Дванайсетте

Двайсет и четири

Най-после Улгаст беше дошъл при Ейми. Дошъл беше в сънищата ѝ.

Понякога тези сънищата бяха за едно място, друг път за друго. Случили се истории, събития и чувства от миналото, които се възпроизвеждаха; бяха и бъркотия, смесица, наслагване на образи, преподредени по съвършено различен начин. Тези сънища бяха животът ѝ, миналото ѝ, примесено с настоящето, и заемаха съзнанието ѝ с такава пълнота, че след като се събудеше, стреснато осъзнаваше, че съществува в проста реалност от стабилни предмети и подредено време. Сякаш светът на будуването и светът на съня си бяха разменили местата — последният притежаваше изпълнена с живот способност да измества, която не избледняваше, когато тя се движеше по следите на деня си. Докато изливаше вода от кофа, четеше на децата, насядали в кръг или метеше нападали листа от двора, изведнъж, без предупреждение, съзнанието ѝ се потапяше под повърхността на видимия свят в течението на подводна река.

Въртележка, светлините ѝ се въртяха и прозвънваха. Вкусът на студено мляко и прашец от пудра захар по устните ѝ. Стая със синя светлина, умът ѝ блуждаеше трескаво и нечий глас — гласът на Улгаст — който внимателно я изважда от мрака.

Върни се при мен, Ейми, върни се при мен.

Най-въздействащият от всички беше сънят със стаята: мръсна, с лош мирис, струпани на купчини дрехи, съдове със стара храна навсякъде, телевизор, който каканиже с безсмислена жестокост в ъгъла, жената, за която Ейми осъзнава, че е майка ѝ — изблик на безнадежден копнеж придружи осъзнаването на този факт — се движи из претъпканото място, излъчва паника и енергия, събира неща от пода, хвърля ги в раници. Ела, миличка, събуди се. Трябва да тръгваме, Ейми. Напускаха, майка ѝ си тръгваше, светът се разполови и от едната страна беше Ейми, а от другата — майка ѝ, мигът и чувствата от раздялата бяха неестествено удължени, все едно че наблюдаваше майка си от кърмата на кораб, който отплаваше от пристана. Разбра, че именно от това място, от тази стая е започнал животът ѝ. Че всъщност става свидетел на раждане.

Но те не бяха само двете. И Улгаст беше там. Това беше безсмислено. Улгаст беше влязъл в живота ѝ по-късно. Но в логиката на съня неговото присъствие беше забележително ненатрапчиво. Улгаст беше там, защото беше. Отначало Ейми преживяваше присъствието му не като телесна реалност, ами като светеща пара от емоции, която се носи над сцената. Колкото повече усещаше, че майка ѝ си отива от нея, забързана по свои причини, които Ейми нито споделяше, нито разбираше — нещо ужасно се беше случило — толкова по-живо тя го усещаше. Обземаше я дълбоко спокойствие, наблюдаваше с чувство на отдалеченост, знаеше, че тези събития, които, изглежда, се случваха в живото настояще, всъщност са се случили много отдавна. Едновременно ги преживяваше за пръв път и си ги припомняше — беше и актьор, и наблюдател — със странния Улгаст, който сега откри, че седи на ръба на леглото ѝ, а майка ѝ не се виждаше никъде. Той носеше тъмен костюм и вратовръзка, беше бос. Наблюдаваше съсредоточено ръцете си, които държеше пред себе си, допрял върховете на пръстите. Тук е църквата, напевно рече той, размахал само двата показалеца, а тук е камбанарията. Отвори вратата — палците му се разделиха и показаха другите му шаващи пръсти — и виж всички тези хора. Здравей, Ейми.

— Здравей — поздрави тя.

Съжалявам, че отсъствах. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше.

Пространството около тях се промени, стаята се разтвори в мрака, в който съществуваха само двамата, като двама актьори на осветена от прожектори сцена.

Нещо се е променило.

— Да. Мисля, че е точно така.

Ти ще трябва да идеш при него, Ейми.

— При кого? При кого трябва да отида?

Той не е като другите. Разбрах го още първия път, в който го видях. Чаша чай с лед. Само това искаше, да се разхлади в жегата. Той обичаше онази жена с цялото си сърце. Но ти го знаеш, нали, Ейми?

— Знам.

Океан от време, това му казах. Това мога да ти дам, Антъни, океан от време. Изведнъж по лицето му се изписа горчивина. Винаги съм мразил Тексас, нали знаеш.

Той вече трябваше да я погледне. Ейми почувства, че разговорът нито го изискваше, нито дори го позволяваше. После той каза:

Тъкмо си мислех за лагера. Ние, двамата, как четем заедно, играем на монополи. Парк Плейс, Бордуолк, Марвин Гардънс. Винаги ме побеждаваше.

— Мисля, че ти ме оставяше да те победя.

Улгаст се разсмя на себе си. Не, ти побеждаваше сама, честно и почтено. Ами Джейкъб Марли. Коледната история, която ти беше любима. Мисля, че научи наизуст цялата книга. Помниш ли?

— Помня я цялата. Онзи ден валеше сняг. Правихме снежни ангели.

Той носеше веригите, които беше изковал приживе. Улгаст се намръщи във внезапно учудване. Толкова тъжна история.

Ето я реката, помисли си Ейми. Голямата, течаща река на миналото.

Можех да остана така завинаги. Улгаст изви очи нагоре, обърнал се към мрака. Лайла, не разбираш ли? Това исках. Само това винаги съм искал. После се обърна пак към Ейми. Познаваш ли… това място, Ейми?

— Не мисля, че е някое конкретно място. Мисля, че спя.

Той обмисли думите ѝ и леко кимна. Добре. Това ми звучи правилно. Сега, като го казваш, звучи много разумно. Пое дълбоко въздух и бавно издиша. Странно е. Толкова много неща не мога да си спомня. Ето такова е. Сякаш има само една малка частица, която можеш да запазиш. Но сега спомените ми идват по-ясно.

— Липсваш ми, татко.

Знам, че ти липсвам. И ти ми липсваш, слънчице, повече, отколкото можеш да си представиш. Мисля, че най-щастлив бяха, докато бяхме заедно. Искаше ми се да те бях спасил, Ейми.

— Но ти ме спаси. Спаси ме.

Беше едно мъничко момиченце, само на света. Не биваше да им позволявам да те вземат. Опитах, но не се постарах достатъчно. Това е истинското изпитание, да знаеш. Това е истинската мярка за живота на човека. Винаги съм се страхувал прекалено. Надявам се да ми простиш.

У нея се надигна вълна от съжаление. Как копнееше да го утеши, да го прегърне. Но знаеше, че ако се опита, направеше ли само една стъпка към него, сънят щеше да се разтвори и тя отново да остане сама.

— Простих ти. Разбира се, че ти простих. Няма какво да ти прощавам.

Толкова много неща не ти казах. Той се взираше упорито в ръцете си. За Лайла и Ева. Нашето момиченце. Толкова много приличаш на нея.

— Не трябваше да ми го разказваш, татко. Аз знаех, знаех. Винаги съм знаела.

Ти изпълни сърцето ми, Ейми. Това направи за мен. Ти запълни мястото, където беше Ева. Но не успях да те спася, както не успях да спася и нея.

Той произнесе тези думи и образът на стаята започна да се отдалечава, мястото между двама им се увеличи като коридор. Обхвана я неочаквано отчаяние.

Хубаво е да си припомням тези неща с теб, Ейми. Ако не е проблем, мисля, че ще постоя тук известно време.

Той я напускаше, смаляваше се.

— Татко, моля те. Недей.

Смелото ми момиче. Смелата ми Ейми. Той те очаква. Чака те от самото начало в кораба. Отговорите са там. Трябва да отидеш при него, когато дойде времето.

— Какъв кораб? За никакъв кораб не знам.

Но молбите ѝ бяха напразни, сънят избледняваше, Улгаст почти беше изчезнал. Стоеше на самия край на разгръщащия се мрак.

— Моля те, татко — проплака тя. — Не ме оставяй. Не знам какво да правя.

Най-после той извърна лице към нея и погледът му срещна нейния. Ярък, блестящ, пронизващ сърцето ѝ.

О, не вярвам, че някога ще се отделя от теб, Ейми.

Двайсет и пет

Лагер Ворхис, Западен Тексас

Западно управление на Експедиционния

Макар лейтенант Питър Джаксън да беше награждаван военен офицер, ветеран от три кампании и мъж, за когото се разказваха истории, понякога той имаше чувството, че животът му е спрял.

Чакаше заповеди, чакаше за манджа, чакаше за клозета. Чакаше да се оправи времето, а когато не се оправяше, пак чакаше. Заповеди, оръжия, припаси, новини — само това чакаше. В продължение на дни, седмици, понякога на месеци — чакаше, като че времето на земята беше посветено на самото чакане, сякаш той беше машина за чакане с размерите на човек.

И сега чакаше.

В палатката на командирите ставаше нещо важно, той изобщо не се съмняваше. Цяла сутрин Апгар и останалите стояха затворени. Питър започна да се страхува от най-лошото. От месеци се носеха слухове: ако съставената оперативна тактическа група не убиеше скоро един от Дванайсетте, ловът може да бъде прекратен.

Пет години бяха изминали от изкачването на планината с Ейми. Пет години в преследване на Дванайсетте. Пет години, през които нищо не беше се случило.

Хюстън, домът на Антъни Картър, обект номер дванайсет, беше логичното място, откъдето да се започне, стига мястото да не беше непребродимо тресавище. Такова беше и Ню Орлиънс, домът на номер пет, Тадеус Търел. Тулса, в превърнатата в руини Оклахома, седалището на Рупърт Соуса, гъмжеше от драки и бяха изгубили шестнайсет мъже, преди да успеят да се измъкнат.

Имаше и други. Джеферсън Сити, Мисури. Оглала, Южна Дакота. Евърет, Вашингтон. Блумингтън, Минесота. Орландо, Флорида. Блек Крийк, Кентъки. Ниагара Фолс, Ню Йорк. Всичките далечни и недостижими, на много километри и години далеч. Прилепена за вътрешната страна на капака на чекмеджето си, Питър държеше картата, на която всеки един от тези градове беше ограден с мастило. Седалищата на Дванайсетте. Да убие един от Дванайсетте, означаваше да убие всичките му потомци, да освободи умовете им за пътуването към смъртта. Или поне така мислеше Питър. Това го беше научила Лейси, когато взриви бомбата, убила Бабкок, обект номер Едно. Това му беше показала Ейми, когато излезе от колибата на Лейси в снежното поле, където безброят лежеше на слънцето, за да умре.

Ти си Смит, ти си Тейт, ти си Дюпре, ти си Ири Рамос Уорд Чо Синг Аткинсън Джонсън Коен Мъри Нгиен Елбърсън Ласаро Торес…

Тогава бяха десетима. Сега бяха останали шестима. Братът на Питър си беше отишъл, както Маус и Сара. От петимата, поели напът към гарнизона „Розуел“, само Холис и Кейлъб се бяха спасили — „Бебето Кейлъб,“ у което вече нямаше нищо бебешко, сега живееше в сиропиталището в Кървил, сестрите го гледаха. Когато виралите бяха нахлули в периметъра на гарнизона „Розуел“, Холис избягал с Кейлъб към едно от укритията. Тео и Маус вече били мъртви. Никой не знаеше какво се е случило със Сара. Следите ѝ се губеха в мелето. Холис след това беше търсил тялото ѝ, но нищо не беше открил. Оставаше обяснението, че е обсебена.

Годините като вятър бяха разпилели останалите. Майкъл беше в рафинерията във Фрийпорт, първокласен химик в рафинерията. Гриър, присъединил се към тях в Колорадо, лежеше в затвора, осъден на шест години за дезертьорство. А кой ли знаеше къде е Холис. Мъжът, когото познаваха и обичаха като брат, беше рухнал под тежестта на смъртта на Сара. Скръбта му го беше запратила в тъмния подземен живот на града, света на контрабандата. Питър беше дочувал как се е издигнал в йерархията и станал един от най-добрите лейтенанти на Тифти. От първата група само Питър и Алиша се бяха присъединили към лова.

Ами Ейми. Какво Ейми?

Питър често мислеше за нея. На външен вид почти не се беше изменила — приличаше на четиринайсетгодишно момиче, а не на жена на сто и три години, на колкото беше всъщност — но от първата им среща се беше променило много. Момичето от Никъде, което говореше само със загадки, когато изобщо говореше, вече го нямаше. На негово място се появи личност, много по-присъстваща, по-човешка. Тя често говореше за миналото, не само за самотните години на скиталчеството, но и за най-ранните спомени от Времето Преди: за майка си, Лейси, лагера в планините и мъжа, който я беше спасил. Брад Улгаст. Не ѝ беше истински баща, разказа Ейми, не знаела кой е баща ѝ, но независимо от това той беше неин баща. Когато говореше за него, в очите ѝ натежаваше печал. Питър разбираше, без да пита, че е загинал, докато я защитавал, и това беше дълг, който тя не можеше да изплати, въпреки че можеше да прекара живота си — този безкраен, неизвестен отрязък от време — в опити да го направи.

Сега тя беше с Кейлъб, заедно със сестрите, облякла сивото расо на Ордена. Питър не вярваше Ейми да споделя вярата им — сестрите имаха горчива участ, изповядваха философско и физическо благочестие, за да дадат израз на убеждението си, че живеят в последните дни на човечеството — расото беше повече подходяща дегизировка, единствената, под която Ейми можеше да се скрие с лекота. Заради случилото се в Колонията се бяха уговорили истинската самоличност на Ейми и силата, която имаше, да бъдат известни само на управата.

Питър тръгна към кухнята, където прекара безсъдържателен час. Взводът му от двайсет и четирима мъже току-що се беше върнал от разузнавателна обиколка до Лъбок, за да проучат възможностите за спасяване; късметът беше на тяхна страна и бяха завършили мисията си без инциденти. Най-голямата награда беше бунище за стари гуми. След ден-два щяха да се върнат с камион, за да натоварят колкото може повече от тях, които да откарат до вулканизаторния завод в Кървил.

Старшите офицери бяха от часове в палатката. За какво ли толкова говореха?

Мислите му се отнесоха към Колонията. Странно как със седмици, дори с месеци не се сещаше за нея и изведнъж спомените нахлуваха в ума му. Събитията бяха ускорили заминаването му, сега му се струваше, че са се случили на другиго — не на лейтенант Питър Джаксън от Експедиционния или дори на Питър Джаксън, Пълноправен Страж, но нещо като момче-мъж, чието въображение е ограничено от мъничкото парче земя, което определя целия му живот. Колко енергия беше посветил да подхранва неудовлетворението, намерило израз в жалкото съперничество с брат му Тео? Мислеше си с горестна гордост какво баща му, великият Деметриус Джаксън, Глава на Дом, Капитан от Дългите походи, би му казал сега. Добре се справи. Поведе битка с тях. Гордея се да те нарека свой син. Въпреки това Питър би дал всичко само за да прекара още само час в компанията на Тео.

И винаги, когато погледнеше към Кейлъб, все едно виждаше брат си.

Приближи се към масата до Сач Дод. Младши офицер като Питър, Сач бил прощъпалче, когато семейството му било избито при Касапницата в Полето. Доколкото Питър знаеше, Сач не говореше за случилото се, макар историята да беше добре известна.

— Имаш ли представа за какво е цялата работа? — попита Сач. Кръглолик и с момчешко лице, което му придаваше постоянно искрено изражение.

Питър поклати глава.

— Добри придобивки в Лъбок.

— Само гуми.

Умовете и на двамата бяха другаде, просто си запълваха времето.

— Гумите са си гуми. Не можем да направим кой знае какво с тях.

Отрядът на Сач заминаваше на сутринта на сто и петдесет километров обход към Мидланд. Задачата беше тежка: областта беше помийна яма от нефт, бликащ от старите кладенци, които никой не беше затварял.

— Ще ти кажа какво дочух — рече Сач. — Цивилната власт разглежда възможностите някои от тези стари кладенци да бъдат вкарани в експлоатация за времето, когато резервоарите пресъхнат. Може скоро да ни изпратят нататък.

Питър се изненада, не беше обмислял подобна възможност.

— Мислех, че във Фрийпорт има достатъчно нефт за цяла вечност.

— Има вечност и вечност. На теория има, там е пълно с нефт. Но рано или късно всичко свършва — Сач го погледна изпод вежди. — Ти нямаше ли приятел, който работи в рафинерията? Един от твоите хора от Калифорния не беше ли такъв?

— Майкъл.

Сач поклати глава.

— Да биете пеша целия път от Калифорния. По-откачена история не съм чувал — постави длани на масата и се изправи. — Чуеш ли нещо отгоре, кажи ми. Ако трябва да се обзаложа, няма да мине много — и ще ни изпратят всички в Мидланд да джапаме в петрола.

Остави Питър сам. Думите на Сач изобщо не го ободриха, даже напротив. Половин дузина новобранци изтрополиха в трапезарията, говореха си с пиперливата груба фамилиарност на мъже, дошли за чорбата. Питър не би имал против малко компания, за да се поразсее от притесненията, но докато си търсеха място, никой не погледна към него. Потъмнялата сребърна нашивка върху яката му и лошото настроение, което се излъчваше от него, очевидно бяха достатъчни, за да ги държат далеч от него.

За какво биха могли да си говорят старшите офицери?

Да изоставят лова: Питър не можеше да си го представи. В продължение на пет години той почти не мислеше за друго. Записал се беше в Експедиционния почти веднага след „Розуел“. Много мъже го бяха направили. За всеки човек, който загина онази нощ, имаше приятел, брат или син, който да заеме мястото му. Водените единствено от жаждата за мъст бързо се стопяваха или ги убиваха — човек трябваше да бъде воден от по-добро основание — а Питър нямаше никакви илюзии за себе си. Възмездието беше фактор. Но корените на неговото желание бяха по-дълбоки. През целия си живот, от дните на Дългите походи, той копнееше да бъде част от нещо, от кауза, по-голяма от него самия. Почувства го в мига, в който полагаше клетва, усети как се обвързва с другарите си, целта му, съдбата му, личността му — всички те сега бяха съединени с техните. Размишлявал беше дали по някакъв начин е изгубил част от себе си, дали личността му е била подчинена на колектива.

Но се оказа, че вярното е обратното. Не беше нещо, за което да може да говори, не и след гибелта на Тео и останалите, но присъединяването към Експедиционния го накара за пръв път да се почувства така жив. Докато наблюдаваше как войниците се хранят — смеят се, шегуват се, пъхат бобените зърна в устата си, сякаш е последното хранене в живота им — той си спомни онези първи дни със завист.

Някъде по пътя чувството го беше напуснало, затова докато кампаниите се редяха, умираха мъже, завземаха се и се губеха територии, изглежда, не отбелязваха никакъв напредък, начинанието просто се бе изплъзнало. Връзката му с хората си остана, сила, толкова постоянна, колкото и гравитацията, би се пожертвал за всеки от тях, без изобщо да се подвоуми, убеден беше, че и те биха сторили същото за него. Но нещо липсваше, не знаеше какво точно. Знаеше какво би му казала Алиша. Уморен си, това е. Дълго бъхтане му удари. На всекиго се случва, бъди търпелив. Не беше грешно, но не беше и цялата истина.

Най-накрая Питър не можеше да стои повече. Излезе от палатката и тръгна през двора. Трябваше му претекст, за да почука, с малко късмет щяха да го пуснат и той да зърне малко от замислите им.

Не трябваше да си прави труда. Докато се приближаваше, вратата се отвори и излезе майор Хенман, адютантът на полковника. Стегнат, с остра руса коса, леко криви зъби, които показваше само когато се усмихваше, а той не се усмихваше.

— Джаксън. Тъкмо идвах да ви потърся. Влезте.

Питър влезе под сянката на палатката, застана на прага, за да се приспособят очите му. Целият старши състав беше насядал около голяма маса — майор Люис, майор Хупър, капитаните Рич, Перез и Чайлдс и полковник Апгар, командващ офицер на оперативната тактическа група, плюс още един човек.

— Здравей, Питър.

Алиша.

— Открих два входа, тук и тук.

Алиша насочи вниманието на всички към разгърнатата на масата карта: ГЕОЛОГИЧЕСКО ПРОУЧВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ, ЮЖНАТА ЧАСТ НА НЮ МЕКСИКО. До нея стоеше разтворена втора карта, по-малка и поизбеляла от времето: СЛУЖБА КЪМ НАЦИОНАЛЕН ПАРК „ПЕЩЕРИТЕ КАРЛСБАД“.

— Главният вход към пещерата е широк около двеста седемдесет и пет метра. Няма как да бъде затворен, дори с най-мощните ни радиоелектронни ни средства за заблуждение, а теренът е прекалено неравен, за да мъкнем маркуч с вода нататък.

— И какво предлагаш? — попита Апгар.

— Да го спипаме вътре — тя отново посочи картата. — Проучих друг вход, на около четиристотин метра оттам. Стара асансьорна шахта. Мартинез трябва да е някъде между двата входа. Поставихме пакет Н2 в основата на главния вход, в тунела, който води към шахтата. Това трябва да го принуди да се насочи към долната част на асансьорната шахта, където ще поставим човек, който да го пресрещне на излизане.

— Човек — рече Апгар. — Имаш предвид себе си.

Алиша кимна.

Полковникът се облегна на стола си. Всички чакаха.

— Не ме разбирай погрешно, лейтенант. Знам колко си способна. Всички знаем. Но ако това нещо е като другото, което видя в Невада, струва ми се, че тръгваш по еднопосочен път.

— Още един човек би ме забавил.

Той скептично се намръщи.

— А си сигурна, че Мартинез е долу, така ли?

— Има смисъл, сър. Бабкок също използваше пещера. И Ел Пасо е точно на сто и шейсет километра от Карлсбад. Това е родното му пасбище.

За миг Апгар се размисли.

— Съгласен съм, схемата съвпада, но откъде си толкова убедена?

Алиша се поколеба.

— Не мога точно да го обясня, полковник. Просто знам.

Питър седеше в другия край на масата.

— Сър, разрешете да говоря.

Апгар изви очи.

— Добре, Джаксън, давай и ни кажи онова, което всички знаем, че ще ни кажеш.

— Аз съм единственият тук, който е виждал един от Дванайсетте. Имам доверие на лейтенант Донадио. Щом тя казва, че Мартинез е там, тогава той е там.

— Всички знаем историята ти, лейтенант. Това не променя факта, че тук разчитаме просто на подозрение. Не виждам причина да рискуваме нечий живот, освен ако не сме сигурни.

— Тогава може би има и друг начин. На всички първоначални обекти на изпитанията са били поставени чипове, като на Ейми. Можем да използваме сигнала, за да ги локализираме.

— Вече мислих за това. Има само един проблем. Радиовълните не могат да преминат през скалата. Как предлагате да уловим сигнал, който идва от триста метра под земята?

— Няма да го уловим от повърхността. Ще го уловим в пещерата.

Питър отново насочи вниманието им към диаграмата.

— Ще направим, както каза Алиша, ще оставим взрив в тунела, който води съм основата на главния вход на една от залите. Дванайсетте са грамадни, но в тясно пространство би трябвало да стига, за да привлече вниманието на Мартинез. Взривът ще е свързан обратно с жици към дъното на главния вход, а оттам ще се свързва с повърхността с радиодетонатор, за да можем да го взривим от безопасно разстояние. Наричаме ги Син отряд.

Апгар кимна.

— Дотук съм с вас.

— Добре, но няма да изпращаме един човек долу в шахтата на асансьора, за да пресрещне Мартинез на излизане. Ще изпратим двама с радиопеленгатор. Наричаме ги Червен отряд. Първото, което ще направи Червеният отряд, е да постави втори пакет взрив близо до основата на шахтата. Поставяме нагласен за кратък период таймер, да речем петнайсет секунди. Първият човек влиза в пещерата, с помощта на радиопеленгатора намира Мартинез, вторият е на позиция при асансьора. Номерът е да се поддържат линиите за прицелване, за да се поддържа радиоконтакт с повърхността, това е задачата на втория човек. Той е свръзката. В общи линии използваме мрежова система. Първият човек е свързан чрез радиостанцията с втория, който е свързан с онзи, който е на върха на шахтата, да го наречем номер три, който е свързан със Синия отряд. По този начин координираме всички елементи в операцията. Няма място за догадки.

Апгар кимна.

— Доста ясно, но все пак виждам проблеми, лейтенант. Долу е лабиринт. Ами ако първият и вторият човек изгубят връзка? Цялата работа се срива.

— Има риск, но няма причина да изгубят връзка, стига първият да не се отдалечава по-далеч от тези три разклонения — Питър ги показа на картата. — Нямаме цялостен поглед върху пещерата, но би трябвало да можем да държим под око по-голямата част от нея.

— Продължавай.

— И така, поставяме два взрива, първият човек влиза да търси Мартинез, вторият чака и слуша. След това всичко е въпрос на точно преценяване на времето. Щом първият човек локализира Мартинез, съобщава по радиостанцията на втория, който се свързва с повърхността. Синият отряд взривява дупката. Мартинез е вбесен. Първият го привлича в шахтата, примамва го към асансьора. Вторият човек нагласява таймера. Двамата се изкачват, вторият взрив се възпламенява. Мартинез е история — той плесна с ръце. — Просто е.

Апгар се размисли.

— Възможностите за допускане на грешки са ограничени. Знам, че Донадио е бърза, но петнайсет секунди няма да са много, за да се махне от взрива. Не съм сигурен, че е възможно за толкова кратко време да измъкнем човек.

— Няма да ни се наложи. Самата шахта предлага достатъчна защита. Петнайсет метра би трябвало да са достатъчни.

— Да изясним, искаш да използваш първия човек като примамка.

— Именно, сър.

— Като че и преди си го правил.

— Аз не съм. Сестра Лейси.

— Тайнствената монахиня.

— Лейси беше много повече от това, полковник.

Апгар събра пръсти, загледа картата, след това вдигна поглед към лицето на Питър.

— Първият е Донадио, очевидно. Някакво предположение кой ще е вторият герой със самоубийствена нагласа?

— Да, сър. Бих искал да съм доброволец.

— Защо ли не съм изненадан! — Апгар се обърна към другите. — Друг иска ли да се включи във веселбата тук? Хупър? Луис?

И двамата се съгласиха.

— Донадио?

Тя погледна към Питър — Убеден ли си? — и после отривисто кимна.

— Съгласна съм, полковник.

Кратко мълчание, последвано от въздишка на отстъпление.

— Добре, лейтенанти, представлението е ваше. Хенман, според теб два отряда дали стигат?

— Така мисля, полковник.

— Запознайте със задачата лейтенант Дод и дайте заповед да се приготвят палатките. И да видим тези радиопеленгатори. Бих искал в следващите четирийсет и осем часа да придвижим задачата. — Апгар отново погледна към Питър. — Последна възможност да промените мнението си, лейтенант.

— Няма, сър.

— Така си и мислех — вдигна поглед към останалите в помещението. — Добре, всички. Да покажем на командването от какво сме направени и да убием копелето.

Две нощи по-късно разположиха лагера си в подножието на планината. Две палатки и двайсет и четирима мъже, които спят на раниците си, събудиха се призори, за да се подготвят за изкачването. Земята под палатките беше осеяна със следи, среднощните посетители бяха привлечени от миризмата на две дузини спящи мъже — невероятно угощение, провалено от стоманени ограждения. Планината беше прекалено стръмна за коли, пътеката лъкатушеше. Всичко, което носеха, трябваше да го мъкнат на гърбовете си. Без преносимите ограждения да ги пазят, на върха на планината беше невъзможно да оцелеят. На ярката утринна светлина условията на мисията им бяха строго определени: да открият Мартинез, да го убият или да умрат в мрака.

Хенман беше старши офицер, а това беше необичайно. Той рядко излизаше извън стените на гарнизона. Но през годините си беше проправил пътя до позиция на относителна сигурност, като избираше риска. Тулса, Ню Орлиънс, Киърни, Розуел — Хенман се беше изкачил в йерархията по стълбица от битки и кръв. Никой не се съмняваше в способностите му, присъствието му беше важно. Питър щеше да оглави единия отряд, Дод — другия. Алиша беше Алиша: разузнавач-снайперист, човекът без партньор, онзи, който не пасваше съвсем и, изглежда, като цяло беше единствена по рода си. Всички знаеха на какво е способна, въпреки това положението ѝ пораждаше неудобство сред мъжете. Никой никога нищо не беше казал, доколкото Питър знаеше — ако изобщо споделяха тревогите си, то не го правеха пред него — въпреки това притеснението им беше видимо от начина, по който страняха от нея, предпазливите погледи, които ѝ отправяха, сякаш не са в състояние и да се насилят да срещнат погледа ѝ. Тя беше мост между човека и вирала, стоеше някъде по средата: накъде щеше да се катурне?

Тръгнаха точно след изгрев. Сега вече се състезаваха с времето. Налагаше се да поставят взривовете и да заемат позиции преди залез. Студената нощ в пустинята беше заменена от изпепеляващо слънце, косите му лъчи напичаха гърбовете им, после раменете им, накрая главите им. Нямаше време за почивка, дажбите се предаваха по редицата, докато се изкачваха. Алиша водеше, от време на време се връщаше назад, за да се посъветва с Хенман. Докато стигнат отвора на пещерата, вече беше късен следобед.

— Иисусе, шегуваш се — рече Хенман.

Стояха при входа на пещерата. Западното слънце осветяваше вътрешността, но лъчите му само пропадаха в дълбокото, отвъд лежеше черна бездна. Амфитеатърът с извитите си каменни пейки и посипани в пространствата между тях сухи листа и боклуци беше непонятна гледка; ако тук е имало зрители, какво са наблюдавали? Метални перила ограждаха извита пътека, която зигзаговидно се спускаше в пещерата. Разполагаха с три полезни часа светлина.

За последен път прегледаха плана. Отрядът на Дод щеше да постави взривовете в основата на пещерата. Според картата на Алиша зигзагообразната стълба свършваше шейсет и един метра под земята, където тесен тунел се спускаше още деветдесет метра до първите няколко просторни зали. Взривовете щяха да бъдат поставени в този тунел, свързани с радиодетонатор, разположен точно срещу отвора на пещерата. На теория експлозията щеше да изпрати взривната вълна през тунела, разрушителната ѝ сила да се увеличи експоненциално по пътя си в тясното пространство и да помете всичко, което беше долу и тичаше към шахтата на асансьора. Поставеха ли взривовете и хората на Дод излязат отгоре, Питър и Алиша щяха да започнат своето спускане. Асансьорът стоеше на дъното на двеста и тринайсет метра под повърхността, задържан на място от противотежестите си, които бяха поставени отгоре. Лебедка трябваше да свали Питър и Алиша с въже до основата на шахтата и да ги издърпа обратно при бягството им.

Дод и хората му тръгнаха. Петнайсет минути по-късно по радиостанцията той се обади от дъното. Стигнали до входа на тунела.

— Тук е зловещо като в ада — рече Дод. — Трябва да го видите с очите си.

Скоро щяха да го видят. Отрядът на Дод имаше да свърже деветдесет и един метра кабел между детонатора и взрива. Последва пет минути мълчание, после отново се чу гласът на Дод. Бомбата и кабелът били поставени, хората му започваха да се изкачват. Питър и Алиша чакаха на върха на асансьорната шахта, която се намираше на четиристотин метра оттам, в сграда с някогашните офиси на управлението на парка. Лебедката беше поставена. Часът беше 17:00. Оставаше им малко.

По радиостанцията се чу гласът на Дод:

— Синият отряд е готов.

Алиша и Питър пристегнаха въжетата си. Хенман им пожела късмет. Двамата застанаха на ръба на шахтата, оттласнаха се и се спуснаха в мрака като монети в кладенец. Преносимите флуоресцентни лампи, пристегнати на якетата им, къпеха стените в жълтеникава светлина. Умът на Питър беше ясен, сетивата му нащрек. Съществуваше такъв страх, който изостряше съзнанието, караше ума да се съсредоточи и неговият беше именно такъв. Температурата бързо падаше, кожата по ръцете му настръхна. Трийсет метра, шейсет, деветдесет, спускането им надолу по прохода, тежестта на телата им, провесени на въжетата, сякаш слизаха в две свити в шепа ръце. Кабелите на асансьора — дебело двойно увито стоманено въже и две по-малки жици, увити в пластмаса — се точеше до тях. Отдолу се показа тъмна сянка: таванът на асансьора. Кабелите бяха прикрепени към пластина на покрива. Приземиха се с леко тупване.

— Червен отряд долу.

Алиша издърпа капака, отвори го и се спуснаха вътре. Вратите на асансьора зееха. Имаха усещането, че пред тях има огромно пространство, сякаш стояха на входа на катедрала. Въздухът беше влажен и студен, примесен с мирис на земя и едва доловим мирис на урина. Огледаха мястото на светлината от пушките си, лъчите им летяха в неизбродимата тъмнина. Навсякъде имаше странни, органични наглед форми, сякаш стените бяха направени от пресована плът.

— Рояци, какво място — обади се Алиша.

Алиша беше махнала очилата си, сега вече беше в свои води, зоната на постоянната нощ. На светлината от флуоресцентните лампи тя коленичи и извади два предмета от раницата си. Първото беше експлозив — осем пръчки, привързани за механичен таймер. Предпазливо го постави на пода на пещерата. Вторият предмет беше радиопеленгаторът — малка кутия с антена, която се движеше, и пеленгатор за направлението, който да регистрира силата на идващия сигнал с честота 1432 мегахерца. Алиша натисна копчето за включване и излезе от асансьора, държеше уреда пред себе си, за да изследва пространството. От уреда се понесе слабо, но на равни интервали бибипкане. Иглата оживя.

— Пипнах го.

Питър съобщи по радиостанцията: Целта е налице. Нямаше причини да се съмнява в твърдението на Алиша, въпреки че изведнъж ситуацията беше станала по-реална. Някъде в тези пещери Хулио Мартинез, Десетият от Дванайсетте, лежеше и чакаше.

— Кажи на Дод да бъде готов и да чака сигнала ми — предаде Питър на Хенман.

— Разбрано. Нащрек, лейтенанти.

Дошъл беше моментът. Питър и Алиша си размениха последен поглед, красноречив поглед. Ето ги отново двамата, застанали на пропастта. Нямаше нужда да го признават с думи, всичко беше казано. Никой от двамата не можеше да съществува без другия, въпреки че разстоянието помежду им никога нямаше да бъде прекосено. Бяха това, което са, а именно войници по време на война. Връзката помежду им даваше всичко, с изключение на едно. Алиша носеше, както винаги, своята запазена марка, коланите с ножове, но се беше отказала да ги прекръства заради пушката М4 с гранатомет, прикрепен към цевта. Мартинез нямаше да получи милост от нея, нямаше да има последна благословия.

— Доскоро.

Тя се стопи в мрака.

При входа на пещерата отрядът на Сач Дод се беше подредил в боен ред в долните редици на амфитеатъра. Започваше да се смрачава, цветовете ставаха по-наситени във времето, когато денят преминаваше в нощ. Дод стискаше детонатора. Сигналът му, предаден към приемника в основата на пещерата, щеше да затвори проста електрическа верига и да изпрати ток към жицата в бомбата.

Дори от такова разстояние взривът щеше да е оглушителен.

Никога не би позволил хората да разберат какво му е, но спускането до дъното на пещерата го разтърси. Дод никога не беше попадал на подобно място в живота си — неземен свят с неземни форми, странни цветове и изкривени разстояния, потънали в мрак ъгълчета навсякъде, накъдето погледнеше, спираловидно спускащи се към нищото. Слизането в тунела му се беше сторило като пропълзяване в собствения му гроб. В сиропиталището Дод беше научил за ада, царството на вечното униние, където душите на злите се гърчеха във вечна агония. Отначало идеята го беше ужасила, но и някак впечатлила още тогава с нотката си неправдоподобност. По онова време беше момче, но долови, че адът е само една от скалъпените от сестрите истории, които трябва да накарат децата да мируват, макар и да не приличаше на приказките, които им четяха, за да ги научат на прости морални поуки. Статутът на Дод като най-малкия оцелял от Касапницата на Полето винаги му беше давал малко по-висок ранг сред децата, сякаш преживяното го правеше някак мъдър. Той, разбира се, прие отношението криворазбрано — тъй като не познаваше родителите си, не страдаше от загубата им, нито имаше спомени от онзи ден — но под въздействието на изпълнените с възхищение приказки на своите другарчета за въображаемия плащ на неговата скръб Дод беше започнал да се възприема като момче с по-различни способности за възприятие, особено до отношение на случаите, в които сестрите изнамираха някаква мистичност. Ами добре. Боже, Дод приемаше идеята за ада, донякъде имаше смисъл. Раят обаче беше прекрасна представа и той с радост я възприе, защото нищо не му струваше да вярва в него. Но само в частта, че иска да попадне в него. Адът — това си беше глупост.

Сега, застанал до отвора на пещерата с детонатор в ръка, Дод не беше чак толкова сигурен.

Чакането винаги беше трудно. Щом веднъж започнеше стрелбата обаче, всичко ставаше ясно. Човек или умираше, или оживяваше; или убиваше, или биваше убит. Беше или едното, или другото, никога нещо междинно. Ясно беше къде се намира и в тези жестоки, раздумкващи сърцето минути, Дод се чувстваше понесен на вълната на адреналина, който буквално помиташе всичко, което беше дори смътно свързано с него самия. Можеше да се каже, че в хаоса на битката мъжът, познат като Сач Дод, преставаше да съществува дори за себе си, а когато прахта се уталожеше и се окажеше, че все още живее, той изпитваше прилив на сурово съществувание, сякаш го изстрелваха с оръдие обратно на света.

Чакаше ли човек, преживяваше прекалено много себе си. Спомени, съмнения, съжаления, тревоги — цялата палитра от възможности, носени от бъдещето — всички те вряха в ума му като в супа. Докато вниманието на Дод наполовина беше съсредоточено върху ситуацията в ръката му — детонаторът, който държеше, присъствието на хората му около него и радиостанцията, прикрепена на рамото му, по която щеше да дойде командата на Хенман да взриви дупката — останалата половина от ума му рикошираше в пространствата на неговата личност. Едва когато Хенман дадеше сигнал да взриви бомбата, това чувство, което приличаше на психологическо гадене на цялото тяло, щеше да намалее и да възпламени силата му да действа.

Гласът на майора изпука в радиостанцията:

— Син отряд нащрек. Донадио влиза.

Обзе го напрежение. Почувства как се връща към момента.

— Прието.

Не можеше да стане достатъчно бързо.

Двеста и тринайсет метра по-надолу, в лишените от светлина ходници на пещерата, образувани от богати на сулфати води, просмукали се нагоре по напуканите варовикови наноси на древен риф, Алиша Донадио напредваше към сигнала. А че този сигнал идва от чипа, имплантиран във врата на Хулио Мартинез, един от дванайсетте осъдени на смърт престъпници, заразени с вируса, създаден от Проект „Ной“ в зората на настоящата епоха, Алиша не се съмняваше.

Луиз, мислеше тя, Луиз.

В мига, в който докоснаха пода на пещерата, това име завладя ума ѝ. И това беше странно: според записите, които бяха спасили от комплекса, където се е работело по „Ной“, Мартинез беше осъден на смърт за убийството на полицай, а не за изнасилване и убийство на жена. Може би смъртта ѝ е останала нерегистрирана или никога не е била свързана с него. Застрелването на полицая също беше там, проблясък на жестокост, като нажежена до бяло искра. Във всеки от Дванайсетте се криеше отделна история — историята, която съставляваше истинската му същност, сърцевината на онова, което бяха. За Мартинез тази история беше Луиз.

Според картата ѝ двата тунела водеха от асансьора към отделни пещери, отбелязани с имената, които говореха за тяхната величественост. Кралския дворец. Залата на гигантите. Покоите на кралицата. И просто Голямата зала. За да може Питър непрекъснато да я вижда и по този начин да остане свързана с повърхността, Алиша не можеше да продължи след разклоненията в края на всеки от ходниците. Отвъд тях тя щеше да остане сама.

Кралският дворец, помисли си тя. Някак това звучеше като подходящо за него.

— Завивам наляво.

Продължи по прохода. Стрелката на пеленгатора подскочи, бибипкането се усили. Предположи, че трябва да завие надясно. Ходникът се стесни, парчета от някакво ярко вещество, вмъкнати в повърхността им, просветваше под търсещия лъч на пушката ѝ. Тук имаше вирали, голяма орда, като заровено съкровище, оглавявано от Мартинез. Алиша вече ясно го долавяше, образите се засилваха с всяка стъпка и завладяваха съзнанието ѝ. Луиз, въжето обвиващо врата ѝ, се пристягаше, точното очертание на цвета отдолу и отгоре, вратът ѝ е млечнобял, докато кожата на лицето ѝ е порозовяла и подута от кръв, погледът — пълен с учуден ужас, студената финалност на приближаващата се смърт. Всичко беше толкова ясно, сякаш Алиша сама го беше преживяла, но изведнъж нещо се промени. Сега Алиша преживяваше събитието от две страни едновременно. Тя гледаше към Луиз и в същото време гледаше от нея. Как беше възможно? Кога беше придобила способността да се нагажда към невидимия свят? През очите на Луиз видя лицето на Мартинез. Добре охранен мъж с отчетливи черти, посребрена коса, дръпната назад от челото му, за да накара косата му да се раздели на челото с оформен деликатен връх. Човешко лице, но и не съвсем: в погледа му нямаше нищо, което може да се нарече човешко, имаше само липса на душа. Удоволствието, което изпитваше, беше животинско. Луиз не означаваше нищо за него. Тя беше съвкупност от излъчващи топлина повърхности, създадени за неговото желание и елиминирането ѝ. Името ѝ беше изписано ясно на блузата ѝ, но въпреки това умът му не можеше да свърже това име с човешкото същество, което душеше, докато го изнасилваше, защото единственото истинско нещо за него беше самият той. Тя почувства ужаса на Луиз, болката ѝ и изпълнения с мрак миг, когато жената разбра, че смъртта е неизбежна, че животът ѝ е достигнал своя край, че ще умре и вселената няма да даде знак, че изобщо е съществувала; и последното, което щеше да почувства, докато напускаше света, беше как Мартинез я изнасилва.

Алиша стигна до разклона при място, наречено Гробището. Силен мирис на урина изпълни ноздрите ѝ, обви мембраните на устата и гърлото ѝ. Във влажния въздух дъхът ѝ се кълбеше пред нея в леден облак. Бибипкането от пеленгатора постоянно се увеличаваше и се беше превърнало в постоянен поток.

Знаеше какво ще направи. Какво е възнамерявала да направи през цялото време. Планът беше прикритие, изкусна хитрост да прикрие намерението си.

Тя искаше да убие сама Мартинез. Искаше да почувства как той умира.

При асансьора Питър разбра, че нещо не е както трябва, секунди преди Алиша да се скрие от погледа му. Нямаше рационално обяснение на това свое усещане, то просто го завладя от тишината, вмъкна се дълбоко в костите му.

— Лиш, идвай.

Никакъв отговор.

— Лиш, чуваш ли ме?

Съскане на статичен шум, след това се чу:

— Стой там.

Имаше нещо притеснително в гласа ѝ. Усещане за примирение, сякаш тя режеше въжето, което я държеше над пропастта. Преди да успее да ѝ отговори, гласът ѝ се върна:

— Сериозно говоря, Питър.

След това изчезна.

Той предаде към повърхността.

— Нещо не е както трябва, изгубих я.

— Стой на мястото си, Джаксън.

Тя левият тунел ли каза? Да, левият.

— Тръгвам след нея — каза той на Хенман.

— Стой. Остани на…

Питър не успя да чуе останалата част от думите на Хенман. Вече вървеше по тунела.

В същото време лейтенант Дод тичаше като обезумял по зигзагообразната стълба към пещерата. Не знаеше, че радиовръзката е прекъсната и Питър, а следователно и Алиша не знаеха, че бомбата в основата на главния вход се е обезвредила — първият лош късмет от главоломна върволица от събития, които никога нямаше да бъдат събрани в ясна хронология за неудовлетворение на Командването. По някакъв начин — късо съединение, механичен дефект, прищявка на съдбата — приемникът в основата на пещерата беше изгубил контакт с повърхността. Първокласно прецакване, ако изобщо има такова, и сега Дод хвърчеше към входа на ада.

Първото му спускане беше отнело петнайсет минути, сега, когато тичаше в спринт на живот и смърт надолу по-хлъзгавата, изправяща косата пътека, стигна за по-малко от пет. С периферията на погледа си забеляза, че над него някакво същество бяга с пронизително изписукване, но в бързината не успя да го осмисли. Ако заповедта на Хенман да взриви бомбата дойдеше, преди да е успял да се върне, екипът му така или иначе щеше да изпълни заповедта и да го убие. Единственото, за което мислеше, беше да стигне до дъното, да поправи детонатора и да се върне обратно.

Ето го. Предавателят. Дод го беше поставил на гладък, подобен на масичка заоблен камък, поставен в началото на тунела, сега лежеше на земята, килнат на една страна. Каква сила го беше съборила? Дод коленичи, едва дишаше. По лицето му течаха реки от пот. Във въздуха се носеше противен мирис. Той внимателно взе устройството в ръка. Приемникът имаше две копчета, едното да свърже детонатора, другото да затвори веригата и да възпламени бомбата. Защо не работеха? И тогава разбра, че антената се е охлабила, изкривила се беше при падането. Извади отвертка от раницата си.

Таванът се раздвижи.

Алиша забеляза най-напред костите. Костите и мириса, непоносима воня — на гнило, на плът, като сгъстен газ от гроб. Пристъпи напред. Когато ботушът ѝ стъпи на пода, първо го почувства, после го чу: хрущенето на кости. Скелет на нещо дребно. Най-дребничкият възможен череп, подигравателно ухилил зъби; дали е гризач? Погледът ѝ обхвана по-голяма част от пространството. Подът беше покрит с крехки останки, на много места скупчени до височината на коляното или дори до височината на кръста, като снежни преспи.

Къде си? Помисли си тя. Покажи се, копеле. Нося ти съобщение от Луиз.

Мартинез беше наблизо, съвсем наблизо. Тя буквално беше отгоре му. За пръв път от много години Алиша почувства вкуса на страха, нещо повече: позна и ненавистта. Изчистена сила, която обгръщаше и пропиваше всяка част от нея. Като че цял живот беше чакала този миг. Мартинез беше живо нещастие за света. Тя не търсеше слава, нито възмездие. Търсеше разплата, не убийство, ами деянието на убийството. Да му каже: Това е от Луиз. Да почувства как животът го напуска под ръката ѝ.

Ела при мен. Ела при мен.

От мрака се показа силует, просветване на бяла кожа на лъча от пушката ѝ. Алиша замръзна. Какво, по дяволите…? Тя пристъпи крачка, после втора.

Мъж беше.

Съсипан и провиснал, от стар по-стар, съсухрен, костелив, кожата му беше изгубила цвят, почти прозрачна. Присвил се беше гол на пода на пещерата. Когато светлината от пушката ѝ мина по лицето му, той не трепна. Очите му бяха като камъни, неподвижни в слепотата си. В ръцете му се гънеше прилеп. С дълги, грабливи нокти на крилете си и прозрачни ципи, прострени над изтънелите части на костите на пръстите, прилепът пърхаше безпомощно. Мъжът го приближи до лицето си и със стряскаща стръв навря фината му глава в устата си. Последва приглушено писукане, крилете на създанието изпърхаха и след това се чу изхрущяване. Мъжът изви тялото си и изплю главата на пода. Притисна тялото до устните си и започна да смуче жадно, тялото му се полюляваше в ритъма на всмукванията, леко гукане, почти детинско, пулсираше от гърлото му.

Гласът на Алиша прозвуча грубо в пещерата.

— Кой си ти, мътните те взели?

Мъжът насочи сляпото си, вкочанено лице към източника на звука. По устните и брадичката му лъщеше кръв. Алиша забеляза за пръв път синкавеещия образ, който обвиваше от едната страна врата му: рисунката на змията.

— Отговори ми.

Леко изпухтяване, повече въздух, отколкото реч.

— Иг… иг…

— Иг ли? Така ли се казваш? Иг?

— … насио — челото му се сгърчи. — Игнасио?

Зад нея се чуха стъпки. Алиша се обърна и светлината от пушката на Питър обходи лицето ѝ.

— Казах ти да чакаш.

Лицето на Питър беше безизразно, приковано към образа на свития на пода мъж.

Алиша насочи пушката си към челото на мъжа.

— Къде е той? Къде е Мартинез?

В невиждащите му очи се насъбраха сълзи.

— Той ни изостави — гласът му приличаше на болезнено стенание. — Защо ни изостави?

— Какво имаш предвид, как ви е изоставил?

Опипом мъжът вдигна ръка към дулото на пушката на Алиша, уви около него юмрук и придърпа дулото към челото си.

— Моля те — рече той. — Убий ме.

Прилепи бяха. Стотици, хиляди, милиони прилепи. Взривиха се от покрива на тунела, плътна носена от въздуха маса, обвиха сетивата на Дод с жега, тежест, звук и мирис. Връхлетяха го като вълна, затвориха го във водовъртеж от чиста животинска лудост. Той необуздано размаха ръце, опитваше се да ги прогони от лицето и очите си. Почувства, но все още не напълно, ухапванията от зъбите им, които пробиваха плътта му, като поредица от далечни убождания. Щяха да го разкъсат на парчета, казваше умът му, ето така щеше да свърши, отвратителната ти съдба е да умреш в тази пещера, разкъсан на парчета от прилепи. Дод изпищя и докато пищеше, осъзнаването на болката му се превърна в самата болка, постигнала истинската си сила, умът му и тялото му мигновено бяха обхванати от неистова, смъртоносна агония. Хвърли се към детонатора със светещи лампички и копчета и физическата му личност прие в този проточил се миг свойствата на чук, падайки. Единствената му мисъл — о, мамка му — беше и последната.

Взривът от по-рано задействаната първа бомба разтърси тунела в пещерния комплекс от коридори и кухини с енергията на бягащ локомотив, стигна до Кралския дворец като ужасен тътен, застигна го промяна на налягането и дълбоко подземно разтърсване. След него последва второ разлюляване под краката, като палубата на ударена от гигантска вълна лодка. Събитието беше едновременно атмосферно, звуково, топлинно и сеизмично, имаше силата да пробуди сърцевината на земята.

Наричаха ги висляци: спящи вирали, които чрез потиснат метаболитен процес вегетираха в състояние на продължителна хибернация. Така можеха да преживеят години, дори десетилетия и предпочитаха, по неизвестни причини: вероятно израз на биологичното им родство с прилепите, погребан спомен на тяхната раса — да висят надолу с главата, скръстили ръце към гърдите си в любопитна спретнатост, като мумии в саркофази. В няколко зали в Карлсбадските пещери (макар и не в Кралския дворец, Игнасио беше сам) те чакаха, склад от дремещи биологични сталактити. Сънливата армия от светещи ледени висулки дойде в съзнание от детонацията. Като всеки вид възприеха тази промяна на заобикалящата ги среда за смъртна заплаха, а като вирали на мига уловиха мириса на човешка кръв близо до себе си.

Питър и Алиша хукнаха.

Алиша, ако беше сама, можеше да остане на място. Въпреки че ордата щеше да я погълне, толкова вкоренено беше в природата ѝ да се обърне и да се бие, че тази невъзможна задача щеше да ѝ се стори странно удовлетворителна: съдбовен знак, достойно напускане на света. Но с нея беше Питър, неговата, а не нейната кръв искаха виралите. Създанията се втурнаха към тях, изпълниха подземните тунели на пещерата като отприщени води от потоп. Разстоянието от около трийсетина метра до асансьора им се стори километри. Виралите ревяха след тях. Питър и Алиша стигнаха със спринт до асансьора. Нямаше време да поставят взрива. Първоначалният им замисъл беше под въпрос. Алиша грабна взрива от пода на асансьора, грабна Питър през кръста, метна го през капака и сама се спусна след него, падна долу с дрънчене.

— Грабвай кабела! — изкрещя тя.

Момент на неразбиране.

— Грабвай и го дръж!

Дали я разбра какво е намислила? Нямаше значение. Питър се подчини. Алиша хвърли пакета с взрива на покрива на асансьора, насочи пушката си надолу към пластинката с кабелите и дръпна спусъка.

Освободени от тежестта на асансьорната кабина, противотежестите потънаха надолу. Рязко придръпвано и след това мощно, все по-бързо ускорение ги изстреля към небето. Питър усети изкачването като неясно движение, съсредоточено само в ръцете му, единствената му връзка с живота. Ако не беше Алиша, можеше да се пусне, но застанала под него, тя с желязната си хватка играеше ролята на поддръжка и му пречеше да се плъзне надолу по кабела в бездната. Преплели ръце и крака, двамата се въртяха неудържимо, пометени от физическите усещания, които надхвърляха способността на Питър да осмисля. Той не видя виралите, изскочили от шахтата след тях, отскачащи от стена на стена, всеки отскок ги изпращаше все по-нагоре, скъсяваше разстоянието между тях.

Но Алиша ги усещаше. За разлика от Питър, чиито сетива бяха чисто човешки, тя притежаваше вътрешен жироскоп, какъвто имаха и преследвачите им. Осъзнаваше времето, мястото и движението и беше способна на постоянно осмисляне, което ѝ позволи да поддържа хватката, но също и да насочи пушката си надолу. Искаше да изстреля гранатата, целта ѝ беше пакетът с взрив на покрива на асансьора.

Алиша стреля.

Двайсет и шест

Федерален затвор

Кървил, Тексас

Майор Лушъс Гриър, бивш боец от Втория Експедиционен, сега известен само като затворник №62 във Федералния затвор на република Тексас — Лушъс Предания, Онзи, който вярваше — чакаше да го посетят.

Килията, в която живееше, беше около три на три метра, побираше само тесния нар, тоалетна, мивка и малка маса със стол. Единственият източник на светлина в стаята беше прозорчето от армирано стъкло високо на стената. В тази стая Лушъс Гриър беше прекарал изминалите четири години, девет месеца и единайсет дни от живота си. Обвинението беше дезертиране — не съвсем честно, по мнение на Лушъс. Можеше да се каже, че като остави командвания от него отряд, за да последва Ейми нагоре по планината и да се изправи срещу Бабкок, той просто се беше подчинил на заповеди от по-дълбок и по-друг вид. Но Лушъс беше войник и имаше войнишко чувство за дълг, беше приел присъдата без въпроси.

Прекарваше дните си в съзерцание. То беше необходимост. Лушъс знаеше, че има хора, които така и не се приспособяват, нощем чуваше самотните им викове. Затворът имаше малък двор, веднъж седмично затворниците бяха изкарвани навън, но само по един и само за час. Самият Лушъс преживя първите шест месеца от присъдата си, убеден, че ще полудее. Човек можеше да направи ограничен брой лицеви опори, да спи ограничен брой часове и едва беше изтекъл месец от влизането му в затвора, когато започна да си говори сам: несвързани монолози за всичко и за нищо, времето, храната, мислите, спомените, за света отвъд стените на затвора и какво се случва там сега. Дали беше лято? Дали е валяло? Дали за вечеря днес ще има бисквити? С течение на месеците тези разговори се съсредоточаваха все повече върху пазачите: убеден беше, че го шпионират, а после, когато параноята му се задълбочи — че имат намерение да го убият. Престана да спи, после да яде, отказа да прави упражнения, дори изобщо да напуска килията. По цяла нощ клечеше на ръба на леглото си, вперил поглед във вратата, откъдето щяха да влязат убийците му.

След известно време, прекарано в тези мъчителни условия, Лушъс реши, че повече не издържа така. Остана му невероятно малка частица от рационалното му аз, скоро щеше да го изгуби напълно. Да умре лишен от разум, преживяванията си, спомените, личността — перспективата беше непоносима. Да се самоубие в килията — трудно изпълнимо, но постижимо. Ако застанеше на масата, решеният самоубиец можеше да наведе глава към гърдите си, да се наклони напред и да си счупи врата при падането.

Лушъс изпробва метода три последователни пъти и трите пъти не успя. Започна да се моли — проста молитва от едно изречение, в която търсеше Божието съдействие. Помогни ми да умра. Главата му кънтеше от многото удари по циментовия под, беше си счупил зъб. За пореден път застана на масата, прецени ъгъла на падането си и се предаде в ръцете на земното притегляне.

Неизвестно след колко време дойде на себе си. Лежеше по гръб на студения цимент. Вселената отново му беше отказала. Смъртта беше врата, която не можеше да отвори. Отчаянието го сграбчи напълно, очите му се изпълниха със сълзи.

Лушъс, защо ме забрави?

Не бяха думи, които чува. Не беше нито толкова просто, нито толкова обикновено като думи, които да чува. Беше усещане за глас — внимателно, напътстващо присъствие, което живееше под повърхността на света.

Не знаеш ли, че само аз мога да отнема живота ти? Че смъртта принадлежи само на мен?

Съзнанието му сякаш се беше отворило като кориците на книга и разкрило скрита действителност. Лежеше на пода, тялото му заемеше определена точка в пространството и времето и въпреки това усети как съзнанието му се разрасна, присъедини се към неизразима с думи широта. То беше навсякъде и никъде, съществуваше на невидима равнина, която разумът можеше да види, но не и очите, които се разсейваха по обикновени неща — леглото, тоалетната, стените около него. Потопи се в спокойствие, което нахлу в съществото му като вълни от светлина.

Делото на живота ти не е приключило, Лушъс.

И просто така затворът за него свърши. Стените на клетката му бяха от най-тънък плат, уловка на материята. Ден след ден съзерцанията му се задълбочаваха, умът му се пропиваше със силата на мира, прошката и мъдростта, която откри. Това беше Бог, естествено, или можеше да се нарече Бог. Но дори този термин му се струваше прекалено незначителен, дума, измислена от хората за онова, което няма име. Светът не беше светът, той беше израз на по-дълбока реалност, както рисунката по платното е израз на мислите на художника. И с осъзнаването на това дойде знанието, че пътуването на живота му не беше приключило, че истинската му цел все още не е разкрита.

И още нещо: Бог май беше жена.

Израсна в сиропиталището, сред сестрите. Не помнеше нито родителите си, нито друг начин на живот. На шестнайсет се записа във Вътрешната сигурност, както почти всички момчета от сиропиталището правеха в онези времена. На призива за набиране на доброволци за Втория Експедиционен Лушъс беше сред първите записали се. Стана точно след събитието, известно като Касапницата на Полето — седемнайсет семейства, уловени в клопка по време на излет, двайсет и осем души убити или обсебени — много от оцелелите в онзи ден мъже също се бяха присъединили. Но мотивите на Лушъс не бяха толкова съдбоносни. Дори като момче не се беше прехласнал по историите за великия Нилс Кофи, чиито геройства изглеждаха невъзможни. Кой със здрав разсъдък ще тръгне да лови драки? Но Лушъс беше млад, неуморен както всички млади хора, и беше отегчен от задълженията си: да стои на пост при градските стени, да прочиства полетата, да лови дечурлига, нарушили вечерния час. Разбира се, наоколо винаги се навъртаха дремльовци (Да ги лови човек от наблюдателните платформи, на което се гледаше неодобрително като пилеене на муниции, беше като цяло разрешено, ако човек не се престарава), към това се прибавяше и по някоя и друга кръчмарска свада в Хюстън, която да разтървава за разнообразие. Но тези неща, колкото и да бяха разсейващи, не можеха да компенсират тежестта на отегчението. Ако да се присъедини към шайка търсещи си повод да умрат лунатици, беше единствената друга възможност за Лушъс Гриър, нека бъде така!

В Експедиционния обаче Лушъс откри точно каквото търсеше, онова което отсъстваше в живота му: семейство. С първата си заповед беше изпратен на пътя „Розуел“, ескортираше конвои от мъже и доставки за гарнизона — по онова време само някакъв си разнебитен преден пост. В неговата част имаше двама новобранци, Натан Кръкшанк и Къртис Ворхис. Също като Лушъс Крък се беше записал от Вътрешна сигурност, но Ворхис беше или поне преди това беше работил като земеделец. Доколкото Лушъс знаеше, човекът никога не беше стрелял с оръжие. Но беше загубил съпругата си и двете си момиченца на полето и при тези обстоятелства никой не би му отказал да го запише в Експедиционния. Камионите винаги пътуваха през нощта и по време на пътуването обратно към Кървил нападнаха конвоя им из засада. Нападението дойде час преди зазоряване. Лушъс пътуваше с Крък и Вор на хъмви след първия танкер. Когато виралите ги връхлетяха, Лушъс си помисли: Край, свършено е с нас. Няма как да се измъкна жив. Само че Кръкшанк, който беше на волана, или не се съгласи с това положение, или не го беше грижа. Той пришпори двигателя, докато Ворхис, който беше на картечницата, започна да избива виралите. Не знаеха, че шофьорът на цистерната, нападнат през предното стъкло, вече е мъртъв. Докато бягаха, цистерната зави наляво и пресече пътя на хъмвито. Лушъс явно бе изпаднал в безсъзнание, защото следващото, което осъзна, беше, че Крък го влачи далеч от останките. Цистерната гореше. Останалата част от конвоя беше изчезнала надолу по пътя за „Розуел“.

Бяха ги изоставили.

Часът, който последва, беше едновременно и най-краткият, и най-дългият в живота на Лушъс. Отново и отново виралите идваха. Отново и отново тримата успяваха да ги отблъснат, като пазеха куршумите си до последния момент, често стреляха едва когато създанията бяха вече само на няколко стъпки от тях. Може би трябваше да бягат, но преобърнатото хъмви беше най-добрата защита, която имаха, а и глезенът на Лушъс беше счупен, не можеше да върви.

Когато ги откри патрулът, те седяха на пътя и се смееха, по лицата им се стичаха сълзи. Знаеше, че никога няма да се почувства по-близък с друг човек, като с тези двама мъже, които се бяха спуснали с него по пътя на мрака в онази нощ.

Розуел, Ларедо, Тексаркана; Лъбок, Шривъпорт, Киърни, Колорадо. Изминаха години, преди Лушъс да види Кървил, райските му стени и светлини. Домът му вече беше другаде. Домът му беше Експедиционния.

Докато не срещна Ейми, Момичето от Никъде, и всичко се промени.

Предстояха му три посещения.

Първото дойде рано в една септемврийска утрин. Гриър вече беше привършил със закуската си от водниста каша и довършил сутрешната си гимнастика от петстотин лицеви опори и коремни преси, последвани от същия брой клякания и странични разпъвания. Провесен от тръбата, която минаваше по дължината на тавана на килията, с Божията помощ направи сто набирания до брадичката в серии от по двайсет, предни и задни. Когато свърши, седна на ръба на леглото си, успокои съзнанието си, за да започне невидимото си пътуване.

Винаги започваше с обичайната молитва, научена от сестрите. Не думите бяха важни, ами техният ритъм, те бяха като разтягането преди упражненията, подготвяха съзнанието за скока, който следваше.

Тъкмо беше започнал, когато размислите му бяха прекъснати от поредица от прещраквания и вратата на килията му се отвори.

— Някой иска да те види, шейсет и втори.

Лушъс стана, през вратата влезе жена — с крехка структура, черна, прошарена със сиво коса, и малки черни очи, от които се излъчваше неоспорим авторитет. Жена, пред която не можеш да не се разкриеш, пред която всичките ти тайни бяха като отворена книга. Тя носеше малка папка под ръка.

— Майор Гриър.

— Госпожо президент.

Тя се обърна към пазача, петдесетгодишен едър мъж.

— Благодаря ви, сержант. Можете да ни оставите.

Пазачът се казваше Кулидж. Човек трябва да опознае пазачите си и затова двамата с Лушъс добре се знаеха, макар Кулидж да нямаше и представа какво да мисли за молитвите на Лушъс. Практичен, обикновен човек, притежаваше жив, но и бавен ум, имаше двама синове — и двамата във Вътрешна сигурност като него.

— Сигурна ли сте?

— Да, благодаря. Това е всичко.

Мъжът излезе и заключи вратата след себе си. Президентът влезе навътре и огледа тясната стаичка.

— Изключително — погледът ѝ се насочи към Лушъс. — Казват, че изобщо не излизате.

— Не виждам причина да го правя.

— Но какво бихте могли да правите по цял ден?

Лушъс се усмихна.

— Каквото правех и когато дойдохте. Мисля.

— Мислите — повтори президентът. — За какво?

— Просто мисля. Размишлявам.

Президентът седна на стола. Лушъс последва примера ѝ и приседна на ръба на леглото, така че двамата застанаха лице в лице.

— Най-напред да кажа, че не съм тук. Това е официално. Неофициално ще ви кажа, че съм тук, за да поискам помощта ви по въпрос от огромна важност. Вие бяхте обект на големи спорове и разчитам на вашата дискретност. Никой не бива да знае за разговора ни. Ясно ли е?

— Напълно.

Тя отвори папката, извади пожълтял лист хартия и я подаде на Лушъс.

— Това познато ли ви е?

Карта, нарисувана с черен въглен: линия на река и набързо нахвърлян път, пунктирана линия маркираше границите на комплекс от сгради. Не просто комплекс, ами цял град.

— Къде я открихте? — попита Лушъс.

— Това не е важно. Позната ли ви е?

— Би трябвало.

— Защо?

— Защото аз я направих.

Очакваха отговорът му да бъде такъв. Лушъс го разбра по изражението на жената.

— За да отговоря на въпроса ви, картата беше в личните документи на генерал Ворхис в Командването. Наложи се да се поразровим кой друг е бил с него. Вие, Кръкшанк и млад новобранец на име Тифти Ламонт.

Тифти. От колко години Лушъс не беше чувал никой да изговаря това име? Въпреки че всички в Кървил бяха чували за Тифти Ламонт. И Кръкшанк: тъга жегна Лушъс за изгубения му приятел, убит при нападението над гарнизона „Розуел“ преди пет години.

— Мислите ли, че можете отново да намерите мястото от картата?

— Не знам. Отдавна беше.

— Разказвали ли сте на някого за него?

— Когато докладвахме на Командването, ни беше дадено да разберем да не говорим за него.

— Помните ли от кого идваше тази заповед?

Лушъс поклати глава.

— Така и не разбрах. Кръкшанк беше командващ офицер, Ворхис беше втори. Тифти беше разузнавач.

— Защо Тифти?

— Според онова, на което съм бил свидетел, никой не може да проследява като Тифти Ламонт.

Президентът отново се намръщи при споменаването на името: великият гангстер Тифти Ламонт, глава на клан, най-търсеният престъпник в града.

— Според вас колко души имаше там?

— Трудно е да се каже. Много. Мястото беше поне два пъти колкото Кървил. От онова, което успяхме да видим, бяха и добре въоръжени.

— Имаха ли електричество?

— Да, но не мисля, че използваха петрол. По-скоро водни електроцентрали и биодизел за колите. Земеделските и производствените комплекси бяха огромни. Бараки за управлението им. Три грамадни постройки, едната в центъра, нещо като купол, втората на юг, която приличаше на стар футболен стадион. Третата беше на западния бряг на реката — не бяхме сигурни какво представлява. Като че беше в етап на строеж. Работеха по нея ден и нощ.

— И вие не се свързахте с никого там?

— Не.

Президентът насочи вниманието на Лушъс върху периметъра.

— Това тук…

— Укрепления. Линия на оградите. Стабилни, но недостатъчно, за да удържат драките вън.

— Тогава според вас за какво е служила?

— Не мога да кажа. Но Кръкшанк имаше теория.

— И според нея?

— Да държи хората вътре.

Президентът погледна картата, после отново погледна Лушъс.

— И никога не сте говорили за видяното? С никого?

— Не, госпожо. Досега с никого.

Настъпи мълчание. Лушъс имаше впечатлението, че повече въпроси няма да има. Президентът беше научил онова, за което беше дошъл. Тя прибра картата в папката си. Когато тя стана от стола си, Лушъс рече:

— Ако мога да попитам, госпожо президент, защо сега ме разпитвате по този въпрос? След толкова много години?

Президентът тръгна към вратата и почука два пъти. Ключалката се завъртя, а тя се обърна към Лушъс.

— Казват, че сте се посветили на молитви.

Лушъс кимна.

— Тогава може би ще се помолите да греша в предположенията си.

Двайсет и седем

Питър прекара в медицинския пункт няколко дни. Три пукнати ребра, изместено рамо, изгаряния по краката и стъпалата, ръцете му бяха ожулени до месо, натъртвания, драскотини и прорезни рани навсякъде — твърде много, за да могат да бъдат преброени. Изпаднал беше в безсъзнание, но явно не беше успял, въпреки всички положени от него усилия, да си счупи черепа. Всяко движение му причиняваше болка, дори дишането.

— От онова, което чух, си извадил страшен късмет, че си останал жив — рече докторът, мъж около шейсетте, с топчест нос, прошарен с вени от годините пиене и толкова дрезгав глас, та чак дращеше. Обноските му с пациентите включваха използването на интонация, която повече или по-малко човек може да използва с безнадеждно непослушно куче. — Лежете по гръб, лейтенант. Мой сте, докато не кажа друго.

Хенман беше разпитал Питър в деня, в който отрядът се прибра в гарнизона. Той все още беше малко отнесен, замаян от болкоуспокояващите. Въпросите на майора се плъзгаха по мозъка му с несвързаните контури на разговор, който се случва в друга стая сред други хора, които смътно познава. Мъж, много стар мъж, с татуировка на змия на врата си. Да, потвърди Питър, кимна тромаво с глава на възглавницата си, това видяха. Казал ли е кой е? Игнасио, отговори Питър. Каза ни, че името му е Игнасио. Майорът очевидно не знаеше как да приеме отговорите му, нито пък Питър. Хенман явно задаваше отново и отново едни и същи въпроси, малко попроменени. В един момент Питър се отнесе. Когато отново отвори очи — бързо откри, че са изминали един ден и една нощ — беше сам.

Не видя никого, освен лекаря до следобеда на четвъртия ден, когато до леглото му се появи Алиша. По това време Питър седеше, лявата му ръка беше в шина, за да обездвижи на мястото му рамото. Същият следобед беше направил първата си разходка до клозета, повратна точка в оздравяването му, макар че пътешествието от няколко крачки, направени с тътрузене, го беше изнервило. Сега му предстоеше да реши задачата да се нахрани сам с ръце, увити в превръзки като ръкавици.

— Рояци, изглеждаш адски зле, лейтенант.

В палатката светлината беше достатъчно оскъдна и тя свали очилата си. Оранжевият цвят на очите беше нещо, с което Питър привикна, въпреки че тя рядко оставяше останалите да го видят. Алиша седна на един стол до леглото му и махна с ръка към купата с царевична каша, която Питър без много успех се мъчеше да пъхне с лъжица в устата си.

— Искаш ли да ти помогна малко?

— Ти не искаш.

По лицето ѝ пробяга усмивка.

— Добре е да види човек, че все още имаш гордост. Хенман изпържи ли те?

— Смътно си спомням. Май отговорите ми не му харесаха кой знае колко. — Лъжицата се изплъзна от хватката му и повлече лепкава следа по ризата му. — Мамка му.

— Дай на мен.

В този момент той се бореше да улови лъжицата между палеца си и върха на купата и да я прихване с дланта си.

— Казах ти, ще се справя.

— Нима? Спри.

Питър въздъхна и остави лъжицата да падне на подноса. Алиша я потопи в купата и я насочи към устата му.

— Хайде лапни една за мама.

— Да знаеш, че никога не съм те възприемал като майчински тип.

— В твоя случай ми се ще да направя изключение. Яж и толкова.

Хапка по хапка купата се опразни. Алиша взе кърпа и избърса брадичката му.

— Това и сам мога да го направя.

— Хм. Част от обслужването — тя се облегна назад. — Ето, като нов си — остави кърпата настрана. — Тази сутрин направихме службата за Сач. Хубава беше. И Хенман, и Апгар говориха.

Приеха, че Сач е бил убит при експлозията, но Хенман поведе отряд нагоре по планината, за да го търси. Жестът беше символичен, но трябваше да се направи. Във всеки случай нищо не откриха. Никога нямаше да се разбере какво се е случило долу в пещерата.

— Ами така и трябва, предполагам.

— Сач беше добро момче. Всички го харесваха.

— Винаги така казваме.

Алиша сви рамене.

— Това не го прави по-малко истина.

Питър знаеше, че мислят за едно и също: планът беше техен, а сега Сач беше мъртъв.

— След като си нахранен вече, трябва да тръгвам. Апгар ме изпрати на юг да поогледам някои от онези нефтени полета.

— Лиш, как разбра, че там долу има нещо?

Въпросът, изглежда, я изненада.

— Всъщност нямам истински отговор, Питър. Просто беше… усещане.

— Усещане.

Тя се взираше в него.

— Не знам как точно да го изразя с думи.

— Мислех, че само Ейми го може.

Алиша сви рамене и отхвърли темата: Не настоявай.

— Предполагам, че съм ти длъжница, задето пое такъв риск заради мен. Хубаво е най-после да имаш малко компания в кучкарника.

— Историята приключи, нали? — рече той унило.

— Апгар ще направи, каквото ще направи. Не чета мисли.

— Според теб дали ни вярва?

Алиша не каза нищо. Погледът ѝ отново го отбягна. Изведнъж с озадачено изражение попита:

— Питър, помниш ли онзи филм „Дракула“?

Споменът го върна пет години назад. Питър го гледа с хората на Ворхис в гарнизона в Колорадо в нощта, когато Алиша се върна от мисия, при която беше открила гнездо на вирали в стар меден рудник.

— Не знаех, че си го гледала.

— Да съм го гледала? По дяволите, аз го изучих. Като наръчник за вирали е. Остави настрана наметалото, замъка и останалите щуротии. Другото съвпада. Човешко същество, чийто живот е „неестествено продължен“. Убиването му със забиване на кол в сърцето. Как трябва да спи на родна земя. Цялата работа с огледалата…

— Като тигана в Лас Вегас — прекъсна я Питър. — И аз си мислех същото.

— Сякаш отражението им, знам ли, прецаква ги някак. Целият филм е такъв.

— Лиш, накъде биеш?

Тя се подвоуми.

— Едно нещо не ми дава мира, подробност, която не мога да впиша в цялото. Дракула има нещо като адютант. Някой, който все още изглежда като човек.

Питър си спомни.

— Онзи лудият, който ядеше паяци.

— Същият. Ренфилд. Дракула го заразява, но той не става като него, поне не напълно. По-скоро си остава в началните етапи на инфекцията. Чудех се по този повод, ами ако всички те имат по някой като него? — Вече го гледаше остро. — Помниш ли какво каза Олсън за Джуд?

Олсън беше водачът на общността, която намериха в Невада, Рая — цял град хора, които принасяха жертви от своите на Бабкок, Първият от Дванайсетте. Привидно Олсън беше главният, но се оказа, че мястото се ръководи от Джуд. Той имаше някаква специална връзка с Бабкок, въпреки че природата на тази връзка беше останала необяснена.

— „Той е… приближен“ — цитира Питър. — Така и не разбрах какво има предвид Олсън. Всъщност не звучеше смислено. А и ти беше насочила оръжие в главата му.

— Така беше. И, повярвай ми, има дни, в които ми се ще да бях натиснала спусъка. Но не мисля, че е бръщолевил. Проверих думата в библиотеката в Кървил. Речникът казваше, че дефиницията е архаична, затова трябваше да погледна значението и на тази дума, която най-общо означава стара. Пишеше, че приближен е нещо като помощник на демона, като котката за вещицата. Нещо като съратник. Може би Олсън е говорил за това.

Питър си позволи да поразмисли върху думите ѝ няколко секунди.

— Значи казваш, че Игнасио е бил… приближеният на Мартинез.

Алиша сви рамене.

— Добре де, вадя си заключения от нищото. Май скалъпвам фактите. Другото, което трябва да се обмисли, е сигналът. Игнасио имаше чип като Ейми и Дванайсетте. Това означава, че е свързан с проектът „Ной“.

— Каза ли за това на Апгар?

— Шегуваш ли се? И без това съм достатъчно загазила.

Питър не се съмняваше. Не се съмняваше, че каквато и вина да ѝ приписваха за оплесканото нападение в пещерата, на него се падаше същият дял.

Алиша се изправи да си върви.

— Както и да е, трябва да научим повече за онова, пред което сме изправени, докато се върна от Одеса. Няма смисъл да се притесняваме сега. Знам, въобразяваш си, че си незаменим, но за няколко дни можем да се справим и без теб.

— Не ме караш да се чувствам по-добре.

Тя се усмихна.

— И не очаквай пак да дойда да те храня, лейтенант. Пада ти се само веднъж.

Когато тя се запъти към вратата, Питър каза:

— Лиш, почакай секунда.

Тя се завъртя и го погледна.

— Думите на Игнасио „Той ни остави.“ Според теб какво означават?

— Не мога да ти отговоря. Знам само, че трябваше да е там.

— И къде е отишъл според теб?

Не му отговори веднага. По лицето ѝ премина сянка, дошло от душата ѝ помрачаване. Питър го виждаше за пръв път. Дори в най-големите опасности самообладанието ѝ беше непоклатимо. Тя беше жена, която притежаваше пълна съсредоточеност, винаги посвещаваше цялото си внимание на предстоящата задача. Тук беше същото, но енергията не беше. Сякаш идваше от по-дълбоко.

— Ще ми се да знаех — рече тя и сложи очилата си. — Повярвай ми.

След това си отиде, завесата на отвора на палатката се олюляваше след заминаването ѝ. Питър веднага усети отсъствието ѝ, както винаги. Истината беше, че постоянно се напускаха един друг.

Питър не я видя до края на оздравяването си. Шест дни по-късно го пуснаха. Ребрата му се нуждаеха от по-дълго възстановяване и се налагаше през следващите две седмици да не се натоварва, но поне вече не лежеше в леглото. Вървеше през гарнизона, за да доложи за излизането си от лазарета, и вълнението придаваше пъргавина на стъпките му. Усещането му напомни как преди много години, когато беше момче, боледува. Имаше висока температура, после треската премина, той се привдигна и се приготви да върши обичайните си задължения, които му се струваха изпълнени с нова жизненост.

Имаше и нещо различно. Питър го усещаше. Всичко изглеждаше нормално — войниците по пътеките, ревът на генераторите, извършваните по заповед военни дейности наоколо — но се усещаше някаква промяна, отчетливо намаляване на интензивността.

Той влезе в палатката на командирите и завари Апгар, застанал зад очуканото си метално бюро, да се мръщи над куп хартии.

— Джаксън. Очаквах да ви видя чак след два дни. Как се чувствате?

Необичайно личният въпрос удиви Питър.

— Прекрасно, сър. Благодаря, че попитахте.

— Нали ще седнете, моля?

Известно време Апгар продължи да рови из документацията. Макар и да не беше едър мъж — Питър беше поне с две педи по-висок — полковникът излъчваше сила, физическо присъствие, движенията му бяха премерени, без всякакво излишество. След отрязък от време, който може би продължи цели две минути, той, изглежда, успя задоволително да подреди документите и се приведе на стола си, за да застане лице в лице с Питър.

— Имам нови заповеди за вас. Тази сутрин ги донесоха от Кървил. Преди да кажете каквото и да било, искам да ви уведомя, че нямат нищо общо със случилото се в Карлсбад. От известно време всъщност ги очаквах.

Последната надежда на Питър потъна сред вълните. Отиваше си, отиваше си, вече го нямаше.

— Изоставяме лова, нали?

— „Изоставяме“ е прекалено силна дума. Преразглеждаме го. Командването има усещането, че се нуждаем от промяна на ресурсите. Засега вие сте прехвърлен на Пътя на нефта.

По-лошо беше, отколкото очакваше Питър.

— Това е работа на Вътрешна сигурност.

— Като цяло — да. Но подобни действия не са лишени от прецеденти, а и идва от кабинета на президента. Очевидно те са на мнение, че обезопасяването на доставките на нефт е било прекалено рехаво и държат армията да поеме своята роля в него. В края на седмицата тръгва транспорт за Кървил, искам да заминете с него. От там ще се явите пред Вътрешна сигурност във Фрийпорт.

Въпреки думите на Апгар Питър разбра, че решението е пряко следствие от случилото се в Карлсбад. Понижили го бяха, ако не по чин, то по отговорности.

— Не можете да го направите, сър.

Повдигане на вежди, само толкова.

— Вероятно не ви чух добре, лейтенант. Мога да се закълна, че току-що ми казахте какво съм могъл или не съм могъл да направя.

Питър усети как лицето му пламва.

— Простете, полковник. Нямах това предвид.

Апгар задържа за момент погледа си върху Питър.

— Вижте, разбрах ви, Джаксън. Кажете ми нещо. Колко време сте навън?

Разбира се, полковникът знаеше отговора, питаше само за да увеличи въздействието на отговорът.

— Шестнайсет месеца.

— Дълго време сред пръчките. Отдавна трябваше да ви преместят. Единствената причина да не сте е, че винаги отправяхте молба да останете. Аз ви позволявах, защото знам какво означава за вас ловът. В известен смисъл ние тук сме заради вас.

— Това е мястото, където искам да бъда, сър.

— И изказахте желанието си пределно ясно. Вие сте само човешко същество, лейтенант. Честно казано, имате нужда от почивка. Връщам се в Кървил, след като се приготвим за заминаване, и при първа възможност ще представя молбата ви пред дивизията да ви върнат към териториите. Не ми е в природата да се пазаря, затова ви предлагам да приемете предложението.

Не му оставаше друго, освен да се съгласи.

— Ако мога да попитам, полковник, ами лейтенант Донадио?

— Тя също получи нови заповеди. Не само вие. Щом се върне от нефтените полета, тя тръгва на север към Киърни.

Форт Киърни беше най-северният преден пост на Експедиционния. С продоволствена линия, която се простираше по целия път от Амарило, ставаше дума за обикновено затваряне на пътя преди първия сняг.

— Защо нататък? Зимата идва след два месеца.

— Командването не ми казва всичко, но от дочутото разбрах, че нататък е станало пренаселено. Предвид дарбите ѝ предполагам, че искат нов разузнавач, който да помогне за изясняването на състоянието на враждебните сили, преди те да се евакуират.

Обяснението беше рехаво, но Питър разбра, че не бива да проявява настоятелност.

— Съжалявам за Сач — продължи Апгар. — Добър офицер беше. Знам, че бяхте приятели.

— Благодаря, сър.

— Свободен сте, лейтенант.

Питър прекара остатъка от седмицата в състояние на временно отстраняване. Като нямаше с какво да си запълва времето, най-вече стоеше в палатката си. Картата от вътрешната страна на чекмеджето, някога символ на поставена цел, сега изглеждаше като шега. Може би имаше нещо в теорията на Алиша, може би нямаше нищо. Изглежда, никога нямаше да разберат. Мислеше за времето отпреди да се присъедини към Експедиционния, чудеше се дали не е допуснал грешка, като се записа. Преди борбата си беше само негова. Сега тя беше част от по-голямо начинание, което имаше правила, протоколи, йерархия на командването и в което почти нямаше глас, ако изобщо имаше някакъв. Оставил беше свободата си, за да се превърне в поредния младши офицер, за когото един ден хората да кажат: „Добро момче беше.“

Сутринта на заминаването му дойде. Питър натовари сандъка си на площадката, където чакаше превоза — камион с полуремарке, натоварен с гумите, които хората на Питър бяха донесли от Лъбок. Той нагласи багажа си в товарното помещение на ескортиращия превоз и се качи на мястото на пасажера.

— Хубаво е да се прибира човек у дома, нали, сър?

Питър само кимна. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи свадливо, а шофьорът, ефрейтор от отряда на Сам, не заслужаваше да опере пешкира заради лошото му настроение.

— Ще ви кажа какво ще направя най-напред, когато аз си взема заплатата — рече ефрейторът, едва удържайки въодушевлението си. — Ще ида направо в Хюстън и ще похарча половината за смучене, а другата половината в публичния дом — изведнъж се смути и погледна притеснено Питър. — Съжалявам, сър.

— Всичко е наред, ефрейтор.

— Някой чака ли ви у дома, лейтенант? Ако мога да попитам…

Толкова сложен беше отговорът на въпроса, че не знаеше откъде да започне.

— Донякъде.

Ефрейторът се усмихна разбиращо.

— Ами, която и да е, сигурен съм, че ще се зарадва да ви види.

Заповедта беше дадена. Двигателите на конвоя избълваха черен дим и потеглиха. Питър вече изпадаше в подобно на транс състояние, което се надяваше да поддържа през следващите три дни, когато чу как някой да надвиква рева на машините.

— Спрете при изхода!

Алиша тичаше с всички сили към хъмвито. Питър се показа през прозореца.

— Върнах се само преди час — рече тя. — За кого се имаш, та се изнизваш, без да си вземеш довиждане?

Лицето ѝ приличаше на маска от нефтена мръсотия, от нея се носеше лек мирис на петрол. Но онова, което привлече погледа му, беше металният проблясък на яката ѝ: чифт сребристи капитански нашивки.

— Я виж ти — рече той, надяваше се суховатата му усмивка да прикрие завистта му. — Май трябва да почна да ти викам „сър“?

— Харесва ми как звучи. Време беше, ако ме питаш.

— Апгар ме вади от играта.

— Знам. Пътят на нефта — нямаше смисъл да усуква. — Лесна задача, Питър. Заслужи я.

— И на мен така ми казаха.

— Поздрави Веригата от мен. И Гриър, ако го видиш.

Питър кимна. Само толкова можеха да си кажат в присъствието на шофьора.

— Кога тръгваш за Киърни?

— След два дни.

— Отваряй си очите нагоре. Апгар каза, че се е попренаселило.

— И ти — тя погледна към шофьора, който изучаваше с поглед волана, после отново към Питър: — Не се притеснявай. За онова, което говорихме преди. Не е приключило, разбра ли?

Той почувства в думите ѝ някакво напрежение, което остана неизказано. Зад тях се разнесе нетърпеливият рев на машини. Всички чакаха.

— Сър, наистина трябва да тръгваме — настоя шофьорът.

— Добре, тук приключихме. — Алиша погледна Питър за последен път. — Наистина ти казвам, Питър. Всичко ще е наред. Иди и виж момчето си.

Двайсет и осем

Първата болка я връхлетя като късен влак, който тътне в гара, един следобед в края на септември под топлото тексаско слънце и високо синьо небе. Ейми беше на двора, наблюдаваше как децата играят, след няколко минути камбаната щеше да бие и да ги прибере вътре да довършат уроците си, а Ейми да се върне в кухнята, за да помага при подготовката на вечерята. Остров на отмора сред непрекъснатия всекидневен ритъм от задачи, които тъкмо бяха приключени и отново предстояха. Винаги след като приключеше обедът и чиниите — раздигнати и прибрани, а децата пуснати да изгорят натрупаното от сутринта неспокойствие, Ейми ги следваше навън и се настаняваше в края на детската площадка, разположена достатъчно близо, за да може тя се радва на бликащата енергия от техните игри, и същевременно достатъчно отдалечена, за да не я въвличат в игрите си. Това бяха любимите ѝ трийсет минути от деня. Ейми тъкмо беше затворила очи и наклонила лице към топлите лъчи на слънцето на ранната есен, когато я връхлетя болката: силно присвиване в диафрагмата, от което се присви в кръста, пристъпи напред и издаде лек вик, който дори в силната врява на двора не остана нечут.

— Ейми? Добре ли си?

Лицето на сестра Катрин — бледо, издължено, със сини като метличина ириси — изплува пред погледа на Ейми. От нея се лееше пот, ръцете ѝ и краката ѝ се бяха превърнали в студено желе. Всичко от кръста ѝ надолу сякаш беше изгубило свойствената си твърдост. В друг миг Ейми буквално щеше да се строполи на земята. Част от нея имаше желание да повърне, а друга отказваше, създаваше се вътрешна безизходица, която ѝ пречеше да проговори.

— Може би е най-добре да седнеш. Бяла си като платно.

Сестра Катрин я поведе към пейка до стената на сиропиталището само на двайсетина стъпки, които ѝ се сториха километър. Когато стигнаха до нея, Ейми вече не можеше и крачка да направи, беше на ръба на припадъка. Цяла притеснена, сестра Катрин я остави, след това се върна с чаша вода, която притисна към ръката на Ейми. Игрите на площадката, изглежда, си продължиха без прекъсване, но Ейми чувстваше как някои от децата я наблюдават. Болката се беше разтворила в малко по-общо чувство на гадене, но не и чувството на слабост. Едновременно ѝ беше и студено, и горещо. Още сестри се бяха скупчили, всички говореха с приглушени, сериозни гласове, разпитваха сестра Катрин. Ейми не искаше водата, но всички настояваха да я изпие. Тя отпи малка глътка.

— Съжалявам — едва каза тя. — Изведнъж ми прилоша…

— Насам, сестра — Катрин махна към вратата на сиропиталището, — елате бързо.

Малката група се раздели, когато напред излезе сестра Пег. Възрастната жена огледа Ейми с изопнато лице и едновременно ядно и загрижено изражение.

— Е? Някой ще ми каже ли какво се случи тук, или ще трябва да правя догадки?

— Не знам — отговори сестра Катрин. — Тя просто… припадна.

На площадката игрите бяха замрели. Всички деца сега я гледаха. Ейми потърси с поглед Кейлъб, но не можа да го види от застаналата пред нея сестра Пег. Не помнеше да е била болна, разбираше принципа, но в действителност никога не беше изпитвала никакво неразположение. Дори по-лошо от болката беше объркването. Искаше ѝ се да каже нещо, каквото и да било, за да накара всички да престанат да я гледат настоятелно.

— Ейми? Така ли стана?

— Почувствах замайване. Стомахът ме боли. Не знам от какво е.

Възрастната жена постави длан на челото на Ейми.

— Не мисля, че имаш температура.

— Може да е от нещо, което съм яла. Сигурна съм, че ако поседя минута, ще се оправя.

— Тя не изглежда добре — намеси се сестра Катрин, а останалите закимаха. — Да ти призная, Ейми, помислих си, че ще се споминеш.

Групата замърмори. Не, не изглежда добре, изобщо не изглежда добре. Дали не е грип? Нещо по-лошо? Ако е от нещо, което момичето е яло, нали и на тях щеше да прилошее?

Сестра Пег позволи на групата да поразсъждава, след това ги накара да замълчат с вдигната ръка.

— Не виждам причина да се отдаваме на предположения. Ейми, ти заминаваш да си легнеш.

— Но аз се чувствам по-добре. Сигурна съм, че ще се оправя.

— Аз ще преценя това, благодаря. Сестра Катрин, ще я придружите ли до спалното помещение?

Катрин ѝ помогна да се изправи. Ейми се почувства несигурна, стомахът ѝ не се беше успокоил напълно. Но най-лошото беше минало. Катрин я поведе към сградата, после нагоре по стълбите към стаята, където спяха всички сестри без сестра Пег, която като най-главна в обителта имаше свой апартамент. Ейми се съблече и легна в леглото.

— Мога ли да направя нещо друго? — сестра Катрин дърпаше транспарантите.

— Добре съм — Ейми се постара да се усмихне. — Май трябва малко да си почина.

Застанала в края на леглото, Катрин я изгледа за момент.

— Знаеш какво може да е, нали? Момиче на твоята възраст.

Твоята възраст. Само да знаеше сестра Катрин, помисли си Ейми. Но разбра какво има предвид жената. Идеята я изненада.

Сестра Катрин се усмихна със симпатия.

— Ами ако е това, скоро ще разбереш. Повярвай ми, всички сме минали през този период.

Сестра Катрин накара Ейми да ѝ обещае да я повика, ако ѝ трябва нещо, и си тръгна. Ейми се облегна назад на леглото и затвори очи. Следобедната камбана удари. Долу децата ще се втурнат към уроците си, ухаещи на слънце, пот и свеж следобеден въздух, някои от тях вероятно ще се чудят какво е било това суетене на площадката за игри. Със сигурност Кейлъб щеше се тревожи за нея. Ейми трябваше да каже на сестра Катрин да успокои момчето. Уморена е. Не се чувства много добре. Ще ѝ мине като на кутре, ще видиш.

И това: момиче на твоята възраст. Възможно ли беше? Всички сестри се оплакваха от „тегобата“, както го наричаха. Всеобща шега беше, че животът в толкова малко пространство, където всички бяха в цикъл по едно и също време, превръщаше една седмица на всеки четири в кошмар от кървави превръзки и избухливост. В продължение на сто години Ейми беше живяла в пълно неведение за основни житейски факти, дори сега не можеше да каже, че напълно разбира явлението, но схващаше същината му. Кървиш, не много, но все пак и това ти създава неудобства, продължава известен брой дни. Известно време Ейми беше обмисляла перспективата с ужас, но с времето чувството отстъпи място на жесток, почти биологичен копнеж и страх, че нищо такова няма да се случи с нея, че вратата на принадлежността към човечеството завинаги ще си остане затворена и тя щеше да остане да живее в детско тяло.

Провери: не, не кървеше. Ако сестра Катрин имаше право, колко време щеше да мине, преди да започне? Искаше ѝ се да беше имала възможност да разпита по-подробно сестра Катрин. Колко кръв ще има, колко болка, колко по-различно ще се чувства? Макар че в нейния случай, разсъждаваше Ейми, нищо няма да е съвсем същото. Може би щеше да е по-лошо, може би по-добре, може би изобщо няма да се случи.

Щеше да е хубаво да бъде жена. Да се види отразена в нечии други очи. Тялото ѝ да познае онова, което сърцето ѝ вече знаеше.

Драскане и мяукане прекъснаха размишленията ѝ. Естествено, Мишелов щеше да дойде да я провери. Старият сив котарак тръгна полека по дължината на леглото ѝ. Жалка гледка беше — очите закрити от катаракти, сплъстена и мърлява козина, провлачил опашка от старост.

— Дойде да ме видиш? Така ли, момче? Ела тук.

Ейми го вдигна от пода, облегна се на леглото и го подпря на гърдите си. Прокара ръце по козината му, той отвърна с леко блъсване на главата си във врата ѝ. Слънцето грее, ти защо си в леглото? Направи три кръгчета, преди да легне на гърдите ѝ и високо да замърка. Всичко е наред. Ти поспи. Аз ще се оправя.

Ейми затвори очи.

Нощ. Ейми беше навън.

Как се беше озовала навън?

Все още беше с нощницата си. Краката ѝ бяха боси и влажни от росата. Не знаеше колко е часът, но май беше късно. Сънуваше ли? Но ако все още спеше, защо чувстваше всичко така истинско? Огледа къде се намира. Близо до язовира, срещу течението. Въздухът беше студен и влажен. Почувства стаена тревога, като че се е събудила от сън, в който са я преследвали. Защо беше тук? Дали не е ходила насън?

Нещо я перна по крака и я стресна. Сведе поглед и видя Мишелов, който я гледаше със забулените си очи. Котаракът започна високо да мяука, после тръгна към язовира, спря след няколко крачки и отново я погледна.

Ясно беше какво иска, Ейми го последва. Старият котарак я водеше към малка бетонна постройка в основата на язовира. Нещо механично? Мишелов стоеше на вратата и мяукаше.

Тя отвори вратата и влезе. Вътре беше пълен мрак, как щеше да намери пътя? Опипом затърси по стената, искаше да намери ключа. Ето го. Редица от светлини присветнаха и оживяха. В центъра на малката стая имаше метален парапет и вито стълбище. Мишелов стоеше на най-горното стъпало. Той се обърна и я погледна, нададе още едно настойчиво мяукане и заслиза.

Стълбите се виеха надолу. В дъното тя отново се озова в мрак. Ново търсене опипом за ключ за осветлението — тогава видя къде се намира. Широка тръба, която водеше само в една посока, напред. Мишелов беше далеч навътре, хвърляше издължени сенки по стените. Неспокойството му беше заразително, въвличаше я все по-надълбоко и надълбоко в подземния свят. Стигнаха до втори капак, затворен с пръстен. На пода имаше парче тръба. Ейми го пъхна между спиците и завъртя. Вратата се отвори и откри стълба. Тя се обърна да се допита до Мишелов, който срещна погледа ѝ със сдържано изражение.

Страхувам се, че аз оставам, благодаря. Продължаваш нататък сама.

Тя слезе. Нещо я чакаше на дъното. Почувства присъствие, дълбоко в костите си. Нещо ужасно, тъжно и пълно с копнеж. Краката ѝ докоснаха дъното. Нова шахта, по-широка от първата. Водата се процежда по пода. В другия край видя кръг от светлина. Сега разбра къде е: в една от тръбите на преливника. Виждаше лунната светлина. Тръгна към притуленото ѝ сияние, точно когато някаква сянка мина пред нея. Не беше сянка: силует.

Тя разбра.

Ейми, Ейми, дъще.

Той посегна към нея през прътите: дълга, извита лапа, удължени хищнически пръсти, завършващи с извити нокти. Когато дланите им се докоснаха, пръстите му отначало се извиха и обхванаха нейните. Тя не почувства страх, само все по-силно обземащо я просветление. Погледът ѝ се замъгли от сълзи.

Ейми, помня. Всичко помня.

Ръцете им се притиснаха здраво. Усещането от докосването му стигна до всяка нейна частица, окъпа я с топлината си — топлината на любовта, на дома. Тя казваше: Винаги ще съм тук. Аз ще те пазя.

Смелото ми момиче. Смелата ми Ейми. Не плачи сега.

Мощен хлип я разтърси, заля я емоция. Щастлива беше, тъжна беше, чувстваше тежестта на живота си.

— Какво става с мен? Защо се чувствам така? Моля те, кажи ми.

Лицето му беше безизразно, защото нямаше такова, всичко, което чувстваше, беше в погледа му.

Всичките ти въпроси ще получат отговор. Той те чака в кораба. Ще ти покажа пътя, когато му дойде времето.

— Кога? Кога ще дойде?

Но Ейми разбра отговора, преди да чуе думите.

Скоро, каза Улгаст. Много, много скоро.