Дванайсетте

Петдесет и осем

Вал вече го нямаше, което означаваше, че идваше редът на Сара.

Джени също беше изчезнала. Два дни след взрива на стадиона на мястото ѝ дойде ново момиче. С тях ли беше? Не, Сара щеше да го разбере. Съобщение под чинията, размяна на успокоителни погледи. Нещо. Но момичето — бледо, нервно, Сара не знаеше името ѝ и никога нямаше да го научи — дойде и си отиде мълчаливо.

Лайла си беше легнала. Цял ден и цяла нощ се мята и въртя. Стана само да се изкъпе, но отхвърли предложенията на Сара да ѝ помогне. Гласът ѝ беше безжизнен, дори говоренето изпиваше цялата ѝ енергия.

— Остави ме на мира — каза тя.

Сара беше сама. Системата се беше срутила.

Прекарваше дните си с Кейт, но този път беше различно, финално. Детето също го долови, както правят децата. Откъде идваше способността им да долавят? Всичко беше оцветено от настроението на безсмисленост. Играеха обичайните игри, без да ги е грижа коя ще спечели. Сара четеше обичайните истории, но детето слушаше разсеяно. Нищо не помагаше. Наближаваше краят на общото им време. Дните бяха дълги и едновременно с това прекалено кратки. Нощем спяха заедно на дивана, преплели се като едно. Нежната топлина на тялото на момиченцето беше изтезание. Сара лежеше будна с часове, слушаше тихото ѝ дишане, пиеше уханието ѝ. Какво сънуваш? — чудеше се тя. Сънуваш ли сбогуването, както аз го сънувам? Ще се видим ли отново двете? Има ли такова място? Държеше Кейт близо, спомни си думите на Нина. Ще я измъкнем. Иначе тя няма шанс. Детето ми, мислеше си Сара, ще направя каквото трябва, за да те спася. Ще отида, когато ме повикат. Само това имам.

На третата сутрин Сара изведе Кейт навън. Студът беше режещ, но тя го посрещна с доволство. Известно време люля Кейт, след това двете се люляха на люлката за двама. Кейт не казваше нищо за Лайла от нощта, в която Гилдър я преби. Каквато и нишка да ги беше свързвала, тя беше прекъсната. Студът стана прекалено силен и те се запътиха навътре. Когато стигнаха до вратата, Кейт спря.

— Един човек ми даде това — каза тя и го показа на Сара. В ръката ѝ лежеше розово пластмасово яйце.

— Кой ти го даде?

— Не знам. Стоеше ей там.

Сара проследи жеста на момиченцето през двора. Нямаше никого. Кейт сви рамене.

— Там беше преди секунда.

Само за няколко минути, не повече от пет, Сара беше оставила Кейт да се разхожда сама.

— Даде ми го, за да го дам на теб — Кейт ѝ подаде яйцето.

Жената сигурно е била Нина, разбира се. Сара мушна яйцето в джоба на роклята си. Тялото ѝ стана безчувствено. Когато Джени изчезна, тя си беше позволила да изпита слабата надежда, че този товар ще я отмине. Колко глупава е била.

— Нека това си остане наша тайна, става ли?

— И тя каза същото — после с просветляло лице Кейт я попита: — Това тайно съобщение ли е?

Сара се насили да се усмихне.

— Точно такова е.

Не отвори веднага яйцето, страхуваше се. Когато се върнаха в тъмния апартамент, завариха Лайла да пали свещниците с дълга клечка. Лицето ѝ беше безцветно, косата ѝ — отъняла и разрешена. Извика ги към дивана и вдигна някаква книга.

— Ще ми почетеш ли?

Малки жени. Сара отвори корицата сред облак прах от пожълтелите ѝ страници.

— От цяла вечност не съм слушала тази история — въздъхна Лайла.

Накара Сара да ѝ чете цели часове. Част от съзнанието ѝ отбелязваше, че историята е интригуваща, но останалото беше в мъгла. Езикът беше труден, често се губеше. Вниманието на Кейт се стопи и накрая тя заспа. Сякаш Лайла се готвеше да накара Сара да ѝ прочете цялата книга.

— Налага ми се да отида до банята — рече накрая Сара. — Веднага се връщам.

Преди Лайла да каже нещо, тя отиде бързо до тоалетната и затвори вратата. Вдигна роклята си и седна на чинията, измъкна яйцето от джоба. Сърцето ѝ биеше лудо. Миг на колебание, след това го отвори и разгъна хартията.

Върна хартията в яйцето, когато по вратата се чу рязко потропване.

— Дани! Трябваш ми!

— Секунда!

Дръжката замърда. Заключила ли беше?

— Имам ключ, Дани! Моля те, отвори вратата!

Лайла стана от тоалетната, яйцето се изтърколи по пода. Да му се не види! Ключът се завърташе в ключалката. Успя само да скрие яйцето в долното чекмедже на шкафа на умивалника, преди да се обърне и да види как Лайла стои на прага.

— Готово — рече тя. Изобрази усмивка на лицето си. — От какво имате нужда, Лайла?

Лицето на жената беше пребледняло от объркване.

— Не знам. Мислех, че си отишла някъде. Изплаши ме.

— Ами, отидох. До тоалетната.

— Не чух водата.

— О, съжалявам — Сара се обърна и дръпна веригата, — колко невъзпитано от моя страна.

За момент Лайла не каза нищо. Изглеждаше напълно откъсната от реалността.

— Би ли направила нещо за мен? Услуга.

Сара кимна.

— Бих искала малко… шоколад.

— Шоколад?… А какво е шоколад?… Откъде да го взема?

Лайла зяпна невярващо.

— От кухнята, разбира се.

— Правилно. Май е очевидно — може би някой в кухнята знаеше за какво говори Лайла. Сара не вярваше, че ще е добра идея да се върне с празни ръце. — Веднага се връщам.

Лицето на Лайла се отпусна.

— Всичко ще свърши работа. Дори чаша какао — очите ѝ станаха разсеяни, леко въздъхна. — Винаги съм обичала чаша какао в зимен следобед.

Сара излезе от апартамента. Какво беше видяла Лайла? Защо Сара не се сети да пусне бележката в тоалетната? Дали беше затворила чекмеджето? Тя си припомни действията си наум: да, затвори го. Няма причини Лайла да поглежда там, но за по-сигурно Сара трябваше да го измъкне, преди прислужницата да се върне.

Кухнята се намираше в другия край на сградата. Трябваше да прекоси атриума, където винаги беше пълно с помагачи. Все още под влиянието на прилива на адреналин тя вървеше по коридора с прикован към пода поглед.

Когато влезе във фоайето, попадна в суматоха. Двама пазачи водеха една от прислужниците, жалните ѝ викове отекваха силно от акустиката на залата.

— Недейте! Моля ви, умолявам ви! Ще го направя по-добре! Не ме водете в мазето.

Жената беше Карън Молиноу.

— Сара! Помогни ми!

Сара се закова на място. Как Карън видя лицето ѝ? И тогава осъзна, че е допуснала фатална грешка, единственото, което не биваше да забравя да прави. Не си беше спуснала воала.

— Сара, умолявам те.

— Спри.

Заповедта дойде от трети мъж. Когато той излезе напред, Сара веднага го разпозна. Кръглият корем, замазаните очила, които висяха ниско на носа му, веждите като крила. Третият мъж беше доктор Върлин.

— Ти — той наблюдаваше съсредоточено лицето ѝ. — Как се казваш?

Устата ѝ пресъхна.

— Дани, сър.

— Тя те нарече Сара.

— Тя греши — очите ѝ инстинктивно се стрелнаха към изхода. — Казвам се Дани.

— Сара, защо го правиш? — Карън се мяташе като риба в мрежа. — Кажи им, че не съм от бунтовниците!

Погледът на Върлин се ожесточи. Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.

— О, спомням си те. Хубавицата. Никога не забравям лица, не и лице като твоето.

Сара се втурна към вратата. Три стъпки и изхвърча от него. Летеше по стълбите към слънцето и вятъра, зад нея се надигнаха крясъци.

— Спрете я! Спрете тази жена!

Къде би могла да избяга? Нямаше къде. Помагачите тичаха към нея от всички страни, обкръжаваха я в стесняваща се примка. Ръката на Сара се насочи към джоба ѝ и напипа пликчето от сгънатото фолио. Ето това беше, краят. Спря на пътеката, нямаше накъде да тича повече — имаше секунда или две. Пакетът се отвори и се показа смъртоносното му съдържание. Взе попивателната хартия с палец и показалец и я вдигна към устата си. Сбогом, детето ми, обичам те, сбогом.

Но не било писано. Щом допря попивателната към устните ѝ, някой я удари по тила и тя падна; земята изчезна и се надигна отново, бавно, после бързо и накрая изведнъж черепът ѝ се удари в настилката и всичко потъна в мрак.

Петдесет и девет

Тримата лежаха по корем на полегатата стена на канала. Гриър оглеждаше сцената с бинокъла. Късното следобедно слънце палеше огньове сред облаците.

— Сигурна ли си, че това е мястото? — попита Ейми.

Алиша кимна. Лежаха почти три часа. Вниманието им беше насочено към широко зейналата дренажна тръба, която се показваше от основата на ниския хълм. По снега около отвора имаше следи от гуми.

Минутите минаваха. Алиша започна да се колебае, когато Гриър вдигна ръка.

— Тръгваме.

От тръбата беше излязъл силует, облечен в черно яке. Мъж или жена, Алиша не можеше да каже. Шал прикриваше долната част от лицето, имаше вълнена шапка, нахлупена до очите. Силуетът спря, погледна на юг с ръка на челото.

— Май този чака някого — рече Гриър.

— По какво позна, че е мъж? — попита Алиша.

— Не съм — Гриър подаде бинокъла на Ейми, която отметна кичур коса и притисна очи към лещите. Удивително беше да се види, помисли си Алиша, как във всяко отношение, дори в най-малкия жест, Ейми беше едновременно предишното момиче и напълно нов човек. Гриър ѝ разказа историята как Ейми влязла във вътрешността на кораба Шеврон Маринър като едно създание и излязло като друго. Дори Ейми не можеше да го обясни. За Алиша най-странното в цялата работа беше фактът, че изобщо не изглеждаше странно.

— И аз не мога да кажа. Но онзи, който трябва да се срещне с него, закъснява — Ейми свали бинокъла. Под голямото за нея вълнено палто все още носеше безформената туника на Ордена. Носеше още дебели вълнени панталони и ботуши от напукана кожа с връзки. — Ако ще намираме Серджо, не вярвам да имаме по-удобна възможност.

Алиша кимна.

— Съгласна съм. Майоре?

— Не възразявам.

Единственото прикритие за приближаването им беше редица от храсти от източната страна на тръбата и поредица от дървета с голи клони на хълма над нея. Ейми и Алиша оставиха Гриър да наблюдава и тръгнаха приведени по канала в другата посока. Ейми щеше да поема надясно на нивото на земята, Алиша щеше да скочи отгоре. Щом заемеха позиция, Гриър щеше да изсвири, за да отклони вниманието на мъжа и двете щяха да продължат.

Всичко се разви според плана. Алиша запълзя по корем към горната част на тръбата. Покритото с шапка теме на мъжа беше точно под нея. От този ъгъл нямаше да вижда Ейми, но Гриър я виждаше. Зачака сигнала и изведнъж се сепна.

Къде отиде той?

Изправи се на колене, завъртя се и цялата му тежест се стовари върху нея. Не неговата, ами нейната. Вкопчили се една в друга във въздуха, те паднаха върху ръба. Алиша падна по гръб, а жената се стовари отгоре ѝ.

— Коя си, по дяволите? — жената беше приковала ръцете на Алиша с коленете си и държеше нож на гърлото ѝ, острието бодеше кожата ѝ. Алиша не се съмняваше, че ще го използва.

— Спокойно. Приятел.

— Отговори на въпроса.

— Ейми? Малко помощ?

Ейми се появи отзад. Приближи се съвсем безшумно. Преди жената да успее да реагира, Ейми я грабна за яката и я дръпна настрани. Жената скочи на крака и се втурна напред с ножа, Ейми го изби, стрелна се зад нея и я улови в хватка, а с другата си ръка я улови през кръста. Алиша си помисли само: Гръм да ме удари.

— Спри — рече Ейми. — Искаме да поговорим, това е всичко.

— Вървете по дяволите — процеди жената през зъби.

— Не мислиш ли, че ако исках да ти строша врата, вече нямаше да съм го направила?

— Заповядай. Предай на Гилдър следното: И ти си го начукай.

Ейми погледна към Алиша, която взе ножа на жената и изчистваше снега от панталоните си. Гриър вървеше към тях.

— Името говори ли ти нещо? — попита Ейми.

Алиша поклати глава.

— Кой е Гилдър? — попита тя жената.

— Как така „кой е Гилдър“?

— Как се казваш? — попита Ейми. — Можеш да ми кажеш.

Момент на колебание.

— Нина, разбра ли? Казвам се Нина.

— Сега ще те пусна, Нина — рече Ейми. — Обещай ми, че ще изслушаш онова, което имаме да ти кажем. Само това те моля.

— Майната ти.

Ейми стегна хватката, за да подсили смисъла на думите си.

— Обещай.

Отново борба, след това жената отстъпи.

— Добре, добре. Обещавам.

Ейми я пусна. Жената тромаво пристъпи напред и се завъртя. Младо лице, не повече от двайсет, но очите ѝ разказваха друга история — сурова, почти свирепа.

— Кои сте?

— Добра хватка — рече Алиша на Ейми. Завъртя ножа около показалеца си и ѝ го подаде. — Откъде го научи?

— Откъде мислиш? Наблюдавах те — погледът ѝ се насочи към Гриър. По дългата му брада беше полепнал сняг, като по муцуна на куче. — Лушъс, може ли да те помоля отново да застанеш на пост? Кажи ни, когато колата приближи.

— И толкова? Само да ти кажа?

— Ще е много добре, ако ти е възможно… да ги позабавиш. Докато свършим разговора.

Гриър изкачи склона до билото тичешком. Ейми отново се обърна към жената, направи лек, но многозначителен жест с ножа.

— Седни.

Нина я гледаше отбранително.

— И защо?

— Защото ще ти е по-удобно. Ще ни трябва малко време — Ейми плъзна ножа в колана си. Приключих с размахването на ножове, ако се държиш добре. — Изобщо не сме хората, за които ни вземаш. Сега сядай.

Неохотно Нина седна на снега.

— Нищо няма да ви кажа.

— Много се съмнявам — рече Ейми. — Мисля, че ще ми кажеш всичко, което ми трябва, щом ти обясня какво се случва тук.

— Искам да си играя с Дани!

— Ева, слънчице…

Лицето на момиченцето почервеня от гняв. Грабна една от кожените купи от пода и я запрати към Лайла, за малко не я уцели.

— Марш в леглото! — кресна Лайла. — Веднага марш в леглото!

Момиченцето не помръдна. Лицето ѝ беше станало алено от ненавист.

— Не можеш да ме накараш!

— Аз съм ти майка! Ще правиш каквото ти кажа!

— Искам Дани!

Шепите ѝ бяха пълни със сухи бобови зърна. Преди Лайла да успее да направи нещо, момиченцето се дръпна и ги запрати с учудваща, изпълнена с омраза сила, към лицето на Лайла. Други зърна се пръснаха по пода зад нея, дъжд от потрепващи зърна. Скочи на крака и хукна из апартамента — събаряше книги от лавиците, буташе предмети от масите, хвърляше възглавници във въздуха.

— Веднага престани!

Момичето вдигна голяма керамична ваза.

— Ева, недей…

Момиченцето я вдигна над главата си и я хвърли на земята като някой, който затваря багажник на кола. Не пукот, ами взрив: вазата се пръсна на милиони рикоширащи парчета.

— Мразя те!

Нещо ставаше, нещо окончателно. Лайла го разбра, също както в някакво далечно кътче на мозъка си знаеше, че всичко това се е случвало и преди. Но мисълта не отиде по-нататък, по главата я удари острият ръб на някакъв предмет. Момиченцето хвърляше книги.

— Махай се! — крещеше тя. — Мразя-те-мразя-те-мразя-те!

Лайла наблюдаваше как устата ѝ оформяше ужасните думи, но те сякаш идваха от другаде. Оформяха се в главата ѝ. Тя се втурна напред, сграбчи момиченцето през кръста и го вдигна. Момиченцето риташе, пищеше, гънеше се в хватката на Лайла. Лайла искаше само… какво? Да успокои момиченцето? Да се справи с положението? Да заглуши писъците, които разкъсваха мозъка ѝ? На всяка частица сила, която Лайла прилагаше, момиченцето отвръщаше по същия начин, крещеше с всички сили, сцената се разду до гротеска, някаква лудост, накрая Лайла отпусна краката ѝ, двете политнаха назад и паднаха, удариха се в тоалетката.

— Ева!

Момиченцето избяга от нея. Спря се при дивана, гледаше ѝ ядосано. Защо не плачеше? Ранена ли беше? Какво беше направила Лайла? Лайла се приближи на ръце и колене.

— Ева. Съжалявам, не исках…

— Дано умреш!

— Не говори така. Моля те. Умолявам те, не говори така.

И най-накрая след тези думи от очите на момиченцето потекоха сълзи, но не бяха сълзи на болка, унижение или дори страх. Ще те презирам до края. Ти не си ми майка, никога не си била, знаеш го, както и аз го знам.

— Моля те, Ева, обичам те. Не знаеш ли колко много те обичам?

— Не го казвай! Искам Дани! — Малките ѝ дробчета издадоха удивително силен звук. — Мразя-те-мразя-те-мразя-те!

Лайла запуши уши с ръце, но нищо не можеше да заглуши крясъците на детето.

— Престани! Моля те!

— Дано-умреш-дано-умреш-дано-умреш!

Лайла се втурна към банята и тръшна вратата. Нищо не постигна: сякаш писъците идваха отвсякъде, заличаващо всичко бучене. Падна на колене, хлипаше, скрила лице в ръцете си. Какво ставаше с нея? Моята Ева, моята Ева. Какво направих, за да я накарам така да ме мрази? Тялото ѝ потръпна от болка. Мислите ѝ се въртяха, препъваха, тресяха, тя беше една потрошена на милиони парчета Лайла Кайл, пръсната по пода.

Защото момиченцето не беше Ева. Независимо колко силно Лайла искаше да бъде, нямаше никаква Ева. Ева си беше отишла завинаги, призрак от миналото. Признанието я заля като киселина, изгори всички лъжи. Върни се, помисли си Лайла, върни се. Но никога не би могла да се върне назад, вече не.

О, Боже, ужасните неща, които беше направила! Ужасните, страшните, непростимите ѝ действия! Тя зарида и потръпна. Изплака, както баща ѝ се изразяваше, докато нанася боя по малките си лодки, „цяла река“. Тя беше отвратителна. Тя беше зло на земята. Всичко се разкри пред нея, всичко стана истинско, времето спря и се задвижи отново в събрана протяжност вътре в нея, разказваше ѝ срамна история.

Дано умреш. Дано умреш… дано умреш, дано умреш…

После стана нещо друго. Лайла се озова, седнала на ръба на ваната. Беше навлязла в състояние, което не се подчиняваше на волята, не избираше нищо, всичко избираше нея. Отвори крана на чешмата. Натопи ръка в течащата вода, наблюдаваше как водата минава през пръстите ѝ. Значи тук беше, помисли си тя. Тъмното решение. Сякаш винаги го беше знаела, сякаш в най-скритите кътчета на ума си беше изпълнявала непрекъснато този последен акт в продължение на години. Разбира се, ваната щеше да е средството. В продължение на часове беше стояла потопена в топлината, цели десетилетия бяха преминали в успокояващото потапяне, прекрасното заличаване на света, но въпреки това той винаги ѝ беше нашепвал: Тук съм. Лайла, нека бъда последното ти освобождение. Парата се заизвива нагоре, обгърна стаята с влажния си дъх. Обзе я съвършено спокойствие. Тя запали свещите, една по една. Беше лекар, знаеше какво прави. Сой медико.33 Съблече се и огледа голото си тяло в огледалото. Красотата му — защото то беше красиво, — изпълнена със спомени: как като млада, като дете излиза от банята. Ти си моята принцеса, дразнеше я баща ѝ и подсушаваше косата, загръщаше я в нежната топлина на току-що изпрана хавлия. Ти си най-хубавата на земята. Спомените нахлуха през водата. Тя беше дете, после младо момиче, в синята си рокля от тафта с плътен корсаж, закрепен на рамото, всяка картина се преливаше в следващата, докато не стана жена, пълна със зряла, млада сила, застанала пред огледалото в сватбената рокля на майка си. Корсажът беше от фина коприна, спускаща се искряща, бяла копринена завеса: как животът ѝ с всичките си обещания изглеждаше уловен в този образ. Днес е денят, в който се омъжвам за Брад. Ръката ѝ се плъзна към корема ѝ, сватбената рокля беше изчезнала, заместена от прозирна нощница. През прозорците нахлуваха лъчите на зората. Тя се обърна настрани и обгърна издадената крива на корема си. Ева. Ето това ще бъдеш, това си. Ще те нарека Ева. Парата се издигаше, ваната беше почти пълна.

Брад, Ева, идвам. Много дълго отсъствах. Идвам, за да съм с вас.

Три сини линии пулсираха в основата на всяка китка: цефалната вена, която се извиваше нагоре към радиалния край на предмишницата, базалната вена, която започваше от дорсалната венозна система, а после се изкачваше към задната част на улнарната страна, за да се присъедини към вена медиана кубити; спомагателната цефална издигаща се от трибутарния сноп, за да се слее с цефалната на гърба на лакътя. Трябваше ѝ нещо остро. Къде са ножиците? Онези, които Дани и всички останали, които бяха идвали преди, използваха, за да подрязват косата ѝ? Заотваря едно след друго чекмеджетата на шкафа и когато стигна до най-долното, ги намери, блестяха в остротата си.

А това какво беше?

Яйце. Пластмасово великденско яйце, като онези, които беше търсила в тревата като дете. Как обичаше онзи ритуал: лудешкото тичане през полето, малката кошничка, полюляваща се в ръката ѝ, росата по краката ѝ и бавното събиране на съкровищата, умът ѝ си представяше големия бял заек, чието нощно посещение беше оставило тези съкровища. Лайла улови в шепа яйцето. Почувства слабо потракване в него. Възможно ли беше…? Дали…? Но какво друго би могло да бъде?

Имаше само един отговор. Лайла Кайл щеше да умре с вкуса на шоколад върху езика си.

Шейсет

Предателство. Предателство.

Как бунтовниците се бяха промъкнали толкова близо? Можеше ли някой да му каже? Първо червенокосата, после Вал, а сега и прислужницата на Лайла? Тая трепереща мишка? Тази никоя, която забиваше поглед в пода винаги, когато той влезеше в стаята? Колко дълбоко в Купола беше проникнал заговорът?

За най-голям яд на Гилдър червенокосата все още беше на свобода. Убила беше единайсет души при бягството си; как изобщо беше възможно подобно нещо? И името ѝ не бяха научили. Викай ме, както ти се иска, беше казала, само рано сутрин не ме викай. Шеги от жена, която е била пребивана непрекъснато в продължение на дни. Колкото до Чука, Гилдър, като си помислеше сега, признаваше, че обстоятелствата го тласнаха към грешката му. Да остави подобен мъж без каишката му беше еднопосочен билет към бедствието.

Гилдър сам надзираваше разпита на прислужницата. Каквото и да беше давало сила на рижата, тази беше направена от по-податлив материал. Три потапяния във ваната я бяха накарали да проговори. Бомбата в колибата. Прислужницата Джени, която никой не беше виждал от дни. Не знаеше къде е скривалището, защото я бяха упоили, което имаше смисъл, и Гилдър би направил същото. Жената на име Нина, макар че единствената Нина според документите беше умряла преди четири години, и мъж на име Юстас, за когото изобщо нямаше никакви документи. Всичко беше много интересно, но нищо, което да му е от полза.

Искате ли да опитаме по-сериозно, попита охраната. Можем, нали знаете, да направим още няколко опита. Гилдър погледна към жената, която все още беше привързана към дъската, с мокра от леденостудената вода коса, последните влажни поемания на дъх я разтърсваха. Сара Фишър, №94801, обитателка на Блок 216, работничка в завод за биодизел 3. Върлин си спомни, че са я довели от улова, който бяха докарали от „Розуел“. Значи е една от онези адски тексасци. Сега, след като бяха пристигнали единайсет вирала, наистина трябваше да направи нещо сериозно по отношение на положението в Тексас. Жената не му се струваше такъв тип, наложи му се да си напомни, че е възнамерявала да го убие. Въпреки че, разбира се, никакъв тип не съществуваше, това го бяха научили последните жестоки месеци. Бунтовниците бяха всички и никой.

Няма значение, каза той на охраната. Вържи я на куката. Мисля, че Грей ще се зарадва на това, което тази има да му предложи. Винаги си е падал по младичките.

Изкачи се по стълбите от мазето към офиса си, сложи си очилата и махна завесите. Слънцето тъкмо се спускаше зад хоризонта, хвърляше по облаците панделки от ярък цвят. Гледката беше красива, нещо такова. Гилдър предполагаше, че преди век би се зарадвал на подобна гледка. Но човек наблюдаваше толкова много залези през живота и вкусът му се префинваше. Проблемът с вечното живеене и т.н., и т.н., и т.н.

Уилкс му липсваше. Човекът невинаги беше добра компания — прекалено гореше от желание да се хареса — но поне с него можеше да си поговориш. Гилдър му вярваше, доверяваше му се. През годините не беше останало много неизказано. Гилдър дори му беше разказал за Шона, въпреки че замаза историята с ирония. Курва, можеш ли да си представиш? Какъв кретен бях! Боже, но се бяха посмели здраво над това. Лошото беше, че тече онзи неустановен, неясно тревожен час, когато Гилдър пъхаше глава през вратата и извикваше приятеля си в своя офис под някакъв служебен претекст: „Фред, ела тук!“, а в действителност само си говореха.

Неговият приятел. Предполагаше, че са такива. Бяха.

Смрачи се. Погледът на Гилдър се спусна по хълма към Проекта. Сега щеше да е необходимо ново име. Хопъл трябваше да го измисли, не ще и дума, биваше го с думите. В предишния си живот работел като момче от рекламата в голяма агенция в Чикаго. Вля, без да се скъпи, опита си при съчиняването на приковаващите вниманието фрази и леснозапомнящи се мелодии, които държаха стадата в риторичен ред, чак до думите на химна. Отечество, наше отечество, обричаме живота си на теб. Труда си ти даряваме безвъзмездно, безусловно. Отечество, наше отечество, тук се отглежда нацията. Сигурност, надежда, безопасност от море до море сияйно. Плодотворни до откат думи. Гилдър не беше много убеден за „безвъзмездно“ — струваше му се много книжовна — но тя пасна добре и беше, съгласно стандарта на жанра, лесна за възприемане от ухото.

И как да го нарекат? „Бункерът“ беше прекалено военно. „Дворецът“ беше правилният избор, но в това място нямаше нищо дворцово. Приличаше на грамаден бетонен блок. Нещо религиозно? Светилището? Кой не би влязъл доброволно в светилище?

На колцина от жителите на равнината щеше да се наложи да влизат и колко често, трябваше да се изчисли. Гилдър чакаше да получи изрични указания от Нула в тази насока, здравият разум говореше, че нещата щяха да се изяснят. Дванайсетте — или по-скоро Единайсетте — можеха да се окажат различни от вирала домашен любимец, но те бяха такива, каквито са — ядящи машини в основни линии. Независимо какви нареждания щеше да получи отвисоко, нямаше да им е лесно да се отърсят от навика цял век да плюскат всичко, което има пулс. Диетата им щеше да се състои главно от комбинация от дарена човешка кръв и домашни животни. Правилните дажби трябваше внимателно да се поддържат, налагаше се човешката популация да се увеличи. Поколение след поколение, човек и вирал щяха да си сътрудничат, а това, като се замислеше, беше нелош път да се представят нещата. Със сигурност беше в духа на Хопъл. Какъв се наричаше? Ребрандиране? От това имаше нужда Гилдър. Свежа гледна точка, нова лексика, нова визия. Да ребрандира живота на вирала.

Май беше напипал вярната нишка в тази работа със светилището. Сградата приличаше на нещо, което е част от официална религия, с цялото си иху-аху и ритуални уловки можеше да се окаже точно необходимата за механизмите на човешката психология смазка. Служенето на държавата е само служене на тоягата без никакъв морков. Създаваше единствено огорчено подчинение и никакъв авторитет. Но надеждата беше най-големият социален организатор от всички. Дай на хората надежда — и можеш да ги накараш да направят каквото и да е. И не просто обикновената средностатистическа, всекидневна надежда — за храна, дрехи, липса на болка, добри училища в предградията или облекчаване на плащанията с лесно финансиране. Хората имаха нужда от надежда, която надхвърля границите на видимия свят, света на тялото и на изпитанията, на житейското безкрайно глупаво върволене на нещата. Надеждата, че не всичко е такова, каквото изглежда.

И ето че името се появи. Колко просто, колко елегантно. Не светилище, а храм. Храмът на Вечния живот. И той, Хорас Гилдър, щеше да е негов жрец.

Значи все пак денят не беше чак толкова безплоден. Странно как нещата имаха навика да се случват от само себе си, помисли си той с усмивка, първата му от седмици. Майната му на Хопъл и неговите песнички. И като е започнал, майната му и на Уилкс, този неблагодарник. Гилдър имаше всичко.

Инжекция, след това замайване и Сара, която лежеше на носилка с колела, вече наблюдаваше как таванът лети покрай нея.

— Хайдееее… Хоп.

Намираше се на друго място. Стаята беше в полумрак. Нечии ръце я повдигнаха на маса, овързаха с каиши ръцете, краката и челото ѝ. Под нея металът беше студен. По някое време роклята ѝ беше свалена и заместена от памучна нощница. Умът ѝ се движеше с животинска тромавост през тези факти, без да ги съпътства никаква емоция. Трудно беше да я е грижа за каквото и да било. Тук беше доктор Върлин, който се взираше надолу към нея през очилцата си по своя добродушен маниер на дядо. Веждите му ѝ се сториха изключителни. Държеше сребрист форцепс, върховете му притискаха тампон памук, натопен в кафява течност. Предложи, че понеже е лекар, да ѝ направи някаква медицинска процедура.

— Може да ти се стори студен допирът.

Студен беше. Доктор Върлин триеше надолу ръцете и краката ѝ, в същото време някой постави пластмасова туба под носа ѝ.

— Катетър.

Това вече не беше приятно. Изобщо не беше. От гърлото ѝ се надигна стон. Започнаха да се случват и други неща, различни убождания и промушвания, отчужденото усещане за чужди обекти, които влизат под кожата ѝ — под лактите ѝ, вътрешността на бедрата ѝ. Чуваше се бипкащ звук, после свистене на газ и странна миризма под носа си, учудващо сладка. Диетилов етер. Произвеждаха го в завода за биодизел, въпреки че Сара никога не беше виждала как се прави. Спомняше си само резервоарите с думата ВЗРИВООПАСНО, написана с червено отстрани, и тракащите им грамади, които се пренасяха на колички до очакващия ги камион.

— Само дишай, моля.

Каква странна молба! Може ли да не диша?

— Това е.

Понесе се нависоко върху нежен облак.

Шейсет и едно

Два дни изминаха, откакто установиха контакт с бунтовниците. Отначало Нина не искаше да им повярва, както и другите. Разказът им беше прекалено фантастичен, историята твърде сложна. Алиша успя най-накрая да докаже думите им. Извади радиопеленгатора от раницата си и поведе жената нагоре към билото. Посочи към Купола. Гриър наблюдаваше долината отдолу. От тази далечина Алиша се притесняваше дали ще улови сигнал. Какво можеха друго да направят после, за да убедят жената? Но сигнал имаше, силен и ясен, продължително пулсиране. Алиша се почувства облекчена, но и объркана: сигналът се беше усилил. Ейми се умълча за малко, след това рече: Трябва да побързаме сега. Този звук, който чуваме, означава, че останалите от Дванайсетте са вече тук. Извади ножа от колана си и го подаде на Нина. Каза на Алиша и Гриър да махнат оръжието си. Предаваме се на теб, рече Ейми. Другото е твоя задача.

Пристигна камион с двама въоръжени мъже. Алиша и останалите ги посрещнаха с вдигнати ръце. Китките им бяха завързани, на главите им поставиха качулки. Измина известно време, тримата мръзнеха в подскачащата каросерия на камиона. След това чуха как се отваря врата на гараж. Съпроводиха ги от камиона и им казаха да чакат. След няколко минути се приближиха стъпки.

— Махни ги — каза мъжки глас.

Махнаха качулките им и видяха половин дузина мъже и жени, които стояха пред тях с вдигнати оръжия — всички с изключение на един.

— Юстас?

— Майор Гриър! — Юстас обърна пребитото си лице към Алиша. — И Донадио — поклати глава. — Защо не съм изненадан?

Обърна се към останалите и с жест им нареди да свалят оръжията си.

— Всичко е наред.

— Познаваш ли ги? — попита Нина.

Юстас отново ги погледна и забеляза Ейми.

— А теб май не съм те виждал преди.

— Всъщност — рече Ейми — не е точно така.

Пристигнали бяха в навечерието на голямата акция на хората на Юстас. Годините на мъчително внедряване сред врага бяха достигнали своята кулминация. Планът беше следният; първо обезглавяването на ръководството, последвано от едновременни атаки по ред главни цели, като управления на човешки ресурси, индустриална инфраструктура, електростанцията, центъра за взривове, комплекса от апартаменти на ръба на търговската част, където живееха повечето червенооки. Из града бяха раздадени оръжия и експлозиви. Силите им бяха малобройни, но вярваха, че щом започнеше атаката, числеността им ще нарасне. Приспаният гигант от седемдесет хиляди обитатели на равнината щеше да се събуди и надигне. Щом това станеше, бунтът щеше да се превърне в невъзможна за спиране лавина. Градът щеше да е техен.

Но нещо се беше объркало. Оперативният в Купола беше разкрит. Знаеха, че са я заловили жива, но не и къде се намира, най-вероятно беше в мазето.

— Опасявам се, че трябва да ви кажа нещо — рече Юстас и обясни за кого става дума.

Сара беше тук. Не им се вярваше чак. Не, новината просто профуча покрай вярата. И дъщеря ѝ също. На Сара. И на Холис. По някакъв изначален начин детето принадлежеше на всички тях. Целта им се разрасна, но също и усложни положението. Трябваше да измъкнат и двете.

Ейми повтори историята, която беше разказала на Нина. Нямаше съмнение, че виралите са някъде в града, нито какво означаваше това. Тук те щяха да започнат да възстановяват легионите си. Юстас изслуша разказа им със скептицизъм, но след това нещо у него прещрака.

— Гилдър иска да ги защити — каза Ейми. — Има ли място в града, което е необичайно укрепено? Трябва да е доста голямо.

Юстас изпрати човек да донесе чертежите на Проекта. Трима души умряха, докато се доберат до тях, обясни Юстас и разгърна хартията на масата.

— Така и не разбрахме за какво е мястото. Много приказки, но нищо, което наистина да звучи логично. Мястото е крепост. Червенооките го строят от години.

Ейми оглеждаше чертежите, очите ѝ бързо пресмятаха.

— Тук ще ги открием.

— Не знам как може да си толкова сигурна.

— Преброй отделенията.

Юстас се приведе над хартията. С показалеца си проследи всеки коридор до крайната му цел. След това вдигна поглед.

Така тяхната кауза се обедини с друга. Сградата, известна като Проекта, вече беше взета под внимание. Планът ѝ ги улесняваше: както пещерата в Ню Мексико, тесните пространства в Проекта можеха да увеличат силата на взрива от една бомба, взривена в сърцето на сградата. Но биха ли могли да влязат вътре? Надали — дори да успееха, щеше да е като да се разхождат в леговището на лъва. Загубите им щяха да са значителни и се налагаше прекалено много хора да бъдат пренасочени към тази от други задачи.

— Тогава няма ние да влизаме при тях — заяви Ейми. — Ще ги накараме да излязат при нас.

— Какво имаш предвид?

Ейми помисли.

— Разкажи ми що за човек е Гилдър.

Юстас сви рамене. Присъствието им не го беше засенчило по време на обсъжданията на плановете им. Хубаво беше, каза им, да е отново сред хора от Експедиционния.

— Чудовище. Жесток, обсебен, маниакален до крайност. Напълно вманиачен е по Серджо.

— Какво ще направи, ако го залови?

— Ще изживее най-щастливия миг в живота си. Но Серджо не съществува. Това е само едно име.

— Но ако съществуваше?

Юстас потри с ръка брадата си.

— Човекът обича представленията. Вероятно ще устрои публична екзекуция, ще направи голям театър.

— Публично. Означава да присъстват всички.

— Предполагам — изражението на Юстас се промени. — Разбирам.

— Къде ще го направи?

— Стадионът е единственото достатъчно голямо място. Може да побере с лекота седемдесет хиляди. Което би…

— … оставило останалата част от Отечеството без защита. Ресурсите ще са сведени до минимум, главните цели открити.

Юстас кимна.

— И ако е наистина заинтересуван да направи демонстрация на сила…

— Именно.

Около масата се спогледаха смаяно.

— Някой ще благоволи ли да ме просветли — намеси се Нина.

Ейми се приведе напред.

— Ето какво ще направим.

Трябва им още двайсет и четири часа за подготовка. Нина се върна в града, за да се свърже с водачите на различни клетки и да им даде нови инструкции. Скривалището на бунтовниците щеше да бъде жертвано. Покриха го с експлозиви, свързани с жици — бурета с амониев нитрат и дизелово гориво, комплектувани със сулфатни детонатори. С малко късмет щеше да остане само дупка с пепел и Гилдър да приеме, че всички вътре са загинали, масово самоубийство, последният пламък на бунта.

Подготвиха колите за заминаване. Алиша щеше да закара Ейми до тръбата, после да се срещне с останалите хора на Юстас и да продължи до тяхното резервно укритие. Сега всички очакваха да видят какво ще е времето — трябваше им сняг, който да прикрие следите от камионите им. Можеше да завали и утре, можеше и след седмица, можеше никога да не завали. Час след залез на третия ден започна да пада измъчен прах от снежна вихрушка. Спря, отново започна, бавно набираше сила, сякаш времето се беше прокашляло, преди да проговори. Действайте.

Потеглиха. Конвой от девет камиона с четирийсет и седем мъже и жени. Алиша се отдели и насочи колата си на север. Снегът падаше на гъста, въртяща се маса пред фаровете на колата. До нея Ейми, облечена в рокля на прислужница, седеше смълчана. Алиша я беше предупредила с какво ще се сблъска, нямаше никаква причина да продължат да го обсъждат, особено сега.

Трийсет минути по-късно пристигнаха при тръбата. Разумът ѝ казваше, че не е разумно, но Алиша не можа да се сдържи:

— Знаеш на какво ще те подложат.

Ейми кимна. Помълча, после продължи:

— За всичко си има причина. Промисъл. Вярваш ли в това?

— Не знам.

Ейми издърпа ръката на Алиша от волана и я взе в своята, преплете пръстите им.

— Ние сме сестри, да знаеш. Кръвни сестри. Знам какво се случва с теб, Лиш.

Думите на Ейми сякаш събориха нещо в нея. Но, разбира се, че Ейми щеше да знае. Как би могла да не знае?

— Можеш ли да го владееш?

Алиша преглътна трудно. През изминалите два дни желанието се беше засилило. Протягаше тъмната си ръка към нея, овладяваше я. Умът ѝ беше замъглен от него. Скоро щеше да надделее над волята ѝ.

— Става… по-силно.

— Когато дойде моментът…

— Няма да го позволя.

Около тях падаше сняг. Алиша разбра, че ако не тръгне скоро, може да се окаже заседнала. Трябваше да каже още едно последно нещо. Необходим ѝ беше целият кураж, за да го изрече с думи.

— Грижи се за Питър. Не позволявай да разбере какво ми се е случило. Обещай ми.

— Лиш…

— Можеш да му кажеш всичко друго. Измисли някаква история. Не ме е грижа. Но ми обещай.

Обгърна ги дълбока, спокойна тишина. Твърде дълго Алиша беше носила сама това знание, сега беше споделено. Мъчеше се да разбере какво чувства. Загуба, облекчение, чувството, че прекосява граница към мрачна страна. Тя се отказваше от него.

— Някак от самото начало знаех, че това ще се случи. Дори преди да те срещна. Винаги имаше някоя друга.

Ейми не отговори. Мълчанието ѝ каза на Алиша всичко, което ѝ трябваше да знае.

— Върви — рече Алиша.

Ейми продължаваше да мълчи. По лицето ѝ се четеше несигурност.

— Има нещо, което не съм ти казала, Лиш.

Сив ден след сив ден. Разпрострялата се над цялата вътрешност на континента империя на времето. Дали ще вали? Дали слънцето ще се покаже отново? Дали вятърът ще блъска в гърбовете им, или в премръзналите им лица? Вървяха и пак вървяха, превити напред под тежестта на раниците си. Нямаше знаци, нито ориентири. Пътищата и градовете бяха изчезнали като потънали кораби под вълните на снежната прерия. Тифти призна, че не знае къде точно се намират. Централна Айова, северно от Де Мойнс, но нищо по-точно… Не се извини, положението беше каквото беше. Защо не реши да тръгнеш да го търсиш през лятото? — рече си той.

Храната им привършваше. Намалиха дажбите си наполовина, но половината от нищо си беше пак нищо. Докато се гушеха в разрушена ферма, Лор раздаде пестеливо тънките резенчета с острието на ножа си. Питър постави своето под езика си, за да трае по-дълго, втвърдената тлъстина се разтваряше бавно от топлината на устата му.

Продължиха пътя си.

Късно следобед на двайсет и осмия ден пред тях от безцветното небе бавно се материализира висока табела, люлееща се на вятъра. Тръгнаха към нея, появи се група от сгради. Кой град беше това? Нямаше значение. Нуждата от подслон заличаваше всяка друга грижа. Преминаха през външния търговски кръг с неговите супермаркети и магазини, чиито плоски покриви отдавна се бяха срутили под тежестта на снега, и навлязоха в стария град. Обичайните останки и отломки, в центъра се натъкнаха на два квартала от тухлени сгради, които им се сториха здрави.

— Не мислете, че ще намерим нещо за ядене тук — рече Майкъл.

Стояха пред витрината на магазин с разбити прозорци. Избелял надпис на стъклото гласеше: КАФЕНЕТО НА ФАНСИ.

— Май от доста време не работят — рече Холис.

Отвориха вратата и влязоха. Тясно помещение със сепарета от напукан винил срещу барплот със столове. Като се изключи прахта, която покриваше всичко, кафенето беше удивително запазено. От време на време попадаха на подобно място, музей на миналото, където ходът на десетилетията не беше успял да сложи своя отпечатък и то беше по-зловещо от руините.

Майкъл вдигна менюто от купчина на плота и го отвори.

— Какво е кюфте? Схващам, че става дума за месо, но какво?

— Иисусе, Майкъл — Лор трепереше, устните ѝ бяха посинели. — Не го прави по-лошо.

Холис и Питър проучиха отзад. Задната врата и прозорците бяха заковани с шперплат, на пода лежаха чук и пирони.

— Без храна няма да стигнем много далеч — заяви Холис мрачно.

— Излишно е да ми го напомняш.

Върнаха се в предната част на кафенето, където другите се бяха увили в одеяла на пода. Смрачаваше се. В помещението беше леденостудено, но поне бяха на завет.

— Ще огледам — каза Питър. — Може би ще успея да разбера къде сме.

Тръгна с мъка през улицата, след това надолу по квартала, надзърташе през витрините. Натисна няколко врати, всички бяха заключени. Добре, щяха да се върнат на другата сутрин, да отворят няколко и да видят какво има.

В края на втория квартал пробва дръжка, без да поглежда — направи го машинално — и остана изненадан, когато вратата се отвори. Влезе вътре, върна пистолета си в кобура, извади кибрит от кутията от предния джоб на якето си и запали клечката, увил пламъка с шепа, да не го угаси вятърът, който идваше от отворената врата.

Мамка му.

Питър можеше да разпознае скрития склад за провизии, когато попаднеше на такъв. Торби от зебло бяха натрупани до стената на иначе голата стая. Коленичи и отвори най-близката торба с един замах на ножа си: сушен боб. В друг откри картофи, в третия ябълки. Запали нова клечка и я вдигна към етажа, навсякъде в прахта имаше отпечатъци. Кой ги беше оставил? Какво означаваше това?

Положението предвещаваше неприятност, но поне нямаше да умрат от глад. По-добре да мисли какво да прави на пълен стомах. Захапа една ябълка. Беше безвкусна, корава като парче лед. Светкавично я изяде, натъпка други в джобовете си, огледа стаята за нещо, с което да занесе храна на другите. В ъгъла откри кофа, пълна с медна жица. Изсипа жицата на пода, напълни кофата с ябълки и картофи и се върна на улицата.

Веднага разбра, че има нещо странно. Нощта изглеждаше по-ярка. Луната? Но луна нямаше. Тревожни тръпки пробягаха по кожата му, тогава чу шума. Извърна лице от вятъра и се вслуша. Далечно боботене. Звукът се приближаваше, с всяка секунда ставаше по-силен.

Двигатели.

Хвърли кофата и хукна през квартала към кафенето. Редица от коли боботеха към него. Чу гласове да викат, последваха гърмежи. Около него се разхвърча сняг.

Беше мишена.

Втурна се през вратата на кафенето, когато редица от оръжия откриха огън и разбиха прозорците. Залегни! — изкрещя той. — Залегни! Но всички вече бяха залегнали. Приклекна зад бара и се стовари върху Лор, която държеше ръце над главата си. Светлината от фаровете на колите изпълваше стаята. Летяха парчета от предмети, трошаха се, куршум след куршум се сипеха в стаичката.

— Майкъл! Къде си?

Гласът му дойде изпод една от пейките:

— Какви са тези? Какво искат?

Въпросът беше риторичен: които и да бяха, искаха да ги убият.

— Тифти? Холис?

— С мен са! — обади се пак Майкъл. — Тифти е ранен, но е добре!

— При мен е Лор!

Пауза в стрелбата, след това отново започнаха.

— Някои вижда ли нещо?

— Три коли точно отпред — извика Холис. — На улицата има още!

— Може би трябва да се предадем! — извика Майкъл.

— Тези не ми приличат на хора, на които можеш да се предадеш!

Стаята беше разбита. Питър имаше само пистолет, оставил беше пушката си до вратата. Изобщо нямаше как да стигнат до задната част на кафенето, но така или иначе вратата и прозорците бяха заковани. Кафенето беше смъртоносна клопка.

— Какво искаш да направим? — извика Холис.

— Тифти може ли да върви сам?

— Добре съм!

Прилепил се към пода, Питър извърна лице към Лор.

— С какво разполагаш?

Тя ми показа ножа си.

— Само това.

Викна към останалите от другата страна на плота.

— Тръгваме на три! Някой да ни хвърли пушка!

Дойде откъм Майкъл, падна отгоре им. Лор я взе и преметна ремъка. Оръжията на улицата отново бяха замлъкнали. Отвън никой не бързаше за никъде.

— Да си проправим път със стрелба, за да се измъкнем оттук не е кой знае какъв план — обади се Лор.

— С удоволствие бих чул друг.

Питър се надигаше на колене, когато Лор го спря с ръка.

— Слушай — прошепна тя.

Той чу стъпки, под които снегът хрущеше, последва трошене на стъкло под обувки. Вдигна пръст към устните си. Колко бяха? Двама? Заложник, изведнъж си помисли той. Това беше единствената им възможност. Нямаше как да го съобщи на другите, трябваше да се справи сам. Посочи към Лор, направи жест към другия край на плота, далеч от вратата.

— Вдигни шум — беззвучно рекоха устните му.

Лор се плъзна по пода. Питър прибра пистолета си в кобура и приклекна. Когато Лор зае позиция, погледна към него и му даде да разбере, че е готова, кимна.

— Помощ — простена тя.

Питър скочи на бара. Когато най-близкият мъж се обърна, Питър измъкна пистолета и стреля в осветената откъм гърба фигура и се хвърли върху втория. Двамата паднаха на пода. Пистолетът на Питър изтрака надалеч. Последва луда борба, преплетени ръце и крака, противникът беше по-тежък от него, но Питър остана изненадан. Към хълбока на мъжа беше прикрепено полуавтоматично оръжие. Увил врата на противника си с ръка, Питър го придърпа към себе си, извади оръжието от кобура му и заби дулото в извивката на челюстта под разлялата се сребриста коса.

— Кажи им да спрат огъня!

Там, където лежеше на пода, Питър се оказа срещу Майкъл, скрит под една от масите. Очите му станаха огромни.

— Питър…

— Говоря сериозно — рече Питър на мъжа и притисна дулото по-силно. — Изкрещи го така, че всички да го чуят.

Мъжът беше отпуснал ръце. Питър почувства, че трепери, но не от болка. Мъжът се разсмя.

— Спрете! — рече нов глас. Глас на жена. — Всички да спрат огъня!

Вторият мъж изобщо не беше мъж. Тя седеше на пода опряла гръб на едно от сепаретата, притиснала дясна ръка към гърдите си, за да пристяга раненото си рамо.

— Рояци, Питър! — Алиша махна окървавената си ръка. Сега вече и тя се смееше. — Лушъс, можеш ли да повярваш, че ме простреля, мамка му?

Шейсет и две

В основата на стълбата Ейми приближи картата до факлата си. Хартията веднага пламна и изгоря бързо в син пламък. Загаси факлата в ручейчето вода в краката си и се качи по стълбата. Махна настрани капака, през който можеше да се провре човек.

Намираше се на уличката зад аптеката. Затвори плочата и надзърна иззад ъгъла на сградата, над сърцето на кръга Куполът се издигаше величествено, повърхността му отчетливо блестеше на светлината. Смъкна воала си и бързо тръгна по уличката. Мъже с кучета се движеха покрай барикадите. Отиде до къщичката на пазачите, където двама мъже се опитваха с дъха си да стоплят ръце, и показа пропуска си.

— Има нещо нередно в този — единият пазач го подаде на другия. — На теб истински ли ти се струва?

Помагачът го погледна, после погледна Ейми.

— Вдигни си воала.

Направи, каквото поискаха от нея.

— Нещо не е както трябва ли?

Той огледа за момент лицето ѝ. После върна пропуска ѝ.

— Забрави. Наред е.

Ейми мина покрай тях и тръгна нагоре по стълбите. Нито един от другите мъже не ѝ обърна внимание, охранителите на входа бяха преценили присъствието ѝ като основателно. Вътре в сградата мина покрай пазача на входното гише, който едва я погледна, прекоси фоайето към асансьора и тръгна към шестия етаж.

Асансьорът се отвори към кръгъл балкон, който опасваше атриума на сградата. От асансьора тръгваха четири коридора като спици на колело. Ейми пое по балкона към третия коридор и вървя по него, докато не стигна до последната врата, където пазачът, мъж със сънливо изражение и тонзура от сива коса, седеше на метален сгъваем стол, прелистваше оръфаните страници на стогодишно списание. На корицата му имаше изобразена жена в оранжеви бикини, заровила ръце в косата си.

— Директорът е поискал да ме види — рече Ейми и махна воала си.

Онзи вдигна очи от списанието, срещна погледа на Ейми и повече не беше необходимо. Тя остави тялото му на пода, подпря гърба му на стената и взе ключа от колана му. Брадичката му се опираше на гърдите му. Приближи устни до ухото му.

— Сега ще вляза вътре. Искам да броиш до шейсет, можеш ли?

Очите му бяха затворени. Той леко кимна и измърмори съгласието си.

— Добре. Брой до шейсет и после се хвърли от балкона.

Ейми отключи вратата и влезе. В стаята имаше нещо измамно благо. Два стола с високи облегалки гледаха към огромно бюро, полираната им повърхност леко блестеше. Подът беше покрит с дебел килим, който заглушаваше всичко друго, освен шума от дишането на Ейми. Книги покриваха една цяла стена. На другата имаше огромна картина, осветена от малка лампа, изобразяваща три силуета на дълъг плот и четвърти с бяла шапка, гледани през прозореца откъм притъмняла улица. Ейми спря, за да прочете малката табелка в основата на рамката: Едуард Хопър, Нощни разходки, 1942.

От дясната ѝ страна имаше двойна салонна врата с прозорци от оловно стъкло. Ейми завъртя топката на бравата и влезе.

Гилдър лежеше по пижама над одеялата. До него имаше разпилени картонени папки. От носа му се носеше тихо, просвирващо хъркане. Къде би трябвало да застане Ейми? Избра долната част на леглото.

— Директор Гилдър.

Той сепнато потрепери и се събуди, ръката му се мушна под възглавницата. Издърпа се към горната част на леглото, отдалечи се от нея, с две ръце се прицели с пистолета и вдигна петлето. Ейми си помисли, че ще я застреля по случайност, толкова силно трепереше.

— Как влезе тук?

Долови несигурността му. Носеше рокля на прислужница, но лицето ѝ му беше непознато.

— Охраната отвън беше много отзивчива. Защо не свалите оръжието?

— Мътните те взели, коя си?

От коридора дочу гласове, по външната врата затропаха юмруци.

— Аз съм Серджо — рече тя. — Дойдох да се предам.