Дванайсетте

Четирийсет и девет

Първият истински сняг за годината дойде, както изглежда винаги се случваше, посреднощ. Сара спеше на дивана, когато се събуди от почукване. Дълго време звукът се смесваше в съзнанието ѝ със съня, който сънуваше, в който беше бременна и се опитваше да каже на Холис за бременността. Сцената на този сън беше бърканица от застъпващи се места (вратата на къщата в Първата колония, където беше израснала; заводът за биодизел, сред рева на мелачките; разрушен театър, напълно въображаем, с разкъсани виолетови завеси се спускаха над сцената) и макар и други образи да се рееха в периферията (Джаки, Майкъл, Карън Молиноу и дъщерите ѝ), беше изпълнен с чувство за изолация: двамата с Холис бяха сами, а бебето риташе в нея — Сара разбра, че това е някакъв код — и искаше да бъде родено. Всеки път, когато се опитваше да обясни това на Холис, думите се превръщаха в съвсем други слова — не „аз съм бременна“, ами „вали“, не „имам бебе,“ ами „днес е вторник“ — и заради това отначало Холис я гледаше объркано, след това развеселено, а накрая вече се смееше гръмогласно. „Не е смешно“, каза Сара. Сълзи на яд и раздразнение изпълниха очите ѝ, когато Холис се разсмя с неговия сърдечен, гърлен смях. „Не е смешно, не е смешно, не е смешно…“ и така нататък, и така нататък, и тогава сънят се разтвори и тя се събуди.

Полежа, без да помръдва. Почукването идваше от прозореца. Отметна одеялото и прекоси стаята, дръпна пердетата. Земите около Купола се осветяваха през нощта, остров от светлина сред морето от мрак, и през сноповете светлина на прожекторите леден сняг се сипеше, носен от поривите на вятъра. Повече приличаше на лед, отколкото на сняг, но докато тя стоеше там, нещо се промени. Частичките се забавиха и уголемиха, превърнаха се в снежинки. Падаха върху всяка повърхност, създаваха бяла обвивка. В другите две стаи на апартамента спяха Лайла и дъщерята на Сара, сгушена в малкото си легло. Как Сара копнееше да иде при нея, да вземе детето си в ръце и да я заведе до дивана, да я подържи, докато спи. Да докосне косата ѝ, кожата ѝ, да почувства топлия ѝ дъх. Но тази мисъл беше напразна мечта, нищо от това, което дръзваше да мечтае, не беше възможно. Обзета от болезнен копнеж, Сара наблюдаваше как вали сняг, радваше се как бавно заличава света, но знаеше, че долу в равнината снегът означава нещо друго. Измръзнали пръсти на ръце, на крака, изтерзани от студа тела. Месеци на мрак и нещастие. Добре, помисли си Сара и потрепери. Зимата. Ето така започва. Поне аз ще съм вътре.

Но когато на сутринта се събуди, отново беше настъпила промяна.

— Дани, виж! Сняг!

Ослепителна светлина нахлуваше в стаята. Момиченцето, облечено в нощницата си, се беше покачило на стол, за да дръпне завесите, и притискаше нос към замръзналия прозорец. Сара стана бързо от дивана и ги спусна отново.

— Ама аз искам да го видя!

— Дани! — чу се от вътрешната стая. — Къде си? Трябваш ми!

— Минутка! — Сара погледна към умолителните очи на момичето. — Съжалявам, миличка. Знаеш правилото.

— Но тя може да си остане в леглото!

— Дани!

Сара въздъхна. Сутрините на Лайла бяха трудни, пълни с разсеяна тревога и безименен ужас. Ефектът се засилваше с всеки ден, който минаваше след последното ѝ хранене. Под влияние на възстановителната магия на кръвта тя ставаше жизнерадостна и обичлива към двете, дори малко лекомислена, но интересът ѝ към Кейт, като че беше повече абстрактен, отколкото личен. Май не разбираше напълно възрастта на детето, често ѝ говореше като на бебе. През тези добри дни Лайла беше напълно убедена, че живее в някакво място, наречено Чери Крийк, омъжена за мъж на име Дейвид — но говореше и за някого, когото наричаше Брад, двамата изглеждаха взаимно-заменяеми — и че Сара е домашна помощница, изпратена от „агенцията“, каквото и да означаваше това. Но когато ефектът от кръвта след четири или пет дни отслабнеше, тя ставаше рязка и лесно се паникьосваше и тази сложна фантазия май ставаше прекалено трудна за поддържане.

— Нека я заведа в банята. После ще видя дали мога да те изведа навън да поиграеш. Уговорихме ли се?

Момиченцето кимна живо.

— Сега се облечи.

Сара завари Лайла, седнала в леглото, притиснала гънките на тънката си нощница към гърдите си. Ако Сара трябваше да познае възрастта ѝ, би казала, че жената е на около петдесет, утре щеше да бъде на повече, резките по лицето ѝ щяха да са се задълбочили, мускулите да са се отпуснали, косата ѝ посивяла и отъняла. Понякога промяната ставаше толкова бързо, че Сара буквално можеше да наблюдава как се случва. След това Гилдър донасяше кръвта, затваряха Сара с Кейт в стаята, а когато се върнеха, Лайла отново имаше буйна коса и гладката кожа на двайсет и пет годишна, цикълът започваше отново.

— Защо не ми отговори? Притесних се.

— Съжалявам, успах се.

— Къде е Ева?

Сара обясни, че момиченцето се облича, извини се и отиде да приготви ваната на Лайла. Както и тоалетната масичка, ваната беше съкровено място. В дълбоката, подпряна на лъвски лапи вана, жената киснеше с часове. Сара пусна чешмата и подреди сапуните, маслата и малките бурканчета с крем на Лайла върху две дебели, изпрани кърпи. Лайла обичаше да се къпе на светлина от свещи. Сара взе кутия с дървени клечки от шкафчето и запали свещника. Когато Лайла се появи на прага, въздухът беше замъглен от парата. Сара, облечена в тежката си рокля на прислужница, беше започнала да се поти. Лайла затвори вратата и се обърна да махне халата си. Горната част на тялото ѝ беше слаба, макар и не толкова, колкото щеше да стане, с минаването на дните масата му се разпределяше към долната част, към ханша и бедрата. Тя се обърна към Сара и погледна ваната предпазливо.

— Дани, днес не се чувствам много добре. Ще ми помогнеш ли да вляза?

Сара взе ръката на Лайла, когато тя внимателно прескочи стената на ваната и се сниши във водата, от която се издигаше пара. Щом се потопи, изражението на жената се смекчи, напрежението от лицето ѝ изчезна. Потопи се до брадичката, пое дълбок и щастлив дъх, размаха ръце като лопатки, за да раздвижи водата насам-натам около тялото си. Спусна се надолу, за да намокри косата си, след това се надигна до стената на ваната. Освободени от гравитацията, гърдите на жената плуваха над водата в пантомима на възстановената младост.

— Колко обичам банята — измърмори тя.

Сара зае мястото си на столчето до ваната.

— Първо косата ли?

— Ммммм — очите на Лайла бяха затворени. — Моля.

Сара започна. Както за всичко останало, и за това Лайла имаше предпочитан начин, по който да се прави. Първо горната част на главата ѝ, ръцете на Сара пъргаво я разтриха, после се спуснаха надолу, за да оглади дългите кичури коса между пръстите си. Сапун, плакнене, после същият ред, повторен с ароматно масло. Понякога Лайла искаше от Сара да го прави повече от веднъж.

— Снощи е валял сняг — обади се Сара.

— Хмммм — лицето на Лайла беше отпуснато, очите ѝ затворени. — Това е то Денвър. Ако не ти харесва времето, почакай минута, ще се промени. Така понякога казваше баща ми.

Поговорките на бащата на Лайла, надлежно отбелязвани като такива, бяха отличителна черта на разговорите им. С кана, пълна с вода от ваната, Сара изплакна сапуна от челото на Лайла и започна да втрива маслото.

— Предполагам, че всичко ще е затворено — продължи Лайла. — Така исках да ида на пазар. Буквално всичко е свършило. — Нямаше значение, че, доколкото Сара знаеше, Лайла никога не беше стъпвала вън от апартамента. — Знаеш ли какво ми се иска. Дани? Дълъг, прекрасен обяд. На някое специално място. С прекрасни покривки и салфетки, порцелан и цветя на масата.

Сара се беше научила да поддържа разговора.

— Звучи много хубаво.

Лайла въздъхна протяжно от спомена, потопи се по-надълбоко във ваната.

— Не мога да ти кажа колко време е минало, откакто не съм имала дълъг и прекрасен обяд.

Изминаха няколко минути. Сара втриваше масло в скалпа на жената.

— Мисля, че Ева с радост ще се разходи навън — струваше ѝ се като чудовищна лъжа да изрича това име, но понякога беше неизбежно.

— Да, предполагам, че ще е така — уклончиво рече Лайла.

— Чудех се, дали има други деца, с които да си играе?

— Други деца ли?

— Да, някои на нейната възраст. Мислех си, че ще е добре да си има приятелчета.

Лайла неудобно се намръщи. Сара се почуди дали не е прекалила с настояването.

— Ами — рече тя отстъпчиво — онова съседското момиченце, как ѝ беше името? С тъмната коса. Но рядко я виждам. Повечето от семействата живеят уединено. Шайка тояги в калта, ако питаш мен. Но ти си ѝ добра приятелка, нали, Дани?

Приятелка. Каква причиняваща болка ирония.

— Опитвам се.

— Не, ти си повече от това — сънливо се усмихна Лайла. — Има нещо различно у теб, казвам ти. Според мен е прекрасно за Ева да си има приятелка като теб.

— Тогава мога да я изведа навън — рече Сара.

— След минутка — затвори Лайла очи. — Надявах се да ми почетеш. Толкова обичам да ми четат, докато съм във ваната.

Докато успеят да се измъкнат, стана почти обед. Сара уви Ева в палто, ръкавици, гумени галоши и вълнена шапка, издърпана над ушите на момиченцето. Други дрехи, освен роклята си, прокъсаните маратонки и вълнени чорапи на краката Сара нямаше, но и малко я беше грижа. Измръзнали крака — и какво от това? Слязоха по стълбите към двора и се появиха в свят, толкова променен, че приличаше на друго място. Въздухът беше остър, миришеше свежо, а слънчевата светлина се отразяваше от снега и силно светеше на очите. След толкова много дни принудителен мрак в апартамента Сара трябваше да спре на прага, за да позволи на зрението си да се приспособи. Но Кейт нямаше подобни затруднения. В прилив на енергия тя пусна ръката на Сара, стрелна се през вратата и се втурна през двора. Когато Сара с мъка стигна до нея — може и да се беше заблудила за маратонките, щяха да ѝ създадат проблеми — детето пълнеше с шепи пухкавия сняг в устата си.

— Има… студен вкус — лицето ѝ сияеше от щастие. — Опитай малко.

Сара направи, каквото ѝ казаха.

— Вкусно — рече тя.

Показа на момиченцето как да прави снежен човек. Умът ѝ беше пълен със сладка носталгия, сякаш отново беше малка, играеше на двора в Убежището. Но сега беше различно, сега Сара беше майка. Времето беше направило своя неумолим цикъл. Какво прекрасно усещане беше да чувства заразителното щастие на дъщеря си, да преживява чувството на чудо, което премина между тях. В този миг всичката болка беше заличена от ума на Сара. Можеха да бъдат където и да било. Те, двете.

Сара мислеше и за Ейми, за пръв път от години се сети за нея. Ейми, която никога не беше била момиченце или поне така изглеждаше, но някак винаги си оставаше такава. Ейми, Момичето от Никъде, в чиято личност времето не беше цикъл, ами нещо, което е спряло на едно място, век, събран в шепа. Сара почувства внезапна, неочаквана тъга за нея. Винаги се беше чудила защо Ейми унищожи ампулите с вируса онази нощ в Стопанството, защо ги хвърли в пламъците. Сара ги ненавиждаше, не само онова, което представляваха, но самия факт че съществуват, но също така беше разбрала какво са: надежда за спасение, единственото достатъчно силно оръжие, което да бъде използвано срещу Дванайсетте. (Дванайсетте, помисли си тя. Колко време беше изтекло, откакто името беше изниквало в ума ѝ?) Сара така и не стигна до истинско решение какво точно да мисли за решението на Ейми, сега вече знаеше отговора. Ейми беше разбрала, че животът, който тези ампули ѝ бяха отнели, беше единствената истинска човешка действителност. У дъщерята на Сара, това победоносно живо малко човече, което тялото на Сара беше родило, лежеше отговорът на най-голямата мистерия — мистерията на смъртта и онова, което идваше след нея. Колко очевидно беше. Смъртта не съществуваше, защото нямаше смърт. По силата на простичкия факт на съществуването на Кейт Сара се беше присъединила към нещо вечно. Да има деца означаваше да получи дара на истинското безсмъртие — не спрялото време, както беше спряло при Ейми, ами продължаващото, вечно траещото време.

— Да направим снежни ангели — предложи тя.

Кейт никога не беше правила снежни ангели. Двете легнаха една до друга, телата им се покриха с белота, а върховете на пръстите им леко се докоснаха. Над тях слънцето и небето гледаха като свидетели. Раздвижиха ръце и крака нагоре и надолу и се изправиха, за да видят отпечатъците. Сара обясни какво представляват ангелите: те са нас.

— Весело — рече Кейт с усмивка.

Прислужницата, която носеше храна, Джени, щеше да донесе обяда. Времето им навън в снега беше към края си. Сара си представи остатъка от деня; Лайла, изгубена във фантазиите си, щеше да ги остави двете насаме, мокрите дрехи щяха да съхнат на решетките до огъня, Сара и дъщеря ѝ щяха да се гушат на дивана и телата им щяха да се топлят едно друго, там, където се докосваха, с часове щеше да ѝ чете истории — Зайчето Питър и Катеричката Нъкин, Джеймс и Грамадната праскова — а после двете щяха да се унесат в преплетени сънища. За пръв път Сара изпитваше такова щастие.

Връщаха се към входа, когато Сара погледна към прозореца и видя, че завесите са дръпнати. Лайла ги наблюдаваше, очите ѝ бяха скрити зад тъмни очила. От колко време стоеше там?

— Какво прави тя? — попита Кейт.

Сара едва успя да се усмихне.

— Мисля, че просто се е радвала да ни наблюдава. — Но у нея просветна страх.

— Защо трябва да я наричам „мамо“?

Сара спря.

— Какво каза?

За момент момиченцето замълча. От клоните капеше стопил се сняг.

— Уморих се, Дани — рече Кейт. — Ще ме гушнеш ли?

Непоносима радост. Не чувстваше изобщо тежестта на момиченцето в ръцете си. Това беше липсващата част от нея, която се беше прибрала. Лайла продължаваше да ги наблюдава от прозореца, но Сара нехаеше. Кейт обви ръце и крачета здраво около нея, така Сара пренесе дъщеря си през снега и я върна в апартамента.

Сара не беше получавала съобщения. Всеки ден поглеждаше дали лъжицата е обърната, дали има пъхната бележка под чинията, но нищо не откриваше. Джени идваше и си отиваше, оставяше подносите с храна, зърнени ястия и супа, безмълвно и припряно си отиваше. След като буквално не беше стъпвала навън, освен да изведе Кейт в двора, Сара беше зърнала само веднъж Вал, когато Лайла я прати да потърси работник по поддръжката, който да отпуши тръбата на ваната. Той вървеше по коридора в компанията на други двама помагачи, включително и онзи, бузестия, който ги беше посрещнал при асансьора в първия ден на Сара. Вал мина покрай нея. Както винаги, изпълняваше ролята си — определен тип поведение, уверената походка на ранга му — и то абсолютно безукорно. Никакво разпознаване не произтече между тях. Дори Вал да беше разбрал коя е, изобщо с нищо не го показа.

Тя не трябваше да изпраща съобщения сама, освен в спешни случаи, но липсата на контакт я направи тревожна. Най-накрая реши да рискува. Нямаше свободна хартия в апартамента, освен книгите. Една нощ, след като Лайла си легна, Сара откъсна парче от задната страна на Мечо Пух. По-големият проблем беше да намери нещо, с което да пише; нямаше нито химикалки, нито моливи в апартамента. Но в долното чекмедже на тоалетката на Лайла откри несесер за шиене с игленица и игли. Сара избра онази, която ѝ се стори най-остра, забоде я във върха на показалеца си, притисна го така, че да се появи капка кръв. С помощта на иглата надраска съобщение на хартията.

На следващия ден, когато Джени дойде да прибере подноса от обяда ѝ, Сара чакаше. Вместо да остави момичето просто да се измъкне както винаги, Сара вдигна подноса от масата и ѝ го подаде, като улови погледа ѝ, след това сведе своя надолу, за да не би да пропусне смисъла му.

— Благодаря, Джени.

След два дни дойде отговор. Сара скри бележката в диплите на роклята си, за да я прочете в момент, когато е насаме. Такъв намери, когато по-късно през деня Лайла подремваше. Вече беше съвсем близо до края на своя цикъл, спаружена, лабилна и неудовлетворена, скоро Гилдър щеше да се появи с кръвта. В банята Сара разгъна хартията, на която бяха записани час, място и инструкция от едно изречение. Сърцето на Сара замря, не си беше помисляла, че ще се наложи да излезе от Купола. Щеше да ѝ се наложи да измоли разрешението от Лайла, за да излезе под някакъв благовиден предлог, на ако не го получеше, нямаше представа какво ще прави. С нестабилното състояние на Лайла Сара се чудеше дали изобщо жената ще разбере молбата ѝ.

Повдигна темата на следващия ден, докато миеше косата ѝ. Няколко свободни часа, така го представи. Излизане до пазара. Добре щеше да е да види нови лица, а докато е там, можеше да потърси някои специални масла и сапуни. Молбата предизвика у Лайла очевидна паника. Напоследък беше станала прилепчива, почти не изпускаше Сара от очи. Но накрая отстъпи пред нежната сила на доводите на Сара. Само не се задържай много, рече Лайла. Без теб изобщо не знам какво да правя, Дани.

Вал беше уредил безпрепятственото ѝ преминаване; на приемното гише помагачът ѝ подаде пропуска с нехайно предупреждение, че е само за два часа. Сара излезе на вятъра и се запъти към пазара. Само помагачите и червенооките имаха право да разменят стоки там; за пари служеха малки пластмасови чипове в три цвята: червен, син и бял. В джоба на роклята на Сара имаше пет от тях, част от компенсацията, която Лайла неохотно ѝ даваше на всеки седем дни, като така подхранваше илюзията, че Сара е прислужница на заплата. Снегът беше изринат от тротоарите в участъка, който някога е представлявал малката търговска част на града, три пресечки от тухлени сгради, съседни на колежа. Повечето от града беше неизползван и изоставен, чезнеше в тиха разруха; почти всички червенооки, освен старшия персонал, живееха в средно висок комплекс от апартаменти в южния край на търговската част. Пазарът беше сърцето на града, във всеки от краищата му имаше пропускателни пунктове. Някои от сградите носеха все още табели с истинското си предназначение: Банка на щата Айова, Военноморска и военна администрация Форт Пауъл, Кафене Уимпси, Прери Букс и Мюзик. Имаше дори малък кинотеатър с палатка за увеселения. Сара беше чувала, че понякога на помагачите им разрешаваха да ходят там, да гледат малкото останали филми, които повтаряха ли, повтаряха.

Показа пропуска си на контролния пункт. Улиците бяха празни, по тях се движеха патрулите и шепата червенооки, които се разхождаха в луксозните си тежки палта и слънчеви очила. Закрита от воала си, Сара се движеше в балон от анонимност, въпреки че това чувство за сигурност беше, тя не се заблуждаваше, опасна илюзия. Вървеше нито бързо, нито бавно, привела глава срещу студените пориви, които фучаха по улиците и около ъглите на сградите.

Стигна до аптеката. Когато влезе, прозвъннаха камбанки. Стаята беше топла и ухаеше на дим от дърва и билки. Зад тезгяха жена с мрежа от сива коса и сбръчкана, беззъба уста стоеше приведена над везни, отмерваше миниатюрни количества бледожълт прах и ги насипваше в малки стъкленици. Вдигна очи, когато Сара влезе, след това погледът ѝ се стрелна към помагача, който висеше пред витрината с ароматни масла. Внимавай. Знам коя си. Не се приближавай, докато не се отърва от него. С висок глас, пълен с готовност да помогне, се обърна към него:

— Господине, вероятно търсите нещо специално.

Помагачът миришеше калъп сапун. В средата на трийсетте, не беше хубавец, но излъчваше суетност. Върна сапуна на мястото му на витрината.

— Нещо за главоболие.

— Аха — усмивка на успокоение, решението беше наблизо. — Почакайте момент.

Старата жена извади буркан от стената с билки зад себе си, насипа с лъжица сухи листа в хартиена опаковка и го подаде през щанда.

— Разтворете това в топла вода. Достатъчна е една щипка.

Той оглеждаше несигурно пакетчето.

— Какво има в него? Нали не се опитваш да ме отровиш, старице?

— Само обикновен копър. Аз самата го използвам. Ако искате първо мостра, с радост ще ви дам.

— Забрави.

Плати ѝ с един син чип. Жената го проследи с поглед как си замина и след него камбанките прозвъннаха.

— Ела с мен — рече тя на Сара.

Отведе я до складчето в задната част с маса, столове и врата към улицата отвън. Старата жена каза на Сара да почака и се върна в предната част на магазина. Изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори: Нина, облечена в туника на обитателка на равнината, тъмно яке и дълъг шал, който увиваше долната половина на лицето ѝ.

— Това е страшно глупаво, Сара. Знаеш ли колко е опасно?

Сара се взираше в стоманените очи на жената. До този момент не беше осъзнала колко е ядосана.

— Знаела си, че дъщеря ми е жива, нали?

Нина разгърна шала си.

— Разбира се, че знаехме. Това правим, Сара: знаем разни неща, после използваме информацията. Мислех, че ще си щастлива да го научиш.

— Откога?

— Има ли значение?

— Да, мътните го взели, има.

Нина я погледна сурово.

— Добре, да предположим, че сме знаели от самото начало. Да предположим, че ти бяхме казали. Какво щеше да направиш? Не си прави труда да отговориш. Щеше да навириш глава и да направиш някоя глупост. И десет крачки нямаше да си в състояние да изминеш в Купола, преди да разкриеш прикритието си. Ако ще те утеши, много спорихме по този въпрос. Джаки мислеше, че трябва да знаеш. Но надделя мнението, че успехът на операцията е на първо място.

— Надделя мнението. Ще рече твоето.

— Моето и на Юстас — за момент изражението на Нина сякаш омекна. Но само за момент. — Не го приемай така тежко. Получи каквото искаше. Бъди щастлива.

— Искам да я изведа оттам.

— На което и разчитахме, Сара. И ще я изведем след време.

— Кога?

— Мисля, че отговорът е очевиден. Когато всичко това приключи.

— Ти изнудваш ли ме?

Нина отхвърли обвинението със свиване на рамене.

— Не ме разбирай погрешно, изнудването не е нещо, срещу което да съм особено против. Но в този случай не ми се налага — гледаше внимателно Сара. — Според теб какво се случва на тези момиченца?

— Какво имаш предвид под „момиченца“? Дъщеря ми е една.

— Сега е така. Но не е първата. Винаги е имало по една Ева. Да даде на Лайла дете е единствения начин Гилдър да я държи спокойна. Щом стигнат определена възраст обаче, жената губи интерес или пък детето я отхвърля. Тогава ѝ дават нова.

Главата на Сара се замая, трябваше да седне.

— На колко години?

— Пет или шест. Различно е. Но винаги се случва, Сара. Това ти казвам. Часовникът тиктака. Може би не днес, нито дори утре, но скоро. После тя заминава в мазето.

Сара се насили да зададе следващия въпрос:

— Какво има в мазето?

— Там правят кръвта за червенооките. Не знаем всички подробности. Процесът започва с човешка кръв, но след това нещо ѝ се случва. Някак я променят. Долу има един човек, нещо като вирал или така се говори. Наричат го Източника. Той пие дестилат от човешка кръв, тя се променя в кръвта му и излиза различна. Видя ли какво се случва с жената?

Сара кимна.

— Случва се с всички тях, но при мъжете е по-бавно. Кръвта на Източника ги подмладява. Това ги поддържа живи. Но веднъж щом дъщеря ти слезе долу, никога повече няма да излезе.

Буря от емоции се изви у Сара. Гняв, безпомощност, свирепо желание да защити дъщеря си. Толкова силно беше, че си помисли, че ѝ прилошава.

— Какво трябва да направя?

— Когато дойде времето, ще ти кажем. Ще я измъкнем. Давам ти дума.

Сара разбра молбата на Нина. Не беше молба, беше искане. Съвършено я бяха манипулирали. Кейт беше заложница, а откупът щеше да бъде платен с кръв.

— Мрази я заради това, Сара. Мисли за онова, което тази жена прави. За всички нас ще дойде мигът, за мен включително, както дойде за Джаки. С радост ще тръгна, когато ме помолят. И ако не успеем, дъщеря ти остава сама. Никога няма да стигнем до нея.

— Къде? — попита Сара. Дори не трябваше да пояснява, смисълът на въпроса ѝ беше очевиден.

— По-добре е все още да не знаеш. Ще получиш съобщение по обичайния начин. Ти си от първостепенно значение и уцелването на момента е важно.

— Ами ако не го направя?

— Тогава така или иначе умирам. Както и дъщеря ти. Въпросът е само кога. Казах ти за как — очите ѝ се вгледаха дълбоко в Сарините. В тях нямаше никакво съчувствие, само ледена яснота. — Ако всичко протече според плана, това ще е краят на червенооките. Гилдър, Лайла, на всички им. Разбираш ли какво ти казвам?

Умът на Сара беше окаменял. Чувстваше, че кима, а после със слаб глас казва:

— Да.

— Тогава изпълнявай дълга си. Направи го заради дъщеря си. Кейт, нали така се казваше?

Сара беше втрещена.

— Откъде…?

— Ами ти ми го каза. Не помниш ли? Ти ми каза името ѝ в деня, в който се роди.

Разбира се, помисли си тя. Сега всичко придобиваше смисъл. Нина беше жената от родилното отделение, която ѝ беше дала къдрицата от косата на Кейт.

— Може и да не ми повярваш, Сара, но в този случай се опитвам да поправя грешка.

На Сара ѝ се прииска да се разсмее. Би се разсмяла, ако все още ѝ беше възможно да се смее.

— По странен начин го показваш.

— Може би. Но в такива времена живеем. — Нова пауза, пълна с трескави размисли. — Ти го носиш у себе си. Разбрах го, когато те видях.

Така ли? Въпросът беше безсмислен. Някак трябваше да намери сила.

— Направи го заради дъщеря си, Сара. Направи го заради Кейт. Иначе тя няма шанс.

Петдесет

Нещата, които правеха, бяха поносими. Не без болка и братовчеда на болката, който беше нейното очакване. Но можеха да се понесат. Дълго време нищо не я питаха. Не ѝ задаваха никакви въпроси. Това бяха просто неща, които те обичаха да правят и щяха да продължат да ги правят с мрачно удоволствие, което Алиша не им позволи лесно. Тя приглушаваше виковете си, понасяше всичко стоически, смееше се, когато можеше, казваше: Направете най-гадното, приятелчета. Аз съм точно тази, която трябва да се държи окована. Не мислите ли, че този факт сам по себе си не е вече победа?

Най-лошото беше водата. Странно, защото Алиша винаги беше харесвала водата. И като дете беше безстрашен плувец, гмуркаше се дълбоко в пещерата в Колонията, задържаше дъха си, колкото можеше, докосваше дъното, докато ушите ѝ не заглъхнеха, наблюдаваше как мехурчетата от издишания въздух се изкачват от мрака към слънчевата светлина отгоре. Понякога наливаха вода в устата ѝ. Понякога я сваляха от веригите, завързваха я за дъска и я потапяха надолу с главата в ледена вана. Всеки път си мислеше — Започва се — броеше секундите, докато не свършеше.

Силата ѝ намаля значително с минаването на дните. Леко намаляване като цяло, но достатъчно. Предложиха ѝ храна, лепкава каша от соя, зърно и прекалено опушени парчета месо, станало кораво като кожа, неизреченото им намерение беше да я държат жива, за да могат да се наслаждават колкото е възможно по-дълго, но без другите… добре. Тя негласно даде обет: Когато най-накрая вкусеше човешка кръв, недвусмисленият последен етап от нейното преобразяване, кръвта щеше да е тяхна. Да изостави принадлежността си към човешката раса беше тежко, но в тази мисъл имаше някаква утеха. Щеше да изпие кръвта на тези копелета до капка.

Нямаше как да отброява хода на дните. Оставена сама, тя възприе умственото упражнение да се връща назад към събитията от миналото, движеше се през паметта си, сякаш беше коридор от картини; стоеше на стража в Първата колония; пътуването с Питър, Ейми и останалите през Тъмните земи в Колорадо; странното, сурово детство с Полковника. Винаги го беше наричала „сър“, никога „татко,“ нито дори „Нилс“; от самото начало той беше неин по-старши офицер, не баща, нито приятел. Чудно е, като си го помислеше сега. Спомените от живота ѝ носеха разни емоции, скръб, щастие, възторг, самота и до известна степен любов, но чувството, което споделяха, беше принадлежност. Тя беше своите спомени, а спомените ѝ бяха самата тя. Надяваше се да ги запази, когато всичко беше изречено и сторено.

Започна да се чуди дали всичко, което са намислили за нея, не е безкрайно повторение на болезнените им богослужения, но ритъмът на пленничеството ѝ беше нарушен от пристигането на мъж с излъчването на командир. Той не се представи и поне минута не каза изобщо нищо, просто стоеше пред нея там, където беше провесена от тавана, оглеждаше я с изражението на човек, който чете книга загадка. Носеше тъмен костюм, вратовръзка и корава бяла риза, не изглеждаше по-възрастен от трийсет. Кожата му беше бледа и нежна, сякаш никога не е виждала слънце. Но очите му ѝ казаха истината. Защо ли трябваше да се изненадва?

— Ти си… различна — пристъпи по-близо, дишаше остро през носа си, виреше го из въздуха като куче.

— Да, доста.

— Мога да го подуша от теб.

— Не мога да кажа, че съм имала възможност да се поизчистя — усмихна се дръзко. — А ти май си…?

— Аз ще задавам въпросите.

— Знаеш ли, не трябва да четеш толкова на тъмно. Очите ти са пълна скръб.

Той се отдръпна назад и я зашлеви.

— Леле — раздвижи челюст Алиша. — Ох. И пощипва.

Той отново се приближи и жестоко изви повдигната ѝ ръка.

— Защо нямаш табелка?

— Ама много си докаран в тоя костюм. Караш едно момиче да се чувства недооблечено.

Нова плесница, като изплющяване от камшик. Алиша премигна с насълзените си очи и прекара език по зъбите си, усети вкус на кръв.

— Знаеш ли, че вие, момчета, доста бой ми хвърлихте. Не е много гостоприемно. Май не ви харесвам много.

Кървясалите му очи се стесниха от бяс. Сега вече Алиша беше стигнала донякъде.

— Кажи ми за Серджо.

— Не мога да кажа, че се сещам за него.

Отново я удари. Малки звезди се разлетяха пред погледа ѝ. Усещаше, че не я удря с всички сили. Щеше да кара полека с бавно увеличаване на силата.

— Защо не отрежете въжетата и да си поговорим както трябва? Явно този подход очевидно доникъде не ви води.

Отново стовари удара си върху нея, този път с юмрук. Сякаш я удари дъска. Алиша се отърси, плю кръв.

— Кажи ми.

— Иди си го начукай.

Порой от удари в корема ѝ. Дъхът замръзна в гърдите ѝ, когато диафрагмата ѝ се сви като менгеме. Заточиха се секунди без въздух. В мига, в който дробовете ѝ най-накрая поеха въздух, той отново я удари.

— Кой… е… Серджо?

На Алиша ѝ беше трудно да се съсредоточи. Да се съсредоточи, да диша, да мисли. Приготви се да получи нов удар, но такъв не последва, осъзна, че мъжът е отворил вратата. През нея влязоха трима. Носеха нещо като пейка, висока до кръста, с широка рамка в основата.

— Искам да ти представя един приятел. Това е Чука. Всъщност вече сте се срещали.

Погледът на Алиша постепенно се изостри. Имаше му нещо на лицето на мъжа, приличаше на къс неравномерно опечено месо, сурово в центъра и почерняло по краищата. Половината от косата на мъжа беше изгоряла, както и по-голямата част от носа му. Очите му изглеждаха разтопени, като лава, като течно желе.

— Отврат — успя да отвърне Алиша.

— Чука е бил тук в зоната за изчакване, когато си решила да стреляш по резервоар, пълен с втечнен пропан. Не се е зарадвал много на постъпката ти.

— Всичко става в работен ден. Радвам се да се запознаем. Чук. Бива си го именцето. Чук.

— Чука е човек с особен ентусиазъм. Може да се каже, че си е заслужил името. Има сметки за уреждане с теб — мъжът в костюма се обърна към другите двама: — Вържете я. Като се замисля, почакайте.

Ударите се сипеха ли, сипеха. Лицето. Тялото. Когато мъжът се умори, Алиша беше почти безчувствена. Болката се беше превърнала в нещо друго — далечно, смътно. Веригите издрънчаха и натискът върху китките ѝ намаля. Лежеше с лице към пода, краката ѝ бяха разтворени широко и вързани за рамката. Свалиха панталоните ѝ.

— Малко уединение за приятелчето ни тук — рече първият мъж и Алиша чу как вратата се затвори, последвана от злокобното и финално изщракване на ключалката.

Петдесет и едно

Всяка нощ, докато Ейми и Гриър пътуваха на север, тя сънуваше Улгаст. Понякога бяха на въртележката. Понякога бяха в колата; малките градчета и зеленият пролетен извънградски пейзаж фучаха покрай тях, в далечината се издигаха планини, върховете им светеха от леда. Тази вечер бяха в Орегон, в лагера. В голямата стая на жилището седяха един срещу друг на пода, свили крака по индиански, а помежду им лежеше дъската на монополи с квадратчета в избелели цветове и пари на подредени купчинки, шапчицата на Ейми и малкият автомобил на Улгаст. Улгаст хвърляше заровете от чаша и движеше пуловете си към двореца „Сейнт Чарлз“, мястото на един от шестте (шест!) хотела на Ейми. Печката беше затоплила стаята, а през прозорците валеше сух сняг, падаше в кадифения мрак и големия зимен студ.

— Майчице! — простена той.

Неохотно подаде банкнотите. Отчаянието му беше фалшиво, искаше да загуби. Каза ѝ, че е била късметлийка, каза ѝ го със свои думи. Късметлийка си, Ейми.

Техните зарове се въртяха, въртяха. Още пари смениха притежателите си. „Парк Палъс“, „Илинойс авеню“, „Марвин гардънс“, мястото с върховно име „Б. & О.“. Купчината от пари на Ейми растеше, докато тази на Улгаст се сви до нула. Тя купи железниците, съоръженията, построи си къщи, хотели навсякъде, обръч от нейни имоти, които ѝ позволяваха да се издигне повече, да покрие дъската. Разбирането на тази ускорена математика беше ключът към играта.

— Мисля, че ми трябва заем — призна Улгаст.

— Обърни се към банката — тя се усмихваше победоносно. Веднъж щом вземеше парите, краят щеше да настъпи бързо; Улгаст щеше да тръшне ръце в отказ да играе повече. Тогава щяха да заемат обичайните си места на дивана, придърпали одеяло до гърдите си и поред да си четат един на друг. Тази вечер книгата беше „Машината на времето“ от Хърбърт Уелс.

Той хвърли заровете на дъската. Три и четири. Премести колата си напред и спря на „Луксозна такса“ с нейния малък диамантен пръстен.

— Стига — изви очи и плати той. — Така се радвам да съм тук с теб — погледна покрай нея към прозореца. — Ама то наистина вали сняг отвън. Откога вали?

— Отдавна май.

— Винаги съм обичал да вали сняг. Напомня ми детството. Когато вали, имаш чувството, че е Коледа.

Дървото в печката изпращя. Снегът падаше над цялата гъста гора. Сутринта щеше да дойде с нежната си бяла светлина и тишина, въпреки че на мястото, където бяха, сутринта нямаше да дойде.

— Всяка година родителите ми ме водеха на Коледна песен. Където и да живеехме, намираха театър и ме водеха. Джейкъб Марли винаги ми изкарваше ангелите от страх. Той носеше веригите, които сам си беше изковал приживе. Толкова е тъжно. Но и красиво. Колко много истории има като тази — той се замисли за момент… — Понякога ми се ще да мога да остана тук завинаги с теб. Глупаво от моя страна, знам. Нищо не трае вечно.

— Някои неща траят.

— Кои?

— Онези, които искаме да си спомняме. Любовта, която сме усещали към хората.

— Начинът, по който те обичам — рече Улгаст.

Ейми кимна.

— Защото те обичам, нали знаеш — рече той. — Казвал ли съм ти го?

— Не е било необходимо. Винаги съм го знаела. Знаех го от самото начало.

— Не, трябвало е да ти го кажа — тонът му беше изпълнен със съжаление. — По-добре е, когато се казва.

Обви ги мълчание, дълбоко като гората, дълбоко като снега, който падаше върху тях.

— Нещо е различно у теб, Ейми — той изучаваше лицето ѝ. — Нещо се е променило.

— Наистина е така.

От краищата нахлуваше предпазливо мрак. Винаги така ставаше, като че прожектори угасват на сцена и накрая остават само двамата.

— Ами каквото ще да е — рече той и се засмя. — Харесва ми. — След момент добави: — Каза ли на Картър колко съжалявам?

— Той знае.

Улгаст гледаше покрай нея.

— Никога няма да си простя за това. Разбрах го само като го погледнах. Той обичаше онази жена с цялото си сърце — сведе поглед към дъската на монополи. — Май играта ни приключи. Не знам как го правиш. Следващия път ще те бия.

— Искаш ли да почетеш?

Настаниха се на дивана под вълненото одеяло. На масата стояха чаши с какао, появили се бяха като всичко останало, по свое собствено усмотрение. Улгаст вдигна книгата и запрелиства страниците, докато не откри точната.

— Машината на времето, глава седма — прокашля се и обърна лице към нея. — Смелото ми момиче. Моята смела Ейми. Наистина те обичам.

— И аз те обичам — рече Ейми и се сгуши до него.

И така те прекараха безкрайни часове и само мигване на окото, докато мракът, покривка, която само решаваше за себе си, не се спусна над тях.

Петдесет и две

Следваха източната линия за доставки северно от Тексаркана, взимаха храна, гориво и спяха в укритията. Ползваха една от колите на Тифти, малък преработен камион, от който скоро щяха да имат нужда: северно от Литъл Рок лагеруваха на открито. Нямаха проблем с горивото, обясни им Тифти. Камионът можеше да кара допълнително още двеста галона като резерв, а по пътя си на север с Гриър и Кръкшанк преди петнайсет години бяха разузнали източници по целия път до Айова — въздушни бази, заводи за дизел, големи търговски депа с полетата им от резервоари, подобни на гъби. Камионът беше екипиран с пречистваща система, с чиято помощ да се премахват замърсяванията и окислителят. Бавен процес, но с късмет и при добро време можеха да стигнат до Айова до средата на декември.

Първата им нощ в камиона се случи на повече от сто и петдесет километра южно от границата с Мисури. Когато падна здрач, Тифти извади голяма пластмасова кана от каросерията на камиона, мина с парцал през лицето си и изля съдържанието — чиста течност, около колата.

— Какво има в тая работа? — попита Лор. Очите им се насълзиха от вонята.

— Стара семейна рецепта. Драките ненавиждат мириса ѝ, освен това прикрива нашата миризма. Дори няма да разберат, че сме тук.

Вечеряха боб и сухари и се настаниха на раниците. Скоро Холис захърка. Холис? — помисли си Питър. Не, Лор. Тя спеше така, както правеше всичко останало: както тя обичаше. Питър разбираше защо Майкъл е бил привлечен от нея — привлекателността ѝ беше голяма — но също и защо приятелят му не можеше да си признае, че е така. Кой може да понесе да го желаят толкова силно? Дори плячката да искаше да бъде уловена, искаше се борба. По време на чакането им в рафинерията Питър се беше чудил, неведнъж, дали Лор не флиртува с него. И тя го правеше, реши той, но заради тактиката. Опитваше да се промъкне по-надълбоко в света на Майкъл. Веднъж щом се вмъкнеше в същината му, той щеше да остане беззащитен. Майкъл щеше да е неин.

Питър смени положението на раницата си, помъчи се да се намести по-удобно; открай време му беше трудно да спи в камиони. Точно когато се унасяше, шум отвън го събуди напълно. Веднъж близо до Амарило виралите се бяха нахвърлили върху стените през нощта. Всъщност бяха повдигнали рамката и се опитваха да я преобърнат. За да държи духа си висок, отрядът на Питър прекара часовете в игри на покер и шеги, сякаш нищо важно не се случва. Ама здравата тупурдия се носи, чуваше се най-често. И как при тая дандания да се съсредоточа върху картите? На Питър щеше да му липсва този живот, беше самоотлъчил се девети ден, извън закона като Холис и Тифти. Независимо какво щеше да каже Гунар в защита на Питър, посланието на мъжа беше ясно: правиш го за своя сметка, никой няма да каже, че те познава.

Следващото, което осъзна, бе, че Холис го бута, за да се събуди. Слязоха в студа. Толкова далеч на север нямаше съмнение, че сезоните се сменят. Небето беше надвиснало от тежки сиви облаци като структури от въздушни камъни.

— Виждаш ли? — Тифти сочеше земята около камиона. — Никакви следи няма.

Продължиха пътя си. Отсъствието на виралите тормозеше ума на Питър. Дори извън укритията не бяха видели никакви следи, никакви фъшкии. Прекрасен обрат на събитията, но толкова невероятен, че действаше притеснително, сякаш виралите им готвеха нещо специално.

Напредването им се забави, пътят стана неясен. Тифти често трябваше да спира камиона, за да преизчислява курса им с помощта на компас, карти и понякога сектант — уред, който Питър виждаше за пръв път.

Майкъл му показа как работи. Като измерваше ъгъла между слънцето и хоризонта и като отчиташе времето и датата, беше възможно да изчисли местоположението им спрямо други отправни точки. Инструментът се използваше най-вече в морето, обясни Майкъл, където хоризонтът бил чист, но можело да се ползва и на сушата. Откъде знаеш тези неща? — попита Питър, но осъзна, че е задал въпрос, който съдържа отговора. Майкъл се беше научил да използва сектанта за деня, в който щеше да отплава, за да открие или да не открие бариерата от мини.

Дните от пътуването минаваха, от виралите все още нямаше следа. Вече открито се чудеха на този факт, въпреки че обсъждането никога не стигаше по-далеч от чудене. Странно, казваха. Предполагам, че трябва да се считаме за късметлии. И те бяха, но късметът имаше навик да предава в последния момент. След единайсет дни Тифти обяви, че наближават границата между Мисури и Айова. Бяха мръсни, изтощени, изнервени. Цели два дни бяха спрени от река без име, връщаха се назад километър след километър, докато се опитват да открият все още съществуващ мост. Запасът им от гориво намаляваше. Пейзажът отново се промени, не беше толкова равнинен, колкото този на Тексас, но почти, с ниски хълмове, покрити от висока до кръста трева. Наближаваше пладне, когато Холис, който беше на волана, спря камиона.

Питър дремеше отзад и стана при звука от отварянето на вратите. Надигна се и разбра, че е сам в кабината. Защо бяха спрели?

Извади пушката си и скочи долу. Всичко беше покрито с фина, бяла пудра — трева, дървета. Сняг? Въздухът миришеше остро, на горяло. Не беше сняг. Пепел. Малки облачета от белота се вдигаха под стъпките му, докато Питър вървеше към мястото, където стояха другите, на хребета на хълма. Спря и той там, понеже неговите другари бяха спрели, приковани на място от гледката, разкрила се пред очите им.

— В името на Божията любов — рече Майкъл. — Какво, по дяволите, виждат очите ни?

Петдесет и три

Коя беше тази жена?

Шпионка. Бунтовничка. Това беше очевидно, опитът ѝ да освободи заложниците носеше всички отличителни белези, а и беше убила шестима мъже, преди да допусне своята фатална грешка. Само че отсъствието на плочка върху ръката ѝ не пасваше. Тази любопитна миризма, която Гилдър долови, какво означаваше тя? Откриха оръжието ѝ, полуавтоматичен браунинг с два останали в магазина патрона. Гилдър за пръв път виждаше подобно оръжие, не беше от техните. Или бунтовниците се запасяваха с оръжие от неизвестен за него източник, или жената идваше от съвсем друго място.

Гилдър не обичаше мистериите. Обичаше ги по-малко дори от идеята за Серджо.

Май не можеха да пречупят жената. Не им беше казала дори името си. Дори Чука, този психопат, мъж, прословут с противните си апетити, не беше успял да измъкне никаква информация от нея. Решението да прибегне до услугите му беше хрумнало с любопитна лекота. Да изпраща хора в угоителния беше едно; виралите се справяха с милостива бързина с тях, а и създанията трябваше да се хранят. Не беше приятно, но поне беше бързо. Колкото до няколко удара в ареста или предпазливото използване на дъската за потапяне, ами понякога подобни мерки бяха просто неизбежни. Какъв термин използваха за това навремето? Подсилен разпит.

Но да одобри изнасилване — това си беше новост. Това си беше направо за учудване. Подобни неща се случваха в малките, изпълнени с жестокост държавици, където мъже с мачете съсичаха хората на парчета само защото са се родили в погрешното село или са имали различни уши, или са предпочитали шоколада пред ванилията. Мисълта за това трябваше да го отврати. Трябваше да е… под нивото му. Дотам го беше довел Серджо. Странно как едно действие може да изглежда налудничаво един ден и напълно оправдано на следващия.

Такива мисли преминаваха през ума на Гилдър, докато седеше начело на съвещателната маса. Ако имаше възможност, би прескочил тези ежеседмични срещи, които неизбежно се превръщаха в спираловидно процедурно пререкание, класически пример за прекалено много петли в една кухня. Гилдър твърдо вярваше в ясната йерархия на командване и разпръснатата власт на пирамидалната бюрокрация. Тя имаше свойството да създава прекалено много безсмислена работа на дъното и прекалено засилен апетит към документацията и прецедента, но държеше всеки в собствения му ъгъл. Въпреки това претенцията за общото управление трябваше да се поддържа, поне засега.

— Някой има ли нещо да каже?

Май никой нямаше нищо за казване. След неудобно мълчание министърът на пропагандата Хопъл, който седеше непосредствено вляво от Гилдър, до министъра на общественото здраве Съреш и точно срещу Уилкс, се прокашля и заговори:

— Мисля, че всички са разтревожени, ами, не толкова разтревожени, колкото загрижени и мисля, че говоря от името на всички присъстващи…

— За Бога, изплюй го вече. И си свали очилата.

— О, добре — Хопъл свали очилата с опушени стъкла от лицето си и ги постави с нервна предпазливост на съвещателната маса. — Както казах — продължи той и отново се изкашля, — дали е възможно, вероятно ли е, нещата да са изпуснати от контрол?

— Тук си адски прав. Това е първото умно нещо, което някой ми е казал цял ден.

— Имам предвид, че стратегиите, които използвахме, май ни водят доникъде.

Гилдър въздъхна раздразнено.

— Какво предлагаш?

Очите на Хопъл се стрелнаха неволно към колегите му. Най-добре тук ме подкрепете, няма да съм сам юнак на коня.

— Може би трябва да намалим реакцията. За известно време.

— Да я намалим. Попилели са ни навън.

— Ами ето как стоят нещата. В равнината се носят много приказки и те не са в наша полза. Може би трябва да се опитаме да задържим темпото за малко. Да видим докъде ще ни доведе.

— Ти полудя ли? Всички ли сте полудели?

— Ти сам каза, че работите не вървят, както ние искаме.

— Не го казах аз, ти го каза.

— Дори да е така, малцина от нас говорят за…

— Това е най-лошо пазената тайна в тази стая.

— Добре. Ами хубаво. Хрумна ни, че може би трябва да поемем точно обратната посока на поведение. Да подходим повече към сърцата и умовете. Ако следиш мисълта ми.

Гилдър пое дъх, за да се успокои.

— Предлагаш ми значи и извини ме за парафразата, да го даваме като мацета.

— Директор Гилдър, ако може — говореше Съреш. — Схемата на успешното въстание…

— Те избиват хора. Те убиват обитатели на равнината. Какво не ви е ясно тук? Това са касапи.

— Никой не казва друго — продължи Съреш с празен поглед. — И доста време това действаше в наша полза. Но арестите не доведоха до разкриването на никаква полезна информация. Все още не знаем къде е Серджо, нито как се придвижва. Нищо не излезе наяве. А междувременно репресиите се оказаха добре действащ механизъм, който вля нови членове сред бунтовниците.

— Знаете ли как звучите? Ще ви кажа как. Звучите като репетирали.

Съреш пренебрегна злобната забележка.

— Нека ви покажа нещо.

От папка на масата измъкна лист, който плъзна към Гилдър. Един от пропагандните позиви, но на обратната страна беше надраскано различно послание.

И така нататък в тази посока. Гилдър вдигна глава и видя, че още очи са се вторачили в него, сякаш той е бомба, която може да избухне.

— И? Какво доказва това?

— Персоналът на Човешки ресурси откри досега петдесет и шест такива позива — отвърна Съреш. — Давам ви пример за проблема, който създава нашата линия на поведение. Тази сутрин на сутрешната проверка живеещите в цяла сграда отказаха да изпълнят химна.

— А боя получиха ли си?

— Бяха повече от триста. А можем да държим в ареста само половината брой. Просто нямаме място.

— Тогава намалете наполовина дажбите им.

— Обитателите на равнината вече са на минимални дажби. Ако ги намалим още, няма да са в състояние да работят.

Да полудее човек. Всяко възражение, което Гилдър отправяше, беше веднага парирано. Гледаше право в дулото на организираното неподчинение сред висшия персонал.

— Всички вън.

— Мисля — продължи с вбесяващо самообладание Съреш, — че трябва да постигнем съгласие по някаква стратегия.

Лицето на Гилдър поаленя и пламна. Вените на главата му пулсираха, на практика получаваше удар. Вдигна хартията и я развя във въздуха.

— Сърца и ум. Чувате ли се какви ги говорите? Прочетохте ли това?

— Директор Гилдър…

— Нямам какво повече да ви кажа. Вън!

Събраха документите си, затвориха куфарчетата, размениха си тревожни погледи. Всички станаха и се насочиха към изхода. Гилдър подпря глава на ръце. Иисусе Христе, само това му трябваше. Трябваше да направи нещо, и то незабавно.

— Уилкс, почакай.

Мъжът се обърна, вдигнал вежди.

— Ти остани.

Останалите излязоха. Началникът на персонала се задържа на вратата.

— Седни.

Уилкс се върна на стола си.

— Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? Винаги съм ти вярвал, Фред. Разчитах на теб работите да вървят. Не ме будалкай сега.

— Притеснени са, това е.

— Да са притеснени е едно. Няма да търпя деление по ранговете. Не и когато сме на косъм. Всеки ден бунтовниците могат да се появят и тук.

— Всички го знаят. Само дето не искат… ами нещата да излязат извън контрол. И мен ме изненадаха.

Спести си извиненията, помисли си Гилдър.

— Ти какво мислиш? Излезли ли са от контрол?

— Наистина ли искаш да ми зададеш този въпрос? — когато Гилдър не каза нищо, Уилкс сви рамене. — Може би донякъде.

Гилдър стана, извади очилата си от джоба на якето и дръпна завесите. Това унило място. Насред проклетото нищо. Изведнъж разбра, че изпитва носталгия по миналото, светът на колите, ресторантите, магазините, химическото чистене, възстановяването на данъците, задръстванията и реденето на опашки за филмите. Отдавна не се беше чувствал толкова потиснат.

— Хората ще трябва да раждат повече деца.

— Сър?

Говореше, застанал гърбом към мъжа.

— Бебета, Фред — поклати главата от иронията. — Странно, никога не съм знаел много за тях. Никога не съм имал нужда да знам. Ти си имал две, нали?

Неписано правило беше да не се задават въпроси за предишния живот. Гилдър долови колебанието на Уилкс дали да отговори на въпроса.

— С госпожата имахме три. Две момчета и едно момиче. Имахме и седем внуци.

— Мислиш ли за тях?

Гилдър се обърна от прозореца. Уилкс също постави очилата си. Заради светлината или заради друго?

— Вече не — ъгълчето на устата на Уилкс трепна. — Изпитваш ли ме, Хорас?

— Може би малко.

— Недей.

Думата беше изречена с повече сила, отколкото Гилдър някога беше чувал от него. Не можа да реши дали е успокояващо, или тревожно.

— Ще накараме всички да се съгласят, да знаеш. Мога ли да разчитам на теб?

— Защо изобщо трябва да ме питаш за това?

— Поглези ме, Фред.

Времето застина. Уилкс кимна.

Правилният отговор, но колебанието на Уилкс натежа. Защо Гилдър изобщо питаше? Не го притесняваше инфантилният тон на срещата — и преди това си беше имал вземане-даване с подобни явления. Непрекъснато някой настъпваше някой друг. Ох! Боли! Не е честно! Ще те наклеветя! Нещо по-дълбоко и по-тревожно вреше и кипеше. Беше повече от неуспех да се намери решение, витаеше впечатлението за подготвян бунт. Всичките му инстинкти това сочеха, сякаш той стоеше на ръба на разширяваща се пропаст, с единия крак от едната страна, другият — от другата.

Затвори завесите и се върна на масата.

— Какво е положението с угоителния комплекс?

Мускулите на лицето на Уилкс видимо се отпуснаха. Отново бяха на позната територия.

— Взривът е нанесъл доста разрушения. Ще трябват поне още три дни да възстановим вратите и осветлението.

Прекалено дълго, помисли си Гилдър. Налагаше се да го направят на открито. Може би така беше по-добре, можеше с един куршум да убие два заека. Малко театър, за да стегне редиците на войската. Бутна бележника по масата към началника на щаба си.

— Записвай.

Петдесет и четири

— Толкова е… странно.

Лайла току-що беше приключила с храненето си и беше под силното му въздействие. Вероятно Гилдър беше донесъл кръвта, докато Сара и Кейт играеха на двора. След два последователни дни с по-високи температури снегът се беше превърнал в лепкава обвивка, идеална за снежни топки. Двете се замеряха с часове с тях.

Сега играеха на пода до огъня. Сара не знаеше играта, Кейт я научи на нея. Още едно удоволствие, да се научи на игра от собственото си дете. Сара се помъчи да не мисли колко краткотрайно може да е това. Съобщението от Нина можеше да дойде всеки ден.

— Да, добре — каза Лайла, сякаш двете със Сара са разговаряли, — скоро ще изляза да свърша някои дела.

Сара почти не ѝ обърна внимание. Умът на Лайла май се беше отнесъл в мечтания. Къде щеше да излезе?

— Дейвид каза, че трябва да отида — обърната към огледалото, Лайла се намръщи, както винаги правеше, щом говореше за Дейвид. — Лайла, поводът е благотворителност. Знам, че не харесваш операта, но задължително трябва да отидем. Лайла, този човек е управител на голяма болница, всички съпруги ще бъдат там, как ще изглежда, ако отида сам? — Тя въздъхна примирено, четката ѝ спря върху буйната ѝ грива. — Поне веднъж да помисли какво аз искам да правя, за местата където аз искам да отида. Виж Брад беше грижлив. Брад беше от онези мъже, които се вслушваха. — Очите ѝ срещнаха погледа на Сара в огледалото. — Кажи ми нещо, Дани. Имаш ли си приятел? Някой специален в живота ти? Ако нямаш нищо против въпроса ми. Божичко, ти несъмнено си красива. Обзалагам се, че имаш купища обожатели, които се бият пред вратата ти.

За миг Сара се обърка от въпроса; Лайла рядко задаваше на Сара лични въпроси.

— Не е точно така.

Лайла се замисли.

— Много мъдро. Имаш още много време. Позабавлявай се, не се установявай още. Ако срещнеш правилния мъж, ще разбереш — жената отново се залови да се реши. Изведнъж гласът ѝ стана тъжен: — Не забравяй, Дани. Навън някой те чака. Щом го откриеш, не го изпускай от погледа си. Аз допуснах тази грешка и виж ме сега как съм вързана.

Забележката, както и много други, сякаш се рееше във въздуха и не можеше да докосне никаква здрава повърхност. Въпреки че през дните на тяхното затворничество Сара беше започнала да разпознава моделите на смисъла на тези неясни изказвания. Те бяха сенки на нещо истинско: действителна история на хора, места, събития. Ако казаното от Нина за жената беше истина — а Сара вярваше, че е така — Лайла беше във всяко отношение чудовище, както и червенооките. Колко Еви са били изпратени в мазето, понеже Лайла беше… какви бяха думите на Нина? Изгубила интерес. Но Сара не можеше да отрече, че у жената имаше нещо, достойно за съжаление. Изглеждаше така залутана, толкова крехка, така пълна със съжаления. Понякога, отбелязала беше веднъж Лайла без някаква причина и с една от най-тежките въздишки, просто не разбирам как така нещата продължават по този начин. А една вечер, докато Сара втриваше лосион в краката ѝ, Дани, минавало ли ти е през ума просто да избягаш? Да оставиш целия си живот и да започнеш наново? Все по-често оставяше Сара и Кейт насаме, като че ли изоставяше ролята си в живота на момиченцето — сякаш на някакво ниво знаеше истината. Гледам ви и си мисля колко съвършено изглеждате заедно. Момиченцето те обожава. Дани, ти си парченцето от пъзела, което липсваше.

— Е, какво мислиш?

Вниманието на Сара се върна върху играта. Тя вдигна очи и видя, че Лайла я наблюдава вторачено.

— Дани, твой ред е — каза Кейт.

— Минутка, слънчице — обърна се към Лайла. — Съжалявам. Какво мисля за кое?

На лицето ѝ имаше принудена усмивка.

— Да дойдеш с мен. Мисля, че ще си ми от голяма полза. Джени може да се грижи за Ева.

— Къде да дойда?

Сара познаваше по очите на Лайла, че където и да се готвеше да ходи, жената при никакви обстоятелства не искаше да отиде сама.

— Има ли значение всъщност? Едно от… нещата на Дейвид. Обикновено са пълни със смърт, ако трябва да съм честна. Наистина ми трябва компания — тя се приведе от стола си и се обърна към детето. — Ти какво ще кажеш, Ева? Какво ще кажеш за една вечер с Джени, докато мама отсъства?

Момичето отказа да срещне погледа ѝ.

— Искам да остана с Дани.

— Разбира се, тиквичке. Всички обичаме Дани. Няма по-специален човек от нея в света. Но понякога големите трябва да излизат сами, да правят неща за пораснали. Просто понякога е така.

— Тогава ти върви.

— Ева, ти май не ме слушаш.

Момиченцето се улови за роклята на Сара.

— Кажа ѝ.

Лайла се намръщи.

— Дани? За какво става дума?

— Не… знам — тя погледна Кейт, която се беше скрила зад нея на пода и притиснала тяло в Сариното, за защита. Сара я прегърна с ръка. — Какво има, миличка?

— Ева — намеси се Лайла, — какво искаш да ми каже Дани? Кажи ми веднага.

— Не те харесвам — промърмори момиченцето в роклята на Сара.

Лайла се отдръпна, лицето ѝ изгуби цвета си.

— Какво каза?

— Не те харесвам! Харесвам нея.

По лицето на Лайла се четеше истински потрес. Олицетворение на пълното отхвърляне. Изведнъж Сара разбра интуитивно какво се е случило с другите Еви. Ето това се беше случило.

— Добре — Лайла се прокашля, наранените ѝ очи неспокойно шареха из стаята, търсеха предмет, към който да приковат вниманието си. — Разбирам.

— Лайла, тя нямаше предвид това — момиченцето отново се беше скрило в защитата на тялото на Сара, притиснало лице в робата ѝ, същевременно гледаше Лайла предпазливо с ъгълчето на окото си. — Кажи ѝ, миличка.

— Излишно е — рече Лайла. — По-ясно нямаше как да го каже. — Жената се изправи нестабилно от стола си. Сега всичко беше различно, думите бяха изречени. — Ако ме извините, мисля, че трябва да си полегна. Дейвид скоро ще дойде.

Тръгна към стаята си, като едва-едва вървеше. Гърбът ѝ беше приведен, сякаш я бяха ударили.

— Все още ли искате да дойда с вас? — внимателно попита Сара.

Лайла спря, улови се за рамката за равновесие. Не погледна към Сара, когато отговори.

— Разбира се, Дани. Защо да не искам?

Отидоха до стадиона в тъмнината. Конвой от десет коли, пикапи отпред и отзад, всеки с команда от въоръжени помагачи в каросерията, с осем лъскави джипа между тях с висшия персонал. Лайла и Сара пътуваха на задната седалка на втората кола. Лайла беше облечена с черен плащ с качулка, завързана на шията ѝ, огромни тъмни очила, покрили горната половина на лицето ѝ като щит. Шофьорът беше познато лице, което Сара не можа да си спомни откъде познава. Слаб мъж, само кожа и кости, с провиснала кестенява коса и бледи шарещи очи, които срещнаха погледа на Сара, когато потеглиха от Купола.

— Ти. Как се казваш?

— Дани.

Засмя се в огледалото. Сара усети тревожно жегване. Дали я познава? Дали погледът му не е проникнал през затъмняващата завеса на воала ѝ?

— Ами тази вечер ще се поглезиш, Дани.

Гилдър отначало беше отказал Сара да дойде, но Лайла не отстъпи. Дейвид, как си мислиш, че се чувствам да ме влачиш на всичките си глупави празненства с твоите глупави приятели? Няма да отида без нея — или го одобри, или го преглътни. Повтаряше го постоянно, непрекъснато, докато накрая Гилдър намусено не отстъпи. Добре, рече той, нека да е на твоето, Лайла. Може би една от прислужниците ти трябва да види какво представляваш наистина. Колкото повече, толкова по-голяма ще е шибаната веселба.

Сега прекосяваха равнината, вървяха покрай реката, успокоена под кожух от зимен лед. Нещо се случваше с Лайла. С всяка изминала минута светлините на Купола се смаляваха зад тях, личността ѝ се променяше. Тя изпъна гръб като котка, започна да издава гърлено мъркане, галеше лицето и косата си.

— Мммм — измърка Лайла с почти сексуално удоволствие. — Чувстваш ли ги?

Сара не отговори.

— Прекрасно… е.

Минаха през портата. Сара видя стадиона пред тях, осветен отвътре, сияещ на зимната светлина. Не чувстваше толкова страх, колкото разпростиращата се чернота. Конвоят намали скоростта, когато изкачи рампата и излезе на ярко осветено игрище, заобиколено от пейки. Колите спряха зад сребрист товарен камион, където чакаха дванайсет помагачи, размахваха палките си и пристъпваха от крак на крак в студа. Насред полето беше забит висок стълб.

— Мммм — каза Лайла.

Отвориха се вратите, всички слязоха. Застанала до колата, Лайла вдигна воала на Сара и нежно докосна бузата ѝ.

— Моята Дани. Сладкото ми момиче. Не е ли прекрасно? Моите бебета, моите прекрасни бебета.

— Лайла, какво става тук?

Тя залюля главата на врата си с чувствено удоволствие. Очите ѝ бяха нежни и далечни. Лайла, която Сара познаваше, вече не беше там. Тя наклони лице към лицето на Сара и ненадейно я целуна сухо по устните.

— Така се радвам, че си с мен — рече тя.

Шофьорът улови Сара за лакътя и я поведе към пейките. Двайсет мъже в тъмни костюми седяха на две редици, говореха оживено помежду си, размахваха юмруци.

— Толкова е яко — чу Сара да казва единият, докато показваха мястото ѝ на четвъртата редица, сред група помагачи. — Нямам насита.

Отпред долу Гилдър стоеше с лице към групата. Носеше черно палто, тъмна вратовръзка, видима на гърлото му. Държеше нещо в облечената си в ръкавица ръка: радио.

— Господа от висшия персонал, добре дошли — заяви той с радостна усмивка. Дъхът му образуваше облаци пара пред лицето му и подчертаваше думите му. — Тази вечер има малък подарък за вас. Представление за благодарност за упоритата ви работа, след като сме на път да стигнем до края на тежкия си труд.

— Докарай ги! — извика в шепи един от червенооките и предизвика възгласи и смях.

— Сега, сега — махна Гилдър за тишина. — Всички сте добре запознати с представлението, което ще се разиграе. Но тази нощ имаме специален план. Министър Хопъл, бихте ли излезли напред?

Червено око от втората редица се изправи и присъедини към Гилдър. Висок, с квадратни челюсти и късо подстригана коса. Ухилен от объркване, той рече:

— Боже, Хорас, дори не ми е рожден ден!

— Може би ще те понижи! — провикна се друг глас.

Нов изблик на смях. Гилдър изчака смехът да спре.

— Тук присъстващият господин Хопъл — постави той бащински ръка на гърба на мъжа, — както всички знаят, е с нас от самото начало. Като министър на пропагандата той ни осигури ключова подкрепа за нашите усилия — изражението му рязко се промени и стана строго. — Затова с най-голямо огорчение трябва да ви призная, че сигурни доказателства доведоха до мое знание, че министър Хопъл е в съюз с бунтовниците. — Ръката му се стрелна към лицето на мъжа, свали очилата му и ги захвърли. Хопъл изпищя от болка и закри очи с ръце.

— Стража — рече Гилдър, — хванете го.

Двама помагачи сграбчиха ръцете на Хопъл, още по-бързо го наобиколиха, измъкнаха оръжие. Момент на объркване, гласове се носеха из пейките. Какво? Какво говори той? Хопъл, възможно ли е…?

— Да, приятели. Министър Хопъл е предател. Тъкмо той е предоставил на бунтовниците решаваща информация, довела до бомбата от миналата седмица, в която двама наши колеги загинаха.

— Иисусе, Хорас! — мъжът се свлече на колене. Държеше очите си здраво стиснати. Опита се да се отскубне от хватката на мъжете, но, изглежда, беше изгубил цялата си сила. — Познаваш ме! Всички ме познавате! Съреш, Уилкс, някой да му каже!

— Съжалявам, приятелю. Ти сам си си виновен. Отведете го на полето.

Завлякоха го. До сребристия камион Хопъл беше завързан за стълба с дебело въже. Един от помагачите донесе кофа и изля съдържанието ѝ върху него с червен плисък, то се разля върху дрехите, върху косата и лицето му. Мъжът се гърчеше безпомощно, надаваше жаловити крясъци: Спрете. Моля ви, кълна се, не съм предател. Копелета, кажете нещо!

Гилдър сви шепи около устата си.

— Вързан ли е затворникът?

— Вързан.

Той вдигна радиото към устата си.

— Загасете светлините.

Тракане на ключалка и скърцане от отваряне на врата.

Алиша стоеше провесена от тавана, вързаните ѝ китки бяха вдигнати над главата, държаха нависоко нейното бавно скърцащо тегло. Беше уморена, страшно уморена. Струйки засъхнала кръв се спускаха по голите ѝ крака. Мъжът, известен като Чука, в дните на мрачните си дела не беше оставил недокосната част от нея. Изпълни ушите ѝ и носа ѝ с горящата воня на грухтящия си възторг. Беше я дращил, удрял, хапал. Хапал като животно. Гърдите ѝ, нежната кожа на врата ѝ, вътрешността на бедрата ѝ, всичко носеше белезите на зъбите му. През всичкото време тя не беше плакала. Викала беше, да. Крещяла. Но не му беше доставила удоволствието да плаче. И ето че сега отново се появяваше, лениво полюляваше подрънкващата връзка ключове около пръста си, здравото му око обхождаше тялото ѝ, по наклоненото му лице имаше лъстива, животинска усмивка.

— Помислих, че понеже всички са навън на стадиона за представлението, може да прекараме известно време насаме.

Какво можеше да каже? Нищо.

— Мисля, че двамата да опитаме нещо ново. Пейката изглежда толкова… безлична.

Започна да се съблича, сложна дейност от махане на кожа и катарами. Изрита ботушите си, панталоните си. Докато той се събличаше в пълната си прелест, Алиша можеше само да наблюдава в нямо отвращение. Имаше чувството, че е десет различни Алиша в главата си, всяка с отделна информация, лишена от връзка с останалите. И въпреки това: време насаме. Това беше новост, помисли си тя. Несъмнена промяна в начина на действие. Обикновено бяха четирима: един, който действаше с макарата, двама, които да я свалят, и Чука. Къде бяха другите?

Насаме.

— Умолявам те — рече тя дрезгаво, — нека да не боли. Ще направя така, че да ти хареса.

— Съвсем честно.

— Спусни ме долу и ще ти покажа колко ще ти е хубаво.

Той обмисли думите ѝ.

— Само ми кажи какво искаш и ще ти го дам.

— Глупости говориш.

— Можеш да оставиш оковите. Обещавам да ти съдействам. Ще ти дам всичко, което поискаш.

По лицето му видя, че идеята му допадна. Беше гола, пребита. Какво би могла да направи жена в нейното положение? Ключовете бяха прикачени към гайката на панталоните му, които лежаха на пода до него. Алиша се насили да не поглежда към тях.

— Може и да излезе нещо от предложението — рече Чука.

Веригите, които минаваха през макара, закачена на тавана, се задвижваха от лост, прикрепен към стената. Без панталони, надървен. Чука отиде и освободи лоста. Над нея се чу дрънкане. Краката на Алиша стъпиха на пода.

— Пусни още малко — рече тя, — трябва да се движа.

Сънлива, развратна усмивка.

— Харесва ми идеята ти.

Натискът върху китките ѝ се отпусна.

— Още малко.

Тактиката ѝ беше очевидна, но нетърпението на мъжа притъпи последните остатъци от разсъдъка му. Ръцете на Алиша паднаха от двете ѝ страни. Вече разполагаше с осем стъпки луфт, в който да се движи.

— Сега без шеги.

Тя застана на четири крака приканващо. Чука клекна зад нея на пода.

— Ще ти доставя удоволствие — рече тя. — Обещавам.

Щом постави ръце на бедрата ѝ, тя издърпа десния крак към гърдите си и го изрита по лицето. Трошене и вик: Алиша скочи на крака и се завъртя. Седеше на пода, държеше носа си, през пръстите му шуртеше тъмна кръв.

— Кучко мръсна!

Политна към нея, насочил се към гърлото ѝ. Въпросът беше кой кого ще улови първи. Алиша отстъпи, вдигна ръка, направи ласо от веригата и го метна напред.

Примката падна на главата му. Тя го придърпа към нея, отстъпи и използва устрема му, да го завърти. Сега стоеше зад него. С другата си ръка направи втора примка от веригата и я прехвърли през врата му. Подскочи и уви крака около кръста му. Той хъхреше, ръцете му се мятаха във въздуха. Умри, свиня такава, помисли си тя, умирай и с цялата си сила залюля тялото си назад, издърпа веригите като юзди на кон, запрати ги към пода, докато с рязко придърпване отпускането свърши, макарата над тях запъна и остана неподвижна, а Алиша чу звука, за който копнееше: носещото задоволство изпукване на кост.

Висяха на двайсет сантиметра от пода. Седемдесет и пет килограма мъртво тегло лежеше отгоре ѝ. Тя мушна крака под себе си, изви гърба си и се отблъсна. Трупът на Чука се прегъна напред на колене, падна по очи на бетона, когато тя размота веригите от шията му. Взе ключовете от пода, отключи веригите и ги махна от китките си.

След това го рита, тъпка главата му, размаза лицето му на бетонния под с петата си. Ненавист завладя ума ѝ. Улови косата му и влачи безжизненото му тяло из килията, изправи го и удря главата му в стената.

— Харесва ли ти, боклук такъв? Харесва ли ти строшения ти врат? Хареса ли ти да те убия?

Може би пред килията имаше пазач, може и да нямаше. Може би още мъже щяха да се втурнат вътре, да я вържат с веригите за тавана и всичко да започне отново. Но нямаше значение. Важното беше главата на Чука. Удря я, докато той не се превърна в най-мъртвото нещо в историята на света, най-мъртвия човек, съществувал някога. Крещеше ли, крещеше.

— Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си!

Накрая приключи. Алиша го пусна. Трупът се катурна на една страна на пода, остави лъщяща следа от мозък по стената. Алиша падна на колене, дишаше запъхтяно. Приключи, но не го чувстваше така. Никога нямаше да е приключило.

Трябваха ѝ дрехи. Трябваше ѝ оръжие. Към прасеца на Чука намери привързан нож с тежка дръжка. Балансът му беше калпав, но щеше да свърши работа. Взе панталоните и ризата му. Облече се в мъжките дрехи, просмукани от вонята му, изпълниха я с отвращение. Кожата ѝ настръхна, сякаш я докосваше. Нави ръкавите и крачолите на панталоните, пристегна ги в кръста. Ботушите бяха прекалено големи, щяха само да я забавят, трябваше да върви боса. Издърпа трупа далеч от вратата и заудря по метала с дръжката на ножа си.

— Ей! — изкрещя тя, свила шепи около устата си снижила глас. — Ей, заключен съм тук!

Секундите се точеха. Може би отвън нямаше никого. Сега какво щеше да прави? Задумка по вратата, този път по-силно, молеше се някой да дойде.

Ключалката се завъртя. Алиша се отдръпна рязко от вратата, когато пазачът влезе в стаята.

— Какво, по дяволите правиш, Чук, каза ми, че имам трийсет минути…

Възраженията му останаха недовършени. Алиша му се нахвърли отзад, запуши с ръка устата му, а с другата заби ножа в долната част на гърба му от долу нагоре.

Пусна трупа на пода. Кръвта от него се събираше в голяма, тъмна локва. Наситената ѝ миризма стигна до ноздрите ѝ. Алиша си спомни обета си. Ще изпия кръвта на тия копелета до капка. Ще се кръстя в кръвта на своите врагове. Мисълта я беше поддържала през дните на мъченията. Но сега, когато гледаше двамата мъже, първо пазача, после Чука, неговото бледо, голо тяло като бяло петно на бетона, потръпна от отвращение.

Не сега, помисли си тя, още е рано. И излезе в коридора.

Полето потъна в мрак. За момент всички замлъкнаха. След това високо над главите им се появи студена воднистосиня светлина и запулсира към полето, окъпа го в изкуствено лунно сияние.

Лайла се появи от задната част на сребристия камион. Всички червенооки прибраха в джобовете очилата си. Хопъл беше престанал да умолява и хлипаше. На полето излезе ван. Двама помагачи слязоха, отидоха до задната част на колата и отвориха вратите.

Излязоха единайсет души: шестима мъже и пет жени, с окови на китките и глезените и приковани един за друг. Тръгнаха тромаво, плачеха, умоляваха да пощадят живота им. Ужасът им беше прекалено голям, бяха напълно пречупени хора. Студена безчувственост беше обзела Сара, помисли, че може да е болна. Една от жените приличаше на Карън Молиноу, но Сара не можеше да е сигурна. Помагачите ги повлякоха към Хопъл и им наредиха да коленичат.

— Това е направо страхотно — рече глас наблизо.

Помагачите — с изключение на един — се отдръпнаха, оставиха Лайла в задната част на големия камион. Тялото ѝ се полюляваше, главата ѝ се люшкаше от едната на другата страна, сякаш се носеше по невидимо течение или танцуваше на нечута музика.

— Не трябваше ли да са десетима? — рече същият глас. Един от червенооките два реда по-надолу.

— Да. Десетима.

— Но там са единайсет.

Сара отново преброи. Единайсет.

— Най-добре да слезеш и да кажеш на Гилдър.

— Ти шегуваш ли се? Напоследък не се знае какво му минава през главата!

— Мислиш какви ги приказваш. Ако те чуе, ти си следващият.

— На тоя му е избила перката, казвам ти — и след кратко мълчание добави: — Обаче винаги съм си мислел, че на Хопъл не му е чиста работата.

Тези думи докоснаха Сара като далечен вятър. Вниманието ѝ сега беше изцяло съсредоточено върху полето. Това Карън ли беше? Жената ѝ се стори по-стара и прекалено висока. Повечето от затворниците бяха заели отбранителни позиции, стояха на колене, превили тела на заледения сняг, държаха ръцете си над главите си; други стояха на колене, но с окъпани от синята светлина лица, молеха се. Последният помагач привързваше наколенници. Сложи на главата си каска и помаха към пейките. Всеки мускул от тялото на Сара беше свит. Искаше да извърне поглед, но не можеше. Помагачът отиде до вратата на товарното отделение на камиона, като шумно раздрънкваше ключовете.

Вратите се отвориха. Помагачът бързо се отдалечи. За секунда нищо не се случи. След това се показаха виралите, изскочиха от вътрешността на камиона като насекоми в човешки ръст, приземяваха се на четири крака на снега. Източените им тела, набраздени от мускули, излъчваха пулсираща, жива светлина. Осем, девет, десет. Тръгнаха към Лайла, чиито ръце бяха разперени и с вдигнати длани. Жест на покана, на радушно посрещане.

Поклониха се пред краката ѝ.

Тя ги докосна, погали ги. Прокара ръце по гладките им глави, улови в шепа брадичките им като на деца, за да се вгледа с обич в очите им. Прекрасни мои, чу я да казва Сара. Невероятни мои красавци.

— Виждаш ли тая работа? Тя ги обича, мамка му.

От заложниците се чу тихо хлипане. Краят беше неизбежен, нямаха друг избор, освен да го приемат. Или се бяха умълчали заради странната сцена, която ги вцепени до безмълвие.

Сладките ми душички. Гладни ли сте? Мама ще ви нахрани. Мама ще се погрижи за вас. Така ще направи мама.

— Сигурен съм, че трябваше да са десетима.

Отдясно се обади нов глас:

— Десетима ли каза? И аз така чух.

— Тогава кой е единайсетият?

Един от червенооките скочи на крака и посочи полето.

— Един е в повече.

Всички глави се извърнаха към гласа, включително тази на Гилдър.

— Не се шегувам! Там има единайсет души!

Вървете, скъпи мои.

Виралите се отделиха от Лайла. Едновременно с това един от затворниците се изправи и откри лицето си. Вал. Виралите обкръжиха групата, всички крещяха. Вал разтвори якето си и показа редиците от метални тръби, привързани към гърдите му. Вдигна ръце към небето, палецът му беше на детонатора.

— Серджо е жив!