Дукесата

Глава петнадесета

Увита като пашкул в леглото си, отначало Лотрис не обърна внимание на поскърцването. Но и в полусън знаеше, че всеки шум означава тревога от стаята на майка й. Какво ли искаше пак? Да й разтрие краката? Да й реши косите, докато заспи? Да донесе гореща вода или може би чай? Или пък да й чете на глас? Понякога Лотрис си мислеше, че старата и среднощ само това прави — чуди се с какво още да я измъчва. Чичо й Джеймс веднъж беше казал, че Юджени въобще не спи, защото и най-злият човек не може да се сети за толкова пакости, ако не мисли за тях всеки ден по двадесет и четири часа.

Лотрис отметна завивката и със затворени очи стъпи на пода. Едва когато през миглите й проникна светлина, тя погледна. Старата тайна врата в ламперията зееше отворена и до нея, с горяща свещ в ръката, стоеше духът на мъртвия й брат. Лотрис притисна кокалчетата на пръстите си към устата си, за да не изпищи, мушна се обратно в леглото и понечи да се завие през глава.

Призракът й се усмихна.

Лотрис искаше да избяга или поне да извика, но не можеше да издаде нито звук. Ужасът парализираше езика й.

— Но, мила — усмихваше се духът — това съм аз.

Лотрис лежеше трепереща и гледаше втренчено нашественика. Примигна няколко пъти. Той не приличаше на призрак, а на мъж от плът и кръв, проникнал в стаята през забравената от години тайна врата. Тя бавно седна в леглото и той пристъпи към нея.

— Истински съм — каза той. — Поне доколкото някога съм бил.

Тя го разгледа по-внимателно. Нима беше нейният брат?

— Уили? — прошепна тя.

Той кимна още веднъж, после се озова при нея. Лотрис разтвори ръце и той зарови лицето си в шията й, докато тя скри своето в косите му.

Той беше реален. Ох, слава на Бога и на всичко свято — той наистина беше жив!

Лотрис заплака. Отначало сълзите се стичаха безшумно от миглите й, но после, докато галеше ръцете и гърба му, сякаш за да се увери в неговата реалност, тя зарида.

— Успокой се, мила, аз съм тук — прошепна Уили и я притисна към себе си.

Носеше чудноват копринен халат и меки ботуши на краката. С помощта на палеца на левия си крак смъкна десния си ботуш, после и левия, пъхна се в леглото при Лотрис и я взе в прегръдките си, сякаш беше едновременно брат и любовник. Отначало се опита да я успокои. Но като видя, че тя не може да спре, остави я да се наплаче, само я притисна по-силно до себе си.

Мина много време, докато пороят от сълзи поутихна. Тогава Лотрис усети колко приятно и утешително й действа прегръдката му. От години не беше чувствала с кожата си топло човешко тяло. Уили бе по-голям от нея само с една година и като деца двамата бяха много близки. Големият им брат Алекс, бъдещият дук, беше прекалено зает със себе си, за да си губи времето с едно момиче. Но тя и Уили бяха приятели.

Не го беше виждала, откакто едва деветгодишен го изгониха от къщата. Това беше най-черният ден в живота й. Какво бе лицето на Уили, нейният приятел, най-скъпото й същество на света, когато за последен път я погледна от файтона! Докато беше жива, нямаше да забрави тази гледка. Тогава баща й каза, че Уили ще се върне отново след няколко месеца, но Лотрис погледна строгото лице на майка си и разбра, че брат й нямаше да живее повече с тях. Беше извършил непростимото престъпление да се противопостави на майка им. Не я слушаше и се надсмиваше над нейните наказания, предупреждения и закани. Но, разбира се, майката победи, тъй като в крайна сметка Уили беше само едно малко момче. Бащата се интересуваше само от наследника си Алекс, бъдещия дук, и според Лотрис в душата се би доволен, че непослушният Уили няма да му създава повече неприятности.

— Наистина ли си ти? — прошепна тя, опитвайки се да овладее хлипането си.

— Истински и действителен.

Ръцете му я обгърнаха, а гърбът й лежеше върху гърдите му, когато я притисна към себе си. Когато бяха деца, майка им наказваше Уили за най-дребното провинение с камшик. Според Лотрис тя беше особено жестока, защото вторият й син не плачеше. След ударите, които получаваше от майка си, той си тръгваше изправен и с нещо като усмивка на лицето, за да покаже, че не го е заболяло. Но когато през нощта Лотрис се промъкнеше през тайните коридори в стаята му и легнеше при него, той се притискаше към нея и ридаеше. Плачеше и питаше: „Защо толкова ме мрази?“ Лотрис не знаеше какво да му отговори.

— Вестниците писаха, че си умрял. Издъхнал си бил от треска, преди да стигнеш до Пеша. Бил си твърде болен, за да…

Ехидният му смях заглуши думите й.

— Нужно е нещо по-силно от треска, за да ме погуби. Известно време бях болен, по-скоро мъртъв, отколкото жив, но се оправих. Останах там, докато бях в състояние да се кача на някой проклет кораб. И ето ме тук.

Лотрис взе една от дланите му и я притисна до бузата си. Разбира се, бе чула, че преди месеци Джек Пауъл, спътникът на Тревилиън, се е върнал в Англия с новината, че пръв и единствен е проникнал в тайнствения град Пеша. Според Пауъл капитан Бейкър бил твърде болен, за да дойде с него. Състоянието му било толкова тежко, че се наложило да го носят през целия път обратно до морето и той умрял тъкмо преди да се качат на кораба за Англия.

— Къде си отседнал? — попита Лий.

Той се поколеба, преди да отговори.

— В стаята на Чарли.

Лотрис помълча малко. После се опита гласът й да прозвучи леко и безгрижно:

— Отдавна ли си тук?

— От няколко седмици.

Тя разбираше какво значи това. През всичките тези дни той не беше пожелал да я види. Питаше се дори дали не е идвал и преди в къщата, без тя да подозира.

— Какво те води сега в моята стая? — попита Лотрис бодро, като се мъчеше да скрие обидата си.

Тревилиън, който винаги отгатваше мислите й, се изсмя. Смехът му бе толкова дразнещ, че направо я вбеси.

Лотрис се изтръгна от прегръдките му, грабна една възглавница и го удари по главата.

— Как можа да ме оставиш да мисля, че си умрял? Можеш ли въобще да си представиш колко страдах? Писмата ти бяха единственото мое нещо, което съм притежавала в живота си. Пазя ги всичките като светиня.

Той лежеше в леглото и й се хилеше. Не беше го виждала много години, но предизвикателната му усмивка беше същата. Сякаш гледаше пред себе си вироглавото деветгодишно хлапе.

— Сигурно имаш цяла стая с писма.

Тя се усмихна.

— Само четири чекмеджета в шкафа. — Протегна ръката си и докосна бузата му. — О, Уили, наистина ли си тук? Сигурен ли си, че не си дух? Леля Мей ми повери, че срещнала призрака ти.

— Веднъж преди разсъмване пътищата ни се пресякоха, докато бродех из тайните коридори. Нима нито една от тези стари реликви още не е умряла? Та те бяха вече изкопаеми, когато ние бяхме малки. На колко ли години са сега?

— Мама би се зарадвала, ако измрат, но те, изглежда, не искат да й доставят това удоволствие. Чичо Ками е привлякъл сестричката на Клер, годеницата на Хари, за своите театрални постановки. Питам се дали не се карат като малки деца заради костюмите.

— След всичко, което съм слушал за Маймунката, не се съмнявам, че ще излезе победителка в спора.

Лотрис го погледна с присвити очи. Лека-полека преодоляваше потреса от завръщането му и започваше да се досеща какво означаваше появата му в стаята й.

— Какво знаеш за малката? Видя ли Клер? Разговаря ли с Хари?

Тревилиън се обърна по гръб, кръстоса длани под тила си и се загледа в тавана.

— Какво мислиш за американката на Хари?

Лотрис запрати възглавницата в лицето му, после грабна и другата, но той я изтръгна и хвана ръцете й.

— Какво ти става? Да не си полудяла?

— Вече от седмици си тук, видял си Хари и годеницата му, а си ме оставил да те мисля за умрял. Как можа да постъпиш така с мен? Аз те обичах повече от всеки друг на света. Цели двадесет и две години ти пишех най-малкото веднъж в седмицата, а понякога и всеки ден. Разказвах ти за всичко, което се случваше в живота ми. Разкрих ти сърцето си. През всичките тези години ти беше моят най-близък, а често и единствен приятел. Но после се запиля по света да търсиш любимата си Пеша и оттогава не чух нищо за теб. От две години се чудя къде си, докато не прочетох във вестника, че си умрял. И повярвах! Знаеш ли какво ми беше? Колко много плаках? А сега се оказва, че съвсем не си умрял. И не само че не си умрял, но и живееш само на няколко метра от мен! Разхождаш се из коридорите, разговаряш с изкуфялата стогодишна леля Мей, обаждаш се и на Хари, който едва те познава, поне не така, както аз те познавам и ето сега…

Тя прекъсна тирадата си, когато той се пресегна и я претегли към себе си.

— Мислех си, че ще бъде по-добре за всички, ако ме смятате за умрял.

— Как можа да изречеш такава глупост! — избухна Лотрис вън от себе си. Но изведнъж проумя. До този миг не се бе сетила: смъртта на най-големия й брат бе направила Тревилиън дук.

Отдръпна се, за да го погледне в очите.

— Титлата — прошепна тя.

— Точно така.

Лотрис сложи глава на рамото му. Това действително променяше някои неща.

— Няма да хареса на мама — каза Лотрис тихо. — Няма да й хареса, че не Хари е дук.

— Не се стремя към титлата — прошепна Тревилиън. — Никога не съм я искал. Хари е идеалният дук. Ходи на лов, дава празненства и е в състояние да дреме в Горната камара сред изтънчена компания. Аз не бих могъл. Тази роля ми е чужда.

— Но, Уили… — започна тя.

Той притегли главата й към гърдите си и я погали по косите.

— Не, наистина не я искам. Хари обеща да финансира бъдещите ми експедиции и това е всичко, което желая. Имам много планове за живота си, но в тях не влиза да умирам от скука в някоя от къщите ни, женен за най-богатата наследница, която съм успял да прелъстя.

Вече втори път намекваше за Клер.

— Запозна ли се с нея? С Клер, искам да кажа?

Този път Тревилиън се забави толкова много с отговора си, че Лотрис го погледна въпросително. Винаги — още от дете — очите му бяха такта. Дори си мислеше, че точно очите на Уили вбесяваха най-много майка им. Те бяха толкова пронизващи, толкова блестящи и странни. Човек не можеше да ги разбере, ако не познаваше добре Уили. Когато той беше на дванадесет години баща им му разреши да се върне за известно време в къщи. Но той остана само две седмици, тъй като го хванаха, че нощем влиза в подземието на църквата. Уили обясни, че търсел гробници. На следващата седмица той проникна през прозореца в пансиона на една вдовица. Разказваха, че там уж се вършели неприлични неща. Баща им не можа да прости на Уили това второ прегрешение и го изпрати обратно при дядо му. Имаше и други посещения на Тревилиън в родителската къща, но хлапакът всеки път успяваше така да вбеси баща си, че той на бърза ръка го отпращаше.

Като по-големи почти не се виждаха, но Лотрис получаваше от него безброй писма и купища снимки. На тях тя виждаше как Уили расте. Доставяше му удоволствие да се снима в най-различни дрехи.

Сега тя го погледна внимателно и позна, че той крие нещо.

— Защо все пак дойде при мен? Нямал ли си намерение да ми се разкриваш? Сигурно щеше да си заминеш, без да ми се обадиш?

Прочете отговора в очите му и едва се сдържа да не го засипе с всички ругатни, които знаеше — а благодарение на него имаше голям запас от мръсни думи, и то на няколко езика.

Склони отново глава на рамото му. Нямаше никакъв смисъл да му крещи. Беше руган повече от всеки друг човек, но без особена полза.

— Разкажи ми всичко — от начало до край, но наистина всичко.

— Вече е късно и…

— Иначе ще кажа на мама, че си тук.

Той се разсмя, защото знаеше, че това е празна заплаха. Тя никога нямаше да го издаде.

— Е, щом настояваш… — каза той усмихнато. — Дойдох в Брамли, за да си почина. Изкарах тежка болест и се нуждаех от място, където да се скрия и възстановя. Исках никой да не знае къде съм. Честно казано, дори не бях сигурен дали семейството е тук. Мислех си, че по това време сте на юг.

Облегната на гърдите му, Лотрис поглъщаше разказа му за първата му среща с Клер и за припадъка на полето.

— Беше малко…

— … тягостно? — попита тя през смях. Знаеше за неговата слава. Когато беше една на шестнадесет години й беше писал за своите приключения с жени: например как една нощ се прехвърлил през стената на девически пансион и лудували с послушниците. По-късно подобни изповеди ставаха все по-редки, но Лотрис, изолирана от света с дракон вместо майка, с равнодушен баща и двама не по-малко равнодушни братя, горещо го умоляваше в писмата си да й разказва всичките си приключения.

— Клер е хубава, нали? — попита Лотрис и го погледна с нескрито любопитство.

— Съществуват много видове красота, но у Клер има… живот.

Лотрис разбираше какво има пред вид. Клер беше пъргава като невестулка, казваше каквото мисли и умееше да наблюдава хората. Не беше личност, която се задоволяваше да се взира само в себе си.

— И ти си я съблазнил?

Тревилиън неочаквано се сконфузи.

— Тя е сгодена за Хари.

Лотрис потисна смеха си.

— Нима годежът те спря с онази прелестна малка танцьорка в Египет? Или пък когато се вмъкна в онзи харем? Жените там не бяха ли омъжени?

— Да, но не за брат ми.

Лотрис се усмихна. Въпреки всичките му приключения, той бе консервативен като останалите мъже.

— И освен това не й харесвам.

Лотрис го погледна удивено.

— В нейните очи съм грохнал старец.

Лотрис скри лице на гърдите му, за да потисне смеха си. Но той усети, че цялата се тресе.

— Смей се, колкото искаш, но тя действително не ме харесва. Побъркала се е от любов по Хари. Говори само за него и го смята за съвършен.

— Хари?

— Хари!

И двамата мълчаха, дивейки се на тази грандиозна глупост. После Тревилиън й разказа за останалите си срещи с Клер.

— Исках да й кажа да бяга оттук — изглеждаше толкова самотна. Никой не я разбира в тази къща, а Хари напълно я пренебрегва.

Лотрис познаваше самотата. Макар че къщата гъмжеше от хора, никой с никого не беше приятел. Поне не и с нея. Беше й противно да виси в салона и да клюкарства с лелите си. А не можеше да се разхожда навън, тъй като нямаше да чуе звънеца, с който майка й я викаше непрекъснато.

— Знам добре как се чувства Клер.

Лотрис отново се заслуша в разказа на Тревилиън и долови по гласа му неговата слабост към Клер. Преливащ от гордост, той й каза, че американката прочела всичките книги на капитан Бейкър. После той й описа онзи изключителен ден, който прекарали с Клер при Ангъс Мактарвит. Лотрис беше виждала майстора на уиски само веднъж като дете. Тогава двамата с Уили за пореден път се промъкваха през шубраците, за да крадат пиене и старецът ги спипа на местопрестъплението. Лотрис щеше да умре от страх. Но въпреки свирепия си вид той не им направи нищо, само се заканваше и после ги пусна. Уили каза, че човекът само се правел на страшен.

Сега ставаше ясно, че Клер е прекарала целия ден със стареца и танцувала със селяните. Това прозвуча на Лотрис тъй невероятно, сякаш Клер гостувала на феите от езерата и вместо чай пила нектар с тях.

— И какво друго прави тя? — прошепна Лотрис очарована. Тревилиън се усмихна.

— Пиеше уиски като моряк, яде странни ястия и ги обяви за вкусни, подкупваше сестра си, за да лъже семейството, а през това време се грижеше за мен, съборен от маларията. Освен това накара Хари да й покаже имението и да я представи на работниците си.

Лотрис погледна объркано брат си.

— И Хари какво? Та той не знае името на собствения си слуга, който го обслужва от десет години.

— Братлето ни се изхитрило да вземе със себе си Чарлз. Старият Мактарвит ми разказа, че Клер сметнала Хари за изключително скромен човек, тъй като през цялото време оставял служителя си да отговаря на въпросите й.

Лотрис се изкиска неудържимо, после се сети, че не беше се смяла от много, много отдавна. Единствената радост в живота й през тези години бяха писмата на Уили — чрез тях се чувстваше участник в приключенията му, те й даваха усещането, че живее. Той почти не споменаваше бедите си — е, ставаше ясно от време на време, че го боли нашареният от дядото гръб или че е измършавял като караконджул, тъй като го държали с дни на хляб и вода. Но в повечето случаи писмата му преливаха от остроумни наблюдения и авантюри.

— Разкажи ми още нещо за Клер.

Тревилиън си пое дълбоко дъх.

— Срещнала се е с майка ни.

— Мама може да бъде много обаятелна, когато поиска.

— Но не и този път. Със сигурност е знаела повече за Клер, отколкото американката за нея. Мисля, че старата усеща силата на Клер.

— Силата ли? Къде виждаш сила у нея? Мама успява да я унижи по всякакъв начин. Явно не са я пускали в трапезарията, щом е закъснявала. А моята прислужница ми каза, че старата Роджърс се била качила на главата на Клер. Хвалела се в кухнята, че я командва за всичко. Сигурно я шпионира и донася на мама.

— О, сигурно я шпионира. — Тревилиън се загледа замислено пред себе си. — Питаш ме дали у Клер има сила. Да, има, макар че може би не я съзнава. Силна е със своя усет за хората.

— Е, не бих го нарекла точно сила… — отвърна Лотрис скептично. Беше преживяла достатъчно, за да знае, че човек прави каквото може, за да оцелее.

— Трябваше да я видиш у Мактарвит — каза Тревилиън. — Направо взе ума на стареца. И селяните я обожаваха. Оказаха й такава почит, с каквато кой знае откога не са удостоявали някого от нашето семейство.

Лотрис се отдръпна от него и го изгледа.

— Уили, ти си влюбен в нея.

Той я притисна към себе си.

— Не ставай смешна! Тя е дете, освен това е влюбена в Хари и иска да стане дукеса… — Той продължи през смях: — Не, скъпа сестричке, не съм влюбен в нея. Искам само да си отмъстя…

— На мама? — притаи дъх Лотрис.

— Че на кого другиго?

— Ще ти помогна — каза сестра му тутакси. — Ще я убием ли? Може би ще и сложим екзотична отрова в храната?

Тревилиън се изсмя.

— Не, няма да й се размине толкова лесно. Откакто Хари е дук, нашата майка живее с мисълта да властва необезпокоявана до края на дните си.

— Не откриваш Америка. Някой да е очаквал друго от нея? И не ми казвай, че твоята американка се надява да бъде дукесата!

— Тя не е моята американка. На Хари е. И наистина разчита, че свекърва й ще се оттегли дискретно във вдовишкото си имение. Готви се да отмени гадните правила в къщата. Намислила е с парите си да модернизира стопанството, да подобри живота на селяните, да обработва нивите и въобще да въведе всякакви американски хитрини за правене на пари.

— Боже милостиви! — възкликна ужасено Лотрис. — Тя е полудяла! Хари не й ли е казал, че…

Тревилиън я прекъсна гневно:

— Хари я е лъгал най-безсрамно и й говорил само каквото му изнася. Обещал й, че след сватбата е свободна да прави каквото си иска.

Лотрис въздъхна.

— Току-виж наистина си го мисли. Той прави само това, което си иска. И смята мама за ангел. Изобщо не проумява защо другите не споделят мнението му.

— Така е.

— Горката Клер — поклати съчувствено глава Лотрис. — Толкова е сърдечна и открита. Майка й е ужасна жена, много проста. Обръща се към Хари по невероятен начин, нарича го „Ваша чест“ и „Ваше светейшество“. Нашите лели й се присмиват безмилостно. Убедена съм, че й разправят само лъжи и после умират от смях зад гърба й.

Тревилиън се намръщи загрижено.

— А баща й?

— По-мързелив е и от Хари.

— Господи! — възкликна Тревилиън недоверчиво. — Бях останал с впечатлението, че той е силната фигура в семейството, но положението се оказва по-лошо, отколкото си мислех. — Той сложи ръце върху раменете на Лотрис и я отдалечи от себе си. — Мила, мисля, че е крайно време да предприемем нещо. Срамота е да скръстим ръце и да гледаме отстрани как съсипват момичето в тази къща.

Лотрис ядосано се изтръгна от ръцете му. Бе помислила, че замисляното отмъщение към майка им е нещо като начин да изразят чувствата си, но сега тя виждаше, че той говори напълно сериозно.

— Не, Уили, вече не сме децата, които вършеха щуротии. Сега си давам сметка какви ще бъдат последствията. Някак си оцелявах след мамините наказания и дори си създадох мъничко свободно пространство. Не искам да загубя и него.

— Но сега имаме шанса да я надвием! Откога чакаме този момент.

— Ти може би си го чакал, но не и аз. Забрави ли какво направи с теб, когато изпадна в немилост? Прогони те оттук завинаги. А мен… — Гласът й безсилно заглъхна.

— С теб е сторила най-лошото — прекършила е духа ти.

Лотрис съзнаваше, че това е кръвна обида. Отскубна се и скочи на пода.

— Ти си си все същият, знаеш ли? Не мирясваш, не преставаш да си търсиш белята. Ще умреш, ако не се бунтуваш. Детството ти премина в това да ядеш пердах, да гладуваш и да те заключват в стаята, но явно не си поумнял. Не си в състояние да се промениш!

— Да — каза той тихо. — Не съм се променил. Но винаги само съм отвръщал на удара с удар. Ако ще да ме разкъсат после — отмъщавах си. А сега съм възрастен човек и правя каквото искам. Но ти си все още боязливото момиченце, което са затворили в стаята му. На тридесет и една година си, нямаш семейство и собствен дом. Всичко, което притежаваш, са писмата на един брат, когото почти не си виждала, и един звънец, който командва живота ти.

Искаше й се да му изкрещи да върви по дяволите — и нека не идва повече да я тревожи. Понечи да заяви, че животът й е сносен и има всичко, което желае, но просто не можа да го изрече. Как да го излъже, когато той прекрасно знаеше истината.

Но още нещо я възпираше да го излъже — някаква все още мъждукаща надежда. През детството им, когато й отнеха Уили, тя беше запазила куража си още известно време. Но той беше борецът, не тя. Скоро разбра, че той е бил душата на приключенията, а тя само го е следвала и така ще си бъде винаги. След като мина година и Уили не се върна, Лотрис престана да се съпротивлява. Изпълняваше всички правила на майка си. Чак когато стана двадесетгодишна, се разбунтува отново, но загуби битката и оттогава насам не намери сили да й се опълчи.

— Какво си намислил? — Въпреки волята й гласът й трепереше от страх.

— Да те оженя за Джеймс Кинкейд — отговори Тревилиън.

Лотрис го погледна смаяна.

— Какво?!

Тревилиън й се усмихна.

— Това е идея на американката. Казала на Мактарвит, че първото, което ще направи, след като се омъжи, ще е да те събере с любимия ти. Чудно, но възнамерява чрез теб да подкопае постепенно властта на старата. Не зная какво точно си представя, но решех най-напред да те попитам искаш ли въобще да се омъжиш за Кинкейд?

Лотрис отвори уста да заговори, но не може да каже нито дума. Седна на края на леглото, погледна към брат си, отново понечи да каже нещо, но пак от устата й не излезе ни звук. За миг сведе очи. Когато най-накрая го погледна, лицето й се озари от усмивка.

— Не са ли странни тези американци?

В очите на Тревилиън проблеснаха дяволити пламъчета.

— Ако знаех, че са толкова странни, щях да зарежа проклетата Пеша и да изучавам тях.

Лотрис се изсмя.

— Да се омъжа за Джеймс? Не съм го виждала с години. Дори не съм се сещала за него. Какво ли прави сега?

— Нямам представа, но сигурно още работи върху оная книга. — Каза го с цялото превъзходство и снизхождение на плодовития автор към нещастника, който цял живот пише една-единствена книга. — За какво ставаше дума в нея? А, за един от Тюдорите, струва ми се. Не беше ли за Хенри Осми и неговите жени?

— Ставаше дума за Хенри Седми и то за икономическата му политика, не за жените му — троснато отвърна Лотрис. — И престани да се подиграваш на Джеймс. За да се напише една биография, е необходимо да се проучат основно източниците. А ти просто запрашваш за някъде, където не е стъпвал бял човек и описваш видяната Джеймс трябва да прекарва години над средновековните ръкописи. А някои от тях се налага първо да бъдат открити, преди да ги… — Тя го стрелна гневно. — Защо се хилиш пак?

— Не си мислила от години за него, така ли? Докъде е стигнал с труда си?

Лотрис извърна очи и се изчерви.

— Последния път, когато чух за него, беше на шестата година от царуването на Хенри — прошепна тихо.

— И за какво ставаше дума в оная книга? Май пак не разбрах добре. За жената на Хенри Шести, нали така?

— Ах, ти! — извика тя и запрати една възглавница по него. Тревилиън я улови във въздуха.

— Години наред ми разправяше в писмата си само за Джеймс Кинкейд. Описваше ми и най-незначителното нещо, което той е направил. Бях започнал да вярвам, че е бог. Никога не съм слушал за по-забележително човешко същество. По време на пътешествията си. Бог ми е свидетел, съм срещал доста хора, но нито един, които може да се сравнява с великия Джеймс Кинкейд. Само ми беше трудно да повярвам, че става дума за същото момче, което живееше на няколко мили от Брамли и ни гонеше от градината си, за да не плашим с гласовете си пойните птички.

На Лотрис й идеше да го убие на място.

— Но ти от цяла вечност не си се сещала за него, нали? Още като дете се питах защо все минаваме покрай тяхната къща. Спомняш ли си как се криехме зад дърветата и го замеряхме с буци пръст?

— Никога не съм правила такова нещо.

Усмивката изчезна от лицето на Тревилиън, той се наведе стремително и храна ръката й.

— Защо не си се омъжила за него? Нима не ти е предлагал?

— Напротив. Предложи ми още когато бях на шестнадесет години. После, когато бях на седемнадесет и на осемнадесет. — Тя въздъхна. — Но не поиска ръката ми, когато бях на двадесет години. — Гласът й заглъхна. — А сега, когато излизаме с файтона с мама и случайно го срещна, извръща поглед. Той ме мрази.

— Несъмнено нашата скъпа майка е…

Лотрис се изправи на крака.

— Да! — каза тя. — Да, да, да. Това беше най-ужасната сцена в живота ми и не искам да си спомням за нея. А ето, сега се появяваш ти, Уили, възкръснал от мъртвите, и ми казваш, че искаш да ме ожениш за Джеймс.

— Не аз. Американката на Хари.

Лотрис си пое дълбоко дъх и погледна сплетените си ръце. Изпитала бе на гърба си безмилостната жестокост, с която майка й наказваше непослушанието; тази американка нищо не знаеше. Не можеше да си представи какво щеше да направи майка й, ако тя, Лотрис, дръзнеше още веднъж да се опълчи срещу волята й и отново загубеше.

Но пък ако успееше… Не смееше да мисли, какво ще значи това за нея. Щеше да напусне тази къща, да избяга от ужасния звънец, от постоянните изисквания и оплаквания на майка си…

Лотрис погледна Тревилиън:

— Какво трябва да направя?