тя отвърна на усмивката му.

— Благодаря — каза тя и, подчинила се на обзелия я внезапен порив, се наведе да го целуне по бузата. Искаше да целуне белега на дясната му страна, но той мръдна глава и тя срещна устните му.

Когато се докоснаха, по тялото й сякаш премина електрически ток. Веднага се отдръпна, сложи ръка на устата си и се втренчи ужасена в Тревилиън.

Той също изглеждаше изненадан. За част от секундата овладяното му изражение изчезна и тя забеляза, че той бе шокиран от беглата целувка не по-малко от нея.

Клер мигом забрави всичките лъжи, с които мислеше да впечатли Ниса. Стана.

— Трябва да вървя — каза тя тихо. — Оман, ще бъдете ли любезен да ме заведете до стаята ми през тайните коридори? — Пръстите й шареха по роклята. Трябваше да прави нещо, за да не погледне към Тревилиън.

— Няма нужда да минаваш през тайните коридори. Аз ще те изпратя до черния вход — каза Тревилиън с дрезгав глас.

Клер понечи да протестира, но от устните й не се отронваше нито дума. Мълчаливо го последва надолу по извитото стълбище. Вече толкова пъти беше вървяла с него — до него, зад него — но този път сякаш въздухът беше зареден с напрежение.

Тревилиън й държа вратата и двамата излязоха в прохладната, окъпана в лунна светлина нощ. Клер потръпна, разтри рамене и погледна Тревилиън. Очите му приличаха на два пламтящи въглена. Тя не издържа настойчивия му поглед, той я остави и тръгна напред.

Клер го последва и докато вървяха, оглеждаше високата му стройна фигура. Някога го бе смятала за прекалено кльощав, стар и болен, за да бъде привлекателен. Но сега виждаше, че няма никакъв, абсолютно никакъв недостатък. В този миг й изглеждаше най-хубавият мъж на земята.

В задния двор на къщата той се спря внезапно и се обърна към нея.

— Ще влезеш през тази врата, а после в първата вдясно. Там има малко стълбище, което води на първия етаж. Мисля, че оттам нататък ще намериш пътя към стаята си.

Клер кимна, а той се обърна.

— Тревилиън — извика тя след него.

Той се закова на място и бавно се обърна. Може би стояха на метър — метър и половина един от друг, но това разстояние не значеше нищо за Клер. Тя усещаше неговата близост и топлината на тялото му.

— Онова, което се случи горе. С Ниса, имам пред вид. Не биваше да го правя.

— Че какво си направила?

Гласът му беше някак плътен и дрезгав и я изплаши. Клер се помъчи да се усмихне.

— Це… целувката. Тя не значи нищо. Бях се ядосала на Ниса. И не ми харесваха предизвикателствата й.

Той не каза нито дума.

— За какво мислиш? — попита тя, леко раздразнена.

Тревилиън не отговори.

— Е, време е да си вървя.

Той все още не казваше нищо.

— Лека нощ — промърмори тя.

С късо кимане той се обърна и тръгна. Макар и да беше грешка, тя се чу да прошепва:

— Уили…

Беше най-тихият шепот на света, толкова тих и слаб, че вятърът в дърветата напълно го заглуши.

Но Тревилиън го чу. Досега сякаш беше на мили разстояние от нея, а в следващия миг я грабна в обятията си и притисна устните си в нейните.

Сладострастие, помисли си тя. Беше чувала, че е един от седемте смъртни гряха, но никога преди не беше изпитвала сладострастие. Сега, когато устните му овладяха нейните, съзнаваше, че искаше да потъне в него — и да се загуби. Отметна глава, без всякаква представа какво всъщност иска, какво трябва да направи. Но той знаеше какво иска. И усети сладостта на езика му.

Тялото й се изви напред и се притисна към неговото. Гърдите я заболяха, когато ги опря до твърдите му ребра. Той пъхна бедрото си между краката й и Клер изстена. Усещаше кръвта да пулсира в пръстите на ръцете й и копнееше да го докосне.

Беше й ясно, че едва ли ще има друга възможност да го докосне. После никога вече нямаше да го усеща толкова близо. Можеше да си прости един грях, но никога два. Искаше да се наслади на този миг.

Ръцете й се плъзгаха по гърба му. Как бе могла някога да си помисли, че е кльощав и стар? Погали ръцете му и усети мускулите, опипа гърдите и хълбоците му. После дланите й се спуснаха още по-надолу, макар и да знаеше, че не бива. Дано Господ й помогнеше да се избави от греха, знаеше, че не бива, но ръцете й погалиха задника му.

В следващия миг отдръпна глава от него.

— Престани — прошепна тя. — Моля те, моля те, повече не мога.

Тревилиън веднага я пусна. За миг двамата стояха един срещу друг и се гледаха в очите.

Клер знаеше, че той само чака поканата й. Ако го докоснеше втори път, щеше да си отреже всички пътища назад. Кръвта биеше в ушите й и едва си поемаше дъх, но притежаваше достатъчно власт над себе си, за да не посегне към него.

И после — след един безкраен като вечността миг — той й обърна гръб и си тръгна. Този път не го извика обратно, а бавно заизкачва стълбите.

Маймунката спеше в леглото й. Клер протегна ръка, за да събуди малката, но после я отдръпна. Дали сестра й ще бъде осигурена в живота, зависеше от нея, от Клер.

Отпусна се пред тоалетната маса и огледа просторното помещение. Това беше стаята й в дома на дука — в дома на мъжа, за когото искаше да се омъжи. Но беше целунала друг мъж и се бе наслаждавала на целувката му.

И какво щеше да стане, ако се беше поддала на долните си инстинкти? Щеше да загуби Хари. Родителите й никога нямаше да благословят брак с мъж като Тревилиън, а с това Клер щеше да загуби парите, които й беше завещал дядо й. И какво щеше да стане после?

Закри лице с длани. Родителите й бяха добри с нея и тя им дължеше много. Но не беше глупачка. Ако се омъжеше за Хари, щеше да наследи парите и да има контрол върху тях. Можеше да ги вложи в банката, а на родителите си да определи рента, с която да задоволяват капризите си. Щеше да отдели зестра на сестра си и да се погрижи Сара Ан да се омъжи за добър, надежден човек — за някой като Хари. Мъж, който купува картини и коне, помисли си Клер и сълзите й рукнаха. Ето че предаваше дори човека, когото обичаше, и всичко това само защото бе целунала друг и бе изпитала наслада.

— Какво ти е?

Клер подскочи, когато Маймунката докосна рамото й.

— Нищо — каза Клер и си изтри очите. — От преумора е. По-добре е да вървиш в леглото си.

Сара Ан не се помръдна.

— Тревилиън е причината, нали?

— Разбира се, че не. Защо да плача заради Тревилиън? От умората е. Предпочитам да остана сама. — Клер вдигна очи едва когато Маймунката излезе от стаята. После се съблече.

Ниса посрещна Тревилиън с отворени обятия, но той я отмести настрана. Извади от шкафа бутилка уиски, наля си пълна чаша и изпи уискито като вода.

— Какво се е случило? — попита Ниса.

— Нищо особено — отговори мрачно той. Наблюдаваше го, когато напълни чашата отново и я изпи на един дъх.

— Струи от теб.

— Какво?

— Желанието.

Той я изгледа студено.

— Мога да го усетя, сякаш го виждам: ти излъчваш желание, но не към мен.

— Глупости. Слушала си прекалено много приказки. — Той отиде до масата, на която някога стояха бележките му за Клер. Сега там имаше шахматна дъска със започната партия. Премести една бяла пешка, после една черна.

— Тази жена значи много за теб.

— Ти си се побъркала. Вече ти казах, че ще се омъжва за Хари. — Той я погледна властно. — Желая много жени. Може би тя е една от тях. Но нищо повече.

— Това желание, което изпитваш към нея, различно ли е от чувствата ти към други жени?

Тревилиън премести бялата дама върху шахматната дъска.

— Ако се съберат на едно място чувствата ми към всички жени досега, пак няма да са равни на желанието, което изпитвам към Клер.

Ниса помълча известно време.

— В такъв случай трябва да отидеш при нея.

Тревилиън замахна над шахматната дъска и събори фигурите на пода.

— И да стана неин любовник? Да я обичам, после да се отдръпна и да гледам как се омъжва за Хари? Нима трябва да остана тук и да дебна, докато Хари излезе от къщи, за да се промъкна при нея?

— Досега не си се колебал да любиш омъжена жена. Ти самият твърдеше, че особено ти харесват омъжените жени, защото на тебе те даряват блаженството си, а за съпрузите остават страданията им.

— Искам и страданията й — каза той тихо.

— Какво?

— Искам и проклетото й страдание! — изръмжа като ранен звяр Тревилиън. — Искам всичко нейно. Тя…

— Тя — какво?

— Тя ме избавя от самотата. Когато е при мен, не съм самотен. — Погледна Ниса унесено и после й се усмихна колебливо. — А светът е пълен с жени. С жени, които не се стремят да станат дукеси.

Ниса му се скара:

— Много лесно се предаваш. Тя не е омъжена за Хари, но ти се държиш така, сякаш вече е. Чакаш сама да дойде при теб. Никога не съм те виждала такъв. Винаги си бил мъжът — завоевател. Помниш ли онази хубава дребничка жена в селото? Ти я желаеше и се добра до нея. Защо тази е толкова различна?

— Стига ми, че тази е различна.

— И с какво е различна?

Ниса чакаше отговора му. Беше прекарала много време с този мъж и го познаваше добре, но той се бе променил до неузнаваемост. Капитан Бейкър беше наблюдател — един човек, който не желаеше да се обвързва и който не се трогваше от никого и от нищо. Но тази американска жена го бе развълнувала. Той не сваляше очи от нея. В каретата Ниса направи всичко възможно, за да го разсее, но вниманието му непрекъснато се връщаше към Клер.

— Ти я обичаш — прошепна Ниса смаяно. — Влюбен си в нея.

— Да, обичам я. Обичам нейния ум и нейното тяло. Обичам чувството й за хумор. Обичам мислите й. Обичам начина, по който преценява нещата и онова, което казва. — Той издаде стон на безнадеждност. — Обичам тази нейна миризма. — Обърна се с лице към Ниса и за пръв път тя видя това, което малцина бяха видели: малкото момче у него. — Обичам я, както не съм обичал никого и нещо през живота си. Ако отвърне на любовта ми, ще направя за нея всичко, което поиска от мен.

Ниса се отпусна на стола и сведе очи. Струваше й се, че няма право да наблюдава това, което се разиграваше пред очите й.

— Ще й кажеш ли, че си по-големият брат на Хари?

— Да — каза той просто. Отново доби волевото изражение на мъж, който е готов на всичко. Усмихна се на Ниса по познатия начин, с който демонстрираше, че не го е грижа за никого и за нищо. — Е, такъв е животът. Човек не може винаги да печели. Искаш ли да играем на карти или предпочиташ да си легнем?

Ниса не отвърна на усмивката му.

— Трябва да отидеш при нея — каза тя тихо. — Покажи й, че я обичаш. — Ниса му се усмихна ободряващо. — Трябва да я накараш да направи избора си между теб и твоя брат.

Тревилиън искаше да протестира, но после остави на масата чашата си с уиски.

— Да — съгласи се той тихо. — Ще я накарам да избере.

Ниса каза още нещо, но Тревилиън не я чу. Вече бе тръгнал към Клер.