Дукесата

Глава седма

— Нямате настроение — каза Оман, докато разтребваше масата.

— Жени — промърмори Тревилиън.

— Тази е по-различна, нали?

Тревилиън дръпна от лулата си.

— Да, по-различна е. Тя е огън и лед. Жена и дете едновременно. Знае много и все пак е самата невинност.

Облегна се назад и пусна кълбо дим към тавана.

— Може да стане опасна — каза той високо.

Откакто се запозна с нея, спокойствието му се изпари. В един момент се чудеше как да я замъкне в леглото, а в следващия му се искаше да й прочете на глас нещо, което беше написал. Тази вечер усети нейната нежност и се изненада. Жени, страстни като нея, по правило не се интересуваха от болни мъже. Но тя прояви съчувствие към него. Можеше да бъде както състрадателна, така и темпераментна — само като си спомнеше как разглеждаше ръцете му, по челото му избиваше пот. Как копнееше да й покаже какво умеят тези ръце.

Мактарвит, помисли си той. Иска да се запознае със стария Мактарвит, иска аз да попреча на стареца да краде рогатия добитък. Сякаш това ме засяга, помисли си Тревилиън. Какво ме грее проклетата й традиция?

Пусна още кълбета дим във въздуха и се усмихна. Изглеждаше толкова очарователна, когато се караше с него заради този опърничав старец. Нейните коси, очите й, хубавата й гръд…

— Хари не умее да я цени — каза той високо.

Хари не знаеше, че е умна. Хари дори не подозираше колко лесно можеше да събуди страстта й, която бушува току под повърхността, но той и не проявяваше достатъчно интерес към нея. Ако ми принадлежеше, помисли си Тревилиън, щях да намеря време да й дам всичко, което може да научи, и нямаше да я оставям с дни сама.

Навъсено си наложи да не мисли за това и се изправи на крака.

— Отивам да спя — каза той, без да обръща внимание на учудения поглед, който му хвърли Оман.

Тревилиън никога не си лягаше преди един часа през нощта — смяташе, че има да свърши прекалено много неща в живота си, за да пропилява много време в сън.

На следващото утро той стана много рано. Излезе от гостната, спусна се надолу по старинната вита стълба, отвори едно прозорче и се покатери на покрива. Тръгна по ръба му и установи, че Хари беше прав — той наистина скоро щеше да рухне. Когато стигна до втората капандура, отвори я внимателно и се спусна по тясно, занемарено стълбище. Явно от години никой не беше минавал оттук, тъй като намери едно оловно войниче и го вдигна. Не беше нито негово, нито на по-големия му брат. А на Хари не беше разрешено да играе със своите несъщи братя и сестри.

Тревилиън се спусна още два етажа по-надолу, докато стигна малка врата и я отвори. Както очакваше, пред нея висеше огромен стенен килим.

Промуши се покрай гоблена и се озова в тъмна стая. Стресна се, когато завари там дребна закръглена дама с посивели коси, която го наблюдаваше в здрача. Беше му трудно да разпознае в полумрака коя беше жената.

— Здравей, лельо Мей — подвикна той усмихнато. — Ти май все така мъчно заспиваш?

Известно време тя го гледаше изпитателно.

— Ти си Уили, нали? Вече си станал мъж.

— Не, лельо Мей. Уили е мъртъв. Не помниш ли?

— Ах, да, той умря. — Старицата продължи да го разглежда. — Ами кой си ти тогава?

— Духът му — обясни той и й намигна.

— Като дух ще намериш доста събратя в тази къща — каза тя и излезе от стаята.

— Нищо не се е променило — промърмори Тревилиън и мина в съседната малка гостна. В ламперията, с която бяха облицовани стените й, имаше тайна врата.

Когато къщата била още замък, имало много скрити ходници, за да избяга семейството в случай на опасност. Когато по-късните поколения разширявали замъка чрез пристройки, те запазили обичая да изграждат потайни коридори, стълбища и врати. През осемнадесетото столетие един от прадедите на Тревилиън решил да огради цялата постройка с хубава модерна фасада, но не си дал труда да преустрои вътрешността, а може би пък не му стигнали парите. И така цялата сграда и до ден-днешен си останала пронизана от скрити коридори и стълбища. Тревилиън и по-големият му брат, а понякога и Лотрис, бяха изследвали до насита потайностите на къщата — замък.

Той запали свещ и се изкачи по една стълба, отвори тихо леко поскърцваща врата и престъпи прага на стаята, която някога принадлежеше на баща му. Всичко си беше така, както го помнеше: никой не беше живял по-късно тук. Отиде до една ракла до стената. Докато я отваряше, ръката му трепереше малко, тъй като с цялото си тяло усещаше незримото присъствие на баща си. Всичко си стоеше така, сякаш родителят му щеше всеки миг да влезе в стаята.

Не се наложи дълго да търси, за да намери носията на предводителя на клана. Това беше парче тъмносин вълнен плат с малко червено и зелено. Усмихна се, когато си помисли за госпожица Клер Уилъгби. Ще видим дали ще съумее да идентифицира тази шотландска одежда, каза си Тревилиън. Не вярваше, че този образец се среща в някой книга, тъй като беше емблемата на клана Монтгомъри и само главата на рода имаше правото да я носи.

Съблече се, без да сваля ризата си, после разстла дългия повече от метър плат върху пода и се опита да стори това, което беше наблюдавал толкова често да прави баща му — да го увие около себе си. Тогава това му изглеждаше лесно, но скоро Тревилиън се убеди, че е далеч по-трудно, отколкото си представяше. Малко по-късно с цялата си душа проклинаше всичко шотландско.

— Никога не бива да носиш къс килт — чуваше Тревилиън баща си да наставлява най-големия си син, докато той, вторият, стоеше в коридора и ги наблюдаваше. — Главата на клана трябва да е на висотата на своята отговорност. Ако предводителят не поддържа традицията, няма кой друг да я съхранява.

Тревилиън се мъчеше с всички сили да увие около кръста си плата, както беше виждал да го прави баща му. След като се налагаше да облече проклетата пола, защо не беше поне по-къса, каквато носеше Хари? Усмихна се при отговора на собствения си въпрос: искаше да смае едно момиче и добре знаеше, че то щеше да се впечатли повече от дълга, отколкото от къса пола.

Най-сетне успя да навие плата около кръста си и го стегна с колан. Наметна края му през рамо и го закрепи с герба на баща си. Закопча кожената чанта със сребърното украшение на хълбока си, обу дебелите чорапи и обущата с дупките — те служеха да се оттича водата, която проникваше в обувките при ходене по вечно мократа шотландска земя.

Когато всичко беше готово, хвърли поглед в огледалото и за миг замря — стори му се, че вижда баща си.

После Тревилиън излезе през същата врата, през която беше влязъл. Изкачи едно стълбище, пресече площадката и се приведе, за да се мушне в къс тунел. Не беше сигурен коя стая обитаваше Клер. Но майка му не беше жена с богата фантазия и сигурно й беше отредила третокласна стая за гости — старата вещица положително нямаше високо мнение за американките.

Предпазливо, за да не вдига излишен шум, открехна тайната врата, скрита под портрета на прапралеля му.

Навън небето вече светлееше. Тревилиън отиде до прозореца и дръпна завесата. Клер спеше по корем като дете. Той се усмихна. Леглото беше разхвърляно. Беше изритала завивките и повечето се търкаляха на пода.

Погледна надолу към нея и се смая от нейната младост. Беше не само млада, но изглеждаше и безкрайно невинна.

Седна в края на леглото и нежно махна разпилените коси от челото й. Тя се размърда в съня си, но не се събуди. Ръкавите на нощницата й се бяха вдигнали над лактите и той погали гладката кожа. За миг остана като парализиран от копнежа си да докосне всеки сантиметър от тялото й.

Стъписа го не толкова желанието да погали една прелестно малко създание като Клер, а че копнееше тя да го желае. Искаше да го погледне с онази пламтяща страст в големите си сини очи, която беше забелязал у нея, когато говореше за принц Чарли.

Клер се размърда, надигна се и се усмихна.

— Добро утро — измърмори тя и обърна глава на другата страна. Мина кажи-речи минута, докато се обърне отново и се втренчи в него с отворена уста.

— Добро утро — каза той развеселен.

Тя седна, издърпа падналата на пода завивка чак до брадичката си и прошепна:

— Какво, по дяволите, търсите тук? — После погледна към вратата, която водеше към стаята за преобличане.

Той сложи пръст на устните си и се изправи.

Очите й се разшириха, когато го видя да стои пред нея.

— О, Тревилиън — каза тя с развълнуван шепот.

— Това е филамор — обясни той, като употреби шотландското название за големия килт.

Затаи дъх и й се усмихна, стараейки се с всички сили да не издава колко много, страшно много се радваше на реакцията й. Струваше си усилията да навива това чудо около кръста си, щом като тя знаеше какво представлява и щом като така възкликна при названието му. Отиде на пръсти до стаята за преобличане и видя, че госпожица Роджърс спеше благовъзпитано, изпъната в тясното си легло. Изпръхтя презрително и затвори вратата.

— Не ми казахте, че са ви дали Роджърс за камериерка.

Клер положи неимоверни усилия да не извика, когато съзря Тревилиън в древното шотландско одеяние. За нейна почуда краката му не бяха слабовати, както очакваше, а мускулести като на човек, който е прекарал живота си в скитане из планините. Носеше килта с грациозността и непринудеността на мъж, който е роден в него — сякаш от дете не е носил нищо друго. Отново в главата й зазвучаха гайди, но те свиреха старите мелодии, не новата, модерна музика, която чу, когато видя за пръв път Хари в килт. Това сигурно се дължеше на факта, че Тревилиън беше по-възрастен от Хари.

Клер тръсна глава, за да пропъди мислите си.

— Госпожица Роджърс…

— Истинско чудовище, нали? Като деца какво ли не правехме, за да я уплашим.

— Без голям успех, струва ми се.

— Без никакъв успех. — Той се наведе над нея и Клер се отдръпна с притаен дъх. Нима щеше да се опита да я целуне?

Той не направи нищо. Прошепна й на ухото:

— Готова ли сте да дойдете с мен при Мактарвит?

Когато се отдръпна от нея, тя премигна няколко пъти, без да откъсва очи от устните му, които бяха още толкова близко до нейните.

— Наистина ли ще ме вземете със себе си? — попита като десетгодишно дете.

— Стига да се облечете бързо. Не понасям да ме карат да чакам дълго.

Едва не го блъсна, толкова пъргаво скочи от леглото си и изчезна зад паравана.

— Дрехите ми! — прошепна тя малко по-високо. — Подайте ми дрехите!

— Излезте и си ги вземете сама! — подхвърли той лукаво. — Уверявам ви, че няма да ви изнасиля.

Клер надникна зад паравана и запуши устата си с ръка, за да не се разхихика.

— Няма да го направите. — Той говореше като подлеца от мелодрамите, а Клер знаеше добре как завършват такива пиеси: героинята ражда незаконно дете, което оставя на чужди хора и умира самотна в снежна виелица. Онзи Тревилиън, който се разхождаше из стаята в прастари шотландски одежди, беше наистина опасен, но не и мъжът, който я поглеждаше сега с похотлива усмивка.

Все още развеселена, тя прекоси стаята в закопчаната догоре нощница, отиде до гардероба, извади вълнения си костюм и най-изтърканите си туристически обувки с ниски токове. Облече се по-бързо от всякога.

— Готова ли сте? — попита Тревилиън, зарадван, че закачката му я беше развеселила.

— Не — прошепна тя, — трябва и вас да ви нагласим както подобава. — С тези думи тя приглади провисналия плат под колана му и го плисира на гъсти малки гънки. Когато свърши с тях, се залови с дипленето над раменете му. Не го погледна в очите, когато закрепи катарамата.

Тревилиън затаи дъх, когато тя го докосна. Питаше се какво ли ще стори, ако обвиеше ръце около хълбоците й и я погалеше по бедрата. По всяка вероятност щеше да избяга, помисли си той, или още по-лошо — щеше да му се присмее. Как може мъж на вашата възраст да мисли за такива неща? — чуваше упрека й в ума си.

— Всъщност вие не бива да носите тази катарама, знаете ли? — прошепна едва чуто. Не й се искаше да се отдели от него. Когато го докосна, осъзна, че съвсем не беше толкова кльощав, както си мислеше. Не беше нито кльощав, нито пълен.

— Какво? — попита той и се престори, че не разбира шепота й. Наведе се по-близко до устните й.

— Това е катарамата на главатаря на клана и по право принадлежи на Хари. Тя е отличителният знак за първенство.

— Ще помисля по това — каза той и взе пръстите й в своите длани. Питаше се какво ли щеше да каже, ако й съобщеше, че в действителност той е дукът и главатарят на техния клан. Щеше ли да се хвърли в обятията му и да възкликне, че го обича и че само се е заблудила? На Тревилиън никога не му се беше налагало да прибягва към титли или рангове, за да покори жената, която желаеше. Това не влизаше в сметките му и сега.

— Готова ли сте вече? — попита той повторно и тя измъкна пръстите си от неговите.

Клер изтича към вратата, но той й даде знак с глава да го последва през тайния ходник зад огромния портрет на пралеля му. Видя как лицето й се озари в очакването на приключението. Изглежда не беше от страхливите.

Клер вървеше по петите му по мръсната, отдавна неизползвана стълба и после по обвити в паяжини тунели, докато най-сетне излязоха под открито небе през една невзрачна вратичка в самия край на източното крило.

— Чудесно — каза тя? Направо страхотно!

Той й се усмихна.

— Имате ли настроение за разходка? Но пътят до Мактарвит е доста дълъг.

— Ще вървя с удоволствие — отвърна тя и вдъхна чистия, сладък шотландски въздух.

Два часа по-късно почти съжаляваше, че прие предложението толкова възторжено. Наложи се да върви подир Тревилиън ту нагоре, ту надолу, през гори и потоци. Той я нахрани с парче сух твърд хляб, който носеше в кожената си чанта, и на два пъти й услужва с тежкия си бастун.

— Защо носите този железен прът? Дървеният бастун не би ли ви вършил същата работа?

— Трябва да си възвърна силата — каза той през рамо.

Щеше й се да го попита за болестта му, но не го направи, тъй като от опит знаеше, че той не обича да му напомня за нея.

След като вървяха запъхтени три часа, приседнаха на една скала и Тревилиън извади от кожената си чанта фурми. Той се намръщи, когато тя се нахвърли лакомо върху тях, гълтайки ги почти без да ги сдъвче.

— Когато снощи вечерта се върнах в стаята си, под възглавницата ми имаше вестник.

— И кой, мислите, го е сложил там? — попита той.

— Първоначално предположих, че сте вие, макар и да не знаех, че разполагате с такива фантастични начини да се промъкнете незабелязано в стаята ми. — Тя се изсмя при вида на гордата му усмивка. — Знаете ли кой може да е бил според мен? — За по-голям ефект тя поизчака. — Лотрис.

Тревилиън погледна към хълмовете, където нежният пурпур на плевелите се смесваше със сиво-зеленото на скалите и тревите. Спомни си за засмяното момиче от своето детство, което се беше превърнало в самотна жена, която сега не излизаше от стаята си и се подчиняваше на майка си като кученце.

— Лий е способна на това. У нея има нещо бунтарско.

— Трудно ми е да повярвам. — Клер му разказа как предния ден, без да иска обиди с нещо Лотрис. — И само я попитах как е майка й.

— Забранено е да се споменават болестите на старата дама. Поне сред повече хора и на висок глас.

Клер излапа последната фурма и тръгна към потока да пие вода.

— Защо е кафява водата?

— Тече през торф — отговори той нетърпеливо. — Това придава особен вкус на уискито. Доброто шотландско уиски не може да се вари никъде другаде по света, защото само тук има такава примесена с торф вода. Готова ли сте да тръгваме?

Тя кимна.

— Та снощи вечерта прочетох вестника и няма да ми повярвате какво открих в него.

— Че Кембълови отново се бунтуват?

— Не бъдете толкова циничен. Не ви подхожда, макар и да съм убедена, че цинизмът ви е вроден. Наистина ли по рождение приемате, че светът е лош, или по-късно сте придобили тази нагласа?

Той се обърна и я изгледа с присвити очи. Клер се усмихна самодоволно. Изпитваше удоволствие да пробива грубата му черупка.

— Прочетох, че някогашният спътник на капитан Бейкър Джек Пауъл ще изнесе доклад пред Кралското географско дружество за тържественото си влизане в Пеша.

— Наистина ли? — отвърна Тревилиън тихо. — И смятате да присъствате на доклада му?

— Шегувате ли се? Изобщо не вярвам, че този човек някога е бил в Пеша!

Тревилиън спря като гръмнат, обърна се към нея и я изгледа продължително.

— И защо мислите така?

— Просто познавам капитан Бейкър.

Той й обърна гръб, за да не види усмивката му.

— Наистина ли?

— Няма нищо смешно. Просто не мога да повярвам, че капитан Бейкър не е стигнал до Пеша.

— Имаме още около час път. Защо не ми разкажете как сте стигнали до този извод? Може би така времето ще мине по-бързо, а и смехът е здраве.

— Не би трябвало нищо да ви разказвам, щом сте такъв, но хайде, от мен да мине. Най-напред трябва да разберете какво е значела Пеша за капитан Бейкър. Знам, че за останалия свят това е само една легенда, едно екзотично име… — Гласът й заглъхна.

Той й се усмихна по познатия й подигравателен начин.

— … което събужда най-сладостни представи, нали? Там бляновете стават действителност. Град на приказните богатства, в който жените са фантастично красиви и не носят нито корсети, нито турнели. Град…

— Ще ме оставите ли да продължа? Та капитан Бейкър е искал да открие този град. Искал да бъде първият чужденец, влязъл в него и доказал съществуването му. Защото за всички Пеша е била само една легенда — нещо като Атлантида. Капитан Бейкър посветил три години от живота си в търсенето на този град. Четох колко болен и разочарован е бил, когато се върнал от първото си пътешествие, без да я намери, но се заклел, че ще направи нова експедиция. Бил си внушил, че ще умре, ако не я открие.

— И накрая наистина умрял.

— Не, той умрял едва когато се връщал от втората си експедиция. Аз вярвам, че той е бил в Пеша.

— Пауъл твърди друго. Според него Бейкър бил твърде болен, за да влезе в града и останал в бивака, докато той, Пауъл, отишъл сам в Пеша.

— Ха-ха! — прихна Клер. — Вие не познавате капитан Бейкър, както аз го познавам.

— Наистина ли?

— Не ми се присмивайте. Капитан Бейкър е бил твърде суетен човек.

Тревилиън я погледна изненадан.

— Какво общо има тук суетата?

Тя въздъхна.

— И още как. В първото си пътешествие Бейкър натрупва знания и опит. Той вече е разбрал в какво е сбъркал и къде е истинската Пеша. Връща се в Англия, решен да събере пари за новата си експедиция и да я организира този път без грешка.

— Какво общо има всичко това с неговата суетност?

— Само си помислете! След като е хвърлил толкова много усилия да се приготви този път безупречно и е вложил цялата си амбиция да открие Пеша — нима е правдоподобно да отстъпи другиму възможността пръв да стъпи в нея?

— Ако е бил болен и сам не е можел да отиде в града, бил е принуден да го направи. Допускате ли, че би предпочел никой да не стъпи в града, щом той не може? Толкова себичен ли е бил според вас?

— Не себичен. Той е бил… — … суетен.

— Вече го казахте.

— Защо се засягате? Казах само, че не вярвам, дето капитан Бейкър не е бил в Пеша. Мисля, че този Пауъл лъже. — Тя го последна обезсърчена. — Или смятате, че Пауъл може да е убил капитан Бейкър, за да си присвои бележките му?

Тревилиън направи гримаса и отново й обърна гръб.

— Някой ден ще трябва да посетя Америка, за да видя развинтената фантазия тамошен специалитет ли е.

— Мисълта ми не е толкова налудничава, както я изкарахте.

— И какво ще постигне Пауъл, ако открадне бележките на Бейкър и излъже света?

— Престиж. Почести. Орден от кралицата. Да не говорим за парите, които ще потекат.

— Безсмъртие, имате предвид? Не е ли това малко пресилено?

— Не е пресилено. Първият човек, който влезе в Пеша и се върне жив оттам, ще остане завинаги в историята. — Тя сви ръце в юмруци. — Колко много ми се иска да прочета бележките на капитан Бейкър! Той би разказал истината за Пеша. Този Пауъл не е в състояние да го направи.

— Защо да не може? Ако е видял града, спокойно би могъл да го опише.

— Но той не го е видял. Не може да го види. Никой не може да престъпи прага на този свещен град, ако няма душата, очите и ума на истински негов жител. Само капитан Бейкър е отговарял на изискванията. А Пауъл е един обикновен човек, нищо повече.

— Нима Бейкър не е бил обикновен човек?

— Не. Капитан Бейкър е бил велик човек и само такъв е можел да стъпи в Пеша. От малкото неща, които съм чела за Пауъл, зная, че владее едва пет или шест езика.

— Което според вас значи, че е полуграмотен.

— Непрекъснато ли имате нужда да се надсмивате?

— Да — отвърна той искрено. — Докато вашият капитан Бейкър несъмнено никога не го е правел.

Известно време тя размишлява върху думите му.

— Мисля, че капитан Бейкър по начало е бил студен човек. И точно това го е направило толкова добър наблюдател. В състояние е бил да опише хладнокръвно невероятни жестокости. На повечето от нас, обикновените простосмъртни, би ни прилошало или щяхме да си изплачем очите, или щяхме да се опитаме с всички сили да променим поведението на диваците. Но Бейкър е наблюдавал всичко, без да му трепне окото.

— Мисля си, че все пак не е бил чак толкова безчувствен — възрази Тревилиън тихо.

— Не, капитан Бейкър е бил необикновен човек и заслужава да остане в паметта на човечеството, но много се съмнявам, че е имал сърце за ближните си. — Тя вдигна глава. — Гледайте, гледайте! Там се вие дим. Това ли е къщата на Мактарвит?

— Да — каза Тревилиън, все още погълнат от мислите си. — Тя е.

— Е, тогава да побързаме!

Беше тъй вглъбен в себе си, че когато изстрелите изсвистяха във въздуха, едва успя да реагира и да я дръпне долу на земята.