Дванайсетте

Четирийсет и едно

Тримата бяха прибрани следобеда на следващия ден от патрул на Вътрешна сигурност, изпратен да ги търси, след като цистерните не пристигнали в Кървил. Питър, Майкъл и Лор бяха излезли от укритието и отишли на мястото на нападението. Взривът беше отворил широк кратер, най-малко четирийсет и пет метра, купчини от огънати останки от машините бяха пръснати по съседните полета. Мазен дим се издигаше от все още горящите локви петрол и замъгляваше небето, където вече се навъртаха лешояди. Трупове, овъглени до черно, се смесваха с отломките. Невъзможно беше да се каже дали и кои от тези отблъскващи останки принадлежат на нападателите им. Всичко, което беше останало от блестящия камион, бяха няколко парчета галванизиран метал, който нищо не доказваше.

Майкъл беше съсипан. Физическите му наранявания — разместеното рамо намести сам о стената на укритието, навехнат глезен, прорезна рана над дясното му ухо, която трябваше да се зашие — бяха най-малкото. Осемнайсет работници от рафинерията и десетима офицери от Вътрешна сигурност: мъже и жени, с които беше делил живота си и с които беше работил. Майкъл беше главният в операцията, този, на когото те вярваха. Сега вече ги нямаше.

— Според теб защо го е направил? — попита Питър. Говореше за Цепс. През дългата нощ в укритието Майкъл разказа на Питър какво е видял в страничното огледало. Двамата седяха на брега на реката. Лор беше тръгнала нагоре по течението. Питър я виждаше как е коленичила до водата, раменете ѝ потреперваха от риданията, на които не искаше те да стават свидетели.

— Решил е, че друг начин няма. — Майкъл примижа и погледна нагоре, загледа се в кръжащите птици, но като че погледът му се взираше в нищото. — Ти не го познаваше като мен. Страхотен човек беше това момче. Той никога не би позволил някой да бъде обсебен. Де и аз да имах неговия кураж.

Питър виждаше болката и съмненията по лицето на приятеля си: нещастието на оцелелия. Чувството му беше познато. И щом веднъж завладееше човек, никога не го напускаше.

— В нищо не си виновен, Майкъл. Ако вината трябва да падне върху някого, това съм аз.

Дори думите му да бяха донесли утеха на Майкъл, Питър не го видя по лицето му.

— Кои са тези хора, как мислиш? — попита Майкъл.

— Само да знаех.

— Какво стана, по дяволите, Питър? Камион, пълен с вирали? Като че бяха домашни животни или нещо такова? Ами онази жена?

— И аз нищо не проумявам.

— Ако искаха нефта, защо просто не го взеха?

— Според мен не бяха дошли за него.

— Нали. И аз така мисля — гняв стегна тялото му. — Знам едно. Стигна ли някога до тези хора, ще ги накарам да се каят.

Прекараха нощта с отряда по издирването в укритие източно от Сан Антонио и пристигнаха на сутринта в Кървил. Щом влязоха в града, бяха разделени по различните вериги на командването: Питър към управлението на дивизията, Майкъл и Лор към седалището на вътрешните власти, които отговаряха и наблюдаваха авоарите извън защитните стени, сред които беше нефтеният комплекс във Фрийпорт. Дадоха на Питър време да се приведе в приличен вид, преди да се яви за доклад. Беше пладне, в бараките почти нямаше хора. Стоя дълго време под душа, наблюдаваше мръсната чернилка от сажди как се стича към краката му. Достатъчно се познаваше, за да осъзнава, че емоционалното въздействие на събитията все още не е проникнало в съзнанието му. Дали това беше слабост, или сила — не можеше да реши. Знаеше, че има големи неприятности, но това малко го тревожеше. Най-вече се притесняваше за Майкъл и Лор.

Облече се в най-чистите си дрехи и тръгна към Командването, някогашен офицерски комплекс, намиращ се в съседство с кметството. Влезе в съвещателната зала и се учуди, когато видя познато лице: Гунар Апгар. Но ако беше очаквал успокоителна дума от него, набързо стана видно, че такава няма да последва. Питър застана мирно, полковникът го стрелна със студен поглед, после отново насочи вниманието си към поставените на дългата маса пред него документи — несъмнено доклад от патрула на Вътрешна сигурност.

Но не присъствието на Апгар, а на втория от тримата учуди най-много Питър. От дясната страна на Апгар седеше внушителната фигура на Ейбръм Флийт, армейски генерал. Питър само веднъж го беше виждал през живота си. Според традицията генералът ръководеше полагането на клетва в Експедиционния. Във външния вид на генерала нямаше нищо забележително — всичко у него говореше за почти съвършено средни физически дадености — и въпреки това личността му беше забележителна, беше човек, чието присъствие влияеше върху характера на средата в едно помещение, сякаш караше молекулите на въздуха да вибрират с определена честота. Третият, който седеше на масата, бе непознат за Питър. Беше цивилен с ниско остригана къса, сива брада и коса като сресано жито.

— Седнете, лейтенант — рече генералът. — Нека въведем ред в ситуацията. Познавате полковник Апгар. Господин Чейз е представител на администрацията на президента. Той ще изпълнява ролята на нейни очи и уши при тази среща за… — затърси правилния израз — злополучно развилите се събития.

Повече от два часа затрупваха Питър с въпроси. Най-вече говореше генералът, след това Чейз. Апгар в повечето време мълчеше, от време на време си водеше бележки или искаше уточнения. Насоката на въпросите и цялата среща бяха изключително властни, сякаш се опитваха да уловят Питър в противоречие. Скритото внушение беше, че историята прикрива нечия човешка грешка, предизвикала катастрофата, и затова Питър, единият от тримата оцелели, сред които и отговорният за операцията нефтохимик от рафинерията, носят вината. Но в хода на „изтезанието“ той започна да долавя, че подозрението му е несъстоятелно, всичко беше параван за някаква по-дълбока загриженост. Непрекъснато се връщаха към въпроса за жената. Какво е носела, какво е казала, как е изглеждала? Имало ли е нещо странно във външния ѝ вид? На всеки от тези изпитателни въпроси Питър излагаше порядъка на събитията възможно най-точно. Носеше плащ. Беше забележително красива. Каза, Вие сте уморен. Каза, Знаем къде сте. Въпрос на време е.

— Ние — повтори генералът. — Ние кои?

Не знам. Не знаете, защото не си спомняте, така ли? Не, сигурен съм в думите си. Друго не каза. Отново и отново, докато дори Питър започна да се съмнява в собствените си думи. Когато свърши — разпитът му приключи рязко в съответствие с деспотичния му тон — Питър почувства не само емоционално, но и физическо изтощение.

— Лейтенант, искам да ви предупредя — заключи генералът. — Не обсъждайте случилото се на Пътя на нефта, нито съдържанието на тези процедури с никого. Това включва и оцелелите членове на конвоя и отряда по издирването, който ви върна. Заключението на този състав е, че по неизвестни причини една от цистерните се е взривила и разрушила не само конвоя, но и моста Сан Маркос. Ясно ли е?

Истина беше значи. Случилото се на Пътя на нефта не беше цялата история: беше част от по-голям пъзел, който тримата мъже се опитваха да подредят. Питър скришом се спогледа с Апгар, чието изражение издаваше само престорена неутралност на човек, който се подчинява на заповедите на по-висшестоящите от него.

— Да, генерале.

Флийт замълча, после продължи загрижено:

— Още един въпрос, Джаксън, който също трябва да бъде сметнат за поверителен. Изглежда, че приятелят ви Лушъс Гриър е избягал от затвора.

За миг на Питър му се стори, че не е дочул правилно думите на генерала.

— Сър? — погледът му светкавично обходи лицата на останалите. — Как така е…?

— На този етап не е известно. Но, изглежда, че са му помогнали. В нощта на изчезването на Гриър една от сестрите е напуснала сиропиталището и не се е върнала. Служителите на Вътрешна сигурност на западните постове са докладвали, че са забелязали двама души да излизат на коне малко след три сутринта. Мъж — очевидно Гриър — и младо момиче, облечено в туниката на Ордена.

— Да не говорите за… Ейми?

— Изглежда, за нея става дума — Флийт се приведе над масата. — Не, Гриър ме притеснява най-много. Той е избягал затворник и ще трябва да се изправи пред онова, което го очаква. Но при Ейми въпросът стои различно. Въпреки че винаги съм се отнасял към твърденията ви за нея със значителен скептицизъм, тя си остава важен военен обект.

Флийт отново гледаше Питър настойчиво.

— Знаем, че сте посетили и двамата, преди да заминете за рафинерията. Ако имате нещо да кажете, предлагам ви да го направите сега.

На Питър му трябваше време, за да осмисли значението на подканяното.

— Мислите, че намеренията им са ми били известни ли?

— Така ли е, лейтенант?

В ума си Питър премислящо едновременно три сведения. Ейми е освободила Лушъс от затвора; двамата са избягали от града, неизвестно е накъде са се запътили; генералът го подозира в съучастничество. Всяко едно от тях беше достатъчно да го изуми, заедно направиха така, че мислите му се насочиха към най-належащото: да се защити. А някъде в ума му се надигна нов въпрос: Какво общо има изчезването на Ейми с жената на Пътя на нефта? Несъмнено тримата мъже пред него се чудеха същото.

— Съвсем нищо, генерале. Не са ми споделили абсолютно нищо.

— Сигурен ли сте? Напомням ви, че думите ви се записват като официално изявление.

— Сигурен съм. Изненадан съм колкото и вие.

— И нямате представа накъде биха могли да се насочат?

— Ще ми се да имах.

Флийт изгледа Питър с безизразно лице. Погледна към Чейз, който кимна.

— Много добре, Джаксън. Ще се доверя на думите ви. Полковник Апгар предаде желанието ви да се върнете възможно най-скоро във Форт Ворхис. Склонен съм да удовлетворя молбата ви. Явете се пред дежурния офицер при моторната част и той ще ви намери място при следващия превоз.

Изведнъж се оказа, че това е последното, което Питър иска. Намеренията на генерала бяха ясни: отпращаха Питър, за да си осигурят мълчанието му.

— Ако разрешите, сър, бих искал да се върна в рафинерията.

— Невъзможно, лейтенант. Получихте заповедите си.

Хрумна му нещо.

— Позволете да говоря свободно, сър.

Флийт въздъхна тежко.

— Считам, че точно това правите, лейтенант. Говорете.

— Ами Мартинез?

— Какво за Мартинез?

— Какво ще стане с него?

Апгар стрелна с поглед Питър. Много внимавай.

— Мъжът в пещерата. „Той ни напусна“, така каза.

— Знам това, Джаксън. Четох доклада. Накъде биете?

— Мартинез не беше там, където се очакваше. Може би Гриър и Ейми го търсят. — Погледът му обходи поред лицата на тримата мъже. — Може би знаят къде е.

За миг всичко замръзна. След това Флийт се обади:

— Любопитна идея, лейтенант. Друго има ли?

И просто така идеята беше отхвърлена. Или може би не беше. И в двата случая Питър чувстваше, че думите му са постигнали целта си.

— Не, сър.

Погледът на генерала помръкна предупредително.

— Както казах, не бива да обсъждате тези въпроси с никого. Считам, че не е необходимо да ви казвам — волнодумството няма да се посрещне добре. Свободен сте, лейтенант.

— Съжалявам, сестра Пег днес излезе за цял ден.

Сестра Пег никога не излизаше за цял ден. Нападателността в стойката на жената на прага показваше ясно, че Питър не може да мине покрай нея.

— Ще кажете ли на Кейлъб, че съм идвал?

— Разбира се, лейтенант — очите ѝ се стрелнаха покрай него така, както правят онези, които знаят, че ги наблюдават. — Сега бихте ли ме извинили…

Питър се прибра в бараките и прекара неспокоен следобед на леглото си, забил поглед в тавана. Превозът му тръгваше в шест на другата сутрин. Не се съмняваше, че бързото заминаване е предварително замислено. Влизаха и излизаха мъже, тропаха из помещението с тежките си ботуши, въпреки това съзнанието му едва възприемаше присъствието им. Ейми и Гриър — къде биха могли да идат? И защо двамата заедно? Как е могла тя да го освободи, как са успели да минат покрай часовите на портала? Помъчи се да си спомни дали някой от двамата е направил или казал нещо странно, което да подскаже, че планират бягство. Единственото, което му хрумна, беше странното спокойствие, което се излъчваше от майора — сякаш стените, сред които беше затворен, нямаха значение и са въображаеми. Какво се е случило?

Беше загадка, както всичко от последните трийсет дни. Всички събития оставяха усещането за присъствието на силуети, които се мяркат някъде на границата на гъстата мъгла, бяха там и ги нямаше.

Докато празните часове се нижеха, мислите на Питър се върнаха назад към вечерта, която прекара със сестрите: времето му с Кейлъб, детските му енергия и схватливост, радостта по лицето на Ейми, когато се извърна от фурната и го видя, спокойният миг, споделен от двамата, когато той си тръгваше, а ръцете им се докоснаха. Жестът беше напълно естествен, неволен рефлекс без колебание, нито съпротива, сякаш той беше отворил за двама им дълбок кладенец в него и някъде далеч, като силите, пораждащи вълните, които той обичаше да наблюдава как се къдреха на плажа. От всички събития през изминалите няколко дни техният миг на прага беше най-жив в спомените му и той затвори очи, за да си го припомни. Топлината на лицето ѝ, допряно до неговото, и отчетливата сила на прегръдката ѝ, начинът, по който Ейми беше погледнала събраните им ръце. Помниш ли когато те целунах? Все още чуваше тези думи в ума си, когато заспа.

Събуди се в мрак, устата му беше суха и пълна с прах. Изненада се, че е спал толкова дълго, изненада се, че изобщо е спал. Посегна да повдигне манерката си от пода и забеляза, че на съседното легло седи човек.

— Полковник?

Апгар седеше с лице към него, ръцете му почиваха на коленете. Пое дълбоко въздух, преди да заговори. Питър разбра, че именно присъствието на полковника го е събудило.

— Слушайте, Джаксън, случилото се днес не ми се струва правилно. Онова, което ви казвам, трябва да си остане само между нас двамата, разбрано?

Питър кимна.

— Жената, която описахте, се е появявала и преди години. Не съм я видял аз, други са я видели. Знаете ли за Касапницата на Полето?

Питър се намръщи.

— Били сте там ли?

— Бях дете, шестнайсетгодишен. Не говоря за случилото се. Никой от нас не го прави. Изгубих родителите си и малката си сестричка. Майка ми и баща ми бяха убити, но така и не разбрах какво се е случило с нея. Предполагам, че е била обсебена. До днес сънувам кошмари, свързани със случилото се. Беше на четири години.

Апгар никога не беше споделял нещо толкова лично с Питър. Никога нищо лично не му беше казвал.

— Съжалявам, полковник.

Болката от спомените и усилието да разкаже за събитията ясно се бяха изписали по лицето на мъжа.

— Случи се преди много години. Приемам съболезнованията ви, но не за това съм тук, а и рискувам да си навлека неприятности, че ви го разказвам. Ако Флийт научи, ще поиска оставката ми. Или ще ме прати в затвора.

— Имате думата ми, сър.

Апгар замълча, после продължи:

— В онзи ден бяха изгубени двайсет и осем души. От шестнайсет от тях, като сестричката ми, не бяха открити следи. Всички знаят за затъмнението. Онова, което не знаят, е че виралите се криеха в укритията, сякаш предварително са се подготвили. Точно преди да започне нападението, млад офицер от Вътрешна сигурност на кулата е съобщил, че вижда голям камион, като онзи, който описахте, да чака зад линията от дървета. Досещате ли се накъде отива разказът ми?

— Казвате, че става дума за едни и същи хора?

Апгар кимна.

— Двама мъже са видели жената. Първият е бил офицерът от Вътрешната, който споменах. Другият е бил земеделец, полски работник от Северния селскостопански комплекс. Съпругата му и дъщерите му са сред изгубените онзи ден. Казваше се Къртис Ворхис.

Нова изненада.

— Генерал Ворхис?

— Очаквах, че ще привлече вниманието ви предвид приятелството му с Гриър. Ворхис се е записал в Експедиционния веднага след клането. Половината от ръководството на Втория експедиционен се е записало след онзи ден. Нейт Кръкшанк беше вторият човек от Вътрешна на кулата. Сигурен съм, че името му ви е познато. Известно ли ви е, че е шурей на Ворхис?

Кръкшанк беше командващият офицер в „Розуел“. Внезапното подреждане на играчите заприлича на парчета, които се сглобяват. Питър си спомни дните си с Гриър и Ворхис в гарнизона в Колорадо — сърдечното приятелство между двамата мъже и купчината рисунки с въглен, които Гриър му беше показал след гибелта на генерала. Ворхис беше рисувал непрекъснато една и съща картина, жена с две момиченца.

— Ами първият от Вътрешна сигурност? Кой е бил?

— Ами името му е добре известно на всички. Тифти Ламонт.

Това беше безсмислица.

— Тифти Ламонт е бил във Вътрешна сигурност?

— О, Тифти беше много повече от това. Спасявал ми е живота безброй пъти и не само на мен. След клането и той влезе в Експедиционния като снайперист разузнавач, може би бе най-добрият в историята. Стана капитан, преди да напусне. Ворхис, Къркшанк и Тифти имаха общо минало. Не знам подробности, но имаше някаква история.

Тифти Ламонт е бил в Експедиционния, дори е бил офицер. От всичко, което Питър беше чул за този мъж, този факт изобщо не се връзваше.

— И какво се е случило с него?

— С Тифти ли?

— Човекът е престъпник.

Изражението на Апгар се промени.

— Не знам, лейтенант. Трябва сам да го попитате. Ако го намерите. Ако, да речем, познавате някого, който познава някого.

Настъпи мълчание и то се проточи. Апгар го гледаше с очакване.

— Колко души казахте, че е имало в онази ваша колония в Калифорния?

— Деветдесет и двама.

— Деветдесет и две души, изчезнали без следа. Доста озадачаващо, ако питате мен. Не се вписва в картината на типичното виралско нападение. Прибавете и шейсет и седемте в „Розуел“ към тях и вече имате близо двеста души, които сякаш са се изпарили във въздуха. А сега Ейми е изчезнала, точно когато жената се появява и на практика прекъсва нефтените ни доставки. Разбирам защо началството е угрижено. При това положение, когато размислите над факта, че единственият друг жив човек, видял жената, е… как го нарекохте?

— Престъпник.

— Именно. Персона нон грата. Положението става чувствително от политическа гледна точка, меко казано. От едната страна, стоят военните, които не искат да имат нищо общо с този човек, от другата — имате гражданската власт, която не може — поне не официално — да се свърже с него. Следите ли мисълта ми, лейтенант?

— Не си падам много по политиката, сър.

— Тогава сме двама. Шайка от хора, които си прикриват задниците. Което обяснява и защо сме в ситуацията, в която се намираме. Точно положение, на което благотворно би подействала намесата на трета страна. Някой със, да речем, лична инициатива, който мисли извън ограниченията. Не само аз съм на това мнение. Имаше поверителни съвещания сред високопоставените. Гражданската власт, не военната. Очевидно фактът, че съм ваш командващ офицер, ме прави експерт по характера ви. Вашият и на Донадио.

Питър се намръщи.

— Какво общо има Алиша с тази работа?

— Това не знам. Но мога да ви кажа две неща, а вие сам разсъдете. Първото е, че никой нищо не е чувал от Форт Киърни от три месеца. Второто е, че Донадио получи две заповеди. Имам отношение само към първата, която идва от Дивизията, и беше, каквато ви казах. Втората дойде в запечатана кесия от офиса на Санчес, лично до получателя.

— Не разбирам. Защо да не искат да знаете какви заповеди са ѝ дали?

— Отличен въпрос. На кого точно е известно онова, което прилича на неразрешима загадка. Изглежда, налице е интерес към въпроси с поверителен характер и поверителността им не изключва само вас. Затова Флийт иска да ви махне от картинката, не ви казвам нещо, което вече да не ви е известно. Но между нас казано, Флийт и Санчес невинаги се виждат лично и йерархията на командването не е толкова ясна, колкото бихте могли да си помислите. Декларацията оставя доста възможности за интерпретации и нещата могат да станат много тъмни. Тази работа с жената на Пътя на нефта не е въпрос от — да се изразим така — общо съгласие сред високопоставените военни и граждански власти. Нито пък Мартинез, който, както образно се изразихте, не е бил там, където се е предполагало, точно когато Ейми някак освобождава Гриър от затвора и заминават. Всичко е прелюбопитно.

— Тогава мислите, че Мартинез е част от всичко случило се.

Апгар сви рамене.

— Аз съм само посредник. Но Флийт никога не е бил онова, което бихте нарекли истински убеден. Него ако питате, Ейми е отвличащ вниманието елемент, а Дванайсетте са мит. Трудно е да опровергае Донадио — очевидно е, че тя е различна, — но според него това нищо не доказва. Търпеше лова само защото Санчес вдигна голяма шумотевица и не си струваше да се бори, а случилото се в Карлсбад за него е възможност най-накрая да го прекрати. Тези двамата са на противоположни мнения.

Питър обмисля известно време чутото.

— Значи Санчес действа зад гърба на Флийт!

Апгар иронично свъси чело.

— Не знам да съм казвал подобно нещо. Подобни съждения биха били над моя чин. Но дори да е така, ще приема като лична услуга, ако ми помогнете да намеря човек, на когото може да се разчита да свърже няколко точки по този въпрос. Познавате ли някого, който да се вписва в схемата, лейтенант?

Посланието беше ясно.

— Мисля, че да, полковник.

— Отлично.

След известно мълчание Апгар продължи:

— Случи се нещо странно във връзка с пътуването ви. Крайно неприятно съвпадение всъщност. Изглежда, документите ви са сложени някъде другаде. Знаете как стават тези неща. Сигурно ще отнеме около четирийсет и осем часа да се разреши проблемът, в краен случай седемдесет и два.

— Добре е да го знам, сър.

— Реших, че може би и вие ще споделите онова мнение — полковникът плесна по коленете си. — Ами, изглежда, другаде имат нужда от мен. Изпращат ме до президентската тактическа група, за да се справя с това… злополучно развитие на събитията. Не знам колко време ще мога да съм им от полза, но отивам, където ми е наредено — стана от леглото. — Радвам се, че си починахте, лейтенант. Предстоят напрегнати дни.

— Благодаря, полковник.

— Няма нужда да се споменава. Казвам го в буквален смисъл — той отново погледна Питър. — Само внимавайте с него, Джаксън. Ламонт не е човек, с когото бихте искали да объркате конците.

Яздиха цялата нощ… и следващата. Вече бяха на изток от Лълинг. Нямаха карта, но и не им трябваше. Междущатска 10 щеше да ги отведе право в Хюстън, в подобното му на джунгла сърце. Гриър вече беше ходил там веднъж — само в покрайнините, но те му бяха показали достатъчно. Градът представляваше непроницаемо блато, миазма от оплетени в клони мръсотия и прогизнали руини, гъмжащи от дремльовци. Ако те не ви спипат, алигаторите щяха да го направят. Алигаторите кръстосваха замърсените води като наполовина потънали лодки, много от тях бяха пораснали до гигантски размери, а могъщите им челюсти непрестанно търсеха плячка. Огромни облаци от комари изпълваха до краен предел въздуха. Носът, устата, очите — непрестанно търсеха проход към тялото, най-слабите места. Хюстън, останалото от него, не беше място за хора. Гриър се чудеше защо на някого би му хрумнало изобщо, че там може да се живее.

Скоро щяха да се изправят пред проблема. Сега се намираха в прерията, покрита с високи треви и гъсталаци, които се спускаха километър след километър към морето. Чак толкова на изток магистралата не беше разчистена. Приличаше повече на намек, отколкото на пътно съоръжение, повърхността ѝ беше натрошена и потънала от навеи от тежка, лепкава почва. Гробници от стари коли начесто блокираха пътя. Двамата си бяха разменили едва по няколко думи от тръгването си, просто нямаше нужда от разговори. В хода на дните Гриър беше почувствал промяна у Ейми, аура от физическо разсейване. Потеше се обилно. Понякога я улавяше как трепва, като че от болка. Но когато изказа загрижеността си, момичето решително го пресече. Добре съм, каза тя настоятелно. Нищо ми няма. Говореше му почти гневно, като че му казваше да не настоява.

Когато се смрачи, те си направиха лагер на поляна пред разрушен мотел. Небето беше ясно, температурата падаше, на сутринта щеше да има обилна роса. Гриър знаеше, че са в безопасност през нощта, в присъствието на Ейми той беше в безопасност. Размотаха спалните си чували и спаха.

Събуди се по-късно стреснато, имаше нещо нередно. Обърна се на една страна и видя, че спалният чувал на Ейми е празен.

Не си позволи да се паникьоса. Луната, която наближаваше пълнолуние, беше изгряла, докато спят, и насичаше мрака на светли места и сянка, пейзаж от заплашително издължени форми и участъци от мрак. Конете очевидно пасяха. Гриър извади браунинга от раницата си и предпазливо тръгна през мрака. Съсредоточено напрягаше взор, за да отдели формите. Къде ли е отишла? Дали да не я повика? Но тишината на мястото и скритите опасности го забраняваха.

Изведнъж я видя. Стоеше гърбом на няколко метра от лагера им. Ритъмът на разговор стигна до ушите му. Говореше ли с някого? Така изглежда, а никой не се виждаше.

Приближи се откъм гърба ѝ.

— Ейми?

Никакъв отговор. Тя спря да си мърмори, тялото ѝ беше абсолютно неподвижно.

— Ейми, какво има?

Обърна се към него, изглеждаше леко изненадана.

— О, разбирам.

— С кого говореше?

Тя не му отговори. Като че само отчасти беше тук. Да не би да ходеше на сън?

— Май трябва да се връщаме — каза тя.

— Не ме плаши така.

— Съжалявам. Не съм искала — погледът ѝ попадна на оръжието. — Какво правиш с това?

— Не знаех къде си отишла. Притесних се.

— Мислех, че съм била ясна, майоре. Сега го махнете.

Мина покрай него и тръгна към лагера.

Четирийсет и две

Нескончаемото време; времето, което не познава свършек. Съществуването му беше кошмар, от който не можеше да се събуди. Мислите се носеха около него като проблясващи прашинки, които летяха накъдето и да се насочеше погледът му. Идваха всеки ден. Мъжете със светещи, червени очи. Откачаха пълните системи, отнасяха ги нанякъде с трополящата си количка и закачаха нови на стойките. Системите нямаха край, нямаха край иглите, които постоянно се пълнеха с кап-кап-капка от кръвта на Грей.

Тези хора жизнерадостно обичаха работата си. Разменяха си шеги, забавляваха се. Веселяха се за негова сметка като деца, които дразнят животно в зоологическата градина. Ето сега му гукаха и протягаха капкомера, от който се носеше прекрасно ухание към устата му, бебчо дали иска шишето? Гладен ли е бебчо?

Опитваше се да им устои. Притискаше мускули във веригите, извръщаше лице. Напрягаше всяка капка от силите си да не се поддаде, въпреки това винаги се предаваше. Гладът се носеше у него като огромна черна птица.

— Заради мама, кажи го, Грей. Кажи: „Аз съм бебчо и искам шишето, обещавам да слушкам“. Бъди добър бебчо, Грей.

Върхът на капкомера се носеше съблазнително под носа му, мирисът на кръв беше като бомба, избухваща в мозъка му, милиони неврони се нажежаваха в електрическа буря от чисто желание.

— Тази ще ти хареса. Екстра качество. Ти обичаш малките, нали. Грей?

От очите му започваха да се процеждат сълзи. Сълзи на копнеж и отвращение. Сълзи заради прекомерно дългия му живот, цял век прекаран гол и във вериги. Сълзи затова че е Грей.

— Моля ви.

— Кажи го. „Обичам малките.“

— Умолявам ви. Не ме принуждавайте.

— Думите, Грей — вълна от лош дъх покрай ухото му: — Нека… да… чуя… думите.

— Да! Да, обичам малките! Моля ви! Само капчица! Само малко!

И най-накрая капкомерът с вкусната, землиста на вкус струя лягаше на езика му. Той премлясваше. Извиваше дебелия мускул на езика си и облизваше устата си отвътре. Сучеше като бебе, каквото твърдяха, че е, изпълнен с желание това чувства да не спира, но така и не успяваше: неволно подскачане на гърлото му — и течността свършваше.

— Още, още.

— Стига, Грей. Знаеш, че повече не може. По капка на ден докторът не пуска при мен. Достатъчно е, за да ти помогне да произвеждаш виралската сила.

— Само малко, малко. Обещавам, че няма да кажа.

Мрачно изсмиване: И да предположим, че ти дам? Да предположим, че ти дам още една доза? Тогава какво ще направиш?

— Нищо, кълна се, искам само…

— Аз ще ти кажа какво искаш. Ти, приятелю, искаш да изтръгнеш тези вериги от пода направо. Да ти призная, горе-долу и аз точно това бих искал да направя в твоята ситуация. Затова щях да си мисля. Щях да жадувам да избия мъжете, които са ме поставили в това положение.

След кратко мълчание гласът прозвуча по-близо.

— Това ли искаш. Грей? Да ни избиеш?

Това искаше. Искаше да ги разкъса парче по парче. Искаше кръвта им да се лее като река, примираше да чуе предсмъртните им стонове. Жадуваше за това повече, отколкото за самата смърт. Лайла, помисли си той, Лайла, чувствам, че си наблизо. Лайла, да можех, бих те спасил.

— До утре. Грей.

И така продължаваше безспир. Системите идваха празни и заминаваха пълни, капкомерът даваше резултат. Мъжете със светещи очи живееха благодарение на кръвта. Хранеха се от кръвта на Грей и бяха вечни, както и той беше вечен. Вечният Грей, окован във вериги.

Понякога се чудеше откъде идва кръвта, с която го хранеха. Но избягваше да го прави. Не искаше да мисли за подобни неща.

От време на време продължаваше да чува Нула, но сякаш вече Нула не му говореше. Явно тази част от сделката беше приключила отдавна. Сякаш Грей подслушваше нечий разговор, който се води от другата страна на стената, така звучеше приглушеният и идващ отдалеч глас, а и предвид останалите обстоятелства за него беше нещо като малка милост, че е оставян само в компанията на собствените си мисли и без Нула и неговото дрън-дрън-дрън в главата му.

Единствено Гилдър пиеше кръвта направо от източника. Така наричаха Грей, Източника, сякаш никога не е бил човек, а само вещ и предполагаше, че той е точно такъв. Невинаги, но понякога, когато се чувстваше особено гладен или по някаква оставаща си неразгадана за Грей причина, Гилдър се появяваше на вратата само по бельо, понеже не искаше да изпоцапа с кръв костюма си. Откачаше системата от тръбичката, вискозната течност рукваше към него и той я поставяше в устата си. Смучеше кръвта на Грей, както дете смуче разхладително със сламка. Лоурънс, обичаше да казва той, посърнал ми се виждаш. Добре ли те хранят? Тревожа се как си, като си все сам тук долу. Веднъж, много отдавна, преди години или десетилетия, Гилдър му донесе огледало. От онези, които наричат дамски огледала. Гилдър вдигна капака и го насочи към лицето на Грей с думите: „Защо не се погледнеш?“ От огледалото го гледаше старец, сбръчкан като ябълка — лицето на човек, който е на ръба на смъртта.

Той постоянно умираше.

Един ден се събуди и видя Гилдър, възседнал стол, да го наблюдава. Вратовръзката му беше развързана около врата му, косата му разчорлена, костюмът му беше смачкан и изпоцапан. Грей позна, че е към края на цикъла си. Долавяше мириса на гнило, който се излъчваше от мъжа — воня на гниещи отпадъци, на труп, леко сладникава — но Гилдър не посегна да се храни. Грей остана с чувството, че Гилдър седи вече доста време на това място.

— Позволи ми да ти задам един въпрос, Лоурънс.

Въпросът така или иначе щеше да бъде зададен.

— Добре.

— Бил ли си някога… как да се изразя? — Гилдър сви рамене неясно. — Бил ли си влюбен?

Изречена от устата на този човек, думата прозвуча напълно чуждо. Любовта принадлежеше на друга епоха, тя несъмнено беше праисторическо понятие.

— Не разбирам какво ме питаш.

Гилдър се намръщи и лицето му се набръчка.

— Така ли, а на мен въпросът ми се струва крайно прост. Хор от ангели пеят в небесата, не стъпваш по земята, ами летиш на педя от нея. Разбираш ме. Влюбен.

— Струва ми се, че не съм бил.

— Отговори с да или не, Лоурънс. Или си бил, или не си.

Той си помисли за Лайла. Изпитваше към нея любов, но не и любовта, за която говореше Гилдър.

— Не. Никога не съм бил влюбен.

Гилдър не го гледаше.

— А аз бях. Веднъж. Казваше се Шона. Но това не беше истинското ѝ име, естествено. Кожата ѝ беше като масло, Лоурънс. Сериозно ти говоря. Такъв вкус имаше. В очите ѝ имаше нещо азиатско, нали знаеш как изглеждат очите на азиатките? А тялото ѝ — той потри лице и въздъхна меланхолично. — Вече не изпитвам подобни усещания. Привличането към жените го няма. Най-вече заслугата е на вируса. Нелсън мислеше, че стероидите, които си взимал, вероятно са причината вирусът при теб да е различен. В това може и да има някаква истина. Но каквото човек си постели, на това и ще легне — той се изсмя иронично. — Да си постелиш. Това е странно. Ама смехория!

Грей мълчеше. Каквото и да го беше прихванало Гилдър, то нямаше нищо общо с Грей.

— Предполагам, че като цяло не е чак толкова лошо. Честно казано, не мога да кажа, че съм видял много добро от секса. Но дори след толкова години продължавам да мисля за нея. Сещам се за дреболии. Какво е казала. Слънчевата светлина, която падаше върху леглото ѝ. Донякъде ми липсва слънцето — замълча. — Знам, че тя не ме обичаше. Голямо представление правеше. Знаех го от началото, макар че не исках да си го призная. Но това е положението.

— Защо ми го казваш?

— Защо ли? — погледът му се впи в лицето на Грей. — Ами това трябва да е очевидно. Понякога си доста тъп, прости ми израза. Ами защото сме приятели, Лоурънс. Знам, че според теб сигурно съм най-голямото зло, което ти се е случвало. Несъмнено може и така да се погледне. Сигурен съм, че всичко може да ти изглежда малко непочтено. Но ти наистина не ми остави избор. Честно ли, Лоурънс? Колкото и странно да ти се вижда, ти си най-старият ми приятел.

Грей си задържа езика зад зъбите. Човекът не беше на себе си. Улови се, че неволно се съпротивлява на веригите. Най-голямото щастие в живота му, почти толкова голямо, колкото и да умре, щеше да е да откъсне главата на Гилдър.

— Ами Лайла? Не искам да се ровя, но винаги съм си мислел, че между вас има нещо. Доста учудващо е, предвид твоята история.

Нещо трепна у него. Не искаше да говори на тази тема, нито сега, нито когато и да било.

— Остави ме на мира.

— Недей така. Просто питам.

— Защо не си го начукаш?

Гилдър приближи със сантиметри лицето си до неговото, заговори с нисък доверителен глас.

— Кажи ми нещо. Все още ли го чуваш, Лоурънс? Истината ми кажи.

— Не знам за кого говориш.

Гилдър го погледна с укорително намръщване.

— Моля те, не можем ли? Да го чуем? Той е истински, затова те питам. Не е някоя дивотия в главата ми — взираше се напрегнато в Грей. — Знаеш какво ме помоли да направя, нали?

Изглежда, нямаше смисъл да отрича. Грей кимна.

— И като цяло, като вземеш предвид всичко, мислиш ли, че идеята е добра? Имам чувството, че мнението ти ми е много необходимо.

— Защо те интересува какво мисля аз?

— Не се прави на глупав. Все още си неговият любимец. Грей, в това няма съмнение. Разбира се, може аз да съм онзи, който командва. Аз съм капитан на този кораб, но това мога да ти кажа.

— Не.

— Какво не?

— Не, идеята не е добра. Ужасна е. По-лоша от нея няма на този свят.

Веждите на Гилдър се извиха като чифт парашути, издути от въздуха.

— Погледни се — за пръв път от цяла вечност Грей наистина се разсмя. — Въобразяваш си, че ти е приятел ли? Въобразяваш си, че някой от тях може да ти е приятел, така ли? Ти си им курвата, Гилдър. Аз знам какво представляват. Знам какво е Нула. Бях там.

Засегна го май. Гилдър започна да присвива и отпуска юмруци. Грей се почуди лениво дали ще го удари. Ни най-малко подобна възможност не го притесняваше, ударът щеше да наруши монотонността. Щеше да изпита нещо различно, нов вид болка.

— Трябва да кажа, че отговорът ти е доста повече от леко разочароващ, Лоурънс. Надявах се, че мога да разчитам на малко подкрепа. Но няма да падна на нивото ти. Знам, че точно това ти се иска, само че аз ще се проявя като по-извисен човек. За твоя информация: днес Проектът ще бъде завършен. Истински повод за рязане на панделката. Пазех го като изненада, мислех си, че ще се зарадваш да го чуеш. Ако беше пожелал, можеше да си част от събитието. Но очевидно съм те надценил.

Той стана и тръгна към вратата.

— Какво искаш, Гилдър?

Мъжът се обърна и вдигна кървясалите си очи.

— Ти какво търсиш? Така и не успях да го проумея.

Мълчанието се проточи.

— Грей, ти знаеш ли какви са?

— Знам, разбира се.

Гилдър обаче поклати глава.

— Напротив, не знаеш. Ако знаеше, нямаше да ме питаш. Затова ще ти кажа. Те са най-свободните създания на земята. Без угризения. Без съжаления. Нищо не ги докосва, нито наранява. Представи си какво е, Лоурънс. Абсолютната свобода. Представи си колко прекрасно е подобно битие.

Грей не отговори, нямаше какво да се отговори.

— Попита ме какво искам, приятелю, и ще ти отговоря. Искам онова, което имат те. Искам курвичката да бъде заличена от ума ми. Не искам да чувствам… нищо.

Вазата се пръсна на пода с удовлетворяващ трясък на стъкло. Бомбата в колата беше капката, от която преля чашата. Тази история трябваше веднага да приключи.

Гилдър извика Уилкс в офиса си. Докато началникът на щаба му влезе в стаята, Гилдър беше успял донякъде да се овладее.

— Събирай по десетима повече на ден.

Уилкс като да се слиса.

— Някои конкретно или?

— Няма значение! — Иисусе, понякога тази мъж беше като талпа тъп. — Не разбра ли? Няма значение, не е имало. Извиквай ги от сутрешната проверка.

Уилкс се колебаеше.

— Значи казваш да ги подбирам на случаен принцип. Не е необходимо да са хора, които подозираме във връзки с бунтовниците.

— Браво, Фред. Точно това казвам.

За секунда Уилкс остана на мястото си без никаква реакция, взираше се в Гилдър с удивление. Не беше удивление, ами притеснение.

— Да? Сам ли си говоря?

— Щом така искаш. Мога да направя списък и да го разпратя долу до хората от Човешки ресурси.

— Не ми пука как ще го направиш. Само задействай работата — Гилдър замахна към вратата. — Сега се махай оттук. И изпрати прислужница да почисти.

Четирийсет и три

Пътят до Холис се оказа по-лъкатушещ, отколкото Питър беше очаквал. Следата първо ги беше завела до приятел на Лор, който познаваше някого, той пък познаваше другиго и някак всеки път, като направеха крачка, разбираха, че целта е минала по-напред.

Последната им следа ги насочи към някакво хале, в което нелегално се играеше комар. След полунощ се озоваха на тъмна, обсипана с боклук улица в Хюстън. Вечерният час отдавна беше минал, но отвсякъде долитаха слаби шумове — надигащи гласове, трошене на стъкло, подрънкване на пиано.

— Бива си го местенцето — рече Питър.

— Рядко си минавал оттук, така ли? — поинтересува се Майкъл.

— Ами да. Всъщност никога не съм бил.

Неясен силует се появи на вратата пред тях. Жена.

— Ойе, ми солдадито. Тиенес планес еста ноче?28

Жената тръгна в мрака към тях. Не беше нито млада, нито стара, тялото ѝ беше кльощаво, като на момче, но сексуалната увереност в гласа ѝ и начина, по който се държеше — плавно местеше тежестта на тялото си от единия на другия крак, формите ѝ опъваха миниатюрната ѝ пола — заедно с тежко гримираните склонове на очите ѝ, които обхождаха всеки сантиметър от тялото на Питър, ѝ придаваха неоспорима сексуална сила.

— Комо те пуедо айудар, тениенте?29

Питър преглътна, лицето му пламна.

— Търсим Братовчеда.

Жената се усмихна и разкри редица от оцветени от царевична коса зъби.

— Всеки на някого е братовчед. Ако искаш, аз мога да съм твой братовчед. — Очите ѝ се плъзнаха към Лор, после към Майкъл. — Ами ти, хубавецо? Мога да доведа приятелка. Твоето момиче също може да дойде, ако иска. Може би ще предпочете да гледа.

Лор улови ръката на Майкъл.

— Той не проявява интерес.

— Само искаме да намерим един човек — обясни Питър. — Простете, че ви обезпокоихме.

Тя се разсмя мрачно.

— Никак не сте ме обезпокоили. Ако промените мнението си, знаете къде да ме намерите, тениенте.

Продължиха пътя си.

— Готин тип — рече Майкъл.

Питър се обърна да погледне назад. Жената, или поне той беше решил, че е жена, беше изчезнала зад вратата.

— Гръм да ме удари. Сигурен ли си?

Майкъл пакостливо се изсмя и поклати глава.

— Наистина трябва да излизаш по-често, омбре.

Пред себе си видяха халето. Около вратата се процеждаше светлина, а пред нея стояха двама мъжаги. Тримата спряха прикрити зад преливаща кофа за боклук.

— Най-добре аз да говоря — рече Лор.

Питър поклати глава.

— Идеята беше моя. Аз трябва да действам.

— С тази униформа? Не ставай глупав. Остани с Майкъл. И двамата направете така, че сменените да не ви забършат.

Наблюдаваха я как влиза през вратата.

— Това добра идея ли беше? — тихо попита Питър.

Майкъл вдигна ръка.

— Само почакай.

Видя се как стойките на двамата мъже се изопнаха напрегнато с приближаването на Лор, те пристъпиха един към друг и препречиха пътя ѝ към вратата. Последва кратък разговор, от който Питър нищо не чу, след това тя се върна.

— Добре, влизаме.

— Какво им каза?

— Че двамата току-що сте получили заплати. И сте пияни. Така че се постарайте да влезете в роля.

Халето беше претъпкано и шумно, пространството беше разделено от огромни шестоъгълни маси, на които се раздаваха карти. Във въздуха се виеха облаци от задушлив дим, примесен с горчиво-сладкия аромат на малц, наблизо имаше и казан за варене на алкохол. Полуоблечени жени — поне Питър ги взе за жени — седяха на столове покрай стените на помещението. Най-младата сигурно нямаше повече от шестнайсет, най-старата беше към петдесет и приличаше на вещица с клоунския си грим. Повечето влизаха и излизаха от завесата отзад, обикновено уловени под ръка с видимо пиян мъж. Доколкото Питър можеше да прецени, цялата идея за Хюстън целеше да извини известна доза незаконност и порок, за да бъде ограничен в определена зона. Разбираше логиката — хората си оставаха хора — но да попадне в сърцето му, беше друг въпрос. Чудеше се дали Майкъл е прав за него. Как така беше станал чак пък толкова добродетелен?

— Не си играят на детски игри, нали? — попита той Майкъл.

— Дръж ги, Тексас, кихаш май предварително двайсет остани. Малко множко за моя вкус — погледът му, също като този на Питър, обхождаше стаята за Холис. — Да гледаме да не бием на очи. Колко сухо имаш?

— Хич никакво.

— Никакво?

— Дадох цялата си заплата на сестра Пег.

Майкъл въздъхна.

— Какво друго да направиш ти. Принципен си, признавам ти го.

— Ей, двамцата — намеси се Лор. — Какви сте ми мишлета. Гледайте и се учете, приятелчета.

Тя се запъти към най-близката маса и седна на стол. От джоба на джинсите си измъкна пачка банкноти, от нея отдели две и ги хвърли към купата. С третата банкнота се сдоби с чаша пиене, чието съдържание пресуши с отмятане на глава, покрита с изсветлялата от слънцето си коса. Крупието даде по две карти на всеки играч, след това започна наддаването. По време на първите четири ръце Лор, изглежда, не се интересуваше много от картите си, приказваше си с останалите играчи и събираше залога набързо с извъртане на очи. При петата, без никаква видима промяна в поведението ѝ, тя започна да вдига залога. Купчината на масата растеше. Питър предположи, че има поне триста остини, които седяха и чакаха да бъдат взети. Постепенно останалите се отказаха, докато не остана само един играч — кльощав мъж с белези по лицето, облечен в работен комбинезон на работник от водноелектрическата централа. Раздадоха и последната карта. С каменно лице Лор постави още пет банкноти. Мъжът поклати главата си и се оттегли.

— Признавам, че съм впечатлен — рече Питър, докато Лор ровеше в гърнето. Стояха встрани, достатъчно наблизо, за да наблюдават, без да се натрапват. — Как го направи?

— Мами.

— Така ли? Не разбирам как.

— Всъщност е просто. Всички карти са белязани. Направено е ловко, но се разбира как. Един от играчите на масата играе за казиното, затова то винаги печели. Първите няколко ръце Лор използва, за да разбере кой е играчът на казиното и как да разпознава картите. Това, че е жена, също е от полза. Тук никой не я взима насериозно. Приемат, че ще залага, когато има силни карти, и ще се оттегля, когато няма. В три четвърти от случаите блъфираше.

— Какво става, когато схванат, че блъфира?

— Няма да схванат, поне не веднага. Тя ще изгуби една-две ръце.

— А после?

— После е време да си тръгва.

Вниманието им беше привлечено от внезапно разразила се суматоха в задната част на помещението. Тъмнокоса жена с разкъсана на раменете рокля и прекръстила ръце пред голите си гърди се втурна през завесата с неразбираеми крясъци. Секунда по-късно се появи и мъж. Панталоните му бяха комично омотани около глезените. Изглежда, не стъпваше по земята, ами висеше — осъзна Питър — защото отзад го държеше друг мъж. Докато първият риташе във въздуха, Питър го позна: ефрейторът от отряда на Сач, който ги беше докарал от лагер Ворхис. Вторият мъж, едър като планина и с половин лице, закрито от прошарена брада, беше Холис.

— Аха — възкликна Майкъл.

С впечатляваща небрежна лекота Холис влачеше ефрейтора за яката. Жената крещеше обиди, сочеше двамата: — Убий копелето! Няма да се занимавам с това лайно! Чуваш ли ме? Мъртъв си, задник такъв! — докато Холис наполовина го буташе, наполовина го носеше към изхода.

— Това е нашата възможност — рече Питър.

Забързаха към вратата. Лор ги последва, когато излязоха от халето. Ефрейторът редеше отчаяни извинения, едновременно с това се мъчеше да си вдигне панталоните и да се изниже. Холис и да се беше се трогнал от молбите на мъжа, не го показа с нищо. Двамата пазачи гледаха и гръмогласно се смееха, когато Холис улови ефрейтора за колана му и го засили към улицата. Когато отново изправи мъжа, Питър го извика по име.

— Холис!

За миг, объркан, мъжът сякаш отначало не ги позна. След това леко изсумтя от изненада.

— Питър. Ола30.

Ефрейторът все още скимтеше в здравата му хватка.

— Лейтенант, за Бога, направете нещо! Това чудовище се опитва да ме убие!

Питър погледна към приятеля си.

— Наистина ли?

Грамадният мъж сви рамене веселяшки.

— Ами след като е някой от твоите хора, може този път да го оставя жив.

— Точно така! Можете да ме оставите и никога повече няма да стъпя тук, кълна се!

Питър се обърна към ужасения войник, чието име, спомни си, беше Удъл.

— Ефрейтор, къде се предполага, че сте? Не ме разигравайте.

— Западните казарми, сър.

— Заминавайте натам тогава.

— Благодаря, сър! Няма да съжалявате!

— Вече съжалявам. Сега се махайте от погледа ми.

Войникът заподтичва, пътьом си вдигаше панталоните.

— Всъщност нямаше нищо да му направя — обясни Холис. — Само малко да го наплаша.

— Какво е направил?

— Опитал се да я целуне. Това не се позволява.

Нарушението не изглеждаше сериозно. Предвид всичко, което Питър беше видял, дори изобщо не беше нарушение.

— Нима?

— Такива са правилата. Почти всичко останало е разрешено, с това изключение. Женски капризи — погледът му се насочи към спътниците на Питър. — Майкъл, радвам се да те видя. Много време мина. Добре изглеждаш.

— И аз мога да кажа същото. Това е Лор.

Холис ѝ се усмихна.

— О, знам коя сте. Радвам се най-накрая да ни представят, както подобава, един на друг. Как беше играта на карти тази вечер?

— Прилична — отвърна Лор. — Измамникът на трета маса е голям тиквеник. Тъкмо загрявах.

На лицето на мъжа се появи видима бръчка и изражението му изгуби любезността си.

— Не ме съди, Питър. Само това те моля. Нещата си имат свой начин да се случват, това е.

— Обещавам ти да не го правя. Всички знаем… — той затърси подходящите думи. — Ами през какво премина.

Настани се мълчание. Холис се прокашля.

— Е, предполагам, че не сте тук, понеже сте решили да наминете към мен.

Питър погледна над рамото му към двамата пазачи на вратата, които изобщо не си правеха труда да прикрият, че подслушват.

— Има ли място, където да поговорим?

Два часа по-късно Холис отново се срещна с тях в дома си — направен от насмолен брезент навес в западния край на Хюстън. Въпреки че отвън домът му изглеждаше безименно разнебитен, вътрешността се оказа изненадващо уютна. На прозорците имаше завеси, а от гредите на тавана висяха китки изсушени билки. Холис запали печката и постави съд с вода, за да направи чай, докато другите го чакаха около малка маса.

— Правя го с лимонов аромат — рече Холис, когато постави четири чаши, от които се вдигаше пара на масата. — Отглеждам билките сам в малка градинка отзад.

Питър му разказа за случилото се на Пътя на нефта и за събитията, разказани му от Апгар. Холис го слушаше замислено, а между глътките чай поглаждаше брадата си.

— И въпросът е дали можеш да ни отведеш при него? — попита Питър.

— Не това е въпросът. Тифти не е човек, с когото би искал да се забъркаш. Затова командващият офицер е бил прав. Мога да се застъпя за вас, но онези момчета не са хора, които да будалкате. Моята дума стига дотук. Военните не са добре дошли при него.

— Възможностите според мен са малко. Ако предчувствието ми не ме лъже, той вероятно може да ни каже къде са отишли Ейми и Гриър. Всички събития са свързани. Това ми каза Апгар.

— За мен предположението издиша.

— Може. Но ако Апгар е прав, същите хора може би са отговорни и за случилото се в „Розуел“ — Питър мразеше да притиска някого, но следващият въпрос трябваше да бъде зададен: — Ти какво си спомняш?

По лицето на Холис изведнъж премина сянка на болка.

— Питър, няма полза от това, разбираш ли? Нищо не видях. Просто грабнах Кейлъб и хукнах. Може би трябваше да постъпя другояче. Повярвай ми, мислил съм за това. Но с бебето…

— Никой не твърди друго.

— Тогава остави темата. Моля те. Знам само, че когато изведнъж вратите се отвориха, те нахлуха вътре.

Питър погледна към Майкъл. Ето че се появи подробност, която им беше неизвестна, ново парченце от пъзела.

— И защо са се отворили вратите?

— Не ми се вярва някой изобщо да е намерил отговор на този въпрос — рече Холис. — Които и да са дали заповедта, сигурно са мъртви. Никога нищо не съм чул за жена. Ако е била там, не съм я видял. Или пък тези ваши камиони — той пое дълбоко въздух. — Истината е, че Сара загина. Позволя ли си и за секунда да мисля другояче, ще превъртя. Съжалявам, че трябва да го кажа, повярвайте ми. Няма да се правя, че съм се примирил с това. Но най-доброто е да се приеме действителността. За теб също, Майкъл.

— Тя ми беше сестра.

— И щеше да стане моя съпруга — Холис погледна слисания Майкъл. — Не знаеше, нали?

— Рояци, Холис. Не.

— Канехме се да ти съобщим, когато стигнеш Кървил. Искаше да те изчака. Съжалявам, Верига.

Явно никой не знаеше какво следва да се каже. Тишината се проточи, затова Питър обходи с поглед стаята. И едва сега проумя какво вижда. Тази малка колиба с нейната печка, билки и уютно усещане за дом — Холис беше съградил къщата, в която двамата със Сара щяха да живеят.

— Само това знам — рече Холис. — Трябва да ви е достатъчно.

— Не мога да го приема. Погледни това място. То сякаш чака тя да се прибере у дома.

Ръцете на Холис се обвиха по-здраво около чашата.

— Недей, братовчед.

— Може и да имаш право. Може би Сара е мъртва. Но ако не е?

— Тогава е обсебена. Моля те учтиво. Ако приятелството ни означава нещо за теб, не ме карай да мисля за това.

— Принуден съм. И ние я обичахме, Холис. Ние бяхме семейство, нейното семейство.

Холис стана и върна чашата в мивката.

— Заведи ни при Тифти. Само това те молим.

— Той не е такъв, какъвто си го представяш — рече Холис, както стоеше гърбом към тях. — Задължен съм на този човек.

— За какво? За работата в бардака ли?

Той сведе глава, ръцете му се вкопчиха в ръба на мивката, сякаш е понесъл удар.

— Иисусе, Питър. Няма да се промениш.

— Не правиш нищо лошо. Направил си каквото е трябвало. И си измъкнал Кейлъб.

— Кейлъб — Холис въздъхна тежко. — Как е той? Все се каня да го посетя.

— Трябва сам да видиш как е. Той ти дължи живота си, а животът му е хубав.

Холис отново се обърна към тях. Приливът се беше превърнал в отлив. Питър го виждаше в очите му. Едно пламъче на надеждата мъждукаше в тях.

— Ами ти, Майкъл? Знам какво мисли Питър.

— Бяха убити мои приятели. Ако възмездието съществува, искам то да се случи. И ако има възможност сестра ми да е жива, няма да седя със скръстени ръце.

— Континентът е грамаден.

— Винаги е бил. Хич никога това не ме е притеснявало.

Холис погледна към Лор.

— А ти какво мислиш?

Жената се поучуди.

— Какво точно ме питаш? Аз тук съм просто придружител.

Едрият мъж сви рамене.

— Не знам, много те бива в картите. Кажи ми какви са залозите тук.

Лор погледна Майкъл, после отново Холис.

— Тук не става дума за залози. Тази жена те е избрала измежду всички. Ако тя все още е някъде жива, тя те чака. Опитва се да оцелее как да е, докато не я откриеш. Само това има значение.

Всички зачакаха отговора на Холис.

— Бива те да се целиш в слабото място на мъжа, знаеш ли?

Лор се засмя.

— С това съм известна.

Отново се възцари мълчание.

— Нека си приготвя багажа — рече Холис накрая.

Четирийсет и четири

Първият сняг падна през третата нощ, в която Алиша разузнаваше границите на града. От мастиленосиньото небе западаха едри снежинки. Чист, зимен студ се беше настанил над земята. Въздухът беше тежък и свеж. Премина през тялото ѝ като поредица от малки възклицания, изблици на ледена бистрота през дробовете ѝ. Искаше ѝ се да запали огън, но можеха да я видят. Топлеше ръцете си с дъха си, потупваше крака по замръзналата земя, когато почувства, че усещането отстъпва. Имаше нещо удобно в този студен шок, имаше вкус на битка.

Воин вече не беше до нея. Там, където отиваше Алиша, той не можеше да я придружи. У него винаги имаше нещо божествено, мислеше си тя, сякаш ѝ е пратен от света на духовете. С дълбоката си проницателност беше разбрал какво се случва с нея, мрачната ѝ еволюция. Свирепият вкус, който я омотаваше отвътре от деня, в който заби ножа си в елена на хребета и изтръгна още туптящото сърце от гърдите му. В действията ѝ имаше въодушевяваща мощ, струяща енергия, която обаче беше взела своята дан. Тя се чудеше колко остава, преди мрачната сила да я завладее напълно. Преди човешката ѝ повърхност да се продере и тя да стане само едно създание. Алиша Донадио, разузнавач снайперист от Експедиционния, вече нямаше да съществува.

Сега си иди, рече му тя. С мен повече не си в безопасност. Очите ѝ плуваха в сълзи, опита се да отвърне поглед от него, но не можа. Колко прекрасен си, момчето ми, никога няма да те забравя.

Последните километри измина пеша, вървеше покрай реката. Водите ѝ все още течаха с лекота, но скоро това щеше да се промени. По края ѝ вече се оформяше ледена корица. Пейзажът беше лишен от дървета и гол. Образът на града се очерта на хоризонта, когато се смрачи. От часове долавяше миризмата му. Мащабите му я стреснаха. Тя извади жълтата, направена на ръка карта от раницата си и я сравни. На хълма се издигаха купол, подобният на купа стадион, реката, която го разполовяваше с язовира, масивната бетонна сграда с крановете, редиците от бараки, обкръжени с жици — всичко, което Гриър беше нарисувал преди петнайсет години. Извади радиопеленгатора и нагласи усилването с нечувствителните си от студа пръсти. Започна да го върти напред и назад. Само пращене, след това стрелката заигра в сектор от два сантиметра и половина. Приемникът сочеше купола.

Някой си беше у дома.

Очилата вече не ѝ трябваха, освен в най-ярките часове на деня. Как нетърпимостта ѝ към светлината беше преминала? Какво се беше случило с очите ѝ? Тя огледа лицето си в повърхността на реката, оранжевият оттенък продължаваше да избледнява. Какво означаваше това? Тя изглеждаше почти… нормална. Обикновена жена, човек като всички. Де да беше истина, помисли си тя.

Прекара първите два дни в обиколки на периметъра, за да прецени отбраната му. Водеше сметка за инвентара: коли, човешка сила, въоръжение. Редовните патрули, които излизаха от главната врата, лесно можеха да бъдат избегнати, усилията им изглеждаха повърхностни, сякаш не забелязват истинска заплаха. Още на зазоряване камионите се разпръскваха от бараките и започваха да кръстосват града, караха работници до заводите, оборите и полетата, смрачеше ли се — връщаха се. Когато дните на наблюдението минаха, на Алиша ѝ хрумна, че наблюдава нещо като затвор, граждани, които всъщност бяха роби и роби господари, въпреки че структурите на затвора изглеждаха никакви. Покрай оградите почти нямаше пазачи, много от тях, изглежда, дори не бяха въоръжени. Каквато и сила да държеше населението под контрол, тя идваше отвътре.

Съсредоточи вниманието си върху две постройки. Първата беше голямата сграда с крановете. Тя имаше четвъртитата структура на укрепление. През биноклите си Алиша успя да различи един вход, широк портал, затворен от тежка метална врата. Крановете стояха неподвижни, изглежда, строежът на сградата беше приключил, но май все още не се използваше. За какво беше служила? Дали беше убежище от виралите, покрив за последно оттегляне? Възможно беше, но нищо в града не подсказваше подобно усещане за заплаха.

Другата беше стадион, разположен точно зад южния периметър от града в съседен ограден двор. За разлика от бункера стадионът беше място, на което ежедневно протичаше дейност. Коли идваха и го напускаха, ванове и някакви по-големи камиони, винаги по мръкнало или малко след това, изчезваха надолу по стръмна рампа, която вероятно водеше към мазето. Съдържанието им беше загадка до четвъртия ден, когато камион за превозване на животни, пълен с такива, слезе от рампата.

Нещо хранеха там долу.

А после, малко следобед на петия ден, Алиша тъкмо си почиваше на дренажна тръба, където си беше направила бивак, чу далечен тътен от взрив. Насочи бинокъла си към сърцето на града. От подножието на хълма се виеше черен дим. Поне една сграда беше обхваната от пламъци. Тя наблюдаваше как мъже и коли се втурнаха към мястото. Появи се пожарна кола, за да гаси пламъците. Вече се беше научила да различава затворниците от пазачите, но в този случай се появи трета класа. Бяха трима. Слязоха на мястото на катастрофата от лъскава черна кола, която съвсем не приличаше на забравена отнякъде трошка, каквито Алиша беше наблюдавала. Тримата оправиха вратовръзките си и се посуетиха около гънките по костюмите си, докато излизаха на зимното слънце. Що за странни предрешения носеха? Очите им бяха скрити от плътни черни очила. Заради ярката дневна светлина или причината беше друга? Присъствието им имаше мигновен ефект, все едно камък беше хвърлен във водата на езеро. Вълни от тревожна енергия се заизлъчваха от останалите на мястото на взрива. Един от костюмираните мъже, изглежда, си водеше записки в бележник с подложка, а другите двама крещяха заповеди, ръкомахаха неудържимо. Какво виждаше тя? Господарската прослойка, това беше очевидно, всичко в града подсказваше наличието на такава. Но каква беше тази експлозия? Инцидент ли беше, или бе нарочно предизвикана? Пукнатина в бронята, може би?

Заповедите ѝ бяха ясни. Да разучи града, да оцени заплахата и след шейсет дни да се яви за доклад в Кървил. При никакви обстоятелства не биваше да се замесва с обитателите. Нищо обаче не се споменаваше за това, че трябва да остане извън жиците.

Дошло беше време да поогледа по-отблизо.

Избра стадиона.

Още два дни наблюдава идващите и заминаващите камиони. Оградите не бяха проблем, да се вмъкне в мазето, щеше да е сложната част. Вратата, като портала на бункера, изглеждаше непробиваема. Само когато камион стигнеше до върха на рампата, вратата се издигаше нагоре, а след като превозното средство беше минало, се спускаше. Всичко беше съвършено изчислено.

След падането на мрака на третия ден, скрита зад някакъв храсталак, Алиша махна оръжията си — остави само браунинга, пъхнат в кобура, и нож, поставен в ножница на гърба ѝ. Проучила беше място в телената ограда, където изкачването ѝ щеше да е прикрито от една от няколкото наглед изоставени сгради. Стотина метра открито пространство отделяше сградите от рампата. Щом шофьорът на вана заобиколеше ъгъла, Алиша щеше да разполага с шест секунди да пресече разстоянието. Лесно е, помисли си тя. Нищо работа.

Промъкна се през мрежите през тясна дупка, пробяга разстоянието до задната стена на сградата и надзърна зад ъгъла. Идваше кола, точно навреме, вървеше към стадиона: ван. Шофьорът намали, щом наближи завоя.

Давай.

Когато ванът стигна върха на рампата, Алиша беше само на шест метра зад него. Вратата се издигна на тракащи вериги и наближи най-високата точка. Скокът ѝ във въздуха описа дъга. Приземи се на покрива на вана и падна по лице половин секунда преди минаването зад вратата.

Рояци, не беше ли страшна!

Вече го чувстваше, чувстваше ги. Прекалено познатото настръхване по кожата и дълбоко в ума ѝ, размито мърморене, като шепот на вълни на далечен бряг. Ванът, намалил скоростта, се движеше през тунел. Пред себе си видя втора врата. Шофьорът наду клаксона, вратата се вдигна и ги пропусна. Нови три секунди; ванът спря.

Намираха се в широко, открито пространство, петнайсет метра дължина на страна. Надзърна през върха на предното стъкло и преброи осем мъже. Шестима, въоръжени с пушки, другите — с тежки раници с резервоари и дълги стоманени палки. В другия край на помещението имаше трета врата, различна от другите; в рамката ѝ беше монтиран тежък уред от стомана с прекръстени напречни лостове.

Един от мъжете бавно тръгна към вана. Държеше бележник. Алиша се прилепи колкото може повече към покрива.

— Колко караш?

— Както винаги.

— Като група ли трябва да са?

— Да пукна, ако знам. Какво казва заповедта?

Прелистване на хартия.

— Нищо — рече вторият мъж. — Предполагам, че трябва да се група.

— Все още ли вървят залаганията?

— Ако искаш да залагаш.

— Дай ми седем секунди.

— Чука избра седем. Трябва да избереш друго.

— Ами тогава шест — шофьорът отвори вратата, която изскърца. Алиша чу как краката му скочиха на бетонния под. — Повече обичам кравите. По-бавно става.

— Болно копеле си, знаеш ли? — настъпи мълчание. — Прав си обаче. Много си е яко — мъжът говореше в друга посока, не към вана: — Добре, внимание всички, време за цирк! Да загасим светлините!

С глухо пукане прожекторите угаснаха, замести ги сумрачна синкава светлина, която идваше от обградени с мрежа крушки по тавана. Всички мъже се отдръпнаха от вратата в другата страна на помещението. Нямаше съмнение какво има от другата ѝ страна. Алиша го усещаше с костите си. Металната врата започна да се спуска от тавана, после спря. Мъжете с раниците бяха заели позиции до близката страна на вратата, а на върха на палките им танцуваха пламъци. Шофьорът отиде към задната част на вана и я отвори.

— Хайде, излизайте.

— Моля ви — жалостиво рече някакъв мъж, — не трябва да го правите! Вие не сте като тях!

— Всичко е наред, не е каквото си мислите. Сега се дръж добре.

Този път се обади жена:

— Нищо не сме направили! Само на трийсет и осем съм!

— Така ли? Мога да се закълна, че си по-стара — щракане от зареждане на револвер. — Движение, хайде, всички!

Един по един ги извлякоха от вана. Шестима мъже и четири жени, оковани за кръста и глезените. Хлипаха, молеха се за живота си. Някои почти не можеха да стоят. Докато двама държаха пушките си на прицел, шофьорът тръгна между тях с връзка ключове и започна да маха веригите.

— Защо им махаш веригите? — попита един от другите пазачи.

— Моля ви, не го правете — проплака жената. — Умолявам ви! Имам деца.

Шофьорът зашлеви жената с опакото на ръката си и я просна на земята.

— Не ти ли казах да млъкнеш? — подаде чифт белезници на стражата. — Искаш ли да почистиш тези неща после? Аз няма да го правя.

Не се замесвай с жителите, каза си Алиша. Не се замесвай с жителите. Не се замесвай с жителите.

— Чук? — провикна се шофьорът. — Там готови ли сме?

Мъж, който приличаше на прасе, стоеше на нещо като контролно табло. Задвижи някакъв лост, вратата помръдна.

— Задръж секунда, заяде.

Не се замесвай, не се замесвай, не се замесвай…

— Ето, оправи се.

Майната ѝ на заповедта.

Алиша се претърколи от покрива и се оказа лице в лице с шофьора.

— Как е?

— Мам… ицата му!

Алиша измъкна ножа си и го заби в ребрата му. Той издъхна рязко и политна назад.

— Вие — ревна Алиша, — залегнете.

Алиша извади браунинга и тръгна напред, обвила оръжието с ръце, стреляше на равни интервали. Стражата, изглежда, се беше вцепенила и не можеше да реагира. Един по един започна да ги отстранява сред ръждиви струи кръв. Главата. Сърцето. Отново главата. Зад нея затворниците се бяха превърнали в ураган от диво пищене. Умът ѝ беше съсредоточен, ясен като стъкло. Въздухът се насити със сладникавата миризма на кръв. Елиминираше ги. Покосяваше ги като мълния. Девет куршума в пълнителя, тя ги изстреля и остави един резервен.

Един от мъжете с раниците с огнехвъргачките я залови. Въпреки че май не беше имал такова намерение. В мига, в който Алиша натисна спусъка, той се опита да се предпази, нищо повече — инстинктивен жест, приведе главата си и се извърна гърбом към нея.

Четирийсет и пет

— Документи.

Сара напрегна воля да спре треперенето на пръстите си и подаде фалшивия пропуск на пазачката. Сърцето ѝ биеше толкова лудо, че се чудеше как така жената не го чува. Онази грабна пропуска от ръцете на Сара, набързо го огледа, погледът ѝ стрелна лицето на Сара, преди да го погледне за последен път и да го върне безизразно.

— Следващият!

Сара мина през въртящата се врата. Последно действие: веднъж преминала от другата страна, оставаше съвсем сама. Зад нея имаше оградена пътека като в кланица. Върволица от работещи през деня минаваха бавно по нея — градинари, работници в кухнята, механици. От двете страни на оградения коридор стояха още помагачи и държаха за вериги озъбили се кучета, смееха се помежду си, когато някой от обитателите на равнината трепнеше. Чантите и хората биваха претърсвани. Сара издърпа шала около главата си, вървеше, отвърнала поглед. Истинската опасност идваше от вероятността някой, който я познава, да я види — обитател на равнината, помагач, нямаше значение. Чак когато сложеше воала на прислужница, щеше да е в безопасност и анонимност.

Как Юстас успя да я настани в Купола, Сара не знаеше. Ние сме навсякъде, само това ѝ каза. Щом веднъж влезеше, свръзката щеше да я намери. Щяха да се разпознаят по размяната на кодови думи, обикновени реплики със скрито значение. Тя пое нагоре по хълма, опитваше се да е невидима, вървеше, забила поглед в земята, но като си помислеше, дали трябваше да се държи така? Нямаше ли да е по-естествено, ако се поогледа? Дори въздухът на това място ѝ се струваше различен — по-чист, но някак натегнал, пълен с опасност. В периферията на сведения ѝ поглед забеляза многочисленото присъствие на хора от Човешки ресурси, които се движеха по двама-трима. Вероятно подсилваха охраната заради бомбеното нападение с колата, но кой ли знае? Може би винаги е било така.

Куполът беше ограден от бетонни барикади. Тя показа пропуска си в къщата на пазачите и изкачи широкото стълбище, което водеше към входа, масивна двойна врата в бронзова рамка. На прага пое дълбоко въздух. Започва се, помисли си тя.

Крилата на вратата се отвориха и я принудиха да се дръпне настрани. Покрай нея профучаха двама червенооки с вдигнати яки, за да се пазят от студа, в ръцете им се полюляваха кожени куфарчета. Помисли си, че не са я забелязали, когато онзи, който вървеше вляво, спря на горното стъпало и се обърна към нея.

— Гледай къде вървиш.

Стоеше, забила поглед в земята, стараеше се всячески да избегне погледите им. Дори зад тъмните стъкла успяваха да я накарат да трепне вътрешно.

— Простете, сър. Сбърках.

— Гледай ме, когато ти говоря.

Приличаше на клопка.

— Не исках да ви обидя — едва рече тя. — Имам пропуск.

Подаде го.

— Казах да ме погледнеш.

Сара бавно вдигна очи, против всички инстинкти. Червеноокият я наблюдаваше напрегнато за момент иззад непроницаемия екран на очилата си, без да посегне към пропуска. Вниманието на втория, изглежда, беше привлечено от друго. Спрял се беше, за да угоди на спътника си. У тях имаше нещо отчетливо детинско, помисли си Сара. С нежните си лица с безукорна кожа и момчешки гъвкави тела приличаха на рано порасли деца, предрешили се за забавление. За тях всичко беше игра.

— Когато някой от нас ти каже да направиш нещо, му се подчиняваш.

Другият изду бузи нетърпеливо.

— Какво ти става днес, по дяволите? Тя е никоя. Можем ли да тръгваме, ако обичаш?

— Първо да приключа тук — и се обърна отново към Сара. — Ясен ли бях?

Във вените ѝ кръвта изстина като лед. Напрегна всички сили да не отвърне поглед. Какви демонични очи. Какво ехидно подсмихване.

— Да, господине — изпелтечи тя. — Напълно.

— Кажи ми какво правиш?

— Правя ли?

Припламнал присмех като у котка, която премята в лапите си мишка.

— Да, какво правиш. Каква е работата ти?

Сара сви раболепно рамене.

— Чистя, господине — той не отговори и тя добави: — Ще бъда прислужница.

Червеноокият я изгледа отново, докато решаваше дали отговорът ѝ е удовлетворяващ, или не.

— Ами тогава слушай по-умните. Минеш ли през тези врати, най-добре е много да внимаваш. Малко ни трябва.

— Ще внимавам, господине. Благодаря, господине.

— Марш и се залавяй за шибаната си работа.

Изчака двамата да слязат, преди да позволи на тялото си да се отпусне.

Рояци, помисли си тя. В името Божие, стегни се. Каниш се да влезеш в сграда, пълна с подобни създания.

Събра целия си кураж и отвори вратата.

Чувството за простор я помете почти на мига. Усещането ѝ за пространство се преобрази от височината на помещението. За пръв път виждаше подобно място: блестящ мраморен под, редици от балкони, масивни, извити стълбища. Таванът се извисяваше високо горе. Смалената слънчева светлина се спускаше от високи прозорци със завеси на купола и потапяха вътрешността му в полуздрач. Всичко изглеждаше толкова шумно и едновременно тихо, защото най-тихите звуци отекваха, преди да бъдат погълнати от празното пространство. Помагачи стояха на постове както по периферията на помещението, така и на равни интервали по стълбите. Опашка от десетима работници чакаше на приемното бюро в средата на помещението. Зае мястото си зад мъж, преметнал чанта с инструменти през рамо. Желанието да погледне покрай него, за да види какво има по-напред, беше толкова силно, че нищо не можеше да я спре. Редицата пъплеше напред с всеки подпечатан пропуск. Тя беше пета поред, след това трета, втора. Мъжът с чантата с инструменти се дръпна встрани и откри човека, който стоеше зад бюрото.

Вал.

Сърцето на Сара заби лудо от адреналина. Не можеше да помръдне, не можеше да диша. Всичко щеше да приключи, преди да е започнало. Нина нищо не ѝ беше казала за онова, което червенооките щяха да направят с нея. Няма да е нещо, което си изпитвала преди. Ще ги умоляваш да те убият. Не може да се двоумиш. Какво да направи? Дали да не побегне и да се моли, че ще я застрелят?

— Добре ли се чувствате, госпожице?

Вал я гледаше с очакване, протегнал ръка за пропуска ѝ.

— Какво казахте?

— Добре… ли… се… чувствате?

Обзе я чувството, че са я дръпнали от ръба на пропаст. Тя затърси верния, отговор.

— Малко съм нервна.

И да е бил изненадан Вал от появата ѝ, по лицето му нищо не пролича. Вал беше по-добър актьор от нея. През всичките години, в които Сара го познаваше, никога нищо не бе заподозряла.

— Куполът има способността да замайва, когато човек го вижда за пръв път. Вие сигурно сте новото момиче, Дани. Нали така?

Тя кимна. Дани, това беше името ѝ. Не Сара.

— Покажете плочката си, моля.

Сара повдигна ръкава и показа ръката си. Юстас, с помощта на вътрешен човек в администрацията, беше уредил номерът на Сара да бъде приписан на новата ѝ фалшива самоличност. Вал изигра малко представление как го проверява.

— Изглежда, трябва да се явите пред заместник-директора Уилкс — той махна към друг помагач, който да заеме мястото му. — Елате с мен.

Името беше непознато на Сара. Но заместник-директорът трябва да е член на висшия персонал. Вал я съпроводи по кратък коридор до асансьор с отразяващи светлината метални врати. Стояха мълчаливо в очакване на асансьора и двамата, отвърнали погледи.

— Моля, влезте.

Вал влезе след нея и натисна бутона за шестия етаж. Кабинката потегли нагоре. Той все още не я поглеждаше. Тя се чудеше дали ще ѝ каже нещо. След като минаха и четвъртия етаж, той отново посегна към таблото с бутони и натисна някакъв ключ. Кабинката внезапно спря.

— Имаме само секунда — рече Вал. — Ти си прикачена към жената, Лайла. Това е по-добро от всичко, на което бихме могли да се надяваме.

— Коя е Лайла?

— Онази, която контролира виралите. Главната цел. Охраняват я зорко и почти никога не излиза от стаите си.

Умът на Сара запрепуска, за да запомни всяка дума.

— Какво трябва да правя?

— Засега само я наблюдавай. Опитай се да спечелиш доверието ѝ. Двамата с теб повече няма да имаме никакви контакти. Всички съобщения ще ги пращаш по прислужницата, която ще ти носи храната. Ако лъжицата на подноса ти е обърната, тогава под чинията има бележка. Върни съобщението по същия начин, но го прави само в краен случай. Разбра ли?

Сара кимна.

— Винаги съм те харесвал, Сара. Ще ми се да мисля, че съм направил всичко по силите си, за да те защитя. Но сега това е без значение. Ако червенооките разберат коя си, няма да мога да ти помогна — той пъхна ръка под колана си и измъкна малко квадратно листче от прегънато фолио и го притисна към ръката ѝ. — Винаги го носи в себе си. Вътре има попивателна хартия. Пропита е от същото вещество, което Нина използва, за да те упои, но в много по-голяма концентрация. Сложи го под езика си. Няма да са необходими повече от две секунди. Повярвай ми, това е по-добре, отколкото да те отведат в мазето.

Сара пъхна пликчето в джоба на панталоните си. Смъртта вече беше с нея. Надяваше се, че ще има смелост, когато удари часът.

Ръката на Вал беше на бутона.

— Готова ли си?

Кабинката се разтресе и отново тръгна нагоре, после забави хода си и стигнаха до етажа. Вал, който влезе в ролята си, постави ръка на нейната и я улови над лакътя. Вратите се отвориха и се показа помагач, набит и с потъмнели зъби, който ги зяпаше с ръце на ханша.

— Какво, по дяволите, му става на този асансьор? — и като видя Сара, попита: — Тя какво прави тук?

— Новата прислужница. Водя я при Уилкс.

Помагачът я огледа от главата до петите. Веждите му се разшаваха многозначително.

— Жалко. Бива си я.

Вал я поведе през коридор, по който се редяха тежки дървени врати. На всяка от тях на нивото на очите имаше месингова табелка с име и титла, някои от които Сара си припомни от позивите, разпространявани в равнината; „Ейдън Хопъл, министър на пропагандата“, „Клей Андерсън, министър на публичните дела“, „Дарил Чий, министър по възстановяване на материалните ресурси“, „Викрам Съреш, министър на здравеопазването“. Стигнаха до последната врата: „Фредерик Уилкс, началник на щаба и заместник-директор на Отечеството“.

— Ела.

Обитателят на кабинета седеше надвесен над купчина документи върху бюрото и пишеше с писалка. Приглушена зимна светлина се процеждаше през закритите със завеси прозорци зад него. Измина известно време, преди той да погледне към тях.

— Дани, нали?

Сара кимна.

Червеноокият премести погледа си към Вал.

— Изчакайте отвън, моля.

Вратата се затвори с щракане. Уилкс се залюля назад в стола си. От него се излъчваше притеснение. Измъкна лист хартия от купчината и го прегледа.

— Мандрите. Там сте работили, нали?

— Да, господин заместник-директор.

— И нямате близки родственици.

— Не, господин заместник-директор.

Уилкс насочи вниманието си към страницата върху бюрото си.

— Ами по всичко личи, че това е щастливият ви ден. Вие ще бъдете придружителка на Лайла. Името говори ли ви нещо?

Сара едва поклати глава.

— Вероятно сте чували някакви слухове? Не храним илюзии, че охраната е винаги такава, каквато трябва да бъде. Можете да ми кажете, ако е имало такива.

Напрегнала всички сили, тя се насили да го гледа в очите.

— Нищо не съм чула.

Уилкс помълча, преди да продължи.

— Добре. Достатъчно е да се каже, че като Лайла втора няма. Работата е доста проста. В основни линии ще правите каквото тя поиска. Ще разберете, че може да е, как да се изразя? Непредсказуема. Ще ви отправя молби, които могат да ви се сторят доста ясни. Мислите ли, че можете да се справите?

Тя кимна отривисто.

— Да, господине.

— Единственото, за което трябва задължително да имате грижата, е тя да се храни. Това изисква определено убеждаване. Може да е изключително упорита.

— Можете да разчитате на мен, господин заместник-директор.

Той отново се облегна назад в стола си и скръсти ръце в скута.

— Животът в Купола ще ви се стори много по-удобен, отколкото в равнината. Три истински хранения на ден. Гореща вода за банята. От вас ще се изисква много малко, освен задълженията, които ви описах. Ако си вършите добре работата, няма причина да не работите при тези условия много години занапред. Един последен въпрос. Как се отнасяте към децата?

— Децата ли, господине?

— Да. Харесвате ли ги? Разбирате ли се с тях? Лично аз ги намирам трудно поносими.

Сара почувства познато жегване.

— Много ги харесвам, господин заместник-директор.

Зачака други наставления от Уилкс, но очевидно нямаше да има такива. Той я оглежда още няколко секунди от другата страна на бюрото си, после вдигна телефона.

— Кажи им, че идваме.

Почти час по-късно Сара се оказа облечена в роба на прислужница и стоеше на прага на стая, чиято пищна украса беше така претрупана с детайли, че ѝ беше трудно да ги възприеме. Тежки завеси закриваха прозорците, единственият източник на светлина идваше от няколко огромни сребристи лампиона, поставени на различни места из стаята. Постепенно обстановката като че ли дойде на фокус. Огромното количество мебели и вехтории ѝ придаваха вид не на стая, в която някой живее, ами на склад за вещи. Обемист диван, покрит с дебели, украсени с пискюли възглавници, както и чифт столове със същата издута тапицерия, бяха наредени от едната страна към ниска квадратна маса от полирано дърво, отрупана с книги. Още разноцветни възглавници бяха пръснати по пода, покрит от килим със сложен рисунък. По стените имаше маслени платна в тежки позлатени рамки — пейзажи, картини с коне и кучета, както и страшно много портрети на жени с деца в любопитни костюми, образите притежаваха притеснителна полуреалност. Един от тях привлече вниманието на Сара: жена в синя рокля и оранжева шапка, седнала в градина до малко момиченце. Тя се приближи към картината, за да я поразгледа отблизо. Малка табелка под рамката гласеше: „Пиер-Огюст Реноар, На терасата, 1881.“

— Ето ви и вас. Крайно време беше да се появи някой.

Сара се обърна. На вратата на спалнята стоеше жена, скръстила ръце на гърдите си. Малко или повече отговаряше на представата, която Сара си беше изградила от чутото от Вал и Уилкс. Стоеше пред човек със силно присъствие, но доста крехък наглед. Вероятно беше към шейсетте. Дълбоки линии набраздяваха лицето ѝ, пресечени от други бръчки в отделните му части, торбички като хамаци от повяхнала кожа висяха под воднистите ѝ очи. Устните ѝ бяха толкова бледи, че на практика не съществуваха, като устни на призрак. Носеше проблясваща рокля от тънък, блестящ плат, дебела кърпа като тюрбан обвиваше главата ѝ.

— Аблас инглес?31

Сара зяпна слисано, неспособна да отговори на неразбираемия въпрос.

— Говориш… ли… английски?

— Да — рече Сара. — Говоря английски.

Жената леко трепна.

— О. Говориш значи. Трябва да призная, че това ме изненадва. Колко пъти молих агенцията да изпрати жена, която говори поне малко английски! Не искам и да ти казвам — махна вяло с ръка. — Съжалявам, как ти беше името?

Няма значение, че Сара изобщо не го беше съобщавала.

— Дани.

— Дани — повтори жената. — И откъде си по-точно?

Най-умно щеше да е отговори общо.

— Оттук съм.

— Естествено, че си от тук. Имам предвид, откъде си родом. Племето ти. Народът ти. Родът ти — ново развълнувано потреперване на ръцете ѝ. — Разбираш ме. Семейството ти.

С всяка нова реплика Сара чувстваше как затъва все по-дълбоко в подвижните пясъци на странния свят на тази жена. Макар че имаше нещо у нея, което беше почти трогателно. Изглеждаше доста безпомощно, чуруликаща птичка в клетка.

— Всъщност съм от Калифорния.

— А. Вече стигаме донякъде — мълчание, след това в погледа ѝ се появи проблясък. — О, разбирам. Работиш, за да изкараш пари за училище. Защо не каза?

— Госпожо?

— Моля — изчурулика тя, — наричай ме Лайла. И не бъди толкова скромна. Онова, което правиш, е достойно за възхищение. Показва невероятен характер. Разбира се, това не означава, че ще ти плащам повече, отколкото на другите момичета. Разбрах се с агенцията. Четиринайсет за час — или приемаш, или отказваш.

Четиринайсет какво, почуди се Сара.

— Четиринайсет е добре.

— И, разбира се, социалната осигуровка. Ние ще я плащаме и ще попълваме годишната декларация. Дейвид много държи на тези подробности. Той е човек, когото би определила като „спазващ правилата“. Праволинеен е като бастун. Без здравна осигуровка, опасявам се, но съм сигурна, че училището ти ще те осигури. — Тя засия окуражително. — Е, разбрахме ли се?

Сара кимна, напълно загубила ума и дума.

— Отлично. Трябва да кажа, Дани — рече жената, Лайла, като тръгна плавно през стаята, — че се появи точно навреме. Нито по-рано, нито по-късно. — Извадила беше от роклята си кутия с клечки и палеше голям свещник близо до тоалетката си. — Защо не сложиш това ей там?

Говореше за подноса, който Уилкс ѝ беше дал. На него имаше метална бутилка и чаша. Сара постави подноса на масата, където жената ѝ показа, в съседство на украсения с гравюри и покрит с шалове гардероб. Лайла беше застанала пред огледалото в цял ръст и се въртеше пред него, докато оглеждаше отражението си.

— Какво ще кажеш?

— Моля?

Тя постави ръка на стомаха си и го натисна навътре, докато напълни гърдите си с въздух.

— Тази отвратителна диета. Не вярвам да съм била по-прегладняла в живота си. Но, изглежда, наистина върши работа. Ти какво ще кажеш, Дани? Свалила ли съм още два килограма? Кажи честно.

Застанала в профил, жената беше само кожа и кости.

— Мисля, че изглеждате прекрасно — внимателно каза тя. — Не бих отслабвала повече на ваше място.

— Наистина ли? Защото, когато се погледна в това огледало, се питам кой е този дирижабъл? Този цепелин? Боже мили, човечеството. Това си мисля.

Сара си спомни нарежданията на Уилкс.

— Мисля, че трябва да се храните всъщност.

— Така ми казват. Повярвай ми, това вече съм го чувала — тя постави ръце на ханша си, намръщи лице и свали гласа си с октава. — Лайла, кльощава си. Лайла, сложи малко месце на тези кокали. Лайла това, Лайла онова. Дрън-дрън-дрън. — Изведнъж очите ѝ се разшириха панически. — Боже, колко е часът?

— Мисля, че е… обедно време?

— Боже мой!

Жената започна да се стрелка насам-натам из стаята, грабваше най-различни неща и ги поставяше, както личеше, където ѝ падне.

— Не стой така — нареди тя, грабнала купчина книги, които наблъска в библиотеката.

— Какво искате да направя?

— Просто… Не знам. Нещо. Ето — натовари Сара с възглавници. — Постави ги ей там. На онова там.

— Говорите за дивана ли?

— Естествено, че говоря за дивана!

И просто така лицето на жената се озари от удивителна, щастлива, сияйна светлина. Тя се взираше през рамото на Сара към вратата.

— Слънчице!

Коленичи, когато малко дете, момиче в проста риза, с руси къдрици, които подскачаха, се стрелна покрай Сара и се хвърли в протегнатите ръце на жената.

— Ангелчето ми! Сладкото ми, сладкото ми момиченце!

Детето, което държеше лист оцветена хартия, посочи към тюрбана на жената.

— Взе ли си ваната, мамче?

— Защо, да! Знаеш колко много мама обича да взима вана. Какво умно момиченце си ми ти! Сега ми кажи как минаха уроците? Джени почете ли ти?

— Четохме Зайчето Питър.

— Прекрасно! — засия жената. — Нали беше забавно? Хареса ли ти? Сигурна съм, че съм ти казвала колко много го обичах, когато бях на твоята възраст — тя погледна към листа. — А тук какво имаме?

Момиченцето го вдигна.

— Рисунка.

— Аз ли съм това? Нас двете ли си нарисувала?

— Това са птици. Това е Марта, а другата е Бил. Те си правят гнездо.

Проблясване на разочарование, но после жената отново се усмихна.

— Ама, разбира се, че са птици. Вижда се. Вижда се, както и нослето на личицето ти.

И така нататък, и така нататък. Сара едва проумяваше случващото се. Обхвана я силно ново чувство, чувство на биологична аларма. Нещо дълбоко, атавистично, увличащо я с теглото и движението си, придружено от съсредоточаване на сетивата ѝ върху покрития с руси коси тил на момиченцето. Тези къдрици. Формата и пропорциите на тялото на момиченцето. Сара го разбра, преди да се досети, факт, който също знаеше, парадоксът, който създаваше у нея нещо като коридор, като образи, които се отразяват безкрайно в две редици срещуположни огледала.

— Колко ужасно от моя страна — казваше жената, Лайла, гласът ѝ беше някак невъзможно отделен от действителността, идваше от друга планета. — Напълно забравих обноските си. Ева, трябва да ти представя някого. Това е новата ни приятелка — тя замълча, търсеше в ума си името.

— Дани — успя да каже Сара.

— Нашата прекрасна нова приятелка Дани. Ева, поздрави я.

Детето се обърна. Времето спря, когато Сара видя лицето ѝ. Неповторима смесица от форми и черти, единствени по рода си в цялата вселена. За Сара нямаше никакво съмнение.

Момиченцето ѝ отправи блестяща усмивка.

— Здравей, Дани.

Сара стоеше пред дъщеря си.

Но в следващата секунда нещо се промени. Падна сянка, мрачно присъствие се спусна над тях. То върна рязко Сара на земята.

— Лайла.

Сара се извърна. Мъжът стоеше зад нея. Лицето му, обикновено, незабележимо, подобно на хиляди други, от което обаче се излъчваше невидима заплашителна сила, неоспорима като гравитацията. Да го гледа човек означаваше да потъва.

Той изгледа Сара презрително, погледът му я прониза докрай.

— Знаете ли кой съм?

Сара преглътна. Гърлото ѝ се сви до краен предел. За пръв път мислите ѝ се насочиха към свитото пакетче, скрито в гънките на роклята ѝ, нямаше да е за последен.

— Да, господине. Вие сте Директор Гилдър.

Устата му се изви от отвращение.

— Спусни си воала, за Бога. Само като те гледам — и ми прилошава.

С треперещи пръсти тя свали воала. Сега сянката стана буквално сянка, чертите му милостиво се размазаха от тъканта като в мъгла. Гилдър мина покрай нея и отиде до мястото, където Лайла стоеше, приклекнала до дъщерята на Сара. Ако присъствието му означаваше нещо за момиченцето, Сара не го видя, но Лайла беше друга история. Всяка частица от нея се стегна. Притисна детето пред себе си като щит и се изправи.

— Дейвид.

— Спри — очите му се стрелнаха неодобрително към нея. — Изглеждаш окаяно, знаеш ли?

Обърна се към Сара.

— Къде е?

Тя разбра, че говори за подноса. Сара го посочи.

— Донеси го тук.

Ръцете ѝ някак успяха да се справят.

— Разкарай ги — каза Гилдър на Лайла.

— Ева, слънчице, защо с Дани не излезете навън? — погледът ѝ стрелна Сара умолително. — Навън е толкова красив ден. Малко свеж въздух, какво ще кажеш?

— Защо ти не ме изведеш — възрази момиченцето. — Никога не излизаш.

Лайла отговори с толкова мелодичен глас, сякаш пееше.

— Знам, слънчице, но знаеш колко чувствителна е мама към слънцето. А сега мама трябва да вземе лекарството си. Знаеш каква става мама, когато взима лекарството си.

Детето неохотно склони. Изтръгна се от Лайла и се насочи към Сара, която стоеше до вратата.

По силата на разпъващо чудо улови Сара за ръката.

Плът до плът. Ръчичката ѝ беше непоносимо мъничка, с едва доловима сила, и предизвика толкова спомени. Всички сетива на Сара се насочиха към изключителното усещане от мъничката ръка на момиченцето в нейната. За пръв път телата им се докосваха от времето, когато беше носила детето в себе си, но сега беше различно. Сара беше вътре.

— Тичайте, двечките — дрезгаво ги подкани Лайла. Махна им, изпълнена с крайно отчаяние, към вратата. — Забавлявайте се.

Без дума да каже, Кейт-Ева поведе Сара вън от стаята. Сара летеше и тежеше цели тонове. Ева, мислеше си тя. Трябва да я наричам Ева. Кратък коридор, след това площадка на стълбището и двойна врата в дъното, която се отваряше към малък, ограден двор с люлки. Небето ги гледаше с тържествена, снежна светлина.

— Хайде — рече детето и я пусна.

Покатери се на люлката. Сара застана зад нея.

— Блъсни ме.

Сара издърпа веригите, изведнъж станала нервна. Колко сигурна беше? Това безценно и обичано същество. Това свещено, чудно човече. Със сигурност метър дължина беше достатъчна. Тя отпусна веригите и момиченцето полетя, размахало настървено крака.

— По-високо — нареди тя.

— Сигурна ли си?

— По-високо, по-високо!

Всяко усещане я пробождаше. Всяко беше безболезнено гравирано в сърцето ѝ. Сара улови дъщеря си за гърба и я блъсна. Тя се издигна нагоре и надалеч в декемврийския въздух. Когато се издигаше, косата, ѝ летеше назад и насищаше въздуха със сладкото ухание на телцето ѝ. Момиченцето се люлееше мълчаливо. Щастието ѝ беше в самото усещане. Момиченце, което се люлее в зимен ден.

Скъпа моя Кейт, мислеше си Сара. Бебчето ми, единствена моя. Блъскаше отново и отново люлката, момиченцето летеше и винаги се връщаше в ръцете ѝ. Знаех, знаех, винаги съм знаела. Ти си искрицата на живота ми, която разпалвах хиляди пъти в самотните нощи. Никога не бих могла да я оставя да угасне.

Четирийсет и шест

Хюстън.

Разтвореният град, залят от морето. Великото градско блато, от което беше останало само сърцето му от небостъргачи. Урагани, проливни тропически дъждове, неконтролираното проникване на континенталните води, търсещи крайно спасение в Залива: сто години приливите бяха идвали и се бяха отдръпвали, заливали ниските земи, издълбавали мрачни заблатени ръкави и заразени делти, заличавайки всичко.

Намираха се на шестнайсет километра от центъра на града. Последните дни от пътуването се бяха превърнали в игра на дама, търсеха сухи места и участъци с проходими пътища, правеха просеки през трънливи, пълни с насекоми гъсталаци. В тези квартали природата беше разкрила истинската си злонамерена цел: всичко тук искаше да ги ужили, да ги връхлети, да ги изпохапе. Въздухът беше натежал и просмукан от влага и смрад на гнило. Дърветата бяха изкривени като грабливи ръце, приличаха на растения от съвсем друга епоха. Изглеждаха измислени. Кой би измислил подобни дървета?

Мракът се спускаше с химически жълтеещ здрач. Пътуването се беше свело до пълзене. Дори Ейми започна да дава израз на раздразнението си. Знаците на болестта ѝ не бяха утихнали, напротив. Когато си мислеше, че Гриър не гледа, той я улавяше да притиска ръце към стомаха си и да въздиша тежко от болка. За през нощта се настаниха на горния етаж на къща, която изглеждаше невъобразимо в съсипаното си великолепие: пищни полилеи, стаи с размерите на аудитории, всичките на петна от черна, отровна плесен. Кафява лента, висока метър над мраморния под бележеше височината на тинята от наводнението. В масивната спалня намериха подслон. Гриър отвори прозорците, за да се прочисти въздухът от вонята на амоняк: под тях в потъналия в лиани двор имаше плувен басейн, пълен с лепкава течност.

Цяла нощ Гриър слуша как дремльовците се мятат от дърво на дърво отвън. Скачаха и се улавяха с един или друг крайник, приличаха на грамадни човекоподобни маймуни. Слушаше как шумолят в листака, следваха острите писъци на плъхове, катерици и други дребни създания, които бяха срещнали смъртта си. Въпреки заповедта на Ейми, той спеше на пресекулки с пистолет в ръка. Само помни. Картър е един от нас. Той се молеше да е така.

На сутринта Ейми не беше по-добре.

— Трябва да почакаме — каза той.

Наложи ѝ се да събере всичките си сили, дори само за да стои. Тя не направи усилие да скрие неразположението си, притиснала ръце към стомаха си, свела глава от болка. Виждаше спазмите, които разкъсват корема ѝ, когато гърчовете ѝ обхващаха.

— Тръгваме — рече тя, стиснала зъби.

Продължиха на изток. Небостъргачите от търговската част се показаха в своята претенциозност. Някои се бяха срутили, глинестата почва се беше разширявала и свивала през годините и натрошила основите им, други стояха наклонени един срещу друг като пияници, които се клатушкат по пътя за дома. Ейми и Гриър вървяха по тясна ивица пясък между обхванатите от диви треви заливи. Слънцето беше високо и ярко. Появиха се отломки от морето: лодки, части от кораби, полегнали настрани в плитчините, сякаш припаднали от изтощение. Когато стигнаха до мястото, където земята свършваше, Гриър слезе от коня, извади бинокъла си от дисагите и го насочи над мръсната вода. Напред нямаше изход, пътят беше затворен от небостъргач, пред него имаше полегнал, здраво заседнал кораб. Кърмата му се издигаше невъзможно високо във въздуха, масивните витла се провиждаха над ватерлинията. На нея беше написано името на проядения от ръждата кораб: ШЕВРОН МАРИНЪР.

— Тук ще го намерим — рече Ейми.

До кораба нямаше сух път, трябваше да намерят лодка. Късметът им проработи. Върнаха се назад няколкостотин метра и откриха алуминиева гребна лодка, преобърната в тревите. Дъното им се стори здраво, нитовете здраво затегнати. Гриър я довлече до ръба на лагуната и я пусна във водата. Не потъна и той помогна на Ейми да се качи.

— Ами конете? — попита я той.

Лицето ѝ беше маска от едва сдържана болка.

— Мисля, че ще се върнем преди мръкване.

Той стабилизира лодката да се качи Ейми и сам седна на средната пейка. Плоска дъска им послужи за гребло. Седнала на кърмата, Ейми беше като товар. Очите ѝ бяха затворени, ръцете ѝ увити около кръста, от челото ѝ се стичаше пот. Не издаваше звук, но според Гриър сдържаше стоновете си само заради него. Когато разстоянието понамаля, корабът прие умопомрачителни размери. Ръждясалите му бордове се издигнаха на десетки метри над лагуната. Лежеше наклонен на една страна, водата около него беше черна от петрола. Гриър докара лодката им до фоайето на съседната сграда и спря при редица от неподвижни асансьори.

— Лушъс, май имам нужда от помощта ти.

Той ѝ помогна да слезе от лодката и се насочиха към най-близкия ескалатор. Придържаше я през кръста. Оказаха се в атриум с няколко асансьора и стени от опушено стъкло. На табела пишеше името на някаква фирма, под нея имаше схема с разположението на офисите. Изкачването, което ги очакваше, беше сериозно. Трябваше да изкачат най-малко десет етажа.

— Ще се справиш ли? — попита Гриър.

Ейми прехапа устни и кимна.

Последваха стрелката към стълбите. Гриър запали факла, отново я прихвана през кръста и започнаха да се изкачват. Застоялият въздух на стълбището беше задушлив от плесен, през няколко етажа им се налагаше да спират, за да дадат почивка на дробовете си. Стигнаха дванайсетия етаж.

— Мисля, че вече сме достатъчно високо — рече Гриър.

От затворените прозорци на пълен с книги офис погледнаха надолу към палубата на танкера, забит здраво в сградата на три метра под тях. Лесен скок. Гриър взе стола от бюрото, вдигна го над главата си и го запрати към прозореца.

Обърна се към Ейми.

Тя оглеждаше ръката си, държеше я пред себе си като чаша. Ярка червена течност изпълваше дланта ѝ. И тогава Гриър забеляза петното на туниката ѝ. По краката ѝ се стичаше още кръв.

— Ейми…

Тя го погледна.

— Уморен си.

Все едно че го обви безкрайна нежност. Сън, който го обхвана и завладя цялото му тяло.

— Проклятие — рече той, вече унесен и свит на пода.

Четирийсет и седем

Питър и останалите влязоха в Сан Франциско през магистрала 90. Беше рано сутринта. Прекарали бяха първата нощ в укритие във външния кръг от ширнали се градски предградия от рухнали и разграбени къщи. Стаята беше под полицейско управление с укрепена рампа отзад. Не беше укритие на Вътрешна сигурност, обясни Холис, ами едно от укритията на Тифти. Помещението беше по-голямо от онези, които Питър беше видял, но не по-малко грубо — просто задушна стая с груби легла и гараж, в който чакаше вехт пикап, в каросерията имаше метални туби с бензин. Покрай стените бяха наредени кафези и метални военни сандъци. Майкъл попита какво има в тях, Холис изви вежда и му отговори:

— Не знам, Майкъл. Ти как мислиш?

Потеглиха на зазоряване под натежалото небе. Холис беше на волана, до него Питър, Майкъл и Лор пътуваха в каросерията. По-голямата част от града беше опожарен в дните на епидемията. Малко нещо беше оцеляло от центъра, по-високите сгради в него се брояха на пръсти и се издигаха с окаяна строгост на фона на избелелите хълмове. Изгорелите им фасади показваха почернялата им и разрушена вътрешност, където армия от дремльовци дремеше по цял ден.

— Просто дремльовци — казваха хората, въпреки че истината си беше истина: виралът си оставаше вирал.

Питър очакваше Холис да завие, да поеме на север или на юг, но вместо това той се насочи към сърцето на града, излезе от магистралата и тръгна по тесните улици. Пътят беше разчистен, колите и камионите — извлечени встрани от пътя. Когато сенките на сградите погълнаха камиона, Холис спусна задното стъкло на купето.

— Най-добре пригответе оръжията — предупреди той Майкъл и Лор. — Трябва да се погрижим за безопасността си тук.

— Нащрек сме, омбре — отговори му мъжът отзад.

Питър оглеждаше разрушенията. Винаги градовете насочваха мислите му към онова, което някога е представлявал светът. Сградите и къщите, колите и улиците, всичко някога е гъмжало от хора, които са живели, без да знаят нищо за бъдещето, че един ден историята ще спре.

Напредваха безпрепятствено. Растителността стана по-гъста, когато пролуките между сградите се увеличиха.

— Колко остава? — попита той Холис.

— Не се притеснявай. Близо сме.

Десет минути по-късно тръгнаха покрай ограда. Холис влезе през вратата, измъкна ключа от контакта на пикапа и слезе. Питър остана като сащисан от начина, по който миналото го връхлетя: Холис можеше да е брат му, Тео, който отваря вратата към електростанцията, преди толкова много години.

— Къде сме? — попита той, когато Холис се върна при камиона.

— Форт Сам Хюстън.

— Военна база?

— По-скоро военна болница — обясни Холис. — Поне е била такава. Напоследък тук не се навъртат много доктори.

Продължиха пътя си. Питър имаше чувството, че се движат през малко село. Висока часовникова кула се издигаше от една страна на правоъгълник, който може би някога е бил център на градчето. Освен няколко церемониални оръдия не видя нищо, което да подсказва, че мястото е на армията — никакви камиони, танкове, никакво разположение на оръжие, нито укрепления. Холис спря пикапа пред дълга, ниска сграда с плосък покрив. Над вратата ѝ пишеше АКВА ЦЕНТЪР.

— Аква — рече Лор, след като всички слязоха. Гледаше изпод вежди и със съмнение табелата, на гърдите си имаше пушка, държеше я готова да се прицели с нея. — Като… за плуване ли?

Холис махна с ръка към пушката.

— Трябва да я оставиш тук. Не искаме да направим лошо впечатление. — Обърна се към Питър: — Последна възможност. Няма как да върнеш събитията назад след това.

— Сигурен съм.

Влязоха във фоайето. По всичко личеше, че вътрешността на сградата е в добро състояние: здрав таван, прозорци, нямаше ги обичайните боклуци.

— Усещаш ли го? — попита Майкъл.

Ниско пулсиране, като гигантска дръпната струна, което се носеше от пода. Някъде в сградата работеше генератор.

— Очаквах да има пазачи — рече Питър на Холис.

— Понякога има, когато Тифти иска да направи представление. Но в общи линии не ни трябват.

Холис ги отведе до двойна врата, която отвори, а зад нея се показа огромно, покрито с плочи пространство с висок таван и — в центъра на помещението — просторен, празен плувен басейн. Поведе ги към втора двойна врата към площадка със стълби, осветена от жужащи флуоресцентни лампи. Питър искаше да попита Холис откъде Тифти взима газ за генератора, но после сам си отговори на въпроса. Тифти го взимаше оттам, откъдето взимаше всичко: крадеше го. Стълбите водеха към стая, претъпкана с тръби и метални резервоари. Сега бяха под басейна. Вървяха през претъпканото място и минаха през друга врата, но различна от предишните, изработена от тежка стомана. По нея липсваха каквито и да било отличителни знаци, нито пък се виждаше как се отваря. По гладката ѝ повърхност нямаше никакви видими механизми. На едната стена до нея имаше табло с бутони. Холис натисна бързо поредица от числа, след силно изщракване вратата се отвори и разкри тъмен коридор.

— Всичко е наред — кимна с глава към коридора Холис, — лампите се включват автоматично.

Щом едрият мъж влезе, редицата от флуоресцентни лампи запримигва, трептенето на светлината се подсилваше от болничнобелите стени на коридора. Очакванията на Питър за Тифти драстично еволюираха. Какво си беше въобразявал? Мръсен лагер, населен с огромни, подобни на горили мъже, въоръжени до зъби? Нищо от видяното дори бегло не се доближаваше до тези очаквания. Напротив: мястото досега подсказваше за ниво на техническа сложност, която надминаваше във всяко отношение техническото ниво на Кървил. И не само неговото мнение се променяше. Майкъл също беше зяпнал открито. Страхотно местенце, пишеше на лицето му.

Коридорът ги отведе при асансьор. Над него имаше камера. Който и да стоеше от другата страна, вече знаеше, че идват, наблюдаваха ги от влизането им в хола.

Холис изви глава към камерата, после натисна бутон в стената, съседна на малък говорител.

— Всичко е наред — каза той. — Те са с мен.

Чу се пращене, след това глас.

— Какви ги вършиш, Холис, мамка му!

— Всички сме без оръжие. Те са мои приятели. Гарантирам за тях.

— Какво искат?

— Трябва да се срещнем с Тифти.

Мълчание, май гласът от другата страна на интеркома се съветваше с някого.

— Не можеш да ги водиш тук просто така. Полудял ли си?

— Не бих молил, ако не беше важно. Отвори вратата, Дънк, и толкова.

Последва миг на бездействие. След това вратата се отвори.

— Залагаш си задника — предупреди го гласът.

Влязоха, асансьорът тръгна надолу със скърцане.

— Добре, слушам — обади се Майкъл, — що за местенце е това?

— Намираш се в стара база на МИИИЗАСАЩ. Това е помощна база към основното учреждение в Мерилънд, заработило по време на епидемията.

— Какво е МИИИЗАСАЩ? — попита Лор.

Майкъл ѝ отговори.

— Съкращение на Медицински институт за изследване на инфекциозни заболявания към армията на Съединените американски щати. — Той се намръщи към Холис. — Не разбирам. Какво прави тук Тифти?

Вратите на асансьора се отвориха, последвани от шума от зареждане на оръжия, всеки от тях се озова пред дулото на пушка.

— На колене, всички.

Шестима. Най-младият не изглеждаше на повече от двайсет, най-старият към четирийсет. Наболи бради, мръсни коси, мръсни зъби: това беше по-логична гледка. Един от тях, гигантски мъж с грамадна плешива глава и гънки от мека тлъстина в основата на врата си, имаше синкави татуировки по цялото лице и откритата кожа по ръцете си. Очевидно това беше Дънк.

— Казах ти — обади се Холис, коленичил на пода като другите трима и с ръце зад тила, — те са ми приятели.

— Мълчи! — облеклото на мъжа беше сбирщина от различни униформи, както военни, така и от Вътрешна сигурност. Прибра револвера в кобура му и коленичи пред Питър, оглеждаше го с настойчиви сиви очи. Видени от по-отблизо, татуировките по лицето и ръцете на мъжа станаха по-ясни. Вирали. Ръце на вирали, лица на вирали, виралски зъби. Питър не се съмняваше, че под дрехите му тялото на мъжа е покрито с тях.

— Експедиционния — дрезгаво рече Дънк с тежко кимане. — На Тифти това много ще му хареса. Как се казваш, лейтенант?

— Джаксън.

— Питър Джаксън?

— Точно така.

Както стоеше приклекнал, Дънк се извъртя на пети към другите.

— Какво ще речете, господа. Не всеки ден имаме такива важни посетители. — Той отново се обърна към Питър. — Всъщност ние никакви посетители нямаме. Което е малко нещо проблем. Не сме на място, което би определил като туристическа дестинация.

— Трябва да се срещна с Тифти.

— Така чух и аз. Опасявам се, че в момента не е на разположение. Нашият Тифти е човек, който много си тачи уединението.

— Стига глупости — рече Холис. — Казах ти, гарантирам за тях. Тифти трябва да чуе какво имат да му кажат.

— Кашата си е твоя, приятелю. Струва ми се, че не си точно в положение да изискваш. Ами вие двамата? — обърна се той към Лор и Майкъл. — Какво ще кажете за себе си?

— Ние работим в рафинерията — отвърна Майкъл.

— Интересно. Да сте ни докарали малко петролец? — погледът му се насочи към Лор, усмивка, ярка като заплаха, проблесна по лицето му. — Теб май те познавам. Покер, не беше ли? Или зарове. Сигурно не си спомняш.

— Може ли да забравя муцуна като твоята?

Ухилен, Дънк стана и потри дебелите си ръце.

— Хубаво, беше ми много приятно да се запознаем. Истинско удоволствие. Преди да ви убия, някой иска ли да каже нещо? Сбогом, например?

— Кажи на Тифти, че става дума за касапницата — рече Холис.

Нещо се промени. Питър веднага го усети. Думите се стовариха върху лицето на Дънк като сянка.

— Кажи му — настоя Холис.

Мъжът беше като окаменял. После измъкна пистолета си.

— Да вървим.

Дънк и мъжете му ги съпроводиха по дълъг коридор. Питър си отваряше очите за мястото, но нямаше много за гледане, нови коридори и затворени врати. Много от вратите имаха табла с бутони на стените пред тях като онази под басейна. Дънк ги заведе пред такава врата, на която силно почука три пъти.

— Влез.

Великият гангстер Тифти Ламонт. За пореден път очакванията на Питър не се оправдаха. Тифти беше физически силен мъж, на дългия му извит нос стърчаха очила. Бледата му коса се спускаше до врата, тънка на темето и с корона от розов скалп под нея. Седеше зад голямо метално бюро, погълнат от невероятното занимание да строи кула от дървени клечки.

— Кажи, Дънк — рече той, без да вдига поглед. — Какво има?

— Заловихме трима натрапници, господине. Холис ги доведе.

— Разбирам — Тифти продължи търпеливо да подрежда клечките. — И не си ги убил, защото…?

Дънк се прокашля.

— Става дума за касапницата, господине. Казаха, че знаят нещо.

Ръцете на Тифти застинаха над модела. След няколко секунди вдигна лице и се взря в тях през стъклата.

— Кой каза?

Питър пристъпи напред.

— Аз.

Тифти го изгледа.

— Ами другите? Те какво знаят?

— Те бяха с мен, когато я видях.

— Кого видя именно?

— Жената.

Тифти не каза нищо. Лицето му беше непроницаемо като на слепец.

— Всички вън. Остани само ти… — пръстът му сочеше Питър. — Как се казваш?

— Питър Джаксън.

— Освен господин Джаксън.

— Какво ще наредиш да правя с останалите? — попита Дънк.

— Използвай въображението си. Гладни ми се виждат, защо не им дадеш да похапнат?

— Ами Холис?

— Прости ми, изглежда, не те чух? Ти не каза ли, че той ги е довел?

— Точно така. Той им показа къде сме.

Тифти тежко въздъхна.

— Това е спънка. Холис, какво да те правя? Има си правила. Има си закон. Честта на крадците. Колко пъти да ти го обяснявам?

— Съжалявам, Тифти. Помислих, че трябва да чуеш онова, което имат да ти кажат.

— Добре, но това нищо не променя. Поставяш ме в крайно неудобна позиция — погледът му уморено обходи стаята, сякаш следващите му думи щяха да изникнат някъде от рафтовете и папките. — Много добре. Кой номер си в графика?

— Номер четири.

— Вече не си. Освободен си от клетката, до второ нареждане. Знам колко ти харесва. И постъпих щедро.

Лицето на Холис беше безизразно. Каква беше тази клетка, запита се Питър.

— Благодаря, Тифти — рече Холис.

— Сега всички се омитайте.

Вратата се затвори зад тях. Питър зачака Тифти пръв да проговори. Мъжът стана иззад бюрото си и отиде до масичка с кана вода. Наля си вода в чаша и я изпи. Чак тогава мълчанието започна да натежава, той застана гърбом към Питър.

— Как беше облечена?

— Тъмен плащ и очила.

— Какво друго видя? Имаше ли камион?

Питър разказа събитията от Пътя на нефта. Тифти го остави да говори. Когато Питър приключи, мъжът се върна при бюрото си.

— Искам да ти покажа нещо.

Отвори горното чекмедже, измъкна лист хартия и я плъзна по повърхността на бюрото. Рисунка с въглен, хартията се беше втвърдила и леко изгубила цвят, жена и две момиченца.

— И преди си ги виждал, нали? Познавам.

Питър кимна. Не можеше лесно да откъсне очи от рисунката. У нея имаше завладяващ дух, сякаш жената и децата ѝ гледаха през страницата от място отвъд обикновените параметри на времето и пространството. Все едно гледаше призрак, три призрака.

— Да, в Колорадо. Гриър ми я показа, след като Ворхис беше убит. Имаше голяма купчина такива рисунки — вдигна поглед към Тифти, който го наблюдаваше вторачено, като учител, който изпитва. — Защо имате копие?

— Защото ги обичах — отвърна Тифти. — С Вор имахме пререкания, но той винаги е знаел отношението ми към тях. Те бяха и мое семейство. Затова ми даде тази рисунка.

— Загинали са на полето.

— Дий загина, както и мъничката, Сири. И двете бяха убити на място. Случи се бързо, но знаеш какво се казва: направи го бързо, но да не е днес. Другото момиченце, Нитя, изчезна — той се намръщи. — Изненадан ли си от всичко това? Не си го очаквал, нали?

Питър дори не успя да отговори.

— Разказвам ти тези неща, за да разбереш кои и какви сме. Всички тези мъже са изгубили някого. Дадох им дом, място, където да излеят гнева си. Например Дънк сега може да ти изглежда впечатляващ, но когато аз погледна към него, знаеш ли кого виждам? Единайсетгодишно дете. И той беше при касапницата на полето. Майка, баща, сестра, никой не остана.

— Не разбирам какво общо има с това нелегалната търговия.

— Защото тя е само част от дейността ни. Начин да си плащаме сметките, ако искаш така да се изразя. Гражданската власт ни търпи, защото се налага. В известно отношение сме ѝ необходими, колкото и тя на нас. Не сме много по-различни от Експедиционния, просто другата страна на монетата.

Логиката на Тифти беше прекалено удобна, начин да оправдае престъпленията си, от друга страна — Питър не можеше да отрече значението на рисунката.

— Полковник Апгар каза, че сте били офицер. Разузнавач снайперист.

Лицето на Тифти светна от бърза усмивка, тук имаше някаква история.

— Трябваше да се сетя, че Гунар има пръст в тази работа. Какво ти каза?

— Че светкавично сте станали капитан. Нарече ви най-добрия разузнавач, който някога е имало.

— Така ли? Проявил е любезност, но не много.

— Защо сте подали оставка?

Тифти сви рамене нехайно.

— По много причини. Можеш да кажеш, че животът на военния не ми подхождаше много. Присъствието ти тук ме кара да мисля, че и на теб не ти подхожда много. Предполагам, че и вие сте прекрачили границите, лейтенант. От колко дни сте самоотлъчил се?

Питър се почувства натясно.

— Само два.

— Самоотлъчването си е самоотлъчване. Повярвайте ми, знам всичко за него. Но да отговоря на въпроса ви: Напуснах Експедиционния заради жената от касапницата на полето. И по-точно, защото казах на Командването откъде е дошла, а те отказаха да предприемат каквито и да било действия.

Питър остана втрещен.

— Знаете откъде е дошла?

— Разбира се, че знам. Знае и Командването. Защо си мислите, че Гунар ви е изпратил тук? Преди петнайсет години бяха част от отряд от трима войници, изпратен на север, за да намери източника на радиосигнал някъде от Айова. Много слаб, само някакво слабо пращене, но достатъчно, за да го уловим. Не знаехме защо, но Експедиционният не се занимаваше с проследяването на случайните изписуквания, макар че улавяхме само някакъв шум, постоянно се губеше. Заповедите ни бяха да разузнаем източника и да докладваме, нищо повече. Натъкнахме се на град поне два, може би три пъти по-голям от Кървил. Без стени, без прожектори. По всички сметки изобщо не би трябвало да съществува. И знаеш ли какво видяхме друго? Камиони, като този, който видях на полето точно преди нападението. Като онзи, който ти си видял преди три дни.

— Какво каза Командването?

— Наредиха ни да не казваме никому.

— И защо? — попита Питър, макар да беше получил същите заповеди.

— Кой ли знае? Предполагам, че заповедта е дошла от гражданската власт, а не от военните. Изплашиха се. Които и да бяха онези хора, имаха оръжие, на което ние не можехме да се възпротивим.

— Виралите.

Мъжът кимна безизразно.

— Запушете си ушите и се надявайте никога повече да не се върнат. Може би не грешаха, но с подобно нещо не можех да се примиря. В същия ден подадох оставка.

— Връщали ли сте се там?

— В Айова ли? И защо да го правя?

Питър усети как напрежението му се увеличава.

— Дъщерята на Ворхис би могла да е там. Както и Сара. Видели сте камионите.

— Съжалявам, Сара. Познавам ли тази жена?

— Съпругата на Холис. Или щеше да бъде. Изгубихме я при „Розуел“.

По лицето на мъжа премина съжаление.

— Разбира се. Грешката е моя. Мисля, че го знаех, макар да ми се струва, че никога не е споменавал името ѝ. Независимо от това, нищо не се променя, лейтенант.

— Но те може да са живи.

— Едва ли има подобна вероятност. Мина много време. И в двата случая няма какво да правя. Нито тогава, нито сега. Трябва ви армия. За бойно нападение, което е повече или по-малко гарантирано, но ние нямаме такава. И в защита на командването и властите, онези хора — които и да са — така и не се завърнаха. Поне досега, ако казваш истината.

Нещо липсваше, помисли си Питър, подробност, която се таеше на ръба на съзнанието му.

— Кой друг беше с вас?

— В отряда на разузнавачите ли? Командващият офицер Нейт Кръкшанк. Третият мъж беше млад лейтенант на име Лушъс Гриър.

Информацията потресе Питър.

— Заведете ме там. Покажете ми къде е.

— И какво ще правим, когато стигнем там?

— Ще открием нашите хора. Ще ги измъкнем някак.

— Вие слушате ли ме, лейтенант? Онези хора не са просто оцелели. Те са в съюз с виралите. Нещо повече, жената може да ги контролира. И двамата сме видели как става.

— Не ме е грижа.

— А би трябвало. Само ще си изпросите да ви убият. Или да ви обсебят. Втората възможност ми се струва доста по-лоша.

— Тогава само ми кажете как да ги намеря. Ще отида сам.

Тифти се изправи иззад бюрото си, отиде до маса в ъгъла и си наля втора чаша вода. Изпи я бавно, глътка по глътка. Когато мълчанието се проточи, Питър доби впечатлението, че умът на мъжа е другаде. Почуди се дали срещата не е свършила.

— Кажете ми нещо, господин Джаксън. Имате ли деца?

— Какво общо има това?

— Удовлетворете любопитството ми.

Питър поклати глава.

— Нямам.

— Семейство?

— Имам племенник.

— А той къде е сега?

Въпросът беше неудобно изучаващ. А тонът на Тифти беше така обезоръжаващ, че отговорите идваха просто от само себе си.

— При сестрите. Родителите му бяха убити при „Розуел“.

— Близки ли сте? За него важен човек ли сте?

— Накъде биете?

Тифти пренебрегна въпроса му. Постави празната чаша на масата и се върна при бюрото си.

— Подозирам, че страшно ви се възхищава. Великият Питър Джаксън. Не бъдете толкова скромен — знам точно кой сте, знам и повече от официалната информация. Онова ваше момиче, Ейми, и работата с Дванайсетте. Не винете Холис, не той е източникът ми.

— Тогава кой?

Тифти се засмя.

— Може би друг път ще споделя. Сега говорим за племенника ви. Как казахте, че му е името?

— Не съм казвал. Кейлъб.

— Питам ви дали за Кейлъб сте като баща. Въпреки скитосванията из териториите в опити да спасите света от страшната виралска заплаха, бихте ли казали, че това е така?

Питър остана с впечатлението, че е бил съвършено манипулиран. Случващото се му напомни как игра шах с момчето: в едната минута се носеше по течението на играта, в следващата вече беше притиснат и краят беше дошъл.

— Въпросът е прост, лейтенант.

— Не знам.

Тифти го изгледа продължително, после каза със заключителен тон:

— Благодаря ви за честния ми отговор. Съветвам ви да забравите за всичко случило се, да се приберете у дома и да отгледате детето си. Заради него и заради вас самия ще ви пусна, както и вашите приятели, с предупреждението, че споменаването на местонахождението ни, как да се изразя, няма да ви донесе щастливи преживявания.

Шах и мат.

— Това ли е? Нищо ли няма да направите?

— Считайте го за най-голямата услуга, която някой някога ви е правил. Приберете се у дома, господин Джаксън. Живейте живота си. По-късно ще ми благодарите.

Умът на Питър се мъчеше да се улови за нещо, да каже нещо, което ще убеди мъжа да им помогне. Посочи към рисунката на бюрото.

— Момиченцата. Казахте, че сте ги обичали.

— Обичах ги. Обичам ги. Именно затова няма да ви помогна. Наречете ме сантиментален, но смъртта ви няма да тежи на моята съвест.

— Вашата съвест ли?

— Имам съвест, да.

— Изненадвате ме, знаете ли? — рече Питър.

— Нима? И как именно?

— И през ум не би ми минало, че Тифти Ламонт е страхливец.

Ако Питър беше очаквал някаква реакция, не видя такава. Тифти се облегна на стола, събра пръстите на ръцете си и го погледна хладно над очилата си.

— Да не си въобразявате, че ако ме вбесите, ще ви кажа онова, което искате?

— Нещо такова, да.

— Тогава ме бъркате с някого, който го е грижа какво мислят другите за него. Добър опит, лейтенант.

— Казахте, че едно от момиченцата е изчезнало. Не разбирам как може да си седите тук, щом тя може да е жива.

Тифти въздъхна снизходително.

— Може би все още не сте осведомен, но този свят не работи на принципа „ами ако“, господин Джаксън. Прекалено много „ами ако“ са само начин да ви държат буден нощем, а няма много възможности из тези места човек да се наспи както трябва. Не ме разбирайте погрешно, възхищавам се на оптимизма ви. Добре, може би думата не е „възхищавам“, може би тя е прекалено силна, но го разбирам. Едно време и аз не бях много по-различен. Но тези дни отминаха. Имам само тази рисунка. Всеки ден я гледам. Засега трябва да се задоволя с това.

Питър отново взе рисунката. На лицето на жената грееше усмивка, косата ѝ беше развята от невидим повей, момиченцата, ококорили очи, изпълнени с надежда като всички деца, чакаха съдбите им да се сбъднат. Питър не се съмняваше, че целият живот на Тифти се върти около тази рисунка. Докато я гледаше, почувства присъствието на сложен дълг, вярност, дадени обещания. Рисунката не беше просто спомен, тя беше начин този мъж да се самонаказва. Тифти би желал и той да беше умрял с тях на полето. Колко странно, да стигне дотам, че да съчувства на Тифти Ламонт.

Питър върна рисунката на мястото ѝ на бюрото на Тифти.

— Казахте, че контрабандата е само част от дейността ви. Не ми казахте каква е другата.

— Не съм, нали? — Тифти свали очилата си и стана. — Добре. Елате с мен.

Тифти натисна бутоните на поредното табло и тежката врата се отвори, откри просторно помещение с огромни метални клетки, подредени до стените. Въздухът беше възкисел, миришеше на животни, на кръв и на сурово месо, най-вече на алкохол. Светлината имаше хладен, виолетово-син оттенък „виралско синьо“, обясни Тифти, с честота четиристотин нанометра, на самата граница на видимия спектър. Достатъчна, за да ги държи спокойни. Строителите на сградата са разбирали много добре обектите на изследванията си.

Майкъл и Лор се бяха присъединили към тях. Прекосиха залата с клетките и се качиха по неголямо стълбище. Очевидно беше какво ги очаква, въпросът беше само как ще се разкрие.

— А това — каза Тифти и отвори панел, зад който се видяха още два бутона, един зелен и един червен — е мястото за наблюдение.

Стояха на дълъг балкон с поредица от пътеки, които се издаваха над метална ивица. Тифти натисна зеления бутон. С дрънкане на машинарии и вериги ивицата започна да се отдръпва от другата стена и откри повърхност от армирано стъкло.

— Хайде — подкани ги Тифти. — Погледнете сами.

Питър и останалите стъпиха на пътеката. Веднага един от виралите се хвърли към стъклото и се удари с глух удар, отскочи и се претърколи в ъгъла на клетката си.

— Да… пукна — едва рече Лор.

Тифти също стъпи на пътеката.

— Сградата е построена с една цел: изучаване на виралите. По-точно как да бъдат убивани.

Тримата се взираха в контейнерите под тях. Питър преброи деветнайсет създания, двайсетият контейнер беше празен. Повечето приличаха на дремльовци, едва се помръдваха, но онзи който беше скочил към тях, беше различен — напълно развита женска драка. Изгледа ги лакомо, когато тръгнаха по пътеката, тялото ѝ се напрегна и изви хищническите си ръце.

— Как ги ловите? — попита Майкъл.

— С капани.

— С въртящи се мрежи ли?

— Тези са за любителите. Въртенето ги обездвижва, но подобни устройства не са добри, освен ако не искаш да ги елиминираш на място. За да ги уловиш живи, използваме капаните с примамка, които са използвали и построилите това място. Волфрамова сплав, изключително силна.

Питър откъсна очи от драката.

— И колко научихте?

— Не толкова, колкото ми се иска. Гърдите, горната устна. Има и трето уязвимо място в основата на черепа, но е много малко. Кървят до смърт, ако ги разчлените, но не е лесно да се разреже кожата. Жегата и студът не дават голям ефект. Опитали сме множество отрови, но са прекалено умни за тях. Имат изключително развито обоняние и не искат да ядат нищо, което сме отровили, независимо колко са гладни. Едно от нещата, които знаем със сигурност, е, че потъват. Телата им са прекалено плътни, за да се държат на повърхността и не могат да задържат дъха си дълго. Издържат най-много до седемдесет и шест секунди.

— Ами ако ги подложите на глад? — попита Майкъл.

— И това сме пробвали. Забавя ги и влизат в едно сънливо състояние.

— И?

— Доколкото можем да преценим, могат да останат в него безкрайно. Най-накрая престанахме да опитваме.

Изведнъж Питър разбра какво вижда. Работата с контрабандата беше само прикритие. Истинската цел на този мъж беше тук, в това помещение.

— Тифти, ти ми пробута само глупости.

Всички се извърнаха. Тифти скръсти ръце на гърдите си и изгледа мрачно Питър.

— Имате нещо наум ли, лейтенант?

— Винаги си искал да се върнеш в Айова. Просто не си открил как.

Изражението на Тифти не се промени. Изведнъж то стана остаряло, изнурено от живота.

— Това е интересна теория.

— Дали?

Пет секунди двамата не откъсваха очи един от друг. Останалите също мълчаха. Едва когато тишината се проточи прекалено, Майкъл разпръсна напрежението.

— Падна си по теб, Питър, ако питаш мен.

Четири метра и половина по-надолу огромната драка го гледаше, главата ѝ лениво се въртеше на възлестия ѝ врат. Тя отвори паст в нещо като прозявка и оголи зъби като че искаше да покаже как лъщят. Теб чакат.

Тифти пристъпи напред.

— Последната ни придобивка — рече той. — Много се гордеем с нея, седмици я преследвах. Рядко се сдобиваме с напълно развита драка вече. Нарекохме я Шийла.

— Какво ще правите с нея? — полюбопитства Майкъл.

— Не сме решили. Обикновеното сигурно. Малко това, малко онова. Но за клетката е много злонравна.

Питър си припомни наказанието на Холис.

— Какво е клетката?

На лицето на Тифти грейна усмивка.

— А — само рече той.

Полунощ. Изминалите часове тримата прекараха в малка, неизползвана стая, а един от хората на Тифти ги пазеше отпред. Питър най-накрая беше успял да заспи, когато прозвуча жужене и вратата се отвори.

— Елате с мен — рече Тифти.

— Къде отиваме? — поиска да научи Лор.

— Навън, разбира се.

Защо „разбира се“, запита се Питър. Но, изглежда, Тифти така действаше. Човекът имаше вкус към театралността.

— Къде е Холис? — попита Питър.

— Не се притеснявай, ще дойде.

Облачна нощ без звезди. Чакаше ги камион, паркиран пред стъпалата. Метнаха се в каросерията, а Тифти се качи в кабината с шофьора. Не ги пазеха, но и не носеха оръжие, къде биха могли да избягат в тъмнината?

Пътуваха няколко минути, преди камионът да се насочи към огромна правоъгълна сграда, подобна на хангар за самолети. Имаше още няколко коли, включително огромен камион платформа. Наоколо обикаляха мъже с факли, очевидно въоръжени с револвери и пистолети, някои пушеха царевична коса. Отвътре се чуваше шум от гласове.

— Сега ще видите по какво си падаме наистина — рече Тифти.

Вътрешността на сградата беше грамадно, подобно на пещера пространство, осветено от факли. Огромно американско знаме, одрипавяло от времето, висеше на една от гредите. В центъра беше клетката, сводеста структура с диаметър около петнайсет метра с верига с кука, която се спускаше към пода от най-високата ѝ точка. Заобикаляха я пейки, претъпкани от мъже. Всичките говореха високо, разпалено размахваха остини към фигурата, която се движеше нагоре и надолу по редиците. При влизането на Тифти тълпата го поздрави радушно и прибави към поздрава тътен от думкащи нозе. Той не направи нищо да приеме поздравленията, съпроводи тримата до празен сектор на долната редица от пейки, само на няколко стъпки от плетената метална решетка.

— Пет минути до началото на залаганията! — прогърмя глас. — Пет минути!

Холис се настани до тях.

— Дали е това, което си мисля? — рече Питър.

Той кимна стегнато.

— В общи линии.

— Те за изхода ли наддават?

— Някои го правят. С дремльовците се наддава най-вече колко време ще отнеме.

— И си участвал в това нещо.

Холис го изгледа странно.

— И защо да не участвам?

Разговорът беше прекъснат, когато втори, по-висок поздрав изригна. Питър погледна и видя как в залата внасят метален кафез с високоповдигач. От другата страна влезе човек, който вървеше наперено и важно; Дънк. Носеше тежки наколенници и копие, на темето му имаше маска на чистач и така покритото му с татуировки лице оставаше открито. Вдигна десния си юмрук и заудря във въздуха. Жестът му предизвика лудешко думкане с крака от страна на зрителите. Шофьорът на високоповдигача остави кафеза в средата на клетката и даде назад, втори мъж закачи резето за веригата. Когато той се отдръпна на безопасно разстояние, Дънк влезе. Вратата след него се затвори.

Сред публиката изшъткаха. Тифти, седнал до Питър, стана, държеше мегафон. Прокашля се и през мегафона се обърна към тълпата.

— Моля всички да станат за националния химн.

Всички се изправиха, поставиха десници на гърдите и запяха:

Питър също стоеше прав, мъчеше се да си спомни думите. Това беше стара песен, от Времето Преди. Учителката им ги беше научила на нея в Убежището. Но мелодията беше сложна и думите не можеха да бъдат свързани с нищо от детството му, затова така и не успя да я хареса. Погледна към извилия вежди Майкъл, който беше изненадан колкото него.

Последната стържеща нотка се преля в нов изблик на ръкопляскания. От мистичния хаос се появи повтарян рефрен, ритъмът се определяше от думкащите крака: Дънк, Дънк, Дънк, Дънк… Тифти ги остави да скандират, след това вдигна ръка за тишина. Отново стоеше с лице към клетката.

— Дънк Уидърз, готов ли си?

— Готов съм!

— Тогава… Пускайте хронометъра!

Врява. Дънк свали маската си, изсвири сирена, веригата беше дръпната. За момент нищо не се случи, след това дремльото изскочи от кафеза и зашари из клетката с бързи, ловки движения, като хлебарка, която пълзи по стена. Може би търсеше изход или удобна позиция за нападение, Питър не можеше да каже. Тълпата си имаше свое мнение. На мига ръкоплясканията се превърнаха в освиркване и дюдюкане. На върха на клетката дремльото сграбчи един от прътите с краката си и се провеси с главата надолу, разперил ръце встрани. Дънк стоеше под него, крещеше обиди, които не се чуваха, размахваше копието и го предизвикваше да се спусне. Месо! Припяваше тълпата и пляскаше в унисон. Месо! Месо! Месо! Месо!

Дремльото изглеждаше дезориентиран, почти замаян. Безизразният му поглед се стрелкаше насам-натам из залата, сякаш врявата и тупурдията бяха притъпили инстинктите му. Чертите му изглеждаха отпуснати, като че човешките му белези бяха разтворени в силна киселина. Вися още пет секунди, десет.

Месо! Месо! Месо! Месо!

— Стига толкова! — Тифти стана на крака и вдигна мегафона.

— Хвърлете месо!

През решетката полетяха огромни, кървави късове и паднаха в клетката с мръсно пльосване. Това беше достатъчно. Създанието се пусна от стоманения прът и се хвърли към най-близкия къс. Преден бут на крава, дремльото го грабна от пода и го наблъска в челюстта си на тлъсти хапки и не толкова пиеше течностите от него, колкото ги вдишваше. Две секунди и парчето беше пресушено, създанието захвърли разкъсаните останки.

Завъртя се към Дънк. Сега човекът вече означаваше нещо. Дремльото приклекна, пазеше равновесие на пръстите на краката си и разперените си ръце. Предупредително вирване на главата, мигът на погледа.

И се хвърли.

Когато виралът скочи към него, протегнал ръце, насочил хищническите си нокти към гърлото му, Дънк се хвърли на пода и скочи, размахал копието. Тълпата подивя. Питър също го усети, суровия възторг на борбата, който потече по вените му. Дремльото избегна копието и отскочи назад към стената на клетката. Този път нямаше никакво замаяно оттегляне, намеренията бяха ясни. Връхлитат ли, връхлитат отгоре. Шест метра нагоре, дремльото се оттласна гърбом от металните прътове, преметна се, изви се като тирбушон при приземяването с бързо движение и се изправи на краката си на три метра от Дънк. Същото положение, но обърнато: Дънк се хвърли, дремльото се сниши. Копието прониза празното пространство над главата на вирала. Когато Дънк се втурна напред, понесен от собствения си устрем, Дремльото отскочи и се хвърли с главата напред към диафрагмата му, обвита с предпазни подплънки, и го хвърли в клетката.

Дънк се завъртя притиснат прав към решетките очевидно разтърсен. Копието лежеше на пода вляво от него, маската беше разкъсана. Питър видя как посяга към оръжието, но жестът му беше вял, ръката му опипваше със замаяна несигурност. Гърдите му се надигаха като хармоника, от носа му към горната му устна течеше струйка кръв. Защо дремльото все още не го беше довършил?

Защото това беше клопка. Дремльото май подозираше същото и наблюдаваше падналия боец. Питър усещаше вътрешната борба на създанието. Поривът да убие се противопоставяше на недоразвитото тактическо подозрение, че не е това, което изглежда — следа, вероятно от човешката способност да разсъждава. Кое щеше да надделее? Тълпата напяваше името на Дънк, опитваше се да го извади от ступора. Или това, или да подтикне дремльото към действие. Смъртта на когото и да било от двамата щеше да свърши работа. Със самото си влизане в клетката Дънк вече си беше осигурил най-важната победа: да бъде човек. Да отрече господството на вирала над себе си, над приятелите си, над света. Останалото щеше да стане, както щеше да стане.

Кръвта победи.

Дремльото скочи във въздуха. Едновременно с това лутащата се ръка откри и улови копието. Когато създанието падна, Дънк вдигна копието под ъгъл от четирийсет и пет градуса, изравни го с центъра на спускащата се гръд на дремльото, опря дръжката на копието към пода между коленете си.

Разбра ли дремльото какво ще се случи? Преживя ли в този миг от време, в който резултатът беше предопределен, осъзнаването на полета си към смъртта? Щастлив ли беше? Или тъжен? Върхът на копието попадна в целта си и прониза създанието с такава мощ, че отне живота му в едно-единствено, велико, мигновено предсмъртно издихание.

Дънк избута трупа настрани. Питър се присъедини към тълпата, която беше на крака. Енергията му беше част от тяхната, течеше като общ поток. Гласът му звънтеше сред множеството:

Дънк, Дънк, Дънк, Дънк!

Дънк, Дънк, Дънк, Дънк!

Защо беше различно? Питър се чудеше, докато друга част от мозъка му отказваше да го е грижа, понесен от неочакван възторг. Изправял се беше пред виралите на отбранителния вал, в градове, пустини, гори, полета. Спускал се беше в дълбока хиляда петстотин двайсет и четири метрова гъмжаща от тях пещера. Стотици пъти се беше изправял пред смъртта, но смелостта на Дънк беше нещо повече, нещо по-чисто, нещо изкупително. Питър погледна към приятелите си. Майкъл, Холис, Лор: нямаше грешка. И те се чувстваха като него.

Само Тифти изглеждаше различен. И той беше станал на крака като останалите, но по лицето му нямаше никаква емоция. Какво виждаше той със скритото си око? Къде се беше отнесъл? Върнал се беше към полето. Дори клетката не можеше да намали товара му. Това беше възможността за Питър. Той изчака ръкоплясканията и възгласите да затихнат. На трибуните се брояха и изчисляваха залозите.

— Нека аз да вляза в клетката.

Тифти го изгледа извил вежда.

— Лейтенант, за какво ме молите?

— Облог. Моят живот срещу обещанието ви да ме заведете в Айова. Не просто да ми кажете къде се намира градът. Трябва да дойдете с мен.

— Питър, идеята не е добра — предупреди го Холис. — Знам как се чувстваш. Наричаме го треската на клетката.

— Не е това.

Тифти скръсти ръце на гърдите си.

— Господин Джаксън, колко тъп ви изглеждам? Славата ви върви преди вас. Не се съмнявам, че някакъв дремльовец е доста под вашите способности.

— Не искам дремльо — рече той, — ами Шийла.

Тифти го изгледа. Зад него Майкъл и Лор мълчаха. Може би разбраха какво прави, може би не. Може би бяха сащисани от факта, че очевидно Тифти не беше в състояние да отговори. И в двата случая нямаше значение.

Тифти и двама от хората му съпроводиха Питър до стаичка в задната част на арената. Майкъл и Холис бяха с него. Лор чакаше на трибуните. Стаята беше празна, с изключение на дълга маса, на която имаше наколенки с протектори и огромен избор от оръжия. Питър ги огледа. Отначало се притесняваше, че наколенките ще забавят движенията му прекалено много, но те се оказаха изненадващо леки и гъвкави. Маската беше друг въпрос. Питър не виждаше от каква полза ще му е, освен това ограничаваше полезрението му. Махна я.

Сега оръжието. Имаше право на две оръжия. Огнестрелните бяха забранени, само хладно оръжие. Ножове, арбалети, копия, мечове и брадви с най-различни дължини и тегло. Арбалетът беше изкушаващ, но в толкова ограничено пространство щеше да отнеме много време да го презареди. Питър избра дълго метър и половина копие с шипове по стоманения връх.

За второ оръжие погледът му затърси нещо, което да е подходящо за намеренията му. В ъгъла на стаята имаше галванизирано кошче за боклук. Той взе капака и го огледа.

— Някой да ми даде парцал.

Намери се и парцал. Питър плю отгоре му и излъска вътрешността на капака. Отражението му бавно започна да се появява — не се виждаше ясно, беше размазано и едва се различаваше, но трябваше да свърши работа.

— Ето това искам.

Хората на Тифти се разсмяха гръмогласно. Капак от кошче за боклук! Някакво си жалко щитче срещу грамадна драка! Той да не иска да се самоубива?

— Да проявявате глупост е едно, лейтенант — рече Тифти. — Но да се самоубивате, не мога да позволя.

Майкъл погледна към него, намръщен озадачено.

— Като… Лас Вегас?

Питър му кимна кратко и отново се обърна към Тифти.

— Ти каза, че мога да си избере каквото искам от стаята.

— Така казах.

— Ами избрах.

Поведоха го към арената. Тълпата изригна в ревове и думкане, но сега врявата беше по-различна, отколкото при Дънк. Симпатиите им се бяха обърнали. Питър не беше един от тях, с възторг очакваха да наблюдават смъртта му, да гледат как умира този нагъл войник от Експедиционния, проявил нахалството да си въобрази, че може да надвие драка. Кафезът вече беше поставен в центъра на кръга. Когато Питър се приближи, той си помисли, че вижда как се люлее. Чу от пейките.

— Край на залаганията!

— Не е късно да се откажеш — рече Холис. — Можем да избягаме.

— Как вървят залозите?

— Десет срещу един, че ще оцелееш трийсет секунди. Сто срещу един, че ще удържиш минута.

— Ти заложи ли?

— Че ще спечелиш за четирийсет и пет. Ще бъда осигурен до живот.

— Уговорката ни важи, нали? — Нямаше нужда Питър да уточнява: Ако ме ухапе, но оцелея, не ме оставяй жив. Нека умра бързо.

— Не се тревожи.

— Майкъл? Гледай да си изпълни обещанието.

Лицето на мъжа беше съкрушено.

— Иисусе, Питър. Веднъж го направи. Може би нещо друго ги е забавило. Не си ли мислил за тази възможност?

Питър погледна към кафеза в средата на кръга. Тресеше се като машина.

— Благодаря… Сега обмислям тази възможност.

Стиснаха си ръце. Тежък момент, но бяха преживявали подобен миг и преди. Питър влезе в клетката. Един от мъжете на Тифти заключи вратата зад него. Холис и Майкъл заеха местата си на пейките до Лор. Тифти вдигна мегафона.

— Лейтенант Джаксън от Експедиционния, готов ли сте?

Хор от овиквания. Питър се постара да ги изключи. Движеше се само по силата на убеждението, но сега, когато моментът беше настъпил, тялото му започна да се съмнява в ума му. Сърцето му заби диво, дланите му овлажняха. Копието тежеше неимоверно в ръката му. Пое въздух с пълни гърди.

— Готов съм?

— Тогава… включете хронометъра!

Впоследствие Питър научи, че сблъсъкът е продължил само двайсет и осем секунди. Сториха му се едновременно безкрайни и мигновено протекли, случи се бавно и изведнъж, размазана поредица от събития, които не отговаряха на обикновения ход на времето.

Той си спомняше следното:

Драката излетя от кафеза, като водна струя от маркуч, с величествен висок скок, сила в най-чистата ѝ природа, направо към върха на клетката, след това отскочи още три пъти от страна на страна с такава бързина, че Питър не смогваше да я следи с поглед, картината, видяна с мисълта му за освобождаването, което беше очаквал, вития скок на тялото ѝ, с който се хвърли отгоре му, мига, в който той се случи, точно като го беше предвидил, мощта на сблъсъка на двете тела, едното неподвижно, другото устремило се към него в скок, своето движение за миг или два, но не повече — как се търкаля, търкаля, търкаля.

Лежеше по корем. Капакът от кошчето за боклук го нямаше. Преобърна се по гръб и тръгна назад на крака и ръце, тогава разбра какво е останало от копието. Дръжката се беше строшила на половин метър от върха му. Той го улови с юмрук и се изправи. Приведе се, полюляваше се, поне щеше да умре изправен. На далечна планета тълпата надаваше възгласи. Виралът тръгна към него по начин, който би определил като нехаен, все едно се разхождаше. Тя наклони глава и отвори челюсти, за да му даде възможност да поогледа подробно зъбите ѝ.

Погледите им се срещнаха.

Наистина се срещнаха. Искрен, търсещ душа поглед. Мигът замря и в него именно Питър почувства как умът му прониква в нейния: чувствата и спомените на вирала, мислите и желанията, човекът, който е била, болката от ужасното създание, в което се е превърнала. Изражението ѝ омекна, стойката ѝ се отпусна видимо. Свирепостта на изражението ѝ вече съдържаше и друго: дълбока меланхолия. У нея все още съществуваше човешко същество, като пламъче в мрака. Не отвръщай поглед, рече си Питър. Каквото и да правиш, не изпускай погледа ѝ. Копието беше в ръката му.

Направи една крачка, втора. Тя продължаваше да стои неподвижно. Почувства тихо потреперване в себе си, не от страх, а от копнеж, разбра, че точно това желае и тя. Тълпата беше притихнала. Сякаш двамата бяха сами в огромно, тихо пространство. Празна църква. Изоставен театър. Пещера. Той дръпна назад ръката, в която държеше копието, постави свободната си ръка на рамото ѝ за равновесие. Моля те, говореха очите ѝ.

И дойде краят.

Тълпата се беше напълно умълчала. Питър осъзна, че трепери. Станало беше нещо неотменимо, непознаваемо. Гледаше надолу към трупа. Усети как душата ѝ я напуска. Почувства полъха ѝ, когато премина покрай него като бриз, само дето бризът беше у него и се състоеше от думи — Благодаря ти, благодаря ти, свободна съм.

Тифти го чакаше, когато излезе от клетката.

— Името ѝ не беше Шийла — рече Питър. — Казваше се Емили.

Тифти не каза нищо, по лицето му се четеше пълно удивление.

— Била е на седемнайсет, когато е била обсебена. Последният ѝ спомен е как целува някакво момче.

— Не разбирам.

Холис, Майкъл и Лор слизаха от пейките. Питър тръгна към тях, спря и се обърна отново към Тифти.

— Нали искаш да научиш как да ги убиваш?

Зяпналият мъж кимна.

— Гледай ги в очите.

Четирийсет и осем

Съзнанието на Ейми беше завладяно от него. Завладяно от Картър и жената, която се казваше Рейчъл. Рейчъл Ууд.

Ейми го почувства, почувства всичко. Почувства, видя и разбра. Ръцете на жената, увити около него, как го дърпат надолу, надолу. Вкусът на водата в басейна, като дъх на демон. Глухият удар, когато стигнаха дъното, телата им преплетени като на любовници.

Как само я беше обичал Картър. Това Ейми чувстваше най-силно: любовта му. Животът на мъжа беше спрял в онзи момент, на дъното на басейна, умът му беше впримчен в съжалението. Моля те, позволи ми, мислеше си Антъни Картър. Ще умра, ако поискаш това, ще умра, ако ме помолиш, нека аз да умра вместо теб. А след това се появиха мехурчетата, когато жената пое първия си дъх, дробовете ѝ се изпълниха с противна вода, силен смъртен спазъм премина през нея. И след това се отпусна.

Той беше тъгата в центъра на света. Корабът Шеврон Маринър, това представляваше мястото. Това беше самото пулсиращо сърце на скръбта.

От нея капеше кръв, когато тръгна по кърмата през покритата с плочи палуба. Ейми усещаше как промяната идва, тътен в хълмовете отгоре. Щеше да се спусне отгоре ѝ като лавина. Щеше да я заличи, да я създаде отново. Слезе във вътрешността на кораба, в лабиринта от коридори, в поредицата от проходи от тръби. Краката ѝ шляпаха в застояла вода с ръждив цвят. По повърхността ѝ танцуваха петна с цветовете на дъгата. Движеше се по инстинкт. Вървеше към него. Тя беше приемникът на фара на Картър, който неумолимо я привличаше надолу, надолу, надолу.

Стаята с помпите.

Висяха отвсякъде, изпълваха пространството със сиянието си. Стояха вкопчени във всяка повърхност. Лежаха присвити на пода като деца. Тук беше резервоарът, леговището. Гнездото на Антъни Картър, скръбните му легиони, провиснали в латентно състояние. Къде си, мислеше си тя, тялото ѝ потрепери и веднага след силната конвулсия дойде мощно присвиване в коремната област, сякаш гигантски юмрук я притисна. Политна, събра сили да се задържи на крака. Пред очите ѝ се спусна тъмнина. Случваше се. Случваше се в този момент.

Тук съм.

— Къде? Къде си? Моля те, мисля, че… умирам.

Ела при мен, Ейми. Ела при мен ела при мен ела при мен…

Пред нея имаше врата. Да я отвори ли? Пристъпи към нея нестабилно, тръгна по тесния коридор зад нея. Подът беше хлъзгав от нефта, кръвта на земята, дестилирана от времето, компресирана от планетата. Стигна до втора врата. Р1 пишеше на нея: Резервоар №1. Знаеше какво има зад нея. Там беше от самото начало. С цялата си сила улови ръждясалия пръстен и го завъртя. Пред нея се разкри широко пространство, сякаш беше влязла в огромна катедрала.

И ето го и него. Антъни Картър, Дванайсетия от Дванайсетте. Съсухрен и малък, шепа създание, не по-голямо от човека, който е бил, и в сърцето си продължаваше да бъде. Създание от отричане, облечено в плът. Лежеше на пода, сред отпадъците на света. Бавно се разгъна и се изправи да я посрещне. Картър, Скръбния, Онзи, който не можа, заключен в затвор, който сам си беше направил.

— Помогни ми — каза Ейми, последната голяма тръпка премина през нея, победи я и тя се свлече в ръцете му.

Озова се на друго място.

Намираше се при надлеза на магистралата. Ейми познаваше мястото или поне така се чувстваше. Гледките и звуците бяха натоварени със спомени. Долитаха отекващият рев на колите: щрак-щрак-щрак на сглобките на пътя, носещият се боклук, мръсотията и тежкият, пълен със задушлив дим въздух. Ейми стоеше на края на пътя, държеше табела: ГЛАДЕН СЪМ, ПОМОГНЕТЕ, БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ. Трафикът минаваше покрай нея, коли, камиони, никой не я поглеждаше. Облечена беше в дрипи, ръцете ѝ бяха черни от мръсотията. Стомахът ѝ беше като камък от глад. Нехайни колите профучаваха покрай нея. Защо никой не спираше?

И тогава се появи автомобил. Голям, тъмен и лъскав. Забави и спря, не спря близо до тротоара, като за слизане, сякаш кацна като голяма черна птица. Затъмнените му стъкла, изработени от квадрати с идеално отражение, удвояваха света. С тихо механично жужене прозорецът до мястото на пасажера се спусна.

— Ейми, здравей.

Зад волана седеше Улгаст, облечен в морскосин костюм и тъмна вратовръзка. Беше гладко обръснат, косата му беше отдръпната от челото, леко лъщеше, сякаш е влажна от душа.

— Навреме се появи — с усмивка, той се наведе и отвори вратата. — Защо не се качиш?

Ейми остави табелата на земята и се качи на пасажерското място. Въздухът в колата беше хладен, миришеше на кожа.

— Радвам се да те видя — кама Улгаст. — Не забравяй да си сложиш колана, слънчице.

Удивлението ѝ беше толкова голямо, че едва проговори.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Минаха под надлеза и излязоха на слънчевата светлина. Около тях прелитаха магазини, къщи и коли, свят от заето човечество. Колата отскочи приятно под тях на амортисьорите си.

— Колко е далеч?

Улгаст сви рамене неясно.

— Не много. Малко по-нагоре по пътя — той я погледна. — Трябва да ти кажа, че изглеждаш много добре, Ейми. Много си пораснала.

— Какво е… това място?

— Ами, Тексас — направи физиономия на неприязън. — Всичко това е Хюстън, Тексас. — По лицето му се изписа някакъв спомен. — Лайла направо се поболя от слушане за него. „Брад, това е щат като всеки друг“, все повтаряше тя.

— Но как се озовахме тук?

— За „как“ не знам. Не ми се вярва да има отговор на този въпрос. Колкото до „защо“… — той отново я погледна. — Аз съм един от неговите, разбираш ме.

— На Картър.

Улгаст кимна.

— И ти ли си в кораба?

— Кораба ли? Не.

— Тогава къде си?

Той не отговори веднага.

— Мисля, че ще е най-добре той да ти обясни — очите му отново стрелнаха Ейми. — Наистина изглеждаш прекрасно, Ейми. Както винаги съм си те представял. Знам, че ще се радва да те види.

Навлязоха в квартал от големи къщи, зелени дървета и широки, добре поддържани поляни. Улгаст пое и спря на алея пред къща от бели тухли в колониален стил.

— Пристигнахме. Май ще трябва да те оставя тук.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Опасявам се, че този път съм само вестител. Дори не съм такъв. Малко нещо шофьор. Връщам се.

— Но аз не искам да ходя без теб.

— Всичко е наред, миличка, няма да те ухапе — той взе ръката ѝ и леко я стисна. — Сега върви, чака те. Скоро отново ще те видя. Всичко ще бъде наред, обещавам.

Ейми слезе от колата. Сред дърветата свиреха щурци, звук, който някак увеличаваше тишината. Въздухът беше тежък, влажен и миришеше на прясно окосена трева. Ейми се обърна да погледне към Улгаст, но колата беше изчезнала. Това беше, разбра тя, особеното на мястото, нещата можеха просто да изчезват.

Тръгна по алеята, през обвита с решетка и растения врата, обгърната от цъфтящи лиани към задния двор. Картър седеше на маса в патиото, носеше джинси, мръсна тениска и тежки незавързани ботуши. Триеше врата и косата си с кърпа, косачката му беше оставена наблизо и от нея се носеше мирис на бензин. Когато Ейми се приближи, той се усмихна.

— Ето те и теб — той посочи чашите с течност на масата. — Току-що приключих тук, ела и поседни. Реших, че може да си пийнеш чай. — Усмивката му стана широка и бяла. — Няма нищо по-хубаво от чаша чай в горещ юнски ден, викам си.

Ейми се настани на стола срещу него. Картър имаше дребно, гладко лице, нежни очи и късо подстригана коса, като шапка от тъмна вълна. Кожата му с цвят на какао беше изпъстрена от черни точки, по ризата и ръцете си имаше късчета трева. До патиото имаше басейн със студена, приканваща хладина, водата леко се поклащаше в ъглите. Едва тогава Ейми осъзна, че това е същата къща, в която тя и Гриър прекараха нощта.

— Това място — рече Ейми. Изви лице към жужащите дървета. Ярко слънчева светлина топлеше лицето ѝ. — Толкова е красиво.

— Наистина е, госпожице Ейми.

— Но ние все още сме в кораба, нали?

— В известен смисъл — отвърна равно Картър. — В известен смисъл.

Седяха мълчаливо, пиеха студен чай. Капчици влага се стичаха по стените на чашите. Сега нещата бяха по-ясни.

— Мисля, че знам защо съм тук — рече Ейми.

— И аз мисля, че знаете.

Въздухът изведнъж стана мразовит. Ейми потрепери, обгърна ръце около тялото си. Сухи листа, като късчета кафява хартия се понесоха из патиото, светлината изгуби пъстротата си.

— Мислех си за теб, госпожице Ейми. През цялото време. Аз и Улгаст, говорихме си. Хубавичко си говорихме, както ти и аз си говорим сега.

Каквото и да се канеше да ѝ каже Картър, изведнъж я обзе нежелание да го чуе. Листата я накараха да се почувства така: изплаши се.

— Той каза, че е твой. Че ти принадлежи.

Картър кимна по своя нежен начин.

— Мъжът каза, че ми е задължен, и аз мисля, че е така, но и аз съм му задължен. Той единствен ми даде време, за да разбера. Океан от време, Антъни, това ми каза. Отначало ми трябваше време, никога не съм казвал, че не ми е трябвало. Заради глада в мен го правех. Но никога не го приех. Улгаст беше този, който ми даде възможност да оправя нещата.

— Той те е затворил в кораба, нали?

— Да, госпожице. Помолих го да го направи, щом гладът стана много голям. И той би се затворил, ако не беше заради теб. Иди да потърсиш момичето си, казах му аз. Този човек, той те обича с цялото си сърце.

Ейми осъзна, че в басейна има нещо. Тъмна сянка се надигаше бавно, излезе на повърхността и си намери място сред плаващите есенни листа.

— Винаги е там — Картър поклати бавно и скръбно глава. — Жалко. Всеки ден кося поляната. Всеки ден тя се издига на повърхността.

Умълча се за миг, милото му лице посърна от скръб. После се съвзе и отново я погледна.

— Знам, че не е честно спрямо теб, нещата, през които трябва да преминеш. И Улгаст го знае. Но това е нашият шанс. Друг няма да има.

Съмнението ѝ се превърна в сигурност тогава, като семе, което покълна в нея. От дни го предусещаше, от седмици, месеци. Гласът на Нула, който я зовеше. Ейми, иди при тях. Иди при тях, сестро наша по кръв. Аз те познах, почувствах те. Ти си омегата и алфата, онази, която наблюдава и ги пази.

— Моля те — гласът ѝ трепереше, — не ме моли за това.

— Не аз трябва да моля. Нито да казвам. Това тук е просто каквото е — Картър се изправи на стола си, извади кърпичка от задния си джоб и ѝ я подаде. — Ти си поплачи, ако искаш, госпожице Ейми. Поне на това имаш право, викам аз. И аз си изплаках очите.

Тя плака, хлипа. В сиропиталището беше опитала вкуса на живота. С Кейлъб, със сестрите, Питър и всички останали. Превърнала се беше в част от нещо, семейство. Направила си беше дом в света. Сега вече това го нямаше.

— Ще ни убият и двамата.

— Викам, че ще опитат. Знам го от началото. — Той се приведе към масата и улови ръката ѝ. — Не е право, знам, но това ние трябва да го понесем. Нашият единствен шанс. Друг никога няма да видим.

Нямаше как да откаже, съдбата ѝ я беше застигнала. Светлината гаснеше, листата падаха. В басейна тялото на жената продължаваше бавно да се носи, плуваше и се въртеше във вечното течение.

— Кажи ми какво да правя.