Дванайсетте

Петдесет и пет

Удар отекна по тоалетната масичка на Лайла, чу се звук на сцепване. Гилдър я изправи на крака и я зашлеви по лицето с опакото на ръката си. От удара тя полетя назад и се просна върху дивана.

— Как позволи това да се случи? — лицето му беше алено от гняв. — Защо не повика обратно виралите? Кажи ми!

— Не знам, не знам!

Този път я улови за яката на хавлията ѝ, с ужасяваща безпомощност Гилдър я запрати по лице към библиотеката. Глух удар, разхвърчаха се вещи, Лайла запищя. Сара стоеше свита на пода, обвила с тялото си Кейт, която трепереше от страх.

— Всичките вирали! Деветима от моите хора, мъртви! Знаеш ли как изглеждам сега?

— Не бях аз виновна! Не помня! Дейвид, моля те!

— Никакъв Дейвид няма!

Сара стискаше очи здраво. Кейт тихо проплакваше в ръцете си. Какво щеше да стане, ако Гилдър убиеше Лайла? Какво щеше да стане тогава с двете им?

— Спри! Дейвид, умолявам те!

Лайла лежеше по лице на пода, Гилдър я беше възседнал, с едната си ръка я държеше за яката. Другата беше свита в юмрук, издърпан назад, готов да удари. Ръцете на Лайла стояха пред лицето ѝ като щит, въпреки че напразно се опитваше да се предпази. Юмрукът на Гилдър щеше да се стовари върху лицето ѝ като стенобойна машина.

— Ти ме… отвращаваш.

Той отпусна хватката си и се отдръпна, избърса ръце в ризата си. Лайла хлипаше неудържимо. Кървава подутина от рана се появи на едната ѝ буза. По косата ѝ имаше още кръв. Гилдър стрелна с очи Сара и я отпрати с поглед. Ти си нищо, казваше погледът му. Ти си героиня в игра на преструване, която е отишла прекалено далеч.

След това излетя от стаята.

Сара отиде до Лайла, която плачеше на пода. Коленичи до нея, посегна към лицето ѝ, за да огледа раната. С неочакван прилив на енергия Лайла отблъсна ръката на Сара и се отдръпна.

— Не пипай!

— Но вие сте ранена…

Очите на жената бяха пълни с ужас. Сара тръгна към нея, но тя размаха ръце пред лицето ѝ.

— Махни се! Не докосвай кръвта ми!

Скочи на крака и избяга в спалнята, тръшна вратата след себе си.

06:02 часа.

Колите навлязоха в равнината в мрака преди зазоряване, пред тях вратите се отваряха. Отпред на конвоя като връх на стрела беше лъскавият черен джип на директора, следван от два открити камиона, пълни с униформени мъже. Тръгнаха с рев из лабиринта от жилища, калните гуми на камионите им пръскаха мръсен сняг, минаването им се наблюдаваше от работниците, които излизаха от сградите и се събираха за сутрешната проверка — изнурени лица, изнурени очи, безизразно наблюдаваха как колите минават покрай тях. Но погледите им бяха кратки, знаеха, че е по-добре да не гледат. Нещо официално, няма общо с мен. Поне дано не е!

Гилдър наблюдаваше обитателите на равнината през прозореца на пасажерското място, пълен с презрение. Как ги ненавиждаше. Не само въстаниците, онези, които го предизвикваха — всички мразеше. Бъхтеха се в живота си като тъпи животни, не виждаха по-далеч от следващото парче земя, което трябва да бъде разорано. Още един ден в мандрата, на полето, в завода за биодизел. Още един ден в кухнята, пералнята, свинарника.

Днес обаче не беше поредният ден.

Колите спряха пред Блок 16. На изток небето беше просветляло до жълто-сиво, като стара пластмаса.

— Този ли е? — попита Уилкс Гилдър.

Зад него мъжът кимна кратко.

Помагачите слязоха и заеха позиции. Гилдър и Уилкс слязоха от колата. Пред тях, на петнайсет равно отдалечени едно от друга редици, триста жители на равнината стояха и трепереха на студа. Още два камиона дойдоха и паркираха в началото на площада. Тежки платнища закриваха каросериите им.

— Тези за какво са? — попита Уилкс.

— За по-голяма… убедителност.

Гилдър отиде до старшия офицер от Човешки ресурси и грабна мегафона от ръката му. Отекна вой, след това гласът му прогърмя над площада.

— Кой ще ми каже за Серджо?

Никакъв отговор.

— Това е единственото предупреждение към вас. Кой може да ми каже за Серджо?

Отново никакъв отговор.

Гилдър се обърна към жената от първата редица. Нито млада, нито стара, лицето ѝ беше толкова безцветно, че можеше да е направено от тесто. Стискаше мръсна кърпа около главата си с ръце, покрити с ръкавици без пръсти, почернели от сажди.

— Ти! Как ти е името?

Със сведени очи, тя промърмори нещо в диплите на шала си.

— Не те чувам. Говори по-високо.

Тя прочисти гърлото си, потисна кашлица. Гласът ѝ беше флегматично дрезгавеене.

— Присила.

— Къде работиш?

— Становете, господине.

— Имаш ли семейство? Деца?

Тя леко кимна.

— И? Какво имаш?

Коленете ѝ се разтрепериха.

— Дъщеря и двама синове.

— Съпруг?

— Почина, господине. Миналата зима.

— Моите съболезнования. Излез напред.

— Вчера пях химна. Другите бяха, кълна се.

— Вярвам ти, Присила. Независимо от това излез. Господа, бихте ли ѝ помогнали, моля?

Двама от помагачите дойдоха и сграбчиха жената за ръцете. Тялото ѝ се отпусна, сякаш всеки миг щеше да припадне. Наполовина я носеха, наполовина я довлякоха отпред, където я поставиха на колене. Тя не издаде никакъв звук, напълно се беше предала.

— Кои са децата ти? Покажи ми ги.

— Моля ви — жално проплака тя, — не ме карайте.

Един от помагачите вдигна палката си над главата ѝ.

— Този мъж ще ти размаже мозъка — рече Гилдър.

Тя поклати сведената си глава.

— Много добре — рече Гилдър.

Палката се спусна, жената падна по очи в калта. Отляво се чу високо проплакване.

— Хванете я.

Младо момиче, което в лице приличаше на майка си. Падна на колене. Плачеше, трепереше, по лицето ѝ потекоха сополи. Гилдър вдигна мегафона.

— Има ли някой нещо да ми каже?

Тишина. Гилдър извади пистолет изпод палтото си и дръпна предпазителя.

— Министър Уилкс — рече той вдигнал оръжието, — бихте ли ми направили честта?

— Иисусе, Хорас — лицето му беше ужасено, — какво се опитваш да докажеш?

— Ще представлява ли проблем?

— Имаме си хора за подобни неща. Това не беше част от сделката.

— Каква сделка? Няма сделка. Сделката е такава, каквато аз кажа.

Уилкс замръзна.

— Не мога да го направя.

— Не можеш или не искаш?

— Има ли разлика?

Гилдър се намръщи.

— Не е голяма, като се замисля сега — след тези думи застана зад момичето, притисна дулото в тила ѝ и стреля.

— Милостиви Боже!

— Знаеш ли какъв е проблемът, когато не можеш да остарееш? — попита своя началник на щаба Гилдър. Бършеше опръсканото с кръв дуло с кърпичка. — Много мислиш.

— Начукай си го, Хорас.

Гилдър насочи пистолета към безцветното лице на Уилкс, изравни го с мястото между очите му.

— Забравяш, че можеш да умреш.

Гилдър застреля и него.

Настроението сред тълпата се промени, страхът им се превърна в нещо друго. Надолу-нагоре по редиците тръгна шепот, зашепнаха се пресмятания, нарастващата енергия на хора, които знаеха, че няма какво да губят. Събитията се бяха развили доста по-бързо, отколкото му се щеше на Гилдър — беше се надявал да се добере до полезна информация, преди да падне резето, но сега жребият беше хвърлен.

— Отворете камионите.

Махнаха платнищата. Изригнаха викове: вече нямаше никаква загадка. Гилдър бързо отиде до колата си, влезе и каза на шофьора да потегля. Потеглиха сред дъжд от кал и мръсен сняг, докато зад него оркестърът изпълняваше смъртоносната си симфония: мелодия от крясъци и писъци, пронизителни, диви, пълни със страх, насичани от синкопичния ритъм на пукота от автоматично оръжие, заглъхнали до последните изстрели, когато помагачите вървяха сред нападалите тела и довършваха останалите живи.

Петдесет и шест

Айова. Превърнали се в пепел кости.

Привършиха горивото си близо до град Милърсбърг, за през нощта се подслониха в църква, останала без покрив, и на следващата сутрин тръгнаха пеша. Оставали още сто и дванайсет километра, каза Тифти, може би повече. Натъкнаха се на други две подобни на първото полета с кости, броят на мъртвите вирали беше невъобразим. Хиляди, дори милиони. Какво означаваше това? Какъв импулс ги беше накарал да легнат на откритата земя и да изчакат слънцето да ги убие? Или първо бяха измрели, а труповете им са били изпепелени от сутрешната светлина? Дори Майкъл, човекът с теории, нямаше отговор.

Напредваха. Вървяха през сняг, който сега стигаше до глезените им. Дажбите им бяха оскъдни, не видяха дивеч. Стигнаха дотам да ядат последните си запаси — сушено месо и бъбречна лой, която оставяше слой мазнина по върха на устните им. Земята беше станала като кристална, въздухът — натежал като притаен дъх. С часове не подухваше вятър. И тогава се появи воят. Дойде дневната светлина и си отиде за едно мигване на окото. Носеха тежки якета с обточени с кожа качулки, вълнени шапки, нахлупени на челата им, ръкавици с отрязани върхове на пръстите, за да не им пречат, ако се наложи да използват оръжия, въпреки че Питър се чудеше дали ще успеят да се справят с такава задача. За пръв път му беше така студено. Не знаеше, че може да е толкова студено. Как Тифти се ориентираше в това пусто място, Питър нямаше представа.

Прекараха осемнайсетата си нощ в монтьорска работилница, която по чудо имаше тантуреста печка на дърва от чугун с гладка каменна повърхност. А какво да изгорят? Когато се стъмни, Майкъл и Холис се върнаха от съседната къща с два дървени стола и пълни с книги ръце. Енциклопедия Британика, 1998. Срамота беше да я горят, против волята им беше, но трябваше да се стоплят. Още две отивания до къщата и имаха достатъчно огрев за през нощта.

Събудиха се на брилянтна слънчева светлина, първата от дни, въпреки че температурата беше паднала. Силен северен вятър люлееше клоните на дърветата. Позволиха си лукса да запалят огъня за последно и се скупчиха около него, попиващи радостта от всяка частица топлина.

— Сякаш… се топят.

Майкъл се беше обадил. Питър се обърна към приятеля си.

— Какво каза?

Очите на Майкъл бяха насочени към вратата на печката.

— Според теб колко видяхме?

— Не знам — сви рамене Питър. — Много.

— И всички бяха умрели по едно и също време. Тогава да предположим, че случващото се е онова, което би трябвало да се случи, че е част от жизнения цикъл на виралите. Птиците го правят, насекомите, влечугите. Когато част от тялото е наранена, те я махат и израства нова.

— Но ние говорим за цели вирали — възрази Лор.

— Така изглежда. Но всичко, което знаем за тях, показва, че действат като група. Всеки един е свързан с ятото, всяко ято е свързано със своя член от Дванайсетте. Няма значение цялата дрънканица за душите и всичко останало. Не казвам, че не е вярно, но това са приказки на Ейми. От моя гледна точка виралите са вид като всички останали. Когато Лейси уби Бабкок, всичките му вирали измряха. Като пчелите, помните ли?

— Помня — кимаше Холис. — Убий кралицата — и убиваш кошера. Това имаш предвид.

— А видяното от нас на онази планина го потвърждава. Но да предположим, че всяко виралско семейство е всъщност един организъм. Всеки от Дванайсетте е като главен орган — сърцето, мозъкът. Останалите са като перата на птицата или черупката за насекомото. Когато тя се износи, организмът я сменя, за да израсте нова.

— Те не приличат на пера — хапливо рече Лор.

— Добре, нека не са пера, но схващаш идеята. Нещо периферно, разширяващо се. Винаги съм се чудил какво поддържа толкова голям брой вирали живи. Какво е останало за ядене? Знаем, че могат да издържат дълго без храна — Тифти, ти си го доказал, — но нищо не може да оцелее безкрайно без храна. От гледна точка на продължителността на живота у видовете, няма логика да изчерпиш напълно източника си на храна. Като хищници те всъщност са прекалено успешни. Идеята винаги ме е притеснявала, защото всичко останало у тях е толкова организирано.

— Не съм сигурен, че те разбирам — рече Тифти. — Да не казваш, че измират?

— Очевидно е, че нещо се случва. Фактът, че се случва изведнъж, внушава, че процесът е естествен, вграден в системата. Ето ви друга аналогия. Когато човешкото тяло претърпи шок, то извлича кръвта от периферията и я пренасочва към главните органи. Това е защитен механизъм. Защитата е важната, останалото е в забрава. Сега си представете, че всеки вирал от племето е едно животно и че е изпаднал в шок от глад. Логиката би била радикално да се намали числеността и да се позволи на източника на храна да се възстанови.

— А после какво? — попита Питър.

— После цикълът започва отново.

За момент всички мълчаха.

— Както и да е — продължи Майкъл, — това е само идея, която ми хрумна. Може да е пълна глупост.

Питър беше на друго мнение.

— А защо се случва тук?

— Ето това — рече Майкъл — ме притеснява.

Дошло беше време да тръгват; прекалено се бяха задържали. Събраха си екипировката, вдигнаха циповете на дългите си якета и се приготвиха за поривите на ледения въздух, които щяха да ги връхлетят в секундата, в която прекрачеха прага на вратата.

— Шест дни, ако времето се задържи такова — рече Тифти и метна раницата си. — Най-много седем.

— Защо ли ми се ще да са повече? — рече Лор.

ГРЕЙ. ГРЕЙ.

Отвори очи.

Усещаш ли ги, Грей?

— Кой е там? Ти ли си, Гилдър?

Съжалявам, че ме нямаше. Все още си моя любимец, Грей. От деня, в който се запознахме. Помниш ли?

Стомахът му се присви: гласът на Нула.

— Спри! — китките му инстинктивно опънаха веригите. Лежеше в собствената си мръсотия, тялото му вонеше, в устата си непрекъснато имаше вкус на кръв. — Махай се. Остави ме на мира.

Ти ми каза всичко за себе си. Дори не подозираше, че го правиш. Чувстваше ли присъствието ми в мозъка си, дори тогава?

Махай се — помисли си той. Махай се… махай се… махай се… Събуди се, Грей.

Ти не спиш. Винаги съм бил тук. Дори, докато лежеше във вериги сто години. И аз лежах с теб. Като историята на Йов, който лежал в пепелищата и проклинал съдбата си. Бог го изпитвал, както аз изпитвах теб.

— Не те познавам. Не знам какво си.

Ти ли не знаеш, Грей? Как може да не знаеш? Аз съм Бог, който устоя с теб. Единственият истински Бог на Грей. Не чувстваш ли любовта ми? Не чувстваш ли крилете на моята любов как са разперени над теб винаги и завинаги?

Той се разплака.

— Остави ме да умра. Моля те. Искам само да умра.

Ти я обичаш, нали, Грей?

Той преглътна, усети отвратителния вкус в устата си. Тялото му беше пещера от мръсотия и гнилоч.

— Да.

Жената. Лайла. За теб тя е всичко.

— Да.

Твоя е кръвта, която тече във вените ѝ, както моята тече в твоята. Разбираш ли? Проумяваш ли? Ние сме едно, Грей. Ти лежиш във вериги, но не си сам. Бог на Грей е у теб. Богът на всичко, което е и всичко, което ще дойде. Богът на следващия нов свят. Ще има специално място за теб в този свят, Грей.

— Следващият нов свят.

Те идват, Грей.

— Кои? Кои идват?

Но още докато задаваше въпроса, разбра.

Събратята ни.

Петдесет и седем

И изведнъж беше свободна. Алиша Донадио, Последната от Първите, Новото създание и капитан от Експедиционния, прескачаше над телената ограда в нощта и бягаше.

Тичаше. Тичаше и не спираше.

Още няколко беше убила по време на бягството. Някои бяха жени. Алиша никога не беше убивала жени преди; не беше много по-различно като цяло. Защото, в крайна сметка, всички напускаха живота си по един и същи начин. Същата изненада се изписваше по лицата им, пръстите им докосваха раната с изследователска нежност, същият отнесен поглед, насочен към вечността. Имаше някаква красота в това.

Може би затова на Алиша толкова много ѝ хареса.

Намери екипировката си, където я беше оставила в храстите. Копие и арбалет. Радиопеленгаторите. Коланите с ножове. Дрехи за преобличане, одеяло, обувки. Сто патрона муниции, но нямаше оръжие, с което да стреля. Оставила беше ножа на Чука, забит в левия бъбрек на мъж, наредил да спре, сякаш би могла да го направи наистина. Когато избяга от ареста, не знаеше дори дали е ден или нощ. Времето беше изчезнало. Светът, който откри, беше различно място. Не, това не беше истина. Светът беше същият. Тя не беше същата.

Чувстваше се отделена от всичко, призрачна, почти безплътна. Над нея зимните звезди светеха ярки и чисти като късчета лед. Нуждаеше се от подслон. Нуждаеше се от сън. Трябваше да забрави.

Подслони се в колиба, където някога сигурно са държали кокошки. Половината от покрива го нямаше, имаше само оголени останки: една стена, клетките, покрити със засъхнали курешки, подът — с твърдо отъпкана земя. Уви се в одеяло, пребитото ѝ тяло трепереше от студ. Луиз, помисли си тя, така ли беше и при теб? Спомени връхлетяха ума ѝ, ярки проблясъци на изтезанието, което разсече мислите ѝ като мълния. Кога щеше да спре, кога щеше да спре.

Все още не беше съмнало, когато се събуди, умът ѝ бавно се проясни. Нещо топло докосваше тила ѝ. Претърколи се, отвори очи и видя огромна тъмна фигура да се извисява над нея.

Доброто ми момче, помисли си тя.

— Доброто ми момче, доброто ми момче — каза вече на глас.

Воин зарови лице в нейното, големите му ноздри потръпваха, къпеха лицето ѝ с дъха си. Облиза очите ѝ, страните на лицето ѝ с езика си. Чудо беше. Нямаше друга дума. Някой беше дошъл. Някой беше дошъл все пак. Алиша беше копняла за това, без да го осъзнава, една душа, която да я утеши в този безутешен свят.

След това от мрака по силата на някакво чудо се показа силует, гласът на жената беше едновременно странен и близък:

— Алиша. Здравей.

Жената приклекна пред нея, свали качулката на дългото си вълнено наметало. Дългата ѝ черна плитка се спусна свободна.

— Всичко е наред — каза внимателно тя. — Вече съм тук.

Ейми? Но това не беше Ейми, която познаваше.

Тази Ейми беше жена.

Силна, красива жена с гъста, тъмна коса и очи като стъкла на прозорци, осветени отвътре от златиста светлина. Същото лице, но различно, по-дълбоко, внушаваше завършеност, превърнала се беше в себе си. Лице, помисли си Алиша, с мъдрост. Красотата ѝ беше повече от видна, повече от съвкупност от физически черти, идваше от целостта.

— Не… разбирам.

— Шшшш… — улови ръката на Алиша. Допирът ѝ беше твърд, но нежен, като майка, която утешава детето си. — Твоят приятел. Той ни показа къде си. Толкова умен кон. Как му казваш?

Умът ѝ беше натежал, вцепенен.

— Воин.

Ейми улови брадичката на Алиша и леко я повдигна.

— Боли те.

Как беше възможно? Как изобщо беше възможно? Вън от колибата Алиша видя втори силует, който държеше два коня за юздите. Развята от вятъра бяла коса и дълга сива брада прикриваха чертите му. Но начинът, по който се държеше, с осанка на боец, подсказа на Алиша кой е; мъжът в снега бе Лушъс Гриър.

— Какво ти сториха? — прошепна Ейми. — Кажи ми.

И толкова беше достатъчно. Волята ѝ се пречупи, у нея се надигна вълна от скръб. Не толкова каза, колкото потрепери от думата:

— Всичко.

Най-накрая силно ридание я разтърси — плач от истинска болка и мъка се надигна нагоре към зимните звезди — и в ръцете на Ейми Алиша заплака.

ГИЛДЪР. Време е.

Гилдър, стани.

Но Гилдър не чуваше тези думи. Директор Хорас Гилдър спеше и сънуваше ужасен, непрекъснато повтарящ се сън, в който той беше във възстановителния център и душеше баща си с възглавница. Противно на истинската история това не се случи без съпротива. Баща му се мяташе, тръшкаше, ръцете му се гърчеха във въздуха, опитваше са да се освободи, докато надаваше приглушени викове за милост. Чак когато съпротивата спря и Гилдър махна възглавницата, видя, че е допуснал грешка. Не беше убил баща си, ами Шона. О, Боже, не! Изведнъж очите на Шона се отвориха, тя се разсмя. Така се смееше, че от очите ѝ потекоха сълзи. Спри да се смееш! — кресна той. Спри да ми се смееш! Гилдър, рече тя, ама си смешен. Да можеше да си видиш физиономията. Ти и мижавата ти гривна. Майка ти е била курва. Курва… курва… курва…

Подготви пътя, Гилдър. Стани, за да ги посрещнеш. Моментът наближава.

Той се събуди изведнъж.

Нашият миг, Гилдър. Раждането на следващия нов свят.

Информацията удари ума му като ток. Изправи се в широкото си легло сред абсурдното количество възглавници, одеяла, чаршафи и осъзна с леко объркване, че е заспал с дрехите си. И защо, замисли се той изумен, му е притрябвало легло с балдахин? Толкова огромно, че в него се чувстваше като кукла? Отхвърли въпроса. Идваха! Тук бяха! Спусна крака на пода и ги натъпка в кожените обувки с връзки, които е имал очевидно силата да изрита, преди да заспи като мъртъв от изтощение. Натъпка краищата на ризата си в панталоните, втурна се към вратата и тръгна по коридора.

— Съреш!

Шумът от думкането отекна по празния коридор.

— Съреш, събуди се!

Вратата към апартамента на Съреш се отвори и новият началник на щаба се показа сънен, с бронзово лице. Носеше пухкав бял халат и пантофи, примигваше като мечка, излизаща от пещерата.

— Да му се не види, Хорас, излишно е да крещиш — прозя се в юмрука си. — Колко е часът!

— На кого му пука колко е часът? Те са тук.

Съреш се слиса.

— За сега ли говориш?

Стани и ги посрещни, Гилдър. Доведи ги у дома.

— Не стой там така, облечи се.

— Добре, хубаво. Веднага.

— Мърдай, по дяволите!

Гилдър се върна в своя апартамент и отиде в банята. Дали да се обръсне? Поне да измие лицето си? Защо мисли така, като момче във вечерта на бала? Прокара влажна ръка по косата си и си изми зъбите, опита се да се успокои. Какво се беше случило с пастата за зъби на това място? Каква е отвратителна на вкус, зърнеста, лепкава слуз? В името Божие, защо за деветдесет и седем години така и не бяха успели да попаднат на свястна паста за зъби?

Извади чист костюм от гардероба. Синята вратовръзка, червената, зелената с жълти ивици: не знаеше. Изведнъж се оказа толкова нервен, че пръстите му едва успяха да вържат възела. И гладен. Камък от студена пустота седеше в корема му. Посещение при стария му приятел Грей щеше да е точното лекарство за неговата нервност, но да беше помислил за това по-рано.

Застанал пред огледалото, пое дъх да се успокои. Полека, Гилдър, полека. Знаеш какво да правиш. Това е просто поредният ден в офиса. Не може да е по-лошо от срещата с Комитета на началник-щабовете, нали?

Всъщност можеше. Но нямаше полза от чуденето и маенето.

Когато стигна лобито, Съреш чакаше с шофьора на Гилдър.

— Камионите са на път — докладва Съреш, докато Гилдър измъкваше ръкавиците си. — Искаш ли пълен ескорт?

Гилдър отклони предложението, отиваше сам. Най-добре да не усложняват положението. Двамата се ръкуваха.

— Късмет — пожела му Съреш.

Докато колата се спускаше по склона, тревогата на Гилдър се поуталожи. Отпусна се в мига. При реката завиха на север и се отправиха към Проекта. Тъмният му силует се издигаше от земята като белег, квадрат от по-дълбок мрак срещу нощното небе. Порталът беше отворен, чакаше.

Не спряха, но завиха на изток по обслужващия път. Едно време го използваха, за да придвижват оборудването до мястото: докараните каменни блокове, бетонобъркачките от завода за бетон, камионите платформи с натрупаните на тях насъбрани и докарани стоманени пръти. Сега по него щеше да минава съвсем различен товар. Минаха през допълнителната врата. След още пет минути стигнаха до мястото, където двата камиона чакаха в полето със замръзналото стърнище.

Гилдър каза на шофьора да си върви. Кабините на камионите бяха празни и техните шофьори си бяха тръгнали. Гилдър притисна ухо до страната на единия от камионите. Чу приглушено мърморене отвътре, прекъснат от женско проплакване от уплаха.

Гласът в главата му мълчеше. Дълбоко спокойствие го обхвана като изпълненото с очакване затишие преди буря. Щяха да дойдат от запад. Той чакаше.

После се появи първият, след това още един, още един, единайсет точки от светеща флуоресценция, разпространена на равни интервали на хоризонта. Пролуките между тях се смаляваха, докато приближаваха, като светлините на приближаващ се голям самолет.

Елате при мен, помисли си Гилдър. Елате при мен.

Появиха се подробности. Не толкова се мержелееха, колкото се разширяваха. Един беше по-малък от останалите — това трябваше да е Картър, разбира се, помисли си той. Непознаваемия, необикновения Антъни Картър — но от гледката на другите му секна дъхът. С мощните си форми, грациозни движения и абсолютно себевладеене, сякаш смалиха пространството около тях, промениха измеренията, пренаписаха хода на времето. Понесоха се към него като светеща река, окъпаха го в светлината на своя величав ужас.

Елате при мен, помисли си той. Елате при мен. Елате при мен.

Мигът на пристигането им носеше усещането за пълна завършеност. Кръщение. Затваряне на кориците на книга. Дълго гмуркане в синя вода и мигът на навлизането, светът се отдръпна. Стояха пред него, велики и ужасни. Той пиеше величавите им, ужасяващи образи в техните спомени, сякаш се потапяше в басейн от чиста лудост. Ридаещо момиче на мръсен матрак. Магазинер, вдигнати ръце, коравия натиск на дулото на оръжие във вертикалната бръчка между веждите му. Чувство за непрогледен мрак, момче на колело, съзряно през предно стъкло, тупването от удара, последвано от остър гърч, когато тялото на момченцето попадна под колелата на автомобила. Невероятното чувства за секс, очите на жена, разтворени до невъзможното, докато въжето се пристягаше около врата ѝ. Хор от ужас, поквара, черно зло.

Аз съм Морисън-Чавез-Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.

Гилдър отвори вратата на каросерията на първия камион. Затворниците се опитаха да бягат, разбира се. Гилдър беше заповядал да са без окови; не искаше нищо да ги ограничава. Повечето направиха едва няколко крачки. Неколцината, които се поотдалечиха, бяха обзети, естествено, от краткотрайната надежда за спасение. Безсмисленият им полет беше част от екстаза. Моментът отпуши буйни струи кръв, рязко прекъснати писъци и остави мърдаща плът, разкъсана на две. В тишината, която последва, Гилдър отиде до задната част на втория камион и отвори гостоприемно вратата.

— Добре дошли, приятели. Най-после сте у дома. Ние ще се погрижим за всяка ваша нужда.