Дукесата

Глава двадесет и първа

Разполагаха с четири дни преди завръщането на Хари. Четирите най-божествени дни във външно спокойния живот на Клер. И в най-смелите си мечти не бе сънувала такива дни.

Тревилиън, изглежда, никога не спеше. Или минаваше най-много с три-четири часа сън. Прекарваше дълги часове в леглото с нея, любеше я и изпълняваше обещанието си да я научи на всичките си умения.

Но самият любовен акт бе най-малката част от любовната им игра. Нещата, които правеше, преди да се съединят, почти я довеждаха до полуда. Възбуждаше я с разговори. Разказваше й еротични истории, които в никакъв случай не бяха вулгарни — всичките съдържаха малка весела поука.

Веднъж Тревилиън й разказваше една от тези приказки, докато тя лежеше в леглото на принц Чарли и го гледаше как се съблича. Той смъкваше всяка своя дреха безкрайно бавно и в същото време й разправяше за любовните приключения на една красива принцеса и царския съветник. Ако ги хванели на местопрестъплението, баща й щял да ги убие и двамата. Но съветникът бил умен и направил така, че царят му позволил да се ожени за принцесата.

Тревилиън разказваше историята бавно, като описваше с всички подробности какво правели в леглото принцесата и нейният любовник. Когато той най-накрая се съблече, Клер разтвори с готовност обятия. Но Тревилиън стоеше до леглото и се прозяваше.

— Мисля да попиша малко — рече, вдигна копринения си кафтан и излезе от спалнята.

Клер беше смаяна. Как можеше да й разказва такива неща и после да я остави сама? Възмутена от безчувствеността му, тя скочи ядосано от леглото, наметна една дреха и нахълта в кабинета му. Той пишеше невъзмутимо на една от масите, явно съвършено незасегнат от страстта, която Клер изпитваше в този миг.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но изведнъж забеляза как трепереше писалката в ръката му. Разбра, че той беше също толкова възбуден, колкото и тя.

Докосна го и прошепна:

— Покажи ми как да седна в скута ти.

Той веднага захвърли писалката, грабна я със силните си ръце и я взе на коленете си. Държеше я здраво, галеше я, пое върху себе си тежестта й, докато се любеха.

Нощите й бяха изпълнени с любовни наслади, а дните с много други радости. Тревилиън беше видял много неща през живота си и умееше не само да разправя за тях, но и да й ги изиграе. Демонстрира й танци от Африка и обичаи от Индия. Опита се да й изпее народни песни от някои страни, но невинаги му се удаваше. Клер му пригласяше и танцуваше заедно с него.

Разхождаха се заедно, разговаряха и се смееха. Завличаше в храстите и я галеше. Обичаше да целува тила й така, че тя се разтреперваше от желание.

Разрешаваше й да чете нещата, които бе току-що написал. Веднъж, когато Клер направи малка забележка, стигнаха до кавга. По-скоро се скараха, когато след репликата й той се разсърди. Просто излезе, без да каже нито дума. Не отговаряше на въпросите и на целувките й. Продължи да мълчи дори когато му прошепна любовна покана.

Клер го упрекна, че се държи детински, и той се обърна към нея с такъв свиреп поглед, че тя неволно отстъпи назад. Едва сега й отвърна, че нейното поведение било хлапашко. Сега тя понечи да избяга и да се скрие някъде като обидено дете, но си наложи да остане и да се защитава от него. Каза му, че той пък е прекалено „възрастен“, държи се старешки и е болезнено самолюбие. Нарече го назадничав шотландец.

Той не й остана длъжен и й обясни язвително какво му е мнението за Америка, при което Клер му каза какво мисли за вироглавите мъже, които не могат да оценят един разумен съвет.

Ниса и Маймунката успяха в крайна сметка да потушат кавгата. Клер и Тревилиън се бяха разкрещели толкова високо, че се чуваше и навън. Ниса и Маймунката дотичаха от градината и известно време слушаха до вратата. Ниса плесна с ръце и предложи да броят попаденията, за да видят кой ще победи в спора.

Който направеше най-хапливата забележка, щеше да спечели. Тревилиън получи четири точки, когато характеризира родителите на Клер. Американката веднага отвърна, че Тревилиън въобще няма родители — те вероятно са се отказали от него заради характера му. Ниса обяви края на играта, защото след тази реплика Тревилиън замълча и с тежки крачки излезе от стаята.

Клер седна на канапето, все още съвсем зашеметена от препирнята. Най-малко искаше да го обиди. Как можа да му наговори такива грозни неща? И всичко това единствено заради книгите му. Нямаше намерение да ги отрича, разбира се. Беше изразила само своето мнение. Може би пък читателите да харесваха тъкмо онова, което тя критикуваше?

Ниса седна до Клер и я прегърна.

— Най-добре е да отидеш при него. Той е като ранено животно, когато го засегнат. Няма да се успокои лесно.

Клер не се раздразни, че Ниса познаваше Тревилиън по-добре от нея. В този момент нямаше време да мисли за това.

— Къде ли е отишъл?

— В стария павилион — отговори Маймунката. — Често ходи там.

Клер излезе от западното крило и тръгна по дългия път към павилиона. Дотам имаше най-малко две мили, а тя знаеше колко бързо върви Тревилиън. Откакто беше възвърнал силите си, едва успяваше да го стига.

Той седеше на верандата на малкия павилион и гледаше към хълмовете.

— Какво искаш? — попита сърдито.

Тя седна до него, но не го докосна.

— Казахме си някои лоши неща.

Той не си направи труда да й отговори.

Клер усещаше, че го беше засегнала много. Само не й беше ясно какво точно го е обидило така дълбоко. Нима беше толкова чувствителен, когато ставаше дума за книгите му?

— Харесвам книгите ти — каза тя. — Винаги са ми допадали. Харесвам ги всичките. Без изключение.

Той я изгледа така, сякаш не разбираше за какво всъщност говори.

— Твоите книги, чуваш ли? Нали заради тях се скарахме.

Тревилиън отново зарея поглед в отсрещните баири.

— Така ли? Може би наистина трябва да пропусна някои специфични подробности. А може би е най-добре да пиша едновременно две книга — едната за читатели, които се интересуват от моите изследвания, и една за широката публика, която иска да се развлича. За любителите на романтика ще разкажа всичко за Ниса и останалите хубави жени, които съм срещал.

— Струва ми се, че светът може да мине и без подобна книга — отвърна тя ядосано.

— Може би — изръмжа Тревилиън неохотно.

Клер поседя известно време безмълвна до него. Знаеше от опит, че той може да говори с часове, но също така умееше и да мълчи.

— Ако това, което казах за книгите ти, не те ядосва, тогава защо ми се сърдиш?

Той я изгледа недоумяващо.

— Не ти се сърдя. Ти мислиш по един начин, а аз по друг.

— Но ти ми се разсърди. Ти излетя като куршум от стаята и дотича тук. Щеше да се пръснеш от гняв.

Тревилиън я изгледа така, сякаш си беше загубила ума; и Клер получи първия си урок по общуване със знаменити мъже.

— Нищо подобно. Исках само да подишам чист въздух.

На Клер й идваше отново да му изкрещи какво мисли за него, но знаеше, че ще е безполезно. А може би той искаше да скрие нещо от нея?

— Какво не искаш да ми кажеш? — попита тя тихо.

Тревилиън се изправи и стигна до края на верандата.

— За какво говориш? Разказах ти за живота си повече, отколкото на всеки друг.

— Може да е вярно, но ти ми разказа само за капитан Бейкър. Никога не си говорил за времето преди това. Къде си израснал? В каква роднинска връзка си с Хари?

— Става ми студено. Мисля, че е по-добре да се връщаме. — Той се обърна към нея и я погледна. — Или предпочиташ да останем тук? Може да влезем в павилиона и…

— Ще ми подариш тялото си, но не и тайните си. Знаеш всичко, което може да се знае за мен, но не ми разказваш нищо за себе си.

— Споделям с теб всичко, което може да се сподели.

— Тоест това, което искаш да споделяш с мен. — Тя се обърна кръгом и си тръгна.

Той я настигна почти веднага и я улови.

— Остани при мен — каза той. — Не си тръгвай веднага.

Тя го погледна в тези очи — тези неразгадаеми очи, — и се запита какво ли се криеше зад тях. Искаше да избяга, но знаеше, че има нужда от нея. Облегна се на гърдите му и той я прегърна.

— Така да бъде, ще остана.

Целуна я по шията и дълго я притиска към себе си. Накрая каза:

— Значи мислиш, че е по-добре да пропусна някои данни за размери в книгите си?

— Защо не ме оставиш да задраскам местата, които имам предвид?

— Значи да ти разреша да коригираш книгите ми? На теб? На някакво си дете?

Спориха по целия път за в къщи. Клер обаче забеляза, че той не се възмущаваше сериозно, а искаше само да я подразни. Въпреки това все още бе засегнат от нещо.

В техните скъпоценни четири дни тази кавга беше единственият дисонанс в едни иначе безоблачни отношения. Останалото време те прекарваха в любене и в игри с Ниса и Маймунката.

Отначало Клер гледаше с недоверие на Ниса. Та коя жена би искала да има край себе си хубавица като Лунната перла? Освен това не беше забравила думите й за цвета на кожата си. А и Тревилиън достатъчно ясно бе описал Ниса като необикновено темпераментна и изкусна любовница. Клер бе убедена, че в нито едно отношение не можеше да се мери с нея.

Но постепенно Клер опознаваше Ниса. Екзотичната красавица, изглежда, имаше само една цел в живота си — да прави това, което иска. Тревилиън й бе разказвал, че като жрица на Пеша тя имала само едно задължение: да се забавлява. И Ниса умееше да прави това. Смееше се, пееше и танцуваше. Закачаше се с Тревилиън и го разсмиваше. И когато на Клер й идваше много, Ниса започваше да я задява. Чудеше се как американката издържа капризите на Тревилиън, после се възхищаваше на косите й, искаше да я среши. Как можеше да й се сърди? Ниса сплиташе косите на Клер на дебели плитки и ги украсяваше с три от обсипаните си със скъпоценни камъни гребени. После заведе Клер в спалнята и я накара да облече една от нейните копринени рокли с богати бродерии.

— А сега ще се заемем с лицето ти — каза Ниса тържествено. Клер искаше да протестира, но любопитството й надделя.

Гледаше като омагьосана как Ниса отваря пътната си чанта и изважда отвътре нещо черно, прилично на дървени въглища. Ниса помоли Оман да й донесе мангал и разпали черния въглен. После взе чаша и я подържа известно време надолу над него. Клер с усилие сдържа протеста си, когато Ниса се изплю върху саждите, които се утаиха в чашата и използва дръжката на четката за коса, за да разбърка загадъчната паста. После я нанесе умело върху веждите и миглите на Клер. Накрая извади две кутийки — едната с пудра, а другата с руж, и ги разтри по лицето на Клер. Накрая начерви устните й и й подаде огледало.

Американката беше убедена, че ще изглежда като цирков клоун, но грешеше. Ниса беше много веща в гримирането. Клер никога не беше изглеждала толкова добре.

— Отиди при Франк — каза Ниса. — Ще му харесаш.

Клер колебливо пристъпи в кабинета на Тревилиън. Когато не беше зает с друго, той седеше пред някоя от масите и пишеше.

Постоя няколко минути до него и й се наложи да се изкашля три пъти, преди да я забележи. Той вдигна очи и я огледа внимателно от глава до пети, взе брадичката й в ръка и завъртя главата й наляво и надясно. После каза нещо на Ниса, целуна Клер по бузата и отново потъна в работата си.

Клер беше малка разочарована и се върна при Ниса.

— Какво каза той? — попита плахо.

— Каза, че си съвършена и че по-скоро аз се нуждая от грим, а не ти.

— Така ли каза? — засмя се Клер, изтича при Тревилиън й го целуна буйно по устата. Той беше малко учуден, тъй като онова, което в действителност каза на Ниса, не беше химн за красотата на Клер, а критика към грима й, който според него беше прекалено силен.

Ниса накара Клер да облече един от халатите на Тревилиън, а самата тя поиска да изпробва американските й рокли. Малките гърди на Ниса, разбира се, не запълваха горната част на дрехите и затова Клер подпъхна там няколко чорапа на Тревилиън.

Предоволна, Ниса се разхождаше гордо пред очите на Тревилиън и Оман, а двамата щедро й се възхищаваха.

По време на това модно ревю в стаята влезе Маймунката. Тя за първи път виждаше Ниса на дневна светлина и тъй отблизо. От този миг нататък атмосферата се наелектризира.

Ниса още се любуваше на странните си одежди и на фалшивата си гръд, когато Маймунката я загледа с полуотворена уста. Клер веднага схвана, че Ниса досега не беше срещала женско същество, чиято красота да може да се мери с нейната. Но Маймунката по нищо не й отстъпваше. Двете млади хубавици — едната смугла, с черни коси и златисти очи, а другата кестенява и синеока, с розови устни и кремава кожа, се изгледаха дълго в очите.

Клер хвърли поглед към Тревилиън и забеляза, че той се беше облегнал на стола си и напрегнато наблюдаваше двете момичета.

Маймунката първа се раздвижи. Отиде при Ниса, погледна я в очите и стовари юмрук в лицето й. Лунната перла се строполи на пода.

— Сара! — извика Клер. Сестра й гледаше кръвнишки повалената си съперница. Клер се спусна да вдигне Ниса. Погледа към Тревилиън за помощ. Но той само се усмихваше.

— Ужасно съжалявам — повтаряше неловко Клер, докато помагаше на Ниса да стане. После се обърна към сестра си: — Сара Ан, настоявам веднага да й се извиниш!

Но Маймунката въобще не мислеше да се извинява. Не отместваше обвинителния си поглед от Ниса. Клер застана решително пред сестра си:

— Или веднага ще й се извиниш, или ще изядеш пердаха!

Ненадейно Ниса се разсмя и Клер се обърна объркано към нея.

— Сестра ти никога не е била в една стая с жена, която е по-хубава от нея — обясни Ниса.

Маймунката не каза нищо, само я изгледа злобно. Тревилиън сви рамене и се обърна към Клер.

— Ти си благословена с богатство, сестра ти с красота. Какво ще направиш, ако срещнеш момиче, които да има повече пари от теб?

Клер го изгледа така, сякаш се беше побъркал.

— Какво общо има това с моите пари? Сестра ми току-що удари човек, който не й е сторил нищо и… — Но млъкна, защото Ниса мина покрай нея и протегна ръка на Маймунката.

— Ще те гримирам като сестра ти. И имам една синя копринена рокля, която много ще отива на очите ти. Ела да видиш чифт копринени пантофки с малки огледалца на тях.

Маймунката се поколеба за няколко секунди, но после тръгна след Ниса към спалнята.

От този миг нататък Ниса и Сара станаха неразделни. Но не защото си допаднаха или станаха приятелки, а за да се държат взаимно под око. Клер остана с впечатлението, че тази игра забавлява Ниса, докато Маймунката я приемаше твърде сериозно.

Клер отначало се тревожеше от враждебността, с която сестра й се отнесе към Ниса, но Тревилиън не приемаше нещата сериозно.

— Докато Ниса изпитва удоволствие, всичко е наред.

Клер не разбра отговора му, както и отношенията между Ниса и сестра й. Ниса, която беше на нейната възраст, се държеше така, сякаш за нея беше убийствена дори мисълта да поеме отговорност за нещо. Развлечението, казваше тя на Клер, било единственото й призвание.

Веднъж Клер се опита да поговори с Тревилиън за бъдещето на Ниса, но той отказа да разсъждава на тази тема.

— Тя не е като теб — изсумтя той. — Не разбираш ли, че другаде хората живеят различно? Ти вече се оплака, че английският начин на живот се различава от американския, шотландският не е като английският. А не можеш дори да си представиш колко са големи различията между нашия начин на живот и онова, което е прието на другия край на света!

Клер не проумяваше защо той се горещи толкова. Но това беше най-малкото. Понякога я гледаше с очите на влюбен, но друг път сякаш му трябваше време, за да се сети коя е. Това ставаше, когато прекъснеше работата му. Способността му да се съсредоточава беше невероятна. Често Маймунката и Ниса си крещяха, а Тревилиън продължаваше да пише със ситния си почерк, сякаш беше глух. Когато веднъж момичетата се караха заради един особено красив червен халат, Клер разтърси Тревилиън за рамото, за да посредничи между двете хубавици. Но той само се намръщи и каза, без да откъсва очи от работата си:

— Ако двете си разбият взаимно главите, ще ги заболи. Този опит ще ги научи на повече, отколкото моите наставления.

И като гледаше какво правят двете, Клер беше принудена да се съгласи с него.

Сутринта на четвъртия ден Оман влезе в стаята и подаде на Клер едно писмо. Току-що го донесъл мъж на покрит с пяна кон, обясни той. Сърцето на Клер заби като лудо, когато взе писмото. Нима Хари вече беше научил за връзката й с Тревилиън? От него ли беше писмото?

Тревилиън беше престанал да пише и я гледаше напрегнато.

— От Уелския принц е — каза Клер, щом видя герба върху плика. Ниса и Маймунката дотичаха от спалнята. Клер прочете бързо писмото и погледна Тревилиън. — Принцът е издал указ за уискито на Мактарвит.

— Принцът иска да му конфискува уискито? — учуди се Маймунката.

Клер се усмихна.

— Не, в писмото принцът заявява, че уискито на Мактарвит е най-доброто, което някога е пил и иска цял свят да научи за него. — Погледите на Клер и Тревилиън се срещнаха. — Сега тя няма да го изгони от земите си — каза Клер. — Няма да го изгони, щом принцът иска да получава неговото уиски.

Тревилиън дълго гледа Клер. Можеше да прочете по лицето му какво мисли в този момент.

— Това няма да й хареса — каза той накрая. — Прекалено много се месиш в живота й.

Клер му обърна гръб, защото думите му й вдъхнаха страх, както и сериозността, с която ги изрече.

— Ще отидем ли при Ангъс Мактарвит да му разкажем за писмото?

— Да! — извика Ниса. — Да тръгваме веднага, а ти ще ми разкажеш по пътя какво се е случило!

Тревилиън даде знак на Оман, че е съгласен и половин час по-късно вече пътуваха с една карета към дома на Мактарвит. Тревилиън беше облякъл килта на главата на клана Макарън. Американката за кой ли път му обясни, че всъщност няма право да носи този килт. За свое оправдание той отвърна, че поличките на Хари му били твърде къси — ирония, която Клер не долови. Ниса, която седеше срещу Клер, беше изумително красива в златистокафявата си дреха. Маймунката носеше синя роба и венец от цветя в косите. Само Клер не беше се докарала като за празник и бе в обикновена червена рокля. Опасяваше се, че селяните ще се стреснат от вида на момичетата.

Ниса каза нещо на своя език на Тревилиън и той се усмихна.

Клер изгледа подозрително Ниса.

— Моля те, преведи ми!

— Тя каза, че със своя обръч отзад ти изглеждаш най-странно от всички.

— С моя турнел ли? — кипна Клер. — Бъди така добър да й обясниш, че това е последната мода… — Всички се засмяха и Клер се зарази от веселието им. Обърна се към Тревилиън. — Поне ти не си се облякъл днес като Джордж Вашингтон.

На около миля от дома на Мактарвит пътят свърши и се наложи да продължат пеша. Ангъс вече ги чакаше на хълма, но без пушката си, а зад него се бяха скупчили дузина местни жители. Но всички си глътнаха езиците, когато видяха тази толкова бляскаво облечена компания да изкачва хълма.

Ангъс, който никога досега не изпитваше недостиг на думи, поглеждаше с ококорени очи ту Маймунката, ту Ниса. Тревилиън забеляза, че Клер полага отчаяни усилия да скрие ревността си. Дръпна Ангъс за ръката и му каза:

— Елате с мен, старче! Клер иска да ви съобщи нещо.

Ангъс въведе Тревилиън и Клер в колибата си. Тя седна на единствения стол и двамата зачакаха търпеливо, докато Мактарвит им наля по чаша уиски. Когато всеки взе чашата си, Ангъс седна на трикрако столче до огнището и попита:

— Е, какво ви води тук с такава голяма тайфа?

— Това — отговори Клер и му подаде писмото на Уелския принц.

Ангъс го повъртя в ръцете си. Клер се сети, че той не можеше да чете, и каза:

— Уелският принц е издал кралски указ за вашето уиски.

Ангъс погледна въпросително Тревилиън.

— Наскоро ходихме в Единбург — започна той, — а принцът тъкмо беше в замъка Белморал. Клер му подари една бутилка от вашето уиски и то му харесало.

Ангъс се намръщи и погледна Клер. Тя се досети, че той още не разбираше връзката.

— Сега сте под закрилата на принца. Престолонаследникът на Англия ви прави кралски доставчик. Вече никой никога няма да ви попречи да варите своето уиски. Дукесата вече няма власт над вас. Нещо повече — цял свят ще научи за вашето уиски и мнозина ще поискат да го купуват — особено американците. Там много си падат по всичко шотландско. Цената на уискито ви ще се вдигне. Американците охотно плащат скъпо, за да се хвалят после у дома колко много пари са дали.

Ангъс отново се обърна към Тревилиън.

— За съжаление, всичко това е вярно.

Клер изпита желание да го ритне по глезените. По лицето на Ангъс се изписа вълнение. Той стана и им обърна гръб. После каза с глас, който забележимо трепереше:

— Обичам старинните порядки и обичаи. Семейството ми винаги им е било вярно.

Клер въздъхна.

— Не е необходимо да приемате на всяка цена. Не ми е известно дали някой някога е отхвърлял подобна чест, но съм сигурна, че вие можете да го направите. Не сте длъжен да продавате уискито си. Може и да продължите да живеете както досега.

Ангъс се обърна гневно към нея.

— Да го отхвърля ли? Толкова глупав ли ти изглеждам? Да не мислиш, че искам и на старини да ми мръзне задника в тази съборетина? Децата ми се изселиха, защото за тях нямаше работа тук. Опитах се да продавам уискито си в Единбург, но тя… — той посочи с глава по посока на Брамли — тя нападна каруцата ми и нареди да ми изпочупят бутилките.

Той се ухили на Клер.

— Но някои неща никога няма да променя. Не си давам килта, но виж, от краденото телешко на драго сърце ще се откажа. Иска ми се и аз зимно време… — Ангъс вдигна глава. — Иска ми се и аз зимно време да ям портокали!

Той седна на трикракото столче и се загледа в пода.

— Ако тук се отвори работа, семейството ми може пак да се върне в къщи. Имам четири момчета — всичките са сериозни, силни мъже. Сега са в Америка и двама от тях са женени. — Ангъс погледна Клер и очите му се напълниха със сълзи. — Единият има дете. Не съм виждал внучето си и не вярвах, че някога да го видя.

Клер се боеше, че също ще се разплаче. Тревилиън я наблюдаваше. След малко се изправи, улови Клер за ръката и я изведе навън. Ангъс въобще не забеляза излизането им.

Някъде около къщата ечаха гайди. Клер искаше да тръгне към тях, но Тревилиън я повлече към гората.

— Какво си намислил? — попита Клер, но той не й отговори. Когато се скриха зад дърветата, Тревилиън я извърна към себе си, прегърна я и започна да я целува така, както никога преди не беше го правил. Не беше целувка на страстта — беше целувка на… любовта, помисли си Клер.

— Постъпи много добре — каза той тихо.

По някаква необяснима причина на Клер й беше неприятен този комплимент.

— На мое място всеки би сторил същото. Познавам принца и си помислих, че може би ще опита уискито на Мактарвит, ако му изпратя една бутилка. Стори ми се, че му харесах, когато се запознахме в Лондон.

Тревилиън все още я гледаше по своя особено настойчив начин. Но после се усмихна и каза:

— Убеден съм, че Ниса вече е устроила празненство. Да отидем ли при тях и да ги погледаме как танцуват?

Клер скоро разбра, че присъства на нещо изключително. Когато пристигнаха на поляната пред дома на Ангъс, той тъкмо отваряше две големи бъчви от своето уиски и черпеше всички наред — без да иска нито пени при това.

— Май е дошъл краят на света — пошушна Тревилиън в ухото й.

Предишния път Клер научи няколко шотландски танца. Днес Ниса и Маймунката опитваха танца с мечовете. Бяха толкова прекрасни, че Клер се ограничи с ролята на зрител. Хубавите им крака пъргаво и умело подскачаха над остриетата.

Тъй като роклите им пречеха, Ниса попита дали не биха могли да облекат шотландски носии. Една жена й предложи дълга, домашнотъкана рокля, но Ниса посочи един младеж с килт. Обърнаха й внимание, че жените не носят толкова къса поличка, но Тревилиън се намеси и обясни кратко, че Ниса трябва да получи всичко, което желае. Ангъс влезе с двете млади хубавици в къщичката си и им даде два килта в тъмния цвят на клана Мактарвит. Явно ги пазеше дълги години и му бяха много скъпи. Ниса целуна Ангъс по обрулената от годините буза, а Маймунката, да не остане по-назад, го целуна по другата. Ангъс засия целия.

Когато двете хубави момичета излязоха от къщата на Ангъс, облечени в къси полички, под които се виждаха голите им бедра, жените ги изгледаха обвинително, а мъжете — похотливо. Тревилиън отиде при Маймунката и Ниса, подаде им ръка и ги заведе до мястото, където чакаха гайдарите. Изведнъж селяните сякаш се засрамиха и никой вече не поглеждаше двете красавици с неприличен или укоризнен поглед.

Когато Тревилиън се върна при Клер и музиката засвири отново, тя му каза:

— Тук думата ти сякаш е закон. — И го погледна учудено. — Хората смятаха, че момичетата не бива да носят мъжки поли, но когато ти одобри постъпката им, всички веднага се съгласиха с теб. Защо?

Тревилиън сви рамене.

— И двете танцуват чудесно, нали?

Беше ясно, че няма да й отговори. По-късно Клер видя как Тревилиън се смесва с хората и разговаряше с тях. Изглежда помнеше имената на повечето от тях, разпитваше ги за роднините им и как са със здравето.

По обяд забеляза, че той повика две момчета, каза им нещо и малко по-късно те потеглиха към Брамли.

— Къде отиват? — попита го Клер, но той само я прегърна и обясни, че готви изненада.

Едва преди залез-слънце тя разбра каква бе изненадата. Тревилиън се беше погрижил хората от селото — те бяха над стотина — да бъдат нахранени в Брамли и после да гледат театър — разбира се, постановка на Ками.

Тревилиън се метна на коня, който едно конярче му беше довело от Брамли, сложи Клер пред себе си на седлото. Тя се облегна на него и усети силните му гърди. Не можеше да повярва, че това беше онзи слаб, изтощен старец от първата им среща.

Яздеха през гората, далеч от тълпата, която се бе устремила към Брамли.

— Сигурно вече всички в къщата знаят, че ти не си мъртъв — каза Клер.

— Да, вече знаят.

Очакваше, че ще й обясни, но той не го направи и тя не настоя.

— Изпитвал ли си някога мигове на съвършено щастие? — попита го тя. — Мигове, които не искаш никога да свършат?

— Не — отговори той. — Винаги съм любопитен какво ще стане по-нататък.

Тя се усмихна в мрака и се сгуши в него. В този миг не желаеше да мисли за бъдещето.

Яздеха толкова бавно във вечерния здрач, че стигнаха едновременно с гостите от селото до източното крило на къщата. Клер видя отрупаните с ядене и пиене маси в една голяма зала, за чието съществуване не подозираше. Камелът Д. Монтгомъри трепереше като лист от вълнение. За пръв път щеше да има зрители на своята постановка.

Клер наблюдаваше как гостите се приближават плахо, почти на пръсти, до отрупаните с ядене трапези.

— Така ли си го представяше? — попита я Тревилиън. — Дукесата и нейните поданици! Не е ли това сбъдване на идеята за равенство, в която вие, американците, вярвате?

— Може би — отговори тя, но беше загрижена. — Какво ли ще направи майката на Хари, ако научи?

Тревилиън сви рамене.

— Същото като досега. Не се измъчвай с това. По-добре ела да хапнеш.

Клер се остави да я отведе до една маса. Но въпреки волята си продължаваше да мисли за онази жена и за нейното отмъщение.

След като гостите от селото се нахраниха, те отидоха в малкия театър на Ками, в който имаше място само за половината. Останалите се наредиха покрай стените, като разглеждаха със страхопочитание позлатената украса на сцената. Когато завесата се вдигна, Клер очакваше да види причудливите декори на Ками, но вместо това съзря Ниса, която стоеше съвсем сама на сцената.

Тя беше приказна в ярката си бродирана дреха, обсипана с диаманти. Зад завесата самотна флейта поде странна мелодия.

Клер почувства как Тревилиън потръпна. Когато го погледна крадешком, той се взираше като хипнотизиран в сцената. Изглежда номерът на Ниса никак не му харесваше.

— Какво е намислила? — попита Клер тихо.

Той се извърна така, че да не вижда лицето му. Усети, че е много разтревожен.

— Кажи ми какво става? — прошепна тя. — И кой свири там на флейта?

Тревилиън се обърна бавно към нея. После я привлече така, че да облегне гръб на гърдите му.

— Сега тя ще танцува — прошепна й той в ухото с дрезгав глас. — Ще танцува древен ритуален танц, който е свещен за народа й.

— И както означава той?

— Това е танцът на смъртта. Всички млади жрици трябва да го изпълнят — прошепна й той в ухото.

Клер наблюдаваше напрегнато Ниса. Тя захвърли червената си дреха и остана по тънка прозрачна туника, която едва забулваше красивото й златисто тяло. Колкото и странна да беше за Шотландия тази дреха, зрителите не възроптаха и не се разсмяха. Явно чувстваха, че пред очите им ставаше нещо сериозно.

Танцът на Ниса, ако въобще можеше да се нарече танц, се състоеше от забавени, строго премерени движения, всяко от които явно носеше дълбок смисъл. Ниса ги изпълняваше с грация и съвършенство. Сладкото й личице беше много сериозно и съсредоточено, сякаш всяка стъпка, всеки жест имаха съдбоносно значение. Тръпки полазиха по гърба на Клер.

— Не ми харесва това — прошепна тя, обзета от злокобни предчувствия. Искаше да се отдръпне от Тревилиън, но той я държеше здраво.

— Ниса вярва в правотата на своята религия. Вярва с цялото си сърце и цялата си душа.

На сцената танцът ставаше все по-суров и все по-тържествен. А когато накрая Ниса с едно последно грациозно движение падна на пода, сякаш умираше, зрителите спряха да дишат.

Ниса прекара цяла вечност в това положение, но никой в залата не помръдна. Изведнъж Маймунката се втурна на сцената, хвърли се върху Ниса и я прегърна. Лунната перла отвори очи, а смехът й отекна в смълчаната зала. Едва в този миг хората сякаш се събудиха и започнаха да ръкопляскат.

Клер искаше да се обърне облекчено към Тревилиън, но той я държеше здраво.

— Гледай сега — каза той и в следващата секунда флейтата отново засвири зад сцената. Този път мелодията беше бърза, възбуждаща. Ниса избута усмихнато Маймунката настрани и отново затанцува. Но този танц нямаше нищо общо със смъртта.

— И какъв е религиозният смисъл на този танц? — попита Клер не без сарказъм.

— Това е ритуалът на оплодяването — отвърна Тревилиън, надвикващ шума на зрителите, които сега съпровождаха екзотичния танц с ликуване и аплодисменти.

Клер забеляза, че и той поглъщаше изпълнението на Ниса със същия захлас, както всички мъже в залата.

— Имам нужда от малко чист въздух — каза тя, но са наложи да повтори молбата си два пъти, преди Тревилиън да я чуе. Той я погледна с разбираща усмивка, взе я за ръка и я изведе в прохладната вечер.

Притегли я в един тъмен ъгъл до стената на къщата и започна да я целува.

— Тези целувки за мен ли бяха или за Ниса? — попита тя, когато отново си пое дъх.

— Толкова ли е важно?

— Не — отвърна тя засмяна. — Всъщност не е. — Погали косите му и привлече главата му към устните си.

По едно време Клер отвори очи и видя, че до тях стои Оман и търпеливо чака с полуспуснати клепачи. Дръпна Тревилиън за косата. Без да спира ласките си, той каза нещо на Оман.

Слугата му отговори на същия език и потъна в мрака.

— Какво ти каза? — попита Клер. Тревилиън милваше шията й и съзнанието й бе замъглено.

— Какво ти каза току-що Оман? — повтори тя след някое време.

— Хари се е върнал — промърмори Тревилиън и я зацелува още по-пламенно.

Клер се почувства така, сякаш някой я заля с кофа студена вода. Отмести Тревилиън от себе си и го погледна:

— Нямаш ли какво да ми кажеш?

— Предпочитам сега да не говоря — измърмори той. Но когато не реагира на целувката му, допълни: — Хайде да отидем в градината. — Хвана я за ръка и тя тръгна с него.

Клер помисли, че той иска да поговорят. Но под дърветата отново я сграбчи и жадно я замилва.

— Остави ме! — извика тя и го отблъсна с две ръце. Тревилиън стоеше в ярката лунна светлина и я гледаше смаяно. — Не може да се държиш така, сякаш нищо не се е случило! Нима не чу какво ти каза Оман?

Лицето му изведнъж се промени. Стана затворено и непроницаемо.

— Чух го.

Клер пристъпи към него, но този път той я отблъсна.

— Какво ще правим сега? — попита тя тихо.

— Имаме пълната свобода сами да решаваме. Ще направим това, което искаме.

— И какво значи това? Някъде си го прочел, или е написано в книгите ти?

— Просто това е положението. — Лицето му стана още по-непристъпно.

Тя закри лице с длани.

— Тревилиън, моля те, не постъпвай така с мен. Моля те, не ме оставяй сега. Какво да правя? Какво да правим?

Когато не й отговори, тя вдигна глава. Той я гледаше изпитателно. Беше толкова висок, толкава мрачен и чужд. Това не беше оня Тревилиън, който се беше шегувал и смял с нея. Сега бе отново капитан Бейкър от детските й представи — недостижимият строг герой.

— Аз бях за теб само една от многото жени, нали? Тези последните четири дни значеха всичко за мен. Никога не съм била така щастлива. Преживяхме заедно толкова много. Не бях срещала човек, пред когото да мога да се разкрия цялата. С теб можех да правя всичко, да говоря за всичко, но не бях нищо за теб.

Тя поиска да побегне, но той я дръпна назад.

— Защо си мислиш, че не значиш нищо за мен? — попита той тихо.

Клер се обърна рязко.

— Оман каза — отговори тя бурно, — че Хари се е върнал. А ти мълчиш. Безразлично ти е, че сега трябва да отида при него и всичко между нас да свърши. Ти получи, каквото искаше, и сега съм вече само страница — две от бъдещата ти книга. А може би ще посветиш цяла глава на богатите американки? Или такава част заслужават само жени като твоята Лунна перла?

— Какво искаш от мен?

— Щом като не го знаеш, не мога да ти го кажа. — Тя се обърна отново да си върви, но той не я пускаше.

— Кажи ми какво очакваш от мен! Искаш ли да те помоля да се ожениш за мен, вместо за Хари? Готова ли си да жертваш титлата и да заживееш с мен в някоя колиба край джунглата?

На Клер й се зави свят. От една страна беше копнежът да тръгне с Тревилиън и да прекара живота си с него. Нещо обаче й нашепваше, че последните четири дни бяха само красива илюзия. Имаше толкова неща, които не знаеше за него. Той поставяше въпроси, но мълчеше за себе си.

— Не те познавам достатъчно — каза тя с измъчен глас.

— Познаваш ме по-добре от всеки друг.

Клер го погледна.

— Нямам предвид това, което правехме заедно в леглото. Говоря за любовта.

— Аз също.

Клер сведе очи, борейки се със сълзите си.

Тревилиън обгърна раменете й и тя потърка буза в ръката му.

— Не знам какво да правя — оплака се тя. — Кажи ми какво да правя.

Той я разтърси и я погледна в очите.

— Ти трябва сама да решиш. Не мога да ти се меся. Никой не може да решава живота на друг човек.

Не това искаше да чуе от него. Защо не можеше да бъде като останалите мъже и да й каже, че я обича? Че я иска за себе си? Че щеше я убие, ако се осмели да погледне още веднъж Хари?

— Това ли е, което искаш от мен? — попита той, сякаш четеше мислите й. — Искаш да те метна на коня си и да те отведа оттук? Да те взема на далечно пътешествие? А ако постъпя така — колко време ще мине, преди да ме намразиш? Нали скоро ще получиш писмо от сестра си с вестта, че родителите ти са похарчили всичко и тримата бедстват? А може би ще ме намразиш още преди експедицията, ако те оставя сама и по цял ден си мислиш с коя ли жена съм в момента?

— Не знам — отвърна тя искрено. Пръстите му се забиха в раменете й.

— Обичаш ли ме? — извика той сурово и я разтърси. — Мен? Не капитан Бейкър, не човека, когото си мислиш, че познаваш, защото си прочела книгите му — а мен, Тревилиън?

Тя се колебаеше и той я пусна.

— Разбира се, че те обичам. Нямаше да бъда с теб, ако не те обичах. Щях ли да изневеря на годеника си, ако не те обичах?

В този миг той се наведе над нея, така че носът му почти докосваше лицето й. Очите му бяха потъмнели от гняв.

— Бил съм в леглото с безброй жени. Правил съм с тях неща, които ти дори не можеш да си представиш. Но не съм обичал нито една от тях — не така, както обичах теб.

Клер се стресна от страстта, с която й говореше. Усещаше, че е дошъл мигът на истината.

— Питаш ме дали те обичам. Откъде да знам това? Та аз дори не те познавам. Ти се криеш в черупката си. Знам повече за капитан Бейкър, отколкото за Тревилиън. Каква е роднинската ти връзка с Хари? Защо селяните се отнасят с такова уважение към теб? Никога не знам какво мислиш и какво чувстваш. Твърдиш, че ме обичаш. Кога го откри? Преди четири дни? Преди седмица?

Тя го погледна и отново зачака отговор. Напразно.

— Трябва да взема сама решение, казваш ти. Как мога да реша дали ме искаш? Дали мога да живея с теб и да прекарам живота си с теб? Никога не си ми предложил да ти стана жена! Нищо не си ми казвал. Ако не бях толкова любопитна, сигурно нямаше да науча, че си капитан Бейкър. Едва ли щеше да ми кажеш.

Той отново се ядоса.

— Толкова ли много значат за теб думите? Ако е така, ето ги. Обичам те. Обичам те толкова много, колкото не знаех, че е възможно. Влюбил съм се сигурно още при първата ни среща. Да, искам да се махнеш от тук. Сега, веднага и завинаги. Не знам какво ще стане нататък. Сигурен съм, че ще бъда отвратителен съпруг, който ще ходи на пътешествия и с години ще те оставя сама. Аз съм капризно и егоистично копеле, което често ще те довежда до плач. Не знам дали мога да ти обещая, че никога няма да погледна друга жена. Убеден съм, че за мен моногамията е трудна, ако не и невъзможна. Но въпреки всичко ще се постарая никога да не ти причинявам болка.

Клер знаеше, че трябваше да го прегърне и двамата да избягат оттук. Не й ли предлагаше точно каквото искаше? Колко жени на тази земя са имали щастието в тях да се влюби мъж като великия, прочутия, несравнимия капитан Франк Бейкър?

Но Клер не го прегърна. Ако сега избягаше с него, щеше да обрече на бедност семейството си. Знаеше, че Тревилиън презира родителите й. Но все пак те бяха нейното семейство. Той самият и посочи преди малко колко съдбоносни ще бъдат последиците. Можеше ли да избяга ей така и да осъди сестра си на мизерия?

Тревилиън, който я наблюдаваше внимателно, й обърна гръб.

— Почакай! — извика тя задъхано и му прегради пътя. — Аз… аз не знам какво да правя. Искам да тръгна с теб, но…

— Ако искаш, ще го сториш. — Неочаквано лицето му се смекчи и той й се усмихна. — Твоят млад дук вече те чака. Иди по-добре иди при него.

Клер отстъпи крачка назад.

— И на тебе ще ти бъде безразлично, ако сега отида при Хари?

— Аз не се опитвам да влияя върху живота на други хора. Когато вземеш решение, кажи ми… — Той погледна към къщата. — Ще остана още няколко дни тук. Лека нощ, госпожице Уилъгби.