Дванайсетте

Двайсет и девет

Нефтена рафинерия

Фрийпорт, Тексас

Майкъл Фишър, първокласен инженер-химик — Майкъл Умният, Мостът между световете — се надигна от дълбок, лишен от сънища сън с непогрешимото усещане, че някой го чука.

Отвори очи. Лор го беше възседнала. Гърбът ѝ беше извит, челото ѝ лъщеше от блестящи капчици пот, предизвикани от разгорещения секс. Рояци, помисли си той, не го ли бяха направили току-що? Не го ли правеха всъщност почти непрекъснато? Ненаситно, разгорещено, във всяка поза, която позволяваше човешката физиология в кабинката за спане с приблизителните размери на ковчег?

— Добро утро — обяви тя ухилена. — Надявам се, нямаш против, че започнах без теб.

Така да бъде, помисли си Майкъл. Със сигурност има и по-лоши начини да започнеш деня. По пламналото ѝ лице Майкъл разбра, че Лор доста е напреднала, а като се замислеше — и той не изоставаше много. Тя беше започнала да полюлява бедра, тежестта на половият ѝ орган настъпваше срещу него като вълни към бряг. Вълните идваха и се оттегляха.

— Не толкова бързо, господине.

— За Бога, спрете? — ревна глас над тях.

— Млъкни, Цепс — отвърна Лор. — Работя.

— Вдигнах го заради тебе! Гадост!

На Майкъл му се струваше, че разговорът се води на някаква отдалечена орбита. След като всички бяха натъпкани един до друг и ги деляха само тънки завеси за уединение, човек се научаваше да изключва присъствието на другите. Но чувството не беше само това. Дори когато сетивата му се отнесоха към физическото усещане, нещо в секса, в хипнотичния му ритъм го разполови. Като че разумът се носеше три стъпки над тялото, оглеждаше се по пътя си през пейзаж от различни тревоги, тъги, емоционално неутрални картини, които изникваха пред него като мехурчета от разширяващ се газ във врящ съд. Разлагащ се уплътнител, който трябваше да бъде сменен. Доставка по график на нов суров петрол от депото. Спомени от Колонията, за която иначе никога не мислеше. Над него Лор продължаваше пътуването си, докато Майкъл се носеше по течението на мисловната си изневяра и се опитваше да хармонизира действията си с нейните. Изглежда, поне това можеше да направи.

Накрая успя. Нарастващата страст на Лор спечели. Когато дръпнаха завесата, Цепс вече беше излязъл. Часовникът над капака показваше шест и половина сутринта.

— Мамка му.

Майкъл стъпи на пода и навлече комбинезона си. Зад него Лор уви ръце около гърдите му.

— Остани. Ще направя така, че да си заслужава закъснението.

— Първа смяна съм. Карловиц ще ми изръфа задника за закуска! — Натъпка крака в ботушите си и се извърна да я целуне: вкус на сол, секс и нещо съвсем нейно си. Майкъл не би казал, че между тях има точно любов. Сексът беше начин времето да минава, но с месеците връзката им се беше развила, малко по малко, в нещо повече от навик.

— Пак ли се размисли?

— Кой, аз ли?

— Не лъжи — Тонът ѝ не беше огорчен, по-скоро коригиращ. — Да знаеш, че един ден ще изчукам навън всичките ти кахъри. — Тя въздъхна и отпусна хватката си. — Добре. Върви.

Майкъл стана от тясното легло, взе каската и ръкавиците от гредата.

— Ще те видя ли по-късно?

Тя вече беше легнала.

— Със сигурност.

Когато Майкъл излезе от бараките, слънцето се издигаше над Залива и от него повърхността му блестеше като лист кован метал. Може и да беше първата седмица на октомври, но жегата набираше сила, както винаги океанският въздух беше тръпчив от солта и вонята на сяра от горящия бутан. Стомахът му къркореше — храната щеше да почака — той тръгна забързано през комплекса, подмина магазина и залата за упражнения, бараките на Вътрешна сигурност и се насочи към покритото метално хале, където работниците от първа смяна се бяха събрали. Карловиц, главният инженер, разпределяше задачите от списъка. Стрелна със студен поглед Майкъл.

— Да не би да прекъсваме разкрасяващия ви сън, Фишър? Грешката е наша.

— Добре — Майкъл вдигаше ципа на комбинезона си. — Съжалявам.

— Има да съжалявате. Ще подпалвате Бомбата. Цепс ще ви е помощник. Помъчете се да не взривите екипа.

Дестилационна кула №1, известна като Бомбата — най-старото съоръжение, ръждясалата ѝ грамада се държеше заедно благодарение на накъсани заварки, тел и молитви. Всички твърдяха, че е само въпрос на време или да бъде извадена от употреба, или да изстреля някой добре опечен екип на половината път до Марс.

— Благодаря, шефе. Много си готин.

— За теб винаги — погледът на Карловиц обходи групата. — Добре. Седем дни, докато натоварим кораба. Искам танкерите да са пълни, народе. А, Фишър, задръж малко. Искам да си поговоря с теб.

Екипите се пръснаха по кулите си. Майкъл последва Карловиц в халето. Сега какво, Иисусе? Закъснял беше не повече от две минути, надали си струваше да го строяват.

— Виж, Дан, съжалявам за тази сутрин…

Карловиц го прекъсна.

— Забрави, искам да говорим за друго. — Подръпна нагоре панталоните си и сниши грамадата си в стола зад бюрото. Карловиц беше тежък в истинския смисъл на думата, не беше дебел, ами едър във всяко отношение — мъж с тегло и тежест. На стената над главата му имаше закачени дузини листове хартия — диаграми, работни потоци, графици за доставки. — Така или иначе, щях да те пратя на Бомбата. Двамата с Цепс сте най-добрите, с които разполагам, за работа в напечено положение. Приеми го като комплимент, че ви разпределям на оная разнебитена стара съборетина. Да можех да избирам, отдавна да е куп старо желязо.

Майкъл не се съмняваше, че е така; от друга страна, знаеше стратегически да преценява похвалата, когато я чуеше.

— Е?

— Ами това.

Карловиц измъкна лист от бюрото си. Очите на Майкъл бързо намериха подписа на дъното: Виктория Санчес, президент. Република Тексас. Без да се бави, прегледа трите кратки абзаца на писмото. Ами, помисли си той.

— Имаш ли представа за какво е?

— Защо мислиш, че мога да имам?

— Ти си бил последният началник на екип за разтоварване. Може би си уловил вятъра на нещо, докато сте били там. Приказки около депото, увеличен брой военни, които се навъртат наоколо.

— Нищо тревожно — сви рамене Майкъл. — Говори ли със Старк? Може би той знае.

Старк беше офицерът по сигурността на рафинерията. Гръмогласен и със страшна слабост към смученето, но като цяло предизвикваше уважение сред работниците в рафинерията и Вътрешната сигурност, ако не за друго, то заради сърцатостта му на масата за покер. Вещината му в картите беше струвала на Майкъл голяма пачка, не че кесията беше голяма загуба — зад оградите на рафинерията нямаше за какво да се харчат парите.

— Не още. Това обаче няма да му допадне — Карловиц наблюдаваше Майкъл: — Вие не сте ли приятели? Цялата онази история с Калифорния.

— Познавам го, така е.

— Значи може и да туриш малко смазка на работата. Действай като, знам ли и аз, неофициална връзка между Вътрешна сигурност и военните.

Майкъл си позволи няколко секунди да проучи отношението си. С радост би се срещнал с някого от старите времена, но в същото време осъзнаваше, че у него има вътрешен смут, таеше чувството, че ще се разкрие. Затвореният живот на работник в рафинерията в много отношения го беше спасил от скръбта от загубата на сестра му и беше заел мястото в душата му, което тя беше оставила празно. Част от него знаеше, че се крие, но останалата част нехаеше.

— Не трябва да е проблем.

— Ще го смятам за услуга. Действай, както намериш за добре. — Карловиц изви глава към вратата. — Сега се махай оттук, имаш да преработваш нефт. И каквото казвам — това и мисля. Пази си задника на оная чудесия.

Майкъл пристигна в дестилационната кула и завари екипа си, дванайсет работници, да стоят и да се чудят. Танкерът с товара си от суров петрол чакаше и на него не се вършеше никаква работа. Цепс никакъв не се виждаше.

— Добре, да видим сега какво има. Народе, защо не пълните корабчето?

Цепс пропълзя изпод нагряващия елемент в основата на кулата. Ръцете му бяха оплескани с чернилка.

— Първо трябва да я промием. Имаме поне два метра утайка в основата.

— Мамка му, цялата сутрин ще ни отиде за тази работа. Кой беше началник на последния екип?

— От месеци не е чистено. Ще трябва да питаш Карловиц.

— Колко суров нефт трябва да източим?

— Към двеста барела16.

Осем хиляди галона17 частично рафиниран петрол, който беше седял кой знае колко дълго: щеше да им е необходим по-голям танкер за отпадъка, а после и цистерна с маркучи под високо налягане, за да прочистят кулата. Трябваха им минимум дванайсет часа, шестнайсет да я напълнят отново и да запалят нагряването, двайсет и четири часа, преди да капне първата капка от тръбата. Карловиц щеше да спука аневризма.

— Най-добре да се захващаме. Ще поискам заповед, вие пригответе маркучите. — Майкъл поклати глава. — Ще го открия този, дето го е направил, и ще му наритам задника.

Източването им отне остатъка от сутринта. Майкъл обяви останалия нефт за неизползваем и изпрати цистерната към депата за отпадъчни материали за изгаряне. Източването на негодния нефт беше лесната част, но прочистването на резервоара беше задачата, от която всички трепереха. Водата, излята от върха на кулата, щеше да прочисти по-голямата част от остатъчния нефт — лепкавия, токсичен отпадък от рафинирането — но не всичко. Трима мъже трябваше да облекат специално облекло и да влязат вътре, да изчеткат основата и да прочистят дренажната тръба. Единственият начин да се влезе беше през отвор, широк около метър, където трябваше да пълзят на четири крака. Наричаха го „да влезеш в ануса“ — неточно описание според мнението на Майкъл. Майкъл щеше да е един от тримата. Нямаше правило за това, кои да са, просто беше традиция, жест към морала. За останалите двама обичаят беше да се тегли жребий.

Първият, който изтегли къса клечка, беше Ед Поуп, най-възрастният в екипа. Ед беше инструкторът на Майкъл, онзи, който го научи на азбуката. Три десетилетия в рафинерията бяха взели своята дан. Тялото на мъжа беше като корабен дневник на катастрофите. Три пръста, отсечени от резач. Едната страна на главата му и врата му бяха изгорени до останал без косми розов участък при експлозия на пропан, убила деветима. С едното ухо беше глух, а коленете му бяха толкова сковани, че като го гледаше да се привежда, Майкъл болезнено присвиваше очи. Майкъл мислеше да го свободи от задачата, но знаеше, че Ед е прекалено горд, за да приеме. Погледът му го съпроводи как се запъти към халето да облече защитното облекло.

Цепс извади втората къса клечка.

— Забрави, трябваш ми отвън при помпите — рече Майкъл.

Цепс поклати глава. Денят беше направил всички нетърпеливи.

— По дяволите. Давай да приключваме с тази работа.

Заизвиваха се, за да облекат защитните костюми и кислородни апарати, и събраха оборудването си: тежки четки на пръти, кофи с разтворител, датчици за високо налягане, които щяха да подават информацията към компресора. Майкъл сложи маската на лицето си, постави лепките, плътно затвори ръкавиците и провери кислорода си. Въпреки че вентилираха кулата, въздухът вътре си оставаше смъртоносен — газообразна смес от петролни изпарения и сулфиди, които можеха да изпепелят дробовете на човек до пръжки. Майкъл усети пукването на ушите си от налягането в маската, включи лампата на главата си и коленичи, за да махне резето на вратата.

— Да вървим, омбрес18.

Промъкна се, сниши се и се озова в десетсантиметрова застояла мръсотия. Ед и Цепс пропълзяха след него.

— Ама че гадост.

Майкъл бръкна в утайката и отвори дренажната тръба. Тримата започваха да избутват с четките остатъка през нея. Вътре беше поне трийсет и осем градуса, от тях потече пот. Влагата от дъха им замъгли прозрачната част от екраните на защитните им шлемове. Когато изчистиха най-лошото, изсипаха разтворителя, окачиха пръскалките и започнаха да пръскат по стените и пода.

Разговорите бяха невъзможни заради костюмите и рева на компресора. Можеха да мислят само как да довършат работата и да излязат. Работеха само от две минути, когато Майкъл почувства почукване по рамото. Той се обърна и видя Цепс да сочи към Ед. Мъжът стоеше и гледаше стената като статуя, пръскачката висеше отпуснато до тялото му. Докато Майкъл гледаше, тя се изхлузи от ръката му, Ед май не забеляза.

— Нещо става с него! — надвика врявата Цепс.

Майкъл пристъпи и обърна Ед за раменете. Мъжът гледаше безизразно.

— Ед, добре ли си?

Лицето на мъжа живна.

— О, здрасти, Майкъл — рече той прекалено ведро. — Здрасти-здрасти. Ей-оо.

— Какво казва? — извика Цепс.

Майкъл приближи пръст до гърлото си, за да каже на Цепс да спре компресора. Погледна внимателно Ед.

— Поговори с мен, друже.

Мъжът се разкикоти като момиченце. Дишаше трудно, едната му ръка се вдигна към предпазната маска.

Заговори неясно и несвързано.

Майкъл разбра какво ще се случи. Ед понечи да вдигне маската си и Майкъл го улови за ръце. Мъжът не беше дете, не беше и слабак. Заизвива се ожесточено, за да се освободи от хватката на Майкъл, опитваше се да се отскубне, лицето му беше посиняло от паниката. Не беше паника, осъзна Майкъл, ами хипоксия. Тялото му се сгърчи силно, краката му омекнаха и рухна с цялата си тежест в ръцете на Майкъл.

— Цепс, помогни ми да го извадим!

Цепс улови краката на мъжа. Тялото му беше съвсем отпуснато. Двамата го измъкнаха през отвора.

— Някой да го поеме! — извика Майкъл.

Появиха се ръце, които да го измъкнат от другата страна. Двамата избутаха тялото на Ед през отвора. Майкъл се промъкна навън, свали маската и ръкавиците си в мига, в който излезе на чист въздух. Ед лежеше по гръб на твърдата земя. Някой беше свалил шлема му и раницата. Майкъл коленичи до тялото му. Човекът лежеше в зловеща неподвижност и не дишаше. Майкъл постави основата на дясната си ръка в центъра на гърдите на Ед, лявата сложи отгоре ѝ, преплете пръсти и натисна. Нищо. Отново натисна, после пак, преброи до трийсет, както го бяха учили да постъпва, след това мушна ръка под врата на Ед, за да отвори дихателната тръба, стисна носа му и притисна уста в сините устни на мъжа. Едно вдишване, две, три. Умът на Майкъл беше хладнокръвен като лед, изцяло съсредоточен върху целта си. Гърдите на Ед се повдигнаха, поеха мощно въздух. Обърна лицето си на една страна, давеше се и кашляше.

Майкъл се залюля назад на пети, седна на земята. Пулсът му биеше лудо от адреналина. Някой му подаде манерка: Цепс.

— Добре ли си, приятел?

Въпросът дори нямаше смисъл за него. Отпи щедра глътка, изжабури водата в устата си и плю.

— Да.

Накрая някой помогна на Ед да се изправи на крака. Майкъл и Цепс го съпроводиха до халето. Помогнаха му да седне на пейките.

— Как се чувстваш? — попита Майкъл.

По страните на Ед се беше появил малко цвят, въпреки че кожата му беше влажна и лепкава. Той нещастно поклати глава.

— Не знам какво стана. Мога да се закълна, че проверих кислорода си.

Майкъл вече беше проверил сам: бутилките бяха празни.

— Ед, може би е време.

— Иисусе, Майкъл. Уволняваш ли ме?

— Не. Изборът е твой. Казвам само, че не е срамно да признаеш, че работата е приключила. — Ед не отговори, Майкъл се изправи на крака. — Помисли. Ще те подкрепя с каквото и да решиш да се занимаваш. Искаш ли да те откарат до бараките?

Ед се взираше неутешимо в пространството. Майкъл можеше да прочете истината по лицето му: мъжът нямаше друго, освен работата си.

— Мисля да поседя тук малко. Да се съвзема.

Майкъл излезе от халето и завари останалите от екипа да се мотаят около вратата.

— По дяволите, какво сте тръгнали да обикаляте наоколо?

— Смяната свърши, шефе.

Майкъл погледна часовника си: наистина беше свършила.

— За нас не е. Край на представлението. Връщайте мързеливите си задници на работа.

Полунощ минаваше, когато Лор му каза:

— Извадил е късмет Ед.

Двамата лежаха свити на леглото на Майкъл. Въпреки всички усилия на Лор умът му не можа да се отърси от случилото се през деня. Пред очите му непрекъснато беше изражението на Ед в халето, сякаш са го изпратили на бесилката.

— Как така късмет е извадил?

— Ами че си бил там. Онова, което си направил.

— Нищо не съм направил.

— Напротив. Можел е да умре. Откъде знаеш как да даваш първа помощ?

У него припламна споменът за миналото, вълна от болка.

— Сестра ми ме научи — каза Майкъл. — Тя беше медицинска сестра.

Трийсет

Градът

Кървил, Тексас

Пристигнаха в дъжда. Първо се показаха полетата, прогизнали от влага, въздухът беше наситен с мирис на пръст. После се заизкачваха, за да излязат от долината, и стените на града се издигнаха с осемте си етажа на фона на кафявите хълмове на Тексас. При градските врати се озоваха на опашка — коли, тежки машини, пикапи на Вътрешната, претъпкани с хора, облечени в дебели якета. Питър изскочи от камиона, попита шофьора дали може да си остави багажа в бараките и показа заповедите на пазача при входния тунел за пешеходци, който му махна да минава.

— Добре дошли у дома, сър.

След шестнайсет месеца из териториите сетивата на Питър бяха на мига връхлетени от простора и преливащата очовеченост на мястото. В града беше прекарал малко време, недостатъчно, за да привикне с клаустрофобичната гъстота на звуците, ароматите и постоянно сменящите се лица. Населението на Колонията никога не беше надвишавало триста души, а тук имаше над четирийсет хиляди.

Питър тръгна към управлението, за да си получи заплатата. Така и не свикна съвсем с идеята за парите. „Равен дял“, главната икономическа единица в Колонията, му се беше виждала много разумна. Човек има своя дял и го използва, както намери за добре, но той беше толкова, колкото и на останалите — нито повече, нито по-малко. Как биха могли тези покрити с мастило късове хартия — наричаха ги остини, на името на мъжа, чийто образ с високо, издадено чело, орлов нос и озадачаващо облекло красеше всяка банкнота — всъщност да съответстват на стойността на работата на човек?

Цивилният служител извади кесията от касата, тропна банкнотите на тезгяха и промуши към него бележник с подложка през решетката, всичко за едно мигване на окото.

— Подпишете тук.

Питър усещаше непривичното присъствие на парите, тлъста пачка, в джоба си. Когато отново излезе в просветляващия следобед, вече правеше сметка как да се отърве от тях. Оставаха шест часа до вечерния час — достатъчно време, за да посети както сиропиталището, така и затвора, преди да се яви в бараките. Разполагаше само със следобеда. Превозът за рафинерията тръгваше точно в шест.

Гриър беше първи, така Питър нямаше да разочарова Кейлъб, като си тръгне преди сирената. Затворът се намираше в стара сграда на тъмница. Подписа на гишето — в Кървил човек все нещо подписваше, друга странност — и извади ножа и оръжието си. Тъкмо понечи да влезе, когато пазачът го спря.

— Трябва да ви обискирам, лейтенант.

Като член на Експедиционния, Питър беше привикнал на определено автоматично засвидетелствано му уважение, каквото със сигурност му дължеше младши офицер от Вътрешната, сигурно едва вчера навършил двайсет.

— Необходимо ли е?

— Не аз определям правилата, сър.

Питър се подразни, но нямаше време да спори.

— Тогава приключвайте бързо.

Стражът прокара ръце нагоре-надолу по ръцете и краката на Питър, след това извади тежка връзка ключове и го въведе в място за чакане, дълъг коридор с тежки стоманени врати. Въздухът беше спарен и миришеше на хора. Стигнаха до килия, отбелязана с номер 62.

— Странно — отбеляза пазачът, — почти три години Гриър нямаше никакви посетители, а сега двама само за месец.

— Кой друг го е посетил?

— Не бях аз дежурен. Трябва него да попитате.

Пазачът намери точния ключ, пъхна го в ключалката и отвори вратата, чиито панти изскърцаха. Гриър, бос, облечен само с панталони от грубо платно, пристегнати в кръста, седеше на ръба на леглото си. Широката му гръд блестеше от капчици пот, ръцете спокойно стояха свити в скута му. Останалото от сребристобялата му коса се стелеше по раменете, дългата му брада — брада на пророк, на скиталец из пустошта — стигаше до половината на лицето. От него се излъчваше дълбоко спокойствие. Впечатлението, което внушаваше, беше на овладяност, като че беше свел ума и тялото си до тяхната същина. За един неудобен момент не даде знак, че осъзнава присъствието на двете фигури на прага, което накара Питър да се чуди дали уединението не е увредило мозъка му. Но тогава вдигна очи и лицето му просветна.

— Питър. Ето те и теб.

— Майор Гриър. Радвам се да ви видя.

Гриър се разсмя иронично, гласът му дрезгавееше от дългото мълчание.

— Отдавна никой не ме е наричал така. Сега съм Лушъс. Или шейсет и втори, ако предпочиташ. Повечето така ме наричат — Гриър се обърна към пазача. — Дай ни пет минути, Сандърс?

— Не бива да оставям насаме никого при затворник.

Питър го изгледа студено.

— Мисля, че мога да се погрижа и сам за себе си, синко.

Миг на колебание, след това пазачът отстъпи.

— Ами понеже става дума за вас, сър, предполагам, че десет минути са в реда на нещата. След това свършва смяната ми. Не искам да си навличам проблеми.

Питър се намръщи.

— Познаваме ли се?

— Видях името ви, като го написахте. Всички знаят кой сте. Вие сте мъжът от Калифорния. Тази история е като легенда — всичките му преструвки за авторитет се бяха изпарили, изведнъж се превърна в заслепено от звездата хлапе със сияещо от възхищение лице. — Как беше? Да извървите целия път, искам да кажа.

Питър не знаеше какво точно трябва да отговори.

— Дълъг път бихме.

— Не знам как сте успели. Аз щях да си изгубя ума от страх.

— Повярвай ми — увери го Питър, — през повечето време беше точно така.

Сандърс ги остави насаме. Питър взе единствения в помещението стол, обкрачи го с облегалката към Гриър и седна срещу него.

— Май доста впечатли нашето момче. Казах ти, че тази история трудно ще си остане в тайна.

— Все още е странно, като го чувам — рече Питър. — Как си?

Гриър сви рамене.

— Справям се. Ами ти? Изглеждаш добре, Питър. Униформата ти отива.

— Лиш ти праща поздрави. Тя стана капитан.

Гриър кимна сдържано.

— Забележително момиче е нашата Лиш. Родена е за велики дела, бих казал. И как върви войната? И да питам ли изобщо?

— Не много добре. Нула на три сме. Историята с Мартинез беше катастрофа. Сега, изглежда, Командването има някакви съображения.

— Открай време най ги е бивало в тях. Не се притеснявай, вятърът ще се обърне. На място като това тук се учиш на търпение.

— Без теб не е същото. Не мога да спра да мисля, че ако беше там, щеше да е друго.

— Много се съмнявам. Това винаги е било твоето представление. Разбрах го в мига, в който те срещнах. Когато висеше с главата надолу в мрежата, нали?

Питър се разсмя на спомена.

— Майкъл повърна върху всички ни.

— Точно така, сега си спомних. Как е той? Не е хлапето, което знам от старите времена, предполагам. Винаги за всички имаше отговор.

— Съмнявам се, че се е променил много. Утре ще разбера дали е така. Пращат ме в рафинерията.

Гриър се намръщи.

— Защо там?

— Някаква нова инициатива за обезопасяване на Пътя на нефта.

— Вътрешна сигурност ще останат възхитени. Мен да питаш, ще имаш доста работа с този жребий. — Плесна с ръце по коленете си, за да смени темата. — Ами Холис, за него какво си чул?

— Нищо хубаво. Тежко понесе смъртта на Сара. Разправят, че бил в контрабандата.

Известно време Гриър размишлява върху новината.

— Като цяло не мога да кажа, че го обвинявам. Може да ти прозвучи странно, но познавам Холис, а и при онези обстоятелства и други биха поели по същия път. Предполагам, рано или късно, ще се оправи. Носи добра глава на раменете си.

— Ами ти? Скоро излизаш. Ако искаш, мога да се застъпя за теб пред Командването. Може би ще ти позволят отново да влезеш в армията.

Гриър поклати глава.

— Опасявам се, че тези дни за мен приключиха, Питър. Не забравяй, че съм дезертьор. Пресечеш ли веднъж тази линия, няма връщане.

— Какво ще правиш?

Гриър се усмихна мистериозно.

— Предполагам, нещо ще изникне. Винаги изниква.

Известно време говориха за другите, новините, истории от миналото. Топлина и задоволство изпълниха Питър от това, че е с Гриър, но изпита и чувство на загуба. Майорът се беше появил в живота му точно когато Питър се нуждаеше от него. Именно стабилното присъствие на Гриър му беше дало сили да продължи напред в дните, когато решимостта му отслабваше. Това беше дълг, който Питър никога нямаше да може да изплати напълно: дългът на дадения кураж. Питър чувстваше, че затворничеството на Гриър го е променило. Той все още беше същият човек, но у него имаше нещо по-дълбоко, в него течеше река от вътрешно спокойствие. Като че извличаше сила от уединението си.

В края на десетте минути Питър разказа на майора за пещерата, странният мъж Игнасио и теорията на Алиша за това, кой е бил. Още докато изговаряше думите, осъзна колко изсмукана от пръстите звучеше тази теория, но въпреки всичко чувстваше, че е правилна. Ако не друго, чувството му, че информацията е важна, с времето се беше засилила у него.

— Може и да има нещо в тази работа — съгласи се Гриър. — Казал е „Той ни изостави“, така ли?

— Това бяха думите му.

Гриър се умълча, поглаждаше дългата си брада.

— Въпросът е къде е отишъл Мартинез. Алиша дали има някаква представа?

— Нищо не ми е казвала.

— А ти какво мислиш?

— Според мен да открием Дванайсетте ще се окаже доста по-сложно, отколкото го бяхме замислили.

Той зачака, вперил поглед в лицето на Гриър. Когато майорът не отговори, рече:

— Предложението ми си остава. Наистина може да си ни от полза.

— Надценяваш ме, Питър. Винаги съм бил само част от събитията.

— Не и за мен. Алиша би казала същото. Всеки от нас би го казал.

— Приемам комплимента. Но той нищо не променя. Стореното си е сторено.

— Да си тук е все така неправилно.

Гриър сви рамене безгрижно.

— Може да е, а може и да не е. Повярвай ми, блъскал съм си главата достатъчно по темата. Експедиционният беше целият ми живот и ми липсва. Но направих онова, което смятах за правилно в онзи момент. В крайна сметка само така човек трябва да измерва живота си, и то е предостатъчно — присви очи към Питър, — пък и не е нещо, което трябва аз да ти казвам, нали?

Майорът беше съвършено прав.

— Предполагам, че не.

— Ти си добър войник, Питър. Винаги си бил такъв и не те излъгах за униформата. Наистина ти отива. Въпросът е дали ти ѝ подхождаш?

Въпросът не беше обвинителен, дори напротив.

— Има дни, в които се чудя върху това — призна Питър.

— Всички го правим. Армията е това, което е. И до клозета стигаш трудно, без да попълниш формуляр в три екземпляра. Но в твоя случай бих казал, че въпросът е с по-дълбок подтекст. Мъжът, когото срещнах да виси надолу с главата в онази мрежа — той следваше само своите собствени заповеди. Не вярвам дори да е бил наясно как се следват чужди. Ето те сега тук, пет години по-късно, как ме информираш, че Командването иска да изостави лова. Кажи ми, имат ли право да го направят?

— Не, разбира се.

— А можеш ли да ги накараш да го проумеят? Да ги накараш да променят решението си?

— Аз съм само младши офицер. Няма да се вслушат в думите ми.

Гриър кимна.

— Съгласен съм. Ето ни къде сме.

Последва мълчание. След което Гриър рече:

— Може би има нещо, което ще ти е от полза. Помниш ли какво ти казах онази нощ в Аризона?

— Много нощи имаше, Лушъс. Много неща се казаха.

— Така беше. Но тази е особена, не съм сигурен къде точно се намирахме. На два дни път от Стопанството във всеки случай. Подслонили се бяхме под един мост. Навсякъде имаше чудати скали. Помня това, защото светлината ги обля на залез, сякаш бяха осветени отвътре. Двамата се разговорихме. Това беше нощта, в която те попитах какво възнамеряваш да правиш с ампулите, които ти даде Лейси.

Спомняше си. Червените скали, дълбоката тишина на околността, с лекота вървящия разговор, докато двамата седяха до огъня. Споменът сякаш се беше носил из ума на Питър в продължение на пет години, без никога да изплува на повърхността до този момент.

— Помня.

Гриър кимна.

— Знам, че помниш. Нека ти кажа, че предложението ти доброволно да си инжектираш вируса, без никакво колебание, е най-смелото нещо, което съм виждал, а съм виждал смели постъпки. Аз никога не бих се решил. И преди това изпитвах голямо уважение към теб, но след това… — замълча. — Онази нощ ти казах нещо. „Има някакъв смисъл във всичко случило се. Повече от случайност е.“ Наистина говорех на себе си тогава, опитвах се да облека в думи нещо, което не проумявах, но много размишлявах по този повод. Ти си открил Ейми, ти откри мен, Лейси, Бабкок, всичко, което се случи на онази планина. Събитията може и да ти се струват случайни, докато ги изживяваш, но когато погледнеш назад, какво виждаш? Върволица от случайности? Добрият стар късмет? Или нещо повече? Аз ще ти кажа какво виждам, Питър. Ясна пътека. Нещо повече. Истинска пътека. Какви са вероятностите тези неща да се случат от само себе си? Всяко събитие да попада на мястото си точно когато ни е потребно? Тук действа сила, нещо отвъд разбирането. Можеш да го наречеш, както си искаш. На нея не ѝ трябва име, защото тя знае твоето, приятелю. Та ти, значи, се чудиш какво правя по цял ден тук, ала отговорът е много прост. Чакам да видя какво ще се случи сега. Вярвам в Божия замисъл. — Той се усмихна загадъчно на Питър. Слоят пот по лицето и голите му гърди се увеличи, мускулестите му гърди придадоха остър мирис на въздуха в стаята. — Странно ли ти се струва да ме слушаш как говоря тези неща? — Отношението му стана по-леко. — Вероятно си мислиш: Горкият, съвсем сам в тая кутийка, сигурно се е смахнал. Няма да си първият.

На Питър му трябваха няколко мига, преди да отговори.

— Всъщност не. Мислех си колко много ми приличаш на един човек.

— На кого?

— Казваше се Леля.

Сега Гриър си спомни.

— Разбира се. Жената, която погребахме при завръщането в Колонията. Никога не си ми разказвал за нея и се чудех. Но не исках да любопитствам.

— Би могъл. Може да се каже, че бяхме близки, макар с Леля никога да не се знаеше точно. Половината време си мислех, че ме взима за друг човек. Наминавах да я видя как е. Тя също обичаше да говори за Бог.

— Така ли? — Гриър, изглежда, остана доволен. — И какво казваше?

Колко странно, помисли си Питър, да разказва за Леля в този момент. Също като историята на Гриър за нощта им в Аризона, споменът му за старата жена и времето, което бяха споделяли, изплува в ума му, сякаш всичко се е случило вчера. Свръхтоплата ѝ кухня, противният ѝ чай, точното, дори благоговейното подреждане на предметите в претъпканата ѝ къща, мебелите, книгите, картините и спомените, старите ѝ възлести крака — винаги беше боса, набръчканата ѝ беззъба уста и пухкавата, чорлава бяла коса, която сякаш се рееше във въздуха около главата ѝ, като да беше отделена. Както и самата Леля беше отделена от всички, живееше уединено в колибата си на края на поляната, сякаш обитаваше съвсем различно царство, джоб от натупани човешки спомени, извън времето. Сега, като размишляваше върху това, на Питър му хрумна, че вероятно то го е привличало към нея. В присъствието на Леля всекидневните бобри в живота им винаги изглеждаха по-леки.

— Същото в основни линии. Тя не беше човек, когото лесно ще проумееш. — В ума му изплуваха определени спомени. — Има едно нещо. Случи се в нощта, в която Ейми се появи пред вратите.

— О?

— Тя каза: „Бог, когото аз познавам, няма да ни остави без възможност.“

Гриър го наблюдаваше със съсредоточена настойчивост.

— На теб ти го каза.

Питър все още беше изненадан от това, колко ясен е споменът.

— По онова време си мислех, че това са си просто приказки, нали знаеш, на Леля.

Гриър разведри настроението с внезапно пробляснала усмивка.

— На мен ми се струва, че жената е знаела едно-друго. Съжалявам, че не съм се запознал с нея. Обзалагам се, че двамата щяхме да се разбираме прекрасно.

Питър се разсмя.

— И аз така си мисля, да знаеш.

— Значи може би е време да вярваш малко повече, Питър. Точно това ти казвам. Остави нещата да дойдат при теб.

— Като Мартинез, имаш предвид.

— Може би, а може би не. Няма начин да разбереш, преди да разбереш. Никога не съм те питал в какво вярваш, Питър, и няма да го направя. Всеки човек трябва сам да го реши за себе си. И не ме разбирай погрешно — аз също съм войник, или поне бях. Светът има нужда от своите войници и ще дойде денят, в който много малко ще е от значение. Ти ще си там за битката, приятелю, не се съмнявам. Но в този свят има повече, отколкото очите виждат. Не знам всички отговори, но това го знам със сигурност.

— Де да имах и аз твоята увереност.

Майорът сви рамене, за да отхвърли думите му.

— Ти просто се опитваш да намериш път, както правим и ние, останалите. Докато растях в сиропиталището, сестрите винаги ни учеха как вярващият е човек, който вярва в нещо, което не може да докаже. Съгласен съм с това, но то е само част от историята. Това е краят, не е средството. Преди сто години човечеството е било на път да се самоунищожи. Лесно ще е човек да си рече, че Бог много не ни харесва. Или че няма Бог, че няма никакво основание или причина да се вярва в него — и ние може просто да се предадем и да го обявим. Благодаря, планета Земя, радвам се, че те познавахме. Но ти не си такъв, Питър. За теб да изловиш Дванайсетте не е отговор. Това е въпрос. Някой грижа ли го е за това? Струва ли си да бъдем спасени? Какво би искал от мен Бог, ако има Бог? Най-голямата вяра е готовността на първо място да питаш, дори когато всички доказателства са против. Вярата не просто в Бог, ами у всички нас. Ти си в труден момент и предполагам, че ще останеш там още известно време. Но си на правилния път и той е твой.

И в този момент Питър разбра какво вижда. Гриър беше свободен, свободен човек. Стените на килията му за него не означаваха нищо. Животът му протичаше на съвсем друго място, свободен от всички физически връзки. Каква изненада само, да завижда на човек, чийто цял живот протича в затворническа килия, не по-голяма от по-широк клозет.

Чу се прещракване на бравата, времето им беше изтекло. Когато Сандърс влезе в килията, двамата мъже се изправиха.

— Е — плесна с ръце Гриър за край на разговора им, — дано престоят ти във Фрийпорт е кратък, поздрави на Командването. Не е най-добре миришещият град, но гледката е хубава. Добро място за размишления. Със сигурност си го заслужил.

— Така каза и полковник Апгар.

— Умен човек е Апгар — протегна ръка Гриър. — Хубаво беше да те видя, приятелю.

Двамата се ръкуваха.

— Грижи се за себе си, нали?

Гриър се ухили през отвора на брадата си.

— Нали знаеш какво разправят. Три пъти топло ядене и легло. Не е чак толкова лош живот, когато свикнеш с него. Колкото до останалото, познавам те, Питър. Ще намериш решение, когато дойде времето. Всъщност на това ти ме научи.

Сандърс го съпроводи към коридора. Чак тогава Питър се сети, че е забравил да пита Гриър за другия посетител. И още нещо: майорът изобщо не попита за Ейми.

— Вижте — рече Сандърс, докато минаваха през втора врата, — надявам се, че няма да имате нищо против молбата ми, но можете ли да подпишете това?

Държеше парче хартия и молив.

— За жена ми е — рече той. — За да докажа, че съм ви срещнал.

Питър взе хартията, надраска името си и го върна. За момент Сандърс само го съзерцава.

— Майчице — възкликна той.

— Чичо Питър!

Кейлъб се отдели от другите деца и полетя към него през площадката за игра. Накрая направи три подскока и се изстреля в ръцете на Питър, като едва не го прекатури.

— Леле, полека.

Лицето на момчето светеше от радост.

— Ейми каза, че идваш! Дойде! Дойде!

Питър се почуди как е разбрала. Но бързо се поправи. Ейми, изглежда, просто знаеше разни неща, сякаш умът ѝ беше свързан със скритите ритми на света. Държеше Кейлъб на ръце и го помете силното физическо присъствие на момчето: тежестта на детското му тяло и разгорещеността; топлината на дъха му, мириса на мляко, който се носеше от косата и кожата му, влагата от напрежението, примесена с остатъчния мирис на твърдия сапун, който използваха сестрите. От другата страна на игрището останалите деца ги наблюдаваха. Питър зърна как сестра Пег го мери с поглед хладнокръвно иззад железните пръчки на решетките. Необявеното му пристигане беше нарушение на драгоценната ѝ рутина.

— Я да те погледна.

Той пусна Кейлъб на земята. Както винаги, Питър беше изумен от неестествената прилика на момчето с Тео. Жегна го съжаление за времето, което безгрижно беше оставил да измине.

— Много растеш. Не ми се вярва чак.

Момченцето изпъчи гърди от гордост.

— Къде беше, какво видя?

— Какво ли не. Бях в Ню Мексико.

— Ню Мексико!

По лицето му се изписа пълна почуда. Питър можеше да му каже, че е бил и на Луната. В Кървил не криеха от децата съществуването на виралите, както се правеше това в Колонията, но детският му ум трябваше тепърва да възприема последиците от този факт. За Кейлъб Експедиционният беше голямо приключение, като пиратите, които кръстосват моретата, и приказките за рицарите от стари времена, които сестрите им четяха от книгите.

— Колко време ще останеш? — умолително попита момчето.

— Няма да е много, опасявам се. Но до края на следобеда ще сме заедно. А и скоро пак ще дойда, вероятно след седмица или горе-долу толкова. Какво искаш да правим?

Кейлъб отговори на мига.

— Да отидем на язовира.

— И защо там?

— Можеш да видиш всичко!

Питър се усмихна. В подобни мигове долавяше у племенника си нещо от себе си, същото незнаещо граници любопитство, което беше управлявало живота му.

— Ами тогава на язовира.

Сестра Пег застана зад момчето. Тя се движеше с лекотата на птица, но въпреки това имаше страховита фигура, а само с един строг поглед на тъмните си очи беше в състояние да накара човек да се смали у себе си. Другарите на Питър, които бяха отгледани в сиропиталището — мъже, обръгнали на ужасяващи условия на живот и постоянна опасност — говореха за нея със страхопочитание, граничещо с ужас. Боже мили, казваха до един, тази жена ни плаши до смърт.

— Здравейте, сестро.

Лицето ѝ представляваше обветрена и обжарена топография от дълбоки процепи и сухи равнини, притежаваше неизбежността на присъда. Застанала беше малко по-далеч от обичайното разстояние при разговор, лека, но значителна отлика, която подсилваше присъствието ѝ на човек с власт. Зъбите ѝ бяха покрити с жълтеникавокафяви петна от пушенето на царевична коса — непонятен за Питър навик, разпространен в Кървил, който предизвикваше у него смесица от почуда и отвращение.

— Лейтенант Джаксън, не ви очаквах.

— Съжалявам, стана малко неочаквано. Ще имате ли против, ако го взема за остатъка от деня?

— За предпочитане е да бяхте изпратили съобщение. Тук нещата се случват по определен път.

Тялото на Кейлъб цялото трепереше от възторг.

— Моля, сестро!

Властният ѝ поглед се стрелна надолу към момчето замислено. Разперените ѝ като делта бръчки се задълбочиха в ъгълчетата на устата ѝ, когато тя всмукна бузи.

— Предполагам, че при тези обстоятелства е възможно. Изключение, нали разбирате, и внимавайте за сирената, лейтенант. Знам, че вие от Експедиционния смятате, че сте над тези правила, но подобно поведение аз не мога да позволя.

Питър пренебрегна заяждането, в крайна сметка у него имаше частица истина.

— Ще го върна до шест. — Под смразяващия ѝ поглед той се улови как му се ще да зададе следващия въпрос с любопитно високомерие. — Дали Ейми е наблизо? Бих искал да я посетя, преди да тръгнем.

— Отиде до пазара. За малко я изпуснахте — това изявление беше последвано от кисела въздишка. — Предполагам, че ще пожелаете да останете за вечеря.

— Благодаря ви, сестро. Колко любезно от ваша страна.

Досаден от тези официалности, Кейлъб го дърпаше за ръката.

— Моля те, чичо Питър, искам да вървим.

За миг, не по-дълъг от половин секунда, строгото изражение на жената като че се поразчупи. Изражение на почти майчинска нежност проблесна в очите ѝ. Но то толкова бързо изчезна, че Питър остана да се чуди дали не му се е сторило.

— Внимавайте за часа, лейтенант. Ще следя и аз.

Язовирът в много отношения беше сърцето на града и неговите механизми. Заедно с нефта, от който се получаваше енергията за генераторите, властването на Кървил над река Гуадалупе, която осигуряваше едновременно вода за напояване и бе бариера от север и запад, никой не беше виждал вирал дори да се опитва да плува; широкоразпространено беше убеждението, че или се страхуват от водата, или просто не могат да се задържат над нея — и спомагаше за неговата дълговечност. Самата река не била кой знае какво в началото, малка и незначителна, през лятото се превръщала в ручейче. Но разрушителното наводнение през 22, предвестник на метеорологична промяна, която щяла да увеличи постоянно дълбочината на реката до три метра, наложило укротяването ѝ. Във всяко отношение това било мащабен проект, който изисквал временно отклоняване на течението на реката и преместването на огромни количества пръст, да се прокопае във варовика куполовидна дупка, която да формира водохранилището, последвано от издигането на самата язовирна стена — инженерен подвиг от такъв мащаб, който Питър винаги свързваше с Времето Преди, а не със света, който познаваше. Денят на първото изпускане на вода се смятало за основополагащо явление в историята на Републиката. Именно овладяването на природните процеси с язовирната стена бяха впечатлили най-много Питър в Кървил и го бяха накарали да усети колко нищожна е Колонията в сравнение с него. Извадили бяха късмет, че бяха удържали толкова дълго.

Решетъчни стоманени стълби водеха нагоре. Кейлъб ги изкачи на един дъх въпреки виковете на Питър да върви бавно. Докато Питър стигне последния завой, Кейлъб вече гледаше над водата, към вълнообразния, оформен от хълмовете хоризонт. Девет метра по-надолу лицето на язовира притежаваше смайваща прозрачност. Питър дори виждаше рибите във водата, бели фигури, които се стрелкат лениво в ледената вода.

— Какво е това там? — попита момчето.

— Най-вече още от Тексас. Хребетът, към който гледаш, е само на няколко километра оттук.

— Къде е Ню Мексико?

Питър посочи на запад.

— Но е много, много далеч. Три дни с превоз, и то без спиране.

Момчето прехапа долната си устна.

— Искам да го видя.

— Може някой ден и да го видиш.

Тръгнаха по извития връх на язовирната стена към преливника. Поредица от отвори освобождаваха вода на равни интервали в празен басейн, от който гравитачни помпи я изпомпваха към селскостопанския комплекс. В далечината се мержелееха разположените на равно разстояние кули, които бележеха Оранжевата зона. Отново спряха, поглъщаха гледката. Питър за пореден път беше впечатлен от сложността на съоръжението. Като че само на това място човешката история беше продължила без прекъсване своя ход, ненарушен от рязкото разделението на ерите, което виралите бяха внесли в света.

— Приличаш на него.

Питър се обърна и видя как Кейлъб го гледа извил очи.

— За кого говориш?

— Тео. Баща ми.

Думите му го свариха неподготвен. Как беше възможно момчето да знае как е изглеждал Тео? Естествено, че не знаеше, но не в това беше въпросът. Твърдението на Кейлъб беше нещо като пожелание, начин да държи баща му жив.

— Така казват всички. Виждам и у теб голяма прилика с него, да знаеш.

— Липсва ли ти?

— Всеки ден. — Настъпи мрачно мълчание, после Питър добави: — Но ще ти кажа нещо. Докато си спомняме даден човек, той не си е отишъл напълно. Мислите му, чувствата му, спомените му, те са се превърнали в част от нас. И дори да си мислиш, че не помниш родителите си, помниш ги. Те са у теб, така както са и у мен.

— Но аз съм бил бебе.

— При бебетата това важи най-силно. — Хрумна му нещо: — Знаеш ли какво е Стопанството?

— Където съм се родил ли?

Питър кимна.

— Именно. Мястото не е като другите. Там винаги бяхме в безопасност, сякаш нещо се грижеше за нас. — За миг погледна момчето. — Баща ти вярваше, че е призрак.

Момчето ококори очи.

— Ами ти?

— Не знам. През годините много размишлявах върху това. Може и да беше. Или поне е бил някакъв вид призрак. Може би местата също имат спомени. — Постави ръка на рамото на момчето. — Знам само, че светът искаше да се родиш, Кейлъб.

Момчето се умълча. После на лицето му изгря пакостлива усмивка за план, който ще бъде разкрит.

— Знаеш ли сега какво ще правя?

— Кажи.

— Искам да плувам.

Малко след четири стигнаха до основата на преливника. Застанаха на ръба на басейна, съблякоха късите си панталони. Питър стъпи на скалите, обърна се и видя Кейлъб, замръзнал на ръба.

— Какво има?

— Не знам как.

Някак Питър беше пропуснал да го предвиди. Той подаде ръка на момчето.

— Ела. Ще те науча.

Водата беше стряскащо студена, с определен минерален вкус. Отначало Кейлъб беше боязлив, но след трийсет минути пляскане във водата увереността му нарасна. Още десет — и той вече свободно се придвижваше сам, плуваше като кутре по повърхността.

— Виж ме! Виж ме!

Питър за пръв път виждаше момчето толкова щастливо.

— Улови се за раменете ми — рече той.

Момчето се покатери на гърба му и го сграбчи за раменете.

— Какво ще правим?

— Поеми дълбоко въздух и го задръж.

Потопиха се заедно. Питър издиша въздуха от дробовете си, протегна ръце и с пъргав тласък се плъзна по каменното дъно, момчето го стискаше здраво, тялото му се носеше на повърхността като плащ. Водата беше бистра като стъкло. Спомени как се гмурка в пещерата като момче нахлуха в мислите на Питър. Същото беше правил с баща си.

Още три тласкания и се изкачиха, изскочиха на светло.

— Как беше? — попита Питър.

— Видях риба!

— Казах ти.

Отново и отново се гмуркаха по този начин, радостта на момчето не знаеше край. В пет и половина, когато сенките вече се удължаваха, Питър каза, че приключват. Внимателно излязоха на скалите и се облякоха.

— Нямам търпение да разкажа на сестра Пег, че сме излизали — обяви Кейлъб със светнало лице.

— Най-добре е да не го правиш. Нека си остане наша тайна, става ли?

— Тайна? — Момчето изговори думата със забранено задоволство, сега вече бяха част от заговор.

— Точно така.

Момчето плъзна малката си влажна длан в ръката на Питър, докато вървяха към вратата. След още няколко минути щеше да засвири сирената. Усещането го завладя със залялата го вълна обич: Затова съм тук.

Намери я в кухнята пред голяма печка, покрита с врящи съдове. В стаята беше страшно горещо и шумно — тракането на съдовете, сестрите, които се суетяха насам-натам, натрупалата се глъчка от възторжените гласове на децата, докато се събираха в трапезарията. Ейми седеше гърбом към него. Косата ѝ, лъщяща и тъмна, се спускаше в дебела плитка до кръста ѝ. Той се поколеба на прага, наблюдаваше я. Стори му се напълно погълната от работата си, бъркаше съдържанието на най-близката до нея тенджера с дълга дървена лъжица, опитваше и добавяше сол, после пъргаво отиде до една от няколкото изградени от червени тухли фурни и издърпа с дълга лопата половин дузина току-що опечени самуни.

— Ейми.

Тя се обърна и се усмихна. Срещнаха се в средата на оживеното помещение. Миг на несигурност, после се прегърнаха.

— Сестра Пег ми каза, че си бил тук.

Той се отдръпна. Усетил го беше в докосването ѝ: у нея имаше нещо ново. Отдавна го нямаше безмълвното, травматизирано бездомно дете със сплъстена коса и взети откъдето падне дрехи. Напредването на възрастта ѝ изглежда се случваше на пресекулки, не ставаше дума толкова за физическо израстване, колкото за задълбочаване на самообладанието, сякаш тя влизаше във владение на собствения си живот. И вечният парадокс: личността пред него, въпреки че във всяко отношение на външен вид беше на младо момиче, всъщност беше най-старото човешко същество на земята. Дългото отсъствие на Питър, цяла епоха за Кейлъб, за Ейми се равняваше на мигване на окото.

— Колко ще останеш? — не отклони очи от лицето му.

— Само тази нощ. Утре заминавам.

— Ейми — извика я една от сестрите до печката, — готова ли е тази супа? Отвън врявата се засилва.

Ейми припряно отвърна през рамо:

— Секунда само — след това се обърна с още по-широка усмивка към Питър: — Оказва се, че не съм много лоша готвачка. Запази ми място — бързо стисна ръката му. — Наистина е хубаво да те видя.

Питър се запъти към трапезарията, където децата бяха насядали около дълги маси, подредени по възраст. Шумът в стаята беше силен, свободно лееща се енергия от тела и гласове като данданията в огромна машина. Настани се на края на пейката до Кейлъб, точно когато сестра Пег се появи в стаята и плесна с ръце.

Ефектът беше мълниеносен: тишина обгърна стаята. Децата се уловиха за ръце и сведоха глави. Питър се оказа уловен в кръга, Кейлъб от една страна, от другата — момиченце с кестенява коса, което седеше срещу него.

— Отче, който си на Небесата — напевно започна жената със затворени очи, — благодарим ти за храната и затова че сме заедно, за благословията на твоите любов и грижа, с които в милостта си ни даряваш. Благодарим ти за изобилието на земята и небесата отгоре, за закрилата ти, докато не се преселим в другия живот. Накрая ти благодарим за присъствието на нашия скъп гост, един от смелите ни бойци, пропътувал, изпълнен с опасности път, за да бъде с нас тази вечер. Отправяме към теб молитви да закриляш него и приятелите му и да ги пазиш от опасности в пътуването им. Амин.

Хор от гласове:

— Амин!

Питър се почувства искрено трогнат. Значи в крайна сметка сестра Пег не беше много сърдита от присъствието му. Появи се храната: големи тенджери със супа, хляб, нарязан на дебели филии, от които се вдигаше пара, кани с вода и мляко. В началото на всяка маса една от сестрите разливаше супата в купи и ги подаваше по редовете, каните също обикаляха. Ейми се настани на мястото до Питър.

— Кажи ми какво мислиш за супата — рече тя.

Вкусна беше, от месеци не беше ял по-вкусно. Хлябът, мек и топъл в устата му, почти го накара да простене. Овладя желанието да поиска допълнително, като реши, че ще е проява на грубост, но щом опразни купата си, една от сестрите се появи с друга и я постави пред него.

— Не ни се случва често да имаме гости — обясни тя с порозовяло от притеснение лице и припряно се отдалечи.

Говориха за сиропиталището и задълженията на Ейми — кухнята, но също да учи най-малките да четат и по нейните думи „всичко останало, което трябва да се свърши“ — и новините на Питър от другите, въпреки че обмениха тези новини с общи приказки. Чак след като децата си легнеха, двамата щяха да могат да поговорят искрено. До него Кейлъб разпалено разговаряше с друго момче, а Питър можеше само едва-едва да следи разговора им, нещо за коне, кралици и пешки. Когато приятелчето му стана от масата, Питър попита Кейлъб за какво е ставало дума.

— За шах.

Питър не разбра.

Кейлъб изви очи.

— Не, шах. Това е игра. Ако искаш, мога да те науча.

Питър погледна към Ейми, която се смееше.

— Ще изгубиш — предупреди го тя.

След вечеря и раздигането на съдовете тримата отидоха в общата стая, където Кейлъб постави дъската и обясни имената на множеството фигури и правилата, по които се движеха. Докато стигне до конете, главата на Питър се въртеше.

— Ти наистина ли помниш всичко това в главата си? За колко време се научи?

Той се сгуши невинно.

— За малко. Хич не е сложно.

— Не звучи така — той се обърна към Ейми, която се усмихваше лукаво.

— Не гледай мен — възрази тя. — Действаш сам.

Кейлъб махна с ръка към дъската.

— Ти местиш пръв.

Битката започна. Питър беше решил да го кара по-полека с момчето — в крайна сметка това беше детска игра и със сигурност бързо щеше да я усвои — но веднага откри колко много е подценил младия си противник. Кейлъб, изглежда, предвиждаше всяка своя тактика, отговаряше, без да се колебае, движенията му бяха решителни и уверени. В нарастващото си отчаяние Питър реши да атакува, използва коня да вземе един от офицерите на Кейлъб.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита момчето.

— Ами не…

Кейлъб изучаваше дъската, опрял брадичка на ръце. Питър долавяше сложните движения на мислите му: съставяше стратегия, представяше си поредица от ходове и контраходове, които се развиваха в бъдещето. На пет години, помисли си Питър. Удивително.

Кейлъб премести с три полета топа си и взе един от конете на Питър, който той нехайно беше оставил незащитен.

— Гледай — рече той.

Бърза размяна на фигурите и царят на Питър беше блокиран.

— Шах и мат — обяви момчето.

Питър наблюдаваше отчаяно дъската.

— Как го направи толкова бързо?

Зад него Ейми се смееше — сърдечен, заразителен звук.

— Казах ти.

Усмивката на Кейлъб стана още по-широка. Питър разбра какво се е случило, първо плуването, сега играта. Племенникът му без усилия беше обърнал ситуацията в своя полза, като показа на Питър на какво е способен.

— Просто трябва да мислиш с няколко хода напред — обясни Кейлъб. — Опитай се да го виждаш като история.

— Я ми кажи истината. Колко те бива в тая игра?

Кейлъб сви рамене скромно.

— Няколко от по-големите момчета ме биеха преди, но вече не могат.

— Така ли? Ами тогава подреди отново фигурите, младежо. Искам реванш.

Кейлъб беше постигнал третата си поредна победа, всяка следваща по-безмилостно решителна от предишната, когато удари камбаната и го призова към спалнята. Времето беше минало много бързо. Ейми тръгна към спалните на момичетата, остави Питър да съпроводи момчето до леглото. В голямата стая с легла Кейлъб се преоблече с нощница, после коленичи на каменния под до леглото си, притиснал длани една в друга, за да каже молитвите си, дълга поредица от „Благослови, Боже“, които започваха с „родителите ми в рая“ и завършваха със самия Питър.

— Винаги оставям твоето име накрая — рече момчето, — за да те пази.

— Кой е Мишелов?

Мишелов беше котаракът им. Питър беше видял клетото създание да седи на перваза в общата стая — жалка дрипа, с провиснала плът над крехките си кости като пране на простор. Питър издърпа завивката до брадичката на Кейлъб и се приведе да го целуне по челото. Сестрите се движеха нагоре-надолу между редиците от легла и шъткаха на по-големите деца. Лампите в стаята вече бяха загасени.

— Кога ще дойдеш пак, чичо Питър?

— Не знам. Скоро, надявам се.

— Може ли пак да ходим да плуваме?

Топло чувство се разпростря по цялото му тяло.

— Само ако ми обещаеш, че ще играем повече шах. Струва ми се, че още не съм го усвоил. Може да ползвам няколко указания.

Момчето засия.

— Обещавам.

Ейми го чакаше в празната обща стая, котаракът се галеше в краката ѝ. Питър трябваше да се върне в бараките в 21:00. Двамата с Ейми разполагаха само с няколко минути.

— Клетото създание — рече Питър. — Защо някой не го убие? Изглежда жестоко.

Ейми прокара ръка по гърба на животинката. Слабо мъркане потрепери от него, когато изви гръбнак да получи ласката ѝ.

— Престарял е, предполагам. Но децата го обожават, а сестрите не вярват в това. Само Бог може да отнема живот.

— Очевидно никога не са били в Ню Мексико.

Шега, но и не съвсем. Ейми го гледаше загрижено.

— Изглеждаш притеснен, Питър.

— Нещата не вървят на добре. Искаш ли да ти разкажа?

Тя обмисли въпроса. Изглеждаше малко бледа. Питър се почуди дали се чувства добре.

— Може би някой друг път — очите ѝ оглеждаха лицето му. — Той те обича. Непрекъснато говори за теб.

— Караш ме да се чувствам виновен. Вероятно го заслужавам.

Тя вдигна Мишелов, за да го настани в скута си.

— Той разбира. Казвам ти го, за да знаеш колко си важен за него.

— Ами ти? Добре ли си тук?

Тя кимна.

— Като цяло ме устройва. Харесват ми компанията, децата, сестрите. Тук е, разбира се, и Кейлъб. Може би за пръв път в живота си се чувствам… знам ли и аз. Полезна. Хубаво е да си просто обикновен човек.

Питър беше смаян от откровения, лесен ход на разговора. Паднала беше някаква бариера помежду им.

— Другите сестри знаят ли? Освен сестра Пег имам предвид.

— Няколко знаят или може би подозират. Тук съм пет години, а не са забелязали да остарявам. Мисля, че съм донякъде притеснение за сестра Пег, нещо, което не се вписва напълно в нейния светоглед. Но нищо не ми е казвала — Ейми се усмихна. — В крайна сметка приготвям чудесна ечемична супа.

Много бързо времето изтече и той трябваше да си тръгва. Ейми го съпроводи до входа, където Питър извади пачката банкноти от джоба си и ѝ ги подаде.

— Дай ги на сестра Пег, става ли?

Ейми кимна без коментар и мушна кесията в джоба на полата си. Отново го придърпа в прегръдка, този път по-ожесточена.

— Наистина ми липсваше. — Гласът ѝ прозвуча нежно до гърдите му. — Пази се, разбра ли? Обещай ми да се пазиш.

В настояването ѝ имаше нещо притеснено, почти финално, някаква тъга в раздялата им. Какво не му казваше? Имаше и друго: от тялото ѝ се носеше трескава топлина. Почувства я дори през тежкия плат на униформата си.

— Не бива да се притесняваш за мен. Аз ще съм добре.

— Сериозно говоря, Питър. Ако нещо се случи, не бих могла… — Гласът ѝ потрепери, понесен от течението на скрити ветрове. — Няма да мога и това е.

Сега вече беше сигурен: Ейми криеше нещо от него. Питър огледа лицето ѝ, за да разбере какво е. На челото ѝ блестеше тънък слой от пот.

— Добре ли си?

Улови ръката му в своята и вдигна ръцете им загрижено, притисна дланта си в неговата, така че възглавничките на пръстите им се допряха. Жестът едновременно беше жест на единение и на разделяне, връзка и раздяла.

— Помниш ли, когато те целунах?

Никога не бяха говорили за това — бързата ѝ, лека като клъвване от птичка целувка в мола, виралите тичаха към тях. Много неща се бяха случили, но Питър не беше я забравил. Как би могъл?

— Винаги съм се чудел за нея — призна той.

Вдигнатите им ръце сякаш се рееха в изпълненото с мрак място между двамата. Ейми ги изучаваше с поглед. Май се опитваше да разгадае загадката, която самата създаде.

— Толкова дълго бях сама. Не мога да го опиша. А изведнъж ти се появи. Не можех да повярвам — внезапно сякаш излезе от транс, издърпа ръката си, лицето ѝ поаленя. — Това е всичко. Най-добре да вървиш, ще закъснееш.

Не му се искаше. Като целувката, усещането от ръката ѝ, изглежда, притежаваше уникална сила, промъкваща се в сетивата му, сякаш се беше настанила във върховете на пръстите му. Искаше да каже още нещо, но не откриваше думите и моментът отлетя.

— Сигурна ли си, че си добре?

На лицето ѝ се появи усмивка.

— Не съм била по-добре.

Тя наистина изглежда болна, помисли си той.

— Ще се върна след десет дни.

Ейми нищо не каза.

— Тогава ще те видя, нали?

Той се почуди защо я пита.

— Разбира се, Питър. Къде бих могла да отида?

След като Питър си тръгна, Ейми се запъти към жилището на сестрите, по-малък вариант на спалните, където спяха децата. Останалите сестри спяха, няколко от по-възрастните тихо похъркваха. Тя съблече туниката си и се наведе над леглото.

По някое време по-късно се събуди сепнато. Тялото ѝ беше потънало в студена пот, от която нощницата ѝ беше прогизнала. Неспокойството от лошите сънища все още я владееше.

Ейми, помогни ми.

Тя застина.

Той чака теб, Ейми. В кораба.

— Татко?

Иди при него… иди при него… иди при него…

Тя се изправи, изпълнена с внезапна целеустременост. Дошъл беше моментът.

Но оставаше едно задължение, една последна задача да бъде изпълнена в тези изтичащи дни от живота, който беше обичала, макар ѝ да бе продължил кратко. По смълчаните коридори тихо стигна до общата стая. Завари Мишелов там, където го беше оставила да почива на дивана. От очите му струеше изтощение, крайниците му бяха отпуснати, едва вдигаше глава.

Моля те, говореха очите му. Боли ме. Прекалено дълго продължи всичко.

Тя внимателно го вдигна на гърдите си. Прокара ръка по гърба му, обърна го така, че да гледа към прозореца с гледка към звездната нощ.

— Виждаш ли този красив свят. Мишелов? — промърмори тя близо до ухото му. — Виждаш ли красивите звезди?

Толкова е… красиво.

Вратът му се счупи с изпукване, тялото му се отпусна в ръцете ѝ. Ейми постоя няколко минути така, докато присъствието му изчезне, галеше козината му, целуваше главата и муцунката му. Довиждане, Мишелов. Бог да те пази. Децата те обичат, завинаги ще останеш с тях. После го изнесе навън до градинския навес, за да намери лопата.

Трийсет и едно

— Ще погледнете ли да видите какво довя вятърът?

Омазан с масло мъж беше упътил Питър към столовата, където завари Майкъл заедно с дузина други мъже и жени, хванали с мръсните си ръце вилици, да гребат боб от чинии и да пълнят уста. Майкъл скокна от пейката и го тупна по рамото.

— Питър Джаксън, да не повярва човек!

— Рояци, Майкъл. Огромен си.

Гръдният кош на приятеля му се беше удвоил и опъваше тъканта на комбинезона му, по ръцете му се виеха мускули. По страните на лицето му беше поникнала гъста руса и груба четина.

— Правичката да ти кажа, тук няма кой знае какво да се прави друго, освен да се рафинира нефт и да се вдигат гири. И послушай умния, никой не използва тази дума тук. Всичко е „това мамка му“ и „онова мамка му“. — Той посочи към масата. — Това е екипът ми. Поздравете Питър, омбрес.

Питър се запозна с всички и се постара да запомни имената, но знаеше, че след няколко минути няма да помни нито едно.

— Гладен ли си? — попита Майкъл. — Не е зле кльопачката, стига да дишаш през устата.

— Най-напред трябва да доложа за пристигането си на Вътрешната.

— Той може да почака. Дванайсет точно е, има големи шансове Старк вече да се е насмукал. Всъщност трябва да видиш Карловиц, но той отиде до резерва. Ще ти донеса чиния.

По време на обяда си размениха новини, върнаха подносите си в кухнята и излязоха.

— Винаги ли мирише толкова зле? — попита Питър.

— О, днес денят е хубав. Когато вятърът се завихри насам, ще ни разплаче. Носи всичката смрад от канала. Хайде, ще те разведа най-подробно.

Първата им спирка беше в бараките, пепелива четвъртита сграда с ръждясал тенекиен покрив. Отделени със завеси легла се редяха покрай стените. Огромен мъж с продълговато лице седеше на масата в средата на стаята и разбъркваше тесте карти.

— Това е Хуан Суитинг, заместника ми — рече Майкъл. — Отговаря на името Цепс.

Двамата се здрависаха, мъжът го поздрави с изръмжаване.

— Как получи името Цепс? — полюбопитства Питър. — Не съм го чувал.

Мъжът сви ръце и бицепсите му се издуха като два едри грейпфрута.

— Аха — рече Питър, — ясно.

— Няма място за притеснения — успокои го Майкъл, — има още какво да се желае за обноските му и докато чете, мърда устни, но се държи много прилично, стига да не забравяш да го храниш.

От едно от леглата се появи жена, облечена само по бельо. Прозя се в ръка.

— Иисусе, Майкъл, исках да дремна малко — за удивление на Питър тя обви ръце около врата на Майкъл и лицето и просветна от алчна усмивка. — Освен, разбира се…

— Не му е времето, ми амига19… — Майкъл внимателно се освободи. — Ако не си забелязала, не сме сами. Лор, Питър. Питър, Лор.

Тялото ѝ беше слабо и силно изсветлялата ѝ от слънцето коса беше късо подстригана. Привлекателна, но по необичаен, леко мъжкарански начин, излъчваше откровена, дори животинска сексуалност.

— Ти ли си онзи тип?

— Точно така.

Тя се разсмя знаещо.

— Ами късмет, приятел.

— Лор е четвърто поколение нефтохимик — обясни Майкъл. — Направо пие нефт.

— Това е занаят — рече Лор и се обърна към Питър. — Значи вие, момчета, сте израснали заедно. Споделете тайната с момичето. Той какъв беше?

— Почти най-умното момче. Всички му викаха Веригата. Нещо като прякор.

— И то глупав. Много благодаря, Питър.

— Веригата — вкуси думата Лор. — Знаеш ли, някак ми харесва.

На масата Цепс, който нищо не беше казал, изимитира женски стон.

— О, Верига, о, Верига, накарай ме да се чувствам като жена…

— Млъквайте и двамата! — Майкъл се беше изчервил в противоречие с новооткритата си мъжественост, Питър обаче усещаше, че част от него се радва на вниманието. — На колко сте, тринайсет? Хайде, Питър — той го насочи към вратата, — да оставим дечурлигата.

— До скоро, лейтенант — весело извика Лор, докато двамата излизаха. — Искам да чуя всички истории.

В засилващата се жега Майкъл показа на Питър рафинерията, като го заведе на една от кулите и му обясни процеса по рафиниране.

— Доста опасно ми се струва — рече Питър.

— Става това-онова, така е.

— Къде е резервът? — Питър знаеше, че нефтът идва от разположено дълбоко под земята депо.

— На осем километра северно оттук. Всъщност става дума за естествен солен купол, част от стария Стратегически петролен резерв. Нефтът плува, затова ние вкарваме вътре с помпи морска вода и той излиза.

Приятелят му беше усвоил нещо от говора на тексасците, забеляза Питър. Изговаряше думата „нефт“ като тях.

— Колко остава?

— Колкото щеш, като цяло. По наши преценки достатъчно, за да рафинираме още петдесет години.

— А щом свърши?

— Търсим още. Пълно е с хранилища из Хюстънския канал за товарене. Това там си е токсично блато, а и гъмжи от дремльовци, но би ни оправило за известно време. Другото най-близко хранилище е Порт Артур. Няма да е лесно да преместим операцията натам, но с достатъчно време бихме могли да се справим — той сви рамене фаталистично. — И в двата случая се съмнявам, че ще съм жив, за да се тревожа.

Майкъл каза, че има да покаже изненада на Питър. От оръжейната Майкъл взе пушка, после отидоха до паркинга за пикап. Майкъл постави пушката на стойка на пода в кабината и каза на Питър да се качва.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Излязоха от комплекса, завиха на юг по напукан черен път, който вървеше успоредно на крайбрежието. През отворените прозорци на колата навлизаше солен въздух и намаляваше остротата на жегата. Питър беше виждал Залива само два пъти, древната му широта неизменно караше дъха му да секне. По-хипнотични бяха вълните, огромни валяци, които набираха ръст и сила, докато наближаваха и падаха в свод от кафява пяна към ръба на водата. Не можеше да откъсне поглед от тях. Питър знаеше, че може да седи на плажа с часове и просто да наблюдава вълните.

Плажните ивици бяха чисти, докато другите все още носеха следите от голяма катастрофа: планини от ръждясал метал, огънат в най-невероятни форми, заседнали на брега кораби във всевъзможни размери, с избелели корпуси, издълбани, дори с оголени греди, килнати в пясъка като изложени на показ гръдни кошове, хребети от неразпознаваеми отломки, изхвърлени на брега от прилива.

— Ще останеш изненадан колко много неща все още се изхвърлят — рече Майкъл и махна през прозореца. — Много от тях идват по течението на Мисисипи, после криволичат по крайбрежието. Тежките предмети обикновено са заминали, но цялата пластмаса май е останала.

Майкъл зави и излезе от пътя, вече караше по ръба на водата. Питър се взираше през прозореца.

— Виждал ли си нещо по-голямо?

— Преди известно време. Миналата година течението докара баржа, все още натоварена с големи контейнери. Проклетията беше плавала цял век. Всички бяхме много въодушевени.

— Какво имаше в нея?

— Човешки скелети.

Стигнаха до заливче и завиха на запад, следваха линията на спокоен залив. Пред тях се издигаше малка бетонна постройка, кацнала на ръба на водата. Когато Майкъл спря колата, Питър видя, че сградата е само черупка, въпреки че на прозореца все още стоеше надпис с избелели букви „Специалитети от раци“.

— Добре, слушам те — рече Питър. — Каква е изненадата?

Приятелят му се усмихна пакостливо.

— Остави тук тоя убиец на пушеци — посочи към браунинга, пристегнат на колана на Питър. — Няма да ти трябва.

Учуден какво ли е намислил приятелят му, Питър остави оръжието в жабката, след това последва Майкъл до задната част на сградата. Малко пристанище от бетонни пристани, вероятно към девет метра дълги, които навлизаха във водата.

— Какво виждам?

— Лодка, много ясно.

Малка платноходка стоеше привързана към края на кея и леко се полюляваше на вълните.

— Как се сдоби с нея?

Лицето на Майкъл светна от гордост.

— Всъщност от много места. Корпусът открихме в гараж на около петнайсет километра навътре в сушата. Останалото събрахме оттук-оттам или сами го направихме.

— Ние ли?

— Лор и аз — той се прокашля, лицето му изведнъж поаленя. — Предполагам, очевидно е, че…

— Не ми дължиш обяснения, Майкъл.

— Само казвам, че не е така, както изглежда. Ами всъщност може и да е. Но не бих казал, че сме заедно. Лор е просто… ами, тя е такава.

Питър се улови, че изпитва перверзно удоволствие от объркването на приятеля си.

— Доста приятна ми се струва. А и очевидно те харесва.

— Ами да — сви рамене Майкъл. — „Приятна“ надали ще е първата дума, която сам бих избрал, ако ме разбираш. Правичката да ти кажа, рядко се разделям с нея.

Когато Майкъл се качи на борда, Питър изведнъж си даде сметка колко нищо и никаква беше наглед лодчицата.

— Какъв е проблемът? — попита Майкъл.

— Ние наистина ли ще плаваме на това нещо?

Майкъл се захвана усърдно да намотава въжетата и да ги поставя на дъното на корпуса.

— А ти защо си мислиш, че те докарах тук? Спри да се притесняваш и се качвай.

Питър предпазливо се приведе в кокпита. Корпусът необичайно се движеше под него и отговаряше на теглото му с бавно поклащане. Улови парапета, изпълнен с желание лодката да застане неподвижно.

— И наистина ли знаеш как се прави?

Приятелят му се изсмя под нос.

— Не се дръж като бебе. Помогни ми да вдигна платното.

Майкъл бързо мина през основните неща: корабно платно, рул, румпел, основно въже. Освободи въжето, отиде тромаво до румпела, направи нещо и накара платното рязко да се изпълни с въздух, изведнъж потеглиха, и то бързо. Отдалечаваха се от пристанището с удивителна скорост.

— Какво ще кажеш?

Питър притеснено гледаше стопяващата се крайбрежна линия.

— Свиквам.

— Помисли върху следното — подхвърли Майкъл, — за пръв път в живота си се намираш на място, където никакъв вирал не може да те убие.

— Не бях помислил за това.

— През следващите два часа ти, приятелю, не си на работа.

Поеха курс през залива. Докато навлизаха в по-дълбоки води, цветът се промени от мъхестозелено в наситено тъмносиньо, слънчевата светлина отскачаше от неравностите по водната повърхност. По време на плаването лодката стана по-стабилна под краката им и Питър започна да се отпуска, но ненапълно. Майкъл, изглежда, знаеше какво прави, само че океанът си оставаше океан.

— Колко си се отдалечавал с това нещо?

Майкъл погледна напред и косо към светлината.

— Трудно е да се каже. Пет мили.

— Ами бариерата?

Разпространено беше убеждението, че в началните дни на епидемията другите народи по света са се изолирали и с цел да засилят карантината на северноамериканския континент разположили мини по протежението на бреговата линия и бомбардирали всеки морски съд, който се опитвал да излезе в открито море.

— Ако я има, още не съм я открил — сви рамене Майкъл. — Донякъде си мисля, че е измишльотина, правичката да ти кажа.

Питър предпазливо наблюдаваше приятеля си.

— Не я търсиш, така ли?

Майкъл не отговори, по изражението му Питър позна, че е улучил.

— Това е лудост.

— Както и това, което ти правиш. А и ако съществува бариерата, колко мини биха могли все още да плуват? Сто години в океана ще унищожат всичко. Пък и всички отломки вече са ги взривили така или иначе.

— Безразсъдно е. Можеш да хвръкнеш във въздуха.

— Може. А може утре една от онези кули да ме изстреля в космоса. Стандартите за личната сигурност наоколо са доста занижени — сви рамене. — Но това е друга тема. Не вярвам, че проклетото нещо изобщо е съществувало на първо място. По цялото крайбрежие? Ако включиш Мексико и Канада, че това са четиристотин и две хиляди триста и четирийсет километра. Невъзможно.

— Ами ако грешиш?

— Тогава някой ден може, както казваш, да хвръкна във въздуха.

Питър остави темата. Много неща се бяха променили, но Майкъл си оставаше Майкъл, човек с ненаситна любознателност. Напускаха залива и навлизаха в открити води, бризът се беше усилил и мяташе бляскави вълни върху носа. Нещо в стомаха му се присви. Не беше от клатушканото на лодката. Навсякъде имаше толкова много вода.

— Може би този път поне трябва да се движиш малко по-близо до сушата.

Майкъл нагласи платното и улови по-здраво руля.

— Съвсем друга история е в открито море, Питър, казвам ти. Не мога да ти го опиша. Сякаш всички лоши неща изчезват. Наистина, трябва да го изпиташ сам.

— Трябва да се връщам. Да го оставим за друг път.

Майкъл го погледна и се засмя.

— Добре — рече той. — Друг път.

Трийсет и две

Алиша вървеше на север, навлизаше в откритите пространства. Тексаското плато: безкрайна равна земя, като огромно спокойно море, вятърът се носеше над прерийните треви, безкрайното небе над нея беше в есенна синева, окръжаващият хоризонт се нарушаваше тук-там от тополи, израснали покрай някоя река, орехи или върби с дълги клони, чиито меланхолични вейки се поклащаха покорно, когато тя минаваше. Дните бяха топли, но нощем температурите падаха и тревата натежаваше от роса. Използваше гориво от скривалищата по пътя си и успя да измине пътя за четири дни.

Пристигна в гарнизона „Киърни“ сутринта на 6 ноември. Завари точно каквото Командването предполагаше, че ще завари, когато конвоят с доставките не се завърна: нямаше жива душа, която да я посрещне. Гарнизонът беше отворен гроб. Ехото от предсмъртните викове на войниците сякаш се носеше във въздуха, заключено в бруленото от вятъра безмълвие. Алиша прекара два дни да товари разчленените останки на другарите си в каросерията на камиона, за да ги закара до избраното от нея място, ливада на края на Платото. Там ги положи в дълга редица, за да могат да бъдат заедно, заля ги с гориво и ги запали.

На следващата сутрин видя коня.

Животното стоеше от другата страна на барикадите. Дорест жребец, дългата му мъжествена шия се изви, за да попасе сред тежките треви на ръба на парадния плац — присъствието му беше необяснимо, като самотна оцеляла след торнадо къща. Стоеше на няколко метра. Алиша предпазливо се приближи към него с обърнати нагоре ръце. Животното беше готово да побегне, издуло ноздри, наострило уши, оглеждаше я с едно голямо око. Кое е това странно създание, казваше окото, какво е намислила? Алиша се приближи с още една стъпка, той все още не помръдваше. Тя почувства дивата природа, която кръстосваше кръвта му, експлозивната му животинска сила.

— Добро момче — мърмореше тя. — Виждаш ли? Не съм толкова лоша. Да станем приятели ние двамата, какво ще кажеш?

Когато ги делеше една ръка разстояние, тя постави ръката си с отворена длан под носа му. Бърните му се отдръпнаха назад и разкриха жълтеникава стена от зъби. Окото му беше като огромен черен мраморен къс, който я оглеждаше. Мигът на решението, тялото му се напрегна и застана нащрек, след това конят сведе глава и изпълни отворената ѝ длан с топлия си и влажен дъх.

— Е, мисля, че намерих кого да яздя.

Животното вече душеше ръката ѝ и поклащаше глава. По устата му имаше петънца от пяна. Тя го погали по врата, по бляскавата, покрита с пот кожа. Тялото му беше като изваяно, твърдо и чисто, но истинската му сила струеше от очите му.

— Трябва ти име — рече Алиша. — Как да те нарека?

Нарече го Воин. От мига, в който се метна на гърба му, вече принадлежаха един на друг. Сякаш двамата бяха стари приятели, разделени отдавна, които отново са се открили, другари за цял живот, които биха могли да разкажат един на друг най-съкровените си истории, но биха могли, ако решат, и изобщо нищо да не си разкажат. Тя остана още три дни в празния гарнизон, събираше припаси, планираше предстоящото пътуване. Наостри ножовете си чак до фините им върхове. Носеше заповедта в торбата си. До: Алиша Донадио, Капитан от Експедиционния корпус. Подпис: Виктория Санчес, президент. Република Тексас.

Сутринта на 12 ноември те потеглиха. Отправиха се на изток.

Все още съществуваше един мост над Мисури, на осемдесет километра северно от Омаха при град Дикейтър. Стигнаха до него на шестия ден. Сутрините бяха обгърнати в скреж, във въздуха се носеше мирис на зима. Дърветата се бяха отърсили от своята стеснителност и излагаха на показ голите си клони. Докато се приближаваха, Алиша усети в хода на Воин нотка колебание: Реката, наистина ли? Стигнаха до скалите, под тях водата вреше и кипеше в широкото си течение. По повърхността ѝ, непроницаема като камък, се въртяха въртопи. Малко повече от километър на север мостът прехвърляше дължината си върху масивни бетонни колони и като да обкрачваше реката с гигантски крака. Да, рече Алиша. Наистина.

Имаше мигове, когато решението им изглеждаше прибързано. На места бетонната повърхност беше пропаднала и отдолу се виждаха пенливите води на реката. Тя слезе от Воин и го поведе за юздата. Старателно си проправяха път, всяка стъпка заплашваше с възможността мостът да се срути под тях. Чия беше тази глупава идея? Като че питаше Воин. О, твоя.

На другия бряг спряха. Свечеряваше се, слънцето се спускаше зад скалите. Навиците на Алиша се бяха обърнали. Ако пътуваше пеша, тя по обичая си щеше да спи през деня и да пътува нощем. Но сега яздеше и не беше възможно. Алиша запали огън на брега на реката, напълни тигана си и го постави на огъня да заври. Взе последния от запасите си, който носеше в дисагите: шепа сушени бобови зърна, паста в консерва, резен от сухар, твърд като камък. Имаше желание да ловува, но не искаше да оставя сам Воин. Изяде мижавата си вечеря, изми тигана в реката и легна на рогозката, за да гледа небето. Открила беше, че ако го наблюдава достатъчно дълго, ще види падаща звезда. Като че в отговор на мислите ѝ ярка резка просветна на небето, а след това бързо още две, една след друга. Веднъж преди много години Майкъл ѝ каза, че някои са човешки творения, останали от Времето Преди, наречени сателити. Опитал се беше да ѝ обясни функцията им — нещо, свързано с времето — но Алиша беше забравила обяснението му или го беше изключила като поредния пример за всезнаене на многознайкото Майкъл, който залива останалите хора със своята начетеност. Останало беше само абстрактното усещане за думите му, съчетаването на светлина и сила: незнаещи брой предмети с неясно предназначение, които се въртяха около земята като камък в прашка, заключени в орбитите си от противодействащи влияния на воля и гравитация, докато не зарежат договорите си и не се гмурнат към земята с ярък блясък. Паднаха още звезди. Алиша започна да брои. Колкото повече гледаше, толкова повече преброи. Десет, петнайсет, двайсет. Не спря да брои, докато не заспа.

Денят започна ясен и чист. Алиша сложи очилата си и се протегна, носещата удоволствие енергия от нощната почивка обхвана крайниците ѝ. Шумът на реката се чуваше по-силно в утринния въздух. Беше оставила малко сухар за закуска. Отряза половината, даде останалото на Воин и продължи ездата.

Сега се намираха в Айова, пътуването им беше преполовено. Пейзажът се промени. Теренът се надигаше и хлътваше в глинести хълмове, които изникваха внезапно и бяха разделени от долини с равни дъна от богата черна почва. Ниски облаци се движеха от запад и отнемаха от светлината. Късно следобед Алиша забеляза движение по линията на хребетите. Вятърът довя мириса на животни. Воин също го долови. Тя застина и зачака източникът на мириса да се появи.

Ето го. Стадо елени изникна като неясни очертания на върха на хребета, общо дванайсет животни, сред тях огромен самец. Короната му от рога беше грамадна, като останало без листа през зимата дърво. Можеше да се приближи от долната страна. Чудно беше, че все още не са усетили присъствието ѝ. Върна пушката си в калъфа ѝ, взе арбалета и колчана със стрели и слезе от коня. Воин я изгледа внимателно.

— Стига, не ме гледай така. Момичето трябва да яде — потупа го по врата успокоително. — Никакво скитосване, разбра ли?

Заобиколи хребета от юг. Елените все още май не забелязваха присъствието ѝ. На колене и лакти тя се приближи нагоре по склона. Действаше бързо, но те бяха по-бързи, един изстрел от арбалета, може би два, само с толкова щеше да разполага. След дълги минути на търпеливо катерене стигна върха. Елените се бяха пръснали под формата на стрелка по билото. Самецът стоеше на дванайсет метра. Алиша, все още прилепена до земята, втъкна стрела в арбалета.

Повей на вятъра, вероятно. Миг на животинско осъзнаване. Елените хукнаха. Докато Алиша се изправи, те вече скачаха надолу по склона далеч от нея.

— Мамка му.

Тя остави арбалета на земята, измъкна нож и хукна след тях. Умът ѝ беше изцяло съсредоточен върху настоящата задача. Нищо не можеше да я отклони от нея. На петнайсет метра от върха земята изведнъж се спусна рязко и Алиша видя шанса си: съсредоточаване на линии, които умът ѝ улови напълно. Щом самецът се втурна по стръмния склон, тя вдигна ножа и скочи във въздуха.

Падна отгоре му като ястреб, замахна с ножа напред в дълга, извита дъга, за да го насочи нагоре към основата на гърлото му. Рукна кръв и предните му крака се подгънаха. Прекалено късно Алиша осъзна какво ще се случи. Докато тя се прекатурваше през шията му, тялото ѝ беше повлечено от гравитацията и миг по-късно се премяташе презглава по хълма.

Остана неподвижна в подножието на хълма. Очилата ѝ бяха паднали. Претърколи се бързо по корем и скри лице в ръце. Мамка му! Така ли щеше да е принудена да лежи тук, напълно безпомощна, чак до смрачавано? Тя освободи едната си ръка и заопипва земята около нея. Нищо.

Оставаше ѝ само да отвори очи и да погледне. Лицето ѝ беше все така скрито в сгъвката на лакътя. Алиша се изправи на колене. Сърцето ѝ биеше в ребрата. Добре, помисли си тя, дотук нищо.

Отначало виждаше само бяло — унищожителна белота, все едно гледаше направо в слънцето. Усети шока като игла в черепа си. Но след това, с неочаквана бързина, нещо започна да се променя. Зрението ѝ се възвърна. Цветове и форми изплуваха като силуети от мъглата. Гледаше, присвила силно очи до тънки процепи, позволи на очите си да се отворят още малко. Лека-полека ослепителната яркост отстъпи и разкри повече от онова, което я заобикаляше.

След пет дълги години в мрак Алиша Донадио, капитан от Експедиционния, понасяше дневната светлина на света.

И тогава видя къде се намира.

Нарече го Полето с Костите. Макар че мястото не беше нито точно поле, нито ставаше точно дума за кости. По-скоро за техните ронещи се, изпепелени от слънцето останки от виралско множество, което покриваше мястото чак до хоризонта. Колко виждаше? Сто хиляди? Милион? Повече? Алиша пристъпи напред и застана сред тях. При всяка нейна стъпка се надигаше облак прах. Вкусът беше в устата ѝ, в гърлото ѝ, покриваше лигавицата на устата ѝ като паста. От очите ѝ потекоха сълзи. От тъга ли? От облекчение? Или просто заради учудване от това неочаквано събитие? Не беше тяхна вината за онова, в което се бяха превърнали. Никога не е била тяхна. Падна на едно коляно, извади нож от колана си, допря го до себе си, главата и сърцето. Затвори очи, сведе глава и се съсредоточи в молитва. Изпращам ви у дома, мои братя и сестри. Освобождавам ви от затвора на съществуването ви. Нека силата ви премине у мен, за да посрещна дните, които ми предстоят. Бог да ви благослови.

Воин я чакаше там, където го беше оставила. Очите му проблеснаха гневно, когато тя се приближи. Мислех, че имаме сделка, говореха те. Къде, по дяволите, беше? Но докато тя се приближаваше, погледът му стана по-напрегнат и разбиращ. Алиша погали холката му, целуна издължената му мъдра муцуна. Ти си доброто ми момче, рече тя. Моето добро, много добро момче.

Щеше ѝ се да продължи, но плячката ѝ нямаше да чака. Разпъна палатката си под дърветата, седна на земята и махна раницата си. Вътре, увит в омазнена кърпа, лежеше треперещият окървавен черен дроб на елена. Тя го приближи до носа си и вдиша дълбоко вкусния му, землист, с нюанс на кръв мирис. Довечера нямаше да пали огън, за да готви, черният дроб си беше идеален и така.

Нещо се беше променило. Светът се беше променил. Алиша го чувстваше, дълбоко в костите си. Дълбока промяна — сеизмична, епохална — сякаш земята се е наклонила на оста си. Но за това щеше да има време да се притеснява по-късно.

Сега, тази вечер, тя щеше да яде.

Трийсет и три

През следващите три дни Питър рядко виждаше Майкъл. Наближаваше денят на заминаването, всички екипи в рафинерията даваха двойни смени. Като нямаше пари, които да харчи на карти, Питър прекарваше времето си в спане, в неуморни разходки из комплекса и навъртане из столовата. Карловиц му допадна, но Старк беше друга работа. Пристигането на Питър беше събудило цялото огорчение, което Гриър предвиди. Мъжът едва му говореше. Добре, помисли си Питър, нека да уври. Не съм се натискал за тази работа.

Най-интересно си прекара с Лор. Гладът ѝ за информация относно Колонията и в частност за Майкъл беше толкова здрав, колкото и всичко у нея. Между смените тя го издирваше в столовата и го завличаше до празна маса, където можеха да си говорят без чужди уши. Каквото ще да му разправя Майкъл, но беше ясно, че под неприличната си външност тя е сериозно обвързана с него. Въпросите ѝ бяха проучващи, сякаш Майкъл е ключалка, която някак не успява да отвори. Какъв е бил в миналото? Умен, да — това беше очевидно за всеки, който го познаваше — но какво друго? Какво Питър може да му каже за Сара? Ами за техните родители, каква беше там историята? За пътуването им от Калифорния, жената знаеше само онова, което и всички: източникът на ток на Колонията беше започнал да дава признаци, че ще излезе завинаги от строя, те бяха тръгнали на изток в търсене на други хора и по чиста случайност се бяха натъкнали на гарнизона в Колорадо. За Ейми и за случилото се в планината Телърайд тя не знаеше абсолютно нищо и Питър остави това така.

Най-учудващият обрат в разговора беше интересът на Лор към Алиша. Очевидно Майкъл доста беше говорил за нея. Под повърхността на въпросите на Лор Питър забеляза скрито течение на съперничество, дори на ревност, и прозря, че много голяма част от разговора се въртеше около тези две неща. Питър дори стигна дотам да уверява Лор, че няма от какво да се притеснява. Майкъл и Алиша бяха като петрола и водата, рече той. Няма никога да срещнеш двама, които да са по-различни. Лор отвърна с уверен смях. Откъде ти хрумна, че се притеснявам? Някаква мадама откачалка от Експедиционния, изчезнала нанякъде? Повярвай ми, каза тя и отхвърли темата, това е последното, за което мисля.

Питър прекара последния ден в съвещания с Карловиц и Старк, като уточняваше подробностите на пътуването. Десет цистерни, пълни с гориво, разпределени на равни интервали между дизела и високооктановите, стояха паркирани на изхода. До сутринта щяха да са още с две повече. Конвоят щеше да пътува с ескорт от шест автомобила на сигурността, хъмвита и джипове с картечници. Разстоянието беше четиристотин и осемдесет километра: северно от Фрийпорт по шосе 36, на запад по магистрала 10 до Сийли, направо към околностите на Сан Антонио, където щяха да заобиколят града по селски пътища, после отново на междущатска 10 за последните осемдесет километра. На равни интервали по маршрута имаше пръснати укрития, но практиката беше да се кара, без да се спира. Пътуваше се със средна скорост трийсет километра в час и щяха да стигнат Кървил малко след полунощ.

Вниманието на Питър беше привлечено от пет основни контролни пункта по маршрута: мост над река Сан Бернар на запад от Сийли, друг в Кълъмбъс, където щяха да прекосят Колорадо, мостът Сан Марко в Лълинг и два моста над река Гуаделупе, първият западно от Сейген, вторият при град Комфърт. Първите три почти не бяха проблем — конвоят щеше да ги премине през деня — но в Сейген щяха да стигнат след залез. Отчетено беше движение на вирали нагоре и надолу по течението на реките, докато ловуват, а звукът на бавно движещи се дизелови машини беше известна примамка. За да е още по-трудно положението, мостът на Сан Маркос беше в толкова окаяно състояние, че се налагаше да го прекосяват цистерна по цистерна. Осветяването на района щеше да осигури известна защита, но конвоят трябваше да се разкъса за почти час.

Събраха се при цистерните в мрака преди зазоряване. Въздухът беше влажен и студен. За почти всички пътуването беше добре познато. Бяха привикнали към него, дори се отнасяха с леко отегчение. Подаваха си чаши с кафе от цикория. Като по-високопоставен сред работниците, Майкъл щеше да пътува в първото хъмви с Питър. Цепс караше първата цистерна, Лор — втората. Питър беше намислил Старк да кара напред, като добронамерен жест, но за облекчение на Питър човекът отклони предложението и вместо това реши да остане в рафинерията с останалия състав на Вътрешна сигурност.

Щом започна да просветлява, вратите се отвориха. Дузина големи дизелови машини живнаха с рев, облаци гъст черен дим от изгорели газове се закълбиха от ауспусите им. Майкъл вървеше от задната част на колоната напред, раздаваше радиостанции и за последен път се съвещаваше с всеки от шофьорите. Зае мястото си на волана на хъмвито и поред се свърза с радиостанцията с всеки от шофьорите.

— Първа цистерна.

— Готова за път.

— Втора цистерна.

— Готова за път.

— Трета цистерна… — и така нататък. Майкъл подаде на Питър радиостанцията и включи на скорост.

— Ще видиш — рече той, — че цялото пътуване е голяма досада. Веднъж проспах по-голямата част от пътя.

Потеглиха със зората.

Късно сутринта бяха изминали обходния път „Розенбърг“ и завиваха под ъгъл към междущатска 10. Щатските магистрали бяха поредица от дупки, затова цистерните пълзяха, но щом стигнаха до междущатската, скоростта им се увеличи.

По радиостанцията дойде гласът на Цепс:

— Майкъл, тук отзад имам проблем.

Питър се извърна на мястото си. Зад тях конвоят беше спрял. Майкъл спря хъмвито и даде назад. Цепс беше излязъл от кабината на камиона си и седеше при предния амортисьор, вдигнал капака.

— Какъв е проблемът? — извика Майкъл.

Цепс перна двигателя с парцал, като разпръскваше парата.

— Мисля, че е охлаждащата помпа. Може да отнеме известно време, докато я поправя. Два часа, така или иначе.

Имаха две възможности: или да чакат да приключи поправката, или да изоставят цистерната. На всичкото отгоре земята от двете им страни беше непроницаем гъсталак. Най-близката възможност за обръщане беше на почти десет километра назад. Щеше да им се наложи да върнат конвоя чак до Уолис.

— Той може ли да се справи с повредата? — попита Питър.

— Разполагаме с части. Не виждам защо да не може.

Питър даде знак, че е съгласен. Майкъл взе отново радиостанцията.

— Слушайте ме всички, загасете машините.

— Ти сериозно ли? — попита го Лор. — Кажи на Цепс да разкара тая грамада боклук от пътя.

— Да, сериозно. Загасете машините, народе.

Питър постави екипи по сигурността на двата края на конвоя, оръжията им бяха насочени към стената от дървета и храсти. Твърде малко вероятно беше да се случи нещо посред бял ден, но пък подобна неразбория беше идеално прикритие за виралите. Цепс и Лор се заловиха да работят по двигателя. Повечето от шофьорите бяха слезли от кабините. Минутите минаваха, наизвадиха се карти.

Докато Цепс обяви, че повредата по охладителната система е отстранена, вече минаваше три часът. Поправката беше отнела близо четири часа. Кървил се намираше на дванайсет часа път — дори повече, понеже по-голямата част от пътуването щеше да мине в тъмното.

— Не е прекалено късно да се върнем — рече Майкъл. — Можем да използваме изхода на Кълъмбъс на междущатската, за да обърнем. Рампите са в добра форма.

— Ти на какво мнение си?

Стояха до хъмвито, далеч от останалите.

— Да питаш мен, трябва да продължим. Още няколко часа по тъмно, каква е разликата? Няма да се случва за пръв път. Тези стари трошки непрекъснато дават повреди. Чак до Сейген имаме широки пътища — Майкъл сви рамене. — Решението е твое.

Питър се замисли. Имаше риск, но в какво нямаше? А и логиката на Майкъл изглеждаше здрава.

Кимна.

— Продължаваме.

— Ето това е борбен дух. Нащрек, братко.

Табелите за изхода, надупчени и ръждясали, стояха наклонени като пияни. Старата магистрала с разкривени мантинели ги зовеше напред. Продънените крайпътни ресторанти, бензиностанции и мотели, на някои табелите все още устояваха на вятъра и разгласяваха неразбираеми имена. Макдоналдс. Ексън. Уатабъргер. Холидей Ин Експрес. Питър наблюдаваше как пейзажът минава покрай тях. Движеха се с добра скорост, но това нямаше да е задълго. Смрачаването наближаваше.

Мракът настъпи при Флатония. Намираха се на петдесет километра източно от третия мост, движеха се със стабилни четирийсет километра в час. Радиостанцията, която цял ден беше пращяла със закачки между колите, беше утихнала. Докато приближаваха град Лълинг, в светлината на фаровете на хъмвито се показа табела за изход от града с червен X. Укритие. Питър погледна към Майкъл, дебнеше всяка промяна по лицето му, но такава нямаше. Продължиха.

Наближаваха моста, когато Майкъл изведнъж се приведе на седалката и напрегнато се взря над волана.

— Какво, по дяволите…?

Питър се подпря на таблото, когато Майкъл внезапно натисна спирачките. Кабината се изпълни със светлина, понеже второто хъмви почти се блъсна в тях отзад, но успя да спре навреме. Колелата се превъртяха няколко пъти и спряха.

Майкъл гледаше втренчено през предното стъкло.

— Привижда ли ми се?

Гласът на Лор изпращя в радиото.

— Какво става? Защо спряхме?

Питър грабна радиостанцията от таблото.

— Охрана три и четири, бързо напред. Първи и втори, стойте на място. Всички останали — не мърдайте от колите!

На пътя имаше фигура. Не беше вирал: човек. Изглежда, беше жена, със сведена глава, носеше нещо като плащ.

— Какво прави тя? — попита Майкъл. — Седи си насред пътя.

— Чакай тук.

Питър излезе от кабината. Жената трябваше да направи някакво движение или да покаже, че е забелязала присъствието им. Двата джипа на охраната, които бяха извикани, стояха, заели позиция до хъмвитата. Питър извади оръжието си и внимателно пристъпи напред.

— Идентифицирайте се.

Жената стоеше на предния край на моста. Железните му извити тъмни подпори се извиваха на фона на небето. Питър вдигна оръжието и се приближи. Тя стискаше нещо в ръката си.

— Ей — рече той, — на вас говоря.

Жената вдигна глава. Фаровете на колите осветиха лицето ѝ. Питър не знаеше какво вижда. Жена? Момиче? Стара вещица? Образът на лицето ѝ сякаш изпърха в съзнанието му, оформяше се и се разпадаше като нещо, което вижда през бързо течаща вода. Обзе го желание да повърне.

— Знаем къде сте — гласът ѝ беше ефирен. — Само въпрос на време е.

Питър изправи оръжието си, прицели се в главата ѝ.

— Отговорете ми.

Очите ѝ светеха с наситено, искрящо синьо. Сякаш затворени в себе си. Питър осъзна, че пред него стои красива жена, може би най-красивата, която е виждал в живота си. Сочни, меки устни. Деликатно вирнат нос. Съразмерно конструирани лицеви кости и блестяща кожа по страните ѝ. Да я гледа човек, означаваше да бъде пометен от почти непоносима чувственост. Устата му изведнъж пресъхна.

— Вие сте уморен — каза му тя.

Безкрайно объркващото твърдение го измъкна от вцепенението му. Какво беше той?

— Казах — повтори жената, — че сте уморен.

— Не знам за какво говорите.

По лицето ѝ се изписа озадаченост, като че я беше разочаровал. Очите на Питър попаднаха на предмета, който държеше в ръка. Метална кутия. Със свободната си ръка тя измъкна дълъг, метален прът отстрани.

Питър разбра какво е.

Той се хвърли към нея, когато пръстът ѝ намери бутона. Проблясък и трясък като от тръшване на огромна врата: стена от връхлитаща топлина го блъсна обратно и го събори по гръб. Мостът, помисли си Питър. Която и да беше, тази жена взриви моста. Питър лежеше по гръб и се взираше в небето. Времето се беше изплъзнало от опорните си точки. Грамаден, обвит в пламъци предмет летеше към него от небесата в ленива дъга.

Горящата пътна траверса се стовари на земята на няколко стъпки от главата му. Когато Питър се претърколи, усети върху себе си нечии ръце и изведнъж отново стоеше на крака. Майкъл го дърпаше към хъмвито.

— Връщайте се! — обвил с една ръка Питър през кръста, Майкъл крещеше в радиостанцията. — Всички веднага се връщайте!

От всички страни към тях блеснаха светлини. Преди Питър напълно да осмисли информацията, от храсталака изникна пикап, огромните му покрити с кал гуми преминаха канала. Зави и спря пред тях, извит встрани. От каросерията му се появиха четири фигури като тъмни привидения и едновременно вдигнаха дълги, цилиндрични предмети към раменете си.

— Мамка му — рече Майкъл.

Проснаха се на земята. От цевите се изстреляха снаряди с бял взрив. Зад тях гърмежите на оръжията бяха заглушени от взрива на колите на Вътрешната сигурност. Горящи отломки хвръкнаха над главите им.

— Цепс — ревна Майкъл в радиостанцията, — измъквай се!

Фигурите в камиона бяха спрели да презаредят. Цистерната на Цепс щеше да е следващата. Питър посегна към оръжието си, но не го намери. Изгубил го беше при първата експлозия. От задната част на конвоя дойде нов мощен взрив. Работниците скачаха от камионите си, тичаха, крещяха. Вече от две страни нападаха конвоя. Бяха уловени между реката и онова, което се приближаваше отзад, вероятно още пикапи с противотанкови гранатомети. Горивото им беше загубено, оставаше им само да бягат. Питър и Майкъл хукнаха към първата цистерна, точно когато Цепс скочи от кабината и метна към Питър пушка. Питър я улови във въздуха, завъртя я и се прицели в пикапа. Започна да стреля, фигурите в пикапа се покриха. Спечели им миг, но само толкова. Майкъл грабна Лор през кръста от нейната кабина и я завъртя към земята. Майкъл крещеше, махаше към задната част на конвоя.

— Слизайте от камионите!

Силуетите отново се показаха. Един точен изстрел към първата цистерна — и всичко щеше да приключи. Три хиляди галона на цистерна, трийсет хиляди галона общо. Целият конвой беше загубен, гърмяха като пръчки динамит в редица. Питър осъзна, че един от силуетите е на загърнатата с плащ жена. Той отново вдигна пушката си и натисна спусъка, но чу изщракването на празния патронник.

Жената вдигна ръце и ги разпери.

В края на конвоя се бяха появили най-различни коли. Летяха към тях с висока скорост, ревящи двигатели и редици от фарове с натриеви лампи от покривите на купетата. Триосен камион с полуремарке влачеше прикачени към него две големи товарни клетки от излъскан до блясък галванизиран метал. В следващите няколко седмици този любопитен аспект — изглеждаше така, сякаш две огледални кутии се движат по магистралата — щеше да се появява като важна подробност, улика в поредица от улики, но в момента на спускането на камиона и появата му никой не обърна много внимание. Някои от бягащите работници, в умовете им не беше останала никаква логика, не забелязаха, че по-малките коли, които бяха пазили отзад, удобно бяха изчезнали в храсталака, дори си позволиха да се надяват на спасение. Бяха ги нападнали. Нападението, безмилостно и объркващо, беше дошло от нищото. Укрепените и блестящи грамади на контейнерите изглеждаха преносими.

И те бяха такива. Но носеха съвсем различен товар.

Един от тези, които го проумяха, беше Хуан Суитинг. Въпреки своите неприятни обноски и внушаваща страх мъжественост Цепс имаше душа на поет. Сам в леглото си в края на всеки ден, той тайно допираше писалката до хартията и излагаше най-дълбоките си мисли в редове от необичайна чувствителност и словесна музика. Въпреки изпитанията на своя живот той упорито вярваше, че светът е красиво, докоснато от Бога място, което заслужава надеждата на човека, пишеше много за морето, чието другарство ценеше. Никога никому не беше показал стиховете си, те бяха сърцевината на живота му, като тайна любовница. Понякога, докато стържеше нефтена мазнотия от машина или докато издигаше грамада от желязо над себе си на лежанката, Цепс до такава степен беше възпламенен от желанието да напише стихотворение, че едва се сдържаше да не зареже задачата си и да хукне към леглото си, за да отпразнува величието на сътворяването.

Появата на блестящия с огледална повърхност камион с ремарке съвпадна с набъбващото у него подозрение като това на Питър, че положението не е такова, каквото изглежда. Всъщност цялото нападение беше лишено от смисъл. Защо ще им е на човешки същества да нападат други? Нямаха ли общ враг? Защо да се унищожава източник на енергия, който поддържаше самата същина на техния вид? Точно прозря в ума си, че нападателите им не бяха в съюз със своите събратя, и когато първият от блестящите контейнери освободи товара си, подозренията му се превърнаха в убеждение. Но вече беше прекалено късно, от самото начало е било прекалено късно.

Виралите връхлетяха конвоя. Бяха стотици. Миг след нападението им Цепс разбра, че виралите не убиват наред. Някои биваха разкъсани с безжалостна кървава бързина, но други бяха грабвани цели. Грабнатите ритаха и пищяха, докато виралите ги улавяха през кръста и се отдалечаваха с подскоци.

Далеч по-лоша съдба — да бъдеш отнет. Да бъдеш обсебен.

Взе бързо решението си. Камионът беше спрял на двайсетина метра от последната цистерна в конвоя. Цепс и преди беше виждал как се взривява цистерна. Разрушението беше мигновено и пълно, огромен пламтящ удар, но в предхождащата десета от секундата стана нещо любопитно. В търсене на най-слабата точка в конструкцията разширяващото се гориво изби дъната на цистерната и ги изстреля хоризонтално като коркова тапа от бутилка. Взривяващата се цистерна беше оръжие, преди да се превърне в бомба. Цепс вече беше стигнал до последната. Сребристият камион стоеше паркиран на двайсет метра зад него, напълно в обсега. С грамадните си ръце Цепс разви капака на отвора за източване и отвори клапана. Бензинът рукна по тръбата в блестяща струя. Той застана в нея, дрехите му се намокриха. Напълни шепи и плисна върху косата си. Този възхитителен свят, помисли си той, всичките му сетива бяха наситени с миризмата на гориво, като бутилиран огън. Този болезнено горчиво-сладък, прелестен свят. Може би някой ще открие свитък със стихове, пъхнати под матрака му, и ще прочете скритата истина на сърцето му. Спомни си думите от едно свое любимо стихотворение. На Емили Дикинсън. Като осемгодишно момче той откри книга с поезия в библиотеката на Кървил, в стая, където никой никога не влизаше. Защото никой не я използваше, и заради самотата ѝ на рафта, подобна на неговата, Цепс я пъхна под палтото си и я открадна. Отиде до една улица, седна на уличен пепелник и откри гласа на отдавна изчезналата земя, която, изглежда, уцели най-съкровената част от него. Сега, докато седеше на пътеката на изливащото се гориво, той затвори очи и остави гравираните в паметта му думи да нахлуят в мислите му за последен път:

Извади от джоба си запалката и я щракна така, че палецът му да остане над кремъчното ѝ колелце.

На сто метра оттам, в кабината на третата цистерна, Питър се опитваше да включи на скорост. Лостът с отдавна изтрити означения нищо не му говореше. Всеки опит беше съпроводен със стържещ звук.

— Махни се.

Вратата се отвори и вътре се покатери Лор. След нея беше Майкъл. Питър се провря над седалката, за да му позволи да поеме волана.

— Какъв ни е планът? — попита Майкъл.

— Няма такъв.

Майкъл погледна в страничното огледало. Очите му се разшириха.

— Вече имаме.

Включи лоста на първа, завъртя волана на пълен ляв и натисна газта, удари втората цистерна. Вместо да завие, Майкъл натисна отново газта. Чу се стържене на метал и изведнъж бяха свободни, петдесеттонният снаряд на колела се шмугна в храсталака.

Зад тях светът се взриви.

Камионът летеше напред като ракета. Питър беше прилепен назад към облегалката. Задната част на камиона се повдигна, усука, след това някак отново намери теглителната сила. Купето подскачаше жестоко, струваше им се, че ще се разпадне. Майкъл работеше със скоростите, продължаваше да ускорява. По предното стъкло се удряха клони, хвърчаха насляпо като прилепи. Отново завъртя волана наляво, описа дълга дъга през обраслото поле и с втори тласък се озоваха пак на магистралата, понесли се на изток.

Полетът им не беше останал незабелязан. В страничното огледало Питър видя облак от бледозелено сияние, което се засилваше зад тях.

— С тая работа не можем да ги надбягаме — рече Майкъл. — Единственото ни спасение е укритието.

Питър зареди пушката си.

— Ти какво имаш? — попита той Лор и тя му показа пистолет.

— Това не ни е единственият проблем — рече Майкъл. — Вече сме без съединител.

— Ще рече?

— Намаля ли скоростта, цистерната ще залитне. Ще трябва да скачаме.

Виралите се приближаваха. Питър прецени, че са на по-малко от двеста метра.

— Можеш ли да ни прекараш през изходната рампа?

— Няма как при тази скорост да завия при надлеза. Ъгълът е деветдесет градуса.

— На колко метра е укритието от върха на рампата?

— Няма и сто, право на юг.

Ако скочеха в основата на рампата, нямаше как да стигнат до укритието. Стотина метра бяха по-близо, и то при условие че се измъкнат без наранявания.

Обозначението на укритието се появи пред фаровете на Майкъл. Лор се покатери на седалката и зае място до вратата, когато Майкъл намали скоростта им до петдесет километра в час, зави надясно и пое към рампата. Отвориха широко врати, кабината се изпълни с фучащ вятър.

— Сега.

Щом стигнаха върха на рампата, Майкъл и Лор скочиха от кабината, Питър ги последва. Приземи се на крака, с присвити колене, за да омекоти удара, претърколи се два пъти по паважа. Въздухът от гърдите му излетя. Спря точно навреме, за да види как задните светлини на цистерната се стоварват върху предпазната мантинела. За един кратък миг изглеждаше, че единайсетте ѝ тона всеки момент ще полетят. Но след това се скри от погледа им, изчезването ѝ беше последвано от още по-мощна експлозия в нощта, мътен облак с бял център лумна като огромен пламък.

От лявата си страна чу гласа на Лор:

— Питър, помогни ми!

Майкъл беше в безсъзнание. Косата му беше изцапана с кръв, ръката му извита така, че им се стори счупена. Първите вирали вече бяха в основата на рампата. Светлината от горящата цистерна им спечели няколко мига и толкова. Питър подхвана Майкъл под рамо. Христе, помисли си той, коленете му се огъваха под тежестта, преди няколко години това щеше да е по-лесно. Флагът, обозначаващ укритието, се издигаше като тъмен силует на фона на звездите.

Затичаха.

Трийсет и четири

Тя се появи на прага, когато Лушъс приключваше вечерните си молитви. В ръката ѝ се полюляваше звънтяща връзка ключове. Простата ѝ сива туника и спокойното ѝ поведение не показваха по нищо, че е вмъкнал се тайно в затвора човек, но Лушъс забеляза пот по лицето ѝ въпреки вечерния хлад.

— Майоре, радвам се да ви видя.

Сърцето му беше пълно с вихрушка от емоции, които ставаха все по-наситени, съдбата му се разкриваше. Изглежда, цял живот беше очаквал този момент.

— Нещо се случва, нали?

Ейми кимна безизразно.

— Така мисля.

— Молех се да стане така. Молех се за теб.

Ейми кимна.

— Да не се мотаем.

Излязоха от килията и продължиха по тъмния коридор. Сандърс спеше на бюрото си във външната стая, обърнал лице и опрял го на скръстените си ръце. Вторият пазач, Кулидж, хъркаше на пода.

— Ще поспят повечко — обясни Ейми, — а когато се събудят, няма да си спомнят нищо. Ти просто ще си изчезнал.

Лушъс посегна и извади пистолета на Сандърс от кобура му, вдигна очи и видя как Ейми го наблюдава предпазливо.

— Запомни едно — предупреди го тя. — Картър е един от нас.

Лушъс зареди патрон, постави предпазителя и втъкна оръжието в колана си.

— Разбрано.

Навън тръгнаха с премерена бързина към тунела за пешеходци, като внимаваха да вървят в сянката. На портала трима охранители от Вътрешна сигурност лениво стояха около горящ огън в уличен пепелник и грееха ръцете си.

— Добър вечер, господа — поздрави Ейми.

Те се спуснаха на колене, в погледите им и по лицата им се изписа лека изненада. Лушъс и Ейми оставиха телата им на земята.

— Бива си го номерът — рече Лушъс. — Ще трябва да ме научиш някой път.

От другата страна на тунела чакаха два оседлани коня. Лушъс помогна на Ейми да се качи, след това се метна на втория кон и улови юздите в ръце, без да ги пристяга.

— Трябва да ти задам един въпрос — рече той. — Защо аз?

Ейми се замисли за миг.

— Всеки от нас има приближен, Лушъс.

— И Картър ли? Той кого си има?

Погледът в очите ѝ стана неразгадаем, сякаш мислите ѝ я отведоха далеч.

— Той не е като другите. Той носи своя приближен у себе си.

— Жената във водата.

Ейми се усмихна.

— Направил си си домашното, Лушъс.

— Нещата си идват по свой път.

— Така е. Обичал я е повече от живота си, но не е могъл да я спаси. Тя е неговото сърце.

— Ами дремльовците?

— Те са неговият Безброй, последователите му като вирал. Убиват по принуда. Трудно им е. Както мисли той, така мислят и те. Каквото сънува той, това сънуват и те. Те сънуват нея.

Конете риеха с копита земята. Полунощ преваляше, безлунното небе беше единственият свидетел на заминаването им.

— Както аз теб — рече Лушъс. — Както аз теб.

Поеха в мрака.

Трийсет и пет

Братя, братя.

Надалеч в нощта. Хулио Мартинез, Десетият от Дванайсетте, с разпуснати и пръснати от вятъра легиони. Хулио Мартинез отговаряше на повика на Нула.

Време е. Дойде мигът на новото съграждане. Ще съградите отново света, вие ще се превърнете в новите истински господари на земята, властелини не само на смъртта, но и на живота. Вие сте сезоните. Вие сте въртящата се земя. Вие сте кръгът в кръга в кръга. Вие сте самото време, мои братя по кръв.

В живота Мартинез беше адвокат, човек на правото. Изправял се беше пред съдии, защитавал обвинени пред съдебни заседатели от техни равни. Смъртните присъди му бяха специалност, неговото професионално форте. Спечелил си беше особена слава. Отвсякъде го търсеха: Дали великият Хулио Мартинез, ескуайър, ще се отзове на молбата за помощ на този и този? Ще може ли да бъде убеден да се заеме? Рокзвездата, размазал мозъка на приятелката си с лампа. Щатският сенатор с кръвта от мъртвата проститутка по ръцете си. Майката от предградията, удавила новородените си тризнаци във ваната. Мартинез приемаше всички случаи. Луди бяха или не бяха, защитаваха се или не се защитаваха, поставяха им смъртоносната спринцовка или отиваха в мъничката килия, или пък се измъкваха безнаказани. Резултатът беше без значение за Хулио Мартинез, ескуайър, неговата слабост беше драмата. Да знае, че някой ще умре, но и че същият този някой продължава да се съпротивява на неизбежното — това беше въодушевяващото. Веднъж като момче в полето зад дома си попадна на уловен в капана заек, от онези капани със зъбци и канап. Железните челюсти се бяха сключили върху задните крака на животинчето и бяха разкъсали плътта до костите. Малките, тъмни като капки нефт очички на създанието бяха пълни с предсмъртна мъдрост. Животът гаснеше в него на поредица от съпротивителни гърчове. Момчето Мартинез можеше да наблюдава с часове и направи точно това. Когато заекът не умря до смрачавано, той го отнесе в хамбара и се прибра у дома. Изяде си супата и си легна в стаята с играчки и трофеи в очакване на сутринта, когато щеше да може да погледа още агонията на заека.

Отне три дни. Цели три щастливи дни.

Това беше животът му и зловещите му проучвания. Мартинез имаше своите основания. Имаше своята обосновка. Имаше и свой отличителен подход — парцалът с алкохол, вярното въже и безкрайно пластичното тиксо, усойните, скрити от погледа места за ликвидиране. Избираше жени от ниското съсловие, без образование и култура, не защото ги презираше или тайно ги желаеше, ами защото бяха лесни за примамване. Те не подхождаха на красивите му костюми, прическа на кинозвезда и изискан език на светска личност. Те бяха тела, лишени от име, история или личност и когато дойдеше моментът на изстъплението, не го отвличаха с нищо. Всичко беше въпрос на преценка, на оркестрация, едновременно освобождаване. Старият хор на секса и смъртта пееше.

Изискваха се определени упражнения. Допусна някои грешки. Случиха се и — трябваше да признае — няколко смехотворни ситуации. Първата беше умряла добре, но прекалено рано, втората така риташе, че цялата работа се превърна във фарс, третата толкова жаловито хленчеше, че той едва успя да се съсредоточи. Но след това дойде Луиз. Луиз, със своята изтъркана униформа и практични обувки на сервитьорка, както и практичен, а не секси еластичен чорапогащник за сервитьорки. Колко красиво беше напуснала живота! Какъв изключителен възторг от отнемането! Тя беше като врата, отваряща се към великото неизвестно отвъд, портал към безкрайния мрак на несъществуването. Той беше пометен, премазан, ветровете на вечността фучаха през него, очистваха го. Случилото се надмина всичките му очаквания.

След това, казано честно, вече не можеше да се насити.

Колкото до патрула на магистралата, вселената си имаше своята ирония. Даваше и отнемаше. И иронията ѝ се прояви като ягуар със счупен заден фар, в чийто багажник Мартинез караше увит в торба женски труп. Полицаят бавно се приближи към колата, ръката му стоеше смело на дръжката на пистолета. Прозорчето на шофьора се спусна плавно. Лицето на полицейския патрул се приближи, ухили му се с отегчена правота, устните му изрекоха обичайните Сър, бихте ли ми…? — които така и не довърши. Всичко се случи набързо. Мартинез успя да наблъска тялото в багажника благодарение на нощните си упражнения, останали неразкрити и несвързани със съдбата му. Но мъртвия полицай до магистралата беше друго, всичко беше заснето от видеокамера на таблото на полицейската кола. Както се казваше, накрая единственото, което му остана на великия Хулио Мартинез, ескуайър, шампион в шампионата на непостижимото, защитник на безброй неподлежащи на защита, беше да си сипе едно трийсетгодишно малцово уиски и да го метне в устата си, докато прозорците на къщата му светнаха от фаровете на правосъдието и да излезе с прилежно вдигнати нагоре ръце.

Което, като се има предвид ходът на събитията, всъщност не се беше оказало лош обрат.

Мартинез не можеше да каже, че го е кой знае колко грижа за събратята му. С изключение на Картър, който го порази до каква степен е достоен за съжаление — човекът май не знаеше нито кой е, нито какво е направил. В продължение на години Мартинез не беше чул от този човек повече от изпискване. Останалите бяха просто обикновени престъпници, деянията им бяха произволни и банални. Убийство при катастрофа. Зле развил се въоръжен грабеж. Хитреене в бар с труп на пода. Цял век реене в собствения им психологически отпадък с нищо не ги беше подобрило. Съществуването на Мартинез не беше лишено от своите вбесяващи аспекти. Пълната липса на възможност за уединение. Несекващият глад, който постоянно трябва да бъде утоляван. Непрестанното дрън-дрън-дрънкане в главата му, не само на събратята му, но и на Нула. И на Игнасио: като този втори нямаше. Човекът беше един безкраен вопъл от самосъжаляващи се извинения. Не исках да направя и половината от нещата. Така съм устроен. На Мартинез хич нямаше да му липсва след сто години слушане на вайкането му.

У Бабкок обаче имаше някаква привлекателна необузданост. Трябваше да му се признае на човека метафората. Да издълбае ларинкса на майка си с кухненския нож, в друг живот несъмнено щеше да е поет. През десетилетията Мартинез беше стоял в мисълта си в смрадливата кухня милиони пъти и истината беше, че онази жена не млъкваше. Имаше един вид хора на света, на които им трябва друг човек, за да изразят себе си, и майката на Бабкок беше от тях.

Един ден обаче Бабкок изчезна, сигналът му замлъкна като телевизионен канал, който изведнъж е спрян от ефир. Ъгълчето в ума на Мартинез, където стоеше Бабкок и безкрайно дълбаеше хрущялния плод от гласовата кутия на майка си, беше празно. Всички разбраха какво се е случило. Общото им, породено от кръвта съществувание, го предопределяше. Един от събратята им беше паднал.

Бог да те благослови и да те пази, Джайлс Бабкок. Дано в смъртта намериш покоя, който ти убягваше в живота, и онова, което дойде след него.

И така, от Дванайсет станаха Единайсет. Загуба, пукнатина в бронята, но в крайна сметка не толкова страшен проблем във важния предстоящ период. Като цяло изминалият век беше добър за Хулио Мартинез. Той си спомняше първите дни с трогателна привързаност. Дни на кръв и сеч, на великото вилнеене на неговия вид над земята. Да убиваш беше едно, великолепно едно, да обсебваш-друго. Богато угощение, което носеше и удовлетворение. От всеки един Мартинез беше извлякъл вкусна хапка душа, завлякъл ги беше в кошарата, разширил беше владението си. Неговият Безброй не просто беше част от него, негово продължение, те бяха него. Както той, Хулио Мартинез, беше един от Дванайсетте и също Нула, съпътстващи и простиращи се във времето и пространството, в единение един с друг и с мрака, в който постоянно пребиваваха.

Братя, братя, време е. Братя, братя, наближава часът.

Неизбежно беше, те бяха съградили раса от хищници. Техните Безброй, създадени, за да ги защитават, бяха разкъсали земята на парчета, не бяха оставили нищо след себе си. Угощението беше довело до глад, лятното изобилие до зимна оскъдица, трябваше им дом, зона на защита, на покой. Да сънуват сънищата си. Да сънуват Луиз.

Братя мои, вашият нов дом ви чака. Те ще се преклонят пред вас, ще живеете като крале.

На Мартинез идеята му допадна.

Изостави ги безцеремонно. Неговият Безброй, наброяващ милиони. Призова ги от всички скривалища и им каза: Умрете. Зората протягаше червените си пръсти към хоризонта. Те насочиха лица сляпо към нея. Не се поколебаха, каквото наредеше той, това и правеха. Слънцето се насочваше към тях като острие от светлина над земята. Легнете, синове и дъщери мои, легнете под слънцето и умрете.

Не мина без писъци.

Нощ след нощ той вървеше на изток, през изтощената земя. Инстинктите му бяха будни. Светът преливаше от прелест, галеше го със звуците и уханията си. Тревата. Вятърът. Гъвкавите движения на дърветата. Той не бързаше, вкусваше всичко. Твърде дълго беше отсъствал. Призова събратята си, гласовете им дрезгавееха от мрак, докато идваха от всяко кътче към мястото на тяхното възраждане.

— Ние сме Морисън-Чавез-Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър. Единайсет от Дванайсетте, един брат изгубен.

А Нула отговори така:

О, мои братя, болката ми е голяма, каквато е и вашата. Но вие отново ще сте Дванайсет. Защото създадох друг, който ще ви наблюдава и пази на мястото на вашата почивка.

— Кой? — попитаха те, всички един по един и после заедно. — Кой е другият, когото създаде?

А Нула отговори в мрака:

Нашата сестра.